(Статията е публикувана в сп. Правна мисъл. С.: ИДП при БАН, 2015, № 3, с. 87-104)

 

І. Очертаване на проблема

За валидното упражняване на права без съдебна намеса, произтичащи от договор за търговски залог, е необходимо наличие на следните предпоставки: писмен договор за залог с достоверна дата (чл. 311, ал. 1, пр. 1 ТЗ); изрично споразумение между страните за удовлетворение от предмета на залога без съдебна намеса при изпадане на длъжника в забава (чл. 311, ал. 1, пр. 2 ТЗ); наличие на пазарна или борсова цена на заложената вещ или ценна книга (чл. 311, ал. 1, пр. 3 ТЗ); обезпеченото вземане произтича от търговска сделка (чл. 310, ал. 1). Правото на заложния кредитор да се удовлетвори от предмета на залога без съдебна намеса е предоставено и на кредиторите с право на законен залог (чл. 311, ал. 2 ТЗ). Спедиторът се смята заложен кредитор по силата на закона (чл. 357 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ). Настоящото изложение има за цел да аргументира извод, че при упражняване правото на законен залог от спедитор предпоставките на чл. 311, ал. 1 ТЗ не отпадат напълно. Те само се редуцират, а някои от тях се видоизменят.

 

ІІ. Значение на термина залог и законен залог

Терминът залог се използва в практиката с три свои значения: като договор[1], представляващ правомерен юридически факт; като право, породено от този факт; като предмет на правото. Заложното право на спедитора възниква „без договор” – по силата на закона, без да е необходимо изрично изразено съгласие на страните за това, щом са осъществени посочените в закона юридически факти (чл. 310, ал. 2 ТЗ). Всъщност, смятам за по-правилно да се каже, че заложното право възниква въз основа на вече дадено съгласие по друг договор (в случая спедиционен договор), чието „естествено” (задължително) съдържание включва същото това право, като „подразбираща се клауза”, допусната да съществува ex lege и без да е изрично записана. Този извод е логическо следствие от невъзможността за възникване на заложно право „по силата на закона” без наличие на валидно правоотношение, пораждащо вземане, обезпечено също „по силата на закона”.

На първо място, признатият на комисионера (чл. 357 ТЗ) и спедитора (чл. 361, ал. 2 ТЗ) законен залог възниква върху вещи, но нито ТЗ, нито ЗЗД, дават определение на понятието залог. Законът посочва: предназначението на залога – да обезпечава права, породени от търговска сделка (чл. 310, ал. 1 ТЗ); съдържанието му – право на държане върху заложената вещ (чл. 157 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ) и право на предпочтително удовлетворение от цената на заложената вещ в определена от закона поредност (чл. 136, т. 3 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ). Разпоредени са и последиците от вече възникналия залог – възможност за удовлетворение от предмета на залога без съдебна намеса чрез продажба на заложената вещ, при условие тя да има пазарна или борсова цена (чл. 311, ал. 2 ТЗ). Понеже липсва легално определение за понятието залог, доктрината е извела такова, като приема, че то представлява едно реално обезпечение[2], вещно и добавъчно (акцесорно) право[3], по силата на което едно лице може да задържа една чужда движима вещ, докато не бъде погасено едно негово вземане, и да се удовлетвори предпочтително от стойността й за вземането си[4]. Правото на залог се състои в правото на предпочтително удовлетворение преди доверителя и преди неговите кредитори. При публична продан по реда на ГПК кредиторът с право на залог има привилегия от трети ред по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, както и в привилегия от първи ред в производството по несъстоятелност, открито срещу доверителя – чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ.

 

ІІІ. Differentia specifica на заложното право на спедитора

Обект на залог по чл. 357 ТЗ може да бъде само движима вещ. Нормата урежда две хипотези на възникване на заложното право: когато доверителят е „предал” вещите (чл. 357, пр. 2 ТЗ) или когато самият „довереник” ги е „придобил за сметка на доверителя” (чл. 357, пр. 1 ТЗ). По силата на препращащата норма на чл. 361, ал. 2 ТЗ тези разрешения се прилагат съответно и към спедиционния договор. Естеството на спедиционния договор не позволява приложение на чл. 357, пр. 1 ТЗ, доколкото изпълнителната сделка няма за предмет сключване на договор за покупко-продажба, за да е налице действие по „придобиване за сметка на доверителя”, затова приложното поле на нормата се стеснява само до хипотезата на чл. 357, пр. 2 ТЗ. Differentia specifica на заложното право на спедитора е предметът на залога – не определена вещ, а товар. Товарът представлява съвкупност от вещи, освен в изключително рядката хипотеза, когато товарът се ограничава до единична индивидуално определена вещ. Приема се не безспорно, че когато е налице съвкупност, залогът се счита учреден поотделно върху всяка една вещ от съвкупността[5]. За да възникне правото на предпочтително удовлетворение от цената на заложената вещ, обезпеченото вземане трябва да е възникнало, но да не е изпълнено. Следователно, фактическият състав на заложното право на спедитора включва два елемента: валидно сключен спедиционен договор и предаване на товара (чл. 310, ал. 1, т. 1 ТЗ).

Заложното право обезпечава вземанията на спедитора не само за възнаграждение, но и за направените разноски по изпълнение на поръчката (чл. 356, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ), тъй като всички тези вземания произтичат от сключения спедиционен договор. Доколкото спедиционният договор представлява обективна търговска сделка, то залогът се смята търговски, като произтичащ от търговска сделка – изрично чл. 310, ал. 1 ТЗ. Характерът на законния залог, като търговски[6], дава специфично право на залогоприемателя да се удовлетвори по предпочитание от цената на заложената вещ (в случая товар) без съдебна намеса, при условие обаче този товар да има пазарна или борсова цена – аргумент от разпоредбата на чл. 311, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ. Като предпоставка за законосъобразно упражняване на правото на търговски залог, нормата на чл. 311, ал. 1 ТЗ изисква договорът за залог да е в писмена форма и с достоверна дата, както и да е налице споразумение на страните удовлетворението да стане без съдебна намеса при изпадане на длъжника в забава, а освен това заложеното имущество трябва да има пазарна или борсова цена. По принцип уредената в закона форма на договорния залог не представлява форма за действителност, а форма за противопоставимост на правата на трети лица, поради което договорният залог е действителен във вътрешните отношения между заложен кредитор и заложен длъжник и без спазването й.

 

ІV. Предпоставки за валидно упражняване правото на законен залог без съдебна намеса

Макар залогът, произтичащ от спедиционен договор, да е законен, смятам, че за валидно упражняване на правата на заложния кредитор по специалния ред на ТЗ, без съдебна намеса, е необходим валиден спедиционен договор, за да предпостави възникването на заложното право, той да бъде писмен и с достоверна дата, за да бъде противопоставен залогът на трети лица, и наличие на пазарна или борсова цена на товара, за да се избегне злоупотреба с право[7]. Би следвало да отпадне само изискването за нарочен договор за залог и изрично споразумение за удовлетворяване от цената на товара без съдебна намеса, понеже последните са несъвместими с правопораждащия правото юридически факт – законът, а не съгласието. Формален аргумент в подкрепа на горния извод е начинът на структуриране на правилото за поведение в разпоредбата на чл. 311 ТЗ, озаглавена „Удовлетворяване на заложния кредитор”. Нормата на чл. 311, ал. 1 ТЗ е разрешаваща[8], състояща се от възможността  заложният кредитор да се удовлетвори извънсъдебно (диспозиция) при условие да са се осъществили предвидените в нормата юридически факти (хипотеза): закрепено в писмена форма с достоверна дата право на залог; споразумение за удовлетворяване без съдебна намеса; заложените в съвкупността вещи да имат пазарна или борсова цена. Връзката между хипотеза и диспозиция е нормативна[9], без която връзка възникване на правното поведение (диспозиция) е невъзможно без проявление на фактическото поведение (хипотеза). Чрез разпоредбата на чл. 311, ал. 2 ТЗ законодателят използва юридическа техника на препращане, обикновено за да не усложни текста на нормата, към която се препраща, чрез повторното й възпроизвеждане (чл. 39, ал. 1, т. 3 Указ № 883 за прилагане на ЗНА[10]). Щом чрез препращането законодателят цели спестяване на повторения, то спестеният текст би следвало да бъде със съдържанието на възпроизвежданата норма – със същата диспозиция при проявление на същата хипотеза. Следователно, заложният кредитор, независимо дали правото му произтича от съгласувани насрещни волеизявления (договорен залог), или директно от закона (законен залог), за да упражни предоставеното му от закона право на извънсъдебно удовлетворяване (диспозиция), в действителността трябва да са се проявили в кумулативна съвкупност фактите, които нормата на чл. 311, ал. 1 ТЗ предвижда и към които ал. 2 изрично препраща.

Възможно е становището да бъде оспорено чрез аргументи, извлечени чрез буквално тълкуване на разпоредбата на чл. 311, ал. 2 ТЗ, постановяваща препращане само към правното поведение, т.е. само към „правата по ал. 1”, без да се изисква осъществяване и на фактическото поведение, предвидено в същата норма. Последното разрешение като че ли подхожда на идеята за създаване на законен залог: да се предостави на определени групи лица възможност да упражняват права при облекчен ред и без спазване на формалностите на процедурите. Освен това, може да се приеме, че на мястото на „старата” възниква „нова” нормативна връзка – с нова хипотеза, но при същата диспозиция.

От друга страна, намирам, че идеята на законодателя не е била да предостави безгранични правомощия на спедиторите сами да се удовлетворяват от товара, даже и когато той няма пазарна или борсова цена, щом това условие е една от предпоставките на чл. 311, ал. 1 ТЗ. Ето защо намирам, че извънсъдебното удовлетворяване от предмета на залога ще бъде допустимо при наличие на пазарна или борсова цена на товара, без да се прилага изискването за нарочно съгласие на страните за пораждане на правото (нарочен договор за залог) и начина на удовлетворяването му (изрично споразумение за извънсъдебно удовлетворение). Становището за извънсъдебно удовлетворяване в случаите на законен залог без спазване на предпоставките на чл. 311, ал. 1 ТЗ се поддържа от доктрината[11], но все пак проф. Голева основателно обръща внимание на изискването вещта или ценната книга да имат пазарна или борсова цена[12]. В подкрепа на това становище може да се привлече и разпоредбата на чл. 313 ТЗ, предоставяща право на заложния кредитор да продаде заложената бързо разваляща се вещ и да вложи сумата в банка за свое обезпечение, без да е необходимо съдебно разрешение, при условие тази вещ да има пазарна или борсова цена. При неизпълнение на длъжника заложният кредитор ще има право да се удовлетвори от вложената в банка сума. В качеството си на заложен кредитор по силата на закона спедиторът също разполага с правото да продаде чуждия товар, щом вещите в съвкупността (товар) подлежат на бърза развала и имат пазарна или борсова цена. Следователно, ако заложената вещ няма пазарна или борсова цена, тя не може да бъде продадена от кредитора без намесата на съда, макар и вещта да подлежи на бърза развала. От една страна, нормата урежда право за заложния кредитор сам да извърши дадено действие (продажба на чужда вещ), но от друга, действието се разрешава само при проявление на нейните предпоставки. Следователно, липсата на тези предпоставки ще се яви пречка да се реализира уреденото в нормата право. След като законът въвежда пречки за продажба на заложена бързо разваляща се вещ, те ще се явят пречки и за продажба на заложена каквато и да е друга вещ. Или, щом правна норма поставя условия  за извършване на разрешеното от нея действие да се продаде заложената вещ и да се вложи сумата в банка (извършване на по-малкото), на още по-голямо основание тези условия ще са приложими и за упражняване на правото на заложния кредитор да се удовлетвори без съдебна намеса от заложената вещ (извършване на по-голямото). Изводът следва от прилагане на системно тълкуване на свързани текстове, съчетан с правоприлагане per argumentum a fortiori[13].

Горните аргументи налагат да приема становището, че нормата на чл. 311, ал. 1, приложима и към хипотезите на законен залог, въвежда редуцирани предпоставки, при наличие на които правото на законен залог може да бъде упражнено от спедитора извънсъдебно, като редукцията ще е само в посока отпадане на изискването на нарочно сключен договор за залог и нарочно споразумение за удовлетворяване без съдебна намеса поради характера на правопораждащия правото юридически факт. Намирам, че при неспазване на редуцираните предпоставки на чл. 311, ал. 1 ТЗ правото на законен залог ще се счита възникнало, понеже за неговото съществуване е достатъчен валидно сключен спедиционен договор, но същото не би могло да бъде упражнено извънсъдебно. В последния случай спедиторът ще бъде принуден да иска разрешение от съда да допусне принудително изпълнение върху вещите, влизащи в състава на съвкупността (товар), стига всяка една от вещите в съвкупността да е подробно индивидуализирана[14].

Тук следва да се отбележи, че индивидуализация на родово определени вещи се постига чрез предаването им (арг. чл. 24, ал. 2, пр. 2 ЗЗД) освен лично на страната или неин пълномощник, още на спедитор или превозвач (арг. чл. 186а ЗЗД). Цитираните норми имат отношение към изпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността (dare) и риска (res perit domino) при договорите за продажба. С предаването на товара на спедитор вещите от съвкупността се смятат индивидуализирани по отношение на купувача. В товарителницата обикновено товарът се вписва по вид на стока, форма на опаковка (брой палети, контейнери и т.н.), определено тегло (кг., тон) и обем (куб. см., куб. м.), макар предмет на договора за продажба да са определено количество (в брой) вещи от даден вид. В този смисъл, предаването на товара не представлява факт, годен да индивидуализира по отношение на спедитора всяка една от вещите, влизащи в състава на съвкупността (товар). Аргументи в подкрепа на този извод могат да бъдат извлечени от разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Систематичното място на посочената норма е „Обща част” на ЗЗД, „Действие на договорите”. Тя урежда правило, според което договори с предмет задължения за dare освен облигационно имат и вещно действие, като посочва момент на настъпване на това (вещно) действие и способа за осъществяването му – взаимно съгласие или фактическо предаване в хипотеза на прехвърляне собственост върху родово определени вещи. Способът (индивидуализация на родово определена вещ) цели да конкретизира момента, в който купувачът ще стане собственик. С оглед функцията на правната норма да регулира конкретни обществени отношения, произтичащи от юридически факти с транслативно действие (в случая продажба), може да се направи извод, че тя няма за предмет регулиране на други отношения, произтичащи от юридически факти без такова действие (в случая законен залог). Ето защо, приемам, че предаването на вещите на спедитор или превозвач не представлява способ за индивидуализиране на всяка една от вещите в съвкупността по отношение на спедитора.

Този извод се подкрепя косвено от нормата на чл. 156, ал. 2 ЗЗД, приложим субсидиарно и към залог, учреден или възникнал ex lege в полза на търговец (чл. 288 ТЗ). За да бъде противопоставен залогът на трети лица, е необходим „писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането”. Изискването за писмено и с достоверна дата означение на вещите представлява изискване за подробното им индивидуализиране в писмен вид, а както бе посочено, предаването на вещите, влизащи в състава на съвкупността (товар), не представлява годен способ за индивидуализирането им по отношение на спедитора. Затова е препоръчително спедиторът да изисква от своя доверител опис на предадените му вещи, съставляващи в своята съвкупност товар. В противен случай е възможно съдът да откаже да допусне принудително изпълнение върху товара, ако спедиторът реши да удовлетвори правото си на залог по съдебен ред.

 

V. Предпоставки за уважаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК

Освен по реда на чл. 311 ТЗ, няма пречка спедиторът да упражни заложното си право, като избере реда на чл. 160 ЗЗД чрез уредената в тази норма възможност за снабдяване по облекчен ред със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК. Това е така, понеже допуснатата и призната от закона възможност за извънсъдебно удовлетворяване допълва, а не изключва правомощията на заложния кредитор да се удовлетвори по съдебен ред, като по този начин разсее всякакво съмнение за злоупотреба с правото на законен залог и гарантира законосъобразност при упражняването му. За да бъде възможно издаването на заповед за незабавно изпълнение, обезпеченото вземане трябва да е парично, а то е (спедиционното възнаграждение и вземанията за разноски са парични вземания); както и да е налице писмен спедиционен договор, понеже обезпеченото вземането произтича от него, а заложното право – ex lege (чл. 160 ЗЗД). Тук следва да се отбележи, че за удовлетворяване на подаденото по реда на чл. 418 ГПК заявление е необходимо представеният документ по чл. 417, т. 6 ГПК достатъчно ясно и точно да удостоверява претендираното парично вземане чрез правопораждащия го фактически състав, съдържание и размер. Тук следва да се отбележи, че когато размерът на възнаграждението, доколкото то може да е определяемо според обичая (чл. 356, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ), включително и разноските не са посочени точно по размер в представения документ, или не е настъпила изискуемост на вземанията, заявлението не може да бъде уважено (арг. от чл. 418, ал. 2 и 3 ГПК). Като краен извод, съдебната намеса нито е, нито може да бъде изключена от наличието на други правила, уредени в специален закон. Но следва да се държи сметка за предпоставките за упражняване на правото по реда на ЗЗД, допускащ и признаващ заложно право само върху надлежно индивидуализирани вещи.

 

VІ. Прекратяване на заложното право на спедитора

Заложното право на спедитора съществува дотогава, докато съществува и обезпеченото вземане. То може да се прекрати на самостоятелно основание въпреки акцесорния си характер, макар обезпеченото вземане все още да съществува. Такива са случаите на погиване на вещите, предмет на залога (в случая товар), придобиване на заложените вещи на оригинерно основание от добросъвестен владелец (чл. 78 ЗС), отказ от заложно право, или изгубване на фактическата власт над заложената вещ и възможността властта да бъде възстановена[15]. Дали наистина заложното право на спедитора съществува само докато спедиторът държи товара и дали се прекратява с изгубването на държането – с предаването на товара на превозвача?

Някои видове превозни договори се считат сключени с предаването на товара, т.е. законът изрично ги е уредил като реални договори[16]. Съдебната практика приема, че не само договорът за железопътен превоз, но и договорът за крайбрежен (каботажен) превоз на товар[17], както и договорът за автомобилен превоз на товар[18], са също реални договори. Становището на съдебната практика относно последните два превозни договора не може да бъде споделено, тъй като в първия случай законът не поставя изискване за предаване на товара, като елемент от фактическия състав на договора[19], нито пък такова изискване има поставено при договорите за вътрешни автомобилни превози[20]. Без да влизам в полемика дали посочените превозни договори са консенсуални или реални, само отбелязвам, че когато превозният договор е възприет от законодателя като реален, не съществува правна възможност за спедитора да упражни правото си на законен залог, тъй като той реално трябва да е предал товара на превозвача, за да е изпълнен фактическият състав на превозния договор, като предпоставка за изискуемост на обезпеченото вземане при липса на уговорен срок за заплащането му. Следователно, не съществува момент, в който спедиторът да има право да задържи товара за обезпечаване на вземанията си по спедиционния договор в специалната хипотеза на възложен за сключване реален превозен договор. Характерът на заложното право, като добавъчно, акцесорно и несамостоятелно, следващо съдбата на обезпеченото вземане и пряко зависещо от него, позволява да се направи извод, че в хипотеза на възложен мандат за сключване на реален превозен договор, правото на спедитора да държи товара (на основание залог) влиза в противоречие със задължението му да го предаде (на основание мандат). И понеже спедиторът трябва да предпочете да изпълни задълженията си по спедиционния договор с дължимата грижа на добър търговец (чл. 302 ТЗ), то следва да се приеме, че в посочената хипотеза спедиторът, макар и да разполага с право на законен залог, няма да може да го упражни, което обезсмисля и даденото му правомощие. Така и доктрината приема, че законното право на залог на спедитора е мислимо в много ограничени хипотези, когато например спедиторът е поел задължение за освобождаване в местоназначението товари, за тяхното разтоварване и пренасяне в складовете на доверителя[21]. Но при всички случаи товарът трябва да се намира в държане на спедитора[22].

В немското законодателство въпросът е уреден различно. Съгласно § 440, Abs. 2 HGB заложното право съществува, докогато спедиторът има в свое държане товара или транспортните документи – коносамент (Konnossement), товарителен запис  (Ladeschein) или складов запис (Lagerschein), понеже заложното право се разпростира не само върху товара, но и върху съпровождащите товара документи (Begleitpapiere) по аналогия на разпоредбата на § 440, Abs. 1 Satz 2 HGB. Това е така, понеже се приема, че заложното право обезпечава не само вземанията от спедиционния договор, но и вземанията, произтичащи от свързаните договори, които спедиторът е сключил с изпращача на товара, като напр. договор за съхранение на товара и/или превозен договор[23]. Това законодателно разрешение позволява на спедитора да упражни заложното си право, дори и когато товарът е предаден на крайния получател. Следователно, неговото заложно право съществува наред и в конкуренция със заложното право на превозвача (§ 441, Abs. 3 HGB).

