Адът има един скрит кръг – кръг, който крием дълбоко в себе си…
Развитието на законодателството в Калифорния във връзка с необходимостта от изразяване на съгласие от страна на колежаните при участието им в сексуален акт стигна до там, че да изисква сключването между тях на предварително “утвърдително, съзнателно и доброволно споразумение да участват в сексуална активност”. Това обаче не е достатъчно – съгласието трябва да бъде дадено няколко пъти по време на цялата среща и всеки път състоянието на лицата да е достатъчно трезво, за да могат съзнателно да дадат такова съгласие. Към изричното споразумение следва да се приложи снимка (на двамата партньори заедно със сключеното между тях споразумене), от която е видно (конклудентното!) съгласие на всеки един от участниците да прави секс, като е препоръчително и да се осигурят всякакви други “доказателства” (например видоезапис!) за това, че решението им е било доброволно и съзнателно, взето без каквито и да е съмнения за упражняване на насилие или за въздействие на субстанции, които биха могли да възпрепятстват правилната преценка на който и да е от “договарящите се” сексуални съконтрахенти (?). Цялата съвкупност от доказателства се обозначава като “комплект за съзнателно съгласие” (Consent Conscious Kit)1 и представлява своеобразна превенция срещу евентуална претенция на някой от партньорите (момичето!, но тук възниква въпросът за хомосексуалните актове) за това, че е изнасилен.
Посочените и изглеждащи твърде крайни “стандарти” за съгласие за участие в сексуална активност могат да изглеждат неразбираеми. Има обаче една книга, която би могла да покаже на своя читател и евентуално – ако той й даде шанс за това, да развие у него чувствителност към значението на доброволността и насилието в секса, с който се сблъксват, експериментират и оплитат подрастващите момичета, преминавайки през сивата зона между своето детство и женствеността. Става въпрос за книгата на Джоди Пико – “Десетият кръг”, С., 2012, Издателство "Сиела", превод на Марта Методиева. И макар въпросът за изнасилването да е централен за тази книга, тя започва с нещо различно и разтърсващо – с любовта на един баща…
А, както посочва и самата Джоди Пико, “Човек не подписва договор, за да стане родител, но отговорностите бяха написани навсякъде с невидимо мастило. Идва момент, когато трябва да подкрепяме детето си, независимо, че никой друг не би го направил. Работата на родителя е да построи наново моста, дори ако онзи, който го е изгорил, е именно детето му”.
“Десетият кръг” е книга за стойността на времето, което един родител прекарва с детето си. За скоростта и еднопосочността на “стрелата на времето”, излязла от орбитата на родителството и навлязла в пространство, в което липсва ясното разграничение между “закрилян” (дете) и “закрилящ” (баща). Книга за невъзможната “еманципация” на един баща, обичащ изчезващото детство на своята дъщеря. Баща, който е посветил живота си на борбата да помогне на дъщеря си да порастне, без да си позволи да остане твърде далеч от нея:
“истинската му грешка … бе … мисълта, че можеш да изгубиш някого, когото обичаш, само за един миг. Всъщност това е процес, който отнема месеци, години, целия й живот”.
Естественото израстване на дъщеря му го изправя пред носталгия, решена да заеме силата на любовта. Той си спомня за малкото дете, което го прегръща “омекнало от доверие в него” и което му говори безспир:
“Откъде да знае още тогава, че е трябвало да съхрани тези излишества от думи като парченца мидени черупки, скътани в джоба на зимното му палто, за да му напомнят, че някога е било лято”.
Това дете се нуждае от закрила, но вече копнее и за независимост. Все още обича баща си, но вече има и свой любим. Страда все по-силно, но страданието й става все по-неутешимо от бащината обич. Търси своите собствени отговори, които все по-често стават възможни единствено (!) при мълчанието на човека, чието внимание винаги е търсела – нейния баща, лишил се от кариера, за да бъде с нея, докато расте. Така книгата започва и свършва с невидимите, но осезаеми сълзи в очите на един баща, изгубили се в ръмящия дъжд на отиващото си детство на неговата дъщеря.
И в този момент “идва” изнасилването.
И както казва полицаят, натоварен с разследването му: “Онова, което повечето хора извън неговата професия не разбират, е, че и жертвата на изнасилване, и загиналият в катастрофа, са си отишли завинаги. С тази разлика, че жертвата на изнасилване все още се движи като жива”.
Но не иска да бъде жива. В борбата между желанието за смърт и инстинкта към живот решаващи се окават дребните преживявания, които правят дните на хората желани и пълноценни: “Когато умреш не може да хващаш снежинки с език, нито да вдишваш вятъра с пълни дробове или да си лежиш на леглото и да виждаш как преминават светлините на общинския снегорин. Не можеш и да смучиш висулка, докато те заболи челото”.
И ще си позволя само още два (“юридически”) цитата от книгата (Джоди Пико последователно във всичките си романи демонстрира своята слабост към правото и юристите 🙂 ), преди да ви препоръчам горещо “Десетият кръг”:
– един дословен цитат: “Дъч Остърхос или портландският адвокат, беше толкова мазен, че от време на време Джейсън се изкушаваше да поглежда към пода след стъпките на защитника, за да види дали не оставя хлъзгава следа”;
– и един цитат, пренесен в друг контест: понякога юристът така се вторачва в буквите на закона, че те започват “да подскачат като пуканки в тиган”.
Пожелавам приятно четене и ще се радвам на отзиви!
Бележки под линия:
1 Вж. Timpf, K. PM Apparently, just asking isn’t enough. – Достъпна на следния адрес: http://www.nationalreview.com/article/420870/college-affirmative-consent-contract (July 7, 2015 6:31).
