Противоречива съдебна практика (част I)

1. Кои са критериите, за да се определи дали едно дело е гражданско или търговско?

Противоречива съдебна практика при банков кредит:

В смисъл, че са търговски по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), една от страните по които не е търговец.

Определение № 211 от 11.10.2016 г. по т. д. № 1940/2016 г., ВКС, II т. о., докладчик Татяна Върбанова

Търговски ли са по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), една от страните по които не е търговец?

Съгласно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лева не подлежат на касационно обжалване. В случая предмет на делото е вземане, породено от търговска сделка – чл. 365, т. 1 ГПК във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ – и е основано на твърдяна от ищцата (сега касатор) нищожност на клауза от договора за банков кредит на основание чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Спорът е търговски, като цената на предявения иск за връщане на недължимо платени възнаградителни лихви, квалифициран по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, е под законодателно определения праг на обжалваемост пред касационната инстанция. В този смисъл е и практиката на ВКС, Търговска колегия – така например Определение по т. д. № 2165/2014 г., ІІ т. о. Предвид горното, касационното производство по т. д. № 1940/2016 г. е процесуално недопустимо и подадената жалба следва да се остави без разглеждане.

В този смисъл: Определение № 670 от 21.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2524/2016 г., II т. о.

В обратен смисъл, че не са търговски по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), една от страните по които не е търговец:

Определение № 547 от 23.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4967/2016 г., IV г.о., ВКС, докладчик Борислав Белазелков

Търговски ли са по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), една от страните по които не е търговец?

Правилно съдът е приел, че договорът за банков кредит е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, но неправилно е приел, че търговска сделка е и договорът за поръчителство. Материалните правоотношения между страните по абсолютна търговска сделка се уреждат от Търговския закон, той урежда и материалните правоотношения по сделките, които са търговски само за една от страните. Споровете, произтичащи от търговски сделки, когато са родово подсъдни на окръжен съд, подлежат на разглеждане по реда на производството по търговски спорове – и в този смисъл тези дела са търговски; но не са търговски по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните) една от страните, по които не е търговец. Основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция – 20.000 вместо 5.000 лева – е, че в отношенията между търговци сумата 20.000 лева не е голяма. Когато една от страните по сделката е нетърговец (това са всички сделки с потребители), прагът за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция е като по граждански дела – 5.000 лева. За нетърговеца 5.000 лева са 12 минимални работни заплати, а 20.000 лева са 48 минимални работни заплати. Като не е съобразил изложеното, съдът е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено, а делото – върнато за произнасяне по допускането на касационното обжалване.

В този смисъл: Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. и Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2015 г., IІІ г. о.

В обобщение:

В смисъл, че делата по чл. 55 ЗЗД за връщане на даденото по банков кредит са граждански имплицитно, е възприето с Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. и Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2015 г., IІІ г. о., които представляват задължителна съдебна практика. В тези решения се разглеждат идентични правни казуси с тези, изброени по-горе, поради което изискванията на чл. 6 ЕКПЧОС за предвидимост и последователност на съдебната практика изискват еднакъв подход по отношение на обжалваемостта по дело с един и същи предмет. В противен случай ще се стигне до неравно третиране на потребителите в еднакви хипотези, което в случая ще доведе до накърняване на изискването за достъп до съд, гарантиран вече в еднакви случаи от състави на ВКС. Различното тълкуване на националния закон от съдилища, действащи като последна инстанция, води до правна несигурност и би намалило общественото доверие в съда, което доверие безспорно е един от основните елементи на принципа за върховенството на закона (Решение на Съда по допустимостта по дело Stefanica and Others v. Romania (no. 38155/02)). Противоречивото отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд по идентични искове е в нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията (Raki and Others v. Serbia (no. 47460/07 и др.)). Липсата на правна сигурност поради сериозните и дълготрайни противоречия в съдебната практика, относима към правото на иск на жалбоподателите, е довела до лишаването им от една от основните гаранции за справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията (Borovsk? аnd Forrai v. Slovakia (no. 48554/10)). Следва да се посочи, че доколкото споровете, произтичащи от потребителски кредити, касаят приложението на правото на ЕС, е съществено съдебната практика по прилагането и тълкуването на ЗЗП и ЗПК да бъде уеднаквена и да съобразява тенденциите в развитието на практиката на СЕС, като е целесъобразно да се създаде по-широк достъп на тези дела до касационното производство, с което ще се осигури и по-пълна защита на правата и законните интереси на потребителите; цел, която се поставя в редица програмни документи на институциите на ЕС и се утвърждава в постоянната практика на СЕС. Целите и перспективите на развитието пред правото на ес са развити в Регламент (ЕС) № 254/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година относно многогодишна програма „Потребители“ за периода 2014–2020 г. и за отмяна на решение № 1926/2006/ео. Цел III — права и правни средства за защита: да се развият и укрепят правата на потребителите, по-специално чрез добре обмислени регулаторни мерки и подобряване на достъпа до опростени, ефикасни, бързи и евтини правни средства за защита.

