Размисли върху съставите на безвиновна отговорност и отговорност за чуждо поведение по ЗЗД

Основното деление на гражданската отговорност е на договорна и деликтна. Различен е източникът на отговорността. Правоотношението при деликта възниква от самото непозволено увреждане, а договорното – въз основа на правна сделка. Длъжникът по своя воля поема договорните си задължения, докато правилото neminem laedere (не вреди другиму) се налага от законовите норми.

Отговорността за вреди от непозволено увреждане е по-строга в сравнение с договорната. Когато длъжникът не е недобросъвестен, предвидимостта е граница на договорната отговорност (чл. 82 ЗЗД), докато делинквентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди, независимо дали са били предвидими (чл. 51, ал. 1 ЗЗД). Освен това при съпричиняване на вредите, неизпълнилият договорно задължение може да бъде освободен от отговорност (чл. 83, ал 1 ЗЗД). При непозволеното увреждане е възможно само намаляване размера на обезщетението (чл. 51, ал. 2 ЗЗД).

Една от функциите на гражданската отговорност е обезщетителна¹ – цели се възстановяване на причинените вреди. Това се постига като неблагоприятните последици се възлагат в тежест на правонарушителя.

В нашето гражданско право е възприет принципът „без вина няма отговорност“. Основните законови текстове в тази насока са чл. 45 ЗЗД – за деликтната и чл. 81 ЗЗД – за договорната отговорност. Този принцип няма изключения в наказателното право – вината е необходим елемент на престъплението (чл. 9, ал. 1 НК).

Логически последователно и морално издържано е правилото, че който причини виновно вреди другиму, следва да ги поправи. Такава е разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, относно непозволеното увреждане, но в същия смисъл е и чл. 81 ЗЗД, според който длъжникът отговаря само за невъзможността за изпълнение, която може да му бъде вменена във вина.

Законодателят понякога възлага на едно лице, с оглед съображения за справедливост, да възстанови вреди, които не са причинени от неговото виновно поведение. За разлика от наказателното право, където отговорността е винаги лична – само извършилият престъпление бива наказателно преследван, гражданското право допуска отговорност за чуждо поведение (чл. 43, ал. 3, 47, ал. 2, 48, ал. 1 и 2, 49, 233, ал. 1, 244, ал. 3, 283, ал. 4 ЗЗД и др.) и отговорност без вина (чл. 49, 50, 81, ал. 2, 193, ал. 3, 244, ал. 3 ЗЗД, и др.).

Когато имаме състав, пораждащ отговорност без вина, вредите се разпределят по такъв начин, че съзнанието ни възприема тези разрешения като справедливи². Тази отговорност, както и отговорността за чуждо поведение, целят вредите да бъдат поправени – увреденият да бъде обезщетен. Индикатор за наличието на обективна отговорност е липсата на възможност за освобождаване³. Лицето не може да доказва, че не е проявило вина, че обективно не е могло да предотврати вредите – тези обстоятелства са ирелевантни. Отговорността за чужди действия, независимо от изискването за вина, осигурява удовлетворяването на претърпелия вреди със своя гаранционен характер.

Предмет на тази разработка са проявления на обективната отговорност⁴ и отговорността за чужди действия по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

 

I. Отговорност за чуждо поведение и обективна отговорност при непозволено увреждане

Принципът „не вреди другиму“ се извежда от общото правило на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Вината тук е необходима предпоставка за възникване на облигационно отношение. Вредата трябва да е причинена виновно. Вината при деликта не се доказва, а се предполага (чл.45, ал. 2 ЗЗД).

Тук ще разгледаме хипотезите, при които са установени отклонения от правилото, че всеки отговаря лично за вредите, които виновно е причинил другиму.

 

А. Квазиделиктът и ноксалната отговорност в римското право

Логиката и разрешенията в съвременната уредба на ЗЗД, свързани с вредите, причинени от неотговорни лица или вещи, не се различават особено от тези на римските юристи. Затова тук накратко ще обърнем внимание на някои такива състави на квазиделикта и ноксална отговорност.

В римското право, дори след отделянето на деликта (delictum) от престъплението, искът срещу делинквента имал и наказателен характер. Той бил осъждан да заплати няколкократно стойността на увредената, унищожената или открадната вещ, или нейната най-висока цена през определен времеви период⁵.

При квазиделиктите⁶ вината не винаги е била необходим елемент от фактическия им състав. Те представляват наподобяващи непозволеното увреждане институти на римското право. Отличават се от деликта по това, че отговорността при тях е за чужди действия или за вреди от вещи.

Съществували са квазиделикти, свързани с поставянето в опасност на римските граждани, като те имали право на различни искове. Такива са били например исковете за премахване на поставените и окачените по сградите вещи, които потенциално биха могли да доведат до увреждане на минувачите.

Претърпелият вреди вследствие на излята течност или хвърлена вещ от сграда имал право на иск срещу обитателя на сградата, независимо от това, дали той е извършил увреждащото действие. Ако вредите представлявали смърт на свободно лице, право на обезщетение имал всеки римски гражданин, който пръв предяви иска.

Съществували и т. нар. ноксални искове (actiones noxales)⁷ срещу робовладелеца или pater familias, чийто роб, респ. подвластен е причинл вреди някому. Такъв иск имал и потърпевшият срещу собственика на вещта или животното, причинили му вреда. Ответникът по ноксалните искове можел да се освободи от отговорност като се откаже от причинителя на вредите – подвластния, вещта или животното и го предаде на пострадалия. В противен случай бил осъждан да заплати съответно обезщетение.

 

Б. Отговорност за чужди действия и безвиновна отговорност в съвременното българско деликтно право

 

1. Отговорност за действията на неспособни и деца

Този, който има задължение за надзор над друго лице, отговаря за причинените от него вреди. За вредите, причинени от неспособни (деликтонеспособни) и деца, отговарят лицата, които осъществяват надзор върху тях – родители, осиновители, настойници или попечители – чл. 47 и чл. 48 ЗЗД.

Задължение за надзор имат също учители, треньори, детегледачки и др. Те следва да отговарят, доколкото поднадзорните им са деликтонеспособни – на основание чл. 47 ЗЗД. Ако са им поверени деца, за дееспособните следва да отговарят родителите (осиновители, настойници, попечители) по чл. 48 ЗЗД.

В разпоредбите на чл. 47 ЗЗД се имат предвид вреди, причинени от лица, които не могат да отговарят за поведението си – неспособните. За тези лица следва да се грижи някой (законен представител, попечител), който да защитава техните интереси, но и да предотвратява причиняването на вреди от тях, чрез осъществяване на надзор. Непосредственият причинител на вредите не може да изпълни фактическия състав на генералния деликт по чл. 45 ЗЗД, поради липса на един от елементите му⁸ – вината⁹. Той не разбира свойството и значението или не може да контролира постъпките си. За да възникне отговорността за лицето, което дължи осъществяването на надзор, следва да е налице предпоставката на чл. 47, ал.1 ЗЗД – лицето да не се е поставило само в състояние, което не му позволява да ръководи и разбира постъпките си. В противен случай ще отговаря за причинените от него вреди. Трудно е обаче да свържем отговорността на едно такова лице с проявена от него вина. Към момента на причиняване на увреждането лицето е неспособно да разбира или ръководи постъпките си, следователно не действа виновно. Както правилно посочва Кр. Цончев¹⁰, в някои хипотези не можем да намерим вина по отношение на поставянето му в такова положение. Всъщност този акт сам по себе си не е противоправен, например прекомерна употреба на алкохол и други замъгляващи съзнанието вещества. Поради изложените съображения, считам, че лицето, което се е поставило в състояние да не разбира или ръководи постъпките си, ще отговаря дори и да не проявява вина.

Децата понякога могат да формират вина и да изпълват фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, но, независимо от това, техните родители ще отговарят наред с тях за поведението им, съгласно чл. 48 ЗЗД. Този, който е разбирал и ръководил постъпките си към момента на извършване на непозволено увреждане, отговаря за собственото си поведение, независимо от неговата възраст. Чл. 48 ЗЗД не освобождава децата от отговорност. Те могат да бъдат освободени, ако се докаже, че не са могли да разбират или ръководят постъпките си. При определянето на деликтоспособността следва да се изследва всеки конкретен случай¹¹, като принципно лицето се счита деликтоспособно и следва да се докаже, неспособността му към момента на причиняване на вредите.

Друго е схващането, застъпено в ППВС № 7/1959 г. В т. 4. се казва, че „малолетните са неспособни по смисъла на чл. 47 ЗЗД и не отговарят за непозволено увреждане. Непълнолетните отговарят за непозволено увреждане, освен когато се окаже, че не разбират свойството и значението на онова, което извършват, или не могат да ръководят постъпките си“, което представлява аналогично¹² разрешение с това по чл. 3 и 4 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС), относно дееспособността или чл. 31, ал. 2 и чл. 32 от Наказателния кодекс (НК). Аналогия с разпоредбите на ЗЛС относно дееспособността не е удачна, поради различията й с деликтоспособността. Дееспособност е възможността на едно лице самостоятелно да извършва правновалидни действия¹³, които са правомерни, докато деликтоспособността представлява способността на лицето да отговаря за своите нарушения на правилото „не вреди другиму“ и се отнася до неправомерни действия (или бездействия), поради което се доближава повече до същността на наказателната отговорност. Аналогията с наказателното право също не е особено подходяща, заради различните цели и функции. Докато наказателната отговорност цели да осъществи генерална и частна превенция – да предотврати извършването на престъпления (вж. чл. 36 НК), то отговорността за деликт не цели да бъде наказан причинителят, а да бъдат възстановени причинените вреди.

Все пак, разрешението на т. 4 от ППВС № 7/1959 г. е подходящо, защото не е социално приемливо да държим имуществено отговорни малолетни деца, макар и в конкретния случай, те да са разбирали свойството и значението на постъпките си. Следва да се помисли, дали въобще е необходимо децата да отговарят за непозволено увреждане. С възпитателно-превантивна цел¹⁴ се заема наказателното право и тя няма да остане неосъществена, защото често едно непозволено увреждане изпълва и състав на престъпление, например унищожаването или повреждането на чужда вещ по чл. 216, ал. 1 НК. Водещата цел на гражданската отговорност е пострадалият да бъде обезщетен. Разбира се, тя също трябва да действа възпитателно и възпиращо, но това се постига спрямо децата и, когато родителите поемат обезщетението за вредите, причинени от тях. Освен това, децата обикновено нямат собствени доходи и достатъчно имущество, което обезсмисля имуществената им отговорност.

Дискусионен е въпросът за основанието на тази отговорност¹⁵. Какво оправдава тази отговорността за вреди, причинени от другиго? Някои автори приемат, че всъщност няма отговорност за чужди действия, а за свое бездействие – недостатъчен надзор или контрол върху поднадзорния и лошо възпитаване на децата. Това се схваща като санкция за нарушение на задължението за надзор¹⁶. Ако приемем това обяснение, възниква въпросът дали при всички възможни хипотези е така. Има ли случаи, когато осъществяващият надзор обективно не би могъл да предотврати вредите и ще може ли това да го освободи от отговорност? Положителен отговор на този въпрос ни дават чл. 47, ал. 2 ЗЗД, относно лицата, длъжни да упражняват надзор върху неспособни и чл. 48 ал. 3 ЗЗД, относно упражняващите надзор върху децата. Очаква се грижата и надзорът на тези лица да предотвратяват евентуални вреди, вследствие действията на недееспособните.

От това следва, че тук нямаме случай на безвиновна отговорност. Налице е отговорност, за чужди действия, които обаче са следствие на виновното лично бездействие – неизпълнение на задължението за надзор, съответно възпитание. Ако за законодателя вината в тези случаи нямаше значение, той не би дал възможност на упражняващия надзор да доказва невиновността си. Именно, да доказва, че не е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите (чл. 47, ал. 2 и чл. 48, ал. 3 ЗЗД).

 

2. Отговорността по чл. 49 ЗЗД

Възложилият другиму работа отговаря за вредите, които изпълнителят причини при или по повод на нея. съществуват различни обяснения на тази отговорност: Възлагащият трябва добре да подбере и контролира лицата, които извършват работата му. Ако не го стори, ще отговаря за причинените вреди. В негова полза се извършва тази работа – в негова тежест ще са вредите, свързани с нея. Освен това, възложилият работата в повечето случаи ще се окаже по-платежоспособен в сравнение с изпълнителя. В това се изразява обезпечително-гаранционната функция на тази отговорност¹⁷.

Лицето, на което е възложена работата, трябва да изпълни фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, за да може да отговаря и възложителят. В този смисъл е и т. 6 на ППВС № 7/1959 г. Там се казва, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е „за чужди противоправни и виновни действия или бездействия“ и „произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица“. Възприето е, че „лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицето, и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност“.

Съществува становище, че в този случай има презумпция за вина у възложителя и тя е необорима¹⁸ – след като вредите са налице, няма място за доказване на добър избор на изпълняващ работата или осъществен контрол. Другото разбиране е, че отговорността на възложителя е безвиновна. Няма голямо значение дали ще разбираме вината като ирелевантен елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД или като необходим елемент, наличието на който се предполага и липсата му не може да се доказва. Резултатът е един и същ.

За да отпадне отговорността на възложителя, той може да докаже, че изпълнителят не е осъществил състава на чл. 45 ЗЗД, или, че вредите не са причинени при или по повод на работата¹⁹.

В чл. 200 от Кодекса на труда (КТ) ²⁰ се съдържа специална по отношение на чл. 49 ЗЗД отговорност. Приложението на чл. 49 ЗЗД ще се изключи,²¹ ако правоотношението е трудово и, следствие на трудова злополука или професионална болест, е настъпила смърт или нетрудоспособност. За тези вреди работодателят е обективно отговорен и в негова тежест е рискът от настъпването им. Той отговаря независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите (чл. 200, ал. 1 КТ). В последния случай работодателят ще има право на регресен иск по чл. 202 KT. За възникването на тази отговорност има значение единствено вината на пострадалия, който е допринесъл, поради груба небрежност или е причинил умишлено увреждането си. В такъв случай отговорността на работодателя се намалява, съответно изключва (чл. 201 КТ).

Поръчителството и отговорността по чл. 49 ЗЗД

Интересно в случая на чл. 49 ЗЗД е това, че положението на възложителя на работа се доближава твърде много до това на поръчителя. И двамата отговарят солидарно за чуждо²² задължение и имат право на регресни искове (срв. чл. 51 и чл. 143 ЗЗД). Отговорността на възложителя, също както тази на поръчителя, може да се разглежда като лично обезпечение и затова би могла да се нарече законово поръчителство.

Източникът на отговорността на поръчителя е договорна, докато тази на възложителя съществува по силата на закона. Но дали непременно е извъндоговорна? Може да се поддържа, че, този, който възлага работа, неминуемо се съгласява да поръчителства в полза на пострадалия по отношение на евентуални вреди. Така, ако няма договор за възлагане на работата, няма да има и отговорност за възложителя.

Договор между възложителя и кредитора (увредения) няма, за разлика от поръчителството, при което поръчителят сключва договор с кредитора. По това обстоятелство отговорността по чл. 49 ЗЗД прилича на встъпване в дълг.

Отговорността на поръчителя е акцесорна – нейното битие е обусловено от съществуването на главния дълг. Същото важи и по отношение отговорността по чл. 49 ЗЗД. Ако изпълнителят на работа не изпълни състава на чл. 45 ЗЗД, възложителят също не носи отговорност.

Това, което дава основание да считаме отговорността на възложителя по-близка до тази на поръчителя, отколкото на встъпващия в дълг (и която и да е друга), е, че последният отговаря заедно с длъжника за свое задължение, а не за чуждо. Обратното важи за поръчителя и възложителя. Поради тази причина, те имат регресни искове за всичко, което са платили, а не за частта, която надхвърля дължимото от тях.

Поради всички тези прилики може да се постави въпросът дали по аналогия с чл. 142 ЗЗД възложителят ще може да противопостави личните възражения на изпълнителя и да извърши компенсация²³ с негово вземане срещу пострадалия. Пречка за това би могло да бъде определянето на разпоредбата на чл. 142 ЗЗД като специална. И тя е точно такава. ЗЗД урежда редица въпроси на поръчителството по различен (специален, особен) начин от общите положения за солидарността²⁴. Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници (чл. 122, ал. 3 ЗЗД) нито да прихваща задължението си с вземания на своите съдлъжници към кредитора (чл. 123, ал. 3 ЗЗД). В отклонение от тези общи правила на солидарността, съгласно чл. 142 ЗЗД, поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. Трябва, все пак да имаме предвид не толкова правилото, че изключителните разпоредби не следва да се прилагат по аналогия, а по-скоро ни интересуват причините за тези отклонения от общите правила и посочените сходства между двата случая на отговорност за чужд дълг. Правните възможности по чл. 142 ЗЗД са предоставени на поръчителя, поради тежкото положение, в което се намира той – отговаря спрямо кредитора на главния длъжник за чуждо задължение. Рискът от неплатежоспособност на главния длъжник ще е, в крайна сметка, в тежест на поръчителя. Дори той да се суброгира в правата на кредитора, не ще може да възвърне това, което е платил за чуждо задължение, ако главният длъжник е неплатежоспособен. В същото положение се намира и възложителят на работа. Той отговаря за едно чуждо правонарушение. Единственото му „прегрешение“ е, че делинквентът е действал и в негова полза.

Поради подобни съображения законът предоставя тези възможности на поръчителя, които обикновеният солидарен съдлъжник няма.

Освен близостта в същността на двете отговорности и положението на отговорните лица, следва да отчетем, че целта им е една и съща – да се увеличи шанса на кредитора да се удовлетвори, като за обезпечение на неговото вземане служи, освен цялото имущество на длъжника, също и това на трето лице. Поради изложеното, приемам, че можем да предоставим в полза на възложителя предимствата по чл. 142 ЗЗД.

 

3. Отговорност за чужди действия при крайна необходимост

Отговорност за чужди действия, при това правомерни (вж. чл. 13 НК), може да възникне и в следствие на крайна необходимост. Едно лице, за да защити чужди блага, нанася по-незначителни вреди на трето лице. Кой ще поеме отговорност? В чия тежест ще са тези вреди? Чл. 46, ал. 2 ЗЗД ни казва само, че „при крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди“. Дължи се, но от кого? В такъв случай вредите следва да бъдат поправени от лицето, чиито по-големи вреди са предотвратени²⁵. Необходимо е обаче спасените блага да не са застрашени от поведението на друго лице, иначе то ще отговаря и няма да има безвиновна отговорност.

Възприет е принципът “комуто ползите, нему и тежестите“. Ето защо това е един пример за отговорност без вина, който обаче е напълно морално и логически обоснован. Всяко различно разрешение не би било оправдано и би могло да възпира действията при крайна необходимост в чужда полза.

 

4. Отговорност за вреди, причинени от вещи или животни

За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило – чл. 50 ЗЗД. Тези лица се освобождават от отговорност, ако се установи, че вредите са резултат на непреодолима сила²⁶, изключителна вина на пострадалия²⁷ или трето лице²⁸.

Нашето законодателство не дефинира понятието „вещ“, както параграф 90 от Германският граждански законник (Bürgerliches Gesetzbuch, BGB) определя, че материалните (телесни, физически) обекти са вещи по смисъла на закона. Такова разбиране е възприето в нашата теория²⁹. По изключение, чрез законова фикция Законът за собствеността (чл. 110, ал. 2 ЗС) придава качеството на движима вещ и на енергията, въпреки, че при нея липсва материална субстанция. Овен това вещите трябва да бъдат обособени от други предмети, което при течност или газ се постига, като се поставят в някакъв съд, чиято форма те приемат. Въпреки, че притежават качествата телесност и обособеност, човекът и обектите, върху, които той не може да господства не са вещи.

Законовият текст, като използва формулировката „каквито и да са вещи“ има предвид, както движимите, така и недвижимите вещи, към които са приравнени енергията и животните. Вещите, които са визирани в чл. 50, трябва да бъдат годен обект на вещни права – за вредите, произлезли от тях отговарят солидарно собственикът и лицето, под чиито надзор се намират вещите.

Следва да разграничим отговорността по чл. 50 ЗЗД от тази по чл. 45 ЗЗД. Вредите по чл. 50 ЗЗД не трябва да са настъпили като следствие на виновно човешко поведение, а от самата вещ – поради нейните свойства, недостатъци и т. н³⁰. В противен случай отговорността ще се основава, например по чл. 45 ЗЗД и ще отговаря лицето, чието поведение е увредило другиму чрез вещта, а не лицата по чл. 50 ЗЗД. Когато липсва виновно лице, което е използвал вещта по начин, че неговото поведение да е причинило вреди с помощта на вещта, тогава вече отговорност ще носят солидарно собственикът и лицето, което е упражнявало надзор. Затова отговорността по чл. 50 има субсидиарен характер – ще е налице, когато липсва вина и не се отговаря по чл. 45 ЗЗД³¹.

Следва да обсъдим и лицата, които са натоварени с отговорността по чл. 50 ЗЗД. Ако от една вещ са произлезли вреди по смисъла на тази разпоредба, собственикът винаги отговаря. Той трябва да е собственик на вещта към момента на увреждането. Дори собственикът да не упражнява фактическа власт върху вещта и тя да се намира у друго лице, без съгласието му (например открадната, обсебена), той пак ще отговаря³², поради стриктния характер на отговорността. Ако върху увреждащата вещ е учредено вещно право на ползване и за собственика е останала една гола собственост (nuda proprietas), справедливо ли е той да отговаря наравно с ползвателя? Очевидно, в някои случаи, отговорността трудно ще се обоснове с правилото комуто ползите – нему и вредите, освен ако приемем, че собственикът принципно извлича ползите от вещта и не е от значение, дали в действителност това е така.

Освен собственикът, солидарно е задължен и този, под чийто надзор се намира вещта. Такъв ще е наемателят, заемателят, ползвателят (по вещно право на ползване), заложният кредитор, владелецът и др., които упражняват фактическа или юридическа власт над вещта.

Единствено правните субекти – физически или юридически лица могат да носят отговорност. Никакви вещи (дори изкуственият интелект, колкото и да е усъвършенстван) или животни не могат да бъдат носители на права и задължения, а оттам и отговорни за неспазване на задълженията си. Като се съпоставят интересите на увреденото лице и на този, който принципно извлича някакви ползи от вещта – лицата по чл. 50 ЗЗД, лесно ще предпочетем интереса на пострадалия. Такава е идеята на тази безвиновна отговорност³³ – увреденият да бъде обезщетен, собственикът и лицето, упражняващо надзор върху вещта да гарантират, да поемат риска от произтичащите от вещта вреди. По този начин тези лица са принудени да предприемат мерки за предотвратяване на вреди от вещи.

Поради обективния характер на отговорността по чл. 50 ЗЗД, лицата, които не могат да формират вина (неспособните по смисъла на чл. 47 ЗЗД) също ще отговарят по този състав на непозволено увреждане³⁴.

 

II. Обективна отговорност и отговорност за чуждо поведение в договорното право

В римското право, в отклонение от принципа за вина в договорната отговорност, е съществувала отговорността за custodia³⁵ – в някои случаи длъжникът отговарял при невъзможност за изпълнение, следствие на случайно събитие, например дължимата вещ е открадната.

Основанието на договорната отговорност е неизпълнение не само на общото правило „pacta sunt servanda” (чл. 20а, ЗЗД), а и на конкретно договорно задължение. Освен изискването за вина (арг. от чл. 81, ал. 1 ЗЗД) е от значение и нейната форма за определяне на границите на отговорността. Според разпоредбата на чл. 82 ЗЗД обезщетението за неизпълнение включва претърпените вреди и пропуснатите ползи, които са пряка и непосредствена последица на неизпълнението и са били предвидими. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен³⁶ ще отговаря за всички вреди, включително и непредвидимите.

Отклоненията от принципа за лична отговорност и, че „без вина няма отговорност“ в договорното право не са голяма рядкост. Примери за това са чл. 43, ал. 3, 81, ал. 2, 193, ал.3, 233, ал. 1, 283, ал 4 ЗЗД и др.

 

А. Genus non perit или обективна отговорност по чл. 81, ал. 2 ЗЗД

Според тази разпоредба „обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност“ – т. нар. „субективна невъзможност“. Тук е възприето правилото, че родът не погива (genus non perit). Тази субективна невъзможност, всъщност не е невъзможност за изпълнение³⁷. Тъй като всичките пари (или други родови вещи) не могат да погинат³⁸, липсата на такива у длъжника не прави изпълнението фактически невъзможно. Възможно е той да набави нужните за изпълнението средства.

Субективната невъзможност ще е и обективна, ако задължението трябва да се изпълни лично от длъжника.

Наличието на вина по ал. 2 на чл. 81 не е необходимо. Дори парите (съответно заместимите вещи) за изпълнението да са изгубени или откраднати, длъжникът няма да бъде освободен. Ако разрешението беше в обратна насока, това би дало възможност за безкрайни злоупотреби с подобно освобождаващо от отговорност обстоятелство.

 

Б. Обективната отговорност на продавача при недостатъци на вещта по чл. 193 ЗЗД

Страните по едно облигационно отношение следва да изпълняват задълженията си точно и добросъвестно (чл. 63 ЗЗД). Точното изпълнение освен по време, количество и място, трябва да е и качествено. При родово определените вещи, се дължи поне средно качество, ако друго не е уговорено (чл. 64 ЗЗД) Ако се продава индивидуално определена вещ тя следва да се предаде в уговореното състояние. Отговорността на продавача за недостатъци на вещта е санкция за лошо изпълнение от негова страна.

Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление, ако купувачът не е знаел за тях (чл. 193, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД).

Според чл. 193, ал. 3 ЗЗД продавачът ще отговаря за продадената с недостатъци вещ, дори да не е знаел за тях. Това е пример за безвиновна отговорност, именно поради възможната липса на вина у продавача. Това не означава обаче, че вината му няма значение. Ако продавачът е знаел за недостатъците и въпреки това е продал вещта, той ще е недобросъвестен по смисъла на чл. 82, изр. 2 ЗЗД. От това следва, че той ще отговаря за вреди в по-голям обхват – ще носи отговорност и за непредвидимите вреди (вж. чл. 195, ал. 2 във вр. с чл. 82, изр. 2 ЗЗД). Значението на знанието на продавача не се изчерпва с това. Купувачът е длъжен, съгласно чл. 194 ЗЗД да прегледа вещта и да уведоми продавача, ако открие недостатъци. Ако не направи това, правата му се преклудират („вещта се смята одобрена“), което не се отнася до скритите недостатъци³⁹. Ако продавачът е знаел за недостатъците, уведомяването не е необходимо. Освен това, ако продавачът е знаел за недостатъка, но не е съобщил на купувача, срокът за предявяване на иск по чл. 195 ЗЗД е по-дълъг (вж. чл. 197). В последния случай, ако купувачът не би сключил договора, при положение, че е знаел за недостатъка, ще е налице измама и той ще има право да иска унищожаване на сделката по чл. 29 ЗЗД⁴⁰.

Възможностите за купувача при недостатъци на вещта са уредени в чл. 195 ЗЗД. Купувачът може: 1) да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските; 2) да задържи вещта и да иска намаляване на цената; 3) да отстрани недостатъците за сметка на продавача (съответно да поиска поправяне от него). Ако вещите са родово определени, освен изброените възможности, купувачът може да иска те да бъдат заменени с качествени.

За да се освободи от отговорност, продавачът следва да докаже, например, че купувачът е знаел за недостатъците, че те не са съществували по времето на продажбата, или не намаляват съществено потребителната или пазарната стойност на вещта.

Отговорността по чл. 193 ЗЗД цели изравняването на субективната еквивалентност на насрещните престации. Продавачът би се обогатил неоснователно за частта от цената, която е получил срещу намалената по стойност вещ.

Законът за защита на потребителите (ЗЗП) урежда някои специални правила при потребителската продажба. Режимът по чл. 105 и сл. ЗЗП се прилага, когато продавачът е търговец, а купувачът е потребител. Търговец-продавач е всяко физическо или юридическо лице, което в рамките на своята професионална или търговска дейност и въз основа на договор за продажба продава потребителски стоки – чл. 104, ал. 1 ЗЗП. За да бъде купувачът потребител, по смисъла на ЗЗП, той трябва да закупува стоката с цел, която е различна от упражняването на търговска дейност. Поради неравностойното му положение спрямо търговеца, ЗЗП дава засилена защита на потребителя-купувач – по-дълъг срок за предявяване на рекламации (чл. 115 ЗЗП), потребителят не губи правата си, ако не уведоми търговеца за откритите от него несъответствия, търговецът отговаря и при неправилен монтаж, при условията на чл. 110 ЗЗП и други⁴¹.

 

В. Отговорност на наемателя за вреди, причинени от трети лица

Наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени от лица от неговото домакинство и от неговите пренаематели – чл. 233 ЗЗД. Тук е повече от очевидно, че е налице отговорност за чуждо поведение. Наемателят ще отговаря за повредите на вещта, причинени от лицата, които ползват вещта, без да са договаряли с наемодателя.

Причината за подобно разрешение може да се търси в това, че наемателят е длъжен да пази вещта и да я върне в добро състояние или в такова, в каквото я е получил. Може да се приеме, че задължението за пазене не е изпълнено, при наличие на повреди на вещта, но в чл. 233 ЗЗД законът не отдава значение на вината.

Отговорността може да се обясни и така: Тъй като наемодателят е в договорни отношения не с ползващите заедно (лицата от домакинството) или вместо (пренаемателите) наемателя, а именно с него, затова той може да иска връщането на вещта в надлежно състояние именно от съконтрахента си. Затова и ще има право на обезщетение за каквито и да е вреди по нея, освен ако те се дължат на причина, за която наемателят не отговаря (чл. 233, ал. 1, изр. 3 ЗЗД).

Ако едно лице недобросъвестно (умишлено) навреди върху чуждо облигационно отношение, то дължи обезщетение по силата на чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Това е едно особена хипотеза на деликтна отговорност⁴². Ако пренаемателят или член на домакинството умишлено повреди вещта, той ще попречи на наемателя да изпълни задължението си да я пази. Ако прояви по-лека форма на вина, следва да отговаря по правилата на генералния деликт, поради това, че е увредил имуществото на наемателя. И в двата случая в полза на наемодателя възникват две притезания с които може да бъде обезщетен: 1) срещу наемателя – на договорно основание; 2) срещу третото лице – пренаемател или член на домакинството на наемателя – чл. 45 ЗЗД. Върховният съд с ТР 54/1986 г. дава правото на пострадалия при кумулация на договорна и деликтна отговорност да избира срещу кого ще предяви иск – делинквента или съконтрахента си.

Наемателят следва да отговаря за вреди, причинени от тези трети лица, само ако те са проявили вина⁴³. Единствено тези, които дължат упражняване на надзор върху неспособни по чл. 47, ал. 2 ЗЗД и лицата, които отговарят за вреди от вещи, са отговорни и без да е налице вина у директния причинител. Ясно е, че вещите и животните не могат да формират вина, поради липса на съзнание, а неспособните – поради недостатъчна психична зрелост, душевна болест и т. н. Тези състави са приложими там, където обективно не можем да открием вина у директния причинител на вредата, защото той не е в състояние да я формира. Затова считам, че наемателят отговаря само за виновните действия на лицата по чл. 233 ЗЗД. Ако причинителят е деликтонеспособен, за него отговаря този, под чиито надзор се намира (чл. 47 ЗЗД), а не наемателят.

Интересен е въпросът за отношението между наемодателя и лицето, повредило вещта, когато наемателят отговаря за неговите действия. На пръв поглед изглежда, че той може да постигне едно и също с два иска. От една страна, наемателят е платил обезщетение за вреди, които трето лице виновно е причинило и следва да има регресен иск срещу него, съгласно чл. 54 ЗЗД. От друга страна, това трето лице е попречило на наемателя да изпълни своето облигационно задължение да пази наетата вещ, което води до отговорност по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Тези искове, обаче ще имат различен предмет. Докато първият следва да покрие това, с което наемателят е обезщетил наемодателя, вторият иск може да има за предмет друго обезщетение – например, наемодателят е развалил договора, поради неизпълнение на задължението за пазене на вещта, което разваляне само по себе си е увреждане на наемателя – той е лишен от ползването.

 

Г. Отговорността на заемателя по заем за послужване – чл. 244 ЗЗД

Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи. Той може да използува заетата вещ само съобразно договора, а когато ползуването не е уговорено – съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползуването от вещта. При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност. – чл. 244.

От всичко това следва, че заемателят ще отговаря за действията на лицето, на което е предоставил вещта в нарушение на забраната. Тъй като този договор е безвъзмезден, и intuitu personae – основава се на личното доверие на заемодателя към заемателя, последният няма право да предоставя ползването на вещта на трети лица. При нарушение на тази забрана, той следва да отговаря пред заемодателя и за вредите, за които иначе не би отговарял, например тези, причинени от третото лице. Същите са последиците и ако комодатарят (заемателят) ползва вещта не по предназначение.

Тук отговорността е безвиновна, но следва неизпълнението на договорното задължение лично той да ползва вещта и то по предназначение. Освен това законът изисква повредата да е следствие на това нарушение от страна на заемателя (арг. от. чл. 244, ал. 3 in fine ЗЗД). Но, ако връзката между неспазването на забраните и настъпилите вреди е пряка, то отговорността ще е виновна – неизпълнение на задължението за пазене по чл. 244, ал. 1 ЗЗД. Такъв ще е случаят ако вещта е ползвана не съобразно нейното предназначението и именно това ползване е причинило вредите. Следователно, за да отговаря комодатарят за вреди, за които иначе не би отговарял (без вина), връзката между посочените нарушения и настъпилата повреда трябва да е косвена⁴⁴.

 

Д. Отговорност за чужди действия при пряко и косвено представителство

Съществува отговорност за чуждо поведение при представителството – както при преупълномощаването (чл. 43, ал 3 ЗЗД) така и при договора за поръчка (283, ал. 4 ЗЗД). Разглеждам ги заедно, поради тяхната същностна близост. И в двата случая става въпрос за представителство и отговорност за чуждо поведение при заместване на представителя с трето лице. И двете сделки са intuitu personae, при което поначало следва представителят да действа лично (арг. на противното от чл. 43, ал. 1 ЗЗД за пълномощното; изрично в чл. 283, ал. 1 ЗЗД отн. поръчката). По изключение, когато това се налага, с оглед запазване интересите на представлявания или, когато представителят е овластен, той може да преупълномощи, респ. да възложи изпълнението на поръчката другиму.

При пълномощното представителството е пряко – пълномощникът действа от името и за сметка на представлявания. Довереникът по договор за поръчка действа от свое име, но за чужда сметка (косвено представителство). Той придобива правата от трети лица, но следва да ги прехвърли на доверителя си – чрез т. нар. отчетна сделка.

Пълномощникът, който е преупълномощил трето лице, е длъжен незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако не изпълни това задължение, той отговаря за действията на това лице като за свои действия (чл. 43, ал. 3 ЗЗД). Целта на това уведомяване е да се даде възможност на представлявания да защити своите интереси⁴⁵ – да оттегли пълномощното, ако не е съгласен с избора на пълномощника си.

Довереникът, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си – чл. 283, ал. 4 ЗЗД. Както при отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, отново достигаме до дилемата дали отговорността, когато довереникът е имал право да се замести, е безвиновна или презумпцията за вина е необорима. Наистина законът приема, че довереникът ще бъде виновен за лошия си избор (culpa in eligendo), но при наличие на вреди, причинени от заместника, довереникът няма как да докаже добрия си избор. Както беше споменато, няма голямо значение кой от двата варианта ще приемем, но можем да констатираме, че всеки заместил се довереник по договор за поръчка ще отговаря за действията на заместника си като за свои.

Пълномощникът ще отговаря, само когато не е изпълнил задължението си за уведомяване. Няма отговорност при преупълномощаване без такова право. Такова преупълномощаване би било извън обема на представителната власт и евентуалните действия на преупълномощения ще са без представителна власт (вж. чл. 42 ЗЗД).

Основанието и на двете отговорности може да се търси в самата същност на тези сделки и най-вече във факта, че изпълнението поначало следва да е лично, поради доверието на представлявания към представителя. Не може доверието, гласувано на представителя, да се прехвърли на трето лице, дори ако това се налага за запазване интересите на представлявания.

Проф. Кожухаров извежда общ принцип, че „длъжникът отговаря за действията на трети лица, които е натоварил – или които по закон са натоварени – с изпълнението на задълженията му“⁴⁶. Авторът се позовава на отговорността на пълномощника, довереника, спедитора, превозвача.

 

Бележки под линия:

1 Вж. Конов, Т. Основание на гражданската отговорност. – В: Конов, Т. Подбрани съчинения. С.: Сиела 2010, 26-31.

2 Антонов, Д. Непозволено увреждане. С.: Наука и изкуство, 1965, с. 107.

3 Възможността за освобождаване от отговорност като критерий за наличието на хипотеза с безвиновен фактически състав се възприема в теорията – вж. Конов, Т. Цит. съч., с. 215; Антонов, Д. Цит. съч., 98-99; Калайджиев, А. Облигационно право – обща част. С.: Сиби, 2013, с. 442.

4 Някои автори не признават съществуването на обективна отговорност, като обясняват положението на коментираните по-долу състави като гаранция, която не попада в категорията гражданка отговорност, защото не е налице елементът противоправно поведение – Станева, А.Отговорност за вреди, причинени от деца и неспособни. С.: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1991, с. 12; състави, при които презумпцията за вина е необорима. По този въпрос вж. Конов, Т. Цит. съч., 212-216.

5 Вж. Андреев, М. Римско частно право. С.: Софи-Р, 1993, с. 394.

6 По подробно за квазиделиктите Андреев, М. Цит. съч., 400-401.

7 С термина noxa (вреда, вина), синоним на delictum, в римското право се означавала именно отговорността на неподвластния (pater familias или господар) за непозволените увреждания, причинени от неговите подвластни – вж. Дюнан, Ж., Пишона, П. Римско право. Речник на основните термини. С.: Сиела, 2010, 185-186 и Войнов, М., Милев, А. Латинско-български речник. С.: Планета-3, 1999, с. 429; за ноксалните искове вж. Андреев, М. Цит. съч., 401-403 и Венедиков, П. Записки по римско право. С.: Проф. Петко Венедиков, 2009, 121-122.

8 За елементите от фактическия състав на деликта (виновно и противоправно поведение, следствие, на което е вредата) вж. Кожухаров, А. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция и допълнения Петко Попов. С.: Юриспрес, 2002, 367-374; Антонов, Д. Цит. съч., 21-92.

9 Тук понятието вина по смисъла на разпоредбите за непозволеното увреждане се схваща като психичното отношение на причинителя към неговото поведение и последиците му, а не обективното неполагане на дължима грижа – за тези различни схващания вж. Конов, Т. Цит. съч., Глава трета.

10 Цончев, К. Приноси към деликтната отговорност за чуждо действие. – ГСУЮФ, 1944/1945, т. 40 и 1945/1946, т. 41, 131-134.

11 Така Станева, А. Цит. съч., с. 47.

12 Станева, А. (цит. съч., 35-37) също не одобрява прилагането на правилата на НК и ЗЛС по аналогия по отношение деликтоспособността.

13 Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 2002, 250-253.

14 Вж. Станева, А. Цит. съч., с. 47, където, поради тези функции, се приема за уместно родителите да отговарят субсидиарно – само когато пострадалият не може да бъде обезщетен от имуществото на детето.

15 Вж. Марков, М. Облигационно право – помагало. Осмо преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2013, с. 413.

16 В този смисъл Кожухаров, А. Отделни видове…, с. 376.

17 Като такава я определя и съдебната практика – р. 111-1997-III г. о., р. 891-02-IV г. о. и др.

18 Относно това разбиране вж. Кожухаров, А. Отделни видове…, с. 382; Конов, Т. Цит. съч., с. 225.

19 Вж. Конов, Т. Цит. съч., с. 225.

20 За разграничение на отговорността по чл. 49 ЗЗД и чл. 200 КТ вж. Мръчков, В. Имуществена отговорност на работодателя. С.: Сиби, 2013, 59-62.

21 Така и ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК ВС.

22 Вж. Кожухаров, А. Отделни видове…, с. 381, където се приема, че вредите са съпричинени от възложителя и изпълнителя на работата, т. е. възложителят не отговаря за чуждо поведение.

23 Ако вредите са следствие на умишлено непозволено деяние, прихващане ще може да се извърши само със съгласието на кредитора (вж. чл. 105 ЗЗД).

24 Вж. Калайджиев, А. Цит. съч., 617-619.

25 Така Постановление № 4/1975 ВС.

26 Силна буря изкоренява дърво, което чупи стъклена витрина. Собственикът на дървото няма да носи отговорност, защото това не са вреди, които произтичат от самата вещ, от нейните свойства. За теориите, относно непреодолимата сила и случайното събитие вж. Калайджиев, А. Цит. съч., 324-331.

27 Ако ухапаният е дразнил иначе кроткото куче, собственикът няма да отговаря или поне ще сме в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и отговорността му ще бъде намалена. Под „изключителна вина на пострадалия“ следва да се разбира не просто негов принос, а трябва цялата „заслуга“ да е негова.

28 Вж. т. 10 от ППВС № 7/1959 г.

29 Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С.: Нова звезда. 2001 г., с. 18; Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Проф. Петко Венедиков, 1999, с. 1.

30 В Решение № 94 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 537/2010 г. на ВКС се приема, че лицата по чл. 50 няма да отговарят, ако вредите не се дължат на недостатъците и свойствата на вещта; вж. Антонов, Д. Цит. съч., с. 158, който приема, че не е необходимо вещта да е повредена, да представлява принципна опасност и да може сама да се движи. Това становище следва да бъде подкрепено.

31 Антонов, Д. Цит. съч., 162-163. В този смисъл и т. 10 от ППВС № 7/1959 г.

32 Антонов, Д. Цит. съч., с. 164.

33 Поддържани са различните становища по този въпрос. Според Ал. Кожухаров, за вредите, произлезли от вещи, е налице необорима презумпция за вина, а за вредите от животни – безвиновна отговорност, защото се отговаря и, когато животното е избягало или се е изгубило; Ч. Големинов счита, че отговорността по чл. 50 ЗЗД има гаранционен характер; Д. Антонов я приема като безвиновна – цит. по Тасев, С. Непозволено увреждане. Отговорност за вреди, причинени от вещи и животни, С.: Софи-Р, 1995, 43-45. Последното разбиране е възприето от съдебната практика и по-съвременната теория.

34 Така Тасев, С. Цит. съч., с. 61.

35 Отговорност за пазене, съхранение, в тежест на продавача до предаване на вещта, комодатаря, някои влогоприематели и др. Тези лица се освобождавали единствено при непреодолима сила – „такава стихия или напаст, която не можела да бъде предотвратена с обикновените човешки сили“ – Андреев, М. Цит. съч., с. 309 и 382.

36 В чл. 82, ал. 2 ЗЗД понятието недобросъвестност не е просто неполагане на дължимата грижа (небрежност), а по-тежка форма на вина – умисъл. Вж. Конов, Т. Цит. съч., с. 178; Калайджиев, А. Цит. съч., с. 440.

37 Вж. Кожухаров, А. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов. С.: Юриспрес, 2002, с. 273 и сл.; Калайджиев, А. Цит. съч., с. 443.

38 Това правило не може да се отнася за абсолютно всеки род. Така, например е възможно погиването на всички картини от един художник и други по малки родове.

39 По отменения ЗЗД (срвн. чл. 193 ЗЗД и чл. 268 ЗЗД – отм.) продавачът е отговарял само за скритите недостатъци – вж. Кожухаров, А. Отделни видове…, 83-85.

40 Така Кожухаров, А. Отделни видове…, с. 79.

41 За сравнение на отговорността на продавача по ЗЗД с тази на търговеца-продавач по ЗЗП и понятията недостатък, несъответствие и дефект вж. Таков, К. Права на потребителя-купувач при несъответствие на стоката. – Търговско право, 2007, № 2, 35-57.

42 Кожухаров, А. Общо учение…, 16-17; Антонов, Д. Цит. съч., с. 19.

43 Така и Кожухаров, А. Общо учение…, с. 298.

44 Вж. Hausmaninger, H. Casebook по римско облигационно право. С.: Сиби, 2008, Казус № 23, в който става въпрос за отговорността на комодатаря при непреодолима сила, когато той не ползва вещта по уговореното предназначение. В дадения пример е зает сребърен сервиз, който е трябвало да се използва за посрещане на гости, но е качен на кораб от заемателя. В такъв случай нарушението на забраната за ползване по различно от уговореното предназначение опосредства погиването на вещта следствие на корабокрушение. В този смисъл, вредата не е директна, а косвена последица на нарушението.

45 Павлова, М. Цит. съч., 2002, с. 632.

46 Кожухаров, А. Общо учение…, 296-297. Против това обобщение – Конов, Т. Цит. съч., 131-133 и Калайджиев, А. Цит. съч., с. 446. Такова общо правило съществува в параграф 278 BGB – длъжникът отговаря за виновните действия на определени трети лица – законните му представители и лицата, които е използвал за да изпълни задължението си, до степента, до която би отговарял при собствено виновно неизпълнение.