Въведение

Въпреки недотам ясното положение на спортното право в пределите не само на българската правна доктрина, но и на международно равнище, този сравнително нов дял на правото бележи забележителен темп на развитие през последните години. Посочената тенденция е плод на непрестанното разрастване на спорта като бизнес и използването му като все по-мащабен източник за генериране на печалби. Независимо дали приемаме съществуването на спортно право като обособен отрасъл, или сме привърженици на мнението, че подобна диверсификация е необоснована, комплексността и зависимостта от други общоприети правни отрасли е недвусмислена. Очевидна е например приложимостта на облигационното право, правото на интелектуалната собственост, трудовото право и др. Въпреки това, така създалите се допирни точки в рамките на конкретния контекст вече са довели до възникването на нова област в правото. Самата идея за възникването на нов правен отрасъл, изцяло изолиран от вече съществуващите, е немислима. Поради тази причина би следвало да се сподели и виждането за уникалността на спортното право, позволяваща преплитането на множество правни отрасли, както и необичайната възможност на определени недържавни органи, на които е предоставена ограничена автономия, да вземат определени решения в сферата на спорта[1].

В светлината на изложеното, говорейки за правораздавателните органи в сферата на спорта, несъмнено най-важно място заема Спортният арбитражен съд в Лозана (CAS). В своята тридесетгодишна практика съдът в Лозана се е утвърдил не само в ролята си на водеща инстанция при решаването на спорове със спортен характер, но и като институцията, изграждаща и развиваща спецификите на спортното право като наука. Именно богатата юриспруденция на CAS, заедно с актовете, прилагани от спортните федерации, образуват т.нар. lex sportiva специализирана и обособена съдебна практика, имаща все по-голямо значение в уреждането на обществените отношения, свързани със спорта.

Целта на настоящата статия е да предложи дефиниция на понятието lex sportiva като явление, търпящо непрестанно развитие, неговата роля като главен нормативен източник в сферата на спорта и сравняването му със сходни явления в правната действителност, с цел по-доброто му разбиране. На последно място, ще се направи опит за кратка систематизация на съдържанието на lex sportiva и евентуалното му използване като приложимо право.

Терминологични бележки

Използвайки термина lex sportivа, следва да се направят няколко терминологични уточнения относно значението, което се влага. На първо място, самият CAS в някои свои решения очертава границите на възникващия lex sportiva, подчертавайки създаването и усъвършенстването на общоприети принципи и понятия на спортното право (например при случаи с допинг). Според това виждане става дума за специфични правни принципи, „живеещи“ единствено в спорта, които се явяват lex specialis в международната спортна практика.

На следващо място, терминът придобива по-широк смисъл, ако се приеме, че общите принципи могат да се извлекат не само от юриспруденцията на CAS, но и от разнообразната практика на спортните федерации. Тук ролята на CAS e не само да тълкува отделните законодателства, но и да създава унифицирани стандарти, извеждайки „най-добри практики“, които впоследствие да се утвърдят в последващите решения на съда. Идеята е с времето тези хармонизирани правила да насърчават и законодателни промени de lege ferenda в правото, прилагано от международните и държавни федерации.

Най-пълна представа за границите на понятието може да се постигне, ако го разгледаме в тесен и широк смисъл.

Към широкото понятие на lex sportiva несъмнено трябва да изходим от многобройните актове, регулиращи спорта като цяло. Поспециално място намират правилата от категорията на т.нар. „глобално спортно право“[2]. От една страна, това са актовете на националните федерации, които са „моторът“, който първично урежда специфичните правила, присъщи за спорта в отделните държави. На следващо място, очевидно значение имат и международните спортни организации, които йерархично стоят над националните и разполагат с възможността да създават задължителни актове и да упражняват контрол. Всяка международна федерация приема собствени правила, сред които устави, правила за организация на състезания, Дисциплинарен кодекс и др. Именно тези правила служат за основа на все по-ясно изкристализиращото понятие на lex sportiva.

В тесен смисъл главната роля в развитието на lex sportiva играе CAS. В качеството си на основен правораздавателен орган, съдът в масивната си практика съумява да изгради съвкупност от специфични по предмета си правила и принципи, които имат все по-важно значение при разглеждането на спорове. Именно в този по-тесен сегмент на понятието ще се концентрира настоящото изложение.

