(за невронните мрежи и краят на човешката самота)
28 юли 2015, 11.15 часа, Хоризонт, БНР
(разширен текст)
ЕФЕКТ – БОРГ
"We are the Borg. Lower your shields and surrender your ships. We will add your biological and technological distinctiveness to our own. Your culture will adapt to service us. Resistance is futile."
Това е гласът на един извънземен колективен мозък – на Борг, с който земните герои са принудени да воюват в сериала Стар трек… Ако някога това звучеше като научно-фантастична фикция, днес след последните научни експерименти със свързването на мозъците на маймуни и плъхове в невронни мрежи можем да говорим за края на фикцията и началото на живота на този разказ в днешната реалност.
Ирина Недева:
– В студиото е д-рът по право Стоян Ставру.
Добър ден,
Започваме от новината за експериментите, които съпровождат изследванията в Университета Дюк на д-р Miguel Nicolelis. От години той работи по създаването на мозъчно – машинни интерфейси, които позволят на парализирани хора с ампутирани крайници да контролират директно протезни си крайници и екзоскелети. Освен за рехабилитация, подобни изследвания може да проправят и пътя за „органични компютри“ – колективи от животински мозъци , свързани заедно за решаване на един или друг казус, пред който е изправен вида.
Експериментите публикувани тази година приличат на ехо от научната фантастика като зловещото извънземно колективно в Star Trek и оспорват идеята, че нашият ум винаги ще бъде в края на краищата , изолиран от умовете на другите.
Д-р Ставру можем ли да говорим за изгрев на една нова област в науката, а именно невроетика, невро-право в синхрон с бясното развитие на невронауките?
Стоян Ставру:
– През последните години все по-често се говори за невроетика и невроправо. Появата на тази нова терминология е резултат от сериозното развитие на невронауките. Все повече съвременни учени посвещават своята активност на изучаването на мозъчните процеси и начините за въздействие върху тях. Техните опити са особено ценни в случаите, когато са свързани с неврологични заболявания, засягащи съзнанието на лицата и способността им да се интегрират пълноценно в човешките общества.
Невроправото не следва да се бърка със склонността всичко да се обяснява чрез неврони и синапси. То се опитва да съобрази постигнатото в невронауките при прилагането на правните норми и най-вече при упражняването на държавната принуда. Към традиционните области, около които е започнало обособяването на невроправото, се причисляват доказателственото значение на свидетелските показания в контекста на особеностите на човешката памет; законодателното отношение към лицата с неврологични разстройства, като се започне от признаването на правното значение на подобни разстройства и тяхното легално дефиниране; преосмислянето на целите на наказанието и предлагането на нови начини за тяхното постигане.
Една от многото екстравагантни идеи в невроетиката е тази за невроразнообразието на хората: наред с всички останали различия, хората са различни и по своите мозъци – чисто физиологично и биохимически. Тази разлика се отразява върху човешкото поведение и следва да бъде юридически отчетена.
Предвид множеството предизвикателства (от екологично, от политическо и от всякакво естество), пред които се изправя човечеството, призивът е към зачитане и уважаване на всички „форми на човешка интелигентност“. В този израз се включват и невромалцинствата. Предупреждението е, че в бъдеще не е ясно какви качества биха били необходими за оцеляването на човечеството. Може да се окаже, че ценни в бъдещи могат да бъдат качества, които в момента се третират като недостатъци и дори като заболявания. Еволюционната биология дава достатъчно примери в полза на това предупреждение. С развитието на човешката цивилизация са се утвърдили черти, които по правило не са носили предимство в борбата за индивидуално оцеляване. Една от тях е готовността на човека да жертва интересите и дори живота си в името на друг (с който не е в роднинска връзка) или в полза на общността като цяло. Алтруизмът, сам по себе си, е пагубен за проявяващия го организъм и поради това дълго време е бил „поведенческа странност“. Той обаче постепенно е надделял като модел за социална включеност, изтласквайки физическото насилие в периферията на обществената заедност и във всички случаи – извън закона. С утвърждаването на алтруизма постепенно се развива и все по-фина чувствителност към различността. А това води и до култивиране на уважение към другостта. С тези процеси и тяхната засилваща се интензивност бихме могли да си обясним и „бумът на малцинствата“, на които ставаме свидетели през последните десетилетия.
Една от многото екстравагантни идеи в невроетиката е тази за невроразнообразието на хората: наред с всички останали различия, хората са различни и по своите мозъци – чисто физиологично и биохимически. Тази разлика, реално се отразява върху човешкото поведение и следва да бъде юридически отчетена.
Ирина Недева:
– До какво може да доведе подобно разграничение между неврологичните способности на хората когато се добави към вече известните разлики по външните белези на цвят на кожата, раса, пол, сексуални предпочитания, религия?
Стоян Ставру
– Стига се на практика до ново понятие, което ще си позволя да въведа “невромалцинства” – групи от хора, които се различават по своята мозъчна активност от преобладаващото „мозъчно“ мнозинство. Като такива малцинства могат да бъдат посочени: лицата, страдащи от аутизъм, включително синдром на Аспергер; хиперимнемониците – това са лицата с фотографска памет, или обратното – болните от Алцхаймер – става въпрос за първоначалните стадии на болестта, когато въпреки проблемите със запаметяването тези лица са съхранили своята специфична идентичност и способност да се радват на живота, макар и преживяван от тях в една видоизменена форма.
Предвид множеството предизвикателства (от екологично, от политическо и от всякакво естество), пред които се изправя човечеството, призивът е към зачитане и уважаване на всички „форми на човешка интелигентност“. В този израз се включват и невромалцинствата.
Ирина Недева:
– Само заради политическа коректност, учтивост и съжаление, или има и прагматична полза от зачитането на всички форми на човешката интелигентност?
Стоян Ставру:
– Всъщност в бъдеще не е ясно какви качества биха били необходими за оцеляването на човечеството. Може да се окаже, че ценни в бъдещи могат да се окажат качества, които в момента се третират като недостатъци и дори като заболявания. Еволюционната биология дава достатъчно примери в полза на това предупреждение. Например: Алтруизмът, сам по себе си, е пагубен за проявяващия го организъм. Той обаче постепенно е надделял като модел за социална включеност, и е изтласкал физическото насилие в периферията – извън закона. От алтруизма се стига и до култивиране на уважение към другостта. Това обяснява и „бумът на малцинствата“, на които ставаме свидетели през последните десетилетия.
Ирина Недева:
– Кои групи хора обаче могат да влязат в понятието за невромалцинства и какво да правим със зачитането например на неврологично болни лица, които имат антисоциално поведение – например серийни убийци, педофили…
Стоян Ставру:
– Към невромалцинствата някои учени причисляват и групи с антисоциално и противоправно поведение: педофили, сексуални насилници, лица с налудности и пр. При реализирането на юридическата отговорност на тези лица днес все по-настойчиво се поставя въпросът за тяхната вина.
Ирина Недева:
– Доколко е налице вина ако приемем, че поведението им е проява на неврологично различие?
Стоян Ставру:
– Ето, точно за това става дума. Поведението на тези лица не се разглежда през общата концепция за невменяемост като форма на неспособност (неспособност да разбират свойството или значението на постъпките си или да контролират поведението си), а през индивидуалността на техните мозъци. Стигматизацията вече се съпровожда с претенция за един нов своеобразен невролиберализъм и следващата от него толерантност към „мозъчната другост“. Хората имат различни мозъци и това следва да бъде съобразявано.
Ирина Недева:
– Затова ли помръква универсалността на наказанието?
Стоян Ставру:
– Да, с индивидуалността на човешкия мозък се аргументира и една радикална реформа в наказателната политика на съвременната държава. Днес в Евроатлантическия свят виждаме тенденцията за промяна в целите на наказанието. Вече не се преследва лично възмездие, а вниманието се насочва към превенцията. Тя се осигурява по два основни начина: чрез физическо отстраняване на възможността на осъдения да извърши повторно престъпление (типичното средство за това е лишаването от свобода) или чрез превъзпитаване на дееца и създаване по този начин на „вътрешна“, психологическа пречка за извършване на повторно престъпление (тази цел е характерна за всички наказания).
Акцентът е върху реинтегрирането на осъдения и върху предотвратяването на „колатералните“ щети на наказанието. Това са щетите, засягащи близките на осъдения, които разчитат на неговата (финансова и психологическа) подкрепа. Най-взискащата категория в тези лица са децата на осъдения. При ефективно налагане на наказание лишавана от свобода те де факто остават, макар и временно, сираци. Идеята на предлаганата неврореформа в системата от наказания е да се избегне „осиротяването“ на роднините на осъдения в резултат от наложеното му наказание. Без обаче да се отстъпва от преследването на обявената превенция на общественоопасните деяния.
Затова и в момента в теория на наказанието се мисли много за замяна на превъзпитанието с нещо като невровъздействие върху осъдения, който интензивно да преживее годините си затвор например в много по-къси срокове. Това, което се предлага е т. нар. неврорехабилитация. Вместо да изтърпява физически (в реално време) наложеното му наказание лишаване от свобода, осъденият би могъл да преживее психологически (във виртуално време) съдържанието на наказанието „лишаване от свобода“, както и други „педагогически въздействия“, които да изградят у него вътрешна пречка за извършване на повторно нарушение.
Ако действително е възможно (нека за сега си го представим като мисловен експеримент) върху мозъчната активност на осъдения да се въздейства по такъв начин, че той да преживее (психологически) наложените му, да речем, две години лишаване от свобода за период от две седмици или дори за два дни, то следва сериозно да си зададем въпроса има ли смисъл от физическо изтърпяване на наказанието. Не преследва ли подобно физическо изтърпяване някаква форма на скрито възмездие, изразяващо се в отнемане на физическо (реално) време от живота на осъдения. Такова отнемане няма за цел превенция чрез превъзпитаване, а единствено ощетяване на осъдения. Това ощетяване обаче ще засяга и неговите близки (които междувременно ще са били реално лишени от баща си, съпруга си и пр.). То ще засяга и цялото общество, което междувременно ще е реално инвестирало в прехраната и в издръжката на осъдения в затвора, лишавайки се от възможността той да бъде пълноценен член на общността. Предизвиквайки посочените разсъждения, направеният мисловен експеримент разкрива известно пенитенциарно лицемерие в обявените цели на съвременната наказателна политика. Възмездие или превъзпитание – каква в крайна сметка искаме да бъде целта на наказанието?
Подобна феноменология на наказанието звучи като невровариация на превъзпитателната мегаломания на държава, която желае да контролира вътрешния свят на своите граждани. Тя обаче би могла да има висока ефективност. Така, ако осъденият е съгласен наложените му „традиционни“ (физически) наказания да бъдат заменени с доказала своята ефективност неврорехабилитация, то тогава какви са съображенията да откажем подобна замяна? Възможността за индивидуализиране и съобразяване на конкретното съдържание на неврорехабилитацията с особеностите на всеки осъден я доближава до такива модерни средства в пенитенциарната политика на съвременните държави, каквото е например и възприетото и в България наказание „пробация“.
Разбира се, следва да бъде съобразен и рискът от неврототалитаризъм, който би бил една от най-чудовищните форми на вмешателства на публичните институции в личния живот на хората. Също и опасността от свеждането на наказателната политика в псевдонаивен педагогизъм и превръщането на затворите в невросанаториуми. Като цяло въпросът за неврорехабилитацията попада в групата от проблеми, свързани с инструментализирането на човека. Причината за това е, че при нея човешкият мозък се разглежда като своеобразен интерфейс за въздействие върху социалното поведение на осъдения. В тази си употреба невронауките са и стратегии за подчиняване и „одомашаване“ на по правило неконтролируемото човешко поведение. Към тяхното използване трябва да се пристъпва изключително внимателно предвид другата, срещуположна тенденция в невронауките, защитаваща вече споменатите невромалцинствата. Неврорехабилитацията не следва да бъде инструмент за масовизация на човешките мозъци и за въвеждането на стандарти за мислене.
Ирина Недева:
– Да се върнем на новината, с която запознах. Създаването на колективни мозъци – засега на маймуни и плъхове. До каква степен това е хвърлена ръкавица в полето на правото?
Стоян Ставру:
– Да. Ръкавицата е хвърлена. Става въпрос за т. нар. невронни мрежи. Експериментът, който разказахте в началото води до това три маймуни заедно да управляват движения на ръка-аватар, появяваща се на дигитален дисплей. Трите маймуни имали общ контрол върху движенията на ръката-аватар, която реагирала на техните желания за движение, съществуващи като съвместна (синхронизирана) новрологична активност. В другия експеримент мозъците на четири плъха са били свързани директно в мрежа, позволяваща им да съгласуват своята невронна активност при решаването на задачи, които са трудни за постигане за всеки един от тях по отделно. Мозъкът на всеки един от плъховете е получавал стимули от неврони на другите плъхове и на свой ред сам е изпращал такива стимули към техните мозъци. Това е довело до синхронизиране на преживяванията и поведението на плъховете. Обещанието на учените е за създаването на „рояци“ от плъхове с колективна интелигентност.
Макар и с известна ирония, бихме могли да отбележим, че идеята за подобен общ (буквално!) мозък (колективен мозък или супермозък) е технологично обещание за преодоляване на екзистенциалната самота на човешкото съзнание. Представете си – директна мозъчна връзка между човек и машина, а в един последващ момент – на директна мозъчна връзка между няколко човека. В първия случай става въпрос за създаването на т. нар. „органични компютри“. При тях предмети от външната среда стават части от тялото (организма) на субекта. Най-често това са протези, интегрирани в телесността на човека. Възможни са обаче и „усъвършенствания“ на телесността чрез придобиване на нови, непознати за човешкото тяло възможности (тази практика е известна като биохакинг). Във втория случай – при създаването на директна връзка между мозъците на две или повече лица, ще е налице един съвсем нов тип взаимодействие или по-скоро съдействие и съизвършителство, непознато ни до този момент. Това ще постави под въпрос авторството и отговорността за едно подобно (съ)действие, както и изобщо концепцията за агентство.
Възможността за директна връзка между мозъците на двама души може да предложи нови форми за лечение на мозъчни увреждания (например след инсулт) – чрез „свързване“ на увредената част от мозъка на пострадалия с мозъка на здрав човек и провеждането на „директно обучение“. Едновременно с това обаче ще възникне и нуждата от защита на невронната неприкосновеност на човека.
Ирина Недева:
– Нещо като копче за изключване на блутут или инфраред връзката с чуждия мозък, за да се запази нещо като невронно прайвъси- неприкосновено неврологично пространство… кога ще го видим като текст в Конституцията?
Стоян Ставру:
– Е, със сигурност не и при готвените конституционни промени за съдебната реформа ?
Ирина Недева:
– Благодаря ви, д-р Стоян Ставру в рубриката Правото в нови води – следващото издание очаквайте на 21 август.
