Преглед на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от гражданските отделения на ВКС през месец Януари 2015 г.

(Прегледът не претендира за изчерпателност. Възможно е да има невключени решения от посочения период. Заглавията на отделните решения са на автора и не изчерпват въпросите, поставени в съответното решение. В част от резюметата въпросите за допускане до касация и техните отговори са цитирани дословно, а в други – по авторова преценка – са систематизирани, резюмирани и предадени с авторови думи.)

I. Проблеми на общата част на гражданското право

 

1. Въвеждане в заблуждение за биологично бащинство:

Решение № 209 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1930/2014 г., III г. о., ГК

Заведени са искове с правно основание чл. 27, вр. чл. 29 ЗЗД (измама) за унищожаването на договори за дарение, по силата на които ищецът е подарил на първата ответница (майка) правото на ползване върху апартамент, а на втората (дъщеря) – правото на собственост върху същия апартамент. Ищецът твърди, че е извършил дарението, само защото е бил въведен в заблуждение, че е баща на втората ответница. Детето има установен произход от бившия съпруг на първата ответница (действието на презумпцията за бащинство не е оспорвано).

Първоинстанционния съд е уважил исковете. Въззивният е отменил решението, основно с мотивите, че: (1) предвид личността на ищеца (той има натрупан житейски и социален опит, подпомаган е ежедневно в търговската си дейност от екип адвокати), той не е бил подведен от първата ответница, и (2) дори и да е бил подведен, заблуждението не би могло да продължи след изтичането на срока за оспорване на презумпцията за бащинство, когато произходът вече е бил стабилизиран.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

„1. Събраните доказателства, че към сключването на договора за дарение е изтекъл преклузивният срок за оспорване на презумпцията за бащинство и не е бил предявен искът по чл. 33, ал. 2 СК от 1985 г. (чл. 62, ал. 2 СК от 2009 г.), достатъчни ли са, за да изключат правото на унищожаване на този договор, когато то е обосновано с твърденията, че измаменият е въведен в заблуждението, че надарява дете, на което е биологичният баща, и майката на детето?

2.При установяване на фактическия състав на измамата по чл. 29 ЗЗД относими ли са личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишленото му въвеждане в заблуждение?”

По първия въпрос ВКС счита, че, след като стабилизирането на произхода не заличава биологичната връзка и следователно „умишлено създадената от майката погрешна представа за биологична връзка между детето и мъжа, от когото то в действителност е заченато, е годна да покрие фактическия състава на измамата по чл. 29 ЗЗД”.

По втория въпрос ВКС е на мнение, че доказателствата за личните качества, опитността и знанията са относими към фактическия състав на измамата. Изрично се посочва, че „личността на страната по договора, която твърди измамата, е обстоятелство, годно да обоснове или да изключи възможността точно тя да бъде въведена в заблуждение”.

В конкретния случай обаче ВКС приема, че търговският опит на ищеца и обстоятелството, че бил „успешен в търговската си дейност и в нея е подпомаган от екип от адвокати” не означава, че не е възможно той да бъде измамен в личните си отношения.

Решението на въззивната инстанция е отменено и договорите са унищожени.

 

2. Измама или отговорност за действия без представителна власт?

Решение № 357 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е предварителен договор за продажба на недвижими имоти. За дружеството – продавач се явява лице без представителна власт. Купувачът претендира унищожаване поради измама и връщане на даденото без основание, задатъкът в двоен размер, или – алтернативно – разваляне и връщане на даденото на отпаднало основание.

Първоинстанционният съд е унищожил договора поради измама и е уважил иска за връщане на даденото, заедно с лихвите.

Въззивният съд е отменил решението и е отхвърлил исковете, считайки, че сключеният от лице без представителна власт договор е нищожен, а не унищожаем. Искът по чл.34 ЗЗД не е уважен, защото, според въззивния съд, е бил предявен само като връщане на даденото по унищожаема сделка, а тъй като сделката е нищожна, това би било произнасяне по непредявено основание.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за вида недействителност на сделките, сключени от лице без представителна власт. В отговора си ВКС застъпва становището за висяща недействителност. С отказа от страна на мнимо представлявания да потвърди тази сделка, висящността се прекратява и от мнимият представител дължи обезщетение основание чл.42 ЗЗД.

В конкретния случай ВКС е приел, че искът неправилно е квалифициран по чл. 27, вр чл.29, чл. 32, чл. 34 ЗЗД. Той определя правилната квалификация по чл. 93 ал. 2 ЗЗД и чл. 42, ал.2 ЗЗД и на това основание ги уважава.

 

3. Тригодишна давност за вземанията на топлофикационните дружества:

Решение № 13 от 24.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4071/2014 г., III г. о., ГК

Дружество, доставящо топлинна енергия, е инициирало заповедно производство за заплащане на дължимите суми от абоната. След възражение на длъжника е подаден установителен иск, който е частично уважен от първоинстанционния съд, и частично отхвърлен – поради изтекла давност – за плащанията преди повече от три години (приложена е кратката давност по чл. 111, б. „в’ ЗЗД). Районният съд се позовава на практика на ВКС в този смисъл, постановена по чл. 290 ГПК.

Въззивният съд отменя решението. В мотивите си той посочва, че практиката по чл. 290 ГПК е задължителна за страните и е от значение за касационното производство; но не е задължителна за друг граждански съд. И доколкото (към момента на постановяване на въззивното решение – 02 април 2012 г.) липсва практика по въпроса за давността при дължимите от разпределителните предприятия суми, съдът прилага общата петгодишна давност.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложимостта на тригодишната давност по отношение на задълженията за заплащане на консумирана топлинна енергия.

ВКС, основавайки се на даденото в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК разрешение, е, че за вземанията на топлофикационните дружества са периодични плащания и за тях се прилага тригодишната давност.

 

II. Проблеми на вещното право

 

1. За идеалната част, за която сделката не се отнася, владението трябва да се демонстрира:

Решение № 9 от 27.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5520/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение с  Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълкувателно дело № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Това ТР постановява, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Решението допуска възможността за обръщане на държането във владение (interversio possessionis на всеки съсобственик (включително сънаследник), но при спор последният трябва да докаже обективирането на своето намерение.

Делото е за делба. Съсобствеността е възникнала от няколко юридически факта – наследяване и прехвърлителни сделки. Сделките са били за 7/8 от имота. 1/8 е наследена от ищеца. Приобретателите по сделките (ответници по делбата) твърдят, че са упражнявали владение върху тази 1/8 и са я придобили по давност. Въззивният съд е счел, че за установяване на владението си върху тази идеална част от имота ответниците не е следвало да демонстрират пред ищцата намерението си за своене, тъй като са били владелци на имота не на основание наследяването, а на основание сделките. Приел е, че е приложима презумпцията на чл. 69 от Закона за собствеността, поради което в тежест на ищцата като невладеещ съсобственик било да докаже, че другите съсобственици /ответниците по делото/ са само държатели на нейните идеални части.

В мотивите си ВКС отхвърля това разрешение, като разграничава хипотезите на владение на основание правна сделка с обект цялата вещ (част от която е чужда) и сделка, при която се прехвърлят само идеални части. За идеалната част, за която сделката не се отнася, не може да се счита, че е налице владение. Налице е държане, обръщането на което във владение трябва да се демонстрира. Делбата е допусната.

 

2. Владение на единия от съсобствениците чрез друг съсобственик:

Решение № 294 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2014 г., I г. о., ГК

Построен е тавански етаж от един от съсобствениците в недвижим имот. За правото на строеж е съставена декларация по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ, която е нотариално заверена, но не е вписана. Таванското помещение се явява приращение, принадлежащо на всички съсобственици на земята. При тази фактическа обстановка наследниците на съсобственика, извършил строежа, предявяват искове за собственост (установителен и ревандикация) против останалите съсобственици. Твърдят, че наследодателят е придобил таванското помещение по давност.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1.Прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС  в отношенията между съсобственици, когато единият от тях извърши строителство в общото дворно място въз основа на нотариално заверена, но невписана декларация по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ и установи владение върху построеното лично или чрез трето лице;

2. Може ли единият от съсобствениците да упражнява владение върху общата вещ чрез друг съсобственик.

По първия въпрос ВКС приема, че дадените в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълкувателно дело № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС (вж. по-горе) разрешения са приложими. След като владението на цялата построена вещ се осъществява на базата на невписаната декларация, намерението за своене няма нужда да бъде демонстрирано на останалите съсобственици. Презумпцията по чл. 69 ЗС действа.

По втория въпрос е застъпен положителният отговор. Няма пречка да се упражнява владението чрез друг съсобственик, който ще се яви само държател, и то на цялата вещ, въпреки, че има и право на собственост върху нея.

 

3. Недопускане в съсобствен имот – извъндоговорна, но не деликтна отговорност:

Решение № 416 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2014 г., IV г. о., ГК

Предявени са искове за обезщетение за неимуществени вреди от недопускане в съсобствен имот и законна лихва. Въззивният съд квалифицира основния иск за обезщетение по чл. 45 ЗЗД и го уважава частично (за част от претендирания период).

Обжалването е допуснато по следните въпроси:

1) По отношение на обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по владелчески иск (относно противоправността и момента на отнемане на владението);

2) По отношение на обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по иска за разваляне на договор поради неизпълнение (относно недопускането на прехвърлителя до прехвърления имот при незачитане на запазеното право на ползване);

3) Относно възможността въззивният съд да събира нови доказателства;

4) По отношение на правната квалификация на иска за вреди от недопускането до имот на един съсобственик от друг съсобственик;

5) За значението на участието в съсобствеността и правото на ползване по отношение размера на пропуснатите ползи от препятстването на ползването.

По първите два въпроса,  Върховният касационен съд посочва: „влязлото в сила решение по владелчески иск установява със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на вземането на ищеца да получи владението или държането на вещта, а влязлото в сила решение по иск за разваляне на договор поради неизпълнение – съществуването или несъществуването на потестативното право за разваляне на договора (то не установява нито преюдициалните правоотношения, нито правната промяна). Нито едно съдебно решение, което има за предмет материално субективно право не установява със сила на пресъдено нещо юридическите факти, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право (подчертаването мое –Д.Н.). Факти може да бъдат установени със сила на пресъдено нещо само с иск за установяване на съответния факт. Чрез обвързваща сила на мотивите на съдебното решение може да бъдат установени факти в отношенията между подпомаганата и подпомагащата страна, но това установяване не е със сила на пресъдено нещо, а само доколкото тези факти са релевантни за определено правоотношение (предмет на бъдещия обратен иск). До подобна обвързаност се стига и в отношенията между молителя и заинтересованите лица в охранителното производство за установяване на факти.  Що се отнася до противоправността, тя може да бъде установена с влязла в сила присъда по обвързващ начин за гражданския съд, който разглежда иск за гражданските последици от деянието”.

По третия въпрос, Върховният касационен съд посочва, че въззивният съд може да събира нови доказателства, ако:

– страната, въпреки че е положила дължимата грижа, не е могла да ги посочи или представи пред първата инстанция;

– ако първоинстанционният съд неправилно не е допуснал събирането им;

– както и ако непосочването или непредставянето им се дължи на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд.

По четвъртия въпрос, ВКС посочва, че отговорността за вреди от недопускането на един съсобственик от друг съсобственик е извъндоговорна, но не е деликтна. Правната квалификация е чл. 31, ал. 2 ЗС. За тази разпоредба е „без значение придобиването на държането (фактическата власт) или на владението върху вещта и дали то е противоправно, тъй като основанието за възникването на тази отговорност не е ползването от препятстващия съсобственик, а препятстването на ползването от неползващия съсобственик”.

По петия въпрос ВКС счита, че размерът на пропуснатите ползи от препятстването на ползването се определя като „част от наема на общата вещ, съответна на правото на препятствания съсобственик и/или титуляр на ограничено вещно право на ползване (или обитаване)”.

 

4. Поканата до съсобственика трябва безусловно да сочи кое е претендираното парично вземане:

Решение № 155 от 15.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3518/2014 г., II г. о., ГК

Уважен от първоинстанционният съд е иск по чл. 30, ал. 3 ЗС срещу съсобственик (искът е част от производство по сметките в делбено дело). Постановено е и решение за допълване на това решение, с което ответникът е осъден да заплати лихва за забава върху дължимата сума.

(Съгласно чл. 30, ал.3 ЗС, всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на съсобствената

вещ съобразно дела си. В отлика, когато имотът се ползва лично от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение за ползването, от което е лишил останалите, от деня на писменото поискване (чл.31, ал.2 ЗС). В конкретния случай имотът е бил даван по наем от ответника – съсобственик. По делото е представена нотариална покана от ищеца, съдържаща следния текст: „дължите ми обезщетение за ползване на моята собственост в размер на 25 лв. на кв. м. Сумата следва да ми се изплаща до 15 число всеки месец, като при забава ми дължите и законната лихва”. В допълнителното решение районният съд е счел, че поканата е годна да постави ответника в забава, въпреки общия израз  „обезщетение за ползване”. Според въззивния съд обаче поканата следва да се тълкува само като такава за обезщетение за личното ползване, а не за получаване на част от събрания наем. Оттук е заключил, че ответникът е изпаднал в забава чак след завеждане на иска, отменил е решението в осъдителната му част ие отхвърлил иска за заплащане на лихвата).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на чл. 86 ЗЗД във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС по отношение на необходимостта от писмена покана по см. на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да е налице забава на длъжника – съсобственик за заплащане на лихви по неплатена главница, дължима на основание чл. 30, ал. 3 ЗС.

ВКС, имайки предвид аргументацията в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., и обсъждайки разпоредбите на чл. 86 ЗЗД (уреждащ законната лихва) и чл. 84, ал. 2 ЗЗД (необходимост от покана за изпадане в забава при липса на падеж), и опирайки се на Решение № 405 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2010 г., IV г. о., ГК, приема, че поканата до съсобственика трябва безусловно да сочи кое е претендираното парично вземане.

Обсъждайки конкретния текст на поканата, ВКС приема следното:

„Използваната обща формула “дължите ми обезщетение за ползване на моята собственост” (подчертаването мое- Д.Н.) следва да се тълкува в широк смисъл, обхващащ и двете форми на ползване на съсобствен имот само от единия от съсобствениците, а именно както на лично ползване на имота от съсобственика така и на ползване чрез отдаване под наем на имота на трето лице и събиране на граждански плодове”.

Решението на въззивния съд е отменено  и лихвата е присъдена.  

 

5. Временните постройки не са пречка за реституиране по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ:

Решение № 261 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 502/2014 г., I г. о., ГК

Предметът на делото е ревандикация на няколко поземлени имота, одържавени по реда на ЗОЕГПНС и възстановени по реда на ЗВСОНИ. В имотите са построени сгради: спортно игрище – тенис кортове, оградени с оградна мрежа, асфалтова площадка, ползвана като паркинг; постройки от сглобяема метална конструкция. Въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на собствеността върху процесните имоти, тъй като в тях са били построени сгради като елемент от комплексно застрояване, което обуславя извод, че отчужденият имот реално не е същият и това е пречка за реституцията му.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали изграждането на временни постройки в одържавените имоти следва да се третира като промяна на вещта, съставляваща пречка за реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ.

ВКС приема, че всички изградени постройки са временни. Посочва, че временните постройки не се обхващат от постановеното в Тълкувателно решение № 1 от 17.V.1995 г., ОСГК (т. 2), защото те се разрешават по изключение, за задоволяване на временни нужди, и подлежат на премахване от ползвателя след изтичане на срока за ползването им. Според ВКС, ТР е приложимо в случаите, когато постройките имат траен устройствен статут – представляват обекти на основното или допълващото застрояване на терена, съобразно отреждането му по плана, но не и по отношение на временни постройки. Следователно няма пречка за реституирането на процесните имоти.

 (Според т. 2 на ТР № 1 от 17.V.1995 г., ОСГК,  в застроения имот постройката има главно значение, а теренът – несамостоятелно, обслужващо. Той не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот, независим от сградата върху него. В този смисъл имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият и ако към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е застроен, следва да се приеме, че възстановяване на собственост не настъпва. Допуска се само частично възстановяване, ако  от незастроената част може да се образува самостоятелен имот. )

 

6. Ограничението при придобиване по давност не се прилага за приключила реституция преди приемането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ:

Решение № 105 от 8.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2014 г., II г. о., ГК 

В ревандикационен процес е направено възражение за изтекла придобивна давност. Възражението не е уважено от първоинстанционния съд, защото се касае за земеделска земя, реститурана по ЗСПЗЗ и съгласно чл.5, ал. 2 ЗВСОНИ, изтеклата давност не се зачита, а нова започва да тече от влизане в сила на разпоредбата (ДВ, бр. 107 от 1997 г.)

Касационното обжалване е допуснато по въпроса:  „тече ли придобивна давност върху имот, собствеността върху който вече е изцяло възстановена по реда на ЗСПЗЗ от датата на възстановяването на собствеността до датата на влизане в сила на изменението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /ДВ. Бр. 107/18.11.1997 г./ т. е. приложима ли е забраната на цитираната норма по отношение на земеделски земи, чиято собственост е възстановена преди изменението на закона”.   

ВКС, осбъждайки и предходната съдебна практика: Решение № 556 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1325/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 509 от 23.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1312/2010 г., I г. о., ГК; Решение № 226 от 1.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 441/2011 г., II г. о., ГК; Решение № 178 от 29.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1245/2011 г., II г. о, счита, че земеделски имоти, чиято процедура по реституция е приключила преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, са станали собственост на правоимащите лица и за тях тази норма не се прилага.

 

7. Ревандикация на обща част в етажна собственост:

Решение № 118 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3138/2014 г., II г. о., ГК,

Предявен е иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху таванско помещение в сграда в режим на етажна собственост. Ищецът твърди, че е собственик на имота като принадлежност към апартамента му. Ответникът възразява, че е собствник на таванското помещение като наследник на родителите си, които не са го прехвърлили на ишеца, или – алтернативно – че го е придобил по давност. Първоинстанционният съд уважава иска. Въззивният съд отменя решението и е отхвърля иска, с мотива, че таванското помещение е обща част. То не е могло и да се придобие по давност, до колкото не отговаря на критериите за самостоятелно жилище.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за законовите критерии и правнорелевантни факти при определяне статута на обособено помещение в подпокривно пространство.

ВКС, обсъждайки постановеното в Тълкувателно решение № 34 от 15.VIII.1983 г. по гр. д. № 11/83 г., ОСГК, посочва, че подпокривното пространство може да бъде обща част както по предназначение (когато отговаря на съответните изисквания и в него могат да се обособят отделни обекти или сервизни помещения към обектите в етажната собственост); както и да бъде обща част по естеството си (когато не отговаря на тези изисквания). Съдът обсъжда новата съдебна практика (Решение № 734 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 1270/2009 г. на ВКС-I г. о.; Решение № 211 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1940/2009 г., I г. о., ГК), и застава на позицията, че „общите части на сграда, в режим на етажна собственост, определяни като такива по предназначение или по естеството си, макар и да нямат самостоятелно значение и следват главната вещ, могат да бъдат предмет на съдебна делба (подчертаването мое- Д.Н.), доколкото са обособени като самостоятелни обекти в подпокривното пространство, без то да е загубило изцяло или отчасти характера на обща част по предназначение”. Тези обекти, според ВКС, могат да бъдат самостоятелна собствност както на собствениците в сградата, така и на трети лица, а така също и да се придобиват по давност.

Съдът посочва фактически и юридически критерии за определяне характера и естеството на подпокривното пространство.

По съществото на спора ВКС споделя извода на въззивния съд, че процесното таванско помещение е обща част, от която ищецът, като собственик в сградата, притежава идеална част. Той обаче изтъква, че при предявена ревандикация съдът дължи защита на правото на собственост върху тази идеална част и макар искът да е предявен за цялото помещение, следва „да бъде уважен за по малкото т. е. за защита на припадащите се идеални части от това таванско помещение”.

Решението е отменено и върнато за ново разглеждане с оглед необходимостта от установяване размера на притежаваните идеални части от общите части на сградата.

 

8. Имотът публична държавна собственост не подлежи на възстановяване:

Решение № 142 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3121/2014 г., II г. о., ГК

Отхвърлен е иск за делба от въззивната инстанция с мотива, че имотът е публична държавна собственост и като такъв не подлежи на реституриране (попада в ограниченията на чл. 2, ал.1 ЗОСОИ), следователно ищците изобщо не са съсобственици. Ишците претендират, че собствеността им е възстановена по силата на ЗВСВОНИ и решение на административен съд за отмяна на отчуждаването. Имотът е публична държавна собственост, предоставен за университет за разширяване на материалната му база.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1.За преценката на въведената със ЗОСОИ и ЗДС пречка за възстановяване на

собствеността върху имот, публична държавна собственост към настъпилата по силата закона – ЗВСВОНИ и по влязло в сила решение на административен съд за отмяна на отчуждаването реституция;

2. За допустимостта на косвения съдебен контрол в контекста на разясненията по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

По първия въпрос ВКС, обсъждайки практиката на Конституцинния съд (Решение № 19 от 21.12.1993 г. по конст. дело № 11/93 г., Решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/97 г.), както и задължителната съдебна практика (Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК), и анализирайки разпоредбите на чл. 2, ал.1 ЗОСОИ, чл. 7, ал.4 ЗДС и чл. 7, ал.4 ЗОбС, приема, че когато имотът е публична държавна собственост, той не подлежи на възстановяване, независимо от това, че нормите на ЗОСОИ, ЗДС и ЗОС са приети и влезли в сила след основните реституционни закони (1992) и в техния обхват се включват тези имоти.

По втория въпрос ВКС намира, че Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК е неприложимо, „тъй като то ограничава такъв контрол от държавата, респ. от държавните органи, които са обвързани от него с оглед участието им в съдебното административно производство”, а тук „се касае за имот на С. Университет”.

Съгласно Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК, „държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Недопустимо е упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол”.

 

9. Индивидуализацията на имота по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ:

Решение № 266 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2014 г., III г. о., ГК

Предявен е иск срещу община П. за неоснователно обогатяване (чл. 59. ЗЗД). Ищецът претендира обезщените за ползването от общината на реституирания му имот. Районният съд е уважил иска, като е приел, че общината е ползвала имота без основание и го е отдавала под наем.

Въззивният съд отменя частично решението, като посочва, че за част от претендирания период няма неоснователно обогатяване, защото след възстановяването си имотът дълго време не е бил нанесен в кадастъра и нито е можел да бъде даван под наем, нито да бъде продаван. Според съда, това е могло да стане едва след влизане в сила на съдебно решение по проведена процедура по ЗКИР за попълване на кадастралния план. След като до този момент ищецът не е могъл да ползва имота по предназначение (поради липсващи определени граници и идентификация по ЗКИР), преди нанасянето в кадастъра тя не е била лишена от правото да ползва имота. Следователно за този период не е било налице неоснователно обогатяване..

 Касационното обжалване е допуснато по въпросите: 

1) „За материалноправните последици от реституцията при възстановяване

правото на собственост по силата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ”,

2) „За значението на завършилото реституционното производство по

възстановяване на собствеността в стари реални граници при индивидуализацията на имота, с оглед правото на собственика да получи обезщетение по чл. 59 ЗЗД от този, който го задържа и ползва без основание”

ВКС посочва, че съгласно установената практика по чл. 290 ГПК (Решение № 414 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2010 г., I г. о., ГК, Решение № 835 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1578/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 250 от 29.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 180/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 90 от 5.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 912/2012 г., II г. о., ГК и други), „в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ индивидуализацията на имота в урбанизирана територия, която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него на органа по поземлена собственост, е извършена още при осъществяване на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, поради което реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, без да е необходимо издаването на последваща скица и без да е от значение това дали имотът е нанесен в новата кадастрална карта по реда на ЗКИР, или не.”  Ако са налице и другите изисквания съобразно чл. 59 ЗЗД, обсъдени и в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, искът по чл. 59 ЗЗД следва да бъде уважен/.

 

10. Специално отчуждително действие по чл. 16 ЗУТ

Решение № 160 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2014 г., II г. о., ГК 

Предявен е негаторен иск (чл. 109 ЗС) и иск за обезщетение от непозволено увреждане (чл.45 ЗЗД) във връзка с лишаване от възможността да се преминава по нова обслужваща улична мрежа с цел достъп до собствени имоти. Ответникът предявява насрещни инцидентни установителни искове, че е собственик на територията, през която преминава новата улица, както и че върху имота му не са учредявани вещни права.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на чл. 190 ЗУТ (който урежда прокарването на временни пътища в случаите, при които определени УПИ имат достъп чрез проектирани, но още неоткрити улици).

ВКС разяснява и тълкува разпоредбата на чл. 190 ЗУТ. В делото обаче ключов е изводът, че в конкретния случай е приложим  чл. 16 ЗУТ, който урежда специално отчуждително действие на устройствения план, което има ефект независимо от това дали собствениците са получили полагаемото им се по чл. 210 ЗУТ обезщетение.   Посочено е Решение № 371 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2009 г., ГК, IV г. о като разрешаващо проблемите, които чл. 16 ЗУТ повдига. 

 

11. Трафопост, обслужващ обекти само на една община, е част от общинската инфраструктура:

Решение № 237 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2068/2014 г., I г. о., ГК

Предявен е иск от Община П. срещу електроразпределително дружество за  установяване право на собственост върху трафопост и реална част от имота, върху който е построен.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. Ако енергийният обект (трафопост) обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА, дори да е част от националната електроразпределителна система?

2. Законът за електростопанството от 1975 г. (отм.), заварен към влизане в сила на ЗМСМА, дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege са включени в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличният собственик на капитала?

По първия въпрос ВКС намира, че ако енергийният обект (трафопост) обслужва само обекти на територията на една община, той представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР ЗМСМА, дори да е част от националната електроразпределителна мрежа.

Съгласно § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР ЗМСМА, преминават в собственост на общините мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженерно-защитната система, които обслужват само територията на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества. Изключение обаче прави имуществото, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество.

По втория въпрос е прието, че Законът за електростопанството от 1975 г. (отм.), заварен към влизане в сила на ЗМСМА, не дава основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличен собственик, респ. е била предоставена за управление и стопанисване на предприятие с държавно имущество, преобразувано в търговско дружество по реда на чл. 61-63 ТЗ.

В конкретния случай съдът е преценил, че не са налице обстоятелствата по § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР ЗМСМА. Установено е, че трафопостът е описан в инвентарните книги, водени от държавното електроразпределително предприятие още от въвеждането му в експлоатация през 1962 г. На базата на това предприятието и правоприемниците му са упражнявали владение по смисъла на чл. 89 от Наредбата за държавните имоти. Съставен е бил и Акт за държавна собственост (1995г.), съгласно който имотът е зачислен в уставния фонд на предпиятието. На базата на тази фактическа обстановка, искът на общината е отхвърлен.

 

12. „Грешката и непълнотата” в цифровия вид на кадастралната карта не са „грешка и непълнота” в самата кадастрална карта:

Решение № 156 от 28.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3805/2014 г., II г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „несъществуването/ незаснемането/ на един имот в цифровия вид на КП представлява ли грешка в кадастъра, когато същият имот съществува/ е заснет/ в графичния вид на същия план”.

ВКС счита следното: „Доколкото един имот е отразен в графичния вид на плана, то невъзможността да бъде възпроизведен след съответна компютърна обработка на традиционен носител поради липсата в цифровия вид на плана, не съставлява грешка в КП по см. на чл. 53 ал.2 ЗКИР/ стар/”. По – нататък е изяснено, че непълнотата и грешката в кадастралната карта са налице само при незаснети или погрешно заснети имотни граници. Според ВКС, грешката и непълнотата по чл. 53, ал.2 ЗКИР (отм.) се изразяват в несъответствие между действителните пространствени характеристики на имотите и тяхното отразяване в кадастралната карта. Изрично се сочи, че ако „закононарушението се изразява в несъблюдаване на конкретни организационни или административни правила , касаещи КП и КК , в това число липсата на цифров вид на графичния вид на КП или КК, то отстраняването му не може да бъде предмет на иска по чл. 53 ал.2 ЗКИР /стар/”.

 

13. За извършване на делбата по колена:

Решение № 109 от 22.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6761/2013 г., II г. о., ГК

Извършено е разпределение по реда на чл.353 ГПК (без жребий) на допуснати до делба земеделски имоти. На всеки от петимата съделители е определен реален дял, като на двама от тях – и уравнение в пари.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие със задължителна съдебна практика (т.13 от Постановление № 4 от 30.X.1964 г., Пленум на ВС и  т.5, б.”б” от Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС).

Съгласно т.13 от Постановление № 4 от 30.X.1964 г., Пленум на ВС, За да се извърши делба по реда на чл. 292 ГПК (отм.) е необходимо от имотите, предмет на делбата, да могат да се съставят реални дялове за всеки съделител. Съгласно т.5, б.”б” от Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, невъзможност за теглене на жребий по смисъла на чл. 292 ГПК (отм.) е налице тогава, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни, а голямо неудобство за образуване на дялове – когато всеки от съделителите е направил в отделен дял значителни подобрения.

ВКС споделя приетото в посочените постановления. Изтъква още, че съгласно Решение № 222 от 6.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3790/2013 г., II г. о., ГК, „когато се касае до новооткрито наследство по смисъла на чл.91а ЗН (приет с ДВ, бр.60/1992 г.), като преките наследници, призовани към наследяване към датата на откриване на наследството, също не са били живи към датата на възстановяване на собствеността, то делбата на така възникналата в резултат на наследяването съсобственост следва да се извърши по колена, независимо от становището на съделителите в различните колена и желанието им при извършване на делбата всеки сънаследник да получи самостоятелен реален дял, дори и това да е възможно……………. За извършване на делбата първо по колена не е необходимо съгласието на съделителите, но ако всички сънаследници заявят желание делбата да се извърши пряко, като всеки получи реален дял, независимо от притежаваните права с оглед броя на наследниците във всяко едно от колената, принципът за делба по колена може да бъде преодолян (навсякъде удебеляването мое – Д.Н.)”. Посочва се, че даденото становище се подкрепя и от изразеното в Решение № 116 от 11.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1032/2011 г., II г. о., ГК; Решение № 75 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5789/2007 г., II г. о., ГК и Решение № 28 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5489/2007 г., II г. о., ГК.

В конкретния случай ВКС е преценил, че начинът на извършване на делбата най-напред трябва да бъде съобразен с наследяването по колена. Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция.

 

III. Проблеми на облигационното право

 

1. Отделните уговорки на договора се тълкуват във връзка една с друга:

Решение № 430 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1673/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е договор за изпълнение на СМР. Възложителят задържал 5% от плащането като гаранция за качествено изпълнение. Впоследствие изпълнението е прието и основанието за задържане на гаранцията е отпаднало, като изпълнителят е издал няколко фактури за тази сума. Ответникът, възложителят и изпълнителят са подписали споразумение за уреждане на дължими плащания.

Предявени са искове за заплащане на задържаната сума, заедно със законната лихва.

Въззивният съд тълкува споразумението в смисъл, че то урежда плащане само по една фактура, за която обаче ищецът е признал, че е получил плащане, с изключение на малка част, която още не е дължима.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността.

ВКС, възприемайки даденото разрешение в Решение № 347 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 290/2010 г., IV г. о., ГК, посочва, че „при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те”.

В конкретния случай ВКС е приел, че въззивният съд не е отчел връзката между тълкуваната клауза в споразумението, и изразеното в констативната и споразумителната му част. Квалифицирал е участието на ответника в споразумението като встъпване в дълга на възложителя за заплащане на задържаната гаранция (чл. 101 ЗЗД) и е уважил исковете.

 

2. Задължението за гледане се погасява при забава на кредитора, но задължението за издръжка в натура следва да се трансформира:

Решение № 8 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2754/2014 г., IV г. о., ГК

Претендира се разваляне на договор за гледане срещу прехвърляне на недвижим имот. Искът е уважен на първа инстанция. Въззивната отменя решението, защото е счел, че кредиторите не са оказали необходимото съдействие, изпаднали са в забава, което е погасило уговореното задължение в натура на ответната страна.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „ако приобретателят по алеаторен договор не е в състояние да изпълни задължението си поради обстоятелството, че кредиторът възпрепятства изпълнението, следва ли да предостави паричен еквивалент”.

ВКС споделя практиката, обективирана в Решение № 363 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 756/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 82 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 г., IV г. о., ГК – при неоснователен отказ за приемане на издръжка и грижи, задължението за грижи се погасява поради невиновна невъзможност на длъжника. Издръжката обаче продължава да се дължи, дори и когато е уговорена в натура. В този случай длъжникът трябва да поиска по съдебен ред трансформиране на издръжката от натура в пари, като обаче продължи да изпълнява задължението си в пари, докато трае съдебното производство.

В конкретния случай, задължението е било само за гледане, не и за издръжка, затова ВКС е счел, че то се е погасило поради забавата на кредиторите.

Решение № 402 от 21.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1921/2014 г., IV г. о., ГК

За разлика от предходния случай, тук е бил сключен договор за издръжка и гледане. Поставеният въпрос е същият и ВКС (позовавайки се на  Решение № 494 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 642/2011 г., IV г. о., ГК) дава същият отговор/.

 

3. Уговорената обща цена не е пречка за обяваване на предварителния договор за окончателен за част от обектите:

Решение № 367 от 27.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5852/2013 г., IV г. о., ГК

Сключен е предварителен договор за продажба на цеха за производство и бутилиране на алкохолни и безалкохолни напитки, ведно с монтираната в него линия за бутилиране на трапезна вода и движимо имущество (машини, части и съоръжения).

Купувачът е спрял да плаща, а по – късно е предявил иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД за част от обектите, посочени в предварителния договор. Ответната страна е възразила, че ищецът се опитва да черпи права от собственото си неправомерно поведение (изложени са твърдения, че неплащането е в нарушение на договора).

Първоинстанционнитят съд отхвърля иска. Въззивната потвърждава решението, с мотива, че липсва съшествен елемент – цената е уговорена общо.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. Уговорената обща цена на вещите (движими и недвижими имоти) в предварителния договор, представлява ли пречка за обявяването му за окончателен за част от обектите;

2. Допустимо ли е съдът да установи цената на част от обектите.

По поставените въпроси ВКС счита, че „Когато е обещано прехвърляне на правото на собственост върху няколко вещи/недвижими и движими/ при уговорена обща цена, а с иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е заявено цялото право, цената на всеки отделен обект е установима. Искът не може да се отхвърли поради липса /неопределяемост/ на цена за отделните обекти. Съдът има право да обяви за окончателен предварителния договор по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД само за част от уговорената с предварителния договор престация, която е собственост на обещателя към момента на вписването на исковата молба,а неплащането на цената не е основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД”. ВКС основава отговора си на Решение № 475 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1311/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 364 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 689/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 537 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 349/2009 г., III г. о., ГК.

Решението на въззивният съд е отменено и върнато за ново разглеждане за установяване на цената на процесните обекти, както за установяване на други въпроси, свързани със задължението за плащане на цената.

 

4. Фактическият състав на чл. 59 ЗЗД:

Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК 

Съсобственици на реституиран имот по реда на ЗВСНОИ предявяват иск срещу община П, твърдейки, че общината ползва без основание имота (като пешеходна зона). Искът е квалифициран по чл. 59 ЗЗД. В отговора си ответникът твърди, че не са налице предпоставките по чл. 59 ЗЗД, защото не е ползвал имота, дори и да е налице обедняване на ищците, липсва причинна връзка с действията на общината.

Първоинстанционният съд отхвърля иска с мотива, че не са налице обстоятелствата по чл. 59 ЗЗД, напротив:  имотът е деактуван от общината, кадастралната основа е попълнена,  иницирана е процедура по изменение на ПУП; обстоятелстово, че тя не е завършила, както, и че не е дадено разрешение за ограда, не е препятстване на упражняване на правата на ищците, защото се касае до административни процедури. Според съда, дори и да има обедняване, то липсва причинна връзка с поведението на ответника.

Въззивният съд потвърждава решението (обжалвал е само един от съсобствениците) .  

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „относно елементите на фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД във връзка с необходимостта ползувателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на блага”.

ВКС споделя разрешенията, дадени в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, Решение № 587 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК и посочва, че неоснователно обогатяване може да има в увеличаване на актива на имуществото, намаляване на пасива или спестявяне на разходи, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе. Такъв е случаят и при ползването на чужд имот без основание. Според съда: „обстоятелството, че ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи от имота, е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период”. В мотивите се сочи още, че „фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото”.

Съдът е счел, че общината ползва имота и в съответствие с отговора на поставения въпрос, дължи обезщетение.

 

5. Неоснователно обогатяване или договорна отговорност?

Решение № 270 от 5.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1974/2014 г., III г. о., ГК

Заведен е иск от община срещу концесионер на имот – публична общинска собственост (площад). Ищецът претендира обезщетение за това, че ответникът е ползвал имота му без основание. Между страните е сключен договор за концесия, съгласно който концесионерът следва да изгради и експлоатира подземен паркинг, като допуска гражданите до площада и не променя предназначението на обекта на концесията. Концесионерът е заградил площада и е събирал такса за почасово паркиране на МПС. Първата и въззивната инстанция квалифират иска по чл. 59 ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Доколко при наличието на сключен договор за концесия на обект, респ. доброволното предаване на този обект от концедента на концесионера, собственикът (концедентът) може да претендира от концесионера заплащането на суми на основание неоснователно обогатяване заради ползването от концесионера на концесионния обект?”

ВКС счита за правилна практиката, обективирана в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, както и в Решение № 627 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 362 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 780/2009 г., IV г. о., ГК – искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен. При наличие на договор, който валидно обвързва страните, следва да намерят приложение правилата на договорната отговорност.

 

Решение № 323 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 689/2014 г., IV г. о., ГК

Ищецът е възложил на ответника да му закупи лек автомобил от чужбина. Платил е определена сума (по-малка от цената на автомобила) по банковата сметка на ответника. Последният е закупил автомобил от посочената марка, но не е прехвърлил собствеността на ищеца, а на трето лице. Претендира се връщане на дадената по договора сума.

Първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 55, ал.1, пр.2 ЗЗД  (неосъществено основание) и го е отхвърлил като неоснователен, защото е счел, че между страните е имало договор, който обаче е нарушен от ищеца. Дадената сума е определена като задатък, който ответникът, като изправна страна, е имал правото да задържи (чл. 93 ЗЗД).

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) относно задълженията на довереника по отчетната сделка при мандатно правоотношение;

2) за основанието, на което се дължи даденото по развален договор.

По първия въпрос ВКС посочва, че довереникът следва да предаде на доверителя всичко, което е получил в изпълнение на поръчката – както полученото от трети лица, така и това, което е получил от доверителя си във връзка с нейното изпълнението. Когато довереникът, в нарушение на задълженията си, не е дал сметка за изпълнението на поръчката, доверителят може по чл. 284, ал. 2 ЗЗД да иска прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка, както и връщането на всичко, получено и неизразходвано при изпълнение на поръчката.

По втория въпрос ВКС счита, че при разваляне на договора за поръчка, връщане на даденото се дължи на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД (отпаднало основание). Когато полученото по договора не е налице, се дължи неговата равностойност.

В конкретния случай ВКС е преценил, че квалификацията на иска не е по чл. 55, ал.1 ЗЗД, а по чл. 93, ал.2 ЗЗД (връщане на задатъка в двоен размер). (Двоен размер обаче изначално не е искан, поискано е само връщане на първоначално дадената сума). ВКС е счел, че ищецът е изправна страна по договора и го е развалил правомерно, затова е отменил въззивното решение и е уважил иска.

 

6. ЗОДОВ: всички обстоятелства са от значение при определяне на обезщетението:

Решение № 358 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2014 г., IV г. о., ГК

Ищецът претендира обезщетение за това, че е бил незаконно привлечен като обвиняем (чл.2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ), вследствие на което е претърпял неимуществени вреди. Въззивният съд определя обезщетение в размер на 10 000 лв.

Прокуратурата обжалва решението с мотива, че съдът не е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали следва при определяне на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към неговия размер.

ВКС счита, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост са от значение всички обстоятелства. В конкретния случай, от значение са: „тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай”. При дадения отговор, ВКС се основава на практиката, обективирана в Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК.

В конкретния случай ВКС е счел, че въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелва. Следвало е да бъдат взети предвид „относително разумният срок” на протичане на наказателното преследване, ниският обем на процесуалните действия с участие на обвинявема, леката мярка на процесуална принуда (подписка). ВКС посочва, че по делото не е доказано обвинението да е рефлектирало върху емоцционалната сфера, социалния живот и професионалната реализация на обвинямия. Обезщетението е намалено на 4 000 лв.

 

IV. Проблеми на трудовото право

 

1. Втори трудов договор със срок на изпитване е недопустим:

Решение № 11 от 27.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4911/2014 г., III г. о., ГК

Предявени са искове по чл. 344, ал.1, т. 1,2,3 КТ (за отмяна на незаконно уволнение, възстановяване на работа и обезщетение за времето без работа). Процесният трудов договор е за длъжността „лекар”. Преди този договор обаче е имало друг трудов договор между същите страни за същата длъжност.

Първоинстанционният съд отхърля исковете с мотива, че договорът е прекратен поради и изтичане на срока му (чл. 325, т. 3 КТ) като едновременно с това, прекратяването е било в срока за изпитване и работодателят е упражнил законосъобразно правото си по чл. 71, ал.1 КТ.

Въззивният съд е приел, че в случая не се касае за прекрятяване в срока за изпитване (чл. 71, ал.1 КТ), а за прекратяване поради изтичане на срока(чл. 325, т.3 КТ). Сключването на срочен трудов договор обаче е прието за незаконосъобразно, доколкото не са били налице основанията за това (чл. 68, ал.1 КТ). Оттук въззивният съд е приел процесния договор за безсрочен, отменил е първоинстанционното решение и е уважил исковете.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за възможността на работодателя да прекрати сключен договор с уговорен в негова полза срок за изпитване съгласно чл. 71, ал. 1 от КТ.

ВКС, поддържайки установеното в предходната практика (Решение № 716 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 253/2010 г., III г. о., ГК; Решение № 376 от 26.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2010 г., IV г. о., ГК, приема, че договорът със срок на изпитване е самостоятелен вид договор и може да бъде сключен както като срочен, така и за неопределено време. Ако той не бъде прекратен в срока за изпитване, се счита за окончателно сключен.

По същество по спора, ВКС счита, че крайният извод на въззивния съд е законосъобразен, но поради различни мотиви. Споделяйки задължителната съдебна практика – Решение № 261 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2014 г., IV г. о., ГК, ВКС посочва, че след като вече е имало друг – първи – договор между същите страни за същата длъжност, сключването на договор със срок за изпитване е недопустимо. Според съда, „този втори договор /със същия работник или служител, за същата длъжност/ не може да бъде със срок за изпитване, защото годността за изпълнението е вече проверена и подобен договор би бил изпразнен от съдържание”.

