Книгата “Спомените” на Давид Фоенкинос, 2015, Колибри, превод на Галина Меламед, има две части, първата от която е посветена на старостта, а втората – на любовта. В първата (по-голямата по обем) част се проследява животът на една възрастна жена, която след смъртта на мъжа си е оставена от своите трима сина в старчески дом. Във втората (по-малката по обем) част се проследява ритъмът на любовта между двама млади, бързо преминаващ от еуфорията на първата среща, през институционалността на брака, та до постепенното взаимно отдалечаване и отчаянието на развода. Причината, поради която включвам тази книга сред заглавията, свързвани от мен с важни биоетични проблеми, е именно първата част.
Две са основните събития, които прорязват първата част на книгата: смъртта и старостта.
Смъртта, разбира се, е абсолютният факт, който човек не може да възприеме. Античудото на небитието. Абдикирането на личността от тялото. Изчезването. Което заплашва всеки един от нас.
“Една муха, кацнала на лицето му. Значи, това е смъртта. Когато мухите кацат по нас и вече не можем да ги прогоним. … онази муха, … , беше спряла на последното лице на дядо ми, без дори да подозира, че този мъж е бил възрастен, юноша, бебе.” (с. 13)
“Помислих, че баща ми е следващият и че вероятно и той мисли същото. Като при окопната война, когато войникът пред вас, падайки, ви извежда на предна позиция. Бащата е този, който отбива смъртта и ни закриля. Когато вече го няма, ние сме беззащитни. Дълго съзерцавах дядо, но този в леглото не беше той. Бях обичал и познавал жив човек. Това тук беше восъчна маска, тяло без душа, гротескно въплъщение на отлетелия живот” (с. 14)
“Знаем, че има смърт, познаваме я и въпреки това тя винаги идва като изумление. Изглеждаше ми безумно, че животът внезапно напуска тялото на баба; че мислите вече не обитаваха ума й. И бях възмутен, че не мога с нищо да променя тази трагедия” (с. 186-187).
Смъртта обаче не винаги отнема веднага живота, тя “изпреварва идването си, разширява полето на влиянието си, като връхлита върху последните години на живота” (с. 22) Така се появява един белязан от смъртта период, какъвто е старостта. Това е времето, когато една майка става бреме и трябва да напусне дома си, за да премине в маргиналните пространства на старческите домове. Да преминев в един различен свят, “свят от изпити лица, свят на преход към смъртта”, свят, в който се случват “последните мигове на тези мъже и жени, осъдени да живеят още малко” (с. 32) Точно тук Фоенкинос развива своя сюжт – в “чакалнята на смъртта” (с. 43)
В тази зона на прехода, когато човек губи своята самостоятелност, а тялото му започва да води свой собствен живот, спомените остават единствено “укрепление срещу смъртта” (с. 103). В епоха, когато “всичко се движи толкова бързо, че настоящето изглежда смешно” и когато се поставя въпросът “какъв смисъл има да четеш за нещо, което вече няма да интересува света след няколко часа” (с. 168), споменът се превръща в капитал за бягство, в депозит за щастие, в обезпечение на идентичност. Споделянето на спомена, макар и да не може да забави смъртта, анулира наложеното отвън настояще (старостта и Старческия дом), като актуализира желаното минало (детството и Първото училище).
Един от основните въпроси, поставен в книгата, е какво да правим с остаряващите си родители. Какви са начините семействата да се справят със старостта? Способни ли сме да я “гледаме” в лицето и въпреки съдържащия се в нея отпечатък на смъртта, да открием смисъл в старостта като “завършек” на един човешки живот, като заслужения край на една лична история? Или култът към индивидуалността и желанието ни за лично спокойствие (дори с цената на забравата на нашите родители и най-вече – с цената на заличаването на тяхната самостоятелност) ще ни отдалечат от нашите родители и ще разширят старческите домове до квартали за отглеждане на възрастни хора, а защо не – и до цели градове на старостта?
И тук спомените се оказват възможен ресурс. Оцеляването на спомена за младостта е възможен антидот срещу маргинализацията на старостта. Както за остаряващия, така и за хората до него. Спомените биха могли да ни насърчат да уважаваме автономията и независимостта на възрастния човек, дори и когато той не отговаря на утилитаристичния тест на нашето свръхтехнологично общество. Чакащата всеки един от нас смърт ни превръща всяка старост в общо преживяване. Ние остаряваме със старостта на своите родители. Подготвяме се да ги заместим в предната фронтова линия. И не преставаме да се тревожим. Нападнати от тревоги, които не бихме могли да разрешим, но със съучастието в които се дефинираме като хора.
