Книгата на Маргарет Манцантини “Да дойдеш на света”, издателска къща Колибри, 2012, превод на Иво Йонков, е книга за “еретичното” майчинство, за майчинството извън нормите за майчинство. За ексцеса на майчинството.
Първо действие: неудържимата любов на Джема и Диего се сблъсква в невъзможното майчинство. Джева и Диего разбират, че не могат да имат дете.
“Никога не ще бъда майка. Винаги ще си остана момиче. Ще остарея така, съсухрена и сама. Тялото ми няма да се обезформи, няма да се размножи. Няма да има Бог. Няма да се събира реколта. Няма да има Рождество. Ще трябва да търся смисъла на живота в света, в неговото безплодие, в неговите клопки… в магазините наоколо, в трафика” (с. 153) … “Аз съм стегната в своето пломбирано тяло. Нека светът си държи децата, а пък аз ще си гледам моята несъвместимост с живота” (с. 156)
“Животът даваши пир, на който не бях допусната” (с. 157)
“Аз не родих. Няма лек за онова, което ни липсва… Аз не участвах в най-първичното събитие, в обновлението на самата мен. Моето тяло е било изключено поначало от пиршеството, на което обикновените жени често се явяват, преситени, безразлични към такива като мен.” (с. 393)
“Утробата ми е само мускули. Преди … коремът ми беше топла торба, изпълнена с обещаващи шумове, тук-так белите паяжини на стриите. … Утробата ми вече не е като на майка, добре е да свиквам, ще бъда любовница цял живот. Създание, приспособено за секс без последствия” (с. 158-159)
Невъзможността за майчинство обрича Джема и Диего на самота, тяхната старост все повече изглежда като старост “на нашите самотни четири крака” (с. 159) За Джема липсата на дете е равнозначно на отсъствие на онзи “телесен катинар”, който единствен може да “завърже” една влюбена двойка в любовта. Любовта започва да отстъпва пред безплодието и неговата самота. Така между влюбените постепенно се отварят пространства за замествания, за субституции, за призраци на полумайчинства, четвъртмайчинства, хомеопатични майчинства.
Второ действие: опит за осиновяване (извънтелесна бременнос), при което Джема и Диего следва да се докажат като умели администратори на бюрокрация, като прилежни граждани, като образцови молители и податели на документи, вместо просто да бъдат “щит от плът” за своето дете (с. 190). В тази борба за осиновяване бракът се превръща в бюрократичен ход, но и в официално признание на неспособността.
“Омъжих се, за да мога да осиновя дете. Сега имената ни щяха да бродят заедно в безкрайните лабиринти на италианската бюрокрация” (с. 168)
Майчинството-осиновяване преминава през брака като средство. Двойката влюбени се “регистрират” като съпрузи, за да може да кандидатстват за свое дете. Безплодието заразява брака, превръщайки го в бюрократична принуда, в официален печат: “бракът окончателно утвърждаваше моя недъг” (с. 168). На фона на брака, липсата на дете се откроява повече не само за другите, но и за самите съпрузи. Бракът е просто неуспешен опит за заедност, бюрократичен печат, опитващ се неумело и напълно неефективно да замести телесния катинар.
“Не е вярно, че осиновяваш някого. Ти осиновяваш цялата болка на света. Това е лакмусов тест за твоята некадърност” (с. 175)
В крайна сметка молбата за осоновяване е отхвърлена. Този изход от безплодието е отказан на Джема и Диего.
Трето действие: войната като възможност за бременност, майчинството като естествена реакция (отношение) на една жена към умиращите деца на Сараево.
Джема открива пътища към майчинството сред поразяващия вихър на войната в Сараево. Децата, останали без своите майки, имат нужда да бъдат обичани и спасени, независимо от формулярите за осиновяване. В центъра на едно разрушение се появяват вариации за майчинство.
“Такава е войната. Всичко да бъде превърнато в своето отрицание, обществен клозет и манастир в един и същ куп развалини, мъртвият човек, проснат до мъртвата котка” (с. 211)
Войната е място, в което може да се оцелее само с безразличие:
“Не бива да спираш и да гледаш… да оставиш на очите време да видят, да се привържат. Това трябва да се научи. Да не даваш на мъртвите време да се разкрият, да се превърнат в реални, трябва да вървиш направо, да не разграничаваш тялото от торбата с пясък, а да ги оставиш неопределени зад себе си, да се отдалечиш наистина, да си гледаш пътя. Само така можеш да оцелееш. Като не даваш на мъртвите име, не виждаш палтото и цвета на косите им. Като ги оставиш. Като се научиш да ги избягваш още отдалече, да се превиш, че не си ги забелязал. Да се преструваш, че не съществуват.
Защото ако спреш, ако им позволиш да се вмъкнат в теб… тогава неизбежно забавяш крачка” (с. 359)
Именно това “забавяне на крачка”, тази епистемологична грешка обаче дава на Джема нови възможности за майчинство. От една страна, за хората, които имат деца, войната е много по-трудна – те рискуват не само своя живот, но и животат на своите деца. От друга страна, за безплотната Джема войната е ситуация на припознаване, изискваща полагането на грижи, а какво е майчинството, ако не полагане на грижа. В “килера на войната” (с. 375) става възможно едно “раждане”:
“тела, захвърлени подобно счупени играчки. Детето е с жилетка на ивици. Гледам леко свитите пръсти на едната ръка, изоставена като в съня. Невинността се е отпуснала смирено в смъртта. … Трябва да се махна, защото усещам, че няма да излича това видение, това дете ще влезе в мен и ще излезе чак когато аз умра. … Не се питам къде е майка му, защо не е тук да плаче, сигурно е мъртва. Защото сега аз съм неговата майка, докосвам ръката му. …
Сега знам, че пред това мъртво дете съм станала майка. Костите на таза са се разтворили, в тази морга е протекло едно раждане” (с. 375-376)
Биологично невъзможното майчинство се случва пред смъртта на желаното дете. Чудото (на майчинството) идва с безвъзвратната загуба (на детето). Нова форма на осиновяване на едно мъртво дете, чиято майка е мъртва. Смъртта на невинността предизвиква едно ретроактивно и невъзможно, но все пак случило се майчинство. Майчинство, изчерпващо се със страдание, което не може да бъзе заличено. С безнадеждност, която пресушава тревожността: “после се успокоявам, ала вече не съм аз” (с. 378), “случващото се наоколо ми отнема всичко” (с. 380). Майчинство в условията на “чисто оцеляване”.
Четвърто действие: опит за заместващото майчинство (сурогатството), делегираната бременноста, наемт на “щъркелица” (с. 214).
Една ситуация на “прекалено много кръгове, толкова много майки” (с. 226), която е несъвместима с “каноничните раждания” (с. 392).
Жена, която може да бъде майка, но не иска. Жена, която иска да бъде майка, но не може.
Жена, която дава яйцеклетката си. Жена, която дава тялото си. Жена, която дава парите си. Жена, която ще получи благодарност. Жена, която ще получи пари. Жена, която ще получи дете.
Жената, предложила своята матка, своя корем, е “като дом”, но дом, който не трябва да застрашава Джема (жената, ползваща се от сурогатството). Затова тази жена-дом трябва да е един “безличен дом”: “ставаше… даже беше перфектна, защото бе никоя. Беше госпожа Никоя. Кръгчето, начертано на листа”.
Заместващото майчинство с донорска яйцеклетка обаче не успява, тъй като медицинската процедура отнема сърцевината на родителството и го превръща в технически акт, несъвестим с представата на Джема за това какво е да бъдеш майка. Тогава за Джема започва ловът на майка – търсенето на жена, която е готова да има сексуален акт със съпруга й (Диего), за да роди неговото дете и да й го даде. Да я направи майка. Появява се Аска – “това месце” (с. 280), това “изцапано черво” (с. 408), тази “раковина от плът” (с. 410), която е надежда за родителството, но и опасност за любовта.
Но нека не разкривам края на историята. Нека да пропусна последните удари на съдбата, заличаващи каноничните разбирания за това какво е “да си майка” и заместващи този въпрос с въпросите относно изискванията, поставяни от това “да дойдеш на света”.
“Да дойдеш на света” е книга, в която можем да открием множество траектории за отстъпление от правото (ако трябва да сме по-конкретни – от семейното право), но те тези траектории са и възможни пътища към любовта, защото “законът може да се поразходи, любовта трябва да остане там, където е” (с. 427)