 

2. Недопустимо е едностранното прихващане срещу несеквестируемата част от вземането за трудово възнаграждение. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства:

Решение № 241 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., ГК

Предявени са искове по чл. 128 КТ (заплащане на трудово възнаграждение), чл. 86 ЗЗД (законна лихва) и чл. 224, ал.1 КТ. Ищцата е работила на длъжност „лекар” ответника – медицински център, и едновременно с това е била управител на медицинския център, по силата на договор за управление.  За процесния период ишцата, като управител на ответното дружество е декларирала, че всички заплати на персонала са изплатени. По делото са представени служебни бележки, издадени и подписани от ищцата, в които тя удостоверява, че е получила доходи по трудовото си правоотношение. Същата е подала и данъчни декларации за полученото възнграждение. 

 Ответникът прави възрацение за прихващане с дължими от ищеца суми ( получени без основание). Въззивният съд намира, че претендираните суми от ищеца се дължат от работодателя, но е уважил възражението за прихващане и е поради това е отхвърлил исковете.

Kасационното обжалване е допуснато по няколко правни въпроса, като една група се сметнати за неотносими. Отговорено е на следните:

1) Допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска принудително изпълнение (чл. 446, ал. 1 ГПК);

2)След като разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с нарочен писмен документ, изключена ли е възможността в съдебния процес съответните обстоятелства (т. е. плащането на трудовите възнаграждения) да бъдат доказани с други доказателствени средства, включително случаен документ. Когато по делото са налице данни, че съставените нарочни документи относно плащането на трудовите възнаграждения, са изгубени или унищожени не по вина на страната, носеща тежестта на доказване, допустими ли са в процеса други доказателствени средства – косвени доказателства – други писмени доказателства, свидетелски показания, заключения на вещи лица и др., които сочат на единствения възможен извод, че сумите по трудовите възнаграждения са изплатени на лицето.

По първия въпрос ВСК споделя приетото в Решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2012 г., IV г. о., ГК – че е недопустимо прихващане срещу несеквестируемата част от вземането за трудово възнаграждение без съгласието на работника. Съдът е длъжен да съобрази чл. 105 ЗЗД.

По втория правен въпрос ВКС споделя възприетото в Решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., ГК – когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това може да бъде и случаен документ.

Ако документът е изгубен или унищожен не по вина да страната, носеща доказателствената тежест, свидетелски показания са допустими, като чрез тях следва да се докаже „съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него”.

По отношение на използването на други доказателствени средства, ВКС счита, че „ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание (първото може да бъде установяване със всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол), веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица”.

По същество ВКС, на базата на представените по делото декларации и служебни бележки е счел, че ищцата е направила извънсъдебно признание за получаването на трудовото възнграждение и следоватено няма вземане към ответното дружество.

 

3. Заплащане на командировъчни – изпълнение на чужд дълг:

Решение № 400 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2014 г., IV г. о., ГК

Шофьор международни превози е командирован в Испания при партьор на своя работодател. Освен възнаграждението си, по своята банкова сметка той е получавал допълнително суми от работодателя си. Получавал и парични суми в брой от партьора в Испания.

Шофьорът претендира заплащането на трудово възнаграждение (чл. 128 КТ), командировъчни (чл. 215 КТ) и законната лихва. Исковете за трудовото възнаграждение са отхвърлени поради плащане, но искът по чл. 215 КТ е уважен частично, като въззивният е приел, че заплащането на суми в брой от страна на испанския партьор е без правно значение.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. Относно задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и се произнесе по всички възражения, включително и по евентуално възражение за прихващане, в случай, че приеме за неоснователно възражението за погасяване на задължението чрез плащане;

2. За правното значение на вътрешните отношения между платилия чуждо задължение и длъжника.

По първия въпрос ВКС намира, че „след като обсъди всички факти и обстоятелства по делото, които имат значение за пораждането, изменението или прекратяването на спорното право, а ако то е вземане – и за неговата изискуемост, съдът е длъжен да се произнесе по правоизключващите, правоунищожаващите, правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника. Когато ответникът е направил евентуално възражение за прихващане, то трябва да бъде разгледано от съда, след като са разгледани и приети за неоснователни правоизключващите, правоунищожаващите и всички други правопогасяващи възражения”.

По втория въпрос ВКС счита, че „съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува – тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. Съгласно чл. 74 ЗЗД третото лице се суброгира правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнил без да има интерес от това”.

 

4. Подбор и съкращаване на щата:

Решение № 428 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2850/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева

Променено е щатното разписание, като от две бройки за главен юрисконсулт е оставена една. Извършен е подбор и ищецът е съкратен. Подборът е извършен само между двамата главни юрисконсулти, а не измежду всички юристи, заемащи сходни длъжности (ръководител главна служба, юрисконсулт). Като решаващ критерий е приет по-малкия общ трудов, юридически стаж, както и стаж при работодателя.

Предявени са искове за отмяна на уволнението, възстановяване на работа и обезщетение ( чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ), които са уважени на първите две инстанции. Въззивният съд е счел, че подборът е незаконно извършен – трябвало е да вземат участие всички юристи на сходни длъжности; подборът е извършен на базата на незададен критерий; оценяващите работата също е следвало да бъдат юристи.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „Законосъобразно ли е извършен подбор по реда на чл. 329 КТ за съкратена длъжност “главен юрисконсулт” само между лицата, заемащи тази длъжност, или подборът следва да се извърши измежду всички юристи;

2. „Длъжен ли е работодателят, при извършването на подбор по реда на чл. 329 КТ, да формира състав на комисия от оценяващи, които да са с идентични на оценяваните лица образование и квалификация и включването на лица с различен професионален профил в състава на комисията, води ли до опорочаване на оценяването при подбора”;

3. „Включва ли се в критерия за подбор по чл. 329 КТ – “професионална квалификация” наличието на специализиран трудов стаж и може ли работодателят да даде приоритет при подбора на този показател, макар предварително да не го е задал на комисията по извършване на подбора”.

По първия въпрос ВКС, основавайки се на разрешенията, дадени в Решение № 282 от 1.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2010 г., IV г. о., ГК и в Решение № 7 от 1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 954/2009 г., IV г. о., ГК, приема, че при подбор поради намаляване обема на работа или съкращаване в щата се извършва преценка на трудовите качества на работниците, изпълняващи идентични функции. Преценката се извършва с оглед естеството на възложената работа за длъжността. Кръгът на лицата, участващи в подбора, не се определя от наименованието на длъжностите, нито от сходствата на възложените трудови функции, а от техните различия, като определящо е тези различията са съществени.

По втория въпрос са възприети разрешенията на Решение № 778 от 28.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1115/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 322 от 28.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 725/2010 г., IV г. о., ГК, като ВКС посочва, че комисията за извършване на подбора е само помощен орган на работодателя и няма значение дали е назначена такава. При всички случаи титуляр на правото на подбор е работодателят.

По третия въпрос ВКС приема практиката, обективирана в Решение № 479 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1000/2009 г., III г. о., ГК, като посочва, че трудовият стаж е част от комплексния законов критерий „професионална квалификация”.

Въззивното решение е отменено и исковете са отхвърлени.

 

V. Проблеми на семейното и наследственото право

 

1. Задължително изслушване на двамата родители в производство за определяне на родителски права и мерки на лични контакти:

Решение № 14 от 24.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4575/2014 г., III г. о.

В бракоразводно дело първоинстанционният съд предоставя на бащата родителските права. В тази му част решението е отменно от въззивния съд и родителските права са предоставени на майката.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса относно необходимостта от задължително изслушване в производството за определяне на родителски права и мерки за лични контакти на двамата родители.

ВКС, възприемайки позицията на досегашната съдебна практика (Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС, Решение № 26 от 2.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 598/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 269 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2010 г., III г. о., ГК), позовавайки се и на чл. 59, ал.6 СК, счита, че изричното изслушване на родителите е задължително и неспазването на това задължение е нарушение на съдопроизводствените правила.

Решението е отменено и върнато за ново разглеждане.

Решение № 1 от 22.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4082/2014 г., IV г. о., ГК

Спорът е близък до разгледания с предходното решение. ВКС е постановил в съответствие с предходната практика (Решение № 21 от 30.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5451/2013 г., IV г. о., ГК Решение № 269 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 40 от 15.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 522/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 129 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1119/2012 г., III г. о., ГК), че изслушването на двамата родители при решаване на въпроса за режима на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, е задължително.

 

2. Вписването на саморъчното завещание е упражняване на правата по него и оттогава тече погасителна давност за иска за допълване на запазена част:

Решение № 106 от 8.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2654/2014 г., II г. о., ГК

Въззивният съд е отхвърлил искове за делба, приемайки, че наследствената маса принадлежи само на един единствен наследник по силата на саморъчно завещание. Счетено е, че исковете по чл.30, ал. 1 ЗН (допълнване на запазената част) са погасени по давност. Прието е, че давността тече от обявяване на завещанието от съдията по вписванията.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. Вписването на саморъчното завещание означава ли упражняване правата по завещанието;

2. От този момент ли тече срокът за погасителната давност на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.

3. Какво е  значението на обстоятелството, че за саморъчното завещание наследниците по закон са узнали в хода на делбения процес.

ВКС, опирайки се на аргументите в Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, т. 3, б. „г”, счита, че давността за отмяна или намаляване на завещателните разпореждания тече от упражняване на правата по завещанието (активни действия, които могат да бъдат както правни, така и фактически). Според съда, вписването, цели да осигури публичност и създава обективна възможност необходимите наследници да бъдат информирани за завещанието. Оттук се приема, че с вписването е налице упражняване правата по завещанието и оттогава тече давностният срок. Обстоятелството, че наследниците по-късно са узнали за завещанието, е без значение, защото те обективно са имали възможността да узнаят и по-рано.

 

VI. Отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата

1. Необходиа е връзка между престъпната дейност и придобитото имущество за искането по чл. 28. ЗОПДИППД (отм.):

Решение № 352 от 15.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1280/2012 г., IV г. о.

По силата на постигнатото споразумение О. Г. е признат за виновен за престъпление по чл.235 ал.6 вр.ал.1 НК (маловажен случай на незаконна сеч). Съгласно чл.3 ал.1 т.13 ЗОПДИППД (отм.), в този случай могат да се предприемат действия по отнемане на имуществото.

С решение на окръжния съд е постановено отнемане в полза на държавата на основание чл.28 вр.чл.4 ал.1 ЗОПДИППД на имущество на значителна стойност (товарен автомобил и етаж от къща). За част от имуществото искането е отхвърлено.

Въззивният съд отменя решението в частта, постановяваща отнемането, и отхвърля изцяло искането по чл. 28, ал.1 ЗОПДИППД, с мотивите, че (1) имуществото на значителна стойност, чието отнемане се иска, е придобито преди обявяването на извършеното престъпление за такова (ЗИД на НК от 12.9.2006 г.); (2) липсва причинна връзка между придобитото имущество и престъплението.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите, решени в противоречие с Решение № 66 от 26.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 863/2010 г., III г. о., ГК Решение № 671 от 9.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 875/2010 г., IV г. о., а именно:

1) Следва ли да е налице пряка причинна връзка между придобитото имущество и престъпната дейност, установена с влязъл съдебен акт, за да бъде уважен искът по чл.28 ал.1 ЗОПДИППД;

2) Подлежи ли на отнемане по този ред имущество, придобито преди приемане на наказателната отговорност за престъпление, предвидено в чл.3 ал.1 1 ЗОПДИППД.

По първия въпрос ВКС посочва, че въззивния съд е съобразил решението си с Тълкувателно решение № 7 от 30.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 7/2013 г., ОСГК.

Съгласно това тълкувателно решение е необходимо да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имуществото. За отнемането обаче е достатъчно връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото. Релевантният период се определя от конкретната престъпна дейност и обстоятелства, от които се предполага връзката между нея и придобитото имущество.

ВКС посочва, че „ в съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е обосновал извод, че неустановяването на законен източник за придобиване на имуществото не може да замести основателното предположение за връзка с престъпната дейност.В случая придобиването на имуществото от ответника предхожда приемането на наказателната отговорност за престъплението за което е осъден, поради което липса пряко или косвено опосредяване посоченото имущество с престъпната дейност, поради което искът по чл.28 ал.1 ЗОПДИППД /отм/ не може да бъде приет за основателен (удебеляването мое – Д.Н.)”.
По втория въпрос ВКС намира за релевантни същите съображения, заключавайки: „Недопустимо е отнемането на имущество, придобито преди едно деяние да стане съставомерно.Да бъде прието обратното би означавало дейността да бъде обявена за престъпление със задна дата, което е в противоречие с разпоредбите на чл.2 ал.1 от НК.Гражданският съд, разглеждащ искането по чл.28 ЗОПДИППД не може да преценява дали извършваната от едно лице дейност покрива съставите на друго престъпление, извън посоченото в присъдата, тъй като това е извън неговата компетентност”.

 

VII. Процесуалнoправни въпроси

1. Допълнение към въззивната жалба:

Решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014 г., I г. о.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. До кой момент може да се допълва въззивна жалба – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба;

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивна жалба, което е подадено след срока по чл. 259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба.

На първо място, ВКС посочва, че дори и въззивната жалба да не съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение, тя не е нередовна и не може да бъде оставяна без движение, респективно – връщана. Постановеното по такава жалба решение е допустимо.

По отношение на поставените въпроси съдът се позовава на предходното Решение № 246 от 23.10.13 г. по гр. д. № 3418/13 г. на ВКС, I ГО, като приема, че до изтичане на срока за обжалване подадената жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неправилност; но допълненията, направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, следва да касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Тук съдът се позовава и на т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

 

2. Пропускът в диспозитива може да бъде преодолян чрез мотивите:

Решение № 271 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2014 г., I г. о., ГК

Предявени са отрицателни установителни искове за установяване недействителност на ипотека поради липса на тъждество; нищожност поради липса на предмет и съгласие; както и за установяване, че не е налице ипотека върху процесните имоти. Въззивният съд е квалифицирал исковете на две различни основания (чл. 170 ЗЗД и чл. 26, ал.2 ЗЗД) и е преценил, че в диспозитива си районният съд не е посочил кой от тях уважава. Това прави невъзможна преценката за допустимостта на акта и в крайна сметка въззивният съд приема, че решението на РС е недопустимо, като постановено по непредявен иск.

 

 Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали непосочването в диспозитива на решението на основанието, на което са разгледани исковете, е равнозначно на произнасяне по непредявен иск, съответно за обезсилване на постановеното решение.

Стъпвайки на т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ВКС приема, че макар мотивите на едно решение да не са източник на сила на пресъдено нещо, те са едно задължително цяло с диспозитива. Евентуалният пропуск на съда да отрази в диспозитива страните, правопораждащия факт, съдържанието или  правната квалификация, следва да бъде преодолян чрез мотивите. Непосочването на основанието, на което са разгледани исковете, не е равнозначно на произнасяне по непредявен иск.    

 

3. Допустими са свидетелски показания за дарение на парични средства над 5000 лв на единия съпруг

Решение № 193 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2647/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по три въпроса, но само на един от тях е  даден отговор. В хода да изследването на фактическата обстановка ВКС е преценил, че останалите два нямат значение за изхода на повдигнатия спор. Въпросът, на който е даден отговор, е:

Допустими ли са свидетелски показания за установяване на дарение на парични средства на стойност над 5 000 лв. от родителите на единия съпруг на този съпруг.

Въззивният съд, на основание чл. 164, ал.2 ГПК, не е допуснал свидетелски показания установяването на договор за дарение над 5000 лв.

ВКС намира, че обжалваното решение на въззивния съд противоречи на

Решение № 638 от 8.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 279 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 529/2009 г., I г. о., ГК. В посочените решения се обсъждат свидетелски показания, събрани от предходните инстанции, за установяване на дарственото намерение към единия съпруг. В Решение № 279 от 15.07.2010 г. изрично се сочи, че : „….. е допустимо установяването на произхода на средства и влагането им при придобиване на имущество по време на брака и със свидетелски показания”.

 

4. Искът по чл. 29, ал.3 СК е неоценяем:

Решение № 123 от 22.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 137/2014 г., II г. о., ГК

Предявени са искове по чл. 29, ал.3 СК (определяне на по-голям дял от общото имущество, поради принос, значително надхвърлящ приноса на другия съпруг) и чл. 30, ал.1 СК (получаване на част от стойността на вещите и от вземанията на другия съпруг. 

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси: 

1. Оценяем или неоценяем е искът по чл. 29, ал.3 СК;

2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК или докладът му е непълен или неточен.

По първия въпрос ВКС счита, че след като искът има за предмет цялото имущество, придобито по време на брака, независимо от стойността му, искът е неоценяем и размерът на държавната такса се определя от съда (чл. 71, ал.1, изр. 2 ГПК). Съдът споделя аргументите, посочени в Определение № 303 от 13.07.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 197/2009 г., II г. о., ГК

По втория въпрос ВКС изтъква, че отговор вече е даден в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК (т.2): въззивният съд е длъжен да укаже на страните възможността за предприемане на процесуални действия по посочване на доказателствата, които са пропуснали да извършат поради липса на доклад, непълнота или  неточност в доклада и дадените указания на първата инстанция. ВКС посочва, че въззивният съд трябва със собствените си действия да отстрани допуснатите пороци. Но липсата на доклад или неточност в доклада е нарушение на съдопроизводствените правила и не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение. Въззивният съд не следи служебно за процесуалните нарушения във връзка с доклада; но ако в жалбата или отговора има такива оплаквания, които са обосновани, въззивният съд трябва да даде указания, за да осигури събирането на относими за делото доказателства. В този случай е налице извинителна причина, за да могат те да бъдат събрани за пръв път на втората инстанция.

ВКС обсъжда и конкретните задължения на съда при обективно съединяване на иковете по чл. 29, ал. 3 и чл. 30 СК: „Очертавайки предмета на делото, въззивният съд на първо място следва да даде указания на ищцовата страна да направи разграничение каква част от паричните средства е вложена в придобиването на общото имущество и каква част – в придобиването на личното имущество по чл. 30 СК, тъй като е невъзможно едни и същи парични средства да са вложени и в двете придобивания. На следващо място съдът следва да отдели спорното от безспорното и да даде конкретни указания на страните във връзка с установяването на нуждаещите се от доказване релевантни за всяка една от претенциите поотделно обстоятелства, като разпредели и доказателствената тежест. Едва след даване на надлежните указания и възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване на допустими и относими доказателства, съдът следва да се произнесе по вече заявените с въззивната жалба и евентуално наведени при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК (при съобразяване и на чл. 159, ал. 2 ГПК) нови искания по доказателствата”.

 

5. Връчване по чл. 50, ал.2 ГПК – как и кога са събрани сведенията за напускане на адреса:

Решение № 279 от 24.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2769/2014 г., III г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса:  „За да се приложи фикцията начл. 50, ал. 2 ГПК необходимо ли е длъжностното лице-връчител да е посочило в съобщението източника на информацията и начина на събирането или е достатъчно единствено да е отбелязано, че страната е напуснала адреса или е освободила офиса”.

ВКС споделя разрешението, дадено в Решение № 546 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 508/2011 г., IV г. о., ГК (в процедура по отмяна на влязло в сила съдебно решение), а именно: „За да бъде надлежно осъществено връчване на търговец по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК чрез прилагане на съобщението към делото, то търговецът следва да е напуснал адреса, вписан в търговския регистър без да впише новия си адрес. За да се удостовери обстоятелството, че търговецът е напуснал адреса, връчителят следва да извърши проверка дали на адреса има табела с фирма на търговеца, сграда или помещения, в които да пребивават служителите му или други негови представители; да събере сведения от съседи познат ли е търговец с това наименование, пребивавал ли е на този адрес и кога. Тези сведения следва да бъдат отразени от връчителя в съобщението, вкл. и в случаите, когато не могат да се съберат данни дали търговецът е пребивавал на адреса. Констатацията, че на адреса няма представители на адресата, без отразяване кога и как са събрани сведения (подчертаването мое- Д.Н.) за това и извършена ли е обстойна проверка дали в сградата няма помещения, обитавани от търговеца, опорочава връчването на съобщението”

 

6. Оставяне на исковата молба без движение от въззивната инстанция:

Решение № 238 от 15.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1880/2014 г., III г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса:  „Когато предявеният иск не отговаря на всички процесуални предпоставки за неговата допустимост, следва ли въззивната инстанция да остави без движение исковата молба и да даде срок за отстраняване на констатираната нередовност”

ВКС, като възприема разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, счита, че когато за пръв път пред въззивната инстанция се констатира нередовност на исковата молба, съдът следва да я остави без движение и да даде указания за отстраняване на нередовността й.

 

7. Въззивният съд преценява съобразно всички доказателства по делото:

Решение № 403 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3902/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите за задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка.

ВКС споделя изразеното в Решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 37 от 29.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 241/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 202 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о., ТК, като приема, че „въззивният съд осъществява решаваща правораздавателна дейност. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му”.

 

8. Изменение на иска при действието на ГПК (отм.)

Решение № 401 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1939/2014 г., IV г. о., ГК 

Касационното обжалване е допуснато по въпросите „за допустимостта на изменението на размера на петитума на предявения иск и за допустимостта на изменението на неговите основание и петитум при действието на отменения ГПК и за възможните изключения от общите правила”.

По поставените въпроси ВКС счита, че „съгласно чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.) след връчването на преписа от исковата молба ищецът може в производството пред първата инстанция да измени основанието на своя иск, като твърди нови правно релевантни факти, които пораждат, променят или погасяват материално субективно право със същото съдържание, като това посочено в петитума на исковата молба. Това е процесуална възможност, която може да бъде предоставена на ищеца, ако с оглед защитата на ответника съдът намери това за уместно. В същия срок ищецът има право, без да изменя основанието да измени своето искане, като посочи материално субективно право с различно съдържание, което произтича от фактите и обстоятелствата, изложени в основанието на исковата молба. При действието на ГПК (отм.) ищецът може да промени само размера на предявения петитум до приключването на производството пред въззивната инстанция (т. 9 ТР № 1/4.01.2001 по т. д. № 1/2000 ВКС, ОСГК).

След връчването на препис от исковата молба ищецът не може да промени както основанието, така и петитума на предявения иск, тъй като с това предметът на делото би станал изцяло нов. От това общо правило законът и съдебната практика признават някои изключения. Законът в чл. 116, ал. 3 ГПК (отм.) признава възможността ищецът да прибави изтекли лихви или събрани добиви от вещта след предявяването на иска, като изрично постановява, че това не се счита изменение на иска. Съдебната практика (решение № 1014/23.12.2009 на ВКС, III ГО по гр. д. № 221/2009) признава и възможността дори с въззивната жалба уволненият работник да претендира обезщетение поради незаконно уволнение за времето, през което е останал без работа след предявяването на иска за незаконност на уволнението. Това изключение се допуска, тъй като пределният 6-месечен срок на дължимото обезщетение надхвърля давностния 2-месечен срок за предявяването на иска за незаконност на уволнението, а първият иск е обусловен от втория.

Такова изключение не може да бъде направено за всички останали искове за обезщетение на вреди, които не са обусловени от други искове, за предявяването на които е установен по-кратък срок.

Що се отнася до възможността при погиване на ревандикираната вещ да се премине към иск за заплащане на нейната равностойност, при това изменение не се променя изцяло предмета на делото, тъй като правото на собственост продължава да е предпоставка за уважаване на иска за равностойността. Затова, ако в изпълнителния процес се установи, че присъдената вещ не се намира у длъжника или е повредена, от него се събира равностойността й, без да е необходимо предявяването на това вземане в исков процес. Ако вземането за равностойността на една вещ може да бъде установено, признато и реализирано в изпълнителния процес, толкова повече то може да бъде признато и в исковия процес с предмет правото на собственост върху вещта, без това да се счита изменение на иска за собственост (навсякъде подчертаването мое – Д.Н)”.

 

9. Възражение след срока на отговор:

Решение № 382 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. Допустимо ли е да бъде зачетено възражение, направено от ответника след

срока за отговор;

2. Допустимо ли е да се обсъждат доказателства, постъпили след преклузивния

за това срок.

ВКС основава отговора си на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК (т.4), както и на Решение № 452 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 172 от 31.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6229/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 382 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о., ГК.

Съдът посочва, че „съгласно чл. 133 вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти — т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. ОСГТК ВКС. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указвал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства”.

 

10. Липсите се доказват с всички доказателствени средства:

Решение № 382 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. Съществуват ли ограничения в доказателствените средства за установяване на липси от отчетник

2. Следва ли съдът да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото.

По първия въпрос ВКС приема, че отчетникът следва да докаже разходването на поверените му парични и материални ценности по предназначение. Върху работодателя лежи доказателствената тежест за установяването, че отчетникът е получил тези ценности, което може да бъде извършено с всички доказателствени средства. По-нататък ВКС посочва, че „липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и процесуалният закон не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен, а обстоятелството дали липсите са констатирани при инвентаризации, които са извършени съобразно всички нормативни изисквания или не, не освобождава отчетника от задължението му да докаже, че не е причинил щетата”.

По-нататък, в решението си по същество, ВКС отговаря и на втория въпрос, посочвайки, че изводите на съда следва да бъдат формирани след обсъждане на всички събрани доказателства по делото. 

Отговорите на ВКС са основани на практиката, обективирана в Решение № 260 от 30.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1286/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 123 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 890/2010 г., III г. о., ГК Решение № 380 от 2.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 758/2009 г., III г. о., ГК, и  Решение № 232 от 20.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2716/2008 г., IV г. о., ГК.