7. От кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане?
Решение № 103 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61323/2016 г., IV г. о., докладчик Димитър Димитров
|
За това от кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане, и за последиците на този момент по отношение на евентуалното акцесорно задължение за обезщетение за забава върху насрещното задължение за периода от изискуемостта на последното до момента на изявлението на длъжника за извършване на прихващането. |
Производство по чл. 290 ГПК.
От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент, от момента на забавата, до момента, в който прихващането е породило действие.
В обратен смисъл:
Решение № 148 от 29.10.2009 г. нс ВКС по т. д. № 79/2009 г., ІІ т. о., докладчик Емилия Василева
|
От кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Правният ефект на материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания (извънсъдебно прихващане) настъпва с факта на отправяне на изявлението за прихващане съгласно чл. 104, ал. 1, предл. първо ЗЗД, от който момент насрещните вземания се считат погасени. Възражението за прихващане, заявено в исковото производство като процесуален способ на защита, не изисква исикуемост и ликвидност на насрещното вземане.
Правният ефект на възражението за прихващане (съдебното прихващане) настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност. Дори насрещното вземане да не е ликвидно и изискуемо към момента на релевиране на възражението, съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по него, като обсъди всички събрани доказателства, тъй като съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с възражение за прихващане. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно.
В този смисъл: Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г., I т. о.
8. Уважаването на възражение за прихващане, когато активното вземане е по-голямо от пасивното, пречка ли е за остатъка да се предяви иск в нов процес?
Определение № 665 от 30.07.2015 на ВКС по т. д. № 2749/2014, I т. о., докладчик Дария Проданова
Становището, че за дължимостта на остатъка е създадена СПН и той не може да бъде пререшаван, не може да бъде споделено. Разбирането на съдебния състав е, че спорът се развива в съотношение главно-евентуално вземане (евентуално е това, което е заявено за прихващане). В случай че първоначалното вземане е основателно, съдът пристъпва към преценка на евентуалното и при основателност и на насрещното вземане, постановява прихващане. Тази обусловеност на евентуалното вземане не е само по отношение основателността, а и по отношение размера на главното такова. Това е така, тъй като релевантен и оттук ликвиден е такъв размер на насрещното вземане, който е до размера на първоначалния. Дори насрещното вземане да е по-голямо от първоначалното, над неговия размер то няма самостоятелно съществуване в рамките на процеса, в който е предявено, тъй като то е единствено средство на защита срещу иска. Или – предявеното насрещно вземане е правно релевантно само до размера на първоначално заявеното. Липсва логика в становището, че предявеното насрещно вземане във всички случаи е цялото съществуващо вземане на ответника дори и то да надвишава по размер на първоначалното и за основателността на надвишаващата част също се създава сила на пресъдено нещо при условие, че тя не служи за защита срещу иска и липсва основание за създаване на ликвидност (установяване по основание и размер).
В този смисъл: Решение № 949 от 04.24.2017 г. на САС по гр. д. № 6292/2016 г.
В обратен смисъл:
Решение № 707 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1787/2009 г., ІІІ г. о., докладчик Надя Зяпкова
|
Когато е уважено с влязло в сила съдебно решение възражение за прихващане, вземането по което надхвърля размера на предявената искова претенция, формира ли се сила на пресъдено нещо върху частта от вземането, с която не е осъществено прихващане, и допустимо ли е тази част да бъде предявена чрез ново възражение за прихващане в друго съдебно производство? |
От принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо, чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) въвежда изключение по отношение на две насрещни права на ответника, предявени от него в процеса не чрез насрещен иск, а по възражение. Едното е вземането му за извършени от него подобрения, а другото е вземане, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За да се формира сила на пресъдено нещо относно насрещните права на ответника по чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), необходимо е съдът да се е произнесъл по тях. Със сила на пресъдено нещо се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено срещу него с иска, и относно разликата нов процес е недопустим. Ако предявеното с възражение насрещно вземане е по-голямо от това на ищеца, сила на пресъдено нещо се формира за цялото предявено от ответника вземане, а не само до размер на исковата претенция. Ответникът сам се е съгласил по този начин да упражни своето вземане като защитно средство срещу предявен срещу него иск с по-малък размер.
В този смисъл: Определение № 112 от 23.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 3685/2014 г., II т. о.
9. Приложима ли е забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при сключване на търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя му, и самият управител в качеството му на физическо лице?
Решение № 14 от 27.01.2017 на ВКС по т. д. № 1453/2014 г., II т. о., докладчик Светла Чорбаджиева
|
Приложима ли е забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при сключване на търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя му, и самият управител в качеството му на физическо лице? |
Производството е по чл. 290 ГПК.
За да отговори отрицателно на този въпрос, въззивният съд се е позовал на разрешението на ОСГТК на ВКС в ТР № 3/2013 г. на въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две търговски дружества. Разглеждайки хипотезата на търговска сделка между две дружества с ограничена отговорност, сключена между тях чрез едно и също лице като органен представител по силата на закона, Върховният касационен съд е приел в тълкувателното решение, че не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, визираща субектно ограничение на валидно възникнало представителство, тъй като страни по договора са юридически лица и изразената воля чрез органния им представител СПРЯМО ТРЕТИ ЛИЦА не е същинското представителство по ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че изложените в т. 2 на ТР № 3/2013 г. на ОСГТК съображения са относими към хипотезата на чл. 38, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – т.н. множествено представителство. Сключването на търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя му, и самия управител в качеството му на физическо лице попада в приложното поле на първото предложение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД – договаряне сам със себе си – органният представител сключва договор между себе си като самостоятелен правен субект и юридическото лице, което представлява. На органния представител действително е признато правото волята му като физическо лице да бъде счетена във външните отношения СПРЯМО ТРЕТИТЕ ЛИЦА за воля на юридическото лице, но не и в отношенията със самия него. По изложените съображения отговорът на въпроса приложима ли е забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при сключване на търговска сделка между дружеството, представлявано от управителя му, и САМИЯ УПРАВИТЕЛ в качеството му на физическо лице е УТВЪРДИТЕЛЕН.
В обратен смисъл:
Решение № 218 от 10.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 850/2014 г., III г. о., докладчик Драгомир Драгнев
|
Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, действащо от една страна като органен представител по силата на закона на дружеството-продавач и действащо от друга страна като физическо лице-купувач по сделката? |
Производството е по чл. 290 ГПК.
Когато дружеството влиза във външни взаимоотношения, основният принцип, отразен в чл. 141, ал. 2, предложение трето от ТЗ, е, че управителят няма ограничения в представителната си власт. Този общ принцип се отнася и до случаите, в които управителят извършва разпореждането с недвижим имот без решение на Общото събрание и в своя полза. Изтъкнатите от дружеството факти (използването на протокол от общото събрание без подпис на другия съдружник, продажбата на имота лично на себе си и на своята съпруга на по-ниска цена) биха могли да обосноват пороци на сделката, но на основания, които не са въведени в исковата молба и по които няма произнасяне в обжалваното въззивно решение. Дружеството е предявило искове за нищожност на покупко-продажбата на недвижимия имот само поради противоречие с чл. 38 от ЗЗД и поради липса на протокол на Общото събрание, съдържащ съгласие със сделката.
10. Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД към органното представителство?
Определение № 38 от 29.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6730/2014 г., ІІ г. о., докладчик Снежанка Николова
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът за собственост, предявен от търговското дружество против касаторите Р., въззивният съд приел, че към момента на сключване на сделката по нот. акт № 200/11 год. управител на дружеството-продавач е била З. Д. и по закон е негов представител. Според съда разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не прави разграничение между формата на представителство – доброволно или по закон – и намира приложение и при органното представителство на юридическите лица, като отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ не е основание за обратен извод. Представителят е длъжен да упражнява представителната си власт по най-добрия за представлявания начин, независимо дали произтича по волята на упълномощителя или по силата на закона. Въззивният съд приел, че сделката е сключена във вреда на дружеството поради уговорената цена в размер седем пъти по-ниска от данъчната оценка на имота и шест пъти по-ниска от пазарната цена, съгласно заключението на вещото лице. Установено е също, че сделката не е отчетена в счетоводството на дружеството, цената не е постъпила по негова сметка, което обосновава извода за действията на управителя във вреда на дружеството.
Въззивният съд приел да е налице и втората предпоставка от състава на чл. 40 ЗЗД – намерението на страните по сделката за увреждане на дружеството, с оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства относно начина на сключване на сделката – имотът е предложен само на ответниците-купувачи поради близките им отношения с посредниците, липсата на посреднически договор и заплащане на съответно възнаграждение, обстоятелството, че купувачите не са правили опити да влязат във владение на имота, като в тази връзка съдът се е позовал на Решение № 841 по гр. д. № 3530/2008 год. на ІІ г. о. като задължителна съдебна практика.
Поради това приел, че договорът за покупко-продажба е сключен между страните във вреда на представляваното дружество, поради което и не е породил действие по отношение на него, на основание чл. 40 ЗЗД, като уважил предявения иск за собственост на дружеството. Формулираният материалноправен въпрос за приложението на чл. 40 ЗЗД при органното представителство по ТЗ е релевантен за изхода на спора за собствеността на процесния имот, тъй като произнасянето по него е обусловило извода на въззивния съд за липсата на действие на договора по отношение на представляваното дружество, респ. за основателност на предявения от последното иск за собственост. Този въпрос обаче не е предмет на произнасяне в ТР № 3/13 год. на ОСГТК на ВКС – в т. 1 е прието, че решение на ОС на О. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган (управител/управители). Точка 2 от тълкувателното решение има за предмет неприложимостта на забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на двете търговски дружества, но не и неприложимостта на чл. 40 ЗЗД към органното представителство, който е релевантният въпрос в случая. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.
В същия смисъл, че разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е приложима и към органното представителство: Решение от 22.07.2016 г. на САС по т. д. № 3528/2015 г. и Решение № 119 от 16.07.2014 г. на ВнАС по в. гр. д. № 225/2014 г.
В обратен смисъл:
Определение № 55 от 26.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1171/2016 г., II т. о., докладчик Евгени Стайков
Съдът е изложил мотиви за неоснователността на твърдението на ищеца за нищожност на договора за особен залог с оглед разпоредбата на чл. 40 ЗЗД. Отразил е, че съгласно разясненията, дадени в т. 2 на ТР № 3/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно същността на самото органното представителство, които разяснения намират приложение във всички случаи на изразена по този начин воля на юридическото лице, органният представител не е лице, различно от представляваното от него юридическо лице. Посочил е, че органното представителство не включва упълномощаване и не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата представителна компетентност на органите на юридическото лице. Обосновал е извода, че тъй като на органния представител е признато право неговата воля като физическо лице да бъде счетена във външните отношения за воля на самото юридическо лице, то е неприложима разпоредбата на чл. 40 ЗЗД за органното представителство на юридическото лице. „В случая недопускането на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпроса за приложимостта на чл. 40 ЗЗД към органното представителство на юридическо лице е обусловено от липсата на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В решаващите мотиви към т. 2 от Тълк. решение № 3/15.11.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС е дало отговор на въпроса чрез характеризиране същността на органното представителство на юридическите лица. Според ОСГТК на ВКС „Органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Органният представител е изразител на волята на самото ЮЛ, волята на ЮЛ е тази на органния представител“. Хипотезата на органно представителство на юридическо лице по чл. 40 ЗЗД е аналогична по своето съдържание с органното представителство по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка следва да се приеме, че по поставения от касатора въпрос има формирана задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд във въззивното решение и която от своя страна изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване“.
В същия смисъл, че разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не е приложима към органното представителство: Решение № 585 от 17.10.2014 г. на ПАС по т. д. № 484/2014 г. и Решение № 227 от 12.02.2016 на САС по т. д. № 2573/2015 г.
11. От кой момент се дължи лихва при задължение за връщане на дадено без основание?
Решение № 270 от 6.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5923/2014 г., IV г. о., докладчик Маргарита Георгиева
|
Правната квалификация на иска за връщане на продажната цена при евикция на купувача; и за момента, от който продавачът изпада в забава по отношение на паричното си задължение за връщане на получената цена и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на купувача. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Задължителната съдебна практика е константна в разбирането си, че договорът за продажба на вещ, сключен от продавач – несобственик на вещта, е действителна правна сделка, която обаче не поражда целения вещно-транслативен ефект. Купувачът не придобива правото на собственост върху вещта, поради което сделката е непротивопоставима на действителния собственик, който винаги може да установи и защити правото си собственост. Продавачът отговаря винаги, когато трето лице има права върху продадената вещ, които може да противопостави на купувача, независимо дали се касае за предстояща или реализирана евикция. В зависимост от конкретно въведените факти и твърдения и с оглед представените в съдебното производство доказателства, решаващият съд е длъжен да определи правната квалификация на предявения иск, предвид различните хипотези, регламентиращи отговорността на продавача при евикция. Обстоятелствата, посочени от ищеца в исковата му молба, формират основанието, на което се претендира връщане на недължимо платената продажна цена, и същите заедно с формулираното искане за защита определят предмета на делото, в рамките на който съдът дължи произнасяне. Когато с влязло в сила съдебно решение, по иск на едно трето лице, са отречени правата на купувача върху вещта и впоследствие той предявява искове срещу продавача за връщане на неоснователно платената цена и за заплащане на обезщетение за забава, съдът трябва, в зависимост от изложените в исковата молба обстоятелства и петитум, да определи приложимата материалноправна норма. При въведени твърдения, че след осъществената евикция, плащането на цената по сделката е останало без основание и поради това се дължи връщането й (и при липса на изрично искане за прекратяване на договорната връзка), съдът следва да прецени коя от хипотезите на нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е приложима. В зависимост от това и от конкретните обстоятелства по делото, по съединения иск за заплащане на обезщетение за забава трябва да се определи и моментът, от който длъжникът – продавач е изпаднал в забава по отношение на задължението си за връщане на недължимо полученото плащане на цената на вещта. За да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, договорната връзка трябва да е прекратена и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от отпадане на основанието, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от деня на поканата за изпълнение. Преди този момент няма основание да се счита, че длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава и от този момент той дължи обезщетение за вредите от забавеното изпълнение (в с. см. – р. № 47 от 31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г., ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В този смисъл: р. № 602 от 13.10.2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г., ВКС, III г. о., р. № 706 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 1769/2009 г., ВКС, III г. о. и р. № 47 от 31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г., ВКС, II т. о., р. № 113 от 29.08.2012 г. по т. д. № 396/2011 г., ВКС, II т. о., р. № 1069 от 28.11.2008 г. по гр. д. № 2900/2007 г., ВКС, III г. о.
В обратен смисъл:
Решение № 172 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 80/2010 г., IV г. о., докладчик Светла Цачева
|
Относно момента на забавата при задължение за връщане на получено по предварителен договор, при влязло в сила отхвърлително решение за обявяването му за окончателен поради нищожността му. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Ето защо забавата на задължение за връщане на даденото по нищожен предварителен договор е от момента на извършване на престацията – от момента на плащане на продажната цена и получаването и от обещателя. В този смисъл Върховният съд на Република България се е произнесъл и по отношение на вземанията на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на полученото без основание – ППВС № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г.
В този смисъл: Решение № 147 от 5.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 159/2012 г., III г. о., Решение № 985 от 1.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2924/2008 г., IV г. о и Решение № 248 от 19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 163/2015 г., IV г. о.
12. За приложението на чл. 57, ал. 2, предл. 2 ЗЗД в хипотезата на безвъзмездно извършване на отчуждаването преди поканата.
Решение № 112 от 18.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 509/2012 г., III г. о., докладчик Жива Декова
|
За приложението на чл. 57, ал. 2, предл. 2 ЗЗД в хипотезата на безвъзмездно извършване на отчуждаването преди поканата. |
Производство по чл. 290 ГПК.
С влизане в сила на решението за разваляне на договора поради неизпълнение от длъжника-приобретател, когато договорът не е за продължително или периодично изпълнение, в отношенията между страните облигационната връзка отпада с обратно действие и възниква задължение за връщане на даденото, тъй като при обратното действие даденото остава без основание. Ако имотът е прехвърлен на трето лице преди да се впише исковата молба за разваляне на договора, правата на третото лице се запазват – чл. 88, ал. 2 ЗЗД. В този случай прехвърлителят не може да претендира връщане в натура, а може да претендира възстановяване на стойността на имота – чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал (при потребимите вещи), след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Ако обаче е бил добросъвестен (ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата), той дължи само онова, от което се е възползувал (според трайната съдебна практика – с изключение на плодовете). Дължи само това, от което се е възползвал, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му – примерно това може да бъде деликтно или застрахователно обезщетение при погинала вещ. При положение че вещта, която следва да се върне, е отчуждена преди поканата безвъзмездно, дължи само това, от което се е възползвал, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му. При данните по делото такова увеличение на имуществото не е установено, поради което неправилно с въззивното решение е прието, че предявеният иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД е основателен.
В този смисъл: Определение № 486 от 26.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1781/2016 г., ІІІ г. о.
В обратен смисъл:
Решение № 600 от 3.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3316/2008 г., ІІІ г. о., докладчик Илияна Папазова
Въззивният съд неправилно е отхвърлил иска за присъждане на паричната равностойност на придобитите и отчуждени имоти на ответниците с мотива, че доколкото ответниците са отчуждили трансформираните имоти безвъзмездно (не са се обогатили) – не е налице състав на неоснователно обогатяване и няма как да се върне придобитото, съобразно нормата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно приетото в ТР № 122 от 1.12.1986 г. на ОСГК на ВС и съобразно нормата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД – при развалянето на договора страните са длъжни да възстановят положението отпреди сключването му, което в случая е неизпълнимо, тъй като върху дворното място е реализирано ново строителство и съществуващата сграда е разрушена. Невъзможността да бъдат върнати разменените престации налага присъждане на паричната им равностойност, като е ирелевантно обстоятелството дали към настоящия момент ответниците реално ползват и владеят получените от тях имоти, дали са ги отчуждили и ако са ги отчуждили – дали по възмезден или по безвъзмезден начин. В случая съобразно приетото заключение на техническата експертиза – стойността на получените – на базата на дяловете, съобразно процесните два договора – от ответната страна два апартамента, два гаража и един магазин – възлиза на 518 262 лв.
13. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ.
Решение № 319 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., докладчик Светла Димитрова
|
По въпросите, свързани с начина на доказване на трудовата злополука, както и наличието или не на елементите от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Елементите на фактическия състав на чл. 200 КТ са наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова злополука, както и вреди за пострадалия, причинени от нея. По делото е установено, че наследодателят на ищците е бил в трудови правоотношения с ответното дружество на длъжността „стругар“ по силата на трудов договор № 391/1.10.2001 г. Твърдението на ищците е, че на 23.06.2004 г. в обедната почивка той претърпял ПТП, в резултат на което починал. Исковете са предявени на 2.05.2007 г., като твърдението на ищците е, че смъртта е в резултат на трудова злополука. Доказателства за наличие на трудова злополука съгласно чл. 57 и сл. КСО, а именно разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО за наличие на трудова злополука, в конкретния случай не са представени по делото. Именно липсата на годни доказателства, които да подкрепят твърденията на ищците за осъществяване на елемента от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, а именно наличие на трудова злополука, установена по надлежния административен ред съгласно Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (ДВ, бр. 6 от 2000 г.), е обусловило крайния извод на съда за неоснователност на исковете. Този извод се споделя и от касационния съд, който отчита, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. Нещо повече, дори наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т. н. косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения, свързани с валидността му, и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за последица нищожност на акта. В настоящия случай обаче такъв акт липсва, поради което правилно въззивният съд е приел, че не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на ответника работодател по чл. 200, ал. 1 КТ, а именно установена по надлежния административен ред трудова злополука, и е отхвърлил исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. В тази връзка посочената като противоречива съдебна практика е неотносима към настоящия случай, тъй като тя се е прилагала преди приемането на КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (ДВ, бр. 6 от 2000 г.), уреждащи административен ред при установяване на трудовите злополуки, който изключва установяване на този факт по общия исков ред.
В този смисъл: Решение № 31 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1894/2009 г., IV г. о.; Решение № 109 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 622/2011 г., IV г. о.; Решение № 753 от 28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 457/2010 г., III г. о.; Решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., и др., всички постановени по чл. 290 ГПК.
В обратен смисъл:
Решение № 666 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2960/2008 г., II г. о., докладчик Елса Ташева
|
Относно тълкуването и прилагането на материалноправната норма на чл. 60 КСО. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Въззивният съд е приел, че независимо от отсъствието на надлежно съставен акт за трудова злополука, установяването на елементите от фактическия състав, регламентиран с материалноправната норма на чл. 55, ал. 1 КСО, е допустимо в производството по чл. 200 КТ. Касационният съд е изоставил съдебната си практика, че трудовата злополука като основание за предявяване на иск за обезщетение се установява поначало по реда, предвиден в КСО – с декларация (чл. 57 КСО) и разпореждане на длъжностното лице в РУСО (чл. 60 КСО), приемайки, че няма пречка и без да са издадени такива актове, злополуката да се установява от съда в процеса по иск по чл. 200 КТ. Въззивният съд се е съобразил именно с най-новата съдебна практика, поради което изложените от касатора доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни, затова настоящата инстанция остави без уважение касационната жалба срещу обжалвания съдебен акт.
В този смисъл: Решение от 28 април 2005 г. на ЕСПЧ по дело И. Д. срещу България (жалба № 43578/98) (Първо отделение)
48. В делото Obermeier Съдът установява нарушение на член 6, § 1, защото австрийските съдилища са се счели за обвързани от постановлението на административна агенция по отношение на предварителен спор по делото, заведено при тях. Така те са препятствани от проучване на фактите, релевантни за решаване на спора, по който те е трябвало се произнесат. Съдът е постановил, че при тези обстоятелства не възниква спор по член 6, § 1 единствено ако постановлението на административната агенция, обвързващо съдилищата, е постановено в съответствие с изискванията на този член. Той отбеляза, че съгласно австрийското законодателство е било възможно да се обжалва постановлението на агенцията пред административен съд и такава жалба действително е подадена. Обаче обхватът на надзора на административния съд е бил недостатъчен, тъй като той е можел единствено да контролира дали усмотрението на агенцията е било използвано по начин, съвместим с предмета и целта на правото (виж горецитирания Obermeier, с. 22-23, § 69-70).
49. В Terra Woningen B. V. има нарушение на член 6, § 1 в частта му, че холандският съд е отказал да разгледа факт, който е бил от решаващо значение за изхода на съдебния спор – наличието на замърсяване на почвата. Той е взел предвид постановлението на административните власти, че е необходима допълнителна инспекция на почвата, като окончателно за съществуване на замърсяване, без независимо да разгледа въпроса (виж горецитираната Terra Woningen B. V., с. 2122-23 § 52 55).
50. Съществува голямо сходство с процесния случай. Както беше отбелязано по-горе, вътрешните съдилища, които са разглеждали иска на жалбоподателката, не са преценили самостоятелно факта, който е бил от решаващо значение за решаване на случая, и вместо това са избрали да спазят заключенията на административния орган (виж горния параграф 46). Така те сами са се лишили от юрисдикцията да разгледат всички въпроси по съществото и правото, релевантни към спора, заведен при тях, съгласно изискванията на член 6, § 1.
В този смисъл: Решение № 993 от 5.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4279/2007 г., III г. о.
В този смисъл e становището на правната доктрина: Средкова, К. Трудово право. Специална част. Дял I. Индивидуално трудово право. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011, 391-392; Мръчков, В., Кр. Средкова, А. Василев. Коментар на Кодекса на труда, С.: Сиби, 2016, 661-678 и Петров, В. Публичноправни проблеми на трудовото право. С.: Сиела, 2015, 63-68.
Решение № 235 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2014 г., III г. о., докладчик Илияна Папазова
|
За значението на недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 КСО, когато е причинена инвалидност и задължителното (по закон) разследване не е извършено. |
Производство по чл. 290 ГПК.
В съдебната практика няма спор, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (Наредбата). Съгласно чл. 7, ал. 2 от последната: „Разследването на злополуката е задължително във всички случаи, когато има данни, че е причинено увреждане на повече от трима работещи или злополуката е довела до инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до такива увреждания. В тези случаи производството по разследване на злополуката се открива незабавно независимо от това, дали е подадена декларация“. Касае се до три специални хипотези (причинено увреждане на повече от трима работещи, злополуката е довела до инвалидност или смърт или има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт), за които законодателят – предвид тежестта на причиненото увреждане – е преценил, че следва да се предвиди по-голяма защита. Нормата цели да се създадат гаранции за реализиране на правата на пострадалия и следва да се тълкува в негов интерес. Затова, когато се установи, че при наличие на една от така посочените хипотези административният орган (НОИ, СУ „Социално осигуряване“) е прекратил образувано пред него производство по чл. 60 КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука, на ищеца следва да се признае възможност за установяването й в рамките на съдебното исково производство. Противното означава да се лиши пострадалият от защита на установено в негова полза право, защото за него друга правна възможност не съществува. Съгласно горецитираната норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата в тези случаи упражняването на правото не е предпоставено от подаване на декларация по чл. 57, ал. 2 КСО. Касае се за предвидено изключение от общото правило, установяващо максимален едногодишен срок за провеждане на административното производство по установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато осигурителят или предприятието ползвател не са я декларирали. За изрично посочените три случая в чл. 7, ал. 2 от Наредбата, предвид специалната законова регламентация в този смисъл, недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици (обезщетение за вредите).
14. Допустим ли е иск за разваляне на договор за продажба, в случай че купувачът е съдебно отстранен?
Определение № 104 от 27.02.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 387/2014 г., I г. о., докладчик Теодора Гроздева
|
Допустим ли е иск за разваляне на процесния договор за продажба на недвижими имоти при наличие на осъществена спрямо купувача пълна евикция? |
Постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 189, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87 от ЗЗД. А съгласно чл. 87, ал. 3, изр. 1 от ЗЗД развалянето на договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Тъй като в разпоредбата на чл. 191 от ЗЗД, касаеща осъществена евикция, не е посочено по какъв ред се разваля договор за продажба на недвижим имот при осъществена евикция, следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 189 от ЗЗД урежда реда за разваляне на такъв договор както при евентуална, така и при осъществена евикция.
Не може да бъде споделена тезата в цитираното от първоинстанционния съд Решение № 317 от 28.06.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1014 от 2003 г., Търговска колегия, Второ отделение, че договорът за продажба на недвижим имот се разваля по силата на съдебното решение за отстраняване на купувача, поради което иск за разваляне на такъв договор при осъществена съдебна евикция бил недопустим. Съображенията за това са следните:
На първо място, както бе посочено по-горе, в ЗЗД не е предвиден друг ред, различен от реда по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, за разваляне на договор за продажба на недвижим имот в случаите на осъществена съдебна евикция. Не може да се приеме, че от разпоредбите на чл. 188 и чл. 192 от ЗЗД следва, че договорът за продажба на чужда недвижима вещ се разваля по право при постановено съдебно решение за ревандикирането на имота – обект на този договор. Тези две разпоредби уреждат каква е отговорността на продавача при евикция с оглед добросъвестността или недобросъвестността на купувача по договора, но не и начина за разваляне на този договор (както бе посочено по-горе, начинът на разваляне на такъв договор е посочен в чл. 189, ал. 1 от ЗЗД и този начин е един и същ както при евентуална евикция, така и при осъществена вече евикция на имота – обект на договора за продажба).
На второ място, тезата, че договор за покупко-продажба на недвижим имот, за който е осъществена съдебна евикция, се разваля по право или по силата на самото съдебно решение, противоречи на основния принцип на ЗЗД за начина на разваляне на облигационните договори – само по изявление на изправната страна по договора. Действително съдебното решение, с което се осъществява евикция на имота, доказва, че продавачът по договора е неизправна страна (не е изпълнил задължението си за прехвърляне собствеността на имота в полза на купувача), но не и че договорът за продажба е развален поради неизпълнението му. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на един договор биха могли да бъдат различни според волята на изправната страна по договора: изправната страна би могла да развали договора, но би могла и да запази облигационната връзка, като поиска заплащане на компенсаторно обезщетение или престиране на друга вещ от същия или друг вид (даване вместо изпълнение).
На трето място, ако се приеме, че договорът за продажба на чужд недвижим имот се разваля по право или със самото решение по евикцията, без да е нужно предявяване на отделен иск за разваляне на договора, остават незащитени интересите на третите лица, доколкото вписването на исковата молба по чл. 108 от ЗС (по която е постановено решението за евикция) има само оповестително, но не и защитно действие, за разлика от вписването на исковата молба за разваляне на договора, която съгласно чл. 114 от ЗС във връзка с чл. 88, ал. 2 от ЗЗД има и защитно действие.
В цитираното в правната теория (на която се позовава в определението си първоинстанционният съд) Решение № 1234 от 07.07.1955 г. по гр. д. № 3335 от 1955 г. на ВС, Второ г. о. въобще не е разгледан случай на осъществена съдебна евикция: С това решение ВС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 108 от ЗС за ревандикация, предявен от продавача по предварителен договор за продажба на недвижим имот срещу купувача по този договор, който е бил неизправна страна по договора и на когото е било предадено владението на имота още при сключването на този договор. По това дело ВС се е произнесъл по въпроса, дали в тази хипотеза за допустимостта и основателността на ревандикационния иск е необходимо предварително предявяване на иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на предварителния договор по съдебен ред – правилно е приел, че тъй като предварителният договор не е договор, с който се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижим имот, а е договор, с който само се поема задължение за такова прехвърляне, този договор може да бъде развален извънсъдебно, но дори и да се приеме, че развалянето е по съдебен ред, то предявяването на иск за собственост от изправната страна по договора по същество включва и искане за разваляне на договора, макар и да няма изрично заявено такова искане в исковата молба. Приетото в това решение на ВС не може да се приложи към случаите на осъществена съдебна евикция, при която искът за ревандикиране на имота е предявен от трето на договора лице (от действителния собственик), а не от изправната страна по договора за продажба. В този случай предявяването на исковата молба за ревандикация от действителния собственик на имота не може да се отъждестви с изявление и искане на изправната страна по договора за продажба за разваляне на този договор.
В този смисъл: Решение № 41 от 05.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 85/2013г., I т. о.
В обратен смисъл:
Определение № 765 от 07.11.2012 г. по ч. гр. д. № 631/2012 г., IV г. о., докладчик Диана Хитова
|
Допустим ли е иск за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, в случай че купувачът е съдебно отстранен? |
Постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Процесуалните действия, извършвани от съда, са насочени към правилното започване, развитие и завършване на исковия процес. Съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта на производството, което се обуславя от допустимостта на предявения иск. Исковият процес е недопустим, когато липсва право на иск. Когато купувачът е съдебно отстранен от имота, то договорът, въз основа на който го е придобил, се счита развален по право. Поради това и искът за развалянето му е недопустим, тъй като с факта на съдебното отстранение е настъпил и фактът на развалянето му. В този смисъл са и Решение № 922/10.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 6342/2007 г., ІІІ г. о. и Решение № 591/06.01.2006 г. на ВКС по т. д. № 907/2004 г., ІІ т. о.
По частната касационна жалба настоящият състав на ВКС, Четвърто г. о., направи извод, че тя е основателна. С оглед отговора на така поставения въпрос, следва, че обжалваното определение е неправилно. При отстраняване на купувач на недвижим имот с влязло в сила решение договорът за придобиването му се счита за развален по право. При това положение иск за развалянето му е недопустим. Без значение е дали евинцираният е първият или последващ купувач на имота. Първоинстанционният съд е следвало да направи констатации в тази насока и да се произнесе по допустимостта на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
В този смисъл: Решение № 591 от 6.01.2006 г. на ВКС по т. д. № 907/2004 г., ТК, II т. о., Определение № 555 от 28.08.2015г. На ВнАС по в. ч. гр. д. № 358/2015 г. и Решение № 152 от 16.12.2016 г. на БАС по гр. д. № 441/2016 г.
15. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за вреди?
Решение № 1 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г. о., докладчик Борислав Белазелков
|
Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? |
Производство по чл. 290 ГПК.
По поставените материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен, е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Ако той плати веднага съответно обезщетение, друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес. Ако той плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Когато пострадалият предяви иск за пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид вече настъпилите вреди и медицинската прогноза относно съществуващите страдания. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Най-късният момент, към който съдът може да определи обезщетението, е моментът на преодоляването на страданията или окончателното стабилизиране на състоянието на пострадалия. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото (вж. р. № 196 от 12.07.2011 по гр. д. № 1724/2009 г., ВКС, IV г. о., и срв. р. № 526 от 3.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г., ВКС, IV г. о.) и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. Деецът дължи справедливо обезщетение, определена парична сума той дължи при липса на споразумение едва след определянето на размера от съда. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Затова законната лихва се присъжда от момента на деянието, когато размерът на обезщетението е определено от съда към този момент. Ако според обстоятелствата съдът е определил размера на обезщетението към по-късен момент, законна лихва се дължи от този по-късен момент.
В този смисъл и други решения на ВКС: р. № 676 от 18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г., III г. о.; р. № 390 от 8.01.2013 г. по гр. д. № 920/2011 г., IV г. о.; р. № 9/7.03.2011 г. по гр. д. № 406/2010 г., І т. о.; р. № 431 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г., ІІІ г. о.; р. № 356 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 3041/2013 г., ІІІ г. о.
В този смисъл: е последователното становище на правната доктрина: Калайджиев, А. Облигационно право. С.: Сиби, 2013, 464-469, Апостолов, И. Облигационно право. Ч. І. Общо учение за облигацията. С.: БАН, 1990, 125-126 и Кожухаров А. Облигационно право. Общо учение за облигационното правоотношение. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2002, 355-356.
В обратен смисъл, че размерът на обезщетението се определя само към момента на деликта и съобразяването с инфлацията е недопустимо:
Решение № 658 от 5.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1781/2009 г., IV г. о., докладчик Светла Бояджиева
Производство по чл. 290 ГПК.
С оглед на това е поддържано противоречие между приетото разрешение на въпроса с обжалваното решение и приетото с р. № 18 от 28.01.1997 г. по гр. д. № 3511/1995 г., ВКС, IV г. о. В него е прието, че размерът на имуществените вреди при непозволено увреждане се определя по цени към момента на причиняване на вредите, а не към датата на съдебното решение.
Настоящият състав на основание чл. 291, ал. 1 ГПК приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. На обезщетяване подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Определянето на размера на обезщетението за имуществени вреди става с оглед размера на причинените вреди към момента на настъпването на същите, а не към момента на решаване на спора. При непозволено увреждане вещта е повредена или унищожена към момента на събитието. Законната лихва е предназначена да обезщети увредения за вредите, които търпи от забавеното плащане на паричното вземане.
С оглед разпоредбата на чл. 291, ал. 1 ГПК ВКС в настоящия състав приема за правилна практиката, обективирана в р. № 18 от 28.01.1997 г. по гр. д. № 3511/95 г., ВКС, IV г. о.
Решение № 95 от 29.09.2009 г. на ВКС по т. д. № 355/2009 г., І т. о., докладчик Любка Илиева
|
Към кой момент следва да се определи размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди – към момента на настъпване на вредите или към момента на постановяване на решението? |
Производство по чл. 290 ГПК.
Правилно дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди е определено към момента на настъпване на вредата – смъртта на бащата на ищеца. При задължителната имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователното обезщетение е функция на деликтното обезщетение. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторен характер. Съобразно действащото законодателство – чл. 51, ал. 1 във вр. с чл. 52 ЗЗД, на обезщетение подлежат действителните и налични вреди, като при определяне на наличността им трябва да се изхожда от конкретната казуистика. При определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък човек спорният въпрос е в кой момент се обективира вредата – в момента на деликтното увреждане, независимо от периода от време, през който ще търпи страданието, или ще се обективира непрекъснато във времето, докато траят душевните страдания и ще подлежат на репариране с оглед на бъдещата конкретна икономическа обстановка.
Правилна е практиката, застъпена в р. № 323 от 20.05.1998 г. по н. д. № 152/1998 г., ВКС, ІІ н. о., в частта, с която съдът се произнася за началния момент, от който настъпва изискуемостта на дължимото обезщетение за претърпените неимуществените вреди от извършено престъпно деяние. Вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта – личното засягане на защитените ценности, поради което дължимото обезщетение следва да се определи към този момент (арг. от чл. 84, ал. 3 във връзка с ал. 1 ЗЗД). Независимо от продължителността на времето, през което ще се търпят страданията, основанието за обезщетение е породено с настъпването на вредата, поради което при определяне на размера на дължимото обезщетение се има предвид и репарирането на бъдещите вреди, определими към момента на увреждането. Вредата е обективирана към момента на непозволеното увреждане, от когато е породено и основанието за нейното обезщетяване. Присъждането на репарацията преклудира въпроса за дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, поради което е недопустимо да се изследва евентуално по-голяма вреда, произтичаща от промените в икономическата обстановка в страната. Тези промени не са ново правопораждащо основание за вреда, защото проявлението на неимуществените вреди напред във времето не ги прави бъдещи вреди, тъй като те вече са се проявили и обективирали към момента на настъпване на вредата.
16. От кой момент следва да се присъди законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди?
Решение № 441 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 682/2009 г., IV г. о., докладчик Светла Цачева
|
Относно началния момент на дължимото обезщетение за забава при обезщетяване на вреди от трудова злополука на основание чл. 200 КТ. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 212 КТ за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане на здравето на работник се прилага гражданският закон – ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. ВС, ОСГК. По отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД – работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука.
В този смисъл: Решение № 134 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 529/2009 г., IV г. о. и Решение № 118 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2414/2008 г., III г. о.
Решение № 217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г., ІV г. о., докладчик Бойка Стоилова
|
От кой момент следва да се присъди законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди? |
Производство по чл. 290 ГПК.
Страните по едно правоотношение трябва да изпълняват задълженията си по него точно, включително в уговорения или в предвидения в закона срок, с настъпването на който вземането става изискуемо. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Ако не е изпълнено в срок парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението произтича от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи от момента на настъпване на увреждането. Следователно лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне на размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му. Посочените правила намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ.
В обратен смисъл, че лихвата при деликт се присъжда от момента на влизане в сила на съдебното решение, а не от момента на деликта:
Решение № 510 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1923/2009 г., ІV г. о., докладчик Красимира Харизанова
|
За меродавния момент за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. |
Производство по чл. 290 ГПК.
Меродавният момент за определяне размера на обезщетението е към постановяване на съдебния акт, а не към момента на злополуката. По този начин се осъществява на практика духът и смисълът на нормата на чл. 52 ЗЗД, изискваща съобразяване с критерия за справедливост, относим и към определяне на обезщетенията по чл. 200 КТ. Именно защото това е меродавният момент за определяне на обезщетението, законната лихва върху главницата се дължи от момента на влизане в сила на решението – в настоящия случай постановяване на решението от ВКС като неподлежащ на обжалване съдебен акт.
Решение № 423 от 3.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2129/2014 г., IV г. о., докладчик Бойка Стоилова
|
За меродавния момент за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. |
Производство по чл. 290 ГПК.
По поставения от ГДГП материалноправен въпрос съдът споделя даденото му разрешение с решението на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г. о., според което размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това как е предявен искът. Първият момент, към който размерът може да бъде определен, е този на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят, ако той плати веднага съответно обезщетение. Друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес, а ако плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Когато пострадалият предяви иск за пълно обезщетение за всички вреди, вкл. бъдещи, съдът взема предвид вече настъпилите вреди и медицинската прогноза относно съществуващите страдания. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото действие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Най-късният момент е моментът на преодоляване на страданията или окончателното стабилизиране на състоянието на пострадалия. Когато се претендира обезщетение за всички вреди (и бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите в хода на производството факти и може да определи размера към по-късен момент – до приключване на устните състезания. Когато определя размера към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, към който е определено. Деецът дължи справедливо обезщетение, определена парична сума той дължи при липса на споразумение едва след определяне на размера от съда; законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а за забавено изпълнение на парично задължение. Законната лихва се присъжда от момента на деянието, когато размерът на обезщетението е определен от съда към този момент, ако според обстоятелствата съдът е определил обезщетението към по-късен момент, законна лихва се дължи от този момент.