За по-голяма изчерпателност, следва да се направи и отлика с един специфичен за спорта набор от правила. Това са правила, съществуващи и прилагащи се поради уникалността на спорта като дейност. Те могат да се категоризират в два вида. На първо място, това са самите „правила на играта“, приетите игрови правилници на отделните спортове и реализирането на състезанията, като подходът на CAS е да се дистанцира от всякаква намеса в тях. Вторият вид правила обхващат етичните принципи, присъщи за спорта; може да се каже, че това е т.нар. „спортен дух“. В международната теория посочените правила се приемат като lex ludica[3]формални правила, безспорно имунизирани от правна намеса. Говорейки за този тъй тесен наръч от принципи, следва да се направи отграничение от принципите на международното право, както и общите правни принципи като процесуална справедливост, които несъмнено ще намерят приложение в качеството им на общоприети правни корективи, но не намират място от концептуална гледна точка в понятието lex sportiva.

Lex mercatoria

Като сравнително нов феномен, придобиващ все по-голямо значение, спортното право търпи непрестанно развитие. Въпреки това, ако искаме да анализираме същността му и да надникнем в евентуалното му бъдещо развитие, следва да обърнем поглед назад.

За да проследим успешно генезиса на lex sportiva, трябва да направим паралел с бурно развиващия се през Средновековието и Ренесанса в Европа предшественик на съвременното търговско право – lex mercatoria. Както бе посочено, lex mercatoria не е нов феномен. Според някои автори предшественик на тази концепция може да търсим още в римското право, както и в древна Гърция и Египет. Идеята, върху която се е изградила въпросната концепция, е, че търговците най-добре биха разрешили споровете си въз основа на собствените си отношения. Поради това главна роля намира именно свободата на договаряне между търговците. Използването на lex mercatoria произтича от средновековната търговска общност, като поставената цел е преодоляването на архаичните правила, наложени от римските закони, които вече не отговарят оптимално на нуждите на оборота. С развитието на обществените отношения обаче се засилва и консолидирането на правните системи, което води до закономерен спад в употребата на lex mercatoria.

Възраждането й през втората половина на ХХ век се бележи от зачестяващата потребност от транснационален подход, който да доразвие и замести недостатъчните функции на вътрешното право. Изисква се един по-широк спектър на lex mercatoria поради развилата се по-бърза и модерна търговия. Съдържанието на съвременната й разновидност се състои от „набор от общи принципи и обичайни правила, спонтанно споменавани или разработени в рамките на международната търговия, без да се прави позоваване на конкретна национална правна система[4]“. В настоящата статия се приема виждането, че lex mercatoria представлява набор от обичаи и принципи на международната търговия[5]. Материализирането на lex mercatoria най-често се осъществява въз основа на арбитражни решения, самото прилагане на принципите обаче невинаги е лесна работа. В международната практика се срещат няколко систематични ръководства, неизчерпателно посочващи някои от приложимите принципи. Интересен пример за подобен списък е създаден от Центъра за международно търговско право на университета в Кьолн[6]. На уебсайта trans-lex.org са изброени повече от 130 принципа, които могат да бъдат използвани при решаването на международни търговскоправни спорове. Друг такъв списък е изготвен от Лорд Мустил[7] – той предоставя достъп до двадесет примерни принципа, служещи като ръководство за прилагане на lex mercatoria.

В литературата се среща и обратният подход, който предлага прилагането на lex mercatoria като метод, при който на първо място трябва да се анализира волята на страните и чак след това да се прибегне до общоприетите принципи. В обобщение, може да се направи изводът, че в наши дни lex mercatoria e достигнал етап в развитието си, при който е възможно да бъде използван и под формата на договор, изработен от страните, който да регулира отношенията помежду им. Това е съвкупност от общи принципи и правила на международната търговия, прилагащи се без да се прави изрично позоваване на определена национална правна система. Тук възниква и въпросът достигнали ли са до подобно ниво и международните принципи в сферата на спортното право, познати като lex sportiva?

С оглед изчерпателността ще бъдат резюмирани някои от приликите на lex mercatoria и lex sportiva, разгледани обстойно и в статията на Борис Колев[8]:

  • Развитието на търговските обичаи през 11-12 век се влияе главно от формиращата се търговска класа. Зачестяването на все повече правила е естественият отговор на правото, доведен от все по-бързо развиващите се обществени отношения в сферата на търговията. От друга страна, спортното право бележи своя възход през втората половина на двадесети век, когато благодарение на масовите медии начело със засилващото се излъчване на спортни събития по телевизията спортът постепенно се комерсиализира и с бързи темпове се превръща от развлекателна дейност в скъпо струващ бизнес за милиони.

  • От организационна гледна точка забележими са прилики и при създаването на отделните правила. Lex mercatoria e създадена от самите търговци въз основа на техните собствени нужди, налагани от оборота. От друга страна, създаването на международното спортно право също бележи развитието си от частноправни органи в лицето на спортните федерации, а от 1984 г. и върховния спортен орган – Спортния арбитражен съд в Лозана.

  • Друга интересна прилика, отбелязана от автора, е паралелното съществуване на lex mercatoria с каноничното право, налагащо определени ограничения върху самостоятелността на търговците. Подобен ефект се наблюдава и при взаимодействието на lex sportiva и правото на Европейския съюз. Въпреки че доскоро спортният свят се дистанцираше от евентуална намеса на ЕС в спортните дела, ЕС безпроблемно може да се намесва при определени въпроси, сред които конкурецията и свободата на движение. Все пак, посочвайки влиянието на ЕС в сферата на спортното право, по-скоро следва да споделим положително мнение, най-вече ако изхождаме от възможността за постигане на по-голяма справедливост, особено от гледна точка на индивидите (професионалните атлети). Най-емблематичният пример, илюстриращ точно това, е основополагащото в спортната доктрина дело Босман[9].

  • В миналото може да се забележи възприемането и, разбира се, напасването спрямо спецификата на търговията на определени принципи от каноничното право. В наши дни такова приемане на принципни положения се среща в дейността на CAS, който умело включва в практиката си последните достояния на Съда на ЕС и, разбира се, на съвременните правни системи.

Съдържание

Несъмнено централен въпрос представлява какво точно е съдържанието на lex sportiva. Има ли диференцирани принципи, за които да може да се каже изрично, че са продукт на спорното право, и къде биха могли да бъдат намерени те? За разлика от разгледаните по-горе бази данни, посочващи някои от принципите на lex mercatoria, все още липсва подобен еквивалент в спорното право.

Както стана ясно, lex sportiva се ражда от постоянно увеличаващата се практика по специфични спортноправни въпроси и се материализира в арбитражните решения на CAS (и не само). Самата практика се натрупва на базата на прилаганите от спортните федерации вътрешни законодателства, което е и една от причините за трудното посочване на конкретното съдържание на lex sportiva. Нека илюстрирам това с пример. При евентуален спор между състезател и Българската федерация по баскетбол, който е достигнал до Спортния арбитражен съд, логично е да се прилага българското право наред с вътрешните актове на БФБ и др. Тук възниква и проблемът как точно се създават унифицирани правила от един специализиран орган, постановяващ своите решения, прилагайки множество различни законодателства. Именно тук идва значението на lex sportiva. Целта, която се следва, е стабилизирането и уеднаквяването на правилата при решаването на конкретни специфични за спорта въпроси. Функцията, която CAS изпълнява, е да запълва пропуските в приложимото спортно право и да създава известна степен на предвидимост при решаването на дела със сходна фактическа обстановка. De lege ferenda добра идея би било CAS да систематизира под формата на ненормативни източници, т.нар. „soft law”, някои от присъщите за lex sportiva правни принципи. Това до голяма степен би улеснило анализирането и прилагането им.

Въпреки срещнатите трудности за индивидуализирането им, правната доктрина дедуктивно извежда нови специфични за lex sportiva принципи. Пример за това са: принципите за честна игра, строгата отговорност в случай на допинг, неоспоримост на приключили спортни мачове и състезания, наказанията, налагани на цели отбори при констатиране на определени нарушения, доброто управление и други. Благодарение на практиката на CAS се е формирала и концепцията за „спортната националност[10]“, различаваща се от общоприетата дефиниция. Разбира се, въпреки спецификата на предмета на спортните правоотношения, CAS възприема и общоприети положения като свободата на договаряне, добросъвестността, равното третиране на страните, справедливия процес и спазването на договорите. Последните не могат да се причислят към lex sportiva поради общото им значение в правната действителност.

В статията си, посветена на lex sportiva[11], авторът Кен Фостър прави анализ на практиката на съда, категоризирайки принципите в пет основни категории:

1. На първо място, вече споменатата lex ludica – най-общо казано, това са правилата на отделните спортове. Тук се обхваща както забраната за преразглеждане на вече взети по време на самото спортно събитие решения от компетентните лица (например футболните съдии), така и специфични въпроси, отнасящи се до природата на спорта. Показателно е решението Mendy vs Association Internationale de Boxing Amateur (AIBA)[12]. На Олимпийските игри в Атланта през 1996 г. френският боксьор Кристоф Менди е дисквалифициран поради направен неправомерен удар под пояса. След като атлетът протестира пред ad hoc създадената комисия на CAS, съдиите изрично отказват да преразгледат съдийското решение, мотивирайки се, че това е изцяло в компетентността на съответната спортна федерация. В самото решение се казва, че състезателите не са застраховани от реферските грешки, които са неизменна част от всеки спорт. Въпреки това, има известни изключения. Например при произволно взето решение или ако е доказано злонамерено намерение на рефера, е възможно решението да бъде преразгледано от трибунала (съда). Още по-любопитен е случаят на Румяна Нейкова от Олимпийските игри в Сидни през 2000 г. В делото Neykova vs International Rowing Federation (FISA) & International Olympic Committee (IOC)[13] българката оспорва снимката, въз основа на която бе поставена на второ място. Въпреки че арбитрите достигат до заключението, че евентуален проблем в техниката (камерата, заснела фотофиниша) не може да се квалифицира като намеса във функциите на реферите, те отказват да постановят решение, което да установи в каква степен дефектното оборудване е причина за евентуално грешно отсъждане на финала.

Други две любопитни проявления на lex ludica са споменатият принцип за отборно наказание, както и признаване на експертни познания на федерациите. При налагането на отборни наказания практиката на CAS установява възможност за налагане на санкция върху цели отбори, дори с риска от нарушаване на индивидуалните права на състезателите. От Лозана решават, че ако наложеното наказание реално отразява предписаните в актовете на съответната федерация санкции, то тогава няма проблем да се засегне целият отбор. Аналогично се доразвива идеята, че конкретните федерации най-адекватно могат да вземат определени технически решения, касаещи съответния спорт. През 1999 г. световният гигант в спортното оборудване Speedo предизвиква фурор в плуването, въвеждайки революционния костюм fastskin. Дизайнерите на Speedo се хвалят, че изобретението им имитира кожата на акула, давайки възможност на всеки плувец да подобри драстично представянето си в басейна. Нововъведението излиза на пазара точно навреме за Олимпийските игри в Сидни и логично повечето плувци решават да използват именно продуктите на Speedo. От страх, че може да се стигне до отнемане на медали, Австралийският олимпийски комитет изисква от CAS становище[14]. Арбитрите отказват да поставят под въпрос решението на Световната федерация по плувни спортове (FINA), която заключва, че въпреки забраните, касаещи всеки плувец да използва забранени помощни средства, банският костюм на Speedo не е сред тези забранени средства. CAS приема, че доколкото спортните федерации следват собствените си правила и не нарушават законите, следва да им се даде автономия, тъй като те могат най-добре да ги тълкуват и да решават въпроси от техническо естество, строго присъщи към спецификите на конкретния спорт.

2. На второ място, принципът на добро управление, който обхваща няколко тематично свързани правни начала, от които ще бъдат разгледани две от по-интересните.

Тълкуването на правилата е една от класическите функции на Съда в Лозана. В случай че страните по спора имат несъгласие относно тълкуване на дадено спортно правило, тогава CAS има компетентност да се произнесе. Въпреки тази възможност, юрисдикцията на CAS не може да надхвърля компетентността на органа, чиито правила тълкува. В тези случаи самият състав на съда действа в качеството на органа на съответната федерация[15].

Изключително важно проявление на доброто управление е естествената необходимост от прозрачност и въвеждането на обективни критерии при вземането на решенията, свързани със спорта. Обилна практика се е натрупала покрай попълването на олимпийските квоти в разгара на всеки олимпийски цикъл. Става ясно, че CAS предоставя на федерациите известна дискреция от гл. т. на изискванията и нормативите, които атлетите трябва да покрият, за да се състезават. Независимо от това, в редица свои решения CAS набляга на задължението на федерациите за провеждане на политика на прозрачност и открита информация[16]. Още повече, след като вече са установени критерии, те не могат ретроактивно да бъдат променяни по усмотрение на спортните органи, което би довело до нарушаване на правата на атлетите.

3. Процесуална справедливост. Самият CAS в своята практика казва, че това със сигурност е един от неписаните принципи на спортното право, които трябва да бъдат спазвани от международните федерации. От последователната по въпроса практика на съда могат да се направят няколко заключения. На първо място, есенцията на този принцип е нуждата от налични поне минимални стандарти, които задължително трябва да бъдат спазвани от спортните федерации при разглеждането на различни дисциплинарни въпроси. Това са например правото на процесуално представителство, правото на обжалване, спазване на принципа за справедлив процес и безпристрастност на произнасящия се орган и други. На второ място, принципът на процесуална справедливост до голяма степен зависи от CAS и неговата пряка и непряка роля на гарант за спазването му. Идеята е, че при достигане на спора до съда, той изслушва страната de novo, т.е. процесуалните пороци от миналата инстанция не се вземат под внимание, а CAS извършва собствени процесуални действия.

4. Неизменно международният характер на спортното право води до необходимостта от унифициране на приложимите критерии. Това заключение е потвърдено и от CAS в ролята му на международен правораздаващ орган в сферата на спорта. Целта е да се постигне хармонизиране на стандартите и да се осъществи последователност в прилагането им във всички спортни органи. Въвеждането на тази политика включва и йерархизирането на федерациите, като международните имат предимство пред националните федерации и възможността да упражняват надзорни функции върху тях.

5. На последно място ще се спра на принципа на справедливост и справедливо отношение в спорта. Като всеки правораздавателен орган, главната функция на CAS е да достигне до налагането на справедливи решения спрямо диспутите, които разглежда. Водещa при налагането на санкции е развилата се в юриспруденцията на съда доктрина на пропорционалност. Идеята е, че отделните санкции се налагат спрямо вида на нарушението, интензитета му, както и други фактори, налагащи индивидуализирането на наказанията. В последните години се наблюдава ясна критика от страна на съда спрямо спортните федерации и налаганите от тях фиксирани санкции, особено при дела, свързани с допинг. Пример, онагледяващ доктрината на пропорционалността, е делото MecaMedina and Majecen vs FINA[17]. В разглеждания случай става дума за двама плувци, завършили на подиумни места, хванати със забраненото вещество нандролон (вид анаболен стероид). И двамата са отстранени от ФИНА за срок от четири години, стандартизирано наказание, равняващо се на доживотна присъда в спорта. Интересното в казуса е, че наличието на веществото в кръвта на плувците е в минимално отклонение от допустимите граници, което те обясняват с прекомерното консумиране на свинско месо. Въз основа на направени изследвания, целящи да потвърдят твърденията на плувците, CAS извършва второ изслушване. На него обаче спортистите не успяват да докажат със сигурност първопричината за наличното забранено вещество в кръвта им. Въпреки това, прилагайки доктрината на пропорционалност, Съдът редуцира наложеното от федерацията наказание до две години. Решението на панела е взето въз основа на чистото досие на плувците и аналогичните санкции в други федерации, които предвиждат двугодишни наказания при първо проявление на злоупотреба.

Говорейки за санкции, интересно е да се спомене принципът на сезонността. Това е специфика, присъща за спортното право, чиято идея е да гарантира налагането на адекватна санкция спрямо нарушението. Професионалният спорт като дейност се характеризира с определени периоди от време, в които спортистите не се състезават активно. Тези периоди са различни за всеки спорт. Така например забрана за участие в спортни прояви за период, по-малък от една година, може да има различни спортни и икономически последици в зависимост от срока, който обхваща. Например наказанието, наложено на един лекоатлет непосредствено преди олимпийски игри, може да породи непропорционален ефект. Това е илюстрирано многократно в практиката на CAS. В едно от решенията[18] си панелът е намалил наказание, наложено от Международната федерация по конен спорт, от осем на шест месеца, за да може жокеят да участва на квалификационните състезания за олимпийските игри. Това е реализиране на принципа на пропорционалността; приема се, че ако наказанието остане осем месеца, то ефектът ще надхвърли желаните последици.

Lex sportiva като приложимо право

След казаното дотук възниква въпросът би ли могъл lex sportiva да бъде използван като приложимо право? Отговорът е труден поради няколко причини. На първо място, липсата на единна дефиниция на понятието. На второ място, идентифицирането на отделните правила на института все още е до голяма степен затруднено. Въпреки това е въпрос на време практиката на CAS да доразвие lex sportiva до етап, в който използването да бъде значително улеснено. Все пак, ако искаме да приложим lex sportiva като приложимо право в договорни отношения, то вероятно по-добрият начин е използването му като метод. Заимстван от lex mercatoria, този подход изисква най-напред да се анализират намеренията на страните. Извършвайки това, ще се направи по-ясна преценка как да се използва lex sportiva. На следващо място, методическият подход изисква чрез сравнителен анализ да се намерят спортноправни норми на различни юрисдикции, които да послужат като източник на правата и задълженията на страните. Третата и финална стъпка е да се анализира дали използваните от страните принципи попадат в натрупващата се практика на CAS. Използвайки методическия подход, не само ще се легитимира намерението на страните, но и ще се идентифицира по-лесно самото съдържание на lex sportiva.

Заключение

Все по-мащабното разгръщане на спорта води до постоянно развитие в сферата на спортното право. Въпреки липсата на единна концепция (на единно теоретично понятие), необходимостта от хармонизация и определеност в развитието на правоотношенията налагат все по-ясно очертаване на границите на lex sportiva. Безспорно е, че поради сравнително скорошното си възникване е трудно да се отграничат ясно основните правила и принципи на lex sportiva. Въпреки това, целта на настоящата статия бе да покаже, че съществуват безспорни положения в науката, характеризиращи се със специфичност на субектите, предмета и регулираните обществени отношения, които могат да се нарекат lex sportiva.

Бележки под линия:

[1] Beloff, M., Kerr, T., Demetriou, M., Beloff, R. Sports Law. 2nd ed. Hart, Oxford, 2012.

[2] Неков, Р. Спортно право – възникване, обща характеристика и особености. // Съвременното право – проблеми и тенденции. С.: Сиби, 2011, с. 145.

[3] Вж. дело CAS 2002/O/373 – Canadian Olympic Committee (COC) & Beckie Scott / International Olympic Committee (IOC).

[4] Leonardo V. P. de Oliveira. Lex Sportiva as the Contractual Governing Law. 17 (1-2) – International Sports Law Journal, 2017, p. 101-116.

[5] Paulsson, J. La Lex Mercatoria dans l‘Arbitrage.In: C.C.I, Rev.d.Arb, 1990.

[7] Mustill, M. The New Lex Mercatoria: The First Twenty-five Years. – In: Arbitration International, Volume 4, Issue 2, 1988, p. 86-119.

[8] Kolev, B. Lex Sportiva and Lex Mercatoria. In: Siekmann R., Soek J. (eds). Lex Sportiva: What is Sports Law. ASSER International Sports Law Series. T. M. C. Asser Press, 2012.

[11] Foster, Ken. Lex Sportiva and Lex Ludica: the Court of Arbitration for Sport’s Jurisprudence. In: Entertainment and Sports Law Journal, 2005.

[12] Вж. дело на ad hoc комисията на Олимпийските игри в Атланта, CAS OG Atlanta 1996/006.

[13]Вж. дело на ad hoc комисията на Олимпийските игри в Сидни, CAS OG Sydney 2000/12.

[14] Вж. становище Advisory opinion CAS 2000/C/267 Australian Olympic Committee (AOC).

[15] Вж. дело CAS 2000/A/262 R. / International Basketball Federation (FIBA), Arbitration CAS 98/209 Spanish Basketball Federation / FIBA.

[16] Вж. дело CAS 2000/A/278 Chiba / Japan Amateur Swimming Federation (JASF).

[17] McLaren, R. CAS Doping Jurisprudence – What Can We Learn? In: Issue of the Sweet & Maxwell’s International Sports Law Review, 2006.

[18] Вж. дело CAS 99/A/246 W. / International Equestrian Federation (FEI).

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук