(статията е публикувана като приложение към сп. Пазар и право, 2005, № 8, I-XX)
Терминът “спогодба” се използва веднъж като източник на международното право (двустранна спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, многостранна за защитата на авторските и сродните на тях права в страните-съдоговорителки) и, втори път, като вид договор, чиято основна правна уредба се съдържа в чл.365-чл.367 от Закона за задълженията и договорите. Различията между двата договора са в страните, в начина на сключване и в ефекта от тези два вида договори. Предмет на настоящето изложение ще бъде договорът за спогодба според вътрешното българско законодателство.
1. Понятие
Договорът за спогодба представлява съставен (Решение №3/1972г., Пленум на ВС; Решение № 657/1992г., I г.о.), неформален (Решение № 657/1992г., I г.о.; Решение №619/1995г., I г.о.), възмезден (Решение № 657/1992г., I г.о.; Решение от 30.04.2003г. по ВАД № 117/2002г.), двустранен (Постановление № 7/1973г., Пленум на ВС; Определение № 871/1991г., I г.о.), комутативен договор на разпореждане (Определение № 157/1962г., II г.о.) за решаването на съществуващ или възможен, бъдещ спор.
1.1. Предметът на договора за спогодба е съществуващ или възможен спор. Това, което мотивира страните към сключването на договор за спогодба е желанието им да преодолеят различията в твърденията си и да избегнат бъдещ или решат настоящ правен спор. “Договорът за спогодба е договор за уреждане на правен спор” (Решение от 29.10.1997г. по ВАД № 175/2000г.). Спор е ситуация, при която е налице разминаване в твърденията и позициите на две или повече лица, а правен е всеки спор за права (т.е. ситуация, в която е налице разминаване в твърденията на спорещите лица относно техните права и задължения). Поради “необходимостта” от наличието на правен спор, спогодба може да се сключи само между лица, които вече се намират в определени правни отношения помежду си. Така договорът за спогодба предполага съществуващи други (вкл. предходна спогодба), най-често договорни отношения между страните, във връзка с които се поражда правния спор.
1.1.1. Самият спор може да се намира на различен етап от своето развитие: да съществува само възможност за възникването на правен спор; да е възникнал такъв; възникналият спор да е внесен в съда или пред съответния арбитражен орган и спорът да е решен със съдебно решение. При съществуването единствено на възможност за възникване на правен спор страните с оглед запазване на добрите си отношения и внасянето на яснота в съществуващите права и задължения могат да постигнат съгласие относно потенциалните разминавания в техните позиции (виж. Решение от 30.04.2003г. по ВАД № 117/2002г.). Това може да стане чрез подписването на спогодба, с която те изясняват своите твърдения и посочват начина, по който да се уреждат понататъшните им отношения. Тази спогодба е уредена от ЗЗД и е известна като договор за извънсъдебна (извънарбитражна) спогодба за избягване на един възможен спор.
1.1.2. В случаите, когато спорът вече съществува и разминаванията в твърденията на страните са явни, договорът за спогодба цели преодоляването на тези противоречия чрез достигането на общоприемливо и съобразено с интересите на всяка една от спорещите страни решение (т.8 от Постановление №7/1973г., Пленум на ВС; Решение по арбитражно дело № 146/1986г.). Това е договор за извънсъдебна (извънарбитражна) спогодба за прекратяване на съществуващ спор.
1.1.3. Спорът, обаче, може да е ескалирал и едната от страните да се е възползвала от правото си да търси съдебна защита на претендираните от нея права, внасяйки съществуващия спор за разглеждане от компетентния за това съд или арбитраж. В рамките на това съдебно респективно арбитражно производство е възможно (включително и в резултата от активното въздействие на съда респ. решаващия орган) страните да постигнат съгласие относно начина, по който да бъдат уредени техните отношения и да изготвят спогодба, която да предложат за одобрение пред съда респективно решаващия орган (по-голямата част от съдебната и арбитражната практика е свързана именно с такива спогодби). Този вид спогодби се наричат съдебни респективно арбитражни. Съдебна спогодба може да бъдат сключена до приключването на устните състезания, а ако такава е постигната след постановяването на съдебното решение, но преди влизането му в сила, съдът може да обезсили постановеното решение, ако има искане за прекратяване на делото (Определение № 166/1997г. на ВКС, I г.о.).
Възможно е спорните отношения между страните да са уредени с подписана между тях спогодба, но някоя от тях впоследствие да предяви същите спорни отношения пред съответния съдебен респ. арбитражен орган. В този случай съдът (решаващият орган) следва да вземе предвид съществуващия договор за спогодба и да постанови съдебно решение, което отговаря на уреденото в този договор1 (Решение по арб. Д. №139/1986г. – извънарбитражната спогодба е “обикновено писмено доказателство по спора”). Разбира се възможен е и спор относно тълкуването на договора за спогодба, които следва да се реши от съда въз основа на правилата по чл.20 от ЗЗД.
1.1.4. Последният случай, в който също може да бъде постигната спогодба, е случаят, при който правният спор е бил внесен за разглеждане в съответния компетентен орган и е бил решен от него със сила на присъдено нещо. Въпреки това, обаче, страните постигат съгласие за преуреждане на отношенията си по начин, различен от този, посочен във влязлото в сила съдебно решение (виж. изрично за това в Постановление № 2/1977г., Пленум на ВС2). В този случай влязлото в сила съдебно решение не подлежи на отмяна (Решение № 2866/1983г., I г.о.; Решение №106/1987г.; ОСГК), а сключването на такъв договор за спогодба след влизането в сила на съдебно решение относно спорните правоотношение – предмет на спогодбата е ново обстоятелство, което не се обхваща от силата на присъдено нещо на постановеното съдебно решение (чл.188 ал.3 от ГПК).
