Бележки по предложенията за изменение и допълнение на ГПК в частта за изпълнителното производство

(публикувана за пръв път в сп. “Търговско и облигационно право”, бр. 9 от 2014 г.)

 

На официалната уебстраница на Министерство на правосъдието бе обявен за обществено обсъждане поредният законопроект за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс. С него се потвърди тазгодишната тенденция изпълнителният процес, в частност дейността на частните съдебни изпълнители, да бъде обект на засилен нормотворчески интерес. Осезаемият опит да се отстранят някои недостатъци, които се натрупаха в съдебноизпълнителната практика през последните години, заслужава адмирации. Дали обаче част от предложените текстове не разкриват непълноти и противоречия? Какви биха били последиците от възприемането на предложенията в настоящия им вид? Без претенции за изчерпателност и окончателност, отправените по-долу бележки целят да обърнат внимание на някои важни въпроси, които не следва да убягват на отговорните длъжностни лица в хода на законодателния процес.

 

1. Предложението за изменение на режима на продължаване на изпълнението от друг съдебен изпълнител в същия район на действие

С § 20 от проекта се предлага създаването на нова ал. 4 на чл. 427:

„(4) Не се допуска прехвърляне на изпълнително дело по искане на взискателя от един съдебен изпълнител на друг в един съдебен район.“

По мое мнение въпросното допълнение не отговаря на практическите нужди. Обособяването на два вида органи по принудително изпълнение – частни и държавни съдебни изпълнители – превърна гражданското съдебно изпълнение в своеобразен „пазар на услуги”[1], което създаде условия на конкуренция както между самите частни съдебни изпълнители, така и между тях и държавните съдебни изпълнители. По този начин акцентът се постави не върху монополното упражняване на публични функции, какъвто е случаят със Закона за нотариусите и нотариалната дейност, а върху конкуренцията. Последната винаги предпоставя правото на избор, чийто титуляр в случая е кредиторът. В този смисъл подобно разрешение изглежда неразумно от гледна точка интереса на взискателите и противоречи на основните цели, залегнали в новия ГПК и дали мотив за приемането на ЗЧСИ – бързината и ефективността. Така, в случай че взискателят не е доволен от работата на изпълнителния орган и отречем процесуалната възможност да поиска изпълнителното дело да бъде прехвърлено на друг (макар и от същия район на действие), това би означавало, че за да продължи изпълнението при друг съдебен изпълнител, той следва да поиска обратно изпълнителния лист. Правната последица от това юридическо действие ще бъде прекратяването на изпълнителното производство, което ще доведе до отпадане на обезпечителните мерки (чл. 433, ал. 2 ГПК), както и до загубване на всички останали действия. Образуването на новото производство ще въведе взискателя в нови разноски, а предходно заплатените по прекратеното ще останат в негова тежест (арг. от чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК). Междувременно би могло да се открие удобна възможност длъжникът да използва „гратисния период” между прекратяването и образуването на новото изпълнително дело пред друг съдебен изпълнител, за да се разпореди с някои от имуществените си права, с което би могъл да осуети реализирането на вземанията на своите кредитори.

Ето защо е по-удачно да се предвиди изрично правото на взискателя да иска продължаване на изпълнението от друг съдебен изпълнител, който е компетентен да извършва действия по смисъла на чл. 427 ГПК, като е без значение дали изпълнителното дело се прехвърля от държавен на частен съдебен изпълнител или обратното, или прехвърлянето се осъществява между различни частни съдебни изпълнители. По този начин ще се отстранят и възникналите във връзка с приложението на разпоредбата на § 3, ал. 1 ПЗР ЗЧСИ проблеми в практиката[2]. С оглед предотвратяването на злоупотреби, които да доведат до прекомерност на разноските по изпълнението, които в крайна сметка са в тежест на длъжника (чл. 79, ал. 1 ГПК), е добре да се установи забрана за извършване на вече извършени действия от предходния изпълнителен орган (например описи, оценки). В противен случай длъжникът ще бъде поставен в положение, в което ще заплаща два пъти за едно и също действие, което е недопустимо.

