(доклад, представен на осмата национална конференция по биоетика и биоправо (2020) „Живот и регулации“, организирана от Фондация за развитие на правосъдието и Професионален сайт „Предизвикай правото!“ съвместно със секция „Етически изследвания“ към ИФС при БАН и магистърска програма „Интегративна биоетика“ във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“)

 

Науката има претенцията да поставя на рационални основи, освен всичко друго, и обществения живот….чрез онази ефективна (тъй като достига до всеки човек) форма на техническо овладяване, при което рационализирани автоматизми изместват личния избор на индивида и колективния избор на групите… и водят до бягство от свободата“ (Гадамер 2014: 22).

Historically, pandemics have forced humans to break with the past and imagine their world anew. This one is no different. It is a portal, a gateway between one world and the next. We can choose to walk through it, dragging the carcasses of our prejudice and hatred, our avarice, our data banks and dead ideas, our dead rivers and smoky skies behind us. Or we can walk through lightly, with little luggage, ready to imagine another world. And ready to fight for it.[1]
(Arundhati Roy)

 

Въведение

2020 беше една парадоксална година, която ще се запомни, тъй като обедини и произведе невъзможни опозиции, а и тотално преобърна представата за място и време. Година, която в биоетически смисъл сбъдна норми и концепции, които доскоро бяха раглеждани единствено като case studies, отделни случаи, и една година, която превърна изключението в правило за всички нас. Година, за която вероятно сме чели, но никой от нас не е вярвал, че ще види на живо в такъв размер, мащаб и измерение. Година, в която невъзможното се оказа напълно смислено и въобразимо.

Повече от всичко друго, тази година предизвиква в мен, изкушеният биоетически човек, изключителен възторг и ми припомни, че цялото наше знание е потребно и нужно не само в тесните среди на научните общности, но преди всичко извън тях.

Напомни ми, че единственият начин да разкажем своите истории, опит, знание е като използваме собствения си глас. Комуникационните канали (оф– или онлайн) и платформи всъщност са без значение, те просто осигуряват време, място и аудитория по самата сила на своето съществуване. Защото всички бяхме в тази година заедно по един или друг начин.

Доколко беше възможен личният избор на индивида и колективният избор на групите – като своеобразна проекция на свободата – при наложените от пандемията рестрикции и ограничения, спрямо които всички се превърнахме в потенциални престъпници. „Какво е престъплението на Венсан Ламбер? Неизлечимата болест. Именно тази неизлечимост заема мястото на вината, защото означава непоносимо поражение на вярата в прогреса.“[2]. Биологичният живот е абстракция, твърди Агамбен, и именно тази абстракция имаме претенцията да защитаваме сега. В единия случай свеждаш своето съществуване до въпроса как да оцелея утре и отговорът е: заключи се. В другия се питаш: защо.[3]

Повече от всичко наложените мерки и рестрикции ограничиха свободата на придвижване и пътуване (чрез серия от променящи се мерки, вариращи от напълно затворени граници до редица санитарни изисквания и ограничения, на практика осуетяващи дори самата идея за пътуване) и събиране на хора лице в лице (което засегна работния и производствен процес за всички). Самоизолацията (характерна за много духовни учения и за цели и за огромни социално-уязвими групи като начин на живот) се превърна в правило за всички, изведена единствено и само от медицински съображения и контекст. Ограничаването на свободното придвижване на хора, което достигна и до своите логични безумия, едно от които бе възможността да изведеш куче, но не и малко дете на въздух, парадоксално прекултивира любовта и връзката със земята, а вследствие на намалелите вредни емисии и движение планетата видимо започна да диша. В рамките на гореспоменатите ограничения от всички нас се очакваше адаптация. В природата тя се осъществява по следните начини: изменяне в морфологичните и физиологичните особености на организмите или изменяне на външната им активност. При хората адаптацията е преди всичко социален процес на активно приспособяване на индивида към нови условия на средата. Тя е резултат от този процес. Следователно най-общо адаптацията е състояние на равновесие на личността със социалната й общност. Две от състоянията на взаимоотношенията между личността и групата са адаптацията и конформизмът. Най-съществената разлика помежду им се изразява в приемането на нормите на групата, а именно за адаптация можем да говорим единствено и само когато имаме независими и автономни личности. Начините за адаптация варираха от стриктно, почти педантично самоуправление заради живота на другите до опити за известна съпротива и рефлексия върху тях, имащи за своя цел преди всичко защита не на сигурността, а на свободата. Именно в рамките на и заради частното, нормата стана вид утвърждаване на изключението, на отклонението, на това, което ако не извън, то някак стои на ръба на закона. Същата норма произведе и определен тип отговори и поведения: една част от форумите за майчинство бяха твърдо за затварянето на училища, паркове, детски площадки; друга, не толкова праволинейна, разкри, че забраната не важи за гробищата като своеобразни пространства за отдих и евентуално движение на децата. Пандемията произведе определен тип нова социална идентичност и дори свой собствен хумор. Носенето на маска, свързано с определени ограничения, се превърна в бизнес отрасъл за производителите, както и в мода, обхващаща всички възрасти.

Съчетаването на публично (норма) и частно (изпълнение), свещено и профанно, открито (на живо) и закрито (онлайн), извънредно и нормално доведе и до т. нар. пандемичен образ на героя, т.нар. coronacoaster, който в понеделник прави разходки в гората, излиза да гледа филм, а във вторник – отново се превръща в герой на дома си, без изгледи за явно помилване, закусвайки с джин, а не с бананов пай, страдайки за лицата на хора, които дори не са му били най-симпатични. Пандемичните мерки ограничиха възможността за срещи и събирания на хора лице в лице и в този смисъл именно тази забрана породи най-много тревожност. В контекста на отложените или невъзможни срещи с хора особено удачно е твърдението на Агамбен – именно лицето е най-човешкото от нещата, защото езикът е нашето средство за свобода, той не е инструмент, а нашето лице, откритостта, в която сме.[4]

В глобален аспект пандемията наложи в своя голям разказ няколко основни пространствени и времеви тенденции: породи носталгия по старата нормалност и свързаните с нея усещания за сигурност и свобода, възприемани като такива, дори в своята илюзорност[5] и едновременно с това даде възможност да помечтаем за това какво искаме и какво не да пренесем в новата нормалност. В психологически аспект, обърнат навън, пандемията би могла да се разглежда като мащабна културна травма особено за по-младите поколения, нямащи досег или пряк спомен за събития от такъв мащаб. Все повече проучвания доказват как се отразява поредицата от затваряния (включително на училища – нещо нетипично дори за времето на война) на неукрепналата детска психика.[6]

Именно младите хора между 30-40-годишна възраст се оказаха много по-податливи на тревожност, депресия и хипохондрия, вероятно свързани и с резкия обрат в начина им на живот, отколкото по-възрастните, чийто живот се оказа поставен на прицел от новия, неизвестен досега щам. Тревожността и страха сами по себе си няма как нито да произведат, нито да укрепят здравето там, където последното функционира като идеал и норма.

Фуко представя няколко различни стратегии, чрез които нормите и нормализацията се осъществяват в рамките на биовластта. Може би най-ясната от тях е при дисциплиниращите практики: отклонението от нормата се произвежда като следствие от първоначалното възприемане на нормата като идеал. Следователно нормализацията представя индивидите като продукт на нормите или като материален артефакт на властта.[7]

Според немския теолог Улрих Айбах[8] съвременният човек попада в т. нар. „капан на прогреса“, който по същество се раздвоява между различните форми на евтаназия и нашето понятие за човек, което се редуцира от съществуващата рационална етика на полезността до черти като здрав, дееспособен, рационален и т.н. Чрез методите на медицинската диагностика на практика се издават еднозначни присъди за живот „без стойност“. Според автора причината за това разбиране има културно-исторически корени и се крие в свеждането на разбирането за „човешко достойнство“ до способността за автономия и разум, които пък от своя страна се превръщат в емпирично установими качества. По този начин усилената борба на медицината в полза на здравето и унищожаването на болните са двете страни на един медал, който има за своя основа „абсолютизирането на земния живот и здравето“. По-нататък авторът продължава: „Ако лекарите придават на земния живот цялото значение, без оглед на вечната стойност, то той може да се обезцени дотам, че да заслужава да бъде унищожен“, защото едно определение за живот, което не схваща неговия смисъл и цел трансцедентно, няма вградена защита срещу понятието за безстойностен живот в биологичен аспект или според присъщите на света критерии. За Айбах такава „вградена защита“, основана на един по същество антиселективен етос, предлага християнското разбиране за достойнство и богоподобие, според което човек е избран от Бога, достойнството се приема с вяра и в това отношение хората са равни един на друг. Именно базисното човешко равенство, основано в отношенията с другите, представлява ценно предимство пред разбирането за автономия като живот от само себе си, чрез себе си и за себе си. Години по-късно, в разгара на настоящата пандемия, и като отглас на факта доколко можем да мислим и усещаме света, в частност Европа като религиозен и християнски, Агамбен споделя: „И когато настъпи времето, Църквата няма да се поколебае да жертва спасението срещу здраве.“[9]

Като травма, пандемията очерта границите на психето между понятията карантина, изолация и социална дистанция (последното от които своеобразен оксиморон), а министри на здравеопазването и представители на здравните власти се оказаха символно натоварени да разпространяват новите форми на biovalue, или биокапитал[10]. Техните гласове оформиха някои от аспекти на травмата, изричайки зловещи, нови истини като тази, че най-добрите ни приятели сега (по време на пандемия) са тези, с които не се виждаме. Светът по време на Ковид-19 се въплъти като състояние на спешност, състояние на изключение и състояние, произвеждащо нормативност.

Като възможност, разбирана преди всичко като поглед навътре, пандемията даде нови форми на това, което разбираме като общност и общуване, заменяйки бързия живот с един, по-различен, но и по-обран, бавен ритъм, назад към контурите на дома, семейството, частното. В най-грубия смисъл на думата, Ковид-19 придаде фокус към всичко онова, което определяме като смислено и ценно. Грижата за себе си се превърна във водещ биополитически инструмент, а самоограничението – в ценност. Светът беше заедно – онлайн. Един от най-съществените културни преломи на изминалата година бе този, свързан с реабилитирането на естественото в нашия живот – от чист въздух и зелени пространства до своеобразното преодоляване на табуто върху смъртта и страданието и възвръщането им като част от естествения цикъл на живота. Доколко и как бяха възможни въплътените норми в рамките на това, което разбираме под лична история или разказ, и доколко изобщо бихме могли да говорим за която и да е история като лична?

 

Наративен обрат и социална промяна

„Ние, хората, сме различни. И съответно реагирахме по различни начини на внезапното затваряне през март. Имаше шеги. Имаше депресии. Някои страдаха, докато други се приспособиха бързо. Имаше дълги телефонни разговори и вечери на свещи пред камера. Имаше раздели, имаше и любовни истории. Животът по време на локдаун беше нещо, непреживяно от нас досега. Приключение, което ще се запомни. За някои от нас – твърде интезивно. За други – тест за оцеляване. За някои хора бе възможност, за други – поредното предизвикателство. Защото ние, хората, сме всички различни.“[11]

Наративната перспектива или идеята за наративната репрезентация като начин за придаване на смисъл на света и опита се простира и извън рамките на психологията и обхваща повечето хуманитарни науки – литературна критика, социология, антропология, политология, история, философия и др. Метафорично казано, според наративната психология човек е автор на своята идентичност, но както писателят използва готовите налични в езика думи и граматически правила, за да създаде своето уникално произведение, така и всеки човек използва наличните в дадената култура „колективни истории“ и наративни рамки, на базата на които да създаде своята уникална история. Според наративната психология всяка история е отделна реалност, отделен „възможен свят“, както го нарича Брунер^[12]), отделна интерпретация (на света, собствения живот и т.н.). В съвременното западно общество, поради плурализма на ценностите, човек живее обграден с множество истории (наративни рамки за възприемане на опита), „възможни светове“, съставяйки от всички тях и от собствения си опит своя собствена история, или наративна идентичност. С други думи, наративът се приема за средство за репрезентиране, но и за създаване на реалност, на смисъл[13]. Следователно познанието е субективно, опосредствано от езика, и светът не съществува „сам по себе си“, а съществуват толкова светове, колкото и хора, които да възприемат външната реалност. В единадесетте есета, поместени в сборника „Narrative psychology: the storied nature of human conduct“ (първата публикация, експлицитно посветена на наративната психология), Сарбин дефинира целта на наративната психология като изследване на начините, по които хората осмислят света чрез истории. Сарбин открива следните нови изследователски области в психологията: създаване на наратив, разказване на наратив и възприемане на/чрез наратив. Или както метафорично се изразява Сарбин, „наративът за хората е аналогичен на океана за рибите“. Основният механизъм, чрез който социалната среда оказва влияние, е езикът. Именно в езика са „закодирани“ различните социални дискурси, наративни рамки.

В рамките на наратива индивидът интегрира своята реконструирана представа за миналото, настоящето и въобразеното бъдеще – и тези три контекста съществуват в причудливо единство, едновременно и нелинейно в човешкото съзнание. Ако успее да промени наратива на миналото, индивидът променя и своето настояще и бъдеще, както и обратното – ако промени наратив на настоящето, той променя и наратива на миналото. Всъщност промяната на наратива е възможна тогава, когато бъде осъзнат и нелимитиран от емоциите, които човек е изпитвал. В този смисъл една пандемия може да бъде повод за концентрация или върху липсите и неизбежните загуби, или върху наличното и това, което печелим чрез неговото преосмисляне. Осъзнаването на границите на личните истории и същевременно тяхното споделяне може и служи като инструмент за социална промяна. Какво имам предвид?

Наративите имат силата да оформят начините, по които индивидите си взаимодействат. В процесите на развитие на обществата споделянето на истории и преживявания изгражда доверие, култивира норми, пренася знание и създава емоционални връзки между хората. Разказването на истории е споделяне на знание през наративи и хумор, което комуникира уроци, идеи и концепции; накратко – свързва героите, конструирайки ги като главни, оформя идентичността и не на последно място, мотивира действието[14], особено в моменти на предизвикателства, свързани с намирането на алтернативи. Разказването на истории използва емоциите като ресурс за осъществяването на цели. В този смисъл двата най-важни компоненти са разказващите и слушателите – именно те придават достоверност на разказа[15]. Съществуват три основни мотива във всеки разказ: историята за себе си, историята за нас и историята на настоящето. В известен смисъл историите рефлектират, но и едновременно с това в рамките на самия разказ създават реалност[16]. В този смисъл ключово е мотивирането на споделяне на истории и преодоляване на бариерите пред знанието[17] Също така историите разполагат и с някои неоспорими предимства пред фактите, мненията или отговорите на директни въпроси[18].

На първо време те функционират в социалната среда като механизми за договаряне на истини и като социални пространства, в които разказващият, споделяйки, се ползва едновременно от вниманието и мълчанието на групата, т.е. добива усещането, че ще бъде изслушан. Не на последно място, историите създават емоционална сигурност и дистанция между действителните събития и техния разказ. Способността на наратива да предава смисъл, съединявайки света, е всъщност самата животворяща същност на изградения свят. Биографичният момент присъства във всеки акт на създаване, във всяко творчество. Дори и в науката, за която вече е известно, че няма как да бъде напълно „ценностно неутрална“ или обективирана и отчуждена до безкрайност от силите на самия субект.

 

Истории по време на пандемия

„Всеки намира своя начин. Маргарет например е очарована от паралелите между Малка къща в прерията и нещата, които правим в момента, като складиране, изчисления, снабдяване с провизии.“[19] Историите трябва да имат начало, среда и край. Пандемията и локдауна бяха началото; сега сме в средата, без да знаем още колко ще продължи и колко далече е края. Така че е полезно да направим паралел с история, която има край. За това също има книга, наскоро осъзнах: „Само да мине и днес“, казва Скарлет О‘Хара в „Отнесени от вихъра“.[20]

 

Бисма Фарук Шейк[21]

Индия

„Това е златна възможност да имате време за семейството си. Най-доброто време за работещи двойки да прекарат време заедно. Възможност за децата да бъдат със своите родители. Възможност да се придобият нови умения. Възможност да се насладим на живота и хобита като градинарство, писане, рисуване. Възможност да си общуваме с приятели онлайн или да се насладим на повече сън. Всичко е въпрос на мислене.“

 

Eйми Карам

Ливан

„Не става въпрос за самия вирус, нито за стреса да бъдеш вкъщи. Става дума за голяма част от ливанците, за които съчетаването на продължаващата икономическа криза и изолацията по време на локдауна се превръщат в източници на страх, самота, бедност и глад по време на пандемия. Да живееш в Ливан днес предполага да владееш акробатиката на оцеляването в страна на толкова много парадокси, съчетаваща трагедии и човешка солидарност във времена на нужда.“

 

Лина Фернанда Велез Ботеро

Колумбия

„In Valle del Cauca, Колумбия, водещи психолози съвместно с Колумбийската асоциация на психолозите (COLPSIC) и различни университети направиха възможно психологическото здраве да бъде приоритет за здравните работници и гражданите по време на пандемията. За психологията това бяха действия със значими мащаби и социално значение. Значението на менталното здраве в условията на спешност и извънредност наложи колаборацията на различен тип специалисти – от лекари и психиатри до IT инженери.“

 

Лора Нело

Франция

„Когато Педро бе преместен в Ковид отделение, той бе обзет от страх. Млад физиотерапевт, специализирал ортопедия, той обожаваше работата си в една от големите болници в Париж. Сега му предстоеше да прекарва дните си около болни от Ковид пациенти, които се нуждаеха от интензивна терапия и грижа, да ги държи, да усеща дъха им близо до своя. Преди да започне го посъветвах да се фокусира върху чувството на безопасност, върху своята сила, да регулира емоциите си съзнателно.“

 

Л. Р. Мадхуян

Индия

„За хората, които се чувстват добре вкъщи, изолацията е добра възможност да планират бъдещето. Бъдете креативни. Можем да оцелеем. Скоро нови сутрини ще дойдат. Цветята ще разцъфнат и улиците ще се напълнят с живот. Слънцето ще грее по-ярко от всякога.“

 

Лиза Мендез

Пуерто Рико

„Като университетски преподавател за мен бе предизвикателство да премина на онлайн режим на обучение, дори и предвид на факта, че имах сертификат за такова. По време на семестъра преподавах курс по съвременни модели в психотерапията. Две седмици след започването на карантината трябваше да преподавам експресивни терапии и да намеря начин как да ги пресъздам виртуално чрез подходящи упражнения. Така, вместо да имаме часове, аз дадох на своите ученици пространство и методи, с които да осмислим новите реалности, наложени от пандемията. Получи се нещо като арт терапия на живо. Целта беше всеки от тях да изрази себе си чрез четири рисунки. Анализирайки произведенията им с помощта на теорията, създадохме смях, шеги и участие – да създадем оптимизъм. Любопитното бе, че имаше доста повтарящи се форми и символи в рисунките. Накрая споделиха, че това е бил най-хубавият им онлайн клас изобщо“.

 

Код за оцеляване или концепцията на В. Франкъл като възможен анализ

Ако проектираме човека едноизмерно, обикновено се спираме на неговата биология или физиология: сложните биохимични, нервни и пр. процеси са отговорни за функционирането на тялото. Тези процеси се влияят от естествените закони и на свой ред могат да бъдат повече или по-малко коригирани, измервани, променяни, предсказвани или контролирани. Те са повлияни от генетичната ни конструкция и функционират така, че да предпазват организма от вреда. Психологическите процеси са дори по-сложни – те съставляват сборът от нашите когнитивни възможности като внимание, възприемане на информация, афекти, които са директно повлияни от средата и поведението. Доказват се по-трудно и са извънредно чувствителни към средата. Отговорни са за способността да асимилираме нова информация и да я прилагаме спрямо нашето обкръжение, така че да постигнем равновесие или хомеостаза.

Съществуването ни в тези биопсихологични граници е повече или по-малко предопределено: от влиянието на гените, средата, физичните и химически процеси. Спрямо техните възможности и тялото, и съзнанието на човека са затворени системи, чието функциониране може лесно да се прекъсне от външни или вътрешни фактори като химичен дисбаланс, болести и смърт. Отвъд биологията, физиологията, социалната реалност или психологията, човешките същества съществуват и в т.нар. трето измерение: измерението на духа. Франкъл използва гръцката дума ноос, за да избегне тълкуването в религиозен смисъл. Той също така иска да разграничи духа от съзнанието като психологическа функция, свързана с процесите в мозъка, и спрямо понятието за душа, използвано в психологията. Чрез понятието дух се отразява едно изключително човешко измерение, присъстващо при всички хора, независимо от техните религиозни или духовни ценности или дори липсата им.[22]

Основни характеристики на измерението на духа са:

· духът според логотерапията на Франкъл не е субстанция, а динамика;

· духът не може да бъде разделян, редуциран или дублиран;

· духът като цяло не може да бъде сведен до сумата на неговите части;

· духът е същността на човека; той прави от всеки, нещо уникално, ненаследено или закодирано в гените;

· един от ресурсите на човешкия дух е съзнателността, но не като супер его, а като орган на смисъла, като вътрешен компас, ориентиран в намирането на смисъл;

· тялото и съзнанието се отнасят до това, което имаме, а духа до това, което есенциално и екзистенциално сме;

· нашето тяло и съзнание съществуват спрямо ограниченията на времето и пространството; те като цяло са затворени системи, повече или по-малко определени и ограничени от болестта и смъртта[23];

· духът не е ограничен до тук и сега – той е транспространствен и трансвремеви динамизъм, сливащ миналото и бъдещето в търсене на смисъл; отворен е към бъдещето, не може да бъде увреден, разрушен или болен;

· и тялото, и съзнанието са инструменти за изразяване на човешкия дух;

· съществуват условия и обстоятелства, при които духът не може да бъде изразен, в които динамиката му е ограничена – това са случаите на незрялост, сенилност или болест; като потенциал той е винаги съществуващ;

· духът е това измерение, чрез което човешките същества могат да се издигнат над тяхното физиологично или психическо измерение, да имат позиция към него; с други думи, да съществуваш, означава да се възвръщаш към себе си, отвъд себе си и обстоятелствата; следователно духът е ресурсът на нашата свобода.[24]

 

Майчинство[25]

Учител, снабдител и майка – три в едно

Поемайки ролята на учител за двете си деца и опитвайки се да я балансира с тази на работа на пълен работен ден от вкъщи, е било предизвикателство за Ейми (както и за всички други майки навсякъде по света). „Работя на петдневна работна седмица и постоянно се чувствам виновна. Когато обучавам децата си и не работя. Когато работя и не отделям достатъчно време на децата си. Когато ги обучавам не според училищните стандарти, а спрямо това, което аз знам от училище. Намирам за трудно липсата на пространство за мен. Ние и четиримата сме около кухненската маса, опитвайки се да работим, учим и ядем. Психическото натоварване е повече, отколкото съм можела да си представя. Обичам плана и рутината, но те не работят с деца. Разбира се, ние сме си организирали известна рутина, главно във времето преди да се събудят и да почнат училище в 9 часа.“

Тревогите на самотната майка

Като самотна майка с две деца на шест и девет, Вики така или иначе винаги се е притеснявала за финансите си, но след локдауна тази тревога става съвсем отчетлива. Сега тя се притеснява освен за работата си, обучението на децата си вкъщи, сметките и за евентуално заразяване с Ковид. „Първата седмица беше истински кошмар. Опитвах се да съчетая грижите за децата, работата, домакинстването и ми дойде твърде много. Говорих със семейството си и приятели и те ми дадоха някои много ценни съвети за ситуацията.“

„Говорих с мениджъра си за гъвкаво работно време, което бе истинско облекчение. Сега денят ми е посветен около училището и нуждите на децата, а те сами си създадоха нещо като дневен режим и система. Обмислих и варианти за действие при евентуално мое заразяване с коронавирус, като обсъдих с родителите си възможността да гледат децата; оказа се, че мога да разчитам и на помощ от местните власти“.

Много самотни родители бяха на мястото на Вики, някои от тях – с не дотам сигурна работа, други – с работа, която няма как да се упражнява от вкъщи. Не всички разполагаха с баби и дядовци, децата на самотни родители често не притежаваха и лаптопи, с които да могат да се включат активно в онлайн обучението. В подобен тип ситуации става кристално ясно, че уязвимите стават още по-уязвими, и това са области, в които трябва да се работи, общността трябва да бъде съпричастна. Позитивното е, че въпреки рестрикциите и абсурдите, все пак повечето родители и деца оцеляха.

 

Младост[26]

Истории на млади австралийци

Коди, 18

Мисля, че е важно да останеш активен, дори и кратката разходка навън е добра идея. Помага ти да се справиш.

Работех като треньор преди локдауна, така че след него се оказах извън обичайния си ритъм на работа – салонът беше затворен. Първоначално това малко ме стресира, но после се успокоих. Създадох домашна онлайн програма за клиентите си. В ситуации като тази не можем да променим нищо, освен отношението си към нещата. Това, което специално на мен помогна, бяха разговорите и споделянето с други хора, преминаващи през същото.

Зоуи, 24

Общността, семейството, връзката е основата – дори и в ситуация на социална дистанция.

Наложи ми се да преживея пожарите тази година и осъзнах, че връзката с общността е изключително важна, дори и сега по време на социалната дистанция. Компютърните игри също ми помагат, разсейват ме и ми създават усещане за реалност, което никак не е лошо и намалява тревожността ми. Освен това търся начини да помагам на другите, създавайки ресурси с позитивни новини и истории. Сред общото усещане за несигурност и страх това помага.

Ета, 22

Реших да развия някое ново умение и започнах да играя баскетбол сутрин – успокоява ме.

Когато всичко това започна, си помислих, че идва краят на света. Преминах в своеобразен код на оцеляване – имаме ли достатъчно храна, подслон.

Но мисленето ми скоро се промени. Работя в болница, докато повечето от приятелите ми загубиха работата си. Това ме накара да се замисля.

Реших да развия някое ново умение и започнах да играя баскетбол сутрин – успокоява ме. Освен това относително лесно ти позволява да проследиш напредъка си – с всеки вкаран кош.

Хлои, 19

Реших да започна да си водя дневник на благодарността всяка нощ. Помага ми да виждам нещата в перспектива, приземява ме и ме кара да се чувствам по-спокойно и оптимистично.

Мисля, че цялата ситуация с коронавируса се случи твърде бързо, и новините и социалните медии допринесоха много за това. С приятелите ми също говорехме само за това, притеснявах се доста. Реших да започна да си водя дневник на благодарността всяка нощ – записвам си три неща, за които съм благодарна през деня. Това ми дава възможност да осъзная чувствата си и да превърна объркващите в продуктивни.

 

Отново Франкъл

Принципът за свобода на волята настоява, че хората притежават воля. Те могат да я приведат в действие свободно, независимо от ограниченията на човешкото съществуване: смъртността и грешността. В границите на своята крайност и уязвимост индивидите са свободни да се дистанцират и издигнат над нивото на инстинктите, генетичното наследство и околната среда. Те могат да изберат своя отговор на гените си, съдбата и на самите себе си. Свободата и отговорността се простират докъдето съзнателността позволява да се откриват възможности за смисъл, с уточнението, че съзнателността принадлежи на смъртни, човешки същества. Следователно не би трябвало да се борим срещу нашите инстинкти, гени, влечения или околна среда през цялото време и на всяка цена. Тъй като, доколкото изразяваме себе си, въпреки или действаме в отговор на нашите физически или психологически предпоставки, ние ставаме себе си с и чрез тях.

 

Двойки, семейства и дистанция

Пандемията от Ковид-19 преформулира и нашите връзки и взаимоотношения по безпрецедентни начини, принуждавайки ни да живеем близо с някои хора и далече от други. Животът по време на локдаун наложи възможността да бъдем близо до своето семейство, но ни отдалечи от по-широките приятелски и професионални общности. От една страна, карантината предложи време за любов, а от друга – създаде условия за война вкъщи, породена от дългото, принудително самозатваряне с ограничен кръг хора.

Доведе до бейбибум и онлайн сватби, но и до ръст на разводи. За някои индивиди принудителното затваряне вкъщи (каквито са например случаите на семейства с домашно насилие) се оказа риск, надхвърлящ многократно този от евентуалната зараза с коронавирус – като и там, уви, общите тенденции за Европа и света показаха чувствително увеличаване на случаите. Подобни наблюдения не са голословни и се потвърждават от редица социолози. В отдалечената китайска провинция Шаанкси властите отбелязват изключителен ръст на разводи. Причините за това в повечето случаи са прости: карантината и локдаунът наложиха на жените бремето на двойната работа: работа вкъщи и работа от вкъщи. „След локдауна първото нещо, което искам да направя, е да се разведа“, споделя китайката Ксуеби. „Аз работех като медицинска сестра в една от най-натоварените болници във Вухан, а мъжът ми остана без работа и трябваше да поеме грижите за 5-годишната ни дъщеря. След работа вкъщи ме очакваше още работа…“[27]

Аналогични са и историите, свързани с насилие. След като работата се пренася вкъщи, логично се увеличава и времето за възникване и развитие на конфликти. Дори и без да е наложен пълен локдаун, стресът от пандемията, пълната промяна в начина на живот и работа, социалната изолация и почти пълното затваряне на публичното благоприятства някои от най-уродливите черти на частното и свещено пространство на дома да бъдат осветени и да излязат на показ. Внимание заслужава и фактът, че голяма част от предоставяните публични услуги в подобни екстремни случаи всъщност са достъпни онлайн, т.е. отново в рамките на дома. И докато животът на някои бе в надвиснала опасност, други страдаха от далеч по-козметични, но в никакъв случай по-безобидни за връзката конфликти, като дали и къде да изведат децата си. Пазарът на труда също бе съществено засегнат и трансформиран, като най-потърпевши се оказаха хората със среден и малък бизнес, както и работещите в сферата на услугите. Това е един от важните фактори, в който полът играе съществена роля, а трансформациите се оказаха предизвикателство за много семейства. Не по-малко предизвикателство породи фактът, че не малко от съвременните двойки, и това с изключителна сила важи за Европа, са смесени и предполагат различно местожителство за членовете на двойката: забраните и ограниченията за пътуване в голяма степен засегнаха и тях, спомагайки или за нарастваща привързаност, или за отчуждение.

Последният път, когато Сара (22 г.) и партньорът й Алек (22 г.), и двамата студенти, се виждат, е във Виена, където се и сгодяват в края на февруари 2020. Оттогава са разделени. Сара е с френско-швейцарски произход и живее в малко френско градче, а Алек има американо-канадски произход и живее във Флорида, където се завръща след годежа с презумпцията, че скоро ще може да се види с годеницата си отново. Вследствие на пътните ограничения, на американците не е позволено да пътуват до Франция, освен ако нямат френско или европейско гражданство. Сара се превръща в един от многото случаи на французин с чуждестранен партньор, борещ се за правата на неомъжените двойки да пътуват и да бъдат заедно, наравно с тези на хората с брак.“ Ако не беше Ковид-19 и забраните за пътуване, вероятно вече щяхме да сме женени“. Какви са медицинските основания, които създават условия за подобни рестрикции и дискриминация – женените двойки имат по-малки шансове да са преносители?“, пита се тя. [28]

За повечето двойки в това положение именно неизвестността относно края на рестрикциите и контролът върху пандемията с нейните втори, трети вълни и мутации предизвиква най-много страдание. Едновременно с него обаче налага и усещането за преосмисляне на съществуващите модерни, дистанцирани връзки на път и разкрива необходимостта от уседналост и близост в най-конкретния и определен географски смисъл като единствена възможност за пълноценно общуване: това лице в лице. Събирането на света в рамките на дома наложи връзката с останалия свят да съществува онлайн и доведе до една от най-значимите дигитални трансформации, осъществявани някога: в сферата както на труда, така и най-вече на образованието – в частност. От друга страна, комуникацията през екран, монитор и дистанция, липсата на тялото като факт, като език поражда много неизвестни, свързани преди всичко с възможностите хората наистина да осъществяват и поддържат автентична връзка помежду си по този начин. Дигиталното общуване предполага известна дистанция както от своето собствено, така и от телата на другите, и едновременно с това носи известни предимства като бързина, понякога анонимност, усещане за свобода. Публичните пространства все повече ще функционират в двоен режим – хибрид между онлайн и живи присъствия. Времето на локдауна, разбира се, би могло да се разглежда и като неоценим подарък, позволяващ преоценка не просто на съществуващите взаимоотношения, но и подновяването на загубени връзки не само и единствено с другите, а преди всичко – със самите себе си.

 

Ковид като предизвикателство за психето

Според доста изследвания след края на кризата с Ковид-19 логично би следвало да има пандемия, свързана с менталните проблеми и усложнения, възникнали или обострени заради ситуацията. От друга страна, самото й наличие позволи фокусът да се центрира навътре – към психето, към ролята на мислите, емоциите и действията на всеки от нас поотделно и като цяло. Подобен тип ситуации разкриват и подчертават взаимосвързаността и връзката между хората, укрепват солидарността и доверието, породени от общата опасност, освобождават психиката от непотребното, акцентират върху здравото – това, което трябва да остане, очертават пътища към новото – това, което трябва да дойде. Повече от всичко всяка криза, конфликт, опасност представляват възможност, или както Арундхати Рой сполучливо отбелязва, преход-портал между настоящето и бъдещето. В рамките на този, а и на всеки друг, както бе разгледано и чрез цитираните истории или наративи, пред индивида има само две възможности – да загине или да промени себе си.

 

Бележки под линия:

[28]https://www.connexionfrance.com/Mag/French-Life/transnational-couples-separated-by-coronavirus-travel-bans

The couple are both members of a Facebook group called Covid-19 – Couples separes au dela des frontieres de l’UE. There are currently 1,327 members of the group, which is campaigning for unmarried couples to have the same rights as married couples regarding travel restrictions and helps support couples who are struggling to cope with the situation. This Facebook group is specifically for couples where one person is French, but there are other international groups with the same objectives.

One, called Love Is Not Tourism, has more than 10,000 members. The Couples separes group has been lobbying French politicians on the issue and has garnered support from MPs Mireille Clapot (LREM) and Jean-Paul Lecoq (Parti Communiste Fran?ais). Mr Lecoq wrote to Minister of Europe and Foreign Affairs Jean-Yves Le Drian asking if anything could be done to allow these couples to be reunited.

Литература:

1. Гадамер, Ханс-Георг. Загадката на здравето. София, НБУ, 2014.

2. Bruner, Jerome. 1986. Actual Minds, Possible Worlds. Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts

3. Davis, Joseph (2002) Stories of Change: Narrative and Social Movements. Albany: State University of New York Press.

4. Doty (2003) Story-Sharing Dynamics. State University of New York Press.

1. 5. Ganz, Marshall. (2001). The Power of Story in Social Movements. In the Proceedings of the Annual Meeting of the American Sociological Association, Anaheim, California, August 18-21.

   6. Foucault, M. (1977). Discipline and Punish: The Birth of the Prison Trans. Alan Sheridan. London: Allen Lane.

   7. Frankl, V. E. (1975). Unconscious God. Psychotherapy and Theology. Simon & Schuster, New York, NY.

   8. –––––––– (1994). Logotherapy und Existenzanalyse. Quintessenz: Munchen.

   9. Kurtz, Cynthia F(2014) Working with Stories in Your Community Or Organization: Participatory Narrative Inquiry.

10. Sarbin, Т. (1986) Narrative Psychology: The Storied Nature of Human Conduct.

11. Waldby, C. (2000). The Visible Human Project: Informatic Bodies and Posthuman Medicine. London, New York: Routledge.

Интернет източници:

1. https://www.ft.com/content/10d8f5e8-74eb-11ea-95fe-fcd274e920ca

2. htttp://glasove.com/categories/intervyuta/news/rober-redeker-nasheto-obshtestvo-ne-ponasya-uyazvimoto-tyalo-na-neizlechimo-bolniya

3. https://chetilishte.com/най-страшният-наркотик-в-обществото-е/?fbclid

4. https://illwilleditions.com/when-the-house-is-on-fire/?fbclid=IwAR12LUbcQAPk0Jdqf7uqixmwW2It9lEKX09QBzd_POazFdnAh6D3lbtMyEI

5. https://www.unicef.org/bulgaria/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81-%D1%81%D1%8A%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/covid-19-%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BD%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D0%B9%D0%B4%D0%B6%D1%8A%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5

6. http://harta-bg.info/statia/139 – Човешко достойнство, човешки права, качество на живот. /Айбах, Улрих 2008/.

7. https://illwilleditions.com/when-the-house-is-on-fire/?fbclid=IwAR12LUbcQAPk0Jdqf7uqixmwW2It9lEKX09QBzd_POazFdnAh6D3lbtMyEI

8. https://www.thetablet.co.uk/blogs/1/1413/narratives-family-life-and-lockdown

9. https://www.apa.org/international/global-insights/stories-pandemic

10. https://www.healthwatch.co.uk/blog/2020-04-24/five-stories-how-lockdown-has-affected-peoples-lives

11. https://coronavirus.beyondblue.org.au/managing-my-daily-life/staying-connected/stories-from-young-people-living-through-the-coronavirus.html

12. https://www.bbc.com/future/article/20200601-how-is-covid-19-is-affecting-relationships

13. https://www.connexionfrance.com/Mag/French-Life/transnational-couples-separated-by-coronavirus-travel-bans