Насрещнитe възмездителни лихви от общо-правно и данъчноправно гледище

(публ. в сп. „Правна мисъл“, г. IV (1938), № 5-6)

Мингрели Цв. Тричков^*

Кои лихви са насрещно възмездителни?

Нека бъде казано веднага: това са лихвите, които, при липса на особено съглашение, купувачът дължи до деня на плащането на цената, макар и да не е поканен да я изплати, ако продадената и предадена вещ (движима или недвижима) принася плодове или други доходи, и то от деня, когато той е почнал да се ползва от тях (чл. 279 ЗЗД)¹.

У нас се спори: дали е нужно вещта действително да принася плодове на купувача, или е достатъчно ако тя само може да му принася такива. Първото положение се възприема изобщо от ВКС², а второто се поддържа в коментара на ЗЗД от Меворах-Лиджи-Фархи³.

С право касационният съд отдава значение на последното изречение в текста: „откогато купувачът е почнал да се ползва от тях (плодовете или доходитге)“. В първоизточниците на нашия закон – Codice civile и Code Napoleon – тези думи липсват. А не може да се приеме, че те идат, за да изтъкнат само това: че течението на лихвите започва от деня на предаването на вещта. В такъв случай бихме имали едно излишно повторение, щом изпърво в текста е казано: „ако продадената и предадена вещ принася плодове или други доходи“. При това течението на лихвите щеше да бъде обусловено тогава не от деня на ползването от плодовете или доходите, а изобщо от почването на ползването от вещта; защото само едно такова ползване може да се отъждестви със самото предаване на вещта, не и другото: ползването от приходите. За да има ползване от плодове или доходи, трябва действително да е почнало придобиването им. Наопаки, с факта, че е предадена една вещ, смята се, че тя е вече в ползването на тогова, комуто е предадена. Такова значение на изречението „откогато купувачът е почнал да се ползва от тях“ (плодовете) не се отдава и от поддръжниците на второто схващане. Твърди се обаче, че с тези думи не се прави алюзия за едно действително ползване, а се само посочва един начален срок за течението на лихвите: денят, откогато, след предаването, е станало възможно ползването от вещта; напр. „една къща след продажбата има нужда от ремонт, който трае 2-3 месеца“⁴.

Но една такава възможност е нещо съвсем произволно: вероятна е след ден, че и след година. Ремонтът на къщата може да бъде и голям, и малък. При туй още, може и дълго да се чака за някой наемател. Къде е тогава началото на срока за течението на лихвите? От друга страна, това, което е условие за началото на едно действие, не може да не е такова и за неговото продължение.

Явно е: единствено издържано и смислено при текста на нашия закон е положението, че действителното ползване от плодовете на вещта е условие изобщо за течението на лихвите, а не само за тяхното започване. Или, другояче казано, то е едно от условията за самото право на насрещни възмездителни лихви.

Разумът на това усвоено от нашия закон правоположение е в туй: несправедливо е купувачът да не даде на продавача известно възмездие срещу ползата от плодовете на вещта, която той действително получава, щом не е платил напълно или отчасти цената. Додето това плащане не стане, не може да бъде искано предаването на вещта, освен ако е уговорено другояче (чл. 241 ЗЗД). Правото пък на задържане, което продавачът има върху вещта в такъв случай, му дава и законната възможност да събира и задържа и нейните плодове⁵. Затова, ако вещта е предадена, при все че не е платена цената й напълно, би било неоправдано и несъобразно с присъщата на договора за покупко-продажба обусловеност на взаимните им престации, ако купувачът като придобие плодовете, които тя ще принесе, не даде на продавача известно насрещно възмездие. Това парично възмездие законът определя на кутурица [наслуки, едно към гьотере, бел. ред.] в размер на законните лихви върху неплатената част от цената.

Наистина, съгл. чл. 242, ал. 2 ЗЗД „от деня на продажбата всичките плодове принадлежат на купувача“; но това, установено от закона положение, не е безусловно, както не е безусловно и самото прехвърляне на собствеността на продадената вещ. В случай че се сбъдне прекратителното условие (изрично или мълчаливо), смята се, че продажбата изобщо не е осъществена и се налага възвръщането на нещата в положението при сключването на договора. Така че, ако развалянето на договора изпревари предаването на задържаните от продавача плодове, осуетява се и положението за придобиването на плодовете от купувача. Ако обаче стане обратното – и това е предаването на вещта, което изпреваря развалянето на продажбата, би трябвало поначало събраните от купувача до тоя ден плодове да бъдат върнати на продавача. Това възвръщане, обаче, за тоя случай законът изключва: плодовете се смятат за окончателно и безвъзвратно придобити от купувача. И именно за да се възстанови нарушеното по тоя начин равновесие между страните, идва задължението за насрещните възмездителни лихви в полза на продавача⁶.