Противоречива съдебна практика при предварителен договор:

Определение № 359 от 14.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1227/2017 г., I т. о., докладчик Людмила Цолова

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК от обхвата на касационното обжалване са изключени решенията на въззивния съд по търговски дела с цена на иска под 20 000 лв. Предявеният иск е за плащане на сума в размер на 9100 евро, дължима като остатък от плащане по предварителен договор, сключен между ответника С. и търговското дружество [фирма], по силата на който последният се е задължил да извърши СМР на описани в договора недвижими имоти, като предаде същите в определена между страните степен на завършеност, както и да подготви всички документи, необходими за подписването на нотариален акт за покупко-продажбата на имотите. Така сключената сделка, имаща характер на договор за изработка, не е сред абсолютните търговски сделки по смисъла на чл. 1, ал. 2 ТЗ, но е търговска за дружеството-изпълнител, на основание чл. 286, ал. 1 от ТЗ, тъй като същият има качеството „търговец“ и е във връзка с упражняваното от него занятие – видно от регистрирания му предмет на дейност в него се включва и „строителство, управление и ремонт на жилищни и нежилищни сгради“, а и в приложения акт 15 за конкретните имоти дружеството е вписано като строител. Съгласно чл. 287 от ТЗ разпоредбите на търговските сделки се прилагат и за двете страни, ако едната от тях е търговец, освен ако законът не предвижда друго. Позоваването на жалбоподателя на разпоредбата на чл. 318, ал. 2 ТЗ, установяваща нетърговски характер на сделка, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице, не е такова „друго“, доколкото посоченото изключение касае единствено договора за покупко-продажба, а вземане по такъв не е предмет на предявения иск. Независимо че с предварителния договор се обещава прехвърляне на имотите, сам по себе си той няма вещно-транслативен ефект, за да има характеристиките на договор за продажба. Поради това не може да бъде приложено изключението на чл. 287 вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Цитираните от частния жалбоподател две определения на състави на ТК и ГК на ВКС не са относими към настоящия случай – Определение № 97/2011 г. по т. д. № 366/2011 г. на Първо т. о. на ВКС разглежда случай на сключен между физически лица предварителен договор, а Определение № 1011/2013 г. по гр. д. № 3756/13 г. на Трето г. о. на ВКС касае установителен иск за недължимост на сума, представляваща стойност на неплатена питейна вода след неправомерно присъединяване към водопроводната мрежа, който е разгледан на извъндоговорно основание. Поради изложеното отказът на състава на ВКС да допусне до разглеждане по същество касационната жалба следва да бъде потвърден.

В този смисъл: Определение № 64 от 31.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 422/2017 г., I т. о. и Определение № 92 от 26.04.2017 г. по т. д. № 563/2017 г., I т. о.

В обратен смисъл:

Определение № 396 от 8.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1154/2015 г., I т. о., докладчик Емил Марков

На 20.VI.2008 г. частната жалбоподателка Пе. е била снабдена (по ч. гр. дело № 9598/08 г. по описа на СРС, ГО) със заповед за незабавно изпълнение на парични задължения в размер на горепосочените две суми /главница и мораторна лихва/ на основание документ по чл. 417, т. 3, предл. 1-во ГПК: нотариален акт за учредяване на право на строеж № 135, т. I-А, рег. № 2292 по нот. дело № 104/2002 г. на Нотариус с рег. № 259, от съдържанието на който са били видни тези две вземания на заявителката ЕТ, действаща като „приемател-строител“ по този договор с вещно-транслативно действие. Съгласно чл. 318, ал. 2 ТЗ не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице, а точно в частта си по т. 5, б. „а“ цитираният нотариален акт има характера на такава – гражданскоправна – сделка, в резултат от която А. П. Р. от София е следвало възмездно да придобие един апартамент и една гаражна клетка в сградата, която настоящата частна жалбоподателка се е задължила да построи в УПИ III-182 по плана на [населено място], м. „С. – Хр. С.“. При тези данни се налага извод, че в разрез с иначе правилната си констатация, че договорът, обективиран в този нотариален акт, „съдържа както елементи на договор за изработка, така и елементи на договор за покупко-продажба“, предходният тричленен състав на ВКС е направил необоснован извод за търговски характер на делото, по което е било постановено атакуваното пред него въззивно решение – по съображението, че „сделката, от която произтичат вземанията, е едностранно търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ“. Последните обаче са задължения на купувач по договор за продажба, която няма характера на търговска.

В този смисъл: Определение № 97 от 11.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 366/2011 г., I т. о. и Определение № 1929 от 12.06.2017 г. на САС по ч. гр. д. № 2930/2017 г.

Противоречива съдебна практика при неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД:

В смисъл, че при иск по чл. 59 ЗЗД делото е гражданско:

Определение № 223 от 06.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 1946 /2016г., II т. о., докладчик Татяна Върбанова

Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 6, чрез процесуалния си пълномощник, срещу Решение № 2988 от 10.04.2016 г. по в. гр. д. № 15253/2015 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-А състав, с което е потвърдено изцяло Решение № 67-II-62 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 25332/2014 г. на Софийски районен съд, 67 състав. С последното [фирма] е осъдено, на основание чл. 59 ЗЗД, да заплати на: 1. [фирма] сумата от 10 000 лв., предявена частично от 27 750 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване чрез държане на временен търговски обект в [населено място], магазин „С.“/бивш магазин „Б.“/, за периода 26.05.2009 г. – 15.02.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.05.2014 г. до окончателното плащане. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, имащо за предмет активно субективно съединени осъдителни искове по гражданско дело, предявени като частични, с цена от по 10 000 лева. Поради това касационната жалба се преценява като процесуално допустима.

В обратен смисъл по същото дело:

Разпореждане № 317 от 01.09.2016 г.

Ваня Алексиева – Председател на Второ отделение при Търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България, след проверка на преписка с вх. № 8983/22.08.2016 г., констатира следното

При проверка редовността на постъпилата жалба се констатира, че предмет на касационно обжалване е въззивно решение, постановено в производство по предявен иск с цена под 20 000 лв. Това налага преписката да бъде върната на администриращия съд за проверка допустимостта на касационната жалба, предвид изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК и изпълнение правомощията на съда по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК.

В смисъл, че при иск по чл. 59 ЗЗД делото е гражданско:

Определение № 278 от 27.06.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1424 /2016г., докладчик Костадинка Недкова

Въззивният съд е дал на процесния спор правна квалификация чл. 59 ЗЗД, поради което делото е гражданско, като предвид цената на иска от 15 600 лева, при ограничение на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 1 ГПК за цената на иска по граждански дела от 5000 лева, решението подлежи на касационно обжалване. Обжалваемостта на акта се определя и произтича от императивните разпоредби на закона, а не от приетото от въззивния съд в решението му относно обжалваемостта.

В обратен смисъл по същото дело:

Разпореждане № 333 от 13.10.2016 г.

Тотка Калчева, Председател на Първо отделение при Търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България, като разгледа преписка вх. № 10455/05.10.2016 г., констатира следното:

В обжалваното решение е посочено, че същото не подлежи на обжалване пред ВКС и е окончателно, но въпреки това касационната жалба е изпратена на ВКС по компетентност. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела. В настоящия случай цената на предявения иск е 15 600 лв. Това налага преписката да бъде върната на администриращия съд за проверка допустимостта на касационната жалба, предвид изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК и изпълнение правомощията на съда по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК.

В този смисъл: Определение № 9 от 21.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2012 г., І т. о.

Противоречива съдебна практика при неизпълнение на договор за превоз на пътници

Определение № 282 от 29.06.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 999/2016 г., I т. о., докладчик Росица Божилова

За да остави без разглеждане касационната жалба (разгледана по същество при предходно произнасяне на касационна инстанция), съставът на ІІ т. о. на ВКС се е позовал на цената на всеки от исковете – под 10 000 лева, при приложимост на чл. 280, ал. 2 ГПК преди изм. с ДВ, бр. 50/2015 год., по която цена жалбоподателят не спори, и на търговския характер на делото, обусловен от основанието на претенцията – обезщетение за неимуществени вреди в причинна връзка с неизпълнение на ответника – търговец, в качеството му на превозвач по сключен с ищеца договор за превоз чрез жп транспорт. Съдът е приел, че сключването на сделката от търговец предпоставя търговски характер на делото, с предмет ангажиране отговорност за неизпълнението на търговеца, съгласно субективния критерий за определяне на сделката като търговска – по чл. 286 ТЗ и на основание чл. 365, т. 1 ГПК, с оглед предмета на иска. Частната жалба е неоснователна. Изложените от състава съображения относно търговския характер на делото следва да бъдат споделени. Несъстоятелно е позоваването на факта за допуснато предходно касационно обжалване, въпреки подаването на предходната касационна жалба при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 год. Процесуално нарушение на друг състав на съда на нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК не е от естество да игнорира приложението й по настоящата касационна жалба, респ. да обвърже съдебния състав, преценяващ допустимост при повторното касационно обжалване.

В обратен смисъл по същото дело:

Определение № 333 от 08.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 573/2012 г., I т. о., докладчик Таня Райковска

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба от М. К. Т. от [населено място], [община] срещу Решение № 723/30.01.2012 г. по гр. д. № 1404/2008 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 10.12.2007 г. по гр. д. № 13755/2006 г. на СРС, за отхвърляне на предявените три обективно съединени иска с правно основание чл. 66 ЗЖТ във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, всеки от които с размер 5010 лв., за причинени неимуществени вреди от лошо изпълнение на договор за превоз на пътник. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима (с оглед изискванията за редовност) – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Противоречива практика при продажба на топлинна енергия

Определение № 98 от 7.02.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 24/2012 г., III г. о., докладчик Ваня Атанасова

Продажбата на топлинна енергия е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 за ответника по иска – търговско дружество, тъй като е свързана с упражняваното от него занятие, а съгласно чл. 287 ТЗ след като за едната страна по сделката тя е търговска, разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни. Цената на всеки един от отрицателните установителни искове по чл. 424 ГПК е под 10000 лв., поради което производството по същите е двуинстанционно – не подлежат на касационно обжалване както постановените по тях въззивни решения (чл. 280, ал. 2 ГПК), така и постановените въззивни определения, потвърждаващи прекратителни определения на първоинстанционния съд (чл. 274, ал. 4 ГПК). В този смисъл са определения на ВКС № 95/11.05.2011 г. по т. д. № 385/11 г., I т. о., № 610/26.09.2011 г. по ч. т. д. № 534/2011 г., I т. о., № 83/16.05.2011 г. по т. д. № 421/2011 г., II т. о., № 118 от 1. 06. 2011 г. по т. д. № 517/2011 г., I т. о. и др.

В обратен смисъл по същото дело:

Определение № 263 от 9.04.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 193/2012 г., III г. о., докладчик Надя Зяпкова

Съгласно чл. 318, ал. 2 ТЗ не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице. Такъв е настоящият случай. Вземането на [фирма], [населено място], което жалбоподателят е оспорил с предявените искове с правно основание чл. 424 ГПК, произтича от сключен между страните договор за продажба на топлинна енергия. Този юридически факт предпоставя качеството на „потребител“ на жалбоподателя Е. Л. К. по смисъла на § 13 от ДР на Закона за защита на потребителите. Нормата на чл. 318, ал. 2 ТЗ е специална и дерогира общите разпоредби на чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 287 ТЗ относно определянето на „търговска сделка“. Качеството „потребител“ на жалбоподателя определя образуваното дело като гражданско, а не като търговско.

2. Оценяем ли е искът за нищожност на отделна клауза в договор, която предвижда начин на определяне на изменение на лихвата?

Решение № 76 от 15.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 888/2015 г., I т. о., докладчик Тотка Калчева

Производство по реда на чл. 290 ГПК.

Установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. Искът е подсъден по правилото на чл. 103 ГПК на районен съд и съдът определя държавна такса при предявяването му по чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

В този смисъл: Определение № 349 22.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 555/2015 г., I т. о., Определение № 449 от 29.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1567/2015 г., I т. о. и Решение № 72 от 02.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о.

В обратен смисъл:

Определение № 290 от 09.04.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 953/2014 г., І т. о., докладчик Ирина Петрова

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Оспорените от ищците клаузи, като нищожни-неравноправни по смисъла на конкретно посочени разпоредби от ЗЗП, касаят основно размера на уредените от договора, допълнителното споразумение към него и Общите условия лихви (базов лихвен процент, надбавки и др.), такси и комисиони (както и други текстове, които нямат материален еквивалент). Не е предмет на установителния иск за нищожност целият договор, включително и размерът на кредита. В случая материалният интерес от установяване на частичната нищожност е свързан не с това, което кредитополучателите са получили, а е съизмерим с част от това, което е договорено да върнат на банката, над размера на отпусната сума. Оспорва се като неравноправно договорена цената (част от нея) на дължимата на банката финансова услуга. В такава хипотеза е неприложимо буквално правилото на чл. 69, т. 4 ГПК, тъй като се претендира установяване на частична нищожност на договора, на нищожност на част от поето задължение за заплащане на стойността на предоставената финансова услуга. Стойността на договора би била определяща за цената на иска, ако негов предмет е установяване нищожността (несъществуването) на целия договор. В настоящата хипотеза цената на иска следва да се определи съобразно материалния интерес от отпадането (като неравноправни) на оспорените клаузи, като база за определянето следва да послужи използваният от ищците алгоритъм за изчисление на търсените като недължимо платени на банката суми за лихви, такси и комисиони, но съобразени с целия срок на договора (25 години), в което се състои и отговорът на поставения процесуален въпрос.

В този смисъл: Определение № 304 от 19.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1166/2017 г., IV г. о., Определение № 303 от 20.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 2624/2015 г., II т. о., Определение № 52 от 20.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 1954/2014 г., ІІ т. о., Определение № 119 от 28.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 2165/2014 г., ІI т. о., Определение № 432 от 27.06.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2407/2013 г., І т. о. и Определение № 862 от 11.12.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 4135/2013 г., ІІ т. о.

3. Необходимо ли е съобщаване на предсрочната изискуемост на поръчителя?

Определение № 555 от 02.10.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 505/2009 г., II т. о., докладчик Росица Ковачева

Обусловено ли е правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем от уведомяването на поръчителите, че длъжникът не погасява кредита, от покана те да го погасят и от отказа им?

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Неправилно въззивният съд е отменил разпореждането, с което е допуснато издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу един от поръчителите на основание Договор за банков кредит, за който е приел, че не е предсрочно изискуем. Правото на Банката по чл. 10.2 по Договора за кредит да обяви предсрочна изискуемост на кредита на основание неплащане на дължими вноски е упражнено с изпращане за това на писмо до длъжника и не е обусловено от уведомяване и изпращане на покана за погасяване на кредита и до поръчителите.

В този смисъл: Решение № 149/19.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2142/2015 г., I т. о., в което се приема, че уведомяването на поръчителя има значение за предсрочна изискуемост спрямо него само в случай, че в договора за поръчителство изрично е записано, че за упражняване на правата на банката спрямо поръчителя е необходимо и уведомяване на поръчителя за обявената предсрочна изискуемост. В този смисъл Решение № 23/24.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1717/2013 г., I т. о.

В обратен смисъл:

Решение № 205 от 06.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 2703/2015 г., I т. о., докладчик Дария Проданова

По въпроса за необходимостта от уведомяването на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ на поръчителите за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.

Производство по чл. 290 ГПК.

С т. 18 на ТР № 4/2013 год. ОСГТК на ВКС прие, че моментът на настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, като предпоставка за упражняването на правото по чл. 417, т. 2 ГПК и като последица – установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на задължението, следва да предхожда депозирането на заявлението. Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е от значение и за определяне началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – т. 4б на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Нито в приложеното заповедно производство (ч. гр. д. № 10663/2010 год. на ВнРС), нито в представеното във въззивното производство кредитно досие се съдържат данни, че поръчителят е бил уведомен за предсрочната изискуемост на кредита. Твърдение за такова уведомяване не е въвел и ищецът. Както бе посочено по-горе, съдилищата са изхождали от разбирането, че при предвидено автоматично настъпване на предсрочна изискуемост, уведомление не се отправя нито към кредитополучателя, нито към поръчителя. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, в този случай срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД би се обезсмислил.

В този смисъл: Апостолов, И. Облигационно право. С., 1991, с. 154, приема също, че изгубването на срока от страна на главния длъжник не вреди на поръчителите, задълженията на които ще станат изискуеми едва след настъпването на срока, и че изгубването на срока от страна на един от солидарните длъжници не вреди на останалите.