Добре е да бъде правно уреден и въпросът с уведомяването на другата страна по изпълнението (длъжника/длъжниците), както и участниците в производството (например третото задължено лице – длъжник на длъжника) за факта на прехвърлянето на изпълнителното дело. При прехвърлянето се образува ново изпълнително дело, чийто номер следва да се съобщи на посочените правни субекти. По волята на взискателя се променят и другите изпълнителни правоотношения (замества се една от страните по тях) и е нормално другата страна да узнае за това заместване. Честа практика е да се уведомява и предният изпълнителен орган, като във всички изпращани уведомления за прехвърлянето се посочват и данни за банковата сметка на новия съдебен изпълнител, по която се внасят всички постъпили суми по изпълнителното дело (чл. 455, ал. 1 ГПК). Тази практика следва да се подкрепи и да се закрепи нормативно. Подробната уредба на института на продължаването на изпълнението може да бъде развита в съответните подзаконови нормативни актове – в Правилника за администрацията в съдилищата (обн., ДВ, бр. 8 от 28.01.2014 г.) и в Наредба № 4 от 6 Февруари 2006 г. за служебния архив на частните съдебни изпълнители (обн., ДВ, бр. 16 от 21.02.2006 г.).

 

2. Предложението за разширяване на подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител

С § 24 се предлагат следните изменения и допълнения в чл. 435:

В ал. 1, след думите „изпълнително действие” се добавя „определената стойност на вещта към момента на описа, разпореждането за приключване на производството”.

Алинея 2 се изменя така:

„(2) Длъжникът може да обжалва:

[…]

4. определената стойност на вещта към момента на описа;

5. отказите на съдебния изпълнител, по искане на длъжника да приключи производството поради изплащане на цялото задължение, да прекрати производството на някое от основанията по чл. 433, ал. 1 или да замени обекта или начина на изпълнението;

6. разпореждането за приключване на производството…”.

Само по себе си, предложението за разширяване на кръга на лимитативно изброените подлежащи на обжалване действия следва да се оцени положително. При формулирането на порочните действия и бездействия на съдебноизпълнителния орган и правните основания за обжалването им би могло по-задълбочено да се проучи и анализира натрупаната през последните шест години съдебна практика на окръжните съдилища.

 

2.1. За обжалваемостта на оценката

Историкоправният преглед на въпроса показва, че при действието на отменения ГПК при изнасяне на недвижим имот на публична продан съдебният изпълнител е следвало да оцени имота по пазарната му цена към момента на продажбата; оценката е подлежала на обжалване по реда, предвиден в чл. 332 и следв. ГПК (отм.), като при разглеждане на жалбата съдът е бил властен да изслуша заключение на вещо лице, ако намери, че е необходимо това за проверка правилността на тази оценка (така р. 818–86–IV г. о., ВС; р. 130 Б–130–ОСГК)[3].

С връщането на предходния режим се зачеркват положените усилия за ускоряване на гражданския изпълнителен процес в Република България. В практиката е до болка познато, че инструктивният едномесечен срок по чл. 437, ал. 4, изр. първо ГПК за решаване на делата по обжалване на действия и бездействия на съдебния изпълнител не се спазва масово, особено в по-натоварените окръжни съдилища. Именно за да бъде ускорено производството и да се изпълнят поетите ангажименти към Международния валутен фонд и към Европейската комисия в условията на предприсъединителните процеси, в съвместния проект за нов ГПК от 2007 г., разработен от българо-австрийската работна група, бе предвидено въвеждане на списък от определени действия, подлежащи на обжалване от страните и участниците в процеса, сред които не фигурира оценката.

Въпреки че жалбата срещу оценката и понастоящем не би имала суспензивен ефект по отношение на изпълнителното производство (арг. от чл. 438, изр. 1 ГПК), на практика съдебните изпълнители ще се въздържат от насрочването на публични продани, докато контролно-отменителната инстанция не потвърди приетата пазарна стойност. Предвид обстоятелството, че в правомощията на окръжния съд по местоизпълнението не е включена процесуална възможност същият сам да извърши дължимото валидно изпълнително действие[4], ако бъде уважена жалбата срещу определената пазарна стойност на вещта към момента на описа, съдът ще задължи съдебния изпълнител да назначи нова експертиза на обекта, срещу който е обърнато изпълнението[5]. Така при евентуална отмяна на оценката и липса на произнасяне за спиране от страна на окръжния съд, в случай че съдебният изпълнител е продължил изпълнението, крайният акт от фазата на публичната продан (постановлението за възлагане) би бил порочен и като такъв – подлежащ на отмяна, поради факта, че началната цена, от която е започнало писменото наддаване, съгласно предложеното изменение на чл. 468, ал. 2 съвпада с приетата стойност на вещта, а последната е отменена с решение на съда като неправилна.

Смятам, че би било по-разумно правилото оценката да се прави задължително единствено от вещо лице и заключението да обвързва съдебния изпълнител, да се съчетае с необжалваемостта на последната. Възприетата в предложеното изменение на чл. 468, ал. 2 идея пазарната стойност задължително да се определя от вещо лице и неговото заключение да обвързва съдебния изпълнител при приемането на началната цена на публичната продан, съдържа в себе си достатъчно гаранции за безпристрастност и коректност на експертното заключение, тъй като независимият оценител носи самостоятелна гражданска, наказателна и дисциплинарна отговорност за действията си (арг. от чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чл. 291 НК, чл. 35 ЗНОцен.). Тази превантивна роля на трите вида юридическа отговорност обезсмисля въвеждането на коментирания съдебноизпълнителен акт сред подлежащите на обжалване действия, изброени в разпоредбата на чл. 435 ГПК.

 

2.2. За т. 5 и т. 6 от предложението

Ал. 2, т. 6 в настоящата ? редакция е лишена от смисъл – длъжникът няма правен интерес да обжалва разпореждането за приключване на производството, тъй като с този акт се преустановява принудителното изпълнение срещу неговите имуществени права, поради пълно погасяване на вземането, предмет на изпълнителното дело[6]. Длъжникът има интерес да обжалва отказа на съдебния изпълнител да приключи производството, в какъвто смисъл е разпоредбата на т. 5, предложение първо, на която коментираното предложение открито противоречи. Ето защо т. 6 следва да бъде заличена.

 

2.3. За отказа за спиране на изпълнението

Вярно е, че извършените действия въпреки наличието на основание за спиране биха били процесуално незаконосъобразни и ако от тях са възникнали вреди, субектът, който ще носи деликтна отговорност, ще бъде съдебният изпълнител (чл. 441 ГПК). Това обаче не е нормативно основание да бъде изключен контролът върху отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнението. Понастоящем единствената защита на длъжника срещу отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнителното производство е именно исковото производство за реализиране на деликтна отговорност за непозволено увреждане (арг. от чл. 435, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 441 ГПК)[7], т.е. длъжникът не разполага със своевременна ефективна съдебна защита срещу неправомерни действия на изпълнителния орган и е изправен пред реалната опасност да претърпи вреди от изпълнението. Извършването на изпълнителни действия въпреки наличието на процесуална забрана за това съставлява процесуално нарушение, което следва да намери легален израз в ал. 2, т. 5, която да бъде допълнена, като след израза „на някое от основанията по чл. 433, ал. 1” бъде поставена запетая и добавен текстът „да спре производството”.

 

3. Предложението за въвеждане на принципа за съразмерност и адекватност на изпълнението

С § 26 се предлага в чл. 442 да се създадат нови ал. 2 и 3:

„(2) Когато установи, че стойността на вещта или вземането е несъразмерно по-висока от задължението по изпълнителния лист, съдебният изпълнител спира изпълнителното действие срещу тази вещ или вземане и уведомява страните. Взискателят е длъжен да предложи друг обект или начин на изпълнение или да възложи на съдебния изпълнител да го избере.

(3) Алинея 2 не се прилага за ипотекарния и заложния кредитор, както и за кредитора с право на задържане.”

Проекторазпоредбата на ал. 2 страда от редица недостатъци, част от които ще бъдат посочени и разгледани накратко по-долу:

1. не са установени никакви обективни критерии за качеството „несъразмерност” на вземането;

Предвид употребената формулировка, нормата следва да се категоризира като относително определена, т.е. се отваря възможност за конкретна преценка на случая и правнорелевантните факти от страна на съдебния изпълнител[8]. На практика сравнително стабилен (но не задължителен) критерий най-вероятно ще бъде установен от окръжните съдилища по пътя на обжалването по реда на предложения чл. 435, ал. 2, т. 5 in fine. Дотогава, а и след това обаче разпоредбата по своето естество ще води до нееднакво третиране не само на длъжниците по изпълнителните дела, но и на взискателите. Подобно правно положение противоречи на конституционно установения принцип на равенство на гражданите (чл. 6, ал. 2 Конст.)[9].

2. скрито се въвежда забрана за принудително изпълнение срещу състоятелните длъжници;

С предложената разпоредба ще се създаде своеобразна забрана за принудително изпълнение срещу икономически състоятелни правни субекти, които са собственици на вещи или титуляри на вземания, често далеч надхвърлящи по стойност вземането по изпълнителния лист[10]. В подобни случаи за взискателя ще съществува обективна невъзможност да предложи друг обект или начин на изпълнение, които да съответстват на размера на вземането му, а погасяването на изпълняемото право реално ще остане на добрата воля на длъжника. Освен това предлагането на друг обект или на друг изпълнителен способ предпоставя цялостно, респективно допълнително частично проучване на имущественото състояние на длъжника, което ще въведе взискателя в плащането на нови разноски по изпълнението (арг. от чл. 431, ал. 4 ГПК; чл. 31 и 32 от ТДТССГПК; т. 2, предложение първо, т. 3 от ТТР към ЗЧСИ).

3. не е изяснен начинът и моментът на установяване на несъразмерността;

Установяването на несъразмерността предполага съпоставка между две величини: размера на паричното вземане по изпълнителния лист, от една страна, и от друга страна – паричната равностойност на вещта (вземането) на длъжника, срещу която (което) се насочва изпълнението. Последната по-често не е предварително известна. В този смисъл спирането на изпълнителното действие не би могло да се отмести на по-ранен етап от фактическия състав на производството – напр. да касае действието по изпращане на искане за вписване на възбрана в имотния регистър, респективно изпращане на запорно съобщение. Противното би означавало, че разпоредбите на чл. 507, ал. 1 и чл. 449, ал. 2 ГПК ще се окажат неприложими по отношение на правни субекти, чиито вещи и вземания са несъразмерно по-високи по стойност от тяхното ликвидно и изискуемо парично задължение, удостоверено в изпълнителния лист. Последицата от това е неблагоприятна за взискателите: когато не са наложени запори и възбрани за обезпечаване на изпълняемото право, всички разпореждания на длъжника с имуществените права ще са противопоставими не само на първоначалния взискател с малкото по размер вземане, но и на присъединените кредитори (по арг. от противното от разпоредбата на чл. 453 ГПК). Подобно правно положение е в разрез с конституционно гарантираното право на защита (чл. 56, изр. първо Конст.), което, както многократно е подчертавано в практиката на Конституционния съд, има универсален характер[11]^,[12]. Освен това първите същински изпълнителни действия от обръщането на изпълнението срещу вещи и вземания са описът, съответно изплащането на преведената от третото лице парична сума[13].

Съпоставителната операция между паричната равностойност на вземането, предмет на делото, и стойността на вещта, срещу която е насочено принудителното изпълнение, изисква първо съдебният изпълнител да извърши опис на вещта, който, освен в предвидените от закона изключения, се заплаща от взискателя и е за сметка на длъжника – т. 20 от ТТР към ЗЧСИ, чл. 47 от ТДТССГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ГПК. В противен случай би се оказало, че съдебният изпълнител ще определя стойността на вещта, без да оцени нейното фактическо състояние, т.е. ще постановява акт (спиране на изпълнението срещу имуществото), без да е събрал абсолютно необходимите доказателствени средства в тази насока. Подобна необоснованост също ще се превърне в основа за неравно третиране на еднакви фактически ситуации.

Ако предложеното тук разбиране се сподели и последва от практиката по принудителното изпълнение, изпълнителното действие, което следва да бъде спряно, ще бъде следващият непосредствено описа акт на съдебния изпълнител – обявяването на проданта (чл. 473 и следв.; чл. 487, ал. 1). Въпреки че изр. 2 на проекторазпоредбата на чл. 442, ал. 2 закрепва процесуално задължение за взискателя да предложи друг обект или начин на изпълнение или да възложи на съдебния изпълнител да го избере[14], това не изключва правото му да обжалва спирането на изпълнението (чл. 435, ал. 1 ГПК). Същевременно ще се е открила и възможността двете страни да оспорят приетата от съдебния изпълнител стойност на вещта, било по реда на предлагания чл. 468, ал. 2, било по реда на чл. 436 ГПК. Вижда се, че се открива още една възможност за забавяне на изпълнителните производства.

Що се касае до включването на вземанията на длъжника в предметния обхват на нормата, следва да се посочи, че въобще не са съобразени характерните особености на регламентирания в глава четиридесет и пета процесуален ред за изпълнение срещу тези облигационни права на длъжника. Поради липса на единен регистър, при запор върху вземания на длъжника от трети задължени лица обикновено не съществува информация относно размера на вземането, с изключение например на вземания за работна заплата и пенсии, размерът на които се установява посредством справки по реда на чл. 431, ал. 3 ГПК в Националния осигурителен институт и Националната агенция за приходите[15]. Логично възниква въпросът, как и кога съдебният изпълнител ще „спре изпълнителното действие” срещу вземането и ще уведоми страните. Както бе отбелязано по-горе, процесуалният момент не може да бъде преди изпращането на запорното съобщение, тъй като по този начин ще се блокира въобще налагането на запора. Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 507 и 508 ГПК води до извода, че запорът на вземане като изпълнителен способ включва няколко последователни стадии[16]: 1. изготвяне и изпращане на запорното съобщение; 2. получаване на запорното съобщение[17]; 3. отговор от третото лице, с който се съобщава информацията по чл. 508, ал. 1, т. 1–3 ГПК; 4. внасяне на сумата по банковата сметка на съдебния изпълнител; 5. изплащане на сумата на взискателя (взискателите) по делото. Писменият отговор, който третото задължено лице е длъжно да подаде, не съдържа информация досежно размера на паричното вземане и de lege lata не съществува процесуално задължение за третото лице да дава подобно обяснение на изпълнителния орган. Така могат да се отключат две процесуални реакции: 1) въпреки че нормата на чл. 508, ал. 1 ГПК не предвижда процесуално задължение за подобно действие, третите лица да започнат да посочват размера на паричното си задължение към длъжника (с или без доказателства в тази насока); 2) длъжникът да представя документи пред съдебния изпълнител, удостоверяващи размера на вземането. И в двата случая изпълнителното действие, което ще бъде спряно, е изплащането на паричната сума, преведена от третото лице по специалната банкова сметка на съдебния изпълнител. Разпореждането за спиране на действията срещу вземането отново би бил необоснован юридически акт, в случаите, в които третото лице е посочило размера на вземането, но не е представило доказателства за това – задължение, което поначало не може да му бъде вменено от органа по защитата, освен при съответно приложение на разпоредбата на чл. 192 ГПК.

Не може да се приеме и че действието, което следва да бъде спряно, е внасянето на дължимата сума по банковата сметка на съдебния изпълнител (чл. 508, ал. 3 ГПК), тъй като последното се извършва от участник в изпълнителния процес и по процесуалната си природа то не е изпълнително (такива може да извършва само съдебният изпълнител). Най-сетне така биха се създали усложнения и нежелана конкуренция между взискателите на един и същи длъжник, образували дела пред различни съдебни изпълнители и поискали налагане на запор върху същото вземане, поради факта, че в подобна хипотеза не отпада визираното в ал. 3 на чл. 507 ГПК задължение за пазене на сумата по първия наложен запор. Ако третото лице преведе сумата на друг съдебен изпълнител, е много вероятно, в случай, че взискателят с първия по време наложен запор не се присъедини по делото, по което е преведена сумата, да не получи припадащата му се част, въпреки наложената в негова полза мярка, тъй като de lege lata той не се счита за присъединен взискател по другото изпълнително дело[18]^,[19]. Ако пък третото лице в отговора си посочи обстоятелството по т. 3 от чл. 508, ал. 1 и не преведе паричната сума по втория (и следващи) запори, всички останали взискатели, в чиято полза са наложени запори, в случай, че желаят да потърсят удовлетворение от имущественото право на длъжника, ще следва да се присъединят с писмена молба по изпълнителното дело, по което е наложен първият запор. При наличието на повече кредитори с различни по размер вземания би отпаднало основанието за спиране на изпълнението и сумата ще може да бъде изплатена на взискателите (вж. т. 6).

4. „забравени” са малките вземания, които се ползват с особена защита;

В разрез с основния принцип за особената закрила на децата, утвърден в чл. 2, т. 4 СК, тази законодателна промяна би застрашила интересите на детето, тъй като на практика е от естество да бламира принудителното осъществяване на вземането за издръжка, което почти всякога е по-малко по размер от стойността на обекта на принудително изпълнение и което поначало се ползва с особена гражданскопроцесуална закрила (арг. от чл. 445, ал. 2, т. 1 и чл. 446, ал. 3 ГПК, чл. 136, ал. 1, т. 5 ЗЗД, чл. 433, ал. 1, т. 6 и т. 8, чл. 83, ал. 1, т. 2, чл. 392 ГПК). Целта на нормите на чл. 139 и следв. на Семейния кодекс е да се гарантира регулярност на плащането на издръжката, тъй като икономическото предназначение на това задължение е да набавя средства за съществуване и за текущите, ежедневни нужди на правоимащото лице[20]. За да изпълни своята стопанска функция, е необходимо да се обезпечи ритмичност на изпълнението на това задължение, поради което падежът на задължението за издръжка в парична форма настъпва всеки месец.

Преди да се даде възможност на един недобросъвестен родител, който, макар да носи наказателна отговорност за противоправното си поведение (вж. чл. 183 НК), фактически не изпълнява едно от основните си задължения към детето, следва добре да се осмисли какви ще са последиците по отношение на детето.

5. ще намира ли приложение прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК?;

Разпоредбата оставя неяснота относно хипотезата, в която не съществува друго имущество на длъжника, срещу което да се насочи изпълнението (невъзможно е да се посочи друг начин на изпълнение) – следва ли, след като в много случаи кредиторът е водил години наред дела срещу длъжника, изпълнителното производство да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК, като така или иначе изпълнителните действия срещу вземането/вещта ще бъдат спрени вследствие съществуващата забрана за довършване на единствено възможния способ за изпълнение?

6. не е отчетена възможността в производството да се присъединят и други кредитори на същия длъжник;

В хода на делото могат да се присъединят и други взискатели на същия длъжник, а техният брой и размерът на паричните им вземания също не е предварително известен на съдебния изпълнител. При присъединяването на други кредитори на същия длъжник се поставят два интересни въпроса, на които предложената разпоредба не дава изричен отговор:

1. Ако вземането на всеки един от присъединените взискатели, обективирано в издадения в негова полза изпълнителен лист, поотделно също е несъразмерно по-ниско от стойността на вещта (вземането) на длъжника, но същата констатация не важи за аритметичния сбор от всички вземания на всички взискатели, ще може ли да продължи принудителното изпълнение срещу обекта?

Буквалното тълкуване на разпоредбата би довело до прибързания извод, че основанието за спиране на по-нататъшните изпълнителни действия срещу вещта (вземането) ще важи и за другите взискатели с малки по размер вземания. Този извод се подсилва и от проявлението на диспозитивното начало в процеса – изпълнителни действия ще бъдат извършени само доколкото има искане до съдебния изпълнител от страна на присъединения взискател[21], който има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател (чл. 457, ал. 1 ГПК), и който упражнява своето публично право на принудително изпълнение за защита-санкция на своето неудовлетворено притезание[22]. Струва ми се обаче, че това заключение е крайно несправедливо, с оглед практическите му последици. Така, въпреки наличието на неудовлетворени изискуеми и ликвидни вземания, последните няма да може да бъдат изпълнени със средствата на изпълнителния процес, докато не се присъедини взискател със „съразмерно” вземане, което може никога да не стане, респективно не се посочи „съразмерен” обект на изпълнение, какъвто може и да не съществува.

2. Ако присъединеният кредитор с по-голямо вземане „преодолява” ограничението по ал. 2 на чл. 442 и поиска продължаване на изпълнителните действия срещу вещта (вземането) на длъжника, част от получената сума при евентуално разпределение ще може ли да бъде изплатена на първоначалния (присъединения) взискател с малкото по размер на вземане, т.е. би ли се запазило спирането на изпълнението по отношение на него?

Тъй като с един изпълнителен способ в рамките на едно изпълнително производство се защитават всички предявени вземания и целта е те да бъдат погасени, е нелогично да съществува правна пречка за изплащането на дължимата на първоначалния (съответно присъединения) взискател парична сума. Ако признаем съществуването на подобна пречка, това би означавало, че припадащата се сума ще се запазва по сметката на съдебния изпълнител, подобно на хипотезата, визирана в чл. 459, ал. 1 ГПК. Крайният момент на предаването ? би бил отпадането на основанието за спиране – несъразмерността между вземането по изпълнителния лист и равностойността на обекта. Абсурдното е, че тя може никога да не отпадне. От гледна точка на конкретното изпълнително производство, паричната равностойност на вещта (вземането) не може да бъде променена, тъй като принудителното изпълнение срещу последните е проведено докрай: вещта е оценена на 25 000 лв. и е продадена например за цена от 30 000 лв.; вземането на длъжника към третото лице е 25 000 лв. към момента на превеждането на сумата по банковата сметка на изпълнителния орган. Дори и да е лихвоносно – например при наличието на парично задължение за обезщетителна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което е еднородно и акцесорно с главницата, размерът на дълга се изменя всеки ден – вземането по изпълнителния лист може така и да не достигне изискваната „съразмерност”; този резултат е най-сигурен при вземанията за издръжка.

7. изменението противоречи на чл. 133 ЗЗД.

Най-сетне предложеното изменение на чл. 442 ГПК противоречи на утвърдената с разпоредбата на чл. 133 ЗЗД отговорност, съгласно която цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. По силата на тази подчиненост на имуществото на длъжника кредиторът може да поиска от съдебния изпълнител избран изпълнителен способ върху което и да е имущество на длъжника (стига да не е налице някой от правопрепятстващите юридически факти, визирани в хипотезите на чл. 444 и чл. 446 ГПК) и последният е длъжен да търпи принудителното изпълнение върху това имущество[23]. На същата позиция застава и съдебната практика: „несъответствието между цената на иска и цената на имота, който се възбранява, не прави тази обезпечителна мярка a priori неподходяща, ако на кредитора не е известен друг имот, движима вещ или вземане на длъжника, които да съответстват по стойност на цената на иска и да могат да бъдат предмет на обезпечение. Това е така, тъй като в закона не се съдържа изискване (настоящ и следващи курсиви мои – Р. Н.) за съответствие между цената на иска и стойността на имота, който се възбранява, тъй като чл. 133 ЗЗД предвижда, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори […] Съгласно чл. 442 ГПК взискателят може да насочи принудителното изпълнение върху всяка вещ или вземане на длъжника, с изключение на несеквестируемите такива (посочените в чл. 393, ал. 2 ГПК и в чл. 444 и чл. 446 ГПК)”[24]. В същия дух е и Определение № 188 от 4.03.2014 г. на ВКС по ч. търг. д. № 4705/2013 г., I т. о., според което „при налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка, като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи” обезпечителни мерки, по смисъла на чл. 397, ал. 1 ГПК, законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка, с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, т.е. обезпечителна мярка, реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора [...] Възприемането на противната теза – че при налагане на обезпечението съдът следва да съобразява съразмерност между цената на иска и обекта на обезпечителната мярка (независимо от налагането ? до размера на цената на иска) – би довело до ситуация, в която на кредитора би била отказана защитата на обезпечителното (респективно изпълнителното) производство, предвид притежание от длъжника на един единствен (секвестируем) имот, което не само не съответства на разума на закона, но и директно конфронтира с него. Обезпечителните мерки имат за цел подготвяне на евентуален изпълнителен процес, а липсата на ограничения върху обекта на изпълнението в изпълнителния процес (освен изрично предвидените) предпоставя и допустимо налагане на обезпечителните мерки спрямо всяко имущество на длъжника”.

 

Бележки под линия:

[24] Така изрично Определение № 223 от 16.04.2014 г. на ВКС по ч. гражд. д. № 2209/2014 г., I г. о.