Погрешно е задължението за възмездителните лихви да се обяснява с това, че купувачът, като има ползата от вещта, използва същевременно и парите за цената като капитал; защото в такъв случай тия лихви щяха да се дължат независимо от обстоятелството дали вещта дава действително плодове или други доходи на купувача и даже дали тя е плодоносна сама по себе си или не е такава. И наистина, във Франция и Италия, където това обяснение може да се каже е общоприето, се прави упрек на законодателя, че не е обусловил плащането на възмездителните лихви само от факта на предаването на вещта⁷.

Вън от случая на вземания между търговци от покупко-продажби, които са търговски сделки и за двете страни – случай, предвиден в чл. 300 ТЗ, във всички други случаи лихви не се дължат по право и без покана. Значи, следва да се смята за изключено поначало, че освен вещта, когато тя му е предадена, купувачът използва и цената й като капитал или че продавачът, като не е наплатен [не му е платено, бел. ред.], е лишен от едно такова ползване, та да има основание първият да бъде задължен без друго в полза на втория с лихви, докато стане плащането.

А щом е така, че причина на задължението за възмездителните лихви не е едно ползване от паричен капитал, а ползването от една вещ, и то доколкото тази вещ действително принася плодове или други доходи, то и те самите са не но своя правен смисъл, а само по форма „лихви“. Всъщност те са един вид наем направо срещу ползването от плодовете на продадената и предадена вещ. Неплатената цена тук служи за число, в зависимост от което става определянето на размера на тоя вид възмездие; тя сама по себе си не е един независим източник на доход.

Общо-правни изводи

От това, така добито основно положение, определящо самото естество и смисъл на задължението за възмездителните лихви, се налагат следните по-важни общо–правни изводи:

1. Продавачът няма право на възмездителни лихви, когато продадената и предадена вещ е престанала да дава плодове поради случайно събитие или, изобщо, не поради вина на купувача⁸.

2. Купувачът дължи възмездителни лихви и когато е спрял на законно основание плащането на цената. Напр., ако има достатъчно оправдание „да се страхува, че владението му може да бъде нарушено със заявяване на ипотечен иск или с иск за възвръщане на имота“ – случай, предвиден в чл. 280 ЗЗД.

3. Купувачът дължи такива лихви даже и тогава, когато продавачът не е изпълнил някое от своите задължения и това стане повод за развалянето на покупко-продажбата. Така е, защото основанието за задължаването с тях не е договорно, а iзвъндоговорно. Източникът на това задължение е самият закон⁹.

4. Продавачът има право на възмездителни лихви и когато е отложено плащането на цената, било със самия договор за покупко-продажбата, било с последвало след това съглашение. Не може да се предполага, че в такъв случай те са включени в покупната цена. Законът е изричен и не прави никаква разлика. Изказаният от Pothier противен възглед не е бил възприет от съставителите на Code Napoleon¹⁰.

Още повече, тези лихви се дължат и когато купувачът не е изплатил цената на уговорения срок.

5. Наредбата на чл. 279 ЗЗД намира приложение и в търговското право, освен ако покупко-продажбата е между търговци и е търговска сделка и за двете страни, в който случай лихвите върху неплатената цена се дължат от купувача на друго основание: по силата на чл. 300 ТЗ.

6. Възмездителни лихви се дължат не само в случая, точно предвиден в закона, а и в други подобни случаи. В основата на постановлението на чл. 279 ЗЗД лежи едно начало на справедливост, което требва да намери приложение винаги, когато е налице същото фактическо положение. По-важни такива случаи са:

а) Когато при едно отчуждение за обществена полза отчуждителят е влязъл във владението на имота със съгласието на собственика, но още не е определено и заплатено обезщетението и при това нищо не е уговорено относно лихвите¹¹. И при отчуждението за обществена полза отчуждителят не може да вземе в свое владение имота, докато не заплати справедливо обезщетение на собственика.

б) Когато при предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот задължилият се като продавач е предал в ползване на задължилия се като купувач продаваемия имот още със сключването на договора, но не е получил покупната цена напълно или отчасти, независимо от това дали е уговорен или не е уговорен срок за плащането й. Разликата между случая по чл. 279 ЗЗД и тоя е само в това, че тук още нямаме формално прехвърляне на собствеността; но това обстоятелство не намалява, а – наопаки, засилва основанието за искането на възмездителни лихви от задължилото се като купувач лице.

г) Когато при наем на работа [договор за изработка, бел. ред.] предприемачът дава освен работата и материалите, нужни за нейното извършване, без разлика дали вещта, която се създава, е движимост или постройка и при това той е предал извършената работа, без да е получил напълно или отчасти цената й.

Данъчноправни изводи

Не ще съмнение, че и при прилагането на законните разпоредби за данъка върху приходите не може да не се изхожда от онова назначение на тоя вид лихви, което те изобщо имат: да бъдат възмездие не срещу ползването от паричен капитал, а срещу ползваното от плодовете на една вещ (движима или недвижима), когато тази вещ е предадена другиму преди да е платена цената й напълно или отчасти. В такъв пък случай изводите, които се налагат от това основно положение, са:

1. В лицето на кредитора (продавач, собственик, предприемач) насрещните възмездителни лихви трябва да се облагат като наем от движим или недвижим имот, но наем, който той получава във формата на лихва, сир. приход, очистен напълно от каквито и да било разноски. Затова данъкът следва да се определи върху цялата сума на действително получените лихви, без намалението от 25 или 30% съгл. чл. 20, ал. 5 от Наредбата закон за данъка върху приходите, ако предадената вещ, срещу ползването от плодовете на която те се дължат, е покрит недвижим имот (обикновено или индустриално помещение).

2) Наопаки, в лицето на длъжника (купувач, отчуждител, господар на работа) тези лихви подлежат да бъдат изключвани от облагане, и то не като присъщ на занятието разход, а като приход от имота, който отива в полза на друго лице. Защото за него приходът от вещта, която му е предадена, е с толкова по-малък, колкото е сумата на броените от него насрещни възмездителни лихви.

И това изключване трябва да бъде направено, независимо от намалението от 25 или 30%, ако вещта, срещу плодовете от която лихвите се дължат, е покрит недвижим имот. Такова е било положението по отношение на насрещните възмездителни лихви и отпреди сега действащия Закон за данъка върху приходите. Това се разбира от само себе си, щом съгл. чл. 50, т. 14 на Закона от 1925 г. са се изключвали от облагане даже и „лихвите за зает чужд капитал, ако той е вложен в предприятието“, а съгл. чл. 50, т. 13 на Закона от 1933 г. освен тях и „лихвите, на дългове, сключени или поети за покупка или строеж на покрити недвижими имоти“, независимо от глобалното намаление от 16 или 25 % по т. 21 на същия член.

3. Ако приходите от известни имоти са освободени от облагане, това освобождение от данък не може да не важи и за възмездителните лихви, дължими като един вид наем срещу полването от плодовете на тези имоти.

Така, по сега действащия закон са изключени от облагане както с данък „занятие“, така и с допълнителен данък върху общия доход приходите от непокрити недвижими имоти, служещи за земеделие (чл. 2, т. 5, чл. 20, ал. 4 и чл. 49, т. 5), а само от данък „занятие“ – лихвите от държавни, общински и др. заеми, освободени от данък по специални закони. Приходите от непокритите земеделски имоти бяха освободени от данък „занятие“ и по Закона от 1925 г., който в това отношение не е променяван до влизането в сила на последния закон, но не и от допълнителен данък върху общия доход (чл. 4, т. т. 3 и 4).

Не може да се възрази, че в такъв случай ще стане двойно освобождение от данък: и на прихода от имота, и на насрещните възмездителни лихви. Защото, както е изтъкнато това неколкократно вече, тоя вид лихви не са нищо друго освен съответна част от прихода, която част купувачът е несправедливо да задържи за себе си и под формата на лихви я предава на тоя, който има право на нея: в случая на продавача. Не ще съмнение, че това е така само тогава, когато законът освобождава от данък самите приходи от известни имоти, а не и когато освобождението от данък се прави с оглед на лицата, които ги получават.

За пълнота тук е нужно да се добави, че съгласно т. 10 на чл. 2 от действащия Закон за данъка върху приходите не се облагат нито с данъка занятие, нито с допълнителен данък върху общия доход и „сумите, добити от продажбата на недвижими имоти, ако тези продажби нямат характер на търговия“. Текстът не прави разлика какви са тия суми и на кое основание се получават. Достатъчно е те да са изобщо суми, добити от продажба на такива имоти. Значи между тия суми са и разните видове лихви, получавани по повод изпълнението на договорните задължения в такива случаи па продажба: мораторни, възмездителни (компенсативни) или насрещно възмездителни.

Бележки под линия: