Част първа: проблеми на oбщата част на гражданското право, на облигационното, вещното, семейното и наследственото право
(Прегледът не претендира за изчерпателност. Възможно е да има невключени решения от посочения период. Заглавията на отделните решения са на автора и не изчерпват въпросите, поставени в съответното решение. В част от резюметата въпросите за допускане до касация и техните отговори са цитирани дословно, а в други – по авторова преценка – са систематизирани, резюмирани и предадени с авторови думи).
I. Проблеми на общата част на гражданското право
1. Чл. 40 ЗЗД е хипотеза на относителна недействителност. По въпроса за косвените доказателства при иск по чл. 40 ЗЗД:
Решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., ГК
Съгласно издаденото пълномощно, представителят има право да договаря по своя преценка при разпореждане с ¼ идеална част от два недвижими имота (апартамент и УПИ с построена в него вила). Той сключва два договора за продажба за тези идеални части за цени в размер на данъчните оценки. След това са извършени още няколко последователни прехвърляния от последващите приобретатели. (Всички данни са от касационното решение, въззивното не е публикувано в ЦУБИПСА).
Упълномощителят предявява редица искове – за всички вж. определението за допускане на касационно обжалване по делото – Определение № 1157 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., ГК.
Касационното обжалване обаче е допуснато по част от тези искове. Те са квалифицирани от въззивния съд, както следва: по чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 40 ЗЗД – за недействителност на двете продажби, извършени от пълномощника, евентуално съединени с него с искове по чл. 27 във вр. с чл. 29, ал. 2 ЗЗД – за унищожаване пълномощното и на същите два договора за продажба, по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за заплащане на предоставена сума, и кумулативно съединените материално обусловени искове по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с чл. 108 ЗС – за собствеността върху процесните идеални части. Ответници са пълномощникът, лицето, което е договаряло с него, и последващите приобретатели на имотите.
На първа и втора инстанция са били изслушани три експертизи, определящи различна пазарна стойност на имотите.
Въззивният съд отхвърля иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 40 ЗЗД, приемайки, че няма данни за увреждане, защото съгласно „заключенията на съдебно-техническите оценителни експертизи по делото, цената на продадената 1/4 идеална част на ищеца от двата процесни имота не е по-ниска от пазарната цена за имотите към датата на сключването на процесните договори” (цит. по касационното решение). Посочва се още, че съгласно пълномощното представителят може да действа по своя преценка при разпореждане с имотите. Евентуалните искове съответно са отхвърлени.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:
1) Длъжен ли е съдът да изследва условията, при които е сключен договор за продажба чрез пълномощник на продавача, и трябва ли да обсъди и да вземе предвид какви са мотивите на пълномощника за сключването на сделката, с оглед това дали тя е в интерес на упълномощителя-продавач, и дали уговорената цена е изгодна за него – поради противоречие с Решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г., II г. о., ГК; Решение № 361 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 586 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 853/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 439 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 23/2011 г., I г. о., ГК.
2) Длъжен ли е съдът да се обоснове защо възприема (кредитира) или не, приети по делото експертни заключения на вещи лица – поради противоречие с Решение № 58 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 408/2010 г., I г. о., ГК.
По първия въпрос ВКС, основавайки се посочената по-горе практика, прави подробен анализ на чл. 40 ЗЗД. Изтъкнато е:
-
задължението за действие в интерес на упълномощителя, но
-
когато извършените от представителя действия са в рамките на представителната власт, дори и да са във вреда на упълномощителя, те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител, като
-
в този случай упълномощителят може да претендира вреди от представителя, също
-
когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл. 217, ал. 2 НК;
-
в хипотезата на чл. 40 ЗЗД третото лице е недобросъвестно; тя включва два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя, и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания.
-
преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, като
-
увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, включително „договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка, или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт” , но
-
успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяването между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания, а следва да се има предвид, че
-
в чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят следва да я установи; да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице, като
-
преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице, като
-
е обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради това може да бъде установено с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане;
-
поредица от такива косвени доказателства според ВКС могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК), включително даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК) или трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника; последващи разпоредителни действия с предмета на сделката, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания, като
-
във всички случаи съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.
ВКС посочва още, че когато на представителя е предоставена възможност да договори цената, той следва да осъществи представителната власт с грижата на добър стопанин, което ще рече при средна пазарна цена. Предоставената с пълномощното свобода на договаряне не следва да се тълкува като възможност представляваният да бъде ощетен, а като възможност за гъвкаво и в негова полза преценяване на пазарната ситуация. Това, посочва ВКС, изразява трайната съдебна практика по приложението на чл. 40 ЗЗД.
По втория въпрос ВКС, опирайки се на посоченото по-горе решение, посочва, че, „когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение”.
По същество е прието, че въззивният съд необосновано е направил извода си за съотношението между продажната цена и пазарната стойност, без да посочи кое от експертните заключения възприема.
ВКС, като посочва коя експертиза кредитира, посочва, че всъщност продажните цени са значително по-ниски от пазарните цени. Оттук следва, че необосновано въззивният съд е приел, че не е налице увреждане, а това, от своя страна, е довело до неизследване на въпроса за споразумяването.
ВКС посочва, че правната квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 40 ЗЗД е неправилна – съдът е трябвало „да даде точната и правилна квалификация на иска по чл. 40 ЗЗД – за относителна недействителност (удебеляването мое – Д. Н.) спрямо ищеца-упълномощител”. ВКС посочва, че недействителността е относителна, защото това ясно следва от разпоредната на чл. 40 ЗЗД, чрез изричното посочване в нея, че „договорът не произвежда действие за представлявания”.
ВКС отчита, че по отношение на недобросъвестността на третото лице и наличието на споразумяване има „някои косвени доказателства”: към датите на двата процесни договора ответникът-купувач и съпругата му вече са били съсобственици с касатора-ищец и на двата процесни имота, както и че по-малко от месец след сключването на двата процесни договора за продажба ответниците-съпрузи са продали и двата процесни имота (а вторият от тях е бил предмет на още две последващи продажби, извършени в рамките на около една година), като въпреки това ищецът продължава да живее в процесния апартамент. Но ВКС счита, че „[с]амо предвид тези обстоятелства и при липсата на каквито и да било други доказателства по делото (включително – и други косвени такива от вида на примерно изброените в цитираното по-горе Решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. дело № 3530/2008 г., IV г. о.) обаче не може да се направи достатъчно обоснован извод, че ответникът-купувач […] също е бил недобросъвестен – че е знаел за увреждането на касатора-ищец и че е имал намерение да го увреди, като се е сговорил за това с ответника-пълномощник…”. По-нататък са следните разсъждения: „[т]ова главно и пълно доказване на факта на сговаряне, респ. на недобросъвестност у ответника-купувач в случая, което доказване е в тежест на ищеца в процеса, се разколебава още повече от изтъкваното от страна на ответниците обстоятелство по делото, че последващите продажби и на двата процесни имота, извършени от ответниците-съпрузи […] (както и първата следваща продажба на процесния УПИ с вилата в него), са сключени при същите цени, при които са сключени и двата процесни договора – равни на данъчните оценки на имотите и значително по-ниски от средните им пазарни стойности. Неоснователен при това положение е доводът на касатора, че ответникът-купувач […] като съсобственик, имал интерес да закупи процесните идеални части на изгодни за него цени”.
Поради горното, въпреки констатираните нарушения на закона и необоснованост на въззивното решение, ВКС счита, че като краен резултат то е правилно и затова го оставя в сила.
2. За разликата между начало на писмено доказателство и обратно писмо при симулация:
Решение № 94 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5791/2014 г., IV г. о., ГК
Сключени са два предварителни договора за продажба на апартамент, съответно гараж, в новострояща се сграда. Купувачът изпълнява предварителните договори. Продавачът (и съпругата му) обаче продава имотите на търговско дружество и на същата дата сключва със същото договор за лизинг на тези имоти, съгласно който ще плаща лизингови вноски, докато накрая отново не придобие собствеността. Владението е предадено с протокол обратно на лизингополучателя. По-късно купувачът-лизингодател изпраща нотариална покана до продавача-лизингополучател, в която посочва, цитирайки номера и датата на договора за лизинг, че същият му дължи връщане на заета сума. Пет години и два дни след сделката лизингодателят прехвърля имотите на второ дружество и му цедира вземането си по договора за лизинг, след което се заличава.
Купувачът по предварителния договор предявява искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД – за установяване на симулация на първата продажба и договора за лизинг, като прикриващи договор за заем; за прогласяване на втората продажба като недействителна, като такава на чужда вещ, и чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване предварителния договор за окончателен. Ответници са продавачът и съпругата му и дружеството, придобило по втората продажба. Ответникът – продавач признава исковете.
Първоинстанционният съд отхвърля иска за симулация като недоказан, а този по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – защото продавачът вече не е собственик.
Въззивният съд потвърждава решението. Посочва, че ищецът не е доказал симулацията – „по делото не са ангажирани обратен документ, т.е. документ, подписан от страните по сделката, удостоверяващ действителната им воля, или други доказателства, включително свидетелски показания, в тази връзка”. Протоколът за въвод също не представлява такъв обратен документ. Нотариалната покана също – най-малкото защото няма съвпадение между сочената в нея сума и тази по договора за лизинг. Посочва се също, че „признанието на иска от първия ответник […] и твърденията му за симулация също не я доказват, доколкото те нямат характер на свидетелски показания и липсва съответно изявление в същия смисъл от насрещната страна по оспорения договор” (цит. по въззивното Решение № 938 от 9.05.2014 г. на САС по в. гр. д. № 2834/2013 г.).
На следващо място, дори и сделката да е привидна, въззивният съд посочва, че третото лице (второто дружество) ще придобие имота на първично основание – по чл. 17, ал. 2 ЗЗД. По отношение на втората продажба е посочено, че не е недействителна, защото продажбата на чужда вещ е валидна.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „как следва да се преценява значението на документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност на сделка, и за възможността симулативността да се установява и с други доказателства освен с обратно писмо”.
По поставения въпрос ВКС счита, че в отклонение от общата забрана за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ със свидетелски показания, чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. ВКС посочва, че това е „документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен довода за наличие на привидност, т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текста му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. В съдържанието е разликата между началото на писменото доказателство и обратното писмо, а не в това, кой е издател на документа” (подчертаването мое – Д. Н.). ВКС посочва в тази връзка Решение № 484 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 375/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 112 от 26.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 638/2010 г., I т. о., ТК.
ВКС счита, че решението на въззивния съд е в противоречие с отговора на горния въпрос. Сочи, че „[п]редставеният договор за лизинг, макар и да не представлява обратно писмо, съставлява начало на писмено доказателство, което прави допустими гласните доказателства за установяване на симулацията”.
Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да допусне свидетелски показания и да вземе предвид признанието на единия ответник. ВКС посочва още, че „съдът следва да има предвид и съдебната практика, според която презумпцията за добросъвестност на последващия приобретател на имота от придобилия го по симулативна продажба относно знанието за симулативното придобиване е оборима дори ако вписването на сделката е станало преди вписване на исковата молба за установяване на привидността. При оборване презумпцията за добросъвестност не само това придобиване, а и последващо прехвърляне като такова от несобственик ще обуслови липса на транслативен ефект на вещни права и съответно основателност на предявения иск срещу последния приобретател на имота”.
3. Обстоятелството, че сделката е сключена между едно лице и дружеството, в което това лице притежава 100 % от капитала, не е достатъчно, за да направи вероятно твърдението за привидност:
Решение № 4 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4234/2014 г., II г. о., ГК
Главният въпрос, поставен пред ВКС, е процесуалноправен и читателят може да открие посоченото решение във втората част на настоящия преглед, Раздел седми, „Процесуалноправни въпроси”, „За нотариалната компетентност на районния съдия в хипотезата на чл. 158, ал. 2 ЗСВ (отм.)”.
II. Проблеми на вещното право
1. Реституция срещу прокуратурата и оригинерно придобиване по румънското право:
Решение № 10 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4171/2014 г., I г. о., ГК
Предявен е иск по чл. 108 ЗС срещу прокуратурата. Вещта е лек автомобил, придобит чрез нотариално заверен договор, от праводател, закупил автомобила в Румъния. Автомобилът е обявен за издирване от румънска лизингова компания и е поискан и предаден на органите на МВР доброволно от трето лице. Прокуратурата е отказала връщането на автомобила с три постановления: първоначално поради необходимостта от извършване на процесуално-следствени действия, но в последното – защото ищецът не е собственик на основание чл. 78 ЗС, а истинският собственик е румънската лизингова компания.
Въззивният съд е уважил иска, приемайки, че автомобилът е придобит по оригинерен способ от праводателя на ищеца. Прилагайки румънското право, защото автомобилът е бил закупен от него (праводателя) в Румъния, той е приел, че същият е владелец, който не знае, че продавачът не е собственик, и съгласно румънското законодателство е придобил собствеността, съответно е направил ищеца собственик. По-нататък е прието, че събирането и пазенето на веществени доказателства ограничава правото на собственост и че след отпадането на необходимостта от процесуално-следствени действия основание за задържане няма. При спор за собственост се произнася гражданският съд (чл. 113 НПК); такъв обаче няма, следователно вещта трябва да се върне на легитимираното лице.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Компетентен ли е гражданският съд при иск по чл. 108 ЗС против Прокуратурата на Република България да постановява предаване на владението от нея върху вещ – лек автомобил, който е веществено доказателство по висящо досъдебно производство”.
Обжалването е допуснато поради противоречие на въззивното решение със съдебната практика. Но решаващият състав на ВКС (който е различен, защото постановилият определението за допускане се е отвел) преценява, че всъщност не е налице противоречие със съдебната практика – за първото от представените решения няма данни, че е влязло в сила, а второто е прието като неприложимо към висящия спор (чл. 291, т. 3 ГПК).
Поради това ВКС не дава отговор на поставения въпрос.
По същество е прието, че „гражданският съд, който се произнася по предпоставките за основателност на иска, дължи самостоятелен отговор на въпроса дали ответникът държи вещта на правно основание”. ВКС отбелязва, след като въззивният съд е направил извода, че не е налице граждански спор по отношение на правото на собственост върху автомобила, не е нарушено и правилото на чл. 113 НПК и приетото по неговото приложение Тълкувателно решение № 2 от 12.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСНК.
Според посоченото тълкуавтелно решение „за прилагането от прокурора в производство по чл. 111, ал. 2 НПК на разпоредбата на чл. 113 НПК не трябва да е налице висящо производство пред съда, за да се приеме, че е налице спор за право относно собствеността на вещта, а е достатъчно да са налице претенции на две или повече лица за връщането й”.
Въззивното решение е оставено в сила.
2. Годно правно основание за добросъвестно владение ли е решението за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД:
Решение № 44 от 27.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6096/2014 г., I г. о., ГК
С договор за издръжка и гледане ответникът е прехвърлил на бившата си съпруга недвижим имот. Тя го е прехвърлила на ищеца. След това договорът за издръжка и гледане е развален по вина на съпругата. Искът за развалянето е вписан след прехвърлянето от съпругата към ответника. От развалянето до предявяване на иска са изтекли повече от 5 години, но не 10.
При тази фактическа обстановка приобретателят на съпругата предявява ревандикационен иск.
Ответникът прави възражение за изтекла давност.
Първоинстанционният съд уважава иска, посочвайки, че решението за разваляне на договора не е сред правните основания, посочени в Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС.
Въззивният съд отменя решението и отхвърля иска, приемайки, че ответникът е придобил имота по давност. Според него, след като решението за разваляне на договора е по конститутивен иск, а в цитираното постановление решенията по конститутивни искове относно право на собственост са посочени като правни основания, значи правно основание е налице. Съдът приема, че ответникът е станал собственик с изтичането на пет години от влизане в сила на решението за разваляне на договора.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса „дали е добросъвестно владението на прехвърлителя на недвижим имот, след влизане в сила на решението за разваляне на договора, с който е прехвърлен имотът, когато това владение е насочено срещу последващ приобретател, придобил имота преди вписване на исковата молба за развалянето”.
По поставения въпрос ВКС дава отрицателен отговор. В посочената хипотеза решението за развалянето на договора не може да бъде противопоставено на третото добросъвестно лице и обратното действие на развалянето се ограничава само в отношенията между страните по разваления договор, като изправната страна не може да получи обратно имота, а би могла да претендира равностойността на вещта от неизправната страна по договора. Затова следва да се приеме, че „съдебното решение за разваляне на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот не е основание за начало на добросъвестно владение от прехвърлителя по този договор срещу третото лице, придобило вещта от приобретателя преди вписване на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД”.
По същество е прието, че след като ответникът е недобросъвестен владелец и десетгодишният срок не е изтекъл, той не е станал собственик и искът е основателен.
Въззивното решение е отменено и искът е уважен.
3. Може ли да се претендира увеличената стойност на имота, ако строителството не е довършено по вина на владелеца и собственикът няма интерес от подобренията:
Решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о., ГК
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден на основание чл. 72 ЗС да заплати увеличената стойност на имота вследствие извършените от ищеца подобрения.
Касационното обжалване е допуснато по въпросите:
1. Преклудирано ли е възражението за изтекла давност, направено от ответника по иска въз основа на дадените от ищеца пояснения и въведени твърдения, и допустимо ли е същото с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ГПК, при направени в първото съдебно заседание пояснения на изложените в исковата молба фактически твърдения, включително и чрез въвеждане на нови твърдения относно датата на приключване на строителството в имота, съответно преустановяване на владението от лицето, което е предявило иск за присъждане стойността подобренията по реда на чл. 72 , ал. 1 ЗС.
2. При учредено право на строеж за построяване на обект, чийто инвеститор е суперфициарят, но правото не е реализирано и строителството е останало незавършено по вина на същия, и от реализирането на този проект собственикът на поземления имот няма интерес, увеличава ли се или се намалява стойността на имота от това незавършено строителство.
По първия въпрос ВКС счита, че възражението за изтекла давност за предявяване на иск може да бъде направено след уточняване на момента, от който настъпва изискуемостта на вземането. Съответно, ако в исковата молба не се съдържат данни за този момент, ответникът може да въведе възражението в спорния предмет след надлежно извършеното от ищеца уточнение. ВКС посочва, че това не може да бъде заявено общо, без връзка с настъпването на изискуемостта и поради това следва да се приеме, че преклузията настъпва в момента, в който правото може да бъде реално упражнено, т.е. – след посочване на момента на настъпване на изискуемостта. Оттук, ако в първото съдебно заседание ищецът направи пояснения на изложените в исковата молба фактически твърдения, включително и чрез въвеждане на нови твърдения относно датата на приключване на строителството в имота, съответно преустановяване на владението при предявен иск за присъждане стойността на извършени в имота подобрения по реда на чл. 72, ал. 1 ЗС, направеното от ответника въз основа на тези пояснения възражение за изтекла давност не следва да се счита преклудирано.
По втория въпрос ВКС посочва, че преценката дали построеното в един имот увеличава неговата стойност следва да се извършва винаги конкретно, включително с оглед на обстоятелството дали незавършеното строителство може да бъде обособено като самостоятелен обект. Изтъква се, че критериите са обективни – стойността на имота следва да се счита за увеличена, „ако вследствие на подобренията пазарната му цена се е увеличила, т.е. при евентуално извършване на разпореждане или извличане на граждански плодове, собственикът би получил по-висока цена от тази, която би получил преди извършване на подобренията”. Обективността на критериите означава, че нежеланието на собственика на земята да ползва подобренията във вида, в който съществуват, респективно да довърши проекта, само по себе си е ирелевантно при преценката дали стойността се е увеличила.
По същество ВКС приема, че са налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото по делото липсват данни за стойността на имота без подобренията. Следвало е да се допусне експертиза за установяване стойността на претенцията с оглед обективния критерий – пазарната цена на имота към момента на извършване на преценката, съпоставена с цената на имота към същия момент, но без подобренията върху него. На следващо място, ВКС отбелязва, че и в двете експертизи посочената увеличена стойност на имота представлява сбор от стойността на извършените в имота СМР, а проучване на пазара за недвижими имоти от вещите лица не е било извършвано. Това е довело до липса на обективни данни за евентуалното увеличение на стойността на имота.
Въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.
4. Инициативата на владелеца за направено искане за изкупуване на идеалната част изключва намерението за своене:
Решение № 2 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5083/2014 г., II г. о., ГК
Предявен е иск за делба на поземлен имот от община срещу търговско дружество (преобразувано държавно предприятие). Ответникът възразява, че е придобил целия имот по давност.
Първоинстанционният съд отхвърля иска, приемайки, че ответникът е придобил имота по давност. Въззивният съд отменя решението и допуска делбата. В мотивите си съдът обсъжда защо ответникът не е придобил имота по давност: 1) владението не е добросъвестно; 2) съществува забрана за придобиване на общинска собственост в чл. 86 ЗС, а след измението на тази разпоредба през 1996 г., давността върху имоти – частна общинска собственост е спряна през 2006 г.; 3) като допълнителен аргумент се прави връзка и с общата забрана в чл. 7, ал. 1 ЗОС за придобиване по давност на общински имоти, просъществувала до 1999 г.; 4) съгласно чл. 59, ал. 1 ЗТСУ, реални части от имоти не могат да се придобиват по давност; 5) от фактите по делото се налага и изводът, че ответникът не е упражнявал спокойно, явно и неоспоримо владение.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:
1. „Би ли могло да съществува парцел в съсобственост идеална част от същия като публична общинска собственост, а другата идеална част от същия парцел като частна собственост, принадлежаща на търговско дружество, след като парцелът по регулационен план е отреден за търговското дружество и няма акт на общинската администрация, с който на имота да е даден статут на публична собственост”;
2. „За възможността да се придобие по давност от търговско дружество целия (като квадратура) съсобствен с общината парцел, отреден по регулационния план за реализирано още към 1988 г. мероприятие на държавата – построена газостанция и последващо разширение – 1996 г., ако фактическата власт е осъществена за времето след обособяването му по последния в сила РП”;
3. „Може ли да се приеме, при наличие издадения в рамките на фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП констативен нотариален акт, че осъщественото владение е добросъвестно”.
Съгласно чл. 17а ЗППДОбП, при преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго.
На първия въпрос ВКС отговаря положително. Посочва, че аргумент се черпи както от чл. 77 ЗС, така и от чл. 36, ал. 1 ЗОС, който урежда прекратяването на съсобствеността между общината и други правни субекти.
За втория въпрос ВКС посочва, че е отчасти фактически, отчасти правен. Според ВКС, „ако съсобствената идеална част, за която се претендира да бъде придобита на основание давност, е общинска публична собственост, то тази съсобственост не може да бъде предмет на придобивна давност от съсобственика-ЮЛ поради ограниченията на закона – арг. чл. 86 ЗС. А ако тази съсобственост има характера на частна общинска собственост, то след като няма ограничения за нейното разпореждане чрез посочените в закона транслативни способи, отговорът на поставения въпрос следва да бъде положителен. Въпросът за добросъвестността на упражняваното владение е фактически, доколкото касае преценка на факти в контекста на разясненията по ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за приложението на чл. 69 ЗС”.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК:
„Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си”.
На третия въпрос ВКС не дава категоричен отговор.
По същество е прието, че независимо дали се е касаело за публична или частна общинска собственост, ответникът не е придобил собствеността по давност, защото е липсвал анимусът на владението – по делото е установено, че по инициатива на ответника е направено искане за изкупуване на общинската собственост.
Въззивното решение е оставено в сила.
5. Когато съдът достигне до извода, че ищецът, който претендира подобренията, не е добросъвестен владелец, той разглежда иска за заплащането им като на обикновен подобрител на чужд имот :
Решение № 29 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2014 г., II г. о., ГК
Поради процесуалния характер на въпроса за допускане на касационното обжалване, читателят може да намери решението във Втора част на настоящиия преглед, Раздел седми, „Процесуалноправни въпроси”, „За задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск”.
6. За фактическите действия, които могат да доведат до обезпокояване на владението:
Решение № 3 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4048/2014 г., II г. о., ГК
През 2001 г. в производство по несъстоятелност е възложен на ЕТ незастроен недвижим имот. ЕТ е въведен във владение от синдика. През 2004 г. търговско дружество придобива същия имот от трети лица, поставя табела с името си, сменя катинара и инициира изготвянето на ПУП за имота. Впоследствие ЕТ отново сменя катинара, за което е образувана преписка и ЕТ е предупреден да се въздържа от самоуправни действия. При тази фактическа обстановка ЕТ предявява положителен установителен иск за собственост срещу търговското дружество на основание постановлението за възлагане, и алтернативно, на основание давностно владение.
Първоинстанционният съд уважава основния иск.
Въззивният съд обезсилва решението поради наличието на СПН по предмета на основния иск, но уважава алтернативния иск, приемайки, че е изтекла кратката давност.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за значението на извършените от ответника фактически действия в имота при обосноваване на извода на съда за наличието на необезпокоявано, непрекъснато, явно и спокойно владение от страна на ищеца, обусловил уважаването на предявения от последния иск за собственост на основание кратката придобивна давност. Посочва се, че тези въпроси са решени в противоречие с Решение № 5 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2008 г., II г. о., ГК, „в което са изложени съображения, че фактическото въздействие върху имота, свързано и с отстраняване на владелеца, могат да доведат до обезпокояване, смущаване на установено владение, респ. да го прекъснат, а оттук и да е неуспешно позоваването на последния на придобивната давност”.
По поставения въпрос ВКС споделя изявеното в цитираното по-горе решение, както и в Решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о., ГК. Според последното „владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя”.
По същество ВКС приема, че постановлението за възлагане е годно правно основание и е било налице добросъвестно владение от страна на ищеца. То обаче е прекъснато. ВКС отчита, че характерът на имота като незастроен „не предполага някакви конкретни фактически действия върху него, с изключение тези по обезопасяването му и препятстване на достъпа до него от към улицата с поставяне на преграда и катинар”. Прието е, че владението е „най-малкото обезпокоено, смутено, а и отнето с оглед поставянето на катинар на съществуващата фасада от сграда и табела с наименованието на дружеството ответник, с което достъпът на едноличния търговец до имота е осуетен”.
Поради това ВКС намира, че ищецът не е придобил процесния имот по давност, отменя решението и отхвърля иска.
7. Актът за частна общинска собственост не прекъсва придобивната давност:
Решение № 45 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6533/2014 г., II г. о., ГК
Предявени са положителни установителени искове, с които ищците искат да се признае по отношение на община, че са съсобственици (при посочени дялове) на недвижим имот на основание наследствено правоприемство, и – алтернативно – дълга давност (при владение, считано от 1994 г., за която дата представят протокол с общинско дружество със задължение на последното за предаване на владението). За имота е съставен акт за частна общинска собственост.
По главния иск първоинстанционният съд намира, че не е доказано, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот. По допълнителния посочва, че до 1996 г. е в действие забраната за придобиване на имоти – общинска собственост, а през 2006 г. придобивната давност е спряна със ЗИДЗС, и следователно ищците не биха могли да придобият по давност. Исковете са отхвърлени.
Въззивният съд потвърждава решението.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за презумпцията по чл. 69 ЗС (всеки владее за себе си до доказване на противното) и по чл. 83 ЗС (който е владял в различни времена, е владял и в промеждутъка до доказване на противното) поради противоречие с Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., ГК.
Според посоченото решение „Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т.нар. завладяване), то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане”.
По поставения въпрос ВКС споделя приетото в посоченото решение.
По същество е прието, че ответната община е признала, че владението е предадено на ищците от общинска фирма с протокол от 1994 г. и при липса на доказателства фактическата власт да е отнета от тях, на основание чл. 83 ЗС се счита, че същите владеят имота и понастоящем. Съставянето на АЧОС през 1999 г. е без правно значение, „тъй като снабдяването на собственика с акт за правата му не отстранява фактическата власт на владелеца, нито води до прекъсване на придобивната давност съгласно чл. 116 ЗЗД”. Затова ВКС счита, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила при неправилно приложение на посочените презумпции.
Но ВКС отбелязва, че „за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 1.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с пар. 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2017 г.”.
Поради горното, въззивното решение е оставено в сила.
8. За съдържанието на вещното право на ползване и възможността то да се упражнява чрез трети лица, включително чрез голия собственик:
Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК
През 2008 г. съпрузите Х. С. Т. и Г. И. Т. продават апартамент на внучката си Г. Д. Х., като си запазват пожизнено правото на ползване върху него.
Данъците върху имота се заплащат от съпруга Х. Т. Последният обаче сам заявява, че „От години не живея в имота” (цит. по въззивното Решение № 206 от 25.06.2014 г. на ОС – Велико Търново по в. гр. д. № 362/2014 г.). Апартаментът се ползва дълго време от внучката (голия собственик), нейното дете, бащата на детето и нейния вуйчо С. Т. (син на Х. Т. и съпругата му). Вуйчото е престанал да обитава през 2013 г., след като е остранен по реда на чл. 4 и сл. от Закона за защита от домашно насилие. Същевременно, в края на 2013 г, съпрузите Х. С. Т. и Г. И. Т., като ползватели, сключват договор за предоставяне на безвъзмездно ползване на имота на сина си (вуйчото С. Т.).
В имота има движими вещи на Х. С. Т. и Г. И. Т., съпругата притежава и ключ от него.
При тази фактическа обстановка Х. С. Т. (ползвател) предявява ревандикационен иск срещу внучката си Г. Д. Х. (гол собственик). Ответницата възразява, че правото на ползване е погасено по давност, тъй като не е упражнявано повече от 5 г.
Първоинстанционният съд отхвърля иска, приемайки, че правото на ползване се е погасило, посочвайки, че срокът е давностен, и цитирайки Решение № 19/10.02.2000 г. на ВКС по гр. дело № 1082/1999 г., IV г. о.
Въззивният съд потвърждава решението.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за съдържанието на законовия термин упражняване вещното право на ползване и дали в това съдържание се разбира единствено живеене в жилището (недвижимия имот), по отношение на който това право е учредено, и може ли то да се упражнява, в смисъл на живеене в него, от друго лице”, решен отчасти в противоречие с Решение № 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., II г. о., ГК.
По поставения въпрос ВКС анализира същността на вещното право на ползване и хипотезите на неговото прекратяване, след което посочва, че по съдържание упражняването му от ползвателя „не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. чл. 60 ЗС), както и под формата на заем за послужване, и съответно да упражнява правото си чрез другиго”.
По същество ВКС счита, че решението на въззивния съд, „макар и социално справедливо, е неправилно (подч. мое – Д. Н.) от гл.т. на прилагане на закона – чл. 59, ал. 3 ЗС.” ВКС посочва, че правото на ползване е упражнявано и следователно не е погасено: „Безспорно установените факти за плащане на данък сгради в рамките на исковия период, данните за оставени лични движими вещи в жилището, за притежаване на ключ от апартамента от съпругата-ползвател не само не изключват извод за упражняване на правото на ползване от страна на ползвателите, а безусловно налагат такъв, в смисъл, че правото на ползване е упражнявано”. Прието е, че лицата, които живеят в имота, включително ответницата-гол собственик, го ползват съгласно договор за заем за послужване, който е неформален. Следователно ползването е упражнявано чрез тези лица.
Последното заключение обаче дава основание на ВКС да отхвърли иска – след като ответницата ползва имота на правно основание (договор за заем), то една от предпоставките на ревандикационния иск липсва.
Въззивното решение е оставено в сила.
9. Законът не поставя изискване нито в самия протокол, нито в отделен документ да се съдържа изброяване на етажните собственици, които са гласували „ЗА“, така и на етажните собственици, гласували „ПРОТИВ“:
Решение № 133 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 632/2014 г., II г. о., ГК
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Явява ли се нарушение на чл. 16, ал. 5 от Закона за управление на етажната собственост обстоятелството, че към протокола за проведено общо събрание на собствениците е съставен отделен списък, съдържащ имената и подписите само на гласувалите за взетите решения, но не и на гласувалите против?”.
По поставения въпрос ВКС посочва правилата за съставяне на протокол от ОС на ЕС и изискванията за неговото съдържание. Счита, че „[з]аконът не поставя изискване нито в самия протокол, нито в отделен документ да се съдържа изброяване както на етажните собственици, които са били съгласни с предложените решения и съответно са ги подкрепили с гласа си, така и на етажните собственици, гласували против решенията, удостоверени с протокола. По тази причина отсъствието на подобно изброяване както в протокола, така и в евентуално съставен отделен списък-приложение към него, не съставлява нарушение на чл. 16, ал. 5 ЗУЕС. Самият протокол по своята същност съставлява частен свидетелстващ документ с произтичащите от това последици относно способите за опровергаване на съдържанието му”.
III. Проблеми на облигационното право
1. Дори и когато са търговци, наемателите не са солидарни длъжници, ако в договора всеки от тях се е задължил за плащането на съответната част от наемната цена:
Решение № 67 от 27.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5803/2014 г., I г. о., ГК
Сключен е за срок от 10 години и вписан в АВ договор за наем от двама наематели – търговски дружества. Съгласно договора, всеки от наемателите дължи точно определена част от наема. Имотът е прехвърлен на трето лице. Новият собственик изпраща нотариална покана, в която заявява, че счита договора за наем с двамата наематели за прекратен и отправя искане за освобождаване на имота и плащане на обезщетение за лишаването му от ползване на имота. Евентуално заявява, че дори договорът да има действие по отношение на него, „той следва да бъде развален, поради виновно поведение“ на адресата на нотариалната покана – неплащане на дължимата наемна цена за повече от 2 месеца, като е отправил волеизявление, че договорът следва да се счита развален (цит. по въззивното Решение № 943 от 20.03.2014 г. на САС по в. т. д. № 2486/2013 г.). Тази покана е изпратена само до единия наемател.
Наемодателят предявява искове срещу двамата наематели за заплащане на обезщетение за ползването по чл. 73, ал. 1 ЗС, твърдейки, че договорът за наем е развален. Иска се солидарно осъждане, и – евентуално – разделно. Ответниците правят възражение за прихващане на претендираните суми с увеличената стойност на имота вследствие на подобренията, които са направили.
Първоинстанционният съд отхвърля исковете, като приема, че договорът не е прекратен.
Въззивният съд отменя частично решението, приемайки, че договорът е развален на базата на описаната покана. Възражението за прихващане не е уважено, защото съдът е счел, че подобренията се дължат от предходния собственик (наемодателя по договора). Ответниците са осъдени да заплатят ползването на имота за периода от датата на неизпълнението (05.10.2009 г.) – според въззивния съд от този момент е развален договорът, а не от момента на изтичане на срока на нотариалната покана (с дата 23.12.2009 г. и петдневен срок).
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси (цит. по определението за допускане):
1. „В случаите на сключен договор за наем, в който е уговорено неговото разваляне с отправяне на петдневно писмено предизвестие, може ли да се приеме, че договорът е развален, без да е отправено изявление за разваляне и без да е дадено предизвестие и срок за изпълнение” – по този въпрос е налице противоречие на въззивното решение с Решение № 456 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2011 г., IV г. о., ГК;
2. „В случаите на разваляне на договор за наем, който е договор за периодично изпълнение, може ли да се приеме, че развалянето има обратно действие” – по този въпрос е налице противоречие на въззивното решение с Решение № 1694 от 11.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2002 г., V г. о.;
3. „В случаите на сключен договор за наем, по който има двама наематели, по отношение на които не е уговорена солидарна отговорност, може ли да се приеме, че наемателите следва да отговарят солидарно към наемодателя” – по този въпрос е налице противоречие на въззивното решение с Решение № 71 от 28.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2010 г., III г. о., ГК.
По първия въпрос ВКС счита, че ако в договора за наем е предвидено, че правото на наемодателя да развали договора поради неплащане на наемната цена се упражнява с отправяне на писмено изявление, предоставящо и срок за изпълнение, договорът не може да бъде развален, без на длъжника да бъде предоставена тази допълнителна възможност за изпълнение.
По втория въпрос ВКС посочва, че при разваляне на наемния договор, предвид характера му на договор за периодично изпълнение, прекратяването на облигационното отношение настъпва с изтичане на срока за изпълнение, предоставен от наемодателя, като облигационната връзка отпада не с обратна сила, а за в бъдеще – от развалянето.
По третия въпрос ВКС счита, че при договор за наем, имащ качеството на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, сключен с няколко наематели за ползването на един обект, с който договор всеки от наемателите се е задължил да заплаща съответна част от определената месечна наемна цена, отговорността им към наемодателя не е солидарна. Нормата на чл. 304 ТЗ (която установява пасивната солидарност като правило при търговските сделки) е приложима в случаите, при които поемането на задължението е общо. При договор за наем, непредставляващ търговска сделка, отговорността на наемателите към наемодателя за плащане на наемната цена е солидарна само ако е уговорена изрично, съгласно чл. 121 ЗЗД.
По същество ВКС приема, че по отношение на единия наемател (до когото не е отправена поканата) договорът не е развален; а по отношение на другия е развален, считано от изтичане на петдневния срок на поканата (29.12.2009 г.).
Въззивното решение е отменено в съответната част, исковете по отношение на единия ответник са отхвърлени, а по отношение на другия е частично уважен евентуалният иск за разделно осъждане.
2. Задължението на авалиста, макар да има обезпечителна фукция, е самостоятелно и неакцесорно. Авалистът е надлежна страна по Павлов иск, като пасивната му легитимация се определя от авала, а не от каузалното правоотношение, по което страна би могъл да е издателят на записа на заповед:
Решение № 386 от 25.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2014 г., IV г. о., ГК
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „длъжник ли е по смисъла на чл. 135 ЗЗД авалистът на запис на заповед в случаите, когато той не е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, и записът на заповед е издаден единствено и само с цел обезпечаване на това вземане”.
На поставения въпрос ВКС дава следния отговор: авалът е едностранна абстрактна правна сделка, по силата на която авалистът поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице – хонорат. Авалът има обезпечителна функция; авалистът е солидарно отговорен с издателя на ефекта. Задължението на авалиста е самостоятелно и неакцесорно по характер – макар да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, то представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка-авал. Оттук за авала не се прилагат разпоредбите на чл. 146, ал. 3, чл. 147 и чл. 148 ЗЗД. В този смисъл е цитирано Решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г., II т. о., ТК.
По-нататък ВКС посочва, че записът на заповед е абстрактна правна сделка, основание за издаването на която може да бъде и каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение. Оттук се прави изводът, че „задълженията на издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни правни сделки, а с оглед абстрактния им характер обстоятелствата относно каузалното правоотношение, което записът на заповед евентуално обезпечава, са предмет на изследване само в случай при релевирано възражение за погасяването на вземането по записа на заповед”. Тук ВКС цитира Решение № 102 от 23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г., I т. о., ТК. Крайният извод е, че „лицето, подписало запис на заповед, е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Пасивната му легитимация се определя от едностранната абстрактна сделка – авал, а не от евентуалното казуално отношение, по което страна би могъл да бъде издателят на записа на заповед”.
3. Значителното занижаване на обезщетението поради краткото времетраене на предварителното производство (иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) е нарушение на чл. 52 ЗЗД:
Решение № 292 от 11.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3435/2014 г., III г. о., ГК
Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу прокуратурата.
Ищцата е била привлечена като обвиняема за квалифицирано длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 1 НК) – с постановление от 20.02.2012 г., и в съучастие в съставянето на неистински официален документ (чл. 311, ал. 1 НК) – с постановление от 20.08.2012 г. Определена й е мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство е прекратено с постановление от 10.12.2012 г., потвърдено по съдебен ред окончателно на 15.02.2013 г.
Ищцата претендира обезщетение в размер на 25 001 лв. Според събраните свидетелски показания, по време на наказателното производство тя е изпаднала в „депресивно състояние, изпитвала притеснения и терзания по повод повдигнатите й обвинения, чувство за накърнена чест и достойнство, опетнена репутация, изолираност в отношенията с близки и познати, разбила си нервната система” (цит. са мотивите на апелативното Решение № 22 от 27.02.2014 г. на ВнАС по в. гр. д. № 591/2013 г.). Ищцата е представила етапна епикриза от медицинско лице в ДКЦ, която констатира състояние на тревожност, потиснатост и раздразнителност. Назначена е и съдебно-психиатрична експертиза, според която ишцата не страда от посттравматично стресово разтройство и няма качествени разтройства на психичната дейност. Според вещото лице поетапната епикриза не е достоверна по отношение на диагнозата и причините за състоянието на ищцата, а отразява моментното състояние на болния (данните са от апелативното решение).
Първоинстанционният съд определя обезщетение в размер на 4000 лв.
Въззивният съд, предвид „краткия срок на претърпените негативни последици и липсата на трайни увреждания и влошаване качеството на живот”, намалява обезщетението на 1000 лв.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за определяне на обезщетението съобразно чл. 52 ЗЗД за случай, при който съобразно указанията в Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС, следва да бъде отчетено увреждане на неимуществената сфера от повдигането на обвинения за тежко умишлено престъпление.
Съгласно т. 11 от посоченото Постановление, „При определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди”.
По поставения въпрос ВКС счита следното: допуска се нарушение на принципа на чл. 52 ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение в присвояване и други длъжностни престъпления, злепоставило обвиняемата в професионален план и опетнило името й като деятел на ръководна, материалноотговорна длъжност в профсъюзна организация, и ако въпреки доказаните вреди, свързани с въздействието върху психиката и обществената репутация, съдилищата възприемат като основание за значително занижаване на обезщетението краткото времетраене на предварителното производство до прекратяването му поради „недоказаност на присвоителни действия“. ВКС напомня, че на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, причинени от увреждането. Посочва, че недоказването на изтъкнати от ищеца конкретни вреди като предизвикано болестно състояние с трайни последици или наличието на вреди извън причинната връзка не отменя изискването за справедливо обезщетение на породеното от обвинението засягане на гражданското чувство, усещането за несправедливост и засегнато достойнство на обвимяемия, които вреди не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент, като се съобрази в конкретна степен и накърнената репутация на лицето, свързана със злепоставящия характер на конкретните обвинения.
По същество ВКС посочва, че апелативният съд е приел значително намален размер на дължимото обезщетение и не е отчел злепоставящия характер на повдигнатите обвинения.
Определено е обезщетение за неимушествени вреди в общ размер от 4 000 лв. и е постановено решение в този смисъл.
4. Неполагане грижа за здравето и несъобщаване на състоянието по време на преглед – съпричиняване при лекарска грешка:
Решение № 17 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2014 г., IV г. о., ГК
В първите часове на Нова година М. М. Т. усеща силни болки в корема и посещава спешен хирургичен кабинет в УМБАЛСМ. Лекарят поставя диагноза „субилеус” (непълна чревна проходимост) и насочва болния към стандартни за тази диагноза изследвания. Преценява, че не е необходима хоспитализация и назначава лекарствени средства. Пациентът се прибира, вечерта му става зле и умира. Оказва се, че причината за смъртта е кървяща и перфорирала язва на дванадесетопръстника.
Синът предявява иск по чл. 49 ЗЗД срещу болницата. В отговора на исковата молба ответникът твърди, че с действията си починалият и неговите близки са допринесли за настъпилата смърт, че не са взели своевременно всички мерки за оказване на адекватна медицинска помощ.
Първоинстанционният съд, въпреки че констатира противоправни действия на лекаря (неприемане в болница и неназначаване на допълнителни изследвания), приема, че не е доказана причинната връзка между тези нарушения и настъпилата смърт.
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и вместо това е уважил предявения иск, като при определяне на обезщетението е съобразил съпричиняване на вредите от пострадалия в размер на 2/3. В мотивите си съдът посочва, че язвата на дванадесетопръстника не може да се развие за един ден; тя явно се е обострила в Новогодишната нощ, „което е напълно логично с оглед традиционната диета на този празник”, и че болният не е изпълнил „задължението по чл. 94, т. 1 от Закона за здравето да се грижи за собственото си здраве и ответникът не следва да носи отговорност за вредите от неизпълнение на това задължение на починалия”. Приносът на лекаря е определен в размер на 1/3, предвид това, че лекарят е назначил стандартните изследвания при поставената диагноза и че заболяването е протекло нетипично, което е препятствало правилното диагностициране. Съдът посочва в мотивите си: „[в] тази насока следва да се посочи, че възможностите на хуманната медицина не са неограничени и лекарят в определени случаи не може да предотврати настъпването на смъртта” (цитатите са по въззивното Решение № 1676 от 29.07.2013 г. на САС по в. гр. д. № 3976/2012 г.). Също така въззивният съд преценява, че е налице нарушение на добрите медицински практики, изразяващо се в неотнасяне към пациента с необходимото уважение и зачитане на достойнството. Така, от общо определения размер на обезщетението от 80 000 лв, на ишеца е присъдена 1/3 – 26666, 67 лв.
Обжалват и двете страни.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:
1. По процесуалноправния въпрос относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, предвид разрешението, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
2. По материалноправния въпрос относно правното значение на действията на пострадалия и неговите близки при отговорност за вреди от деликт.
По първия въпрос ВКС посочва, че с отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно. С изтичане на срока за отговор невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се преклудират, в това число възражението за съпричиняване от страна на пострадалия от деликт, поради което възраженията не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.
По втория въпрос ВКС счита, че „делинквентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение. Когато за настъпването на вредите има значение и поведението на трети лица, то това поведение изключва отговорността на деликвента само в случай, че прекъсва причинната връзка между действията на ответника делинквент и настъпилите за пострадалия вреди. Противоправното поведение на третите лица може да обоснове и тяхна отговорност (при съпричиняване, без да е прекъсната причинната връзка с действията на ответника делинквент), доколкото за вредата, причинена от неколцина, те отговарят солидарно. Когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, независимо дали това поведение е правомерно или противоправно, то има значение за съпричиняване – за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на основание чл.51, ал. 2 ЗЗД”.
По същество ВКС посочва, че е въведено възражение за съпричиняване в срок – в отговора на исковата молба. А по отношение на материалното право, счита, че възражението за съпричиняване на ищеца (синът на починалия) – че не е положил дължимата грижа да се информира за здравето на своя баща и да представи информация на лекаря – е неоснователно. Причинна връзка между противоправно поведение на ищеца и настъпилата смърт не е доказана. ВКС обаче приема, че е имало съпричиняване на починалия: „…съдът е формирал обоснования извод, че настъпилата смърт би могла да бъде предотвратена при положена от починалия грижа както по отношение на здравето му, така и при изчерпателно добросъвестно излагане при прегледа […] на всички заболявания, здравни проблеми и оплаквания”.
ВКС не е съгласен с въззивния съд по въпроса за нарушаването на добрите медицински практики, изразяващо се в грубо отношение и незачитане на достойнството. На първо място, посоченото нарушение според ВКС е недоказано; но дори и да беше доказано, липсва причинна връзка между него и настъпилата смърт. Тези изводи на въззивния съд обаче не са се отразили на правилността на постановения акт и затова решението е оставено в сила.
5. Това, че ищецът не е живял в същия град и е виждал веднъж месечно починалия, не означава, че не е претърпял вреди и че няма право на обезщетение. Относно критериите за обезщетение по справедливост (чл. 52 ЗЗД):
Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о., ГК
Работник загива след трудова злополука. Двамата му сина и съпругата му (женена за починалия от 35 години) предявяват иск за обезщетение на неимуществени вреди срещу работодателя. Претендират по 20 000 лв за всеки, заедно със законната лихва от датата на злополуката.
Работодателят привлича застрахователното дружество, което е направило групова застраховка „Злополука”, сключена от работодателя като застраховащ.
Първоинстанционният съд уважава преките искове. Обратният е отхвърлен, защото работодателят, като застраховащ, няма регрес. Съдът посочва, че в случая разрешение е дадено в чл. 200, ал. 2 КТ и ако в бъдеще застрахователят плати на увредените, ответникът ще може да си търси от ищците платеното в повече преди приспадане на получената сума от застраховката.
Въззивният съд отменя решението в уважителната му част. Посочва, че съпругата е живеела в чужбина и дори не се е върнала за погребението, като обсъжда нейното отношение към починалия, вземайки предвид разпита й пред органите на досъдебното производство. На следващо място отбелязва, че малкият син живеел и работел в друг град и веднъж в месеца отсядал при баща си; големият син го виждал всяка седмица и постоянно поддържал връзка с него, а когато научил за злополуката, получил нервно разтройство (съгласно свидетелските показания). Мотивиран от обстоятелства като горните, въззивният съд преценява, че съпругата и по-малкият син не са претърпели неимуществени вреди. Такива е претърпял само големият син, като обезщетението е намалено на 5000 лв.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:
1. По въпрос, свързан с приложението на чл. 11 ГПК (непосредственост в процеса) и чл. 235, ал. 2 ГПК (съдът постановява решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото), респективно за възможността съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство;
2. За критериите, имащи значение за присъждането на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД (по справедливост), и за лицата, на които се дължи такова обезщетение.
По първия въпрос ВКС посочва, че съгласно принципа за непосредственост, установен в чл. 11 ГПК, съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. В тази връзка се цитира проф. Ж. Сталев, БГПП: „заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата, трябва да се извършват пред и от оня съд, който ще решава делото“. Изрично се посочва, че „[п]ринципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др.”. Гражданският съд задължително съобразява само присъдата на наказателния съд, и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК (извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца), като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение (чл. 11 и чл. 12 ГПК). Но всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, съответно деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното или наказателното производство. ВКС цитира в тази връзка Решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., II т. о., ТК. По-нататък ВКС посочва, че чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съда „да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. Няма съмнение, че това са тези доказателства, които са събрани „пред и от оня съд, който ще решава делото“. Само след цялостната им преценка, поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани”.
По втория въпрос ВКС посочва, че съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер. Такива са обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Посочва, че принципът на справедливост задължава съда да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правнорелевантните факти, и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. ВКС обобщава: „[с]праведливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент”. В подкрепа са цитирани Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС, Решение № 1026 от 18.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 149 от 2.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 67 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 136 от 1.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 85 от 29.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о., ГК.
По същество ВКС посочва, че изводите за отношенията между съпрузите са направени на базата на показания в досъдебното производство, т.е. на недопустими доказателствени средства. Но дори и тези показания „не позволяват свободната интерпретация, която е направил съдът”. По отношение на малкия син ВКС посочва, че доводът, че той не е претърпял вреди, защото е живеел в друго населено място и е виждал веднъж месечно баща си, „не може да бъде сериозно коментиран, доколкото след навършване на пълнолетие, намиране на работа, създаване на свои семейства, много деца живеят разделено от родителите си „в други населени места“, без това да значи, че от този момент нататък между тях се прекъсват всякакви духовни, емоционални и житейски връзки”. Намаляването на обезщетението на големия брат, според ВКС, е необосновано.
На базата на горното, след преценка и обсъждане на доказателствата по делото, въззивното решение е отменено и исковете на тримата са уважени изцяло.
6. За спогодбата на пострадалия със застрахователя на делинквента:
Решение № 103 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2014 г., IV г. о., ГК
При ПТП са причинени редица травми. Пострадалото лице е подписало споразумение със застрахователя на делинквента и е получило от него обезщетение в размер на 5000 лв. В сключеното споразумение със застрахователя ищецът изрично е заявил, че полученото обезщетение покрива изцяло причинените вреди и няма право да ги претендира отново поради това, че неточно ги е определил в споразумението (съгласно данните, обсъдени от въззивния съд и посочени изрично в касационното решение).
Тъй като възстановяването продължава бавно и страданията продължават, пострадалият предявява частичен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента за обезщетение за неимуществени вреди за 7000 лв. (от общо 15 000 лв.).
Първоинстанционният съд уважава иска до размер от 2000 лв. В мотивите изрично се посочва, че „когато увреденият и застрахователят са постигнали съгласие за изплащане на вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденият няма основание да търси репарация за същите вреди отново по съдебен ред от причинителя, поради това, че неточно е определил вредите в споразумението. На обезщетяване в тези случаи подлежат само вреди, които не са били предмет на споразумението (ексцес, последващи разходи за лечение и пр.)” (цит. по първоинстанционното Решение № 72 от 8.11.2013 г. на РС – Трявна по гр. д. № 184/2012 г. Районният съд цитира Решение № 204 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 220/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 478 от 22.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 943/2009 г., IV г. о., ГК. В конкретния случай първоинстанционният съд приема, че „макар в случая да се касае за болки и страдания, т.е. вреди, настъпили в хода на оздравителния процес на пострадалия ищец, то същите подлежат на обезщетяване, щом са в пряка и непосредствена връзка с уреждането”.
Въззивният съд потвърждава решението. В мотивите изрично е посочено, че „пострадалото лице има право да избере дали да се удовлетвори от застрахования, основавайки се на деликт, или пряко от застрахователя, основавайки се на застрахователния договор. По тази причина, делинквентът и застрахователят не са солидарно отговорни, а увреденият не може да търси обезщетение от извършителя до размера, до който е вече обезщетен от застрахователя” (цит. по въззивното Решение от 18.03.2014 г. на ОС – Габрово по в. гр. д. № 19/2014 г.). Тук въззивният съд се основава на Решение № 306 от 7.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1556/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 43 от 15.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 414/2010 г., II т. о., ТК и Решение № 96 от 26.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 621/2009 г., II т. о., ТК. Въззивният съд посочва, че се касае за „ексцес, неудовлетворена вреда, която не е била предмет на споразумението”.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за правото на пострадалия да иска обезщетение за вреди от делинквента, ако е получил обезщетение от застрахователя, като е заявил, че получената сума ги покрива изцяло”.
По поставения въпрос ВКС се опира на Решение № 230 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2009 г., IV г. о., ГК, като приема, че „спогодбата на пострадалия с работодателя на причинителя и с неговия застраховател не обвързва неучаствалите в нея, нито може да бъде противопоставена от тях, но такава спогодба съдържа извънсъдебно признание на пострадалия, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно. Признанието трябва да бъде ценено с оглед на всички обстоятелства по делото, ако пострадалият претендира от друг по-големи вреди”.
(В мотивите на решението на ВКС на много места ищец и ответник са разменени).
По същество ВКС приема, че в нарушение на закона обаче въззивният съд е приел, че по-тежкото възстановяване на телесното здраве (в сравнение с обичайното) съставлява ексцес. Посочва, че „при ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените”. В този смисъл е е цитирано Решение № 196 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о., ГК. ВКС приема, че протичащото без усложнения, макар и по-тежко или по-бавно възстановяване в сравнение с обичайното, не може да бъде квалифицирано като ексцес.
Решението е отменено и искът е отхвърлен.
IV. Проблеми на семейното и наследственото право
1. По въпроса за трансформацията на лично имущество при режим на СИО, когато съпрузите са теглили заем за нужди на семейството:
Решение № 36 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2014 г., II г. о., ГК
Предявен е иск по чл. 23, ал. 1 СК (установяване на трансформация на лично имущество и съответно лична собственост на единия съпруг). Ищцата твърди, че е индивидуален собственик на закупения по време на брака й с ответника апартамент. Същият е закупен с лични средства и кредит от ДСК през 1985 г. на името на двамата (вече бивши) съпрузи. При тегленето на кредита майката на ищцата е декларирала, че е съгласна тя да изплаща кредита и по делото е установено, че погасяването е ставало чрез удръжки от нейното трудово възнаграждение.
Районният съд е отхвърлил иска, като е приел, че заемът представлява общо имущество, след като е предназначението му е за закупуване на семейно жилище, т.е. за нужди на семейството. Посочва, че фактът на заплащане на заема след придобиване на имота е ирелевантен.
Въззивният съд потвърждава решението. Посочва, че когато двамата съпрузи участват в сделката, те придобиват именно като „страни” по договора на основание чл. 21 ЗЗД, а не по силата на закона, установяващ СИО. Следователно дори и придобиването да е станало със средства само на единия съпруг, това не може да се отрази на правата на другия съпруг.
ВКС посочва, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество: СК е специален на ЗЗД. Но ВКС изрично споменава приетото в съобразителната част на тълкувателното решение, че при плащане на цената със заемни средства, когато задължението за връщането им е поето солидарно от двамата съпрузи за нуждите на семейството, изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право.
ВКС посочва, че решението на въззивния съд противоречи на закона и доколкото не са обсъждани доказателствата по отношение на трансформацията на имуществото, делото е върнато за ново разглеждане.
2. Относно отчитането на итереса на децата да поддържат пълноценни лични отношения с родителя, който не упражнява правата, при определянето на режима на лични отношения:
Решение № 35 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3585/2014 г., III г. о., ГК
Определен е режим на лични отношения на децата с родителя, който не упражнява родителските права (майката). Един от основните проблеми е, че родителите живеят далече един от друг (200 км).
Касационното обжалване е допуснато по въпроса „относно интереса на децата да поддържат пълноценни лични отношения с родителя, който не упражнява родителските права”.
По поставения въпрос ВКС се опира на приетото в Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС: мерките за лични отношения между родителите и децата трябва да бъдат така определени, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, без да се кумулира допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите. ВКС посочва, че определените мерки „относно личните отношения между родителите и децата имат правно действие главно по отношение на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права. Той запазва правата си на родител, но само не ги упражнява. За да участва в изграждане личността на детето и да упражнява правото си на контрол, на този родител следва да му се предостави възможност да поддържа лични отношения с децата, тъй като предоставянето на децата за отглеждане и възпитание на другия родител, който упражнява родителските права, предполага неограничен контакт на децата с него и съвместно местоживеене. Контактите и тяхната продължителност следва да бъдат определени, като се изхожда от особеностите на конкретния случай. В решението си съдът следва да определи мерките за лични отношения точно и ясно, без да се утежнява предаването на детето и да се създават излишни усложнения в отношенията между родителите и децата”.
По същество ВКС приема, че въззивният съд е определил стеснен режим на лични отношения и определя нови мерки (за отменените и новите мерки, които са конкретни и зависят от особената ситуация, вж. подробно решението).
3. Само по себе си занятието „танцьор в нощен клуб” не разкрива висока и нетърпима степен на аморалност и опасност за децата в съвременния свят – проблеми на основанията за отнемане на родителски права:
Решение № 37 от 19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4218/2014 г., III г. о., ГК
С въззивното решение са отнети родителските права на касаторката (танцьорка в нощен клуб) на основание кумулативното наличие на предпоставките по чл. 132, ал. 1, т. 1 (особено тежък случай на поведение на родителя, представляващо опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето) и т. 2 СК (трайно неполагане на грижи и неддаване на издръжка).
Касационното обжалване е допуснато по въпросите за приложението на основанията по двете точки на чл. 132, ал. 1 СК.
По въпроса за първото основание (чл. 132, ал. 1, т. 1 СК) ВКС посочва, че в практикта е изяснено, че това е крайна законовоустановена мярка за защита интересите на детето (личност, възпитание, здраве, имущество) от собствения му родител, която се налага от съда „при доказани по несъмнен начин особено тежки случаи на посегателство (насилие, изоставяне в беда, трайно вредно влияние и поставяне в риск) от страна на родител по отношение на детето”.
По въпроса за второто основание ВКС посочва, че „недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи за дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина; не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг”.
В заключение ВКС посочва, че въведените в процеса твърдения за поведението на родителя следва да бъдат внимателно изяснени, при обсъждане на всички доказателства.
В подкрепа на дадените отговори, ВКС цитира Решение № 1068 от 2.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 172/2008 г., IV г. о., Решение № 209 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4468/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 406 от 27.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1125/2010 г., IV г. о., ГК.
По същество ВКС обсъжда обстоятелствата, свързани с живота на касаторката и отношенията й с децата. Посочва, че не се установява с категоричност поведението на майката да е особено тежък случай, в който са поставени в опасност личността, здравето, възпитанието и имуществото на децата. В мотивите е изтъкнато, че „само по себе си упражняваното от нея занятие не разкрива висока и нетърпима степен на аморалност и опасност за децата в съвременния свят. С парите от нощния клуб майката заплаща издръжката им и има възможност да търси общуване с тях в свой дом и своя домашна среда (има постоянен приятел, с когото живее под наем във функционално пригодено и хигиенично жилище)”.
Решението е отменено и искът е отхвърлен.
4. В производството по изменение на първоначално определения режим на лични отношения с малолетното дете съдът може да постанови подходящи мерки за запазване интереса на детето, както и да търси съдействието на специализирани институции, без това да е поискано от страните:
Решение № 36 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4794/2014 г., III г. о., ГК
Касаторката и ответникът са бивши съпрузи с малолетно дете. Бракът е прекратен по взаимно съгласие. В настоящото производство касаторката е поискала изменение на първоначално определения режим на лични отношения на ответника с детето. Първите две инстанции са отхвърлили иска.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса възможно ли е в делата по чл. 51, ал. 4 и чл. 59 СК съдът да постанови подходящи мерки за запазване интереса на малолетното дете, както и да търси съдействието на специализирани институции, без да е поискано от страните, но ако прецени, че е в интерес на детето.
По поставения въпрос ВКС дава положителен отговор. В мотивите си съдът се опира на Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС и на Решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., ГК (по отношение на правото на съда да постанови в интерес на детето личните отношения с родителя да се осъществяват на определено място – по местоживеенето му). ВКС изрично посочва, че съдът в спора за режима на лични отношения с детето не е обвързан от предложенията на родителите, а следва да определи подходящия режим в интерес на детето. Съдът може да постанови режимът за кратък период от време да се осъществява в присъствието на служител от дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето, „като постепенно времето за контакт се разширява, присъствието на служителя – отпада, а на родителите се предоставя възможността да постигат съгласие за контакти с детето в конкретни празнични или почивни дни” – тук е цитирано Решение № 555 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 893/2012 г., IV г. о., ГК.
По същество ВКС е преценил, че в назначените експертизи са налице данни както за синдром на родителско отчуждение по отношение на бащата, така и необходимост от по-продължителен контакт с бащата, като обаче не е ясно какъв ще бъде ефектът от допускането на такъв. Крайното заключение е, че въззивното решение е постановено при недоизяснена фактическа обстановка, относима към решаващия за спора извод за най-добрия актуален интерес на детето. Поради това решението е отменено и делото е върнато за изслушване на нова експертиза.
5. Изразеното от детето желание не е задължително за съда, но следва да бъде ценено наред с останалите обстоятелства, имащи отношение към упражняването на родителските права:
Решение № 67 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4648/2014 г., IV г. о., ГК
В бракоразводен процес упражняването на родителските права е предоставено на съпруга от първоинстанционния съд. Въззивният съд потвърждава решението в тази му част. От него са обсъдени множество твърдения и обстоятелства, които са от значение за предоставянето на родителските права. Сред тях са твърденията на съпругата за алкохолна зависимост на съпруга, както и това, че последният на два пъти е осъждан за шофиране в нетрезво състояние. Посочва обаче, че съгласно назначената експертиза мъжът не страда от алкохолно заболяване, така че се касае за „отделни, а не системни прояви”. Също така, въпреки сравнително „изравнените” критерии, даващи основание на всеки от съпрузите, съдът дава „известно предпочитание към предоставяне на родителските права на бащата” поради това, че детето е от мъжки пол. При изслушването на детето и по данни на социалния доклад, то желае да живее при майка си, но въззивният съд посочва, че „съгласно т. І in fine от Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС, желанието на детето не е задължително за съда, а се обсъжда наред с останалите доказателства” (цит. по въззивното Решение № 218 от 9.05.2014 г. на ОС – София по в. гр. д. № 942/2013 г.).
Касационното обжалване е допуснато по въпроса „следва ли предоставянето на упражняването на родителските права да се извърши след съвкупен анализ на всички обстоятелства, явяващи се от значение за интереса на детето”.
По поставения въпрос ВКС, основавайки се на т. 1 и 2 от Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС, посочва, че при определяне кой да упражнява родителските права се държи сметка за интересите на децата. В това понятие се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне с житейските задачи; материалните интереси на детето – жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство. ВКС посочва, че решаващо значение има цялата съвкупност от интереси; „не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай”. Такива съществени обстоятелства (посочени и в чл. 59, ал. 4 СК) са „възпитателски качества на родителите, но не тяхното наличие, а конкретното им проявление; моралният лик на родителите, които чрез примера си ще създават нравствени добродетели у децата си, а всяка проявена от родителите антиобществена проява създава отрицателен нравствен облик и лош пример за децата, т.е. явява се пречка за предоставяне на родителските права; проявените лични грижи и отношение към децата; изявената на дело готовност да отглеждат и възпитават децата си; привързаността на децата към родителите; полът и възрастта на децата; социалната среда, в която ще живеят децата, и жилищно-битовите условия и пр. фактори от значение за бъдещото им”.
Посочва се, че при приложението на чл. 59, ал. 2 СК (служебно определяне на упражняващия родителските права), ВКС е „провеждал последователно принципа, че преценката за обстоятелствата, явяващи се от значение за предоставяне на родителските права, не следва да бъде извършвана механично, а след задълбочен анализ на обстоятелствата на конкретния случай. В определени случаи възпитателските качества, моралният облик или привързаността на детето към един от родителите могат да имат решаващо значение с оглед интереса му, независимо, че другият родител също притежава възможност и желание да отглежда и възпитава детето. При решаване на въпроса за родителските права съдът следва да съобрази и установените отношения между родителите и доколко те не пренасят върху децата личните си проблеми; доколко не препятстват контактите между детето и другия родител, вкл. чрез създаване на психологически прегради; доколко във взаимните си отношения проявяват щадящо отношение спрямо неукрепналата детска психика”.
По същество ВКС приема, че съдът не е обсъдил и съобразил редица обстоятелства, между които това, че полът не е решаващ критерий, както и склонността на бащата към превишаване консумацията на алкохол. По отношение мнението на детето ВКС е категоричен: „Неправилен е и изводът, че изразеното няколкократно желание на детето (при изслушването му пред районен и въззивен съд и пред социален работник) да живее при своята майка не следва да бъде съобразявано – изразеното от детето желание не е задължително за съда, но следва да бъде ценено наред с останалите обстоятелства, имащи отношение към упражняването на родителските права”.
Въззивното решение е отменено и родителските права са предоставени на майката.
6. За критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне кой ще упражнява упражняването на родителските права:
Решение № 9 от 11.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2014 г., IV г. о., ГК
За да предостави упражняването на родителските права на бащата, въззивният съд е приел, че той притежава по-добри умения за възпитаване на детето и лично полага грижи за него, докато майката живее и работи извън страната, което не й позволява да полага необходимите ежедневни родителски грижи (данните са от касационното решение, мотивите на въззивното не са публикувани в ЦУБИПСА).
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за критериите, които съдът е длъжен да съблюдава, когато определя на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права върху родените от брака малолетни деца, с оглед цялостната защита интереса на децата, поради противоречие с Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС.
По поставения въпрос ВКС посочва, че следва да се извърши цялостна преценка на интереса на децата въз основа на съвкупността от обстоятелства, по-съществени от които са: възпитателските качества и морала на родителите; грижи и отношение към децата, изявената готовност да ги отглеждат; привързаност на децата към родителите; полът и възрастта на децата; помощта на трети лица; материалните условия на живот и други. ВКС посочва, че „[д]ецата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности”.
По същество ВКС счита, че преценката на въззивния съд не е съобразена с Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС. Според ВКС не са обсъдени: възрастта и полът на малолетното дете; обстоятелствата, че въпреки необходимостта, наложила й да работи временно в чужбина, майката продължава да изпълнява задължението си да се грижи за отглеждането и възпитанието му, подпомогната от бабата и лелята на детето по майчина линия; стабилната за детето в емоционален план среда, осигурена след раздялата на родителите и значимостта на отрицателния ефект, който би предизвикала една промяна на този етап от развитието му. ВКС счита, че въпреки необходимостта, наложила временно заминаване за чужбина, за осигуряване парични средства да издръжка на децата, не може да се приеме, че майката няма необходимите качества да продължи да се грижи за детето и за в бъдеще. Въззивният съд, според ВКС, не е обсъдил и доказателствения материал, съдържащ данни за агресивното поведение на бащата спрямо майката и нейните близки.
Решението е отменено като необосновано и родителските права са предоставени на майката.
7. Когато „молбата” всъщност е завещание:
Решение № 24 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5217/2014 г., I г. о., ГК
Съставено е саморъчно завещание. Една седмица преди да почине, завещателят собственоръчно е написал документ, озаглавил го е „молба” и в него е написал, че „заявявам, че се отказвам от завещанието за имотите на Р. Х. С.” и по-нататък „и желая да оставя имота си на Д. М. Б.” (цит. по първоинстанционното Решение № 439 от 22.11.2013 г. на ОС – Стара Загора по гр. д. № 1186/2012 г.). Документът има дата и подпис.
При тази фактическа обстановка Р. Х. С. предявява ревандикационен иск срещу Д. М. Б. Отвеникът предявява насрещен установителен иск за собственост. И ищецът, и ответникът твърдят, че са собственици на базата на завещателни разпореждания.
Първоинстанционният съд уважава ревандикационния иск, считайки, че „молбата” не е ново завещание. Според мотивите, въпреки, че „без значение за правната същност на документа е озаглавяването му”, то описанието на имуществото, предмет на разпореждането, „по никакъв начин не е ясно посочено и не може да се извлича от първото саморъчно завещание”, следователно „за „молбата” не са налице нормативните изисквания по чл. 25 от ЗН”.
Въззивният съд потвърждава решението.
Касационното обжалване е допуснато по въпросите:
1. Как следва да се тълкува волята, изразена ръкописно от завещателя, с означена дата и подпис;
2. Дали тази воля представлява отмяна по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗН на предходно завещание, без да е извършено завещание в полза на друго лице.
По първия въпрос ВКС счита, че новото завещание, което отменя предходното, трябва да отговаря на изискванията на чл. 25 ЗН, но „не е елемент от формата по чл. 25 ЗН озаглавяването на текста като завещание, както и употребата на израза „отменям”, достатъчно е от съдържанието му да може да се установи несъмнено и безусловно такава завещателна воля, както и да е ясно кои предходни завещания се отменят (ако са повече от едно)”.
По втория въпрос ВКС счита, че изричната отмяна на завещанието може да бъде направена със самостоятелен акт или да бъде включена в ново завещание и би била валидна, ако е спазено изискването за форма по чл. 25 ЗН – новият завещателен акт да е написан саморъчно, да има означена дата и да е подписан. Посочва се, че „когато в един писмен акт се изразява воля за отмяна на предходно завещание и същевременно се прави ново завещателно разпореждане, валидността на всяко от тях следва да бъде преценявана отделно, така както, ако биха били направени с два самостоятелни завещателни акта”.
По същество е прието, че „молбата” е валиден завещателен акт, що се отнася до отмяната на предходното завещание. По отношение на завещателното разпореждане обаче се приема, че „липсва какъвто и да е индивидуализиращ признак на завещания имот, а същевременно завещателката е имала и други имоти”, следователно в тази му част решението е правилно. ВКС посочва практиката, обективирана в Решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., I г. о., ГК, по въпроса за индивидуализацията на имота.
Въззивното решение е отменено в потвърдителната му част и ревандикационният иск е отхвърлен.
По отношение на цитираното решение в т. 5 на глава III (проблеми на облигационното право) е налице абсолютна йезуитщина и грозна еквилибристика с разума и закона:
“По същество ВКС посочва, че изводите за отношенията между съпрузите са направени на базата на показания в досъдебното производство, т.е. на недопустими доказателствени средства”
Вън от съмнение, свидетелски показания от друго производство, постановление на прокурора и т.н. не са допустими доказателствени средства в ГПК. Но в случая, документът за разпит на съпругата, която в гражданското производство е СТРАНА (ищец), а не свидетел, се явява допустимо доказателствено средство. Става въпрос за изходящ от страната частен документ (тя е дала тези показания и се е подписала върху документа), който обективира неизгодни за издателя му обстоятелства. Друго би било, ако съпругата е била само свидетел в гражданското производство. Тогава би следвало да се проведе разпит в гражданския процес наново. Но тя е страна и протоколът от разпита й (собственоръчно написан или подписан от нея) е “изходящ от страната частен документ” (чл. 164, ал. 1, т.6 от ГПК говори за такъв тип документи). Отделни и в новия коментар на ГПК от 2012 (Влахов, Бобатинов, Пунев и др.) се потвърждава гореизложеното от мен.