(д-р Нели Маданска, Румен Неков)

(част първа; статията е публикувана за пръв път в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. 3/2017 г.)

 

Като последица от откриването на производство по несъстоятелност, правното положение на неплатежоспособния търговец търпи значителни промени. Механизмите за опазване и съхраняване на имущество на длъжника, които са установени от закона, за да гарантират ефективността на универсалното принудително изпълнение, не водят само до ограничаване на правото на търговеца да представлява и управлява предприятието си. Те също така моделират по определен начин всички заварени правоотношения, забавяйки или препятствайки тяхното осъществяване в пълнота, или поне поставяйки при нови условия реализацията им. Тази обща последица от откриването на производството по несъстоятелност се проявява и при заварените изпълнителни дела, по които неплатежоспособният търговец е взискател или длъжник.

Така възниква въпросът, дали и как откриването на производство по несъстоятелност по отношение на страна в изпълнителния процес се отразява на правото на частния съдебен изпълнител (ЧСИ) да събира такси по принудителното изпълнение. Въпросът има практическо измерение и в никакъв случай не е частен. Съотношението между индивидуалния и универсалния изпълнителен процес е широкоспектърна тема, а изследването й за пореден път подкрепя тезата, че границите между отделните правни отрасли отдавна са смекчени. Въпросът за таксите на частния съдебен изпълнител като вземане в производството по несъстоятелност е интер-отраслов. За да получи професионален отговор, е необходимо добро познаване на теорията и практиката на принудителното изпълнение и също толкова добро познаване на търговската несъстоятелност. Тази статия има за цел да съчетае двата типа експертиза в професионален диалог, който да намери пресечната точка, генерираща отговорите.

 

1. Какво представляват разноските по принудителното изпълнение?

 

Р. Н.* С общата норма на чл. 79, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се утвърждава характерният за българския граждански процес принцип за отговорност за разноски, по силата на който всички такси и разноски в рамките на образуваното изпълнително дело, с изключение на изрично изброени случаи, са за сметка на длъжника[1]. Характерът на принудително осъществяваното право (парично или непарично вземане) е без значение.

В практиката на Върховния касационен съд (ВКС) се застъпва разбирането, че отговорността за разноските е по своя характер деликтна ограничена обективна (стриктна) отговорност, която включва внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат[2]. Същевременно отговорността се разглежда и като облигационно правоотношение, което е уредено от процесуалния закон[3]. Страни по това вторично облигационно правоотношение, имащо за правопораждащ факт понасянето на разходите за такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, несъмнено са страните в производството по индивидуално принудително изпълнение: взискателят и длъжникът.

Позволявам си да изразя съмнение, че това парично задължение трябва да се сложи непременно в полето на гражданската отговорност[4]. Да вземем за пример причината за заплащането на таксите, разноските и адвокатското възнаграждение по едно изпълнително дело. Тя се крие в липсващото доброволно изпълнение, в неспазването на дължимото поведение (неосъществяването на дължимия резултат), което поражда необходимостта от специфичната защита-санкция, давана от съдебния изпълнител. Ако видим в направата на тези разходи имуществена вреда (следствие), то коя е причината? Независимо дали причинната връзка ще се открие между едно противоправно поведение и вредите, или между едно поведение и противоправния резултат от него, или между противоправния резултат и вредите, общата причина за започване на изпълнителното производство е противоправното бездействие на длъжника – неизпълнението. То се отнася до главния предмет на изпълнителното дело – изпълняемото право (съдебно потвърденото парично или непарично притезание). Това субективно право е всякога относително и то всякога е елемент от едно предхождащо гражданско правоотношение в широк смисъл. Изворът на неоснователно причинения изпълнителен процес е продължаващият неправомерен юридически факт на неизпълнението. Дори последното да е един траен противоправен резултат, то не би могло да изявява наново качество на противоправност в нов самостоятелен фактически състав, доколкото имуществената вреда (понасянето на изчерпателно изброените разходи) е адекватно следствие от единно поведение на длъжника на плоскостта на материалното право, а не само по себе си от упражняване на процесуалното право на защита. Опитът „отговорността“ за разноските да се постави окончателно нейде в дихотомията „деликтна – договорна“ е увлечение към категоризацията. Предизвикателство за него би могъл да е въпросът, каква е практическата нужда? Например прави ли то всякога солидарни правоотношенията, когато са налице двама и повече длъжници по изпълнението (чл. 53 от Закона за задълженията и договорите)? Отпада ли несеквестируемостта за вземането за разноски, въпреки че обективираното в изпълнителния лист вземане не се ползва с такава привилегия (чл. 445, ал. 2, т. 1, пр. 2 ГПК)? Откога започва да тече давността за вземането (чл. 114, ал. 3, чл. 84, ал. 3 ЗЗД)?

Нуждата от генерална класификация може да ни отведе до заключението, че се касае за уреден в процесуалния закон самостоятелен извъндоговорен източник на облигационни задължения. Проявлението на елементите на неговия фактически състав има за своя юридическа последица възникването на едностранно облигационно правоотношение със страни – страните в производството по индивидуално принудително изпълнение: взискателят и длъжникът. Предмет на това задължение е заплащането на внесените от взискателя такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Правото на принудително изпълнение на вземането на взискателя по това правоотношение не се нуждае от предварително удостоверяване в издаден от съда изпълнителен лист, поради което включването му в предмета на изпълнителното дело е израз на пряко изпълнително основание[5].

 

Н. М. Последното означава, че вземането на взискателя за направените от него разноски по изпълнението, в т.ч. за внесените авансово такси, става ликвидно и изискуемо с акта на съдебния изпълнител за определянето им.

В такъв случай възниква въпросът неплатежоспособен ли е длъжникът по изпълнителното дело, ако не е в състояние да заплати направените от взискателя разноски по изпълнението? С изменението на чл. 608 от Търговския закон (ТЗ), (обн. ДВ, бр. 20 от 2013 г.), основният състав на неплатежоспособността на търговеца бе дефиниран като невъзможност да бъде изпълнено изискуемо парично задължение, породено или отнасящо се до търговска сделка. Така приложното поле на производството по несъстоятелност бе значително разширено чрез въвеждане на основание за констатиране на неплатежоспособност в редица случаи, в които трайната съдебна практика приемаше, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност е недопустима или неоснователна – развалена сделка, нищожна сделка, прекратен договор и т.н. Легитимирани да подават молба за откриване на производство по несъстоятелност са вече не само кредиторите по търговски сделки, но и тези, които са носители на изискуеми парични вземания, разкриващи връзка с търговски сделки. Съдебната практика вече показва, че е склонна да прилага разширително тълкуване на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, констатирайки неплатежоспособност и в случаите, в които паричното задължение произтича от акцесорна сделка, която не е търговска, или от неустоечно задължение по неизпълнен договор за непарично задължение. Решаващите критерии са функционалната връзка между търговската и нетърговската сделка, както и уговореното между страните[6]. В този контекст следва да приемем, че задължението на търговеца за разноски по принудителното изпълнение на негово парично задължение, произтичащо от търговска сделка, е задължение, породено и отнасящо се до същата търговска сделка. Като такова, задължението за разноски може да бъде основание за откриване на производство по несъстоятелност за длъжника, наравно със задължението по главния дълг. Това е така, въпреки извъндоговорния характер на задължението по чл. 79, ал. 1 ГПК.

 

2. Ако задължението за разноски възниква в отношенията взискател – длъжник, то къде е мястото на таксите, събирани от частния съдебен изпълнител?

 

Р. Н. По отношение на таксите по изпълнението, дължими за съдебно-изпълнителната услуга, следва да се отбележи, че нормата на чл. 80 ЗЧСИ предвижда задължение за авансово внасяне, като Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ (Тарифата) посочва изрично изключенията от това правило (т. 29, б. „б“, т. 29, забележка 2). Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 83 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ във връзка с т. 33 от Тарифата води до извода, че вън от случаите на освобождаване от такси и разноски, задължен субект по вземането на частния съдебен изпълнител е взискателят, като реалното изпълнение на това парично задължение е правопораждащ юридически факт за възникването на отговорността за разноски (аргумент от чл. 79, ал. 1 ГПК във връзка с т. 34 от Тарифата към ЗЧСИ). Със заплащането на дължимите на частния съдебен изпълнител такси за взискателя възниква субективното право да взисква принудителното удовлетворяване на направените в изпълнителното производство разноски[7]. Прави впечатление, че при липса на изрична легална дефиниция, подобна на дадената в § 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД) („Нотариална такса“ по смисъла на този закон е възнаграждението, което се заплаща на нотариус за извършената услуга)[8], ВКС е извел самостоятелно определение за съдебно-изпълнителна такса на частния съдебен изпълнител в съобразителната част към т. 11 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. Съгласно общото официално тълкуване в мотивите на цитираното тълкувателно решение, таксите по изпълнението имат различно значение при осъществяването на изпълнението от държавен или от частен съдебен изпълнител, доколкото техният правен режим се различава съществено, което води до известни различия в правната им уредба, произтичащи главно от това, че дължимите на държавния съдебен изпълнител такси са публични вземания, а държавният съдебен изпълнител – орган, който определя и събира таксите, докато дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител – кредитор.

 

Н. М. Дадената от юриспруденцията дефиниция на таксата на ЧСИ има значение и за търговската несъстоятелност. В случай че взискателят е търговец в открито производство по несъстоятелност, действията на неговите органи и/или синдика по образуване на изпълнителни дела представляват действия по попълване на масата на несъстоятелността. Според чл. 620, ал. 5 ТЗ, по дело, което се води за попълване на масата на несъстоятелността, държавна такса не се внася предварително. Текстът има безпротиворечиво приложение в контекста на исковите производства, водени от неплатежоспособния търговец или синдика[9], но по въпроса за освобождаването от такси по изпълнението има колебания. Схващането за таксите на ЧСИ като частно вземане изключва приложението на чл. 620, ал. 5 ТЗ. Неплатежоспособният взискател на общо основание ще следва да внася авансово дължимите такси по принудителното изпълнение. Съответно взискателят, по отношение на когото е висящо производство по несъстоятелност, има право да се удовлетвори за вземането си за авансово внесените такси по изпълнението от сумата, събрана в хода на изпълнителния процес.

 

3. Какво е естеството на таксата по чл. 26 от Тарифата?

 

Р. Н. Едно от вземанията на частния съдебен изпълнител – пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата – не попада в обхвата на посоченото по-горе облигационно правоотношение между взискателя и длъжника, т.е. взискателят не е титуляр на субективното материално право. Престацията, част от която е дължимата пропорционална такса по т. 26 от Тарифата по образувано пред частния съдебен изпълнител изпълнително дело, е следователно предмет на частно правоотношение, страни по което поначало са титулярят на вземането за възнаграждение за труд (ЧСИ) и длъжникът по изпълнението. По изрично разпореждане на подзаконовия нормативен акт (т. 29, б. „б“ in fine от Тарифата) взискателят е освободен от авансовото заплащане на пропорционалната такса за изпълнение на паричен дълг. Таксата обаче, от една страна, има възмезден (изразяващ се в получената услуга или в предизвиканото действие), а от друга – доброволен характер (изразяващ се в това, че задължението за плащане на таксата се поражда по волята на лицето, което иска да ползва дадена услуга)[10]. Тълкуването на т. 26, заб. 1-3 от Тарифата навежда на извода, че взискателят, в качеството си на ползвател на услугата по принудително изпълнение, е длъжен да търпи законоустановената удръжка от събраната вследствие осребряване на съответното имуществено право на длъжника (вещ, вземане) парична сума при изплащането на постъпленията по изпълнението по реда на чл. 455, ал. 2 ГПК.

 

Бележки под линия:

* Инициалите на авторите сочат частите от статията, които всеки от тях е разработил.

[1] Който може да бъде открит и в отменените процесуални закони – чл. 845 ЗГС (обн. ДВ, бр. 31 от 08.02.1892 г., отм.), чл. 653 ЗГС (обн. ДВ, бр. 246 от 1.02.1930 г., отм.), чл. 69 ГПК (обн. ДВ, бр. 12 от 08.02.1952 г., отм.).

[2] Така Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о.

[3] Вж. Определение № 909 от 22.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6162/2014 г., III г. о.

[4] Силяновски, Д. В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том I. София: Наука и изкуство, 1958, с. 204, отбелязва, че „правото да се иска заплащане на направените по делото разноски, съответно задължението за тяхното заплащане, има за свое основание наредбата на чл. 64 ГПК (понастоящем чл. 78 ГПК бел. ред. Р. Н.). Отнася се следователно за едно произтичащо от закона облигационно отношение (курсив мой Р. Н.). Опитите да се конструира притезанието за разноски като притезание за вреди и загуби и следователно да се приложат принципите на гражданското право са неправилни. То трябва да бъде обсъждано изключително с оглед нормите на ГПК, а не на гражданското право“.

[5] Именно като такова е окачествено постановлението за разноските на съдебния изпълнител Определение № 714 от 22.10.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3025/2013 г., I т. о.; Определение № 2296 от 16.09.2014 г. на САС по в. ч. гр. д. № 3361/2014 г.

[6] Вж. Решение № 152 от 22.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 849/2012 г., II т. о. (за поръчителството), и Решение № 143 от 16.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 937/2015 г., I т. о. (за неустойката по договор за изработка).

[7] Решение № 523 от 19.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2010 г., IV г. о.

[8] Не е тайна, че ЗННД е моделът, по който е изработен ЗЧСИ.

[9] Като пример Определение № 111 от 26.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7213/2013 г., I г. о., ГК, и цитираната там практика по чл. 290 ГПК.

[10] Решение № 10 от 2003 г. на КС по к. д. № 12/2003 г.; Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС по к. д. № 1/2014 г.; Решение № 3 от 08.07.2008 г. на КС по к. д. № 3/2008 г.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук