Настоящата работа има за цел да проследи какви са последиците, ако признаем нероденото дете за правен субект от момента на неговото зачатие. Дали това изобщо е възможно или трябва дори тогава да има изключения, в които тази правосубектност не му се предоставя в пълния си обем, заради тази на майката. Дали изобщо е възможно на практика пълно зачитане на правата, които мислено можем да му припишем? Възможен ли е знак за равенство между потенциалния и актуалния живот, когато става въпрос за жената и правото ? над собственото ? тяло, както и когато нейният живот е в опасност заради рискова бременност? Можем ли да избираме и как може да стане това, ако нероденото се ползва с пълните права на възрастен индивид?
І. Нероденото дете като самостоятелен правен субект и произтичащите от това последствия:
1) Неприкосновеност на плода в утробата на майката
Ако нероденото дете се радва на признаването му на правен субект още от зачеването му, то това слага край на степенуваната защита на живота, която дава един период, в който може да се извърши аборт. Тази забрана би била абсолютна независимо от увреждания засечени чрез генен тест. В този случай всеки тест, който би установил някакво увреждане ще е в помощ не за решение за аборт, а за подготовка на родителите да поемат грижите на увреденото дете от първия ден на неговото появяване. Т.е. те ще са психически подготвени да го посрещнат, ще са се запознали с ограниченията и възможностите на болестта / състоянието на своето дете. Също така ще са материално подготвени да посрещнат неговите нужди, ако болестта налага нещо по-специфично като подготовка за грижа. Тогава да се извърши аборт по тази причина, би било еднакво с това да се извърши евтаназия на възрастен индивид с увреждане. Признаването на правото на живот на нероденото, но не като морално право, което очевидно има, а правно регламентирано право би постигнало именно това. Дори да прозвучи някак странно, то може да придобие съвсем неочаквани последици, ако в крайна сметка жената, която износва плода не се грижи за себе си и съответно за живота в утробата си, то тя да търпи правна санкция заради лоша грижа към своето неродено дете, така както би я претърпяла, ако на вече родените си деца не подхожда с подходяща грижа и ги поставя в рискови ситуации, застрашаващи живота и здравето им. Дори още по-смело може да се твърди, че тогава е възможно да има жени, които все още ще износват децата си, но към които родителските им права са отнети още преди да са налични в света, поради неадекватна грижа по време на бременност. Всъщност съществува реална опасност да припишем свръх ценност на потенциалния живот и по този начин незабелязано да обезценим актуалния живот. Да го лишим от решения, които очевидно го касаят. Жената, която носи нежеланото дете е обречена да прекара 40 седмици заедно с него и с неразположенията произтичащи от това. Тя трябва да преживее едно състояние на своето тяло, което ако е нежелано, това може да има негативни психологически и емоционални последици за нея. Нежеланата свързаност, нежеланието да бъде майка на нежелано от нея дете е силно бреме, което обаче тя ще е длъжна да понесе като последица от свои избори. Чрез признаването на правото на детето да се роди, се потъпква правото на жената да разполага със своето тяло и състоянията му. Признавайки едно право на един, се потъпква друго право на друг. Според някои абортът може да се разглежда като акт на телесна автономия от страна на жената, която има право да се разпорежда със своето тяло. Но предприемайки сексуален акт, тя е знаела, че е възможна бременност и в някои случаи това може да е счетено като съгласие с условието, че може и да зачене. Ембрионът не може да се смята за натрапник в нейното тяло, защото нейните действия са позволили той да се появи там. Забраната за аборт би означавала, че веднъж щом е наличен, той ще остане там докато стане достатъчно зрял, за да живее извън тялото ?.
2) Нероденото като пациент
Ако то има права докато е в утробата, това ще е така и когато започне раждането и то също ще е пациент в самия процес на асистиране на раждането. Това означава да му бъде признато неговото съучастие в процеса на раждане като право да бъде пациент още преди да се пререже пъпната връв и да се отдели напълно от тялото на майката. От това сякаш не произтичат кой знае какви следствия, но всъщност то ще даде ясно съзнание на медиците, че пациентите са двама и че не могат да се правят решения облагодетелстващи само единия. Именно това е проблемното. Актуалният живот преди потенциалният вече не е така логично, ако нероденото има право на живот толкова, колкото и бременната жена. От друга страна бъдещата майка взема решения за себе си като пациент, дава информирано съгласие засягащо нейния организъм, а не дава своето информирано съгласие като законен представител на нероденото дете.[1] Това, ако правният статут на детето е по-различен ще се промени и дори може да се работи в най-добрия интерес на детето без да е задължително то да е родено. Това е право на вече наличните деца, но и то е налично в света, просто е налично по един по-особен начин като първа фаза на човешкото съществуване.
3) Правото да бъде погребано, в случай, че се роди мъртво
От това право да бъде зачетено като пациент произлиза и друго, а именно при мъртво раждане, бебето да има право да бъде третирано като починал пациент, а не като биологичен остатък след интервенция. Практиката оставя тези деца без имена и без ЕГН-та, защото те не са правни субекти. В акта на графата за име на новороденото се вписва „мъртвородено” (чл. 45, ал. 2 ЗГР). Всъщност дори фактът, че в медицината се говори за пренатална смърт, от юридическа гледна точка смъртта може да настъпи само, когато е започнало юридическото начало на живота.[2] Мъртвородените бебета са особен проблем напоследък. Поради законът в Република България, се появиха петиции и агитации да имаме право да погребем своите мъртвородени деца. Бяха организирани и протести от родители, които са загубили децата си при раждането и не са могли да се сбогуват с тях и да ги погребат. Според данни на Български Хелзински комитет, в България годишно се раждат 600 мъртвородени бебета. Именно те направиха петиция целяща спирането на изгарянето на мъртвородените бебета като остатъчен материал заедно с други части от човешки тела, кръв и медикаменти. Оказва се, че нито една държава в ЕС няма подобна практика.[3] Според правната уредба, мъртвороденото дете е проблем на лечебното заведение и се третира като биологичен отпадък. Семействата им нямат право нито да ги видят, нито да приберат телата им за погребение и кремация. Това поставя много проблеми относно изстрадването по загубата и вероятно може да бъде сметнато за недопустимо от религиозна гледна точка. Проблемът е много дълбок от психологическа гледна точка и затова си струва малко отклонение, за да се даде повече информация относно това как се преживява загубата на очаквано дете, което в крайна сметка се оказва мъртво. Ние нямаме физически обект, върху който да пренесем болката от загубата. Много е трудно да се сбогуваш с представата за един човек, отколкото със самия човек, когато е наличен. В Германия[4] родителите са насърчавани да видят своето мъртвородено бебе, без това да им се налага като решение. Те имат възможността да го видят, да го поемат в ръце, да го подържат малко, да се простят с него и това помага да изстрадат загубата. Има физически обект, който да оплачат, с който да се простят, но който при нас липсва, когато се крие трупът на детето или изобщо не носи статута на труп, а на биологичен отпадък. Отнема му се човешкото. Отнасят се с родителите сякаш, че мъртвороденото не е детето им, а нежизнеспособен отпадък. Нещо, което е отстранено от тялото на жената и няма никаква стойност. Но правото да се простиш с мъртвороденото дава обект на скръбта и така тя по-лесно може да бъде изстрадана. Родителите имат нуждата да създадат спомени с детето, колкото и странно да звучи това погледнато извън всяко психологическо обяснение. Да скрием трупа на мъртвороденото означава да се опитаме да скрием загубата, която преживяват родителите му, да им отречем правото да я изстрадат. Те са убеждавани, че не са станали родители поради тези обстоятелства, но истината е, че са станали родители на мъртвородено дете. Не трябва да се страхуваме да го признаем, те и без това го знаят. Законът е твърде жесток спрямо тях, той не е щадящ, патарналистично е сметнем, че родилката няма да може да понесе гледката на своето мъртво бебе. Не е честно някой друг освен нея да прецени това. Дори подготовката за погребението, измиването, обличането, ритуалът – всичко това спомага за осъзнаването на загубата и изстрадването ?. Ние, погребвайки своите близки се нуждаем от ритуалът и почитта към тях. Той обслужва най-вече интересът на живите, а не на мъртвите, защото живите имат нуждата да направят „всичко необходимо”, да се простят, да скърбят, за да се успокоят. Защо лишаваме родителите на мъртвороденото от всичко това, а им даваме това право за всеки един друг член от семейството, който почине? Ако мъртвороденото няма право да бъде погребано, то те нямат ли право да погребат своето мъртвородено дете? Та това са две различни права.
“Вижте бебето си, подръжте го, дайте му име. Тъгуването е изключително важна стъпка към възстановяване от загубата. Човек обаче не може да тъгува за безименно дете, което никога не е виждал. Дори бебето да е увредено, специалистите съветват да го видите, защото онова, което си представяме, обикновено е по-лошо от действителността. Като държите бебето и му дадете име, ще направите смъртта му по-реална за вас и ще се справите по-лесно с нея. Същият ефект ще има и уреждането на погребение. Това ще е още една възможност да си вземете довиждане с него. А гробът ще ви осигури място, където да посещавате вашето бебе през идните години.” [5]
И все пак, ако нероденото се радва на права както всеки друг, ако му бъде призната правна субектност още от самото зачеване, то тогава то ще бъде третирано като човешко същество при смъртта си и ще може да бъде погребвано, както всеки един човек. Явно законът трябва да претърпи съществена промяна, защото самите родители искат да погребват своите бебета. Тук дори не става въпрос за интересът, който допускаме, че може би ще има мъртвороденото, а за интересът на неговите родители. Дори религиозно погледнато мъртвороденият има интерес да му бъде отслужен погребален ритуал. Никой не трябва да бъде лишаван от правото да бъде опят преди да бъде погребан. Религията в някаква степен може да е основа за някой нов закон, защото съответства на моралните норми на религиозното общество. При нас тя няма такова всеобхватно значение, но въпреки това дори един атеист може да пожелае да погребе според обичая своето мъртвородено дете. Ако нероденото има призната правна субектност, ние не трябва да го лишаваме от неговото право да бъде погребано. А дори тя да не му бъде призната, то неговите родители със сигурност са правни субекти и не трябва да лишим тях от правото им да погребват член от семейството, защото дори мъртвороденото е такова за тях. Остава въпросът, ако това все пак стане възможно какво става с тези родители, които не желаят да видят и да погребат трупа на своето дете. То трябва ли да бъде третирано като биологичен отпадък или трябва да му се назначи погребение от държавата като на всеки друг непотърсен труп? Може ли тялото му да се даде за изследвания или в учебни зали на университети? Ако то е признато за личност, можем ли да се разпоредим с мъртвото му тяло, както ние сметнем за добре? Въпросите остават отворени, защото с промяната на правния статус на нероденото се налагат множество неподозирани законови промени и все по-сложни казуси да бъдат на дневен ред. Неизбежно това може да доведе до пренаписване на голяма част от законите и това може да се наложи да стане прекалено бързо поради нововъзникващите ситуации. Това ще внесе хаос и крайният резултат да не е така добър, както първоначалният замисъл. В България пречката да погребем мъртвороденото е, че неговото тяло се разглежда като остатък от родилната помощ и има закон, в който е описано как се третират тези отпадъци (ЗОУ). От друга страна, за да има разрешение за погребение, трябва да има акт за смърт (ЗГР), какъвто при мъртвородените не се издава. В страните от ЕС такъв акт се издава и погребението е задължително, дори в някои страни има финансови помощи за родителите, които погребват своите мъртвородени бебета. В България обаче не се прави разграничение между мъртвородено дете и биологичен отпадък. Едва разграничаването ще позволи и различие при третирането. Както отбелязах в бележка под линия по-горе, в някои държави дори фетуси са горени отделно биологичните отпадъци, от което личи респекта към онова, което по своята същност е човешко начало.
Въпросът с погребването на мъртвородените бебета е твърде належащ и поради неверието от страна на родителите, че тяхното дете е мъртво, а не е трафицирано. Много е удобно това, че тялото се изгаря и няма никакви следи. Даването на мъртвото тяло може и да е превантивно в някаква степен от злоупотреби с трафик на бебета, което не е рядко срещано престъпление. Много лесно част от новородените могат да изчезнат и все пак да не бъдат изгорени по простата причина, че са живи и са дадени за нуждите на черния пазар – на състоятелни бездетни двойки или за органи.
ІІ. Жената и нейните /правни/ права върху тялото ? Vs. Заченатото и неговото /не правно/ право на живот (преди 12-та седмица от бременността)
Правото на аборт се причислява към правата, чието упражняване води до увреждане на човешкото тяло.[6] За да бъде извършен аборт, то той би трябвало да бъде смятан за интервенция, която засяга само тялото на жената, без оглед на нероденото като носител на каквито и да е права. Обикновено ембрионът е смятан за част от женското тяло, а оттам вече е възможно жената да се разпорежда напълно със своето състояние, което засяга и него. Той, разбира се, се ползва с определена защита след определен период от време, но не е изключено тази негова защита отново да не се корени в неговата непризната ценност, а по своята същност да предпазва жената от тежките последици от направен късен аборт, които в някои случаи могат да бъдат доста сериозни. Така че изниква въпросът кого пазим или дали защитата на нероденото от определен период от време по своята същност не е в по-голяма степен защита на бъдещата майка. Заченатият е смятан за част от тялото на жената, а не като самостоятелен правен субект. Неговото бъдещо добруване зависи от нейните решения. Тя има право на вземане на решения относно собственото си тяло, а заедно с това и да се разпореди със заченатият. От друга страна това може да бъде разгледано и като нейно право на собственост върху тялото и процесите протичащи в него, един от които е бременността. Това включва износването на плода или прекъсването на бременността. Жената има право на контрол върху тялото си, а оттам произтича и правото на аборт. Но тя се разпорежда с тялото си, доколкото нероденото дете не се смята за субект с права, но ако то бъде разгледано като носещо правото на живот от своето зачеване, то тогава такова право върху собственото тяло на жената ще се окаже доста проблемно. Така правата, които има жената върху своето тяло влизат в конфликт с правата на неродения за живот. Това би означавало, че ако признаем едно такова право на ембриона, то тогава абортът би бил забранен. Но ако това важи във всяка ситуация не става ясно какво би трябвало да се предприеме при извънматочна бременност или други състояния, които могат сериозно да застрашат живота, както на бъдещата майка, така и на нероденото ? дете. Чие право на живот трябва да бъде зачетено? Очевидно при извънматочна бременност няма как да се развие плода и единственото решение може да бъде това да се отстрани. При други ситуации, когато бременността е напреднала, може би също не е удачно да се бездейства, за да се даде равен шанс за оцеляване на бъдещата майка и нероденото ? дете. Това би било жестоко, но тук отново не е ясно, ако се даде шанс на потенциалния живот, дали той ще може да стане актуален такъв или ще пожертваме актуалния за сметка на потенциалния и в крайна сметка ще рискуваме да пожертваме и двата.
Става ясно, че не е толкова лесно да се вземат решения, когато бъдещата майка и бъдещото дете са носители на равни права. Така, когато се налага избор, който трябва да ощети едната страна, то той никога не може да бъде правилен, защото избира едното за сметка на другото. Ако едното право няма превес, то тогава и двата живота са в опасност и то един от друг в някои извънредни ситуации. Дори, когато детето е желано и не става въпрос за аборт по желание, то отново могат да изникнат ситуации, в които се налага отстраняването му, защото потенциалният живот застрашава не само своето съществуване, но и това на тялото, което го износва и което, ако пострада бременността така или иначе няма да може да се придвижи до своя естествен край и да завърши с раждане. От това следва, че дори нероденото дете да има права, то те не могат да бъдат абсолютно пълни, защото могат да застрашат живот. А ако се признае пълен знак на равенство между права на неродено и бъдеща майка, то при извънредни ситуации трябва да се прибягва до дарвинизъм и да е законно лекарите да не се намесват в случаи, когато се налага избор, а да оставят нещата на природните процеси, дори това да означава, че равенството или ще запази двата живота, или ще запази само единият, или ще погуби и двата. Това може да се възприеме като равен шанс за оцеляване, но ако ембрионът не е достатъчно оформен, за да е жизнеспособен, неговата неприкосновеност е проблемна, ако застрашава живота на бъдещата майка, защото тя би могла да продължи да живее без него, а той без нея не. Това ще направи безсмислено да се жертва нейният живот, само защото има забрана за посегателство върху нероденото дете. Така от двата живота не избираме нито един. От двата живота, от които ни е възможно да запазим един, ние следвайки едно чувство за „обсесивна” справедливост, не се застъпваме за този, който можем да спасим, заради невъзможността да направим същото и с другия. Това ще е едно изкривено чувство за равенство.
Жената, ако има право на това да се разпорежда със собственото си тяло, то това е в разрез с моралното право на живот на нероденото. Но докато първото право е правно уредено, то второто произтича от морала и не бива защитавано със закон до определена седмица от бременността. Така се дава един „гратисен период” на жената, в който тя може да се разпореди с процесите в своето тяло и отвъд, който това вече ще е незаконно. Границата е ясна, но може да бъде удължена по медицински причини, което също има своите граници. И все пак, сроковете не представляват някакво съществено различие при развитието на плода. Разликата от няколко дни, в които се преминава от позволено на забранено за извършването на аборт, не са белязани от изключителни промени. Това ни навежда на мисълта, че може би правната рамка не е това, което може да ни даде отговор на въпроса откога започва животът на ембриона. Неговото човешко начало е неоспорим факт и никой не може да ни убеди, че отвъд някакъв измислен период се случва нещо изключително, което изведнъж очовечава съчетанието от тъкани и клетки и то изведнъж придобива човешкото в себе си и с това и право на живот, което само частично защитаваме. Очевидно и това би бил грешен подход. Можем ли да подхождаме към нероденият живот като към абсолютна ценност в една ситуация и да не го правим в друга, когато по медицински причини се налага да го прекъснем? Може ли жената, чието тяло е приело тази нова форма на живот да се разпорежда със собствената си физика, при условие, че признаем правосубектност на плода? Интересите на бъдещото дете са то да се роди. Интересите на жената, която го е заченала обаче, могат да бъдат различни. Проблемът е, че за да се роди, ембрионът трябва да използва тялото на жената, за да придобие жизненоспособност, а ако тя не е съгласна това да се случи, то чие право е по-важно? Правото на живот или правото на вземане на решения? При днешната ситуация, то нейното право е това право, което ще зачетем, ако то е заявено в определения за това срок. Заченатият би бил разгледан като просто сбор от тъкани и клетки, които принадлежат към нейното тяло и тя има право да се разпореди напълно с тях и да пожелае премахването им. Не се разглежда като нарушаване на правото на живот, тъй като нямаме правен субект в утробата. Дори, когато бременността е надхвърлила позволените седмици и абортът е криминален, то отново нямаме правен субект в утробата, макар че с това действие да се прекрачва законът. Това ме навежда на мисълта, че тази забрана за късен аборт обслужва по-скоро жената, отколкото заченатият. Това е гаранция срещу усложнения от всякакъв тип, които касаят единствено нея и лекарския екип. Законното право няма отношение към моралното право. Затова нероденият живот морално има право на живот, но това няма никакво отношение към правото му да се роди с някаква юридическа стойност. Такава просто липсва. Това улеснява вземането на решения при ситуации, които изискват спешното отстраняване на плода с цел запазване живота на бременната. Това има отношение върху правото на един човек да се самоопредели, да реши кое е най-добро за него, да може да планира това, което му се случва и да властва над тялото си в едни като че ли допустими граници.
ІІІ. Утопичният свят, където всичко това би било възможно
/Заключение/
В заключение може да се каже, че признаването на нероденото за правен субект още от момента на неговото зачатие е невъзможно. То може да бъде обект на яростна защита, но никога няма да може да се ползва със същите права, както възрастните индивиди. Забраната за аборт ще срещне изключително много съпротива, но въпреки това не тя е невъзможна. Напротив, би могъл да бъде забранен и не в това е проблемът. Въпросът става по-труден, когато се върти около онези медицински състояния, които ни карат да правим избор между бременна и неродено, защото бременността застрашава живота им. Тогава как ще припишем равни права за живот на двамата и ако го направим какво ще последва от това? Ще оставим природата да направи своя подбор или ще действаме, за да спасим този, който има повече шанс? Че това обикновено е майката и изобщо не е предмет на обсъждане. Как тогава ще защитим детето по онзи приравняващ го с нея начин? Със сигурност правото да бъде пациент, правото да бъде погребано биха били с положителен резултат за родителите. Един вид тяхно право е нероденото им дете да бъде разглеждано като пациент, тяхно право е да го погребат, ако то е мъртвородено. Неговите права ще обслужват техните. Затова е все едно дали ще бъдат признати като негови или техни – резултатът е един и същ. Третирането също. Може би затова са всички тези дебати, петиции и протести – за малко повече уважение в третирането на неродените ни деца. Ние очакваме, че правото ще ги защити, тъй като не могат да го направят сами, а често пъти техните родители са ограничени от закона, за да го сторят.
Бележки под линия:
[1] Стоян Ставру. Невидимият пациент. https://www.challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/nevidimiat-pacient/
[2] Стоян Ставру. Вещноправно действие на смъртта. С. 2008, стр. 98.
[3] Данни от организация „Макове за Мери”: http://poppies-for-mary.org/?page_id=478, според които в Германия на семействата им се разрешава да впишат детето си във „фамилна книга”, давайки им шанс да му дадат име. Бебета над 1000гр. задължително подлежат на погребение или кремация, а в някои провинции и над 500гр. В Австрия, мъртвородените деца се записват в регистъра на починалите и от 1999г. родителите им имат право да им дадат име. Погребването или кремацията на бебета под 500гр. в повечето провинции е задължително. В Белгия на мъртвородени деца след бременност минимум от 180 дни се издава смъртен акт и отново от 1999г. родителите имат право да дадат име на детето си. В Дания мъртвородени след 22 г.с. задължително се погребват, а под този период по желание на родителите. В Испания след 28 г.с. задължително подлежат на кремация, погребение или морско погребение. Във Великобритания след 24г.с. мъртвородените имат право да получат име и да бъдат вписани в регистър на мъртвородените деца. Дори фетуси подлежат на кремация отделно от биологичните отпадъци. В Ирландия от 1995г. родителите вписват в регистър своето мъртвородено дете и могат да се възползват от финансова помощ при погребение или кремацията му от 1999г. В Холандия след 24г.с. мъртвороденото подлежи на същите ритуали при погребение, както всеки един възрастен.
[4] Боряна Петкова. Как изглеждат мъртвородените бебета. http://poppies-for-mary.org/?p=817
[5] Откъси от книгата “Какво те чака през първата година на детето” (Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, Sandee Hathaway; 2008) http://poppiesformary.wordpress.com/studie/
[6] Стоян Ставру. Човешкото тяло като предмет на вещни права. С. 2008, стр. 86.
Използвана литература:
Ставру, С. Вещноправно действие на смъртта. С. 2008
Ставру, С. Човешкото тяло като предмет на вещни права. С. 2008
Източници от Интернет:
Български Хелзински комитет. Петиция Спрете изгарянето на мъртвородените бебета като биологични отпадъци http://www.bghelsinki.org/bg/dejstvaj/sprete-izgarianeto-na-mrtvorodenite-bebeta-kato-biologichni-otpadtsi/
Организация „Макове за Мери”
Откъси от книгата “Какво те чака през първата година на детето” (Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, Sandee Hathaway;2008)http://poppiesformary.wordpress.com/studie/
Петкова, Б. Как изглеждат мъртвородените бебета. http://poppies-for-mary.org/?p=817
Ставру, С. Невидимият пациент. https://www.challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/nevidimiat-pacient/
Ставру, С. Мъртвородените деца – човешки същества или биологичен отпадък? https://www.challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/martvorodeni-deca-pogrebvane/
