Някой са горди с това, което знаят,
и надменни с това, което не знаят.
Гьоте
Животът на една психиатрия тече в тоалетните.
Калин Терзийски (с. 72)
За да съчувстваш истински, трябва да се уплашиш за себе си.
Калин Терзийски (с. 112)
Книгата на Калин Терзийски “Лудост”, издадена от Сиела през 2010 г. и получила Европейска награда за литература за 2011 г., е книга за превъплъщенията на лудостта. Пресъздаваща работния ден на млад доктор в една от най-големите “лудници” (нека още тук направим това, което прави и Калин Терзийски – да изоставим всички психиатрични евфемизми) в България – Психиатричната болница “Св. Иван Римски” (известна като “Клиниката в Курило”), книгата е своеобразен “медицински” отговор, сервиран в български условия, на фукуянската социологическа перспектива за лудостта. Разбира се, заявката на автора не е толкова голяма като тази на Фуко, но тя е достатъчна, за да се замислим върху границите на нормалността. Нормалността, която немалко хора използват “като брадва- секат и цепят света и сортират цепениците най-безстрастно” (с. 185).
Всичко започва от митологията на психиатричната власт, която днес като че ли е загубила от жилото си. Ето и обяснението защо героят на Калин Терзийски (всъщност самия той – тъй като писането на книги за Калин Терзийски е начин за споделяне на собствения му живот и метод за самолечение) е избрал професията “психиатър”:
“Бях митоман. Митът за психиатрията беше най-внушителният.
Смешна работа. За който и да е нормален човек извън медицината в психиатрията нямаше нищо митологично. За всички немедици психиатрите бяха просто луди. Но за моето жадно за митове и за обожествявания сърце в психиатрията имаше доста много романтика… Да. Доста много!
Представях си психиатъра като някакъв задълбочен полубог от зловещите и пълни с легенди лудници, в които не е стъпвал кракът на непосветен. И като погледне човек – наистина, психиатрите бяха последните пътешественици из непознати територии.” (с. 16-17)
На фона на психиатрията, която се занимава “не с месото, не с плътта, а с душата”, останалата медицина е “касапска работа” (с. 18). И нищо, че обикновено психиатърът сам е луд: “ставаш психиатър, за да си изписваш сам халоперидрол” (с. 19)! Той често е и объркан – “по оня самуеверен начин” (с. 32), който го кара да чете сложни психиатрични книги, за да осмисли естеството на своята дейност спрямо болните като “стадо от странни, полусвещени крави” (с. 39). Важното е, че психиатрията осмисля и има потенциала да естетизира лудостта, та дори и собствената лудост на самия психиатър: “Исках да бъда мъченик и светец; психиатрията беше най-удобният инструмент за тази цел” (с. 20).
В “играта на доктори” (с. 29) могат да бъдат използвани различни ключове към лудостта.
Единият от тях е болничната администрация, състояща се в Курило от “двайсетина чиновнички”:
“Двайсет оръдия на реда срещу Лудостта. Те … създаваха свой хаос и го дояха като крава. А знаех от малкия си опит, че навсякъде администрациите са самодостатъчни и опасни същества, които си създават свой свят, свой микрокосмос, плодят се и богато се хранят в него. Целият останал свят кръжи самотен и объркан около затворената в себе си, херметична, смъкваща всичко администрация.
Болницата имаше свой малък административен космос, който живееше като зелен остров от папки над клокочещото благо на Лудостта.” (с. 28)
Друг инструмент е медицинският език, с който се говори за лудостта – способността на лекарите “да превърнат психиатрията в схоластика и да жонглират с нея като с особено бодлив боздуган”. Тези лекари, допуснати в “злокобното тайно общество на психиатрите” (с. 62), “елегантно изпипваха изреченията си с поне четири модерни термина във всяко. … Думи като “парадигма”, “дискурс”, “дихотомия” и “ирелевантно” бяха за тях като кучетата за стар ловец” (с. 61) Но тези “кучита” всъщност крият неудобството от неразбирането на лудите и неспособността – дори на психиатрите, да живеят без смисъл в света на лудите:
“А под “луд” и под израза “потребител на психично здраве” се криеше един и същ опикан и нещастен човешки ад. Един и същ мил и страшен жив човек. Аз, той и тя.” (с. 64)
Но нито самодостатъчността на администрацията, нито заклинателността на “усукания психиатричен жаргон” (с. 61) не са в състояние да се справят с автентичността на лудостта като възможна форма на “добър живот”.
Поради това “често, когато се занимаваш с Лудостта, седиш и не знаеш какво да правиш” (с. 86). Защото.
“Лудите хора живееха просто друг живот. Той не беше по-лош от моя, по дяволите. Освен това аз откривах с всеки нов ден и една почти подигравателна зависимост – че аз и другите лекари играем ролята на палячовци, които забавляват лудите” (с. 43)
Така лудницата се превръща и живее и като театър, в който “свещениците на Лудостта” с медицински ритуали “регулират движението на развеселените луди” (с. 44) Е, понякога санитарите побийват непокорните луди, но “може би гледайки несправедливост, която не можеш да поправиш, ставаш по-мъдър?” (с. 93):
“Санитарите се оправяха с Лудостта. Аз я наблюдавах. Лекарите, обществото, всички само наблюдаваха, цъкаха и укорително разсъждаваха за Лудостта. Санитарите я хващаха за яката, влачеха я по коридорите, даваха й лекарства с дружелюбна заплаха – направо в разлигавената уста. Те се оправяха с нея” (с. 94-95).
Книгата на Калин Терзийски може да бъде прочетена и като апология на “Свободната Лудост”, без която светът би бил “сух, жалък и безинтересен” (с. 98) Като опит да се погледне в живота извън “нормалността” без замъглителните лупи на администрацията и експертността. Аутопсията на една психиатрична болница може да установи много медицински пропуски, но може да бъде и извор на една особена, неизкоренима и упорита антибиографичност на Лудостта, която въпреки всички опити за нейното нормативно и пространствено въдворяване, продължава да бъде себе си – дори пред строгите погледи на психиатрите и в силните ръце на санитарите.
“Ако си такъв майстор, ако си толкова изтънчен в етиката, ела и ти направи нещо по-умно!” (с. 114)