В този смисъл и изрично Калайджиев, А. Поръчителството. С., 1993, с. 81: Ако срокът за изпълнение на главното задължение се съкрати с последващо съглашение на кредитора и длъжника, поръчителят се ползува от първоначално установения срок. Положението е аналогично, когато длъжникът изгуби привилегията на срока – чл. 71 ЗЗД. Това следва от правилото, че срокът е в полза на длъжника – чл. 70 ЗЗД. Кредиторът може да иска предсрочно изпълнение по изключение. По аргумент за по-силното основание кредиторът следва да може да иска предсрочно изпълнение от поръчителя само ако това е уговорено или е последица от поведението на самия поръчител и последният не се поставя в по-тежко положение от длъжника.

Бодри-Лакантинери. Кратък курс по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С., 1902, с. 129. Меворах, Лиджи, Фархи. Коментар на закона за задълженията и договорите. Том I. 1924, с. 193, където е посочено, че изгубването на срока от страна на главния длъжник не засяга солидарния поръчител или съдлъжника – сроковете са лични.

4. От кой момент започва да тече срокът по чл. 147 ЗЗД при предсрочна изискуемост на банков кредит?

Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г. о., докладчик Боян Цонев

Когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение; по отношение на всяка една от тях, при непогасяването й след падежа й, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респективно – целият дълг да е станал изискуем, включително предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено?

Производство по чл. 290 ГПК.

Когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора (главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата – падежа на вноската – започва да тече и шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД (който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно – т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т.е. – преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. – не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили. Горните изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпването на определени обстоятелства (неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр.). Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитора право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до длъжника. С достигането на това волеизявление на кредитора до главния длъжник и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 от ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа ?. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 от ЗЗД ще тече от датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях. По изложените съображения, настоящият съдебен състав не споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика, съгласно която шестмесечният срок по 147, ал. 1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респ. – тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг – с достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник (Решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, Решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, Решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, Решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, Решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, Решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС). От друга страна, възприетото по-горе разрешение на въпроса кореспондира с приетото в Решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а именно, че в хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги (респ. друг документ по чл. 417 от ГПК). С оглед на това и предвид приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че с възприетото по-горе разрешение на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос се постига уеднаквяване на разрешенията по прилагането на материалния закон в отношенията между кредитора и главния длъжник, от една страна, и кредитора и поръчителя – от друга страна.

В този смисъл: Решение № 44 от 05.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г., III г. о.

В обратен смисъл:

Решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., І т. о., докладчик Тотка Калчева

Производство по чл. 290 ГПК.

Отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.

В този смисъл: Решение № 132 от 02.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 1907/2014 г., II т. о.

5. Към кой момент се определя приложимият закон за определяне на размера на разноските за юрисконсулт?

Определение № 152 от 11.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50235/2016 г., докладчик Борислав Белазелков

Производство по чл. 248 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че исковата молба е постъпила в съда с вх. № 118148/24.10.2013, въззивната жалба е постъпила в съда с вх. № 87406/15.07.2014, а касационната жалба, по която е образувано делото, е подадена с вх. № 11928/11.09.2015, намира, че отговорността на страните за разноски по делото се урежда от действащия към съответния момент закон. За разлика от отношенията между страната и съда във връзка с дължимостта на разноски за производството по делото, които са процесуалноправни (отношения на власт и подчинение), отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което макар и уредено от процесуалния закон е отношение между равнопоставени страни. Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, и може да бъде реализирана само във висящия исков процес.

Определение № 25 от 27.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 39/2016 г., докладчик Костадинка Недкова

Отговорността за разноските е облигационна, безвиновна, като нормите, определящи нейния обем, са материалноправни. С оглед на това приложими в темпорално отношение са тези норми, които са в сила към момента на осъществяването на разхода за юрисконсултско представителство, доколкото на последващите изменения на нормите (законови и подзаконови), регулиращи материята за юрисконсултско възнаграждение, изрично не е дадено обратно действие.

В обратен смисъл:

Определение № 390 от 12.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1475/2017 г., II т. о., докладчик Татяна Върбанова

Определението е частично неправилно. При постановяването му неправилно не е съобразена действащата към този момент уредба относно размера на дължимото в полза на банката възнаграждение за подаден от упълномощения юрисконсулт отговор на частна жалба. Нормата по чл. 78, ал. 8 ГПК е процесуална и с оглед нейното незабавно действие тя е приложима по отношение на всички неизвършени към този момент действия. Към момента на определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение въззивният съд не е съобразил приложимите разпоредби от Закона за правната помощ, към който препраща чл. 78, ал. 8 ГПК (в редакция след изм. с ДВ, бр. 8/2017 г.) и Наредбата за заплащане на правната помощ. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 25а, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението е от 50 до 100 лева. Предвид конкретните обстоятелства, които се преценяват при заплащането на правната помощ – чл.37 от ЗпрПом, и с оглед осъществената от юрисконсулта на банката дейност, изразяваща се в изготвяне на отговор на депозирана от Е. частна жалба, възнаграждението следва да се определи в размер от 100 лв. Видно от отговора на частната жалба е, че са изложени съображения както във връзка с недопустимостта на частната жалба, така и за нейната неоснователност. Видът на извършената защита от процесуалния представител на [фирма] предпоставя определяне на възнаграждението в горния размер на допустимия от Наредбата диапазон.

В този смисъл: Определение № 112 от 20.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1958/2017 г. ВКС, II г. о. и Определение № 387 от 26.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2844/2017 г., IV г. о.

6. Изискуемо ли е вземането, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката?

Решение № 139 от 05.11.2014 на ВКС по т. д. № 57/2012 г., I т. о., докладчик Тотка Калчева

Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции?

Производство по чл. 290 ГПК.

Вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, не е изискуемо, независимо че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. За събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът разполага с правото да предяви осъдителен иск, включително съединен с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство.

В този смисъл: Решение № 100 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1357/2016 г., I т. о.

Решение № 161 от 08.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., докладчик Емилия Василева

Производство по чл. 290 ГПК.

Със заявлението и исковата молба вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени анюитетни вноски и акцесорни вземания и не е ясно кои вноски са включени в общия размер на главницата в извлечението от счетоводните книги, с настоящото решение съдебният състав не би могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обстоятелството, че в хода на заповедното производство крайният падеж за връщане на кредита е настъпил, също не може да бъде отчетено като относим факт по чл. 235, ал. 3 ГПК съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. Дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. На основание т. 11.б от посоченото Тълкувателно решение е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Предвид недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита преди подаване на заповедта за изпълнение предявеният иск е неоснователен.

В обратен смисъл:

Решение № 190 от 14.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2349/2015 г., I т. о., докладчик Росица Божилова

В производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в тежест ли е на кредитора – ищец да докаже настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията по сключен договор за кредит с ответника, вкл. за уведомяване на длъжника за това обстоятелство, или е в тежест на ответника изрично да оспори предпоставките за прилагане последиците на предсрочната изискуемост?

Производство по чл. 290 ГПК.

Настоящият състав споделя възприетото в Реш. № 139 по т. д. № 57/2012 год., последващо и в Реш. № 180 по т. д. № 2400/2015 год. на І т. о. на ВКС и др., разрешение, че недоказаното настъпване на предсрочна изискуемост за част от кредита не препятства уважаването на иска за изискуемите, съобразно падежите в договора, вноски по кредита и други акцесорни вземания към датата на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение, след като са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Настоящият състав не споделя, обаче, разбирането, че в исковата молба, съответно в извлечението от счетоводните книги, тези вземания следва да бъдат посочени самостоятелно, отделно от вземанията, за които се претендира предсрочна изискуемост, за да би бил уважен искът, в съответствие с основанието на което е била издадена заповедта за изпълнение. Предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията. Настъпването й не променя момента на изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника вземания. Срокът за изпълнение на договореното е винаги несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна нито изменя, нито допълва основанието му. Съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказаност на основанието за дължимост на сумите – чрез доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на отделните вземания (спрямо които твърдението за настъпила предсрочна изискуемост е изначално неприложимо, като относимо единствено за непадежираните към момента на заявлението вноски), за съда възниква задължението служебно да съдейства за определяне размера на просрочените към момента на подаване на заявлението вноски, доколкото не би бил установим от самите договорни клаузи.

В този смисъл (съобразно уговореното в чл. 18 от сключения договор за кредит – предсрочна изискуемост на кредита при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски), настоящият състав счита, че такава би била обусловена не от неплащането на които и да било две последователни погасителни вноски, а само на последните две, с настъпил падеж към датата на упражняване правото на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Предвид така изложеното, уважаването на иска за падежираните към заявлението за издаване на заповед за изпълнение вноски не следва да се ограничи до твърдените от ищеца падежирани вноски преди настъпване на предпоставките за предсрочна изискуемост (извън упражняване правото на кредитора за обявяването й). Както се посочи по-горе, а и съобразно разрешението в Реш. № 64 по т. д. № 3187/2013 год. на І т. о. на ВКС, фактите относно изискуемостта нямат отношение към основанието на иска. Съобразяването на факти, променящи момента на твърдяната от ищеца изискуемост, не предпоставят произнасяне на съда в противоречие с диспозитивното начало в процеса.

В обратен смисъл:

Решение № 48 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61206/2016 г., I г. о., докладчик Жанин Силдарева

Производство по чл. 290 ГПК.

В заповедното производство, както и по време на съдебното дирене, няма позоваване на ищеца на извлечението от счетоводните книги за настъпила изискуемост на част от вземанията, извън предсрочната такава. Определянето от съда на размера на падежираните вноски и дължимата лихва за тях представлява изменение на иска и произнасяне извън петитума и заявените обстоятелства в исковата молба. То съставлява нарушение на диспозитивното начало в процеса. В този смисъл е и разяснението, дадено в ТР № 1 от 2001 г., което е запазило действието си в тази част и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г. Съобразно това съдът е постановил недопустимо решение. Недопустимо е и въззивното, с което първоинстанционното е потвърдено. Допуснатото процесуално нарушение е основание те да бъдат обезсилени, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане в тази част на предявеното основание – вземане, произтичащо от обявен за предсрочно изискуем кредит.

В обратен смисъл на всички постановени решения, изброени по-горе, е становището, че следва да се съобразява действието на чл. 235, ал. 3 ГПК и да се присъждат всички падежирали вноски до приключване на съдебното дирене, и то независимо на какво основание е предявен искът.

Решение № 15 от 09.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 60034/2016 г., II г. о., докладчик Емануела Балевска

При отсъствие на обявена предсрочна изискуемост на цялото вземане на банката, искът по чл. 422 ГПК може ли да се уважи само за изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в счетоводните книги на банкатa?

Производство по чл. 290 ГПК.

По силата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ (ДВ, бр. 59/2006 г.) банката кредитор може, когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на посочените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем, да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК въз основа извлечение на счетоводните книги. Т.е. предмет на делото по заявения установителен иск е вземането, основано на представения от кредитора писмен документ – извлечение от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от валиден и действащ договор за кредит, с който общият размер на задължението, отделните негови компоненти – главница, лихви и други, както и начинът на погасяване, са определени при сключването му. В този аспект наведеният от защитата на ответника по касация довод за недопустимост на касационното обжалване, свързано с незаявен иск на Банката – касатор, не може да бъде споделено като основаващо се на закона.

Застъпената теза относно предмета на спора на иск, заявен по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ за установяване съществуването на договорно правоотношение по договор за кредит относно част/изцяло, отчасти ли предсрочно изискуем/ в определен размер, за което е призната възможността за принудително изпълнение по чл. 417-418 ГПК и е издаден изпълнителен лист, споделена и в други решения по чл. 290 ГПК на ВКС, поставя въпроса в рамките на исковото производство при определяне размера на дължимото вземане за приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК. Настоящият състав, приемайки, че моментът на подаване на заявлението по чл. 417-418 ГПК без съмнение преклудира фактите относно размера на непогасените вноски с настъпил падеж, размера на дължимите лихви и такси по обслужване на кредита, както и тези, свързани с надлежното упражняване правото на кредитора да обяви предсрочната изискуемост на цялото вземане по кредита, но в рамката на исковото производство по установяване съществуването на материално право – неизпълнената част на задължението за погасяване на кредита, съдът е длъжен, при установяване на размера на падежираните вноски, да съобрази разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като зачете и фактите от значение за спорното право, в който смисъл са и изложените общи мотиви на съдебния акт по поставения правен въпрос.

Решение № 184 от 04.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 60361/2016 г., IV г. о., докладчик Боян Цонев

Настоящият съдебен състав изцяло споделя така формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика – Решение № 15 от 09.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 60034/2016 г., II г. о., предвид което, както и предвид цитираната по-горе т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК, намира, че в исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение, и по отношение на настъпилия след подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция факт на изтичане на крайния уговорен между страните срок за изплащане на задължението по банковия кредит – падежът на последната погасителна вноска, поради което всички анюитетни вноски, включващи главница и/или договорни лихви и др., т.е. – цялото вземане на банката по договора за кредит – е изискуемо, независимо от това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение.