Проф. д-р Йосиф Фаденхехт
(публикувана за първи път в сп. „Юридическа мисъл“, г. XV (1934), № 5)
В решението на ВКС, № 922/1933, II г.о. (Адвокатски преглед, г. XIV, бр. 14, № 393) е прието, че преждевременното завеждане на иска не е основание за отхвърлянето му, ако до произнасяне на решението срокът е настъпил; преждевременното предявяване на иска може да има значение само за присъждане на разноските. (В същия смисъл и редица предишни решения на ВКС, посочени в статията на адв. Давид И. Лиджи в Адвокатски преглед, г. XIV, бр. 17, с. 185).
Г-н Д. И. Лиджи, като констатира, че от 1915 г. насам ВКС поддържа неотклонно схващането, че макар и един иск да е бил предявен преди настъпване изискуемостта на вземането, искът подлежи на уважаване, щом като в течение на процеса падежът на вземането е настъпил, изказва опасение, че тая практика на ВКС, която според него е едно отклонение от доминиращата доктрина (във Франция), основана върху декларативния характер на решенията, може всеки момент да бъде напусната и заради това подканва се върховният съд – в интереса на правната сигурност – да се произнесе „фронтално по въпроса за декларативното значение на решенията и да заяви недвусмислено дали той съзнателно се отклонява от господстващата по въпроса доктрина и практика относно съдбата на преждевременните искове“. В следващите редове ще се изложат съображения за подкрепа на възприетото от ВКС становище, което, според мене, не е отклонение от теоретично верни положения за постигане на практически цели, а е правилно приложение на процесния [процесуалния, бел. ред., В. П.] принцип, че решението трябва да се основава върху установените в делото (до произнасяне решението) правни факти, без да е в противоречие с декларативния характер на решенията, като се държи сметка и за нуждата да се избягват излишни процеси.
Преди всичко трябва да се отбележи, че у нас по този въпрос още преди тридесет и три години е държан реферат в тогавашното „Юридическо дружество“ от г-н д-р Петър Зъбов „Искове преди падежа“, печатан в Списание на Юридическото дружество г. I, с. 97, 403 и 451, в който бе застъпено и добре мотивирано тъкмо това схващане, което още преди близо двадесет години е възприел нашият Върховен съд.
От началото за декларативния характер на решенията не следва логически тезата, която във Франция поддържат мнозинството от авторите. Тая теза почива върху една чисто процесуална предпоставка: че съдът е длъжен, когато решава въпроса има ли право ищецът кредитор да иска осъждането на ответника да плати дълга си, да има предвид изключително дали това право ищецът е имал в момента на предявяване иска, било ли е вземането в тоя момент още неизискуемо по съдебен ред (срокът не е бил още в тоя момент изтекъл или отлагателното условие не е било още сбъднато и пр.), то съдът трябва да отхвърли иска (като преждевременно предявен), макар и в момента на произнасяне решението вземането на ищеца да е станало вече изискуемо. Сравнете вместо други: Planiol-Ripert-Paul Esmein, Traite pratique de droit civil fran?ais, t. VII, № 1005: „La demande formee par le creancier avant l’echeance doit etre declaree non recevable, alors meme que la dette serait devenue exigible dans l’intervalle de I’introduction de l’instance au jugement“. Това е господстващото в доктрина и – изглежда – и в съдебната практика мнение. Обаче и във Франция е поддържано и противното мнение в следните отсенки нюанси: а) Toullier, Le Droit civil francais, t. 6, № 664 (цитирано непряко) е поддържал, че когато длъжникът се е държал така, че е поставил под съмнение своята добросъвестност и точност, особено когато, теглен на съд да признае истинността на документа за дълга (assigne en reconnaissance d’ecriture), е твърдял, че нищо не дължи, кредиторът може да иска да бъде осъден да плати, когато срокът бъде изтекъл; б) Larombiere (Theorie et pratique des obligations, t. III, art. 1186, № 24) пък е учил, че кредиторът може дори преди падежа да получи решение, което осъжда длъжника да плати на падежа, само че това решение може да бъде приведено в изпълнение едва на падежа; в) Dalloz, Jurisprudence generale, Obligations, 1277, се приема, че когато длъжникът нищо не е сторил, което да обезпокои кредитора, последният не може да води иск преди падежа, обаче, ако падежът настъпи през време на производството и длъжникът не плаща, кредиторът може да иска да бъде той чисто и просто осъден; ако ли плати на падежа, кредиторът отговаря за разноските и за вреди и загуби (Griolet et Verge, Nouveau Code civil annote, t. III, art. 1186, № 18).
В Италия обаче не е възприето[1] нито в доктрината, нито в съдебната практика това преобладаващо във Франция мнение.
За „латинска“ теория в случая не може да се говори, защото, както се вече изтъкна по-горе, в Италия съдебната практика по-скоро стои на становището, което е възприето както в Германия, така и в Австрия (виж. Ehenzweig, System des osterr. allgem. Privatrechts, I, § 139, S. 316): „обаче достатъчно е вземането да е вече изискуемо във време на произнасяне решението, макар и искът да е бил преждевременно предявен“. В Институциите на Пачифичи-Мацони, т. IV, (5-о изд. от 1926) Джулио Венци в бележка (към с. 411), на с. 426, посочва като изключения от правилото, дадено на с. 411 (че преди падежа не може да се иска осъждането на длъжника да плати), два случая: първият, когато длъжникът преди падежа оспорва дълга (в този смисъл решение на Торинския апелативен съд от 9.II.1895 г.): кредиторът в този случай има право да заведе веднага иск, за да тури край на оспорването и да установи своето вземане, като отложи принудителното изпълнение на падежа (в този смисъл и решение на Апелативен съд-Венеция от 26 юни 1913 г. и Касационния съд-Флоренция[2] от 30 март 1914 г.) (за тоя случай същото поддържат и Меворах-Лиджи-Фархи, Коментар на ЗЗД, I, към чл. 80, с. 191). Вторият случай е, когато искът е бил предявен преди падежа, който е обаче настъпил през време на производството. За тоя случай Венци пише: „Трябва ли да се направи изключение също и за случая, когато срокът изтече през време на процеса и длъжникът въпреки това не плаща? Възприеха утвърдителното мнение по съображение, че трябва да се има предвид моментът на постановяване решението, за да се знае дали решението е основателно или не, като оставят върху ищеца (кредитора) разноските на процеса и дори вреди и загуби, когато длъжникът изпълни задължението на определения срок: Касационен съд-Рим, 26.II.1889 г.; Касационен съд-Неапол, 17.VII.1891 г.; Касационен съд-Рим, 7.VI.1898 г., Касационен съд-Неапол, 10.III.1908; Апелативен съд-Флоренция, 4.IV.1908 г. (на противно мнение Касационен съд-Торино, 13.VIII.1896 г.)“. И Венци завършва: „Положителното мнение е за предпочитане, защото е съгласно с принципа за спестяване (икономия) на процесите“.
Въпросът всъщност е от областта на гражданския процес. Никакво значение няма за неговото разрешение началото за декларативния характер на решенията. Дори и да се приеме за научно правилно различаването на решенията на декларативни и конститутивни (различие, което напр. Н. Ковиело отхвърля, като приема, че няма решения недекларативни (N. Coviello, Manuale di diritto civile italiano 3-a ediz. p. 554), та въпросът, както при декларативните решения, така и при така наречените „конститутивни“ решения еднакво се поставя: трябва ли съдът да тури в основата на своето решение и такива правни факти, които не са още съществували в момента на предявяване иска, но са настъпили в течение на производството и са налице в момента, когато съдът решава делото. По този чисто процесуален въпрос ние днес не можем да разсъждаваме с понятието за litis contestatio в класическото римско право. А само с това понятие може да се оправдае аргументът, който стереотипно ни дават френските автори, напр. Baudry-Lacantinerie et Barde, Obligations, I № 990: t. II No. 990: „C’est la une consequence de ce principe que les jugements etant simplement declaratifs des droits qu’ils reconnaissent, il faut, pour apprecier ces droits, se reporter au moment ou la demande a ete formee“. В учебниците по римското (пандектно) право вече е изоставено това схващане, защото то не отговаря вече на структурата на гражданския процес в Юстиниановото право, а още по-малко на модерния граждански процес, колкото и да се стреми той да ограничи (за избягване протакането на процесите) внасянето на нов фактически материал след предявяването на иска. Така намираме в „Пандектитe“ на Дернбург (бълг. превод от д-р М. Пундев) Т. I, § 154, с. 393), под заглавието „меродавният момент за осъждането“ следното: „Постепенно си е пробивала път идеята, че моментът на съдебното решение определя дали и доколко следва да бъде осъден ответникът“, и под линия (бел. 1): „Това положение не е изразено никъде като принцип от римските юристи. Тяхната изходна точка е, че съдията следва да тури в основата на решението си онова положение, което е съществувало по време на литисконтестацията, – обаче те са видоизменили това начало, тъй че то остава да се прилага само по особени основания. Задачата на днешната юриспруденция е да признае новия принцип, който в основата си е господствал в по-късното римско право.“ И по-нататък (с. 394): „Все пак правилно погледнато, трябва да последва осъдително решение в следните случаи: а) Когато по времето на завеждането на иска правото на ищеца е било още условно или обсрочено, обаче при произнасяне на решението то е било вече безусловно и без срок; б) когато легитимацията по спора (делото) е била установена едва в течение на процеса, ако напр. ответникът е влязъл във владение на спорната вещ едва през време на процеса“. Същото схващане, обаче с по-стегната аргументация, почерпена от основните начала на модерния граждански процес, дава Виндшайд. В неговото Пандектно право (Lehrbuch des Pandektenrechts), § 128) под заглавието „Предпоставка на осъждането“ четем: „Ако претенцията в началото на процеса не е била още основателна, но става такава преди решението, то е във всеки случай несправедливо ищецът да бъде окончателно отблъснат; ако не се издаде в този процес решение в негова полза, то трябва да му се даде възможност за друг иск. Дали ще трябва да бъде той насочен към такъв нов иск, е въпрос, който според сега действащото процесуално право може да бъде разрешен само в смисъл, че позоваването върху един факт, настъпил през време на процеса, се допуска дотолкова, доколкото в него не се съдържа едно изменение на иска.“ И под линия в бел. 6 по въпроса, който тук особено ни интересува, Виндшайд казва: „В предишната практика на общото римско право беше спорно дали трябва да последва осъждане, когато отнесеното в съда вземане едва през течение на делото става изискуемо. На този въпрос преобладаващото мнение даваше отговор положителен. Според (германския) закон за гражданското съдопроизводство не може да има съмнение, че трябва на въпроса да се даде утвърдителен отговор“. Към това место италианските преводачи на съчинението на Виндшайд (Т. IV от италианското издание: Bernardo Windscheid, Diritto delle Pandette) проф. Карло Фада и Паоло Емилио Бенса бележат следното (с. 718-719): „Да видим сега накъсо дали и доколко за нашето право (италианското) един иск, отначало неоснователен, може да бъде уважен, когато в момента на решението той се укаже правно оправдан. Ако новото обстоятелство, което оправдава иска на ищеца, иде да предизвика един нов иск, съществено различен от предявения, и липсва съгласието на другата страна да продължава процесът по този нов иск, по изричното разпореждане на чл. 37 от Гражданското съдопроизводство трябва да се предяви нов иск (нова искова молба) и делото, по-рано заведено, се свършва с освобождаването на ответника. Ясно е, че всичко зависи от това да се определи кога в действителност има нов иск“.
И след като разглеждат тоя въпрос: дали има само попълване на иска или негово съществено изменение (особено относно реалните искове, при които се слага въпросът какво значение има изтъкването на ново основание за придобиване претендираното право на собственост или друго вещно право) Фада и Бенса казват по въпроса, който специално ни занимава: „Мислим, че не се излиза извън първоначалния иск с твърдението, че осъществяваното право е добило всичката си сила (годност за съдебна защита, ще прибавя, Й. Ф.) заради това, защото през време на траенето на процеса се е изпълнило условието или е настъпил падежът, прибавени към конститутивния акт. Същото трябва да се каже за всички искове, при които осъждането предпоставя ответникът да има владението на исканата вещ. Владението, добито през време на делото, оправдава осъждането“.
По същия въпрос в същия смисъл се изказват за италианското право преводачите по съчинението на Карл Кроме върху Общата част на френското съвременно частно право, Alfredo Ascoli и Federico Cammeo, (Parte generate del diritto privato francese moderno (1906). В текста Кроме казва § 46, 50, с. 443-444: „С предявяването на иска ищецът твърди, че вече от тоя момент той има претендираното право. Ако се окаже, че това не е вярно, но ищецът придобие спорното право в течението на процеса, то за да се реши дали ищецът може да се позове на новото основание на придобиване, трябва да се реши другият въпрос, дали това означава (съдържа), или не, изменение на causa petendi (основанието на иска)… В практиката на общото (пандектно) право и на пруското право преобладаващото мнение е било, че един иск може да бъде уважен и когато е бил предявен преди падежа на престацията, която се претендира, стига само тоя падеж да е настъпил в течение на процеса. Това мнение е потвърдено от Имперския (върховен) съд и по отношение на двете права [пандектното и пруското, бел. ред., В. П.]. По отношение на тях това начало почива съществено върху съображения на справедливост (икономия на процеси, липса на интерес у ответника). За френското право, поне ограничено по отношение на правата на вземания, условни и срочни, то произтича непосредствено от тяхната вътрешна природа. А именно, за условните вземания, то произтича от началото, че условието има обратно действие и че следователно със сбъдване на условието трябва да се смята, че вземането под отлагателното условие е съществувало още от деня на предявяването на иска. Изключено е прочее, че в такъв случай може да става дума за изменение на causa petendi. За срочнитe права се идва до същото заключение, като се има предвид, че тe по силата на чл. 1185 (итал. чл. 1172 = чл. 77 ЗЗД) се считат като съществуващи от самото начало и поради това позоваването върху станалото впоследствие настъпване на падежа не е конститутивен елемент на иска.“ Споменатите италиански преводачи бележат към това под линия (бел. а, с. 445): „Що се отнася до настъпването на падежа на дълга (и следователно на интереса да се иска издаването на осъдително решение в течение на процеса (при условните и срочни задължения), и за нас важат съображенията, изложени в текста“ (и се цитира Коментарът на Мортара към италианския Закон за гражданското съдопроизводство).
И наистина може ли да се допусне, че ще бъде правилно да се отхвърли един иск за собственост само за това, че в момента на предявяването ревандикираният имот не се е намирал във владението на ответника, ако преди да се произнесе съдът се установи (стига това да може да стане при съблюдаване сроковете, предвидени в ЗСП за представяне на доказателства), че имотът се намира във владението на ответника? Правилно ли ще бъде да се уважи един иск за собственост, макар и да е установено за съда, че вещта, която се е намирала при предявяване иска във владението на ответника, сега (когато съдът има да решава) тая вещ не е вече в негово владение, без за това той да е в нещо виновен (арг. от чл. 32, ал. 2 ЗИСС)? Правилно ли ще бъде решението, с което се осъжда ответникът да плати исканата с исковата молба сума, дължима напр. от заем, макар и в течение на делото да е установено че длъжникът (ответник) е заплатил дълга си на ищеца? Може ли във всички тия и подобни тем случаи да се поддържа формалистичното схващане, че понеже решенията имат декларативен характер, трябва съдът единствено да има предвид при решаване на делото онова фактическо положение, което е съществувало при предявяването на иска, без да дава какаото и да е правно значение (било за осъждането на ответника или за отхвърлянето на иска) на факти, които са настъпили в течение на процеса и които за съда са установени в момента, когато той има да произнесе своето решение?
Декларативният характер на решенията означава единствено само, че съдът не създава (не учредява, не конституира) права, а само признава, обявява или по-скоро дава правна защита на признатите от него праза на ищеца или на ответника. Само в едно е ограничен съдът, и то не от декларативния характер на решенията: той не бива да се произнася по един недопустимо изменен от ищеца иск. И от друга страна по нашата гражданска процедура невинаги може да добият решаващо значение настъпили в течение на процеса факти, които биха оправдали осъждането на ответника или неговото освобождаване, а именно, когато тяхното внасяне в процесния доказателствен материал (макар и да не представлява изменение на иска) е недопустимо поради ограниченията за представяне на нови непосочени в приготвителните книжа доказателства.
И пита се сега: Има ли изменение на иска, когато ищецът (не по погрешка, а съзнателно) е предявил иск против своя длъжник, за когото узнава, че е на път да отчужди единствения си недвижим имот, на който ищецът негов кредитор разчита, преди да е настъпил падежът, ако падежът в течение на процеса настъпи и ищецът се позове на тоя факт? В какво е изменен в случая искът? Основанието и предметът остават същите. Или ще се каже, че в предявения иск основанието за исканото осъждане на ответника е съществуването на дълга без наличност на актуална „материалноправна претенция да се иска изпълнението“ (както казва г-н проф. Диков в спом. място: „до настъпването на срока в полза на кредитора още не може да се упражни „правото да иска изпълнение“, следователно няма и „материалноправна претенция“ за принудително изпълнение“ (Сп. съч. с. 92-93), а след настъпването на падежа в течение на процеса, вече основанието да се осъди ответникът да плати дълга си е съществуването на дълга заедно с тая „материалноправна претенция за принудително изпълнение! Явно е, че тук няма никакво изменение на основанието на иска. Щом като в момента, когато съдът ще има да се произнася, тая „материалноправна претенция“ е вече налице, съдът не може да не издаде осъдително решение. Съвсем правилно нашият Върховен касационен съд в решението си от 11 март 1915 (I г.о), поместено в Юридическа мисъл, г. I, № 6, с. 49, е счел, че един иск за изкупуване по съжителство трябва да бъде уважен, макар и в момента на предявяване на иска договорът за продажба между продавача (Българска земеделска банка) и купувача (жител от друго село) не е бил още свършен [завършен, перфектен, бел. ред. В. П.], щом като при решаване на далото от втората инстанция (Кюстендилски окръжен съд) исканите имоти са били вече с крепостни актове прехвърлени върху ответника (купувач). В тоя случай правото, което е било предмет на търсената съдебна защита (правото на изкупване по съжителство), не е било дори още породено в момента на предявяване на иска. При все това В. К. С. много правилно е приел, че „от момента на представяне надлежните крепостни актове (с дата 21 декември 1909 г., а искът е бил предявен на 8 октомври 1909 г.) по разума на чл. 219 и 306 ЗЗД правото на иск за изкупване се с родило и следователно заявеният иск се явява вече навременен“. При искове за вземания, заявени преди падежа (значи със срок, уговорен в полза на длъжника), очевидно самото право на вземане вече съществува, само че неговото изпълнение не може да се иска против волята на длъжника, но ако падежът настъпи преди да се произнесат инстанциите по същество, решението, което се издава след настъпване на падежа, трябва да уважи предявения иск. Искът ще се отхвърли и ще останат върху ищеца съдебните и деловодни разноски, ако ответникът не е оспорвал дълга си и веднага при настъпване на падежа го е заплатил.
Оправданието на тая съдебна практика не трябва да се търси само в практическото съображение да се избягват излишни процеси. То лежи в началото, което важи и за нашето гражданскопроцесуално право, че съдът не бива да игнорира при решаване на делото ония правни факти, които са станали или настъпили подир предявяването на иска, стига само те да са установени при спазване на реда за доказване на спорните факти в гражданския процес и да не се подлага с тяхното вземане под внимание, при решаване на делото, предявеният иск на недопустимо изменение. (Вж. Rosenberg, Lehrbuch d. d. Zivilproz. rechts, § 136, II).
В ЗГС намираме подкрепа на това разбиране в следните текстове:
1) Чл. 85 допуска искове за бъдещо изпразване на недвижим имот, макар осъществяването на иска за изпразване да е обусловено от настъпването на един срок“. Този текст съвсем не говори в полза на противната теза, както мисли г-н Лиджи. Напротив тук, като се допуска дори иск за изпразване на недвижим имот, което да стане неограничено в бъдеще – значи дори подир постановяване на решението и като се допуска в ал. 2 при искове за плащане на ренти или за изпълнение на други повтарящи се задължения, които са независими от изпълнението на едно задължение на кредитора, да бъде осъден ответникът и за платежи, на които падежът настъпва подир произнасянето на решението, трябва a fortiori да се заключи, че от само себе се разбира допустимостта на решения, с които се осъжда ответникът да плати своя дълг, когато неговият падеж е настъпил преди произнасянето на решението, макар и след датата на исковата молба. Корективът за съдебните и деловодни разноски, когато ответникът не е дал повод за заведеното против него дело, като е признал веднага претенцията на ищеца и на падежа е заплатил дълга си, е в наредбата на чл. 613 ЗГС.
2) В чл. 86, ал. 3 е постановено, че не се счита изменен искът в своя предмет, когато от иск за установяване на едно правно отношение се минава към иска за осъждане. Всички признават, че за едно вземане с ненастъпил падеж може да се предяви установителен иск. Но щом се допуска така предявеният установителен иск да се превърне в иск за осъждане и щом това законът го допуска, без да поставя като условие падежът да е бил вече настъпил в момента на предявяване установителния иск, защо да не може да се уважи един иск за осъждане, предявен преди падежа, ако последният настъпи в течение на процеса?
По всички изложени дотук съображения, аз мисля, че може да се дойде до заключение, че 1) уважаването на иска за осъждане, предявен преди настъпване на падежа, когато последният настъпи преди произнасянето на съда, не е отклонение от началото за декларативния характер на решенията, а се налага като необходима правна последица от началото за даване съдебна защита на констатираната от съда по време на решаване на далото правна претенция на ищеца, стига само за установяването на тая правна претенция да са спазени процесните правила за недопускане изменение на иска и за представяне и събиране на доказателствата и че 2) санкцията на нормата, че кредиторът не може преди уговорения в полза на длъжника срок да иска изпълнението на своето вземане ще трябва в случай на преждевременно предявен от него иск, когато последният бъде уважен, защото в течение на процеса вземането на ищеца е станало изискуемо, да се дири в наредбата на чл. 613 ЗГС: ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на далото, сир. не е оспорвал самото право на вземане на ищеца и ако признае иска, разноските трябва да се възложат върху ищеца. От друга страна пък, трябва да се приеме, че ако в течение на процеса ответникът заплати дълга си, съдът трябва да издаде решение, с което се отхвърля иска, макар и в момента на предявяване искът да е бил основателен. Разноските по делото в този случай трябва, разбира се, да легнат върху ответника, макар и да няма срещу него осъдително решение, освен ако той се намира при условието на чл. 613 ЗГС. Ако искът е бил предявен преди падежа, но ответникът не е оспорвал правото на кредитора, и при настъпване падежа през време на процеса е заплатил дълга си, тогава, разбира се, ще се издаде решение за отхвърляне на иска, като разноските по общото правило се понасят от ищеца.
Изобщо ще трябва да се приеме, че не може един иск да бъде отхвърлен, като преждевременно предявен, макар и да не са съществували в началото всички материалноправни условия за получаване съдебна защита, ако в течение на процеса, сир. преди произнасяне решението, настъпят липсващите условия, стига само тяхното вмъкване в делото да не нарушава процесните правила за представяне и събиране на доказателствата и за неизменяване на иска без съгласието на ответника. При това ще трябва да се има предвид, че не е изменение на иска, когато при неизменено правно основание на иска ищецът прави нови фактически твърдения, отнасящи се до някои от елементите на фактическия състав на това правно основание, които твърдения е пропуснал (безразлично по каква причина) да направи в исковата молба (първоначална и допълнителна), респект. във въззивната жалба, стига само да е в състояние да ги докаже без нарушаване правилата за представяне и събиране доказателствата. Така в случая, разрешен с решение на ВКС № 128/1915 г.) посочено по-горе), дето едва в течение на процеса е била извършена нотариалната продажба на недвижимия имот в полза на купувач – жител на друга община, и предявеният при липса на този елемент иск за изкупване по съжителство е подлежал на уважаване по правилно възприетото схващане на ВКС. Няма да има също изменение на иска (недопустимо), когато при иск за собственост ищецът, пропуснал да твърди, че ответникът се намира във владение на имота, допълнително направи това твърдение: искът ще трябва да бъде уважен дори ако в действителност ответникът е добил владението на имота след предявяване на иска, но преди постановяване на решението, при предположение, разбира се, че ответниковото владение е надлежно установено. Във всички тия и подобни тем случаи нито може да става дума за недопустимо изменение на иска, нито би могло да се твърди, че решение, уважаващо такъв иск, няма декларативен характер. По-късното доосъществяване на необходимия фактическия състав, за даване исканата от ищеца съдебна защита, може да има значение само за възлагане разноските на процеса (изцяло или отчасти) върху ищеца.
Бележки под линия:
[1] Така че не отговаря на истинското положение твърдението на г-н проф. д-р Л. Диков в неговия Курс по гражданско право, т. III, Облигационно право, с. 92, че „според едно господстващо в латинската (к. м.) теория схващане (г-н д-р посочва само френски автори и съвършено игнорира италианските) искова молба, подадена преди срока, подлежи на отхвърляне с решение по същество дори и тогава, когато срока настъпи преди произнасянето на съда“. Не мога да се въздържа да не изтъкна, че г-н Диков неточно цитира на с. 93, бел. 1 (под линия) Андреас фон Тур, Der allem. Tel des BGB, Bd. III, S. 329, в подкрепа на одобреното от г-н Диков схващане на „латинската теория“, тъй като този автор, като казва наистина на посоченото место, че както при вземанията под отлагателен срок (befristct), така и при вземания, на които падежът още не е настъпил (bctagt), не може да се иска (материално) престацията (изпълнението) – при първите, защото вземането не е още породено, при вторите защото „искането“ (der Anspruch) (в смисъл да се иска веднага изпълнението) не е още възникнало от вземането, добавя, че „въз основа на § 257-259 от германската гражданска процедура и в двата случая кредиторът може да предяви иск за бъдещо (дори след произнасяне решението) изпълнение. Както е непълно цитиран този немски автор, добива се погрешното впечатление, че в Германия не може да се уважи иск, предявен преди падежа, когато тъкмо обратното е вярно, и то не само за случая, когато падежът е настъпил преди произнасяне на решението, но дори и когато падежът настъпи след решението, стига само (в последния случай) да са налице условията на приведените от ф. Тур § 257-259 от германското гражданско съдопроизводство. Според § 259 може да се предявява иск за бъдеща престация (дори при вземания под отлагателно условие преди сбъдване на условието), колчем, според обстоятелствата, е оправдано опасението на кредитора, че длъжникът ще се отклони от навременното изпълнение. Освен това непонятно е как е могъл г-н Диков да каже в текста (с. 92), че в тази смисъл изрично е решение на ВКС, № 232/1931 г., IV г.о., поместено в Съдийски вестник, г. 12, бр. 10, т. 505, когато, както и г-н Лиджи изтъква, това решение на ВКС няма нищо общо с въпроса за възможността да се уважи един иск, предявен преди падежа, когато падежът настъпи преди произнасяне на решението. Това решение се отнася до тълкуване на чл. 581 ЗГС (стари чл. 751 и 691) в смисъл, че възстановяването на пропуснат срок по изброените в чл. 751 причини се отнася не само за въззивни и касационни жалби, но и за извършване на други процесуални действия (като внасяне берии или касационен депозит). Изглежда, че на г-н проф. Диков не е било известно, че практиката на ВКС от 1915 г. насам е противна на „латинската“ теория.
[2] След обединението на Италия през 19 в. четирите съществуващи тогава касационни съдилища (във Флоренция, Неапол, Палермо и Торино) са запазени от Италианския граждански кодекс от 1865 г. След анексирането на Папската държава през 1870 г. закон от 12 септември 1875 г. създава две отделения на Касационния съд в Рим с изключителна подсъдност върху цялото италианско кралство по определени въпроси. След това, със закон от 6 декември 1888 г. са премахнати наказателните отделения на четирите други касационни съдилища и са създадени две наказателни отделения в Касацията в Рим. Освен това по граждански дела всички жалби за разглеждане в общо събрание вече предават в подсъдността до Римския касационен съд. Накрая, със закон от 1923 г. са премахнати четирите регионални касационни съдилища и е учреден единен касационен съд в Рим. Бел. ред. В. П.
