(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 27, с. 518-526)
(още един поглед към случилото се по време на организираната от Фондация за развитие на правосъдието Кръгла маса на тема „Съдебната психиатрична и психологична експертиза: стандарти и практики“, 06 юни 2013 г., Конферентна залата на ВКС, Съдебна палата, eт. I, 9.00-13.30 часа)
1. За едно властовó съзаклятие
Темата за съдебната експертиза е част от големия въпрос за т. нар. съдебно-медицинска власт, върху която са съсредоточени немалка част от изследванията на Мишел Фуко. Великият френски мислител акцентира върху тясната връзка между правото (съдията) и медицината (лекаря) в реализирането на властта върху тялото. Съучастието на медицината в налагането на морала като своеобразна терапия се описва от Мишел Фуко по следния начин: „ако трябва да се лекува тялото, за да се премахне заразата, уместно е да се наказва плътта, тъй като тъкмо тя ни привързва към греха; и не само да се наказва, а да бъде упражнявана и умъртвявана, да не се страхуваме да оставяме в нея болезнени следи, защото здравето твърде лесно подтиква нашето тяло към грях. Лекува се болестта, но се руши здравето, благоприятстващо провинението.1“ „Аскетичното“ лечение (каквото би могло да бъде особено лечението на лудостта) омоломощава плътта като „извор на морално зло“, за да изпъкне морално доброто тяло. Лечението става „лекарство едновременно срещу болестта и срещу здравето – в полза на тялото, но във вреда на плътта2“.
Наказанието (юридическата реакция на девиантното поведение) и лечението (медицинската реакция на девиантното поведение) имат сходни властови и социалнокохезионни функции. Те се прилагат:
– или като алтернативни реакции (например в случаите на установена невменяемост, когато наказанието се заменя с принудително лечение – съдът вдига ръце от обвиняемия и го предава като пациент в ръцете на лекаря),
– или като взаимноусилващи се компоненти на едно комплексно въздействие (експертът психиатър, психолог или лекар определя мотивацията и степента на девиантност, която трябва да бъде коригирана (поправена) с наказанието – съдът съобразява с експертното мнение реакцията си спрямо обвиняемия чрез индивидуализацията на наказанието и чрез определянето на начина на неговото изпълнение).
Така в наказателното правораздаване, дали едно лице ще бъде предадено на Затвора (правната поправителна система) или на Клиниката (медицинската „поправителна“ система) и как тези две институции ще си разпределят „корекционното“ въздействие върху тялото, психиката и поведението на лицето, зависи в голяма степен от взаимодействието между лекаря (експерта) и юриста (съдията). Основният канал на това взаимодействие е именно експертизата. Именно експертизата – съдебнопсихиатричната и съдебнопсихологическата бяха предмет на обсъждане по време на проведената на 06 юни 2013 г. Кръгла маса на тема „Съдебната психиатрична и психологична експертиза: стандарти и практики“. Тясното взаимодействие, в което работят експертите психиатри и психолози с магистратите в съдебната власт, беше потвърдено от представените статистически данни, според които вещите лица (експертите-специалисти) разполагат с 98 % доверие от страна на съда – доверие, което изисква качество и предполага действителна компетентност.
2. „Корекцията е в дозата!“
Споделянето на правораздавателната система (правото) с институциите на експертизата (психиатрията) и обединяване на експертите на наказанието с експертите на лечението предполага и изисква доверие. След като една от основните цели на наказанието е поправянето на извършителя на общественоопасното деяние, то основен компонент в преценката при налагането на това наказание следва да бъде психиката на конкретно наказвания и свързаните с нея личностни и медицински особености. Отчитането на психологията и психопатологията при налагането на наказателната репресия е неизбежен компонент от корекционното наказателно праворадаване. Именно тук магистратът се нуждае от знанията на експерта – психиатър и психолог. Именно тук експертът е този, към когото се обръща съдът в опитите си да постигне справедливост.
Съвременният фокус на наказанието към предотвратяване чрез поправяне, а не чрез отстраняване, води до забелязващо се медикализиране на правораздаването: вододелът „невменяем-вменяем“ става основен въпрос при определянето на качество на реакцията на държавата срещу лицата, които се съпротивляват на нейната власт (как да ги „поправим“, „подчиним“: да ги лекуваме или да ги накажем). От друга страна, все по-често започва да се наблюдава феноменът „престъпление без мотив/причина“, при който се поставя въпросът за количество в реакцията на държавата спрямо извършителя, който остава „неразбран“ от магистрата (колко да го накажем: как да индивидуализираме наказанието, „коригиращото въздействие“, след като не можем да проникнем в мотивацията и във волеобразуването на престъпника). Вменяемостта е важна с оглед това на кои експерти да бъде даден извършителят, а мотивите са определящи при индивидуализиране на корективното въздействие. При преценката и на двете неща ролята на експерта психолог/психиатър е изключително важна. От тук е огромното доверие, с което експертите се ползват в съдебната система, тъй като те стават своеобразни съучастници при реализирането на властовите модели на „коригиращата“ държавна власт.
Експертът-психиатър помага при разрешаването на следните въпроси: вменяем ли е извършителят; налице ли е годност на едно лице да дава свидетелски показания; налице ли е годност обвиняемият да дава обяснения. Експертът-психолог помага при разрешаването на следните въпроси: как да бъдат постигнати целите на наказанието: да се допусне ли условно осъждане; какъв да е видът и размерът на наказанието; постигнати ли са целите на наказанието – достатъчно ли се е поправило едно лице за предсрочно условно освобождаване; налице ли са предпоставките за промяна на режим на наказанието; да се допусне ли замяна на доживотен затвор след изтърпяване на 20 години лишаване от свобода. В гражданското право експертите отговарят на въпросите: на кого да бъдат предоставени родителските права; налице ли е разстройство на половия идентитет (в контекста на искания за смяна на гражданския пол); как да бъдат снети показанията на деца (предвид психологичните особености на децата). За ролята на експерта-психолог свидетелстват и съществуващите законодателни разрешения, при които децата се разпитват от психолог, а съдът впоследствие разпитва психолога. Така експертът става посредник между детето и съда: свидетелят или страната – в каквото процесуално качество участва детето, са „изместени“ от експерта.
3. За юридическата кариера на лекаря
Еволюцията на целите на наказанието – от възмездие за конкретното престъпно деяние към поправяне на личността на престъпника като цяло, води и до еволюция на взаимоотношението „магистрат-лекар“ чрез включване на експерти психиатри и психолози в производството на коригиращо властово въздействие, овладяващо и „смиряващо“ обществено опасните индивиди. Това интензивно взаимодействие при разпределянето на коригиращото въздействие изисква ясното разграничение между компетентността на магистратите и медицинските експерти чрез залагане на механизми, които да възпрепятстват изкривявания от рода на тези, превръщащи наказанието в терапия, а принудителното лечение в наказание. Необходими са законови гаранции, които да възпрепятстват евентуални деформации в разпределението на компетентността чрез интерекспертна интервенция, която често остава „невидима“, а в някои случаи може да бъде предизвикана и от свръхдоверието на магистрата към становището на експерта.
В исторически план взаимодействието между магистрата и медицинския експерт е преминало през различни етапи (модели): от отхвърляне на експертите от съдиите („изолиране на експертите“, свръхюридизъм, при който основният принцип е „върховенство на съдията“: „Съдията решава, експертът изпълнява!“), през пълен пренос (делегиране) на съдебен авторитет в полза на експертите („свръхкредитиране на експертите“, свръхпсихиатризъм, при който основният принцип е „върховенство на експерта“: „Експертът решава, съдът изпълнява!“), до споделяне на отговорностите според компетентността (взаимосъдействие между магистрат и лекар, „колаборационизъм“, съдебно-психиатрично сътрудничество, при което принципът е „върховенство на ефективната корекция“: „Експертът обяснява, съдът решава!“). Днес като че ли законът и практиката са се ориентирали към баланса на третия модел, изразяващ се във взаимно и съвместно търсене на най-ефективният начин за поправяне, превъзпитаване и ресоциализиране на извършителя на едно общественоопасно деяние. Единствено тази реакция, която отчита индивидуалните и личностните особености на извършителя и през тях вгражда механизмите на коригираща социална власт, за да върне лицето отново в общността, е реакцията, отговаряща на съвременните принципи на наказателното правораздаване.
4. Травматичността в съдебното битие на лекаря
Включването на лекаря в наказателното правораздаване в България отговаря на континенталната концепция за независимост на експерта (за разлика от англосаксонския модел, при който експертът е „приватизиран“ и се наема от съответната страна, която го включва в съдебното производство, за да й помага). Но може ли вещното лице да бъде неутрално – може ли то да реализира т. нар. независимост по хоризонтала – независимост, която съществува като контрапункт на независимостта на съда, която е „по вертикала“? Тази „независимост“ на експерта се компрометира в две насоки.
От една страна, експертът е призован от държавата, за да помага при коригирането на една застрашаваща обществото с поведението си личност. В този смисъл той е натоварен с властови (поправителни) функции, които поставят неговото разположение във вертикала. В „допитването до експерта“ от страна на съда се съдържа и своеобразна делегация на корекционна власт, упълномощаване за търсене на начини за справяне с конкретната опасност, съдържаща се в конкретния извършител. Функцията на „въздействащ“ не позволява на експерта да бъде част от хоризонтала на този, спрямо когото се осъществява въздействието. Именно защото експертът определя (коригира) хоризонта на извършителя, той не може да бъде част от неговия хоризонтал.
От друга страна, психиатърът/психологът е хуманен лекар (специалист) – той е натоварен със задачата да излекува своя пациент, който е обвиняем в наказателното производство. Съвременната хуманна медицина изключва раглеждането на пациента като обвиняем – „вината за заболяването“ е изключена като компонент от анамнезата, диагнозата и лечението. Лекарят е съюзник на своя пациент в битката за „нормално здраве“. Как при тези обстоятелства лекарят-експерт да се въздържа от уклон да заема „страната“ на своя пациент? Как може да се овладее тази професионална „зараза“ – грижа за пациента, вземане на неговата страна (хуманно отношение), породена от терапевтичната подготовка, която изисква лекарят да съпреживява това, което преживява неговия пациент? И няма ли „преодоляването“ на този „уклон“ да представлява всъщност „изневяра“ към съвременната концепция за лекаря в хуманната медицина?
Посочените две функции на лекаря-съдебен експерт създават противоречие, което е в основата на т. нар. травматичност на съдебнопсихиатричната и съдебнопсихологичната експертиза. Съдействието към съдията е своеобразно предателство спрямо пациента – експертността като независимост компрометира медицината като грижа. Снемането на това противоречие е възможно единствено при интерпретиране на коригиращото въздействие в неговата цялост (в неговия юридически и медицински компонент) като форма на лечение, като грижа за девиантния субект, но това разрешение снема границите между Затвора и Клиниката. Лекарят трябва да прецени кое е най-доброто за неговия пациент (с оглед интереса на този пациент), докато експертът определя как да бъде наказан обвиняемия (с оглед интереса на държавата). В първия случай той действа като представител (защитник) на пациента си, а във втория – като представител (защитник) на държавата. Необходимостта от утвърждаването на юридическата власт видоизменя лечението като медицинска грижа за личността. Експертът първо е съучастник в правораздаването, след което е лекар на обвиняемия. Макар и драматичността на това противоречие, чийто приоритет като че ли е разрешен в полза на правораздаването, често да се пренебрегва и омаловажава, тя е причината за редица смесвания между функциите на експерта (лекаря) и магистрата (юриста). Без да искам да противопоставям интереса на пациента с този на държавата, тяхната конфронтация е проявена с най-голяма интензивност именно в рамките на производството по реализирането на наказателната репресия.
Другата голяма причина за травматичност в съдебната експертиза е липсата на юридическа регламентация. Дерегулирането на съдебнопсихиатричната и съдебнопсихологичната експертиза е като че ли част от концепцията за независимостта на лекаря от юриста (независимостта на „експертната“ медицината от „войнстващото“ право). Съучастието на експерта в реалиите на една съдебно-медицинска коригираща власт предполага ако не равнопоставеност, то поне независимост на двата типа експерти – медицински (лекари) и съдебни (юристи). От друга страна обаче, доверието на съда в изводите на експерта предполага ясен контрол за качество, безспорни и високи критерии за подбор на експерти и категорични правила, по които да се реализира тяхното съучастие в системата на корегиращи въздействия. В противен случай безпрепятстваният достъп до съучастие в наказателното правораздаване на специалисти, които не са доказали своята експертна компетентност и способността си да се справят с особената роля на вещото лице в съдебните процедури, би могъл да доведе до компрометиране на „експертната“ медицина и до евентуалното й изолиране в съдебните зали. От друга страна, некомпетентната експертиза, залегнала в основата на съдебната присъда, ще компрометира и ефективността на самата правораздавателна система.
В контекста на необходимостта да се осигури качество на съдебната експертиза могат да бъдат поставени въпросите. Кой е потребителят на съдебната експертизата? Дали това са само органите на съдебната и съдебноизпълнителната власт, или всъщност това е цялото общество, тъй като всички ние искаме справедливост и законност, а те могат да бъдат постигнати именно чрез правораздаване със съдействието на съдебните експерти? Трябват ли ни експертиза-епикриза, експертиза-бланка, която се „попълва“ по образец чрез снемане на стандартни данни за дееца, или коригиращото въздействие изисква експертно съобразяване на личностните особености в тяхната пълнота и специфика? Отделно стоят въпросите: Съдебната система има доверие на съдебните експерти, но дали ги уважава? Дали е в състояние да оцени адекватно труда и квалификацията им?
Проведената на 6-ти юни 2013 г. Кръгла маса „Съдебната психиатрична и психологична експертиза: стандарти и практики“ постави голяма част от посочените по-горе въпроси. И макар и дискусията да продължава с потенциал, който може да промени съществено и без това проблемната сфера на съдебната система, ето част от изводите, до които стигнаха участнаците в кръглата маса:
– необходимо е осъществяването на сходен контрол върху качеството на съдебната експертиза, какъвто контрол се упражнява при подбора на магистратите:
! въвеждането на процедури за подбор и подготовка не само на юристи-съдии, но и на психиатри/психолози-вещи лица (около този извод се обединиха всички участващи в панела лица). Съдебната експертиза трябва да бъде уредена като регулирана професия, в която да съществуват професионални организации с ясен статут и правомощия (за необходимостта от осъществяването на т. нар. експертиза на експертизата говори прокурор Пламен Пачев);
! трябва да бъдат предвидени и организирани изпити, регулярна проверка и актуализиране на професионалните качества на експертите, включително чрез въвеждането на ясни, категорични и съвременни стандарти за експертиза (Георги Кирилов);
! нужни са механизми за адекватна обратна връзка, „акредитация“ или „рейтинг на доверие“ на вещите лица, включително чрез „интервюиране“ на експерти от магистратите, които ги „подбират“, чрез въвеждане на избор на експерти на случаен принцип, чрез събиране на статистическа информация (Георги Кирилов, съдия Таня Маринова);
! контролът за качество трябва да обхване целия спектър от взаимодействия между лекаря и юриста: не само при разследването и при постановяване на съдебното решение, но и при изпълнение на наказанието (прокурор Пламен Пачев);
– осигуряване на механизми за ефективно взаимодействие:
! ясен диалог и разпределение на функциите (съдии-лекари): кой какво решава и преценява, кой на кого е „помощник“ (съдия Таня Маринова);
! ясен диалог и „синхронизиране“ на използваната терминология: юристи и лекари, закони и медицински стандарти да говорят на общ, взаимно достъпен и разбираем език (пример за нееднакво интерпретиране е терминът „синдром на родителското отчуждение“ – примерът беше даден от прокурор Радка Стоянова и потвърден от доц. Владимир Велинов);
! техническо и физическо обезпечаване на диалога и на взаимодействието „магистрат-експерт“, включително осигуряване на подходяща среда и предвиждане на достойно възнаграждение за предоставяния експертен труд (прокурор Радка Стоянова, съдия Таня Маринова).
В края на втория панел от провеждането на кръглата маса доц. Владимир Велинов обобщи някои конкретни предложения, сред които: създаване на Институт по съдебна експертиза (с класове по различни специалности) или създаване на Департамент по съдебна експертиза към НИП; поставяне на изисквания за провеждане на въвеждащо и продължаващо обучение на съдебните експерти; утвърждаване на стандарти по съдебна експертиза; въвеждане на институцията на главни съдебни експерти, които консултират Министерството на правосъдието; лицензиране на вещите лица; разграничаване на три нива на компетентност на вещите лица: хабилитирани лица, утвърдени специалисти в областа и ординерни специалисти. Към тези предложения Георги Кирилов добави: въвежането на мандатност на вещите лица (провеждане на периодични изпити, положителното справяне с които е предпоставка за удължаване на мандата на вещото лице); сертифициране за работа по определени процедури, стандартизирани за България; отваряне на граници на експертизата: експерт от съответната държава да участва в експертизата на освидетелствания, гражданин и жител на тази държава; въвеждане на тясна специализация и профилиране в съдебната психиатрия (експерти с компетентност само при разпит на свидетели, само при преценка за дееспособност, само при преценка за невменяемост и пр.).
Съдебната експертиза поставя редица неразрешени въпроси, които нанасят своите травматични следи в българското правораздаване. Въпреки съществуващите опити да се инициира приемането на Закон за вещите лица, който да уреди статута и изискванията към съдебните експерти, държавата остава глуха или поне видимо безучастна към поставяните проблеми. Удавянето на дискусията в множеството други проблеми на нашето общество създава ядра на травматичност в самия център на правораздаването – там, където се срещат лекарят и съдията, за да решат съдбата на обвиняемия. И ако смятаме, че това място е със съдбоносни последици не само за конкретното лице, застанало в него по конкретното производство, но то е и епицентър за утвърждаването на справедливостта като обществена ценност, то следва да си признаем, че от всеки един от нас – работещите в тази сфера, зависи дали ще отдадем необходимото внимание към проблемите на съдебната експертиза.
Бележки под линия:
1 За „квазитъжедствеността на накаващият жест и лекуващия жест“ вж. Фуко, М. История на лудостта в класическата епоха. превод Антоанета Колева, Плевен, 1996, с. 130-131.
2 Вж. Фуко, М. История на лудостта в класическата епоха. превод Антоанета Колева, Плевен, 1996, с. 131.
Видеозапис на цялата конференция (панел първи и панел втори):