Мислима ли е хипотеза, при която спедиторът да продължава да упражнява заложното си право и след като е предал предмета на залога (товар) на превозвача? Може ли да се приеме, че спедиторът упражнява държането върху товара чрез другиго? Безспорно, спедиторът – заложен кредитор, има право да държи вещта (чл. 157, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ), а загубването на фактическата власт може да се защити освен чрез владелчески иск (чл. 76 ЗС), още и чрез специалния петиторен иск (чл. 157, ал. 3 вр. чл. 288 ТЗ), известен под наименованието actio quasi Serviana. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), която лицето няма намерение (animus) да държи като своя (чл. 68, ал. 2 ЗС). Законът допуска владение да бъде упражнявано чрез другиго (чл. 68, ал. 1 ЗС), но нищо не е казано за упражняване на държане чрез другиго. Според доктрината няма пречка залогоприемателят да държи вещта, както лично, така и чрез трето лице[24]. В хипотеза на спедиционен договор това означава спедиторът да държи товара чрез превозвача, като по този начин запази заложното си право. Като аргумент може да се привлече и разпоредбата на чл. 310, ал. 1, т. 1 ТЗ, допускаща заложното право да може да се упражни и когато движимата вещ (товар) е предадена за сметка на кредитора (спедитор) на друго лице (превозвач). От друга страна, превозвачът също разполага с право на законен залог (чл. 375 ТЗ). Или в посочената хипотеза върху един и същ товар ще съществуват конкуриращи се заложни права за обезпечаване на различни вземания. Превозвачът обаче ще упражнява фактическа власт както лично, така и за спедитора, но само при условие да се е съгласил за това[25]. С оглед на посочените аргументи смятам, че няма пречка заложното право на спедитора да продължи да съществува и когато товарът е предаден на превозвача, макар с предаването да се учредява нов залог. Конкуриращите се вземания на заложните кредитори ще се удовлетворят по реда на възникването им[26], когато превозвачът се е съгласил да държи товара и за спедитора. При липса на такова съгласие намирам, че заложното право продължава да съществува, макар спедиторът вече да е предал заложеното имущество (товар) на превозвача. Като аргумент за посоченото разбиране може да се привлече нормата на чл. 159 ЗЗД, но в нейното стриктно тълкуване. Посочената разпоредба постановява, че правото на принудително изпълнение върху заложената вещ съществува, само ако кредиторът не я е върнал на длъжника, а връщането се предполага, щом фактически се намира у длъжника. Следователно, предаването на товара на превозвача не представлява „действие по връщане вещта на длъжника”, а изпълнение на договорно задължение, поето към същия този длъжник, още повече, че товарът не се предава на доверителя – длъжник, а на трето лице, което не представлява по отношение на спедитора заложен длъжник. Възприемането на противното становище, както вече бе посочено, обезсмисля уредбата на законния залог при спедиционния договор, като едва ли това е била целта на законодателя. Ето защо, приемам, че макар товарът да е предаден на превозвача, заложното право на спедитора продължава да съществува, макар и да се конкурира със заложното право на превозвача върху същия този товар. В този случай обаче поредността за удовлетворяване на обезпечените вземания е обратна: първо ще се удовлетвори превозвачът, макар заложното му право да е възникнало по-късно, а след това спедиторът. Този обратен ред на удовлетворение следва от спецификата на законния залог: този, който упражнява фактическата власт върху товара, има право да се удовлетвори по предпочитание преди всички, или в хипотеза на спедиционен договор: по-късно възникналото право на законен залог (на превозвача – бел. моя) предшества по-ранното (заложно право на спедитора – бел. моя)[27].

 

VІІ. Възможност за удовлетворяване от предмета на залога, когато товарът не принадлежи на доверителя

Отговорът на този въпрос според мен зависи от това какъв характер ще придадем на заложното право. Въпросът е дискусионен. Проф. Кожухаров причислява заложното право към категорията на вещните права, разпознавайки го като вещно обезпечително[28]. За проф. Венедиков заложното право не е типично вещно, а особено вещно-преобразувателно право[29], като допуска то да се разглежда като сложно право с включени в него преобразователна (потестативна) и вещна възможност[30]. Проф. Калайджиев посочва, че заложното право осигурява на носителя си различни възможности, като за него вещно е само правомощието на заложния кредитор да държи вещта, докато възможността същият да се удовлетвори предпочтително от стойността й не е преобразуващо право, а особена привилегия с характер на процесуално право, на което противостои задължение на съдебния изпълнител[31].

Сравнявайки различните становища, не може да не отбегне гравитирането на всеки един от авторите до категорията на вещните права, доколкото заложното право е или напълно причислено към тази група, или към нея са отнесени само някои от съставните му правомощия. Вещният характер на правото се извежда от обстоятелството, че заложният кредитор упражнява държане върху заложената вещ (чл. 157, ал. 1 ЗЗД), че правото следва вещта (чл. 150, ал. 2 ЗЗД), че то може да бъде противопоставено на всяко трето лице (чл. 156, ал. 2 ЗЗД), че е петиторно[32] (чл. 157, ал. 3 ЗЗД) и посесорно[33] (чл. 76 ЗС) защитено. Тези характеристики на заложното право му придават известен абсолютен характер по подобие на вещните права с тази разлика, че заложният кредитор не разполага с правомощието „ползване”, освен ако е уговорено противното (чл. 157, ал. 2 ЗЗД), и с правомощието „разпореждане”, присъщи на вещните права. И доколкото тези правомощия се възприемат като „икономическо основание за съществуването”[34] изобщо на вещните права, може с основание да се заключи, че заложното право не представлява типично вещно право. Потестативният характер пък се обяснява с възможността, която заложният кредитор има, за да предизвика принудително изпълнение върху вещта (чл. 159 ЗЗД), или да я продаде сам (чл. 311, ал. 1 ТЗ). Начинът на упражняване на заложното право и съдържанието на включените в него правомощия, могат да бъдат аргумент в подкрепа на тезата, че това право не е чисто потестативно по своя характер. То силно се доближава до вещните права от зрителния ъгъл на откритите възможности на заложния кредитор да упражнява фактическа власт върху вещта и да иска връщането й от всяко трето лице, което я владее без основание. При всички случаи обаче не може да не се отбележи, че законният залог създава ограничение в обема на упражняваните от собственика на вещта правомощия.

За спедитора е открита възможността сам да продаде заложената вещ (товар) без съгласието на залогодателя. Но е длъжен да уведоми последния и да му предаде остатъка от получената цена (чл. 311, ал. 1, изр. 2 ТЗ). Всъщност, при предвидените в закона предпоставки спедиторът упражнява чуждото правомощие на разпореждане, принадлежащо на собственика на заложената вещ, но в ограничен обем и в свой интерес, за да превърне вещта в пари и да задържи такава част от нея, колкото е необходимо за погасяване на вземането му. При по-задълбочено изследване на отношенията, може да се каже, че превръщането на заложената вещ (товар) в пари само променя характера на притежаваното от длъжника право: от абсолютно право на собственост върху вещ, то се трансформира в относително право – право на вземане срещу лицето, извършило разпоредителните действия, еквивалентно на паричната равностойност на продадената вещ. И доколкото заложният длъжник – товародател, дължи на спедитора възнаграждение и разноски по спедиционния договор, би могло да се приеме, че са налице две насрещни и еднородни вземания, които могат да бъдат прихванати и в резултат на това – погасени до размера на по-малкото от тях (чл. 104, ал. 2 ЗЗД).

Поставя се въпросът допустими или не са гореописаните действия, когато товарът принадлежи на трето лице? Има ли правно значение (не)знанието на спедитора относно този факт? Приема се в доктрината[35], че заложното право може да се придобие и от несобственик на заложената вещ на основание чл. 78 ЗС. Приложението на нормата и по отношение на заложното право е следствие от възприемането на вещния характер на правото. С други думи, който възмездно придобие владение на движима вещ въз основа на договор за залог, сключен с несобственик, но без да знае това, придобива заложното право върху тази вещ[36]. Съществува и противоположно виждане, според което поради изчерпателното определяне на вещните права заложното право се изключва от приложното поле на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗС[37].

Специфика на законния залог е, че той възниква ex lege. Но също притежава белези на ограничено вещно право върху движима вещ. Оригинерното придобиване на заложното право обаче е предпоставено от изискването на нормата на чл. 78 ЗС придобивното основание да е възмездно. По правило обезпечителните договори са безвъзмездни – срещу придобиване на заложното право кредиторът не дължи насрещна еквивалентна имуществена престация. Заложното право на спедитора обаче не възниква от договор за залог. Правопораждащият това право фактически състав включва валидно сключен спедиционен договор и предаване на товара. Според мен, в хипотеза на спедиционен договор „придобивно основание”[38] по смисъла на чл. 78 ЗС би бил самият спедиционен договор, по правило възмезден, в чието естествено съдържание се включва и заложното право на спедитора. Затова ми се струва, че не е пресилено да се приеме, че нормата на чл. 78, ал. 1 ЗС намира приложение[39], щом е налице валиден спедиционен договор и спедиторът е добросъвестен – не знае, че товародателят не е собственик на товара. В противен случай спедиторът не би могъл да се удовлетвори от предмета на залога, доколкото правилото на чл. 78 ЗС проявява действие само по отношение на добросъвестни лица[40], а упражняването на заложното право без спазване на предпоставките на посочената норма би засегнало неприкосновеността на чуждото право на собственост (чл. 17, ал. 3 КРБ).

 

VІІІ. Извод

Изхождайки от предоставените на спедитора правомощия, произтичащи от разпоредбите на чл. 311 и чл. 313 ТЗ, може да се каже, че тези норми уреждат една специфична и позволена от закона самопомощ, при условие правоимащата страна да има търговскоправно качество и обезпеченото вземане да произтича от търговска сделка. Предпоставка за упражняване на заложното право на спедитора без съдебна интервенция е наличието на пазарна или борсова цена на вещите, влизащи в състава на съвкупността (товар). А доколкото спедиторът може да избере ред за удовлетворяване на правото, изискващ съдебна интервенция, е необходимо отношенията му с доверителя му да бъдат регулирани в писмена форма, а предметът на заложното право да бъде надлежно индивидуализиран, обикновено чрез съставяне на подробен опис на вещите, влизащи в състава на съвкупността (товар). Не на последно място спедиторът трябва да е добросъвестен, за да може да се удовлетвори от предмета на залога

 

Бележки под линия:

[1] Голева, П. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, с. 154. ISBN 978-954-9499-96-4; Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, с. 290. ISBN 978-619-163-001-1; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание. С.: Сиби, 2010, с. 616, 618. ISBN 978-954-730-657-8

[2] Голева, П. Търговски сделки…, с. 154

[3] Венедиков, П. Ипотеки, залог, привилегии. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 2000, с. 200-201. ISBN 954-9870-07-03; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга втора. Нова редакция. Огнян Герджиков. С.: Софи-Р, 1992, с. 174; Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 633; Герджиков, О. Търговски сделки. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право”, 2008, с. 169. ISBN 978-954-608-154-4

[4] Венедиков, П. Ипотеки, залог, привилегии…, с. 199

[5] Венедиков, П. Цит. съч., с. 203; Обратно, Калайджиев, А. Цит. съч., с. 623: Авторът конкретизира, че съвкупности от вещи не могат да се залагат по реда на ЗЗД.

[6] Герджиков, О. Цит. съч., с. 69: проф. Герджиков смята, че законният залог е подвид на търговския залог, непознат на гражданското законодателство в настоящата редакция на ЗЗД

[7] Иванов, Ал. По въпроса за злоупотребата с право по търговски сделки. – Търговско право, 2006, № 6, с. 49-57: авторът разглежда специфична хипотеза на злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ, като посочва, че кредиторът по обикновен търговски залог „…не е длъжен да пристъпва към принудително удовлетворяване веднага след изпадането на длъжника в забава, нито път е обвързан от някакъв срок да стори това”, като „причината за такова поведение може да бъде ниските пазарни цени на вещи от вида на заложените и очакванията на залогоприемателя за предстоящото им повишаване”. Авторът възприема за злоупотреба с право и поведение на кредитор, упражняващ право на задържане върху стока, чиято пазарна стойност надхвърля многократно вземането на задържащия кредитор, особено ако се възприеме изразеното при стария търговскоправен режим разбиране за неделимост на ретенционното право. С цел избягване на подобна злоупотреба, се препоръчва съответно приложение на чл. 91, ал. 2 ЗД и към търговското право на задържане, т.е. да се задържи такава част от стоките, колкото е необходимо за удовлетворяване на вземането му.

[8] Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. Второ издание. С.: Сиби, 2005, с. 136, 139. ISBN 954-730-277-9: Авторът разграничава правна норма от текст на закон, като само правните норми могат да предписват поведение – задължаващо, разрешаващо или забраняващо. Поради това смята, че текст на закон, който не предписва такова правило за поведение, не представлява правна норма (като напр. текстове, в които са закрепени дефиниции или правни принципи).

[9] Пак там, с. 130

[10] Обн. ДВ бр. 39 от 21 Май 1974 г., последно изм. ДВ бр. 46 от 12 Юни 2007 г.

[11] Голева, П. Търговски сделки…, с. 155; Герджиков, О. Цит. съч., с. 70

[12] На същото мнение е и Иванов, Ал. Законният търговски залог върху ценни книжа в полза на комисионера. – Търговско право, 2005, № 3, с. 73-80: авторът споделя разбирането, че по отношение на кредитора по законен залог е необходимо предмета на залога да има пазарна или борсова цена, за да бъдат защитени интересите на доверителя.

[13] Ташев, Р. Теория на тълкуването. С.: Сиби, 2001, с. 215-216, 232-233, ISBN 954-730-105-5; Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Второ преработено и допълнено издание. С.: Софи-Р, 2002, с. 148-149. ISBN 954-638-118-7; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял І. Второ издание. С.: Софи-Р, 2001, с. 297-298. ISBN 954-9615-20-0

[14] Голева, П. Облигационно право…, с. 292; Калайджиев, А. Цит. съч., с. 623: Според посочените автори предмет на залог по ЗЗД могат да бъдат само индивидуално определени вещи.

[15] Становището за погасяване на заложното право при изгубване на фактическата власт върху вещта се поддържа от Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение”. Книга втора. Нова редакция О. Герджиков. С.: Софи-Р, 1992, с. 182: Последното становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 159 ЗЗД, според която правото на предпочтително удовлетворение от цената на заложената вещ не съществува след „връщането” на вещта на длъжника.

[16] Виж разпоредбата на чл. 80 от Закона за железопътния транспорт, според която договорът за превоз на товари се счита сключен в момента, в който отправната гара, след като приеме товара за превоз, оформи и подпечата с датния гаров печат превозния документ и предаде на изпращача екземпляр от него.

[17] Определение № 693 от 01.12.2009 г., т.д. № 556/2009 г., І-во Т.О. на ВКС

[18] Решение № 116 от 28.03.2000 г., гр.д. № 751 от 1999 г., V-то Г.О. на ВКС

[19] Виж разпоредбата на чл. 101, ал. 1 от Кодекса за търговското корабоплаване, според която изпращачът „ще му предостави” товара, т.е. предаването на товара е част от задълженията на изпращача и в изпълнение на договора

[20] Виж разпоредбата на чл. 49 от Закона за автомобилните превози, според която с договора за автомобилен превоз на товари превозвачът се задължава да превози с превозно средство до определено местоназначение товар, който изпращачът му предава

[21] Герджиков, О. Цит. съч., с. 155

[22] Пак там

[23] Fremuth ,F., K., Thume. Kommentar zum Transportrecht. Heidelberg.: Verlag Recht und Wirtschaft GmbH, 2000, s. 502, ISBN 3-8005-1218-1

[24] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 625

[25] Венедиков, П. Цит. съч., с. 213; Калайджиев, А. Цит. съч., с. 624

[26] Така и в австрийската правна литература се поддържа подобно виждане: виж Krejci,H., J. Aicher, Fl. Schumacher. Unternehmensrecht mit Wertpapierrecht. 5. aktualisierte und erweiterte Auflage. Wien.: Manzsche Verlags- und Universitatsbuchhandlung, 2013, s. 432; различно е положението в немското законодателство, където се приема, че заложното право съществува докато товарът бъде предаден на крайния получател, понеже разпоредбата на § 441 Abs. 4 HGB допуска заложното право да бъде упражнено не само срещу изпращача, но и срещу получателя на товара: виж Fremuth, F., K., Thume. Op. cit., s. 328

[27] Венедиков, П. Цит. съч., с. 223

[28] Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 188; Венедиков, П. Записки по римско право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 2009, с. 89, ISBN 954-9870-01-4 (следва да се отбележи, че характерът на заложното право като вещно се е споделяло от римските юристи, а не от автора на монографията); Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Специални договори. С.: РКП „Напредък”, 1919, с. 417 (вещният характер на залога е бил признат от старите френски юристи – бел. моя); Мутафчиев, Г. Реформата на гражданския процес – изпълнително производство. – Търговско право, 1999, № 6, с. 21-32: авторът смята, че заложената вещ е обременена с вещно право в полза на залогоприемателя, но тя продължава да бъде част от имуществото на залогодателя и следователно служи за общо обезпечение на кредиторите на длъжника, съгласно чл. 133 ЗЗД. Но сам признава, че въпросът за същността на ипотеката и залога е дискусионен.

[29] Венедиков, П. Ново вещно право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 2008, с. 19

[30] Пак там, с. 21, 22

[31] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 633-634

[32] Нормативната уредба на петиторната защита е пренесена от римското право (I. 4, 6, 7) и е основана на правото (ius possidendi) на заложния кредитора да „владее” дадената за обезпечение на вземането му вещ. Този иск осигурявал на кредитора иск срещу всяко трето лице: виж Андреев, М. Римско частно право. Седмо издание. С.: Тракия-М, 1999, с. 368, ISBN 954-9574-29-6

[33] Искът по чл. 76 ЗС се определя като личен, а не вещен иск, доколкото е насочен само срещу нарушителя на владението, респективно държането. В този смисъл Бобатинов, М., Кр. Влахов. Вещно право. Практически проблеми. Второ допълнено издание. С.: Сиби, 2007, с. 22, ISBN 978-954-730-466-6, също Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН – Институт за правни науки, 2004, с. 38, ISBN 954-9583-16-3

[34] Ставру, С. Човешкото тяло като предмет на вещни права. С.: Сиби, 2008, с. 52, ISBN 978-954-730-474-1

[35] Кожухаров, Ал. Цит. съч., с. 185; Обратно, Стефанов, Ст. Възможно ли е придобиване на заложно право върху движима вещ по силата на чл. 78 от Закона за собствеността? – Търговско право, 2003, № 3, с. 18-38: авторовото становище за недопустимост на оригинерното придобиване на заложното право по силата на чл. 78 ЗС се обосновава с безвъзмездния характер на обезпечителния договор за залог, като отхвърля тезата, че възмездният характер може да се изведе от цялостната система на отношенията, а именно, че изискването на чл. 78 ЗС за възмездност на придобивното основание ще се счита изпълнено, щом самият главен договор е възмезден. Като краен извод авторът обосновава тезата, че „…договорът за залог няма и не може да има възмезден характер и поради това не попада сред възможните придобивни основания по смисъла на чл. 78 ЗС”.

[36] Кожухаров, Ал. Цит. съч., пак там; Също Таджер, В. Вещно право на Република България. Част Четвърта. Владение. Трето издание. С.: Софи-Р, 2001, с. 171, ISBN 954-9615-24-3 

[37] Венедиков, П. Цит. по Стоянов, В. Вещно право…, с. 206, 207

[38] Стефанов, Ст. Възможно ли е…, с. 18-38: авторът приема, че под „придобивно основание” по смисъла на чл. 78 ЗС следва да се разбира договорът за залог, „…защото именно той е източникът на целените вещно-учредителни последици”, а „евентуалните външни спрямо обезпечителния договор съглашения не биха могли да се разглеждат като придобивен титул по смисъла на чл. 78 ЗС, тъй като очертават друг, чисто облигационен, а не вещно-учредителен модел на отношенията”.

[39] Пак там: въпреки застъпеното становище за неприложимост на чл. 78 ЗС към договора за залог, все пак авторът признава, че „…публичният интерес от бързо, сигурно и ефективно обслужване на стопанския стокооборот” налага да се даде приоритет на защитата на заложния кредитор в специално предвидени в закона хипотези, каквито са възникване на заложно право по силата на закона в полза на комисионера, спедитора, превозвача и публичния складодържател, затова и в тези случаи е оправдано да се стигне до „…придобиване на заложно право на оригинерно основание, в случаите, когато длъжникът по договора няма качеството на собственик”.

[40] Таджер, В. Владение…, с. 182-183; виж и Венедиков, П. Встъпване в правата на удовлетворения кредитор в римското и българското гражданско право. – ГСУ, ЮФ, Том ХХХІІІ, 10. 1937/1938, с. 5: авторът разглежда описан в римското право (D. 13, 7, 2) случай на учредяване на заложно право от лице, което не е собственик на заложената вещ при знание от страна на заложния кредитор, че заложената вещ не принадлежи на заложния длъжник. Приемало се е от римските юристи, че такъв договор е нищожен.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук