1. Въведение
Активното прилагане на раздел X на глава четвърта от Закона за съдебната власт продължи и през новата 2013 г. Под „тълкувателния мерник” на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд попаднаха и някои проблеми на принудителното изпълнение, обсъждането на които предстои с образуваното на 11.01.2013 г. тълкувателно дело № 2/2013 г. Един от тези проблеми, който наред с други неясноти на правния институт на новата продан ще бъде обект на настоящото изследване, е подреденият на девето място въпрос „Нова оценка или нова начална цена определя съдебният изпълнител по искане на взискател, след като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала?”.
Лаконичността на законодателя създаде съвсем естествено разделение в правоприлагането. От двете страни на барикадата застанаха поддръжници на две противоположни становища. Според едно от становищата, поддържани в съдебната практика, след като и новата продан с начална цена 80 на сто от предходната е обявена за нестанала, по молба на взискател съдебният изпълнител прави нова оценка, след като вземе заключението на вещо лице. Според другото становище в този случай съдебният изпълнител определя нова начална цена. За да стане още по-интересно, се появи и трета теза, според която, освен че следва да определи нова оценка, съдебният изпълнител е длъжен да извърши и нов опис на имота.
2. Общи бележки за института на новата продан и анализ на чл. 494, ал. 1 ГПК
Оправомощаващата норма на чл. 494, ал. 1 ГПК урежда процесуално право, носител на което е взискателят в изпълнителното производство[1]. Задълженият субект по това право е органът по принудителното изпълнение, а неговото съдържание е конкретно предопределено от закона и включва искане да бъде извършена нова публична продан на имуществото на длъжника[2]. Като възможност, гарантирана от закона, това право възниква при осъществяването на динамичен фактически състав, включващ няколко елемента. На първо място, следва да е налице висящо изпълнително производство, намиращо се на определена фаза от своето развитие, а именно обявена от съдебния изпълнител публична продан на конкретно имуществено благо на длъжника. Тази фаза обаче не е достигнала до крайния си етап (влязло в сила постановление за възлагане) поради проявлението на изчерпателно изброени юридически факти, визирани в хипотезата на чл. 494, ал. 1[3]:
1. не са подадени наддавателни предложения (въобще не са участвали наддавачи в проданта);
2. всички подадени наддавателни предложения са недействителни (депозирани са наддавателни предложения, но те не отговарят на императивните изисквания, закрепени в чл. 489 и чл. 490 ГПК)[4],[5];
3. обявен е купувач (първоначален или следващ по смисъла на чл. 493, т. 2 ГПК), който не е изпълнил облигационното си задължение за внасяне на цената по чл. 492, ал. 3 ГПК.
Формулирани по този начин, трите възможни хипотези се изключват една друга – проявлението на едната елиминира реализацията на останалите две. Общите черти между тях са, че: 1) са свързани с обявена публична продан, срокът за участие в която е изтекъл; 2) тяхното наличие се преценява от съдебния изпълнител[6]; 3) правното им действие е еднакво и се проявява в две насоки – от една страна те представляват правна пречка за обявяването на купувач и възлагане на имота, респективно невъзможност за превръщане на имуществото в парична маса, която да послужи за частично или пълно погасяване на паричните вземания на взискателя/взискателите; от друга страна възниква процесуално задължение за изпълнителния орган да извърши определено процесуално действие – да извести взискателя за тяхното настъпване и да го информира за правото му да иска обявяването на нова продан, като спази принципа на законността в процеса (чл. 5 ГПК), указвайки преклузивния срок, в който може да се упражни последното[7].
Единствено първият от трите юридически факта (неявили се наддавачи) е индикация от икономическа гледна точка за намалено търсене[8]. Последното наред с предлагането и цената представлява основен елемент на пазарния механизъм[9]. В този „магически триъгълник” цената е централно звено, което влияе върху равнището на търсенето и предлагането, които, от своя страна, при взаимодействието си определят ценовите равнища. Ето защо нормата на ал. 1 е от категорията на абсолютно определените, тъй като съдебният изпълнител не разполага с право на преценка при определянето на началната цена по новата продан в зависимост от юридическия факт, обусловил неставането на първата продан. Законодателят се дезинтересира от причините, довели до нестаналата продан, и закрепва изрични, специални правила за провеждането на новата продан в частта относно срока за започването ú (не по-рано от един месец от приключването на първата продан) и което е по-важно – относно определянето на началната цена по новата продан, която е обвързана фиксирано в процентно съотношение с началната цена по първата продан (80 на сто). Намаляването на началната цена в случая не е непременно обвързано с намалено търсене на предлаганото благо.
Следва да се отбележи, че при спиране на новата продан по искане на взискателя и изразена впоследствие воля за насрочване на нова такава се прилагат правилата за отложената продан, т.е. се спазва редът за определяне на началната цена и извършване на проданта, указан в чл. 494, ал. 2 ГПК[10]. Това е така, тъй като отложената продан не е завършила и във връзка с нея не се е осъществил никой от юридическите факти, обуславящи последиците на нестаналата продан (в този смисъл вж. напр. Определение № 725 от 9.12.2011 г. на Варненски апелативен съд по в. ч. гр. д. № 607/2011 г.; Решение № 420 от 23.10.2012 г. на Софийски окръжен съд по в. гр. д. № 838/2012 г.).
3. Правни последици на нестаналата продан
Логическото тълкуване на разпоредбите на чл. 494, ал. 1 in fine и ал. 2, изречение трето ГПК води до правния извод, че са предвидени две алтернативни процесуални последици на нестаналата продан: извършване на последваща публична продан или преустановяване на принудителното изпълнение срещу имота на длъжника. Общият юридически факт на двата фактически състава е наличието на нестанала публична продан независимо от причините за това (неявили се наддавачи, недействителни наддавателни предложения, невнасяне на цената). Осъществяването на този юридически факт води до възникване на процесуално право, чийто предмет е искането да бъде извършена последваща продан. Това искане е израз на принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК), който намира приложение и в изпълнителния процес – изпълнителният орган извършва действия само доколкото легитимираното да търси защита лице е поискало такива[11],[12]. Ето защо дори и да е овластен от взискателя с правомощието по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител не може да обявява нова публична продан, без да е налице изрично писмено искане за това действие от легитимирания субект[13]. Това процесуално право се упражнява в едноседмичен преклузивен срок от получаване на съобщението за нестаналата продан. В случаите на втора нестанала продан разпоредбата не сочи кой е носителят на правото, но систематичното тълкуване на чл. 494, ал. 1 in fine във вр. с ал. 2, изречение трето води до извода, че то възниква в полза на взискателя. При упражняването на това право в изпълнителното правоотношение се поражда процесуално задължение за съдебния изпълнител да извърши нова публична продан, която съгласно препращащата норма на ал. 2, изречение първо се провежда по реда за първата продан, регламентиран в чл. 487 и следв. ГПК.
Законодателят обаче не предвижда изрично отлагателен срок за започването на „трета първа” продан, какъвто е предвиден за втората в изречение второ на ал. 2. Това е поредният подводен камък, тъй като непосочването на такъв срок в разпоредбата може да отведе правоприложителя до два различни извода при тълкуването ú. Ако липсата на този срок не е случайна, бихме могли да съзрем в нея проявление на целите, залегнали в приемането на новия ГПК – бързината и ефективността, и стъпвайки на телеологичното тълкуване, да стигнем до извода, че последващата две нестанали продани нова продан и евентуално тези след нея могат да бъдат насрочени веднага след искането за извършване на това действие, при спазване, разбира се, на правилата за тяхното обявяване, визирани в чл. 487 ГПК. От друга страна, би могло да се прибегне до правоприлагане по аналогия на закона (чл. 46, ал. 2, изречение първо ЗНА) – неуреденият фактически състав се припокрива в съществените си елементи с изрично уредения от законодателя: нестанала продан, съобщение за това обстоятелство, искане от правоимащия субект в законоустановения срок за определяне на нова начална цена, което искане несъмнено включва в себе си и желание да бъде извършена нова продан. Това неминуемо ще ни поднесе друго разрешение. За да избягаме от неудобната позиция на „буриданово магаре”, е най-добре да изследваме възможните причини за установяване на това времево разстояние между неуспешното приключване на първата и започването на последващата продан. Този срок с императивно установен минимум не е новост в уредбата на изпълнителния процес – нещо повече, той е бил 6 пъти по-дълъг при действието на отменената правна уредба (вж. чл. 382, ал. 2 ГПК – отм.). Трайното му нормативно присъствие е индиция, че определено не е включен „само за красота”, а съществува occasio legis за възприемането му. Едно логично обяснение на неговото предназначение е, че той отчита възможността за изменение в другите фактори, които оказват влияние върху търсенето: цените на други стоки и услуги, свързани с обекта на проданта; промени в размера на дохода на потенциалните купувачи; условията и достъпът до финансиране; изменение в предпочитанията на индивидите и др.[14] Ако е твърде кратък, не би имало възможност за „обновяване” на пазара, което крие опасност от нови нестанали продани. Освен това така се дава време на длъжника да погаси паричното задължение или да се споразумее с взискателя за неговото разсрочване, осуетявайки по този начин извършването на проданта. Като прибавим и чисто финансовия, но твърде важен за длъжника факт (с оглед отговорността му за разноските по изпълнението), че за всяко връчено съобщение на страните във връзка с провеждащите се продани се дължат обикновени такси от порядъка на 12 или 24 лв. с ДДС в зависимост от връчването, то за предпочитане е изведеното по аналогия правило, че срокът се прилага и при следващите нови продани.
За разлика от предходната уредба на института на новата продан (чл. 382, ал. 2, изречение трето ГПК – отм.) действащото законодателство не поставя ограничение на броя на новите продани, които могат да бъдат извършени – имотът може да бъде изнасян на публична продан, докато не бъде продаден[15],[16],[17]. За всяка от следващите продани важи изложеното по-горе, като се отчита спецификата при определянето на началната цена след двете нестанали продани.
3.1. Нова начална цена или нова оценка?
Различие се открива в определянето на началната цена, от която ще започне наддаването – при проданта, следваща две нестанали продани, началната цена не е обвързана ex lege в процентно съотношение с цената по предходните продани, която съгласно изречение второ на чл. 494, ал. 2 ГПК е 80% от началната цена по първата продан, съответно 75% от пазарната стойност на вещта (чл. 485 във вр. с чл. 468, ал. 1 ГПК), а се определя от съдебния изпълнител[18]. Езиковото тълкуване на използвания от законодателя израз „нова начална цена” поначало води до извода, че началната цена по тази продан се различава от предходните две в цифровата си равностойност. Като отчетем обаче систематичното място на това правило и направим сравнение с правно-техническия подход, използван при определянето на началната цена по предходната продан, можем да заключим, че нормата се трансформира от абсолютно в относително определена – възниква едно ново правомощие на съдебния изпълнител сам да определи началната цена, от която да започне наддаването. Преценката в този случай е дискреционна и винаги конкретна – законодателят не фиксира обвързан с предходните цени размер именно защото изпълнителният орган е в състояние да отчете търсенето от страна на участниците в публичните продани и съобразявайки конкретните условия, включително изминалия период от време от първата продан и първоначално определената стойност на вещта, да определи новата начална цена, която да позволи имуществото да бъде осребрено и вземанията на взискателите – по-бързо погасени. Дискреционният характер на преценката дава основание да се мисли, че не е непременно задължително началната цена да е по-ниска от тази по втората по ред нестанала продан, тъй като вече съдебният изпълнител е овластен сам да преценява нейния размер, т.е. разполага с възможност да я определи в зависимост от юридическия факт, обусловил неставането на проданта – например явили са се наддавачи, които имат интерес от закупуването на имота, но наддавателните им предложения са били невалидни.
По същество в случая не се касае за извършване на нова оценка на вещта по смисъла на чл. 468 ГПК, а за определяне на нова начална цена, от която да започне наддаването за новата публична продан. Следва да се отчете фактът, че пазарната стойност на вещта вече е определена от съдебния изпълнител с или без помощта на назначено в производството вещо лице, което да даде експертно заключение (чл. 468, ал. 2 ГПК)[19]. При проведените продани имотът не само че не е достигнал определената справедлива пазарна стойност[20], но не е бил възложен и на предвидената възможна най-ниска начална цена за участие (75% от стойността на вещта, съответно 80% от началната цена, по която е проведена първата публична продан). Легалното понятие „начална цена” се употребява в процесуалния закон 13 пъти и в него е вложено едно и също значение – цена, от която ще започне наддаването при публичната продан (чл. 468, ал. 1, чл. 480, чл. 481, ал. 7 и ал. 10, чл. 484, ал. 1, т. 4 ГПК и т.н.). В този смисъл понятието „нова начална цена” следва изрично да бъде отграничено от понятието „нова оценка” и определянето на нова начална цена в никакъв случай не е свързано с процесуално задължение на съдебния изпълнител за определяне на нова оценка на вещта с помощта на вещо лице.
Процесуално задължение за определяне на нова оценка би възникнало, ако приемем, че определянето на нова начална цена става по реда, предписан в чл. 485 ГПК, т.е., че определянето на нова начална цена при „трета първа” продан предполага ново определяне на стойността на вещта по смисъла на чл. 468 ГПК. Това означава да категоризираме нормата на ал. 2, изр. трето в частта ú досежно начина на определяне на началната цена като препращаща. Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове все още е действащо право и както нормотворецът, така и правоприложителят трябва да се съобрази с установените в него правила. Интерес представлява разпоредбата на