Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили

(статия, представена в Национален конкурс за студентски научни съчинения 2015 г.)

I. Въведение

 

Законът за задълженията и договорите[1] с множество изменения и допълнения действа и до днес. Този закон се счита за най-близкия до единен граждански кодекс акт в българската правна система заради своето основополагащо значение за гражданското право, а и за частното право въобще. § 4, т. 1 от преходните правила на приетия през 1950 г. ЗЗД отмени действащия дотогава Закон за задълженията и договорите от 1892 г.[2] Това се наложи с оглед промените в обществено-политическия строй след 9 септември 1944 г. и желанието на законодателя да закрепи своята класова идеология като господстваща и подмени пазарната икономика с планова такава.

След възстановяването на демократичното управление в страната, приемането на новата Конституция от 12 юли 1991 г.[3] и възприемането на идеята за свободната стопанска инициатива като основна в частноправните отношения (чл. 19 Конст.) следваше да се изменят всички текстове от нормативната база, които съдържат идеологизирани понятия. Законът за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите[4] отмени някои от тези текстове (чл. 3–7 например), други – измени (чл. 8, 9, 26 и др.) – и добави три нови: чл. 20а, чл. 114, ал. 4 и чл. 186а.

Целта на настоящия труд е да разгледа именно правилото на чл. 20а, ал. 1 от действащия ЗЗД: „Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“. Анализа на това правило следва да се направи от теоретична и практическа страна. От теоретична гледна точка следва да се използват тълкувателните способи, установени в доктрината с оглед извличането на правната норма, и да се оценят резултатите от различните видове тълкуване. От практическа гледна точка следва да се анализира практиката на Върховния касационен съд по прилагането на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 от приемането ? до днес, както и съотношението между правилото, установено в чл. 20а, ал. 1, и основните принципи и институти на българското договорно право, установени със Закона за задълженията и договорите.

 

II. Теоретичен анализ на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите

 

1. Езиково (граматическо) тълкуване на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите

За да разберем какво е езиковото значение на правилото на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, следва да дефинираме и обясним значението на всеки един от използваните термини в него. Централно за разпоредбата е понятието „договор“. Значението на това понятие следва да потърсим в общата част на същия закон, в който е и разглежданото правило. Такова правило, което ни дава легална дефиниция за договор, действително има в ЗЗД и то е дадено в първата алинея на чл. 8: „Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях“. Тази дефиниция за договор е общоважаща за правната система.

Друго понятие, използвано в чл. 20а, ал. 1, е това за „закон“. Първо, следва да се уточни, че понятието закон в нормативните текстове се използва в широк и в тесен смисъл. Под понятието „закон“ в широк смисъл следва да се разбира нормативният акт „закон“[5]. Определение за понятието „закон“ в широк смисъл е дадено в чл. 3, ал. 1 от Закона за нормативните актове[6]: „Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията, обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения“. Компетентността, реда за приемане и нормативната сила на законите спрямо субектите на правото е определена в чл. 84–88 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 86, ал. 2: „Законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите“.

Понятието „закон“ в тесен смисъл обикновено се използва, когато се има предвид не закона като нормативен акт, а правна норма, установена от действащ нормативен акт. Примери в тази посока са чл. 9, чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 63, ал. 2 от Търговския закон[7]. Ако не се използва понятието за закон в тесен смисъл, то от правилото на чл. 26, ал. 1 ЗЗД ще следва, че нищожни са само договорите, които противоречат на нормативен акт от ранга закон. Но това няма да е вярно. Под „закон“ тук се има предвид всяко действащо правило, установено в нормативен акт. И в този смисъл, ако договор противоречи на подзаконов нормативен акт например, то той ще е нищожен именно на основанието, установено в чл. 26, ал. 1 – противоречие със закона.

И така, съгласно правилото на чл. 20а, ал. 1, договорите ще имат същата сила между страните, каквато имат и законите. Т.е., прилагайки граматическото тълкуване, съглашенията между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях, ще имат задължителна сила. Правилата, установени в доктрината[8] за езиковото тълкуване на думите, употребени в правните разпоредби, ни дават отговор кое от двете значения на една дума следва да се използва. По-широкото понятие се предпочита пред по-тясното. Приравняването на договорите със силата на закона като нормативен акт (закон в широк смисъл) е в разрез с принципното разделение на частно и публично право и различните методи на правно регулиране, приложими при всеки от тези дялове. В частното право действа методът на равнопоставеност между субектите по правоотношенията, докато в публичното право отношенията между субектите са на власт и подчинение. В конкретния случай законът е нормативен акт, приеман от Народното събрание, което упражнява законодателната власт (чл. 62 Конст.), а договорът е създаден по волята на страните. Така този частноправен акт ще има същата сила за страните, както всеки друг нормативен акт от ранга на закон. Такова разрешение очевидно е погрешно. Актове, създадени от частноправни субекти, няма как да бъдат сравнявани с публичноправни такива, които най-малкото са скрепени с държавна санкция и са израз на народната воля.

В крайна сметка, резултатите от езиковото тълкуване са незадоволителни и водят до противоречиви изводи. Не се изясни точният смисъл на тълкувания текст. Следва да се потърси друг способ за установяване на значението на текста, заложен в разпоредбата от законодателя.

 

2. Систематично тълкуване

Чл. 46, ал. 1 ЗНА определя, че ако разпоредбите на нормативните актове са неясни, те следва да се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби. Това е и същността на систематичното тълкуване. Разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД се намира в общата част на този закон. Оттук следва да се направи изводът, че тя следва да се има предвид при тълкуването на всяка една от разпоредбите на закона, независимо в коя негова част се намира. Систематично ЗЗД е разделен на обща част, специална (особена) част, част относно изменения на други закони, преходни и заключителни разпоредби. Общата част включва 7 глави, а специалната е разделена на 19 глави. Правилата на общата част се прилагат съответно към специалната. Всяка глава включва по няколко раздела, а разделите от своя страна могат да са разделени на подраздели.