На пръв поглед правен спор след влизането в сила на съдебното решение не съществува, поради което и самият договор за спогодба би следвало да бъде нищожен поради липса на предмет, но макар и ирелевантен за съда (забрана за пререшаване на вече решен от съда спор) правният спор може все още да съществува между страните и те да са недоволни от решението на съда. В тези случай страните по спорното правоотношение биха могли да преуредят отношенията си дотолкова, доколкото това не противоречи на повелителните разпоредби на закона и на добрите нрави (чл.. 9 ЗЗД). Този вид спогодба бихме могли да наречем “следсъдебна” или постсъдебна спогодба.
1.1.5. Ясното определяне на предмета на спора е изключително важно с оглед разпоредбата на чл.365 ал.2 от ЗЗД. Според нея с договора за спогодба могат да се създават, изменят или погасяват и правоотношения, които не са били предмет на спора, но в такъв случай прехвърлянето на тези права се извършва при спазването на предвидената за това от закона форма. В този случай договорът за спогодба не може да произведе прехвърлителния ефект, който цели, но може да се разглежда като предварителен договор (стига да е в писмена форма в случаите когато става въпрос за вещни права върху недвижим имот – чл.19 ал.1 ЗЗД), който може да бъде обявен за окончателен по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД (т.8 б. “Б” на Постановление №7/1973г., Пленум на ВС).
Така според Решение № 3141/1979г., I г.о. ако със съдебна спогодба по дело за делба на движими вещи страните уредят съществуващ спор и за недвижим имот, който не е бил предмет на делото, тази спогодба ще има действие само за движимите вещи, но не и за недвижимия имот. Според Решение №3/1972г. на Пленума на ВС (и цитираното в него Тълкувателно решение №33/1971г., ОСГК) “може да бъде предмет на делба и вещно право на строеж, но само когато е било вече учредено преди делбата. … Учредяването на такова право излиза вън от предмета на делбата и за това не може да стане със съдебна спогодба, а трябва да бъде извършено съгласно чл.365 ал.2 ЗЗД в съответната предвидена в закона форма.” Подобно е и становището, изразено от ВС в Решение № 2802/1980г3., II г.о., във връзка със споразуменията между съпрузите в бракоразводния процес по чл.99 ал.3 и чл.101 от СК. Когато в тези споразумения са решени и въпросите по чл.28 и чл.29 от СК (отм.), наречени от ВС “служебно акцесорни”, те нямат правно значение. Въпреки, че текстовете, във връзка с които е постановено това решение, са отменени, то изразява отношението на съда към ефекта на договора за спогодба спрямо правоотношенията, които не са предмет на съществуващия спор.
От подробното разглеждане на съдебната практика може да се направи извода, че чл.365 ал. 2 от ЗЗД следва да намери приложение единствено при съдебната спогодба. Единствено при съдебната спогодба съществуващият спор е ясно деклариран и заявен пред съда, като единствено тогава може да се направи и разграничението между спорните правоотношение-предмет на съдебния спор и спорните или безспорни правоотношения, които не са предмет на разглеждане от страна на съда. Единствено в този случай е възможно с определението на съда за одобряването на спогодбата да се “замести” предвидената от закона специална форма за действителност на съответните разпоредителни действия, като гаранцията за действителността им, осигурявана от изискването за форма, се предоставя от проверката, която съдът извършва при одобряването на съдебната спогодба. Ето защо смятам, че договорът за извънсъдебна (вкл. и “следсъдебна”) спогодба следва да бъде съобразен със специалните изисквания за форма, в случаите когато такава е предвидена от закона относно действията, включени в съдържанието на спогодбата.
1.1.6. Не може да бъде предмет на договора за спогодба непозволен договор т.е. договор, които е сключен в нарушение (вкл. и заобикаляне) на закона или в противоречие с добрите нрави (чл.366 ЗЗД). Така според Решение № 135/1992г., I г.о. частично нищожна е спогодба за създаване на етажна собственост, ако дяловете на етажните собственици в дворното място не са приети съразмерно на стойностите на отделните обекти. Тъй като правата върху общите части са акцесорни, неразривно свързани с правата върху отделните обекти, собствеността върху тях е принудителна, а относно разпределението й се прилага императивната разпоредба на чл.40 ал.1 от ЗС. В него се съдържа забрана за установяване на други съотношения между дяловете в общите части, различни от съотношението между стойностите на отделните обекти, като изключва и възможността да се определи съотношение между частите в една обща част в размер, различен от съотношението в частите в другите общи части. Спогодбата относно непозволен договор е нищожна и не поражда целеното от страните действие дори и в случаите, когато в нея се констатира и признава нищожността на непозволения договор.
Спогодбата обаче може да има сила по отношение на унищожаем договор. Спорно е дали е възможно спогодба относно нищожен на друго основание (а не поради противоречие, заобикаляне на закона или накърняване на добрите нрави) договор. Смятам, че спогодба е невъзможна при договор, който е нищожен на основание, посочено в чл.26 ал.1 от ЗЗД (освен забранените от закона и накърняващи добрите нрави договори, и договорите върху неоткрити наследства). Тези договори се обединяват от една обща черта – забранени са от закона, който не допуска тяхното действие между страните. Същата цел преследва и разпоредбата на чл.366 ЗЗД. Договорите, които са нищожни поради невъзможен предмет, липса на съгласие, липса на предписана от закона форма, липса на основание, както и привидните договори (основанията за нищожност по втората алинея на чл.26 ЗЗД) според мен могат да бъдат предмет на договор за спогодба. Порокът при тях не е свързан със съществуваща забрана за извършването им, а с пропуск в тяхното съдържание или във волята на страните. Този пропуск може да бъде отстранен при евентуален спор чрез метода на взаимните отстъпки и сключването на договор за спогодба.
1.2. Освен съществуването на правен спор договорът за спогодба изисква наличието и използването на специфично средство за преодоляването на спорната ситуация – извършването на взаимни отстъпки.
1.2.1. Тези отстъпки не представляват отказ от права4, а отказ от първоначални твърдения, в резултат на което се достига до общоприемливото решение на съществуващия правен конфликт. Именно наличието на “воля за направени отстъпки” (Решение от 28.11.1994г. по арб. Д. № 38/1994г.) разграничава договорът за спогодба от установителния договор. Докато при установителния договор (който най-често има характера на констативен протокол и за разлика от договорът за спогодба може да се сключва и между държавни предприятия5) страните единствено установяват, “декларират”, описват съществуващите между тях безспорни правоотношения, то при договора за спогодба чрез извършването на взаимни отстъпки се цели предотвратяването респ. прекратяването на един правен спор, като в резултат от така направените отстъпки съществуващите между спорещите страни правоотношения се променят (регулиращ и конститутивен ефект на договора за спогодба).
1.2.2. Извършването на отстъпките следва да почива на свободната и обективна мотивация и преценка на всяка една страна. Това следва от целта на договора за спогодба – постигането на мирно и съгласувано с интересите и на двете страни решение на правния спор. Ето защо освен общите гаранции за свободното изразяване на волята на страните при договарянето (основанията за унищожаемост при грешка6, насилие, заплашване, измама и крайна необходимост), законодателят предвижда и още една допълнителна такава гаранция при договор за съдебна спогодба – разпоредбата на чл.367 ЗЗД. Според нея спогодба, сключена въз основа на документи, които по-късно по съдебен ред, с влязло в сила решение, са признати за лъжовни (подправени), е унищожаема. Дава се право на лицето, чиято воля е опорочена поради заблуждението му относно съществуването на документ с определено съдържание от значение за позициите му по правния спор, да иска отпадането на действието на спогодбата и възстановяването на спора. Ако спогодбата е съдебна не следва да се иска отмяна на определението, с което тя е одобрена, а да се иска унищожаването на самия договор за спогодба (Решение № 1687/1971г., I г.о.).
2. Характеристика на договора
2.1. Необходимостта отстъпки да се правят и от двете спорещи страни (елемент на взаимност), определя възмездния и двустранен характер на договора за спогодба. За отстъпките на едната страна й се правят отстъпки от другата. Едната страна прави отстъпки поради извършените такива от другата страна. Съществуването на несигурност (спор) относно реалното състояние на отношенията между страните прави невъзможна преценката относно това отстъпките на коя от двете страни са по-големи по своята тежест и количество, която невъзможност на пръв поглед определя и алеаторния характер на договора. Договорът за спогодба, обаче, е комутативен, тъй като към момента на сключването му всяка страна знае от кои свои твърдения се отказва, както и от кои твърдения се отказва насрещната страна, поради което може да прецени какво губи и какво печели в резултат от сключената спогодба.
2.2. Спогодбата е договор на разпореждане, поради своето конститутивно и транслативно действие. Поради това тя може да бъде сключвана единствено от лица, които разполагат с правото да се разпореждат със спорните правоотношения – предмет на възможния или съществуващ спор. Ето защо за сключването на съдебна спогодба се изисква изрично пълномощно по чл.22 ал.2 от ГПК, а на юрисконсултите на държавните учреждения и предприятия е забранено да сключват съдебни спогодби. Привлеченото трето лице също не разполага с възможността да сключва съдебна спогодба относно спорното материално правоотношение (решение №109/1985г., ОСГК). Поради липсата на право да се разпореждат със съответните правоотношения родителите не могат да сключват спогодба относно начина на упражняването на родителските права след прекратяването на брака, която да обвързва съда (такава спогодба е само едно указание за съда, което следва да бъде разгледано от него с оглед на всички останали обстоятелства по делото и най-вече с оглед интересите на децата – Определение № 157/1962г., II г.о., Постановление №1/1974г., Пленум на ВС7).
2.3. Специфичното за договора за спогодба е неговия съставен характер. Под съставен характер имам предвид, че той може да представлява смесен договор и в неговото съдържание да бъдат включени различни видове сделки: новация, цесия, неименувани договори като договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане (прим. решение № 3/1972г., Пленум на ВС). В случаите, когато става въпрос за извънсъдебна спогодба, както и в случаите, когато съдебната спогодба обхваща и правоотношения, които не са предмет на делото (чл.365 ал.2 ЗЗД), предвидената от закона форма за съответните “съдържащи” се в договора за спогодба сделки следва да бъде спазена, за да произведе тя действието си по отношение на тях.
2.4. Като всеки договор и договорът за спогодба може да бъде обявен за нищожен вкл. симулативен, да бъде унищожен, развален, атакуван с иск по чл.135 ЗЗД, прекратен или изменен с допълнително споразумение между страните. По отношение на него може да бъде сключен предварителен договор (за спогодба), а спогодбата може да е направено в полза на трето лице8 (чл.22 от ЗЗД). Тя може де има и многостранен характер – в случаите, когато се уреждат спорни правоотношения между няколко лица, обединени най често по своя предмет (примерно недвижим имот, за собствеността на който претендират няколко лица). За многостранния характер на договора за спогодба е споменато в Решение № 106/1987г., ОСГК. Многостранен (включващ паралелните волеизявления на няколко лица, насочени към установяването на определеност и яснота в съществуващите между тях правоотношения) характер има договорът за спогодба, по силата на който наемодателят по договор за наем цедира част от вземането си за наемната цена на трето лице, претендиращо да е собственик на отдадената под наем вещ, а това трето лице от своя страна дава съгласието си и поема задължението да осигурява необезпокояваното ползване на вещта от наемателя. Многостранен характер има и договорът за спогодба, включващ договор за доброволна делба между съпругата и двете деца на наследодателя, по силата на който съпругата на наследодателя извършва и делба приживе на своя дял от наследството между двете й деца от наследодателя (спогодба в случай на смърт) в съотношение, различно от дяловете, установени по закон, като другите съделители й опрощават определени нейни задължения и единият от тях поема задължение за нейната издръжка и гледане.
3. Правно действие
3.1. Поради съставния си характер договорът за спогодба има различно правно действие в зависимост от своето съдържание. Клаузите на спогодбата, в които страните установяват съдържанието и характеристиките на съществуващите между тях правоотношения, без да изразяват воля за извършването на взаимни отстъпки, имат единствено установително, декларативно действие. Те единствено обявяват положението, което съществува в отношенията между страните.
3.2. В случаите, когато със спогодбата се приемат изменения от действителното правно положение между страните въз основа на взаимни отстъпки, се проявява конститутивното действие на спогодбата.
3.3. Предвиждането на определени задължения и признаването на определени права въздейства върху поведението на спорещите, като всяка една от тях може да иска изпълнението на признатите или поети от другата страна задължения, като при неизпълнение да търси разваляне на договора за спогодба. В това се изразява регулиращото действие на договора за спогодба. Установителното и конститутивното действие на спогодбата определят начина на уреждане на отношенията между страните. Така в Решение от 29.09.1997г. по МАД № 71/1994г. е изразено становището, че сключената между страните спогодба “в никакъв случай не може да заличи с обратна сила факта, че между страните по делото е бил сключен договор за продажба”. Спрямо спорните права договорът за продажба “има конститутивен, а не декларативен характер само дотолкова, доколкото чрез взаимни отстъпки, които страните си правят, тя внася промени в пределите на допустимата от закона договорна свобода в заварените от нея отношения, дали повод за спора. По всички останали въпроси, по които спогодбата не внася такива промени, за отношенията между страните продължава да важи правоотношението, дало повод за спогодбата – в случая договорът за продажба”. Така регулиращото действие на договорът за спогодба се прибавя към това на първоначалния източник на правоотношението предмет на спогодбата, без да го изключва и замества.
3.4. Когато с договора за спогодба се прехвърлят определени права между спорещите страни говорим за т.н. транслативно действие на спогодбата. Именно по отношение на него намира приложение разпоредбата на чл.365 ал.2 ЗЗД и то се нарича още “вещнопрехвърлително действие” (Решение № 729/1985г., II г.о.; Решение № 657/1992г., I г.о.).
4. Съдебна спогодба
4.1. Специфична разновидност на договорът за делба е съдебната делба, уредена в чл.125 от ГПК. Съдебната спогодба е “потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със силата присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата съдебна спогодба9”. Като сложен фактически състав съдебната спогодба включва договор между страните, който следва да бъде отразен в съдебния протокол, и определение за одобряването на така сключената между спорещите страни спогодба.
Самият договор между страните има идентично съдържание с договора за извънсъдебна спогодба (Решение №166/1997г. на ВКС, I г.о.), но за разлика от него се сключва само в рамките съдебно заседание и се подписва освен от страните и от председателя и секретаря на съда. Така постигнатия между страните договор следва да бъде потвърден от съда, който извършва на проверка относно противоречието на спогодбата на закона и добрите нрави и при липса на такова противоречие я одобрява с определение. Това определение е вторият елемент от фактическия състав на съдебната спогодба и за разлика от първия (самият договор за спогодба) има охранителен характер – чрез него съдът като официален държавен орган оказва съдействие на страните при постигането на един перфектен договор и се ангажира с преценката си, че така постигнатата спогодба не противоречи на закона и на добрите нрави, поради което може да произведе своето правно действие. В теорията (проф. Живко Сталев, доц. Анелия Мингова) и в практиката (Решение 76/1960г., ОСГК) е безспорно, че основният елемент на фактическия състав на съдебната спогодба е договорът за спогодба, а определението на съда за потвърждаването му има значението на conditio iuris – необходимо условие съдебната спогодба да произведе своето правно действие.
Според проф. Живко Сталев в съдебната спогодба се включва и изрично или мълчаливо от страна на страните по съдебния процес искане под условие, че спогодбата им бъде потвърдена от съда, делото между тях да се прекрати като безпредметно (поради липсата на спор)10, като това искане представлявало част от фактическия състав на съдебната спогодба. Възможността да се приеме мълчаливото наличие на този трети елемент от фактическия състав на съдебната спогодба, дава възможност за него да не се следи изрично при преценката дали съдебната спогодба като сложен фактически състав поражда своето правно действие.
4.2. По-важен е въпросът дали определението, с което се прекратява съдебния процес е част от съдебната спогодба. Това определение е процесуален акт на съда, с който се слага край (се прекратява) останалия без предмет, поради сключването на съдебна спогодба съдебен процес. Съдебният процес съществува дотолкова, доколкото съществува спор, а при разрешаването му от страните чрез извършването на насрещни отстъпки в съответствие с изискванията на закона и добрите нрави, той се лишава от своята цел и следва да бъде прекратен. За разлика от определението за одобряването на договора за спогодба между страните, определението за прекратяване на съдебното производство е процесуален акт и има единствено процесуално значение – за прекратяването на едно останало без предмет дело. Ето защо то не е част от фактическия състав на съдебната спогодба.
4.3. Постигането на съдебна спогодба е предпочитаният от законодателя начин за приключването на един съдебен спор. Чрез нея страните възприемат най-подходящото съотношение между своите интереси и дават съгласието си относно изпълнението на така постигнатото споразумение за решаване на съществуващия между тях спор. При наличието на съдебна спогодба може да се очаква доброволно изпълнение, като се спестяват не само средства и време на страните, но и обществени ресурси, свързани с ангажирането на държавните органи във връзка с принудителното изпълнение на влязлото в сила съдебно решение.
4.3.1. Ето защо чл.109 ГПК задължава съдиите още в първото по делото заседание, след като изслуша становището на страните и преди те да посочат своите доказателства, да им съдейства за постигането на спогодба. Съдът следва да отправи покана до страните, в която обаче не следва да изразява становището си относно основателността на претенциите на страните (Постановление №5/1975г., Пленум на ВС), а е длъжен да изтъкне основания и възможности за прекратяване на спора със спогодба. Изпълнението на това задължение на съда не следва да бъде формално, тъй като завършването на спора със спогодба е “най-бързият и най-ефикасният път за възстановяване на нормалните отношения между спорещите страни и това е от интерес както на тях, така и на обществото11”. Съдията следва активно (Решение № 60482002г., на ВКС, I г.о.) да съдейства за сближаването на заеманите от страните позиции, като не трябва да се пренебрегва изтъкването на “съображения от морален характер, извличани от конкретните отношения между страните12”. Такива съображения могат да бъдат съществуващите между спорещите роднински или приятелски отношения, съобразяване на правилата на установения в обществото морал, демонстрирането на отговарящо на културата и образованието на страните поведение и пр.
4.3.2. Най-подходящият за това момент настъпва веднага след като двете страни са изразили позициите си по спора, както и своите искания и възражения. Съдът е изслушал насрещните позиции и може да прецени къде те се припокриват (безспорните въпроси) и къде се разминават (същността на правния спор, по отношение на който следва да се търси постигането на съдебна спогодба). Друг подходящ за въздействието на съда в насока сключването на спогодба между страните момент е този, след като двете страни вече са представили (и изчерпали) доказателствата за своите твърдения и всяка една от тях има определена представа относно това дали и доколко е доказала своите твърдения. В този момент те са по-склонни на взаимни отстъпки по отношение на онази част от своите твърдения, която смятат че не са доказали в пълен обем. Именно в тези два момента – при изясняването на твърденията на страните (чл.109 ГПК) и при изясняването на шанса за доказване на тези твърдения (чл.124 ГПК), законът задължава съда да отправи покана до спорещите да се спогодят.
Това задължение на съда в Постановление №6/1968г. на Пленума на ВС, е поставено под определено условие – “ако от обстоятелствата по спора се вижда, че спогодбата е възможна”. В постановеното по-късно постановление №581975г. на Пленума на ВС за изменението и допълнението на указанията, дадени на съдилищата с постановление №6/1968г. задължението на съдилищата да съдействат на страните за постигането на съдебна спогодба е разгледано безусловно. Всеки съдебен спор може да бъде решен и доброволно, като сезирането на съда не означава, че страните не са способни да решат спора си сами. Ето защо независимо от обстоятелствата по спора съдебна спогодба е винаги възможна, още повече ако съдът до този момент не е отправял покана за такава.
4.4. Действието на съдебната спогодба включва това на договора за извънсъдебна спогодба (който представлява, както бе посочено по-горе елемент от фактическия състав на съдебната спогодба), но не се изчерпва само с него. Според чл.125 ал.2 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила съдебно решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд. Това означава, че съдебната спогодба притежава сила на присъдено нещо (само по отношение на предмета на съдебния спор) и изпълнителна сила (когато има за предмет изискуемо притезание – Решение №904/1992г., IV г.о.; виж и Решение №213/1987г., III г.о.13). Остава въпросът дали съдебната спогодба притежава и конститутивно действие в случаите, когато по съдебен ред е упражнено спорно потестативно право. Тъй като ГПК постановява общо, че съдебната спогодба има значението на влязло в сила съдебно решение, смятам, че няма пречка чрез съдебна спогодба да се реализира потестативно право, което според закона се упражнява единствено по съдебен ред (примерно разваляне на договор за вещни права върху недвижим имот – като в този случай съдебната спогодба, с която договорът се разваля, следва да бъде вписана и да има действие от завеждането на исковата молба).
Освен посоченото действие съдебната спогодба има и още едно – десезиращо действие. Тя преодолява съществуващия до този момент съдебен спор и прави безпредметен висящия съдебен процес. Ето защо съдът следва да прекрати делото с определение, освен ако спогодбата не се отнася само за част от спора, в който случай съдът продължава разглеждането на делото за неспогодената част (чл.125 ал.4 ГПК). По отношение на спогодената част съдът следва да зачете силата на присъдено нещо на потвърдената от него съдебна спогодба.
Въпреки, че съдебната спогодба има значението на влязло в сила съдебно решение, тя не е съдебно решение, а договор (Решение №154/1985г., I г.о. – и като такъв не може да бъде пречка за ново предявяване на иска, ако страната твърди, че тя е нищожна14). Поради това тя не може да се отменя по реда на чл.231 ГПК (Решение № 29/1960г., II г.о.; Решение №1296/1959г., I г.о.), не подлежи на тълкуване по реда на чл.194 ГПК (Решение № 489/1968г., I г.о.15; Решение № 2694/1960г., I г.о.), при допусната очевидна фактическа грешка не подлежи на поправка по начина, по който се поправят съдебните решения (Решение № 619/1995г., I г.о.).
4.5. Законът търси постигането на спогодба между страните, но само ако с нея се решава действителен съдебен спор. Това поставя въпроса за привидността на съдебната спогодба. Именно защото съдебната спогодба е договор (а не съдебно решение) тя може да бъде симулативна и с нея страните да преследват други цели, различни от тези, характерни за договорът за спогодба (Решение № 597/1973г., I г.о. – “може да се разкрива привидност на съдебна спогодба”). Възможно е страните да симулират правен спор, за да могат чрез сключването на съдебна спогодба в него да уредят по изгоден, благоприятен за тях начин своите отношения.
Така в Решение № 1059/1970г., I г.о. е описан случай, при който страните по съдебното производство са имали намерение да извършат дарение на целия имот, но тъй като не са разполагали със средства за заплащане на държавните такси, изповядали по нотариален ред само дарението на малка част от имота с намерение впоследствие да ликвидират съсобствеността чрез делба. В процесния случай не е имало спор за ликвидирането на съсобствеността, а целта на страните е била да се приключи започнатото с нотариалния акт за прехвърляне на идеална част от имота дарение. Те са водели един симулативен процес, с което са нарушили изискването на чл.3 ГПК за добросъвестното упражняване на правото на защита. Поради това постигнатата в рамките на този симулативен процес съдебна спогодба прикрива всъщност дарение и не следва да се одобрява от съда.
В Решение № 2566/1970г., I г.о. ВС е още по-категоричен: “не се допуска използването на съдебното производство за оформянето на сделки, които следва да се извършат по друг ред.”В разгледаният случай между страните е подписана съдебна спогодба за делба на имущество, което не съществува. Делбеното дело, по което веднага е постигната съдебна спогодба, е било използвано само като форма за прехвърлянето на вещни права, уредени преди това в предварителни договори, като по този начин е бил заобиколен реда на чл.465 и сл. от ГПК във връзка с чл.19 ЗЗД. Подписаните предварителни договори имат значението на начало на писменото доказателство по смисъла на чл.134 ал.2 ГПК и правят допустими свидетелските показания относно доказването на симулативния характер на съдебната спогодба – в случаите, когато тя бъде одобрена от съда.
4.6. Освен уредената в чл.125 от ГПК съдебна спогодба съществуват и някои особени видове съдебни спогодби. Най-често за съдебна спогодба се споменава в практиката на съдилищата във връзка с делбените производства на притежавано в съсобственост имущество. Този вид съдебна спогодба няма изрична уредба и се подчинява на общите правила на делбата и съсобствеността.
4.6.1. За разлика от нея специална уредба притежават споразуменията по СК във връзка с прекратяването на брака при развод. Според чл.99 ал.3 от СК при развод поради разстройство на брака съдът не се произнася относно вината, ако съпрузите заявят това и изложат своето споразумение относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно имуществените отношения, ползването на семейното жилище, издръжката между тях и фамилното име. Споразумение относно посочените въпроси е необходимо по чл.101 ал.1 СК и при развода по взаимно съгласие. Макар че това не е изрично предвидено в чл.99 СК, изискването така постигнатото между съпрузите споразумение да отговаря на интересите на децата от брака важи и за развода поради разстройство на брака без произнасяне по вината (Тълкувателно решение № 60/1987г., ОСГК).
Споразумението представлява договор, който може да бъде направен писмено или устно пред съда, като когато е постигнато в устна форма, следва да бъде отразено в протокола на съдебното заседание. При положителен резултат от проверката дали са защитени правата на децата (освен проверката за съответствие със закона и добрите нрави – както е по чл.125 ГПК) съдът утвърждава споразумението между съпрузите, като го възпроизвежда в решението за допускане на развода (а не го одобрява с определение – както е при спогодбата по чл.125 ГПК).
Въпреки налагащата се аналогия със съдебната спогодба споразуменията по чл.99 ал.3 и чл.101 от СК не представляват видове съдебни спогодби. Този извод следва от факта, че споразумението между страните относно упражняването на родителските права (Решение №901/1970г., II г.о.), относно съвместното ползване на семейното жилище след развода (Решение № 1123/1976г., II г.о.), относно издръжката между бившите съпрузи (Решение № 2265/1976г., II г.о.) има единствено значението на указание за съда, който самостоятелно и независимо решава този въпрос с оглед обезпечаването на най-пълната защита на интересите на децата. Това е така, тъй като въпросите, предмет на споразуменията нямат единствено и само гражданскоправен характер, а са свързани с уреждането на положението на децата от прекратения брак.
До постановяването на съдебното решение за допускане на развода всяка една от страните може да оттегли направеното споразумение, с което се възстановява висящността на съдебния спор, но дори и когато е възпроизведено в решението на съда. Споразумението по чл.99 ал.3 респ. чл.101 от СК “не е съдебна спогодба по смисъла на чл.125 ГПК във връзка с чл.365 ЗЗД, но не е и съдебен акт със същата стабилност, както решението в частта за прекратяване на брака” (Тълкувателно решение №60/1987г., ОСГК). Така възпроизведено от съда в решението за допускане на развода споразумение може да се изменя при промяна в съществуващите обстоятелства, винаги когато това налагат интересите на децата (Решение № 2265/1976г., II г.о.). Липсва изрична съдебна практика от страна на ВС относно характера на споразуменията във връзка с останалите имуществени отношения между съпрузите и относно фамилното име. Считам, че дотолкова, доколкото тези отношения имат единствено гражданскоправен характер и не засягат положението на децата те могат да бъдат решени от съпрузите и договореното между тях да бъде задължително за съда, с което в тази си част споразуменията по чл.99 ал.3 и чл.101 СК най-много се доближават до съдебната спогодба.
4.6.2. Друг договор, който вече притежава всички характеристика на съдебната спогодба и е признат за вид така от съдебната практика е оздравителният план по чл.696 и сл. от ТЗ. Според Решение № 652/1999г. на ВКС, V г.о. “оздравителният план представлява особен вид съдебна спогодба, своеобразно споразумение, насочено към оздравяване на предприятието за избягване на последиците от обявяване на длъжника в несъстоятелност”. Приликите с съдебната спогодба са очевидни. Подобно на съставния по своя характер договор за спогодба, оздравителният план включва в своето съдържание действието на различни правни сделки: обективна новация (определяне на степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите – чл.700 ал.1 т.1 и 3 ТЗ), опрощаване (определяне на условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават напълно или частично от поетите задължения – чл.700 ал.1 т.2 ТЗ), гаранционни клаузи (определяне на гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори – чл.700 ал.1 т.4 ТЗ), продажба (продажба на цялото предприятие на длъжника или на обособена част от него – чл. 700 ал.2 ТЗ), даване вместо изпълнение (превръщане на вземане в дял от капитала – чл.700 ал.2 ТЗ), договор за изработка (назначаване на надзорен орган, който да следи за спазването на плана – чл.700 ал.5 ТЗ), поемане на задължение за структурни промени (чл.706 ал.4 ТЗ), както и “други действия и сделки” (чл.700 ал.2 in fine).
Оздравителният план, подобно на съдебната спогодба се потвърждава от съда, като в чл.705 ТЗ са посочени изискванията, единствено при наличието на които съдът одобрява предложения му оздравителен план. Утвърждаването се извършва с решение, като вземанията на кредиторите се преобразуват съобразно предвиденото в плана (чл.706 ал.3 ТЗ).
Действието на оздравителния план е свързано с решаването на спора между търговеца-длъжник, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, и неговите кредитори. Неговите правни последици, както се изтъква в Решение № 652/1999г. на ВКС, V г.о., имат правоустановяващо, регулиращо и преобразуващо действие, като последното включва и прекратяването на производството по несъстоятелност (чл.707 ал.1 ТЗ). Всички тези общи черти са в основата на извода на ВС, според който оздравителният план по ТЗ, постигнат в производството по несъстоятелност, представлява особен вид съдебна спогодба.
4.6.3. Друг такъв особен вид съдебна спогодба представлява споразумението, постигнато в рамките на наказателното производство по дела за престъпления от частен характер (чл.21 ал.4 т.3 НПК) и по дела за престъпления от общ характер (при предпоставките на чл.414Ж и сл. НПК).
При помирение на пострадалия със извършителя на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, наказателно производство не се образува, а образуването се прекратява. Спогодбата между пострадалия и извършителя е задължителна за участващите в нея лица и представлява договор, страните по който свободно определят неговото съдържание. Ефектът на това споразумение включва оправдаването на подсъдимия и отказ от по-нататъшното развитие на процеса (Решение №67/1972г., I н.о.).
Ако тъжителят неправилно е квалифицирал деянието като престъпление от частен характер и делото е било прекратено по спогодба между страните и е образувано ново дело за същото деяние, но вече квалифицирано като престъпление от общ характер, новото дело не следва да бъде прекратено, тъй като не се отнася за същото престъпление (Решение №429/1977г., II н.о.). Процесуалните последици на спогодбата (прекратяването на наказателното производство), но не и останалите договорености между страните, свързани например с изплащането на определено обезщетение от извършителя на пострадалия, отпадат и в случаите, когато прокурорът образува наказателното производство и поиска възобновяването на наказателното дело, като поддържа обвинение за деяние от общ характер (Решение № 484/1978г., II н.о.). И обратно – ако наказателното преследване е възбудено с обвинителен акт на прокурора, но от данните по делото се установи, че става въпрос за извършено престъпление от частен характер, участието на прокурора в съдебното заседание не ограничава правата на тъжителя и подсъдимия относно сключването на спогодба, с която да се прекрати наказателното производство (Решение № 462/1973г., II н.о.).
В Решение № 668/1961г., IV г.о. ВС се е произнесъл относно действителността на спогодба, по силата на която тъжителят е поискал да не се привежда в изпълнение влязла в сила осъдителна присъда срещу задължение на осъдения да заплати н тъжителя определена парична сума. Този договор, който представлява обикновен договор за извънсъдебна спогодба, не противоречи на добрите нрави (не е нищожен) и не е сключен при крайна нужда (поради предстоящото изпълнение на присъдата) и явно неизгодни условия (тъй като предложението по спогодбата условия са по-изгодни от изтърпяването на наложеното наказание).
Споразумението по дела за престъпления от общ характер бе въведено в българското наказателно процесуално право през 1999г. С него се дава възможност на прокурора и защитника16 на извършителя да постигнат споразумение относно квалификацията на извършеното деяние, определянето на вида и размера (вкл. първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода) на наказанието, налагането на възпитателни мерки, разпореждането с веществените доказателства (чл.414ж ал.5 НПК). Съдържанието на така подписаното от прокурора и защитника на извършителя споразумение следва да се впише в съдебния протокол и да се одобри от съда с определение, когато не противоречи на закона и морала. След одобряването на споразумението съдът прекратява наказателното производство. Последиците от одобряването на това споразумение са идентични с тези на влязлата в сила присъда (чл.414и ал.1 НПК). Всичко посочено потвърждава характера на съдебна спогодба на уреденото в чл.414ж и сл. НПК споразумение. Разликата е, че в спогодбата участват държавен орган (прокурора) и представителят на подсъдимия (неговия защитник), като съдът може да предлага промени в споразумението. Тези особености на споразумението се налагат от високата обществена опасност на извършеното деяние (престъпление от общ характер) и необходимостта от налагането на справедливо наказание.
5. Арбитражна спогодба
Освен съдебна спогодбата може да бъде и арбитражна. Според чл.40 от ЗМТА при сключването на спогодба между страните делото се прекратява, като те могат да поискат арбитражният съд да възпроизведе спогодбата в арбитражно решение при уговорени условия. Това решение не съдържа мотиви и има силата на решение по същество. Така арбитражната спогодба се различава от съдебната основно по своя процесуален ефект. Докато съдебната спогодба във всички случай (освен при частична спогодба) води до прекратяване на делото с определение на съда, то при арбитражната страните могат да поискат продължаване на делото, което приключва с арбитражна решение по същество при уговорени условия.
В своята основа, обаче, двете спогодби са идентични – те включват във фактическия си състав договор за спогодба, с който чрез взаимни отстъпки страните решават съществуващ между тях правен спор. За арбитражния съд съществува идентично на задължението на съда по чл.109 и 124 ГПК задължение след откриването на заседанието да направи предложение на страните да приключат делото със спогодба (чл.27 ал.1 от Правилника на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата). Разбира се арбитражният съд може да прави предложение за сключването на спогодба на страните не само след откриването на заседанието, но и във всяко положение на делото до постановяването на решение (Решение от 4.11.2002г. на ВАД № 63/2002г.). Подобно на съда арбитражният орган проверява само законосъобразността на спогодбата и дали тя е сключена в пределите на разпределителната власт на страните, но не и нейната целесъобразност (Решение по арбитражно дело №139/1986г.).
Бележки под линия:
1 Извънсъдебната спогодба има значението на “юридически факт, релевантен за спорното право” и “съдът следва да реши делото съобразно с нея” (“Българско гражданско процесуално право”, 2000г., проф. Живко Сталев, стр.469).
2 Според това Постановление “ако едно решение е постановено в противоречие със сключена между същите страни спогодба, то подлежи на отменяване по реда на чл.255 ГПК, защото е в несъгласие с действителните им права и отношения, както е договорено между тях, а ако след влизане в сила на решението страните постигнат спогодба по спора, не подлежат на отмяна по никакъв ред нито решението, нито спогодбата, защото няма пречка с последваща спогодба страните да пререшат даден спор, макар че той е разрешен с влязло в сила решение (курсив мой)”.
3 Постановено при действието на отменения СК.
4 В този смисъл е становището на Траян Конов (Лекции по облигационно право), докато на противното мнение виж. Решение от 30.04.2003г. по ВАД № 117/2002г.).
5 В обратния смисъл за стопанските организации и учреждения, на които е предоставено оперативно управление и стопанисване на държавни имоти – т.12 от Постановление №8/1979г., Пленум на ВС.
6 Виж решение № 29/1960г., II г.о.
7 Подобно е и Решение № 1123/1976г., II г.о.- относно споразумението на съпрузите за съвместно ползване на семейното жилище след развода.
8 Забранена е спогодба, с която страните по договор в полза на трето лице, отменят уговорката по чл.22 ал.1 ЗЗД, когато третото лице вече се е ползвало от нея (Решение № 277/1962г., IV г.о).
9 “Българско гражданско процесуално право”, 2000г., проф. Живко Сталев, стр. 461.
10 Пак там стр. 465.
11Постановление №5/1975г., Пленум на ВС.
12 Пак там.
13 “По искане на взискателя съдът определя равностойността на вещ, която му е отредена по постигната съдебна спогодба, ако тя не се намира у длъжника и нейната стойност не е посочена в изпълнителния лист.”
14 В решение № 1183/1962г., I г.о. ВС приема, че съдът не може в рамките на висящо производство за съдебна делба инцидентно да приеме, че извършена преди това, в друго съдебно производство, съдебна спогодба е нищожна – “обявяването на нищожността на такава съдебна спогодба трябва да стане с предявяването на иск”.
15 Смисълът й подлежи на изясняване по съдебен ред “само при евентуален съдебен спор по правата, породени от спогодбата по иск, предявен на основание тази спогодба”.
16 Подобно споразумение за прекратяване на наказателното производство може да бъде постигнато и след образуване на съдебното производство, но преди приключване на съдебното следствие, като, обаче, в този случай споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни (чл.414к НПК).