Чл. 20а се намира в Глава II: Източници на задълженията, Раздел 2: Договори, Подраздел: б) Действие на договорите. Наименованието на раздела в случая определя нормите, които са включени в него, към кой източник на облигационно отношение ще се прилагат, а именно договорите. Но те не са единственият източник, към който тези правила следва да се прилагат. Единствената разпоредба на Раздел 3 – чл. 44 – препраща съответно към правилата, регулиращи договорите (правилата на раздел 2), които следва да се прилагат и към едностранните волеизявления. Вторият раздел на гл. II включва в себе си четири подраздела. Тези подраздели задължително трябва да бъдат тълкувани систематично, за да бъде изяснен точният смисъл на установените в тях правила. Подраздел б) включва няколко текста (чл. 20а–25), които разглеждат последователно: действието на договорите спрямо страните, спрямо третите лица, вещното им действие, както и възможността за установяване на модалитети в договорите.

Чл. 20а, ал. 1 определя, че договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Но само за тях ли той има такава сила? Отговор на този въпрос дава чл. 21, ал. 1, където се определя общото положение, че договорът поражда своето действие между страните. По изключение, когато това е установено в закон, договорът може да породи действие и спрямо трети лица. Тези трети лица няма да са страни по договора, а само могат да черпят права от него. Договорът в полза на трето лице не може да налага задължения за третите лица. Следователно тук договора няма да има силата на закон за третото лице, защото то няма да е страна по него.

Съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД „Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона“. Това правило следва да определи в кои случаи законовата сила на договореното не следва да се има предвид. Разпоредбата разглежда две основни хипотези, в които един договор може да се измени, прекрати, развали или отмени: по взаимно съгласие или на основания, предвидени в закона. Първият случай наистина изглежда логичен, съпоставен с първата алинея. Повторното съглашение между същите страни, имащо за цел да измени, прекрати, развали или отмени предишно договореното, следва да има предимство, макар на него вече да му е придадена силата на закон за страните. По друг начин казано, при няколко уговорки с един и същи предмет между едни и същи страни, законна сила ще има винаги по-късно договореното. Пример за такъв случай имаме, когато А сключи договор за наем с Б, с който се уговарят А да предостави на Б ползването на своя апартамент срещу заплащането на 300 лв. месечен наем. Поради промяната в условията на имотния пазар страните сключват последващ договор – анекс, който да ревизира наемната цена, като я намаля на 200 лв. Анексът ще има предимство пред първоначално уговореното.

Втората хипотеза на чл. 20а, ал. 2, сравнена с предишната алинея, предизвиква недоумение какво точно разбира законодателят под понятието закон. Тълкувайки тази хипотеза заедно с първата алинея, излиза, че договорите, имащи сила на закон, могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени на основания, предвидени в закона. Но кой закон следва да предвижда основанията? Ако тук се има предвид акт, който има такава сила за страните, то това може да е или друг договор, имащ сила на закон, или друго нормативно установено правило, което ще съдържа основанието. В първия случай ще има по-късно сключен договор между същите страни за същия предмет и ще се попадне отново в първата хипотеза. Това идва да покаже, че законодателят е имал друго предвид, казвайки, че основанието е предвидено в закон. Тук следва да се приложи по-тясното понятие за закон[9]. Пример, доказващ в кой точно смисъл законодателят е искал да се разбира понятието, може да се види в чл. 87, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: „Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален“. Това правило установява възможността изправната страна по един двустранен договор да го прекрати едностранно. Следователно съгласно чл. 20а, ал. 2 това е едно основание, предвидено в закона, когато може да бъде развален един договор, макар и без да е налице взаимното съгласие на страните по него. Същевременно правилото на чл. 87 е приложимо само относно двустранни договори. За едностранните остава в сила правилото на чл. 20а, ал. 2 и те могат да бъдат разваляни само по взаимно съгласие на страните по него.

Систематичното тълкуване успешно опровергава императивния характер на правилото, залегнало в първата алинея на чл. 20а, и доказва, че всъщност нормата е диспозитивна. Индивидуалното разглеждане на ал. 1 е неправилно и трябва да се вземе предвид, на първо място, втората алинея на същия член, а след това и множеството правила в гражданското законодателство, които установяват изключения от него (чл. 103, чл. 238 ЗЗД и др.).

 

3. Исторически и сравнителноправен анализ

Класическото римско право не познава правило, подобно на чл. 20а, ал. 1 от днешния ЗЗД, може би заради високото си ниво на абстрактност. Все пак наченки за неговото формиране може да се забележат в следкласическото право и в Юстиниановата кодификация. Corpus juris civilis регламентира иска actio praescriptis verbis, който санкционира ненаименованите договори[10]. По своята същност искът е договорен и има за предмет изпълнението на насрещната престация. Юстиниановата кодификация познава 4 вида ненаименовани договори: do ut des – давам, за да дадеш (замяната например), do ut facias – давам, за да направиш (дарението с тежест), facio ut des – правя, за да дадеш (консигнационният договор) и facio ut facias – правя, за да направиш (спогодбата)[11].

Днешното правило на чл. 20а, ал. 1 се оформя окончателно под влиянието на каноническото право и придобива формата на латинската сентенция: „pacta sunt servanda“ (в буквален превод „договорите трябва да се спазват“). Генезисът му тръгва от възгледа, че дадената дума трябва да се изпълнява[12]. Принципът се възприема и от естественоправната школа, за която договорът е основа на всяко право. Законът си остава основна категория, но договорите за страните са „частни закони“. Законите обвързват всички членове на правната общност и имат правно предимство пред договора, който задължава само участващите в него страни и техните правоприемници[13]. Така се оформя и принципа за автономия на волята, залегнал в правилото „pacta sunt servanda“.

Първата модерна гражданска кодификация е тази на Френския граждански кодекс (Code civil des Français), който влиза в сила през 1804 г. Негови вдъхновители са френските юристи Жан Дома и Робер Жозеф Потие. Правилото на чл. 1134 от ФГК[14] е първообразът на чл. 20а, ал. 1. Впоследствие това правило се възприема от стария Италиански граждански закон от 1866 г. (чл. 1123), Португалския граждански закон от 1867 г. (чл. 702), Испанския граждански закон от 1889 г. (чл. 1091) и др.[15]

Старият Закон за задълженията и договорите от 1892 г. възприема дословно преведено правилото на чл. 1134, ал. 1 от Наполеоновия кодекс в своя чл. 28, ал. 1 със следната формулировка: „Договорите, които са сключени законно, имат сила на закон за тези, които са ги сключили“. Този текст действа до влизането в сила на новия ЗЗД от 01.01.1951 г. Българската правна доктрина от времето, когато действа старият ЗЗД, засяга на няколко пъти правилото на чл. 28, ал. 1.

В своя коментар върху Закона за задълженията и договорите[16] Н. Меворах, Д. Лиджи и Л. Фархи обозначават договорите като „частни закони“, като изхождат от правилото на чл. 28, ал. 1 от стария ЗЗД и изтъкват също, че договор, противоречащ на законовоустановена норма, е валиден, стига да не противоречи на добрите нрави и тази норма да не влече недействителност на договора или да е публичноправна.

Димитър Тончев[17] свързва правилото на чл. 28 с чл. 2 (днешният чл. 8), като определя, че чл. 28 е общо правило, което определя силата на юридическата връзка. Законовата сила на договорите за страните се изразява в това, че те са свързани с него така, както биха били свързани с един закон. Тончев разграничава „договорен закон“ (lex contractus) и „общ закон“, като разликата прокарва в субектите, за които съответно са задължителни. „Общите“ закони са задължителни за всички граждани, изпълнителната и съдебна власти, докато договорните са задължителни за страните, сключили го, техните правоприемници и съдебната власт. В подкрепа на последното се цитира и тогавашният чл. 135 от ЗЗД: „Когато съглашението гласи, че този, който не го изпълни, трябва да заплати една определена сума за вреди, не може да се определи на другата страна по-голяма или по-малка сума.“ Тук за разлика от днешния закон[18] се изтъква, че определеното в договора обезщетение за вреди, произтекли от неизпълнението на договора (най-често във вид на клауза за неустойка или задатък) не може да се намалява от съда. За времето си това разбиране е правилно. Волята на страните по договора е водеща. Тогавашното законодателство още не познава института на стопанската непоносимост, който дава право на съда при съществени промени в стопанските условия да измени или прекрати един договор[19].

Тълкуването на разпоредбата на чл. 28, ал. 1 от стария ЗЗД от автора на коментара дори разширява обхвата ?, като счита, че силата се разпростира и върху съда. Въвеждането на понятието договорен закон е израз на идеята за индивидуализма и водещата роля на волята на страните по един договор.

Любен Диков разглежда през призмата на философските идеи произхода на правилото на чл. 28[20]. Частната воля чрез обществения договор е създател на самата държава. Основа на това схващане за произхода на договора е идеята за отделния индивид, снабден с иманентна правоспособност и правотворческа воля. От принципа за автономия на волята се извежда и този за свободата на договарянето. Социално-философското течение либерален индивидуализъм определя, че отделният индивид може сам да твори право като частноправен субект. Аргумент за това е, че той е участвал в учредяването на държавата с обществения договор. При това разрешение принципът за автономия на волята приема съдържанието, че волята е автономна да твори право, а свободата на договарянето се изразява в това, че страните са свободни да творят такова право, каквото им е угодно. Това обяснение за същността на договора съставлява цивилистичната теория в гражданското право[21].

Иван Апостолов тълкува принципа за автономия на волята, изразен в правилото на чл. 28 от стария ЗЗД, в смисъл, че според този принцип длъжникът е обвързан за това, което е обещал[22]. Мълчаливо изразената воля също обвързва. В договорите трябва да се считат включени и условията, които и практиката на гражданскоправния обмен счита за мълчаливо включени в съответния вид договори. Ако са уредени само основните, но не и допълващите елементи на съдържанието на дължимата престация, те могат да се заместят от диспозитивните правила на закона. Авторът засяга също и справедливостта като източник на положителното право. Според неговото разбиране тя не може да има предимство пред договореното, освен ако няма празнини в договорните клаузи, които не могат да бъдат запълнени нито от закона, нито от обичая.

Най-цялостното изследване върху чл. 28, ал. 1 е на Кръстю Цончев[23]. Той разделя своето съчинение на две части: 1) историческото установяване на правилото pacta sunt servanda и 2) възможностите за изменение на предвижданите и желани от страните правни последици. В първата част автора анализира произхода на правилото от римско време до реципирането на френския си образец от стария ЗЗД. Във втората част първоначално Цончев прави преглед на френската и българската съдебна практика по чл. 24 и 27 от стария ЗЗД относно каузата (причината) на договора и намесата на съда в договорните отношения на страните. Изреждат се редица други текстове, даващи такива правомощия на съда: чл. 70, ал. 3, чл. 78, чл. 81, чл. 119, чл. 241, чл. 271, чл. 308, чл. 344, чл. 567 и чл. 656 от стария ЗЗД. Част от тези текстове са налице и в сега действащия закон. Специално внимание авторът отделя на принципа на добросъвестността, залегнал в чл. 29 ЗЗД (чл. 63 от действащия ЗЗД). Изведен и обоснован е институтът clausula rebus sic stantibus (стопанската непоносимост). Той се заражда в Германия след Първата световна война заради невижданата инфлация и обезценяване на парите. В отделни случаи стопанската непоносимост се извежда от института на непреодолимата сила[24]. В крайна сметка винаги възможността да се променят клаузите на договора е едно извънредно правомощие на съда и то се допуска само в по-горе визираното изключение от общия принцип pacta sunt servanda.

Правилото на чл. 28 от стария ЗЗД не е включено в новия ЗЗД, приет през 1950 г. То е възстановено в чл. 20а, ал. 1 ЗЗД през 1993 г. Текстът е част от Закона за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите, обнародван в бр. 12 на ДВ от 12.02.1993 г. Той е почти буквално възпроизвеждане на правилото на чл. 28, ал. 1 от стария ЗЗД. Разликата е единствено в липсата на изискването договорите да са сключени „законно“. Възстановяването на принципа pacta sunt servanda е критикувано от повечето автори в доктрината[25]. Те се обединяват около виждането, че това възстановяване е напълно излишно и дори може да се окаже вредно за доктрината. Правилото на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД е по-скоро с прокламативен характер и имащо за цел да установи господстващото положение на договора в частноправните отношения. Текстът не е с нормоустановителен характер и не уточнява под „закон“ какво се има предвид. Дали следва да се тълкува, че договорните клаузи имат силата на диспозитивни, на императивни правни норми, или изобщо, че договорът има силата на нормативен акт? Правилото може да се изведе по тълкувателен път от правилата, уреждащи изпълнението, неизпълнението, и дори от уредбата на отделните видове договори в специалната част на ЗЗД. Пак там има уредени изключения от принципа pacta sunt servanda. Редица от модерните законодателства нямат изрично закрепено такова правило, с оглед това, че то е лесно изводимо. Това са например германският Граждански законник, швейцарският федерален Облигационен кодекс и др.

Оставяйки настрана аргументите срещу възстановяването на правилото на чл. 28 от стария ЗЗД, критика се изказва и срещу непълното му възстановяване. Липсващата фраза „които са сключени законно“ се е отнасяла към уредбата за недействителността на договорите, и по-специално към изискването за наличие на законна причина (чл. 24–27 от стария ЗЗД). Днешният чл. 20а, ако съдържа това уточнение, следва да установи връзка с изискванията за действителност на договорите, и по-специално с първото такова условие на днешния закон, а именно това в чл. 26, ал. 1, пр. 1: „Нищожни са договорите, които противоречат на закона…“.

В обобщение може да се каже, че историческото тълкуване показва задоволителни резултати. Правилото на чл. 20а има своите корени още от каноническото право и не е непознато на българското договорно право, а дори напротив. Но с развитието на българската юриспруденция се забелязва нарастваща критика към правилото с оглед отпадането от нуждата то да бъде изрично закрепено в законов текст. Принципът pacta sunt servanda е лесно изводим от редица текстове, уреждащи изпълнението и неизпълнението на договорни задължения. Правилото на чл. 20а, ал. 1 има подчертано прокламативен характер. Като общо правило, то познава и редица изключения.

 

4. Целево (телеологическо) тълкуване

Този тип тълкуване има за цел да разкрие каква е била преследваната цел от законодателя при приемането на съответния нормативен текст, с течение на времето дали се е изменила и по какъв начин. За да се разбере каква е била целта на законодателя при приемането на формулировката на чл. 20а, следва да се прецени конкретният исторически момент, в който това се случва. Законът за изменение и допълнение на ЗЗД, с който се въвежда и разпоредбата на чл. 20а, се приема от 36-тото Народно събрание на 28 януари 1993 г. Законът се обнародва в Държавен вестник на 12.02.1993 г. с Указ № 42 на Президента на републиката от 10.02.1993 г. В него не е определен изрично срок, в който да влязат промените в сила, следователно това става 3 дни след обнародването (арг. от чл. 5, ал. 5, изр. 2 Конст.).

След приемането на сега действащата Конституция от 1991 г. се възприе промяна в обществено-политическия строй и социално-икономическото развитие на страната. Започна преход от планова към пазарна икономика. Това наложи ревизия на действащите нормативни актове и дори отмяната на една немалка част от тях. Законът за задълженията и договорите е подложен на сериозна реформа. Целта ? е да се премахнат или променят, съответно, текстовете съдържащи понятията, присъщи за предишния тоталитарен обществен строй.

В ЗЗД една немалка част от правилата, особено тези от общата част на закона, съдържат понятия, съобразени с политическата конюнктура и идеите на социалистическата идеология като:  „народностопански план“ (чл. 1); „социалистическото общество“ (чл. 4); „социалистическото общежитие“ (чл. 12); „социалистически организации“ (чл. 120)[26]^,[27] и т. н. ЗИДЗЗД от 1993 г. извърши именно тази реформа.

След като се установи, че правилото на чл. 20а е проекция на чл. 28 на стария ЗЗД, тук следва да бъде поставен въпросът, защо той не се съдържа в приетия през 1950 г. закон, а се въвежда от законодателя едва през 1993 г. като чл. 20а? Отговорът е в икономическата политика, която изповядва тоталитарната власт по време на своето управление (1944–1989 г.). Тогава държавата чрез създадените от нея социалистически организации установява монопол в почти всеки стопански отрасъл. Липсата на това правило в тогава действащия ЗЗД е с цел да се постави извън всякакво съмнение господството на държавното управление в стопанските отношения. Няма как да се допусне частноправните субекти и съглашенията между тях да имат „силата на закон“, пък макар и само между страните. Регулативната роля на държавата в частноправните отношения е водеща. Така с възстановяването на капиталистическите отношения, държавата се отдръпна от частноправните отношения и регулацията на пазара остана за самите участници в него с малки изключения[28]. Частноправната воля отново стана водеща в частноправните отношения и законодателят реши, че именно старият принцип на pacta sunt servanda е подходящ да го изрази. Така се стигна и до приемането на чл. 20а ЗЗД, но сякаш това е излишно. Задължителността на договорите се подразбира от редица други разпоредби на ЗЗД: чл. 21, чл. 63, чл. 65, чл. 66, чл. 79, чл. 80 и т. н., откъдето по тълкувателен път лесно може да се изведе този принцип[29]. Законодателят, в стремежа си да закрепи един добре познат принцип и заради механичното възпроизвеждане на стари и широко използвани законови текстове, преуреди в случая въпроса относно действието на договорите. Чл. 20а от доктринална гледна точка създаде повече негативи, отколкото позитиви. Архаичното му звучене е несъвместимо с нивото на развитие на днешната българска юриспруденция. В крайна сметка, едно правило, изведено и закрепено нормативно за пръв път преди 200 години[30], макар с известни промени, няма как да бъде актуално и широко приложимо днес.

 

III. Анализ на практиката на Върховния касационен съд по прилагането на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 и съотношението ? с други основни институти на българското договорно право

 

Настоящото изложение за практическото значение на разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД следва да се раздели на няколко части с оглед това конкретно какви обществени отношения засягат цитираните решения. В първите две части следва да се разгледа въпросът за това възможно ли е договорът да се промени самостоятелно от някоя от страните или от съда. След това принципът, залегнал в разглежданата разпоредба, трябва да се сравни с някои въпроси, свързани с приложението на други институти, установени от ЗЗД, и тяхното съотношение с чл. 20а, ал. 1: присъждането на суми в чужда валута; развалянето на договори; присъждането на договорно установена неустойка; последващите уговорки към вече сключен договор и споразуменията.

 

1. Едностраннo изменение на договор

Отговорът на въпроса за това, дали е позволена едностранна промяна на договор, е като че ли лесно изводим и някак естествен и справедлив. Тук основно приложение имат правилата на чл. 20а, ал. 2, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 2.

Решение № 785 от 15.08.2005 г. на ВКС по т. д. № 52/2005 г., II т. о. определя, че: „Сключвайки договора, страните се обвързват взаимно чрез собствената си воля и не може едностранно да се изменят съществени елементи от съдържанието на договора“. Конкретното правоотношение между страните по делото възниква по силата на сключен на 4 април 1997 г. приватизационен договор за покупко-продажба на акции. Съгласно чл. 11.3., раздел III от същия договор ответникът като купувач поема задължение в срок до 31 декември 1999 г. да извърши инвестиции в размер на 37 000 лв. Същият текст от договора препраща към Приложение № 2 към договора, което определя различен размер на инвестициите и тяхното предназначение и срок за изпълнение. Приложение № 2 обаче съдържа подписа единствено на ответника. Затова съдът взема предвид стойността на инвестицията, определена в самия договор, подписан и от двете страни, а не стойността според Приложение № 2 към договора. Ответникът прави непарична вноска в приватизираното дружество, възлизаща на 36573, което се приема от съда за точно изпълнение на задължението по договора за конкретния период. Въз основа на това и искът, предявен от продавача по договора за присъждане на определената неустойка за неизпълнение по вина на купувача, е неоснователен. Съдът се аргументира и с това, че определеният размер на инвестицията в договора има силата на закон за страните, съгласно чл. 20а ЗЗД.

Това разрешение на съда е правилно, като следва да се добави, че въпросното Приложение № 2 към договора не следва да се взима предвид затова, че то е нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2, защото съдържа подписа само на купувача (ответника по делото), но не и на продавача (ищеца). Неопределянето на предназначението и срока за извършване на инвестициите не прави клаузата, възлагаща тяхното извършване от купувача по договора, също нищожна. Напротив, тя е действителна и контрахентът е изпълнил своето задължение точно и добросъвестно.

В Решение № 543 от 15.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., IV г. о. отново се повтаря закрепената в чл. 20а, ал. 2, пр. 1 забрана за едностранно изменение на сключен договор. В конкретния случай съдът се обосновава, че няма да са налице условията да се приложи текста на чл. 20а, тъй като става въпрос за трудови отношения, които са уредени в Кодекса на труда. Тук следва да се приложат текстовете на чл. 120 КТ и чл. 118, ал. 2 КТ, който определя: „Не се смята изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата на работника или служителя.“ Работодателят не излиза от рамките, в които може да възлага друга работа, и затова отказът на работника да я изпълни е необоснован. Заповедта за уволнение на ищеца е потвърдена от съда.

Това решение още веднъж доказва, че чл. 20а има диспозитивен характер и ако има установени специални правила за дадения тип правоотношения, то те следва да имат предимство пред общата уредба за действието на договорите по чл. 20а.

 

2. Изменение на договор по волята на съда

Решение № 267 от 21.02.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1349/1999 г. дава конкретен и недвусмислен отговор на въпроса, дали е позволено съдът да измени един вече сключен договор. В решението се изтъква, че промяната на вече сключен договор е в изключителната компетентност на страните и това може да стане само с изричното съгласие и на двете. Аргумент за този извод дава чл. 20а, ал. 1 и ал. 2, пр. 1. В конкретния случай е сключен договор за възлагане на управление на държавно предприятие – ЕООД. Договорът определя възможността управителят на дружеството да получи допълнително възнаграждение при настъпването на определени условия по т. 5.1. от договора. Едноличният собственик на капитала – министърът на промишлеността, едностранно променя договора за възлагане на управление, като премахва възможността управителят да получи такова възнаграждение. Такива правомощия обаче той няма, тъй като тук става въпрос за граждански, а не за административни правоотношения и страните по договора са равнопоставени, а не в отношение на власт и подчинение. Договорът може да бъде изменян само по взаимното съгласие на страните по него, като съдът се аргументира именно с правилото на чл. 20а от ЗЗД. Никоя от страните няма правомощието самостоятелно да измени договореното, нито пък такова правомощие има съда.

Решението е правилно, обосновано и съобразено с принципните положения на ЗЗД. ВКС пропуска да изтъкне, че все пак има една хипотеза, при която съдът може да се намеси в гражданските правоотношения и да измени и дори прекрати един договор изцяло или отчасти при определени обстоятелства – това е вече споменатият институт на стопанската непоносимост (чл. 307 ТЗ). Друга възможност за намеса на съда е предвидена в чл. 92, ал. 2 ЗЗД, но с ограничението на чл. 309 ТЗ.

 

3. Присъждане на задължения в чуждестранна валута и в левовата ? равностойност

Чл. 10, ал. 1 ЗЗД[31] определя, че „Паричните задължения трябва да се уговарят в местна монета, освен в предвидените в закона случаи“. Това правило е присъщо за икономиката на всички държави от бившия комунистически блок. Диспозитивният характер на правилото постави редица въпроси относно неговото практическо положение особено след възстановяването на пазарната икономика. Установи се противоречива практика на съдилищата относно приложението на нормата на чл. 10, ал. 1 и кога са допустими отклонения от нея.

Върховният касационен съд се произнесе с Тълкувателно решение № 2 от 1.12.1997 г. по тълк. д. № 2/1997 г., ОСГК именно относно правилото на чл. 10, ал. 1 ЗЗД. Това решение уеднакви практиката на съдилищата, като отговори на въпросите: кога е допустимо присъждането на задължения в чужда валута и има ли изключения; при завеждането на иск в чуждестранна валута означава ли, че съдът няма да може да присъди левовата равностойност на задължението; към кой момент се определя левовата равностойност на задължението и може ли то да се осъвремени с оглед промяната на номиналната стойност на лева?

Относно първия въпрос съдът определи, че не е допустимо присъждането на задължения в чуждестранна валута освен в конкретно посочените случаи в закона. Съдът изброява редица хипотези, като в крайна сметка подчертава, че това изброяване е неизчерпателно. Съдът следва служебно да следи за допустимостта за присъждане в чуждестранна валута. Ако не е допустимо, съдът присъжда сумата в български левове, съобразно курса на чуждестранната валута към определен момент. Когато се търси курсовата равностойност в лева на задължението, първо следва да се има предвид дали има уговорка между страните към кой момент се определя тази равностойност. При наличието на изрична уговорка отношенията се уреждат съобразно нея, като аргумент за това е именно чл. 20а ЗЗД. Ако такава уговорка липсва, ВКС определя, че курсът, по който се определя левовата равностойност на задължението, ще е този, който е действал към момента на падежа на вземането, а не към момента на постановяване на съдебното решение. Това разрешение е с цел предпазване на кредитора от настъпването на промени в икономическите отношения от момента на сключване на договора до присъждането на задължението. Последната хипотеза, която разглежда съдът, е тази, при която, ако все пак е налице промяна в курсовата стойност на лева, може ли съдът да осъвремени курсовата стойност и промени договореното? Отговорът е отрицателен, като аргументът отново е чл. 20а ЗЗД и забраната на съда да се намесва в съглашенията между страните. Съдът все пак не пропуска да спомене и единственото изключение – стопанската непоносимост, която би могла да бъде приложима в случая, стига да са налице предпоставките, описани в чл. 307 ТЗ.

С отмяната на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД отпадна забраната за уговаряне, претендиране и присъждане на парични суми в чужда валута. Тази отмяна на свой ред също създаде разногласия в съдебната практика. След като вече липсва такава забрана, дали и кога може да се присъжда левовата равностойност на уговореното в чуждестранна валута? Отговорът на този въпрос даде Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК. С него се потвърди разрешението, дадено в т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение, че съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи. ВКС се аргументира, че длъжникът по едно облигационно отношение не може да бъде принуден да изпълни нещо различно от уговореното. Съдът не може да наложи уговореното в чуждестранна валута задължение да бъде изпълнено в левовата му равностойност. Това е общото правило, като то допуска изключения, които следва изрично да бъдат определени в закон. Определените от БНБ валутни курсове на българския лев спрямо чуждестранните валути не са задължителни за частноправните субекти. Те могат да определят т. нар. валоризационна клауза, която има за цел подсигуряването на изпълнението в друга валута при конкретно посочен курс, в случай, че тази, в която първоначално е уговорено задължението, излезе от обращение.

В общи линии с това свое решение ВКС затвърждава предишно даденото тълкуване по въпроса за изпълнението в различна от уговореното валута. Отмяната на чл. 10, ал. 1 ЗЗД позволи свободното уговаряне на изпълнението във всякаква валута, без това право на избор да е изрично посочено в закон. Тази отмяна обаче не се отрази на правомощията на съда относно присъждането на равностойността на договореното в лева, като това пак може да стане единствено когато законова норма учредява такова правомощие на съда.

 

4. Разваляне на договорите

Развалянето на договорите в ЗЗД е изрично уредено в чл. 87–89. От тези разпоредби не става ясно дали тези правила имат императивен характер. Уговарянето от страните на различни предпоставки за развалянето на сключения от тях договор следва ли да бъде допустимо, или подобно съглашение е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД?

Отговор на този въпрос може да се потърси в Решение № 251 от 07.01.2013 г. на ВКС по търг. д. № 1002/2011 г., II т. о. Чл. 87, ал. 1 урежда предпоставките за едностранно разваляне на двустранните договори при виновно неизпълнение. Тази разпоредба следва да намери приложение само когато в правилата за отделните видове облигационни отношения в особената част на ЗЗД или в друг специален закон не са предвидени императивни правила за развалянето на конкретния тип договор. Уговореното между страните относно условията за разваляне на конкретния договор е израз на принципа на свободата на договарянето (чл. 9) и на принципа на автономия на волята (чл. 20а) и то също следва да има предимство пред общите правила на развалянето по чл. 87–89 ЗЗД. В случая по делото става въпрос за предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. В чл. 10, ал. 2, изр. 2 от процесния договор между страните е постигнато съгласие за това, че при забава с повече от 150 дни на предвидения в чл. 5 срок за осъществяване на строителството на апартамента (месец декември 2007 г.), купувачът има право да развали договора поради виновно неизпълнение на задълженията на продавача, като последният връща на купувача внесените от него суми, ведно с начислената до момента неустойка за забава и задатъка по чл. 3, ал. 2 от договора. Действителната воля на страните е ефектът на развалянето да настъпи автоматично с отправеното от купувача едностранно изявление до продавача, след като вече е изтекъл предварително посочения от тях срок (150 дни) от датата на падежа на задължението на продавача. Следователно с договора е определен един достатъчен срок за длъжника-продавач да изпълни задължението и не следва да бъде даван друг такъв, съгласно чл. 87, ал. 1, след като вече е налице забава на длъжника. Изтичането на посочения в договора срок автоматично поражда правото за кредитора-купувач по договора да го развали едностранно с изпращането на уведомление за това до длъжника-продавач по договора. Такова уведомление е изпратено на 03.09.2008 г. и получено от продавача на 17.09.2008 г. и договорът е развален съобразно клаузата на чл. 10, ал. 2, изр. 2 от същия.

Решението на ВКС правилно тълкува разпоредбата на чл. 87, ал. 1 заедно с договореното от страните. Но следва да се уточни, че определянето на уредбата на развалянето по чл. 87, ал. 1 ЗЗД като диспозитивна не следва да се отнася за всички правила от ЗЗД относно развалянето. Решение от 07.05.2007 г. по ВАД № 90/2006 на Арбитражния съд при БТПП определя, че и правилото на чл. 87, ал. 2 ЗЗД има диспозитивен характер и то няма да се прилага, ако има противна уговорка между страните по договора. В горецитираното решение на ВКС процесният договор е предварителен за покупко-продажба на недвижим имот и като такъв той няма вещно-прехвърлително действие. Ако става въпрос за окончателен договор за покупко-продажба на имот, то диспозитивната норма на чл. 87, ал. 1 няма да е приложима, тъй като ал. 3 е специална спрямо нея и я дерогира. Съгласно чл. 87, ал. 3 „Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред“. Тази разпоредба за разлика от тази по ал. 1 има императивен характер и е изключение от правилата на чл. 20а. Развалянето на договорите описани в ал. 3 е от изключителната компетентност на съда.

 

5. Неустойка

По подобие на развалянето, правилата за неустойката също са определяни в практиката като диспозитивни. В Решение № 282 от 11.04.2008 г. на ВКС по т. д. № 56/2008 г., I т. о. и Решение от 30.04.2008 г. на ВКС по т. д. № 59/2008 г., I т. о. са разгледани два идентични казуса. И при двата от тях има сключен договор между страните и клауза за неустойка. Неустойката е уговорена, че се дължи при забавено (неточно) или при некачествено (лошо) изпълнение. Съдът посочва, че правилата на чл. 92 относно неустойката не следва да се тълкуват разширително. Уговорената неустойка обхваща само посочените два вида неизпълнение. Пълното неизпълнение не е посочено като основание за заплащане на неустойка от неизправната страна. Диспозитивният характер на правилата относно неустойката се обосновава със силата на договореното от страните (чл. 20а ЗЗД). Следователно посочването на само два вида неизпълнение означава, че неустойката ще се дължи само при тези две хипотези. При пълно неизпълнение неустойка няма да се дължи от неизправната страна, щом като такава не е уговорена по договора.

Съгласно Решение от 01.12.2010 г. по ВАД № 334/2010 г. на Арбитражния съд при БТПП при наличие на уговорена неустойка за забава, тя замества диспозитивната уредба на лихвата по чл. 86 ЗЗД и такава не следва да се дължи, с оглед силата на закон на договореното между страните.

Институтът на неустойката има за цел при един бъдещ спор по-лесно да бъдат уредени отношенията между страните. Наличието на клауза за неустойка освобождава изправната страна от това да доказва реално претърпените вреди и пропуснати ползи. От тази гледна точка неустойката не е задължителен реквизит на договора. Тя е една възможност, предвидена в закона, от която страните могат да се възползват по собствено усмотрение. Оттук се стига и до извода на ВКС, че неустойката обхваща само изрично определените в договора случаи, при които следва да се прилага.

 

6. Съотношение между първоначални и последващи уговорки

Последващите уговорки винаги имат предимство пред първоначално сключения договор. Постигането на съгласие за формата на прекратяването на договора не отхвърля възможността при постигане на ново съгласие страните да уредят по-лека форма за прекратяване на съглашението. Това разрешение е застъпено в Решение № 54 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 869/2012 г., III г. о. Сключеният договор за наем посочвал изрично при какви предпоставки той може да бъде прекратен: с изтичане на договорения срок и по взаимно съгласие, изразено в писмена форма. Уговорената писмена форма на съглашението за прекратяване не е форма за неговата действителност. Страните могат да прекратят действието на договора за наем, стига да е постигнато съгласие за това. Такова съгласие е постигнато чрез връщането на ключовете от апартамента на наемодателите чрез бащата на наемателката и приемането им от наемодателите чрез техен пълномощник. Също така е публикувана обява за отдаване на имота под наем на друго лице и сключен последващ наемен договор в срока на процесния такъв. Това доказва недвусмислената воля на двете страни да прекратят отношенията си по договора и неспазването на формата за това по първоначалния договор не е от значение, тъй като страните са изменили волята си.

В Решение № 137 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 888/2009 г., II т. о. се разглежда въпросът, дали може последващото съглашение да има обратна сила и да преуреди правоотношения, възникнали при първоначалните условия на договора? Отговорът, който дава ВКС, е положителен. Сключеният на 04.01.2007 г. анекс № 3 към договора за наем на недвижим имот – частна държавна собственост – от 27.05.2002 г. променя наемната цена, и то от момент, предхождащ подписването на анекса – от 01.10.2006 г. занапред. Наемната цена е увеличена от 600 лв. на 1884 лв. месечно. Анексът обективира общата воля на страните за изменение на съдържанието на първоначално сключения договор за наем и съобразно чл. 20а, ал. 1, договореното в анекса има силата на закон за страните. След като наемателката подписва анекс за коригиране на наема за минал период, а не се възползва от правото си на отказ (чл. 238 ЗЗД), тя се съгласява с изменението на договора и по този начин поема задължение да заплаща месечен наем в размер на 1 884 лв. с включен ДДС от 1.10.2006 г. занапред.

Принципното положение е, че съглашенията имат действие занапред. В конкретния случай постигнатото съгласие от страните придава действие на сключения анекс от един прехождащ момент (01.10.2006 г.) занапред. Принципът на договорната автономия прави подобна уговорка действителна.

Последващите уговорки винаги имат предимство пред първоначалните, като условие за това е да е постигнато съгласие от страните. Това разрешение се извежда от диспозитива на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.

 

7. Споразумения

По своята правна същност споразумението представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, който, като всеки друг договор, има силата на закон между страните – Решение № 985 от 27.12.2004 г. на ВКС по т. д. № 97/2004 г., II т. о. Характерна особеност на договора за спогодба е, че той има преобразуващо действие спрямо съществуващите правоотношения между страните. Без всякакво правно значение са причините за сключването му.

Споразумение, сключено при прекратяване на брак за уреждане на имуществените отношения между съпрузите, не може да бъде променяно в бъдещ исков процес – Решение № 313 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 62/2011 г., III г. о. Споразумението има договорен характер и като такъв, то може да бъде изменено, развалено или отменено по взаимно съгласие на страните или действието му да бъде преустановено по силата на закона.

Споразумението, макар и сключено пред съд, е винаги договор. В този смисъл постигнатата договореност има частноправен характер и за нея следва да се прилагат всички правила относно договорите. Изменението на договореното по едно споразумение следва да може да се извърши само от страните, които са го сключили. Фактът, че споразумението е сключено пред съдебен орган, не прави съда страна по споразумението и той има само правомощието да одобри съглашението между страните.

* * *

Практически правилото на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД има по-скоро субсидиарно приложение. То обосновава възможността за отклонение на страните от някои разрешения на ЗЗД. Чл. 20а, ал. 1 налага и някои забрани за намеса на съда и трети лица в съглашенията между страните. В крайна сметка следва да се отчете, че практиката по този текст от ЗЗД е твърде малка по обем. Принципът, залегнал в чл. 20а, ал. 1, е до такава степен основен, ясен и подразбиращ се, че съдилищата рядко считат за необходимо да мотивират своите решения с него. Договорите се сключват, за да имат уговорките в тях задължителна сила за страните и за да се изпълняват. Това е същността на договорите. Защо иначе те се сключват?

 

IV. Заключение

 

Принципът на автономия на волята е неразривно свързан с всяко облигационно отношение. Той обосновава задължителността на съглашенията както за страните, така и за всички трети лица. Волята на страните може да бъде променяна само от самите тях. Договорите са основното средство за обективиране на тази воля и те имат водеща роля в развитието на стоково-паричните отношения и гражданския оборот.

Теоретичното значение на правилото на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД е в значително по-малка степен, отколкото по времето, когато е действал старият ЗЗД и неговият чл. 28. Днес тази норма следва да се разглежда по-скоро с прокламативен, отколкото с нормоустановителен характер. Редицата изключения, установени в ЗЗД от това правило, поставят под въпрос нуждата от неговото наличие.

Практически, макар и сравнително рядко, разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 намира приложение. Чрез нея се обосновава наличието и характера на редица институти на облигационното право. Правилото на чл. 20а, ал. 1 е неразривно свързано с тези на чл. 9 и чл. 63, ал. 1 и по тази причина то е приложимо за всеки договор.

De lege ferenda правилото на чл. 20а, ал. 1 следва да се отмени. Изричното прогласяване на принципа pacta sunt servanda е излишно. Налице са множество изключения от него, както в общата, така и особената част на ЗЗД. Доктрината се произнася именно в тази посока. С оглед практиката няма опасност това правило да не се спазва и прилага за в бъдеще, дори и след една негова евентуална отмяна, защото то се съдържа и е изводимо от редица други.

 

Бележки под линия:

[31] Отм., ДВ, бр. 83 от 1999 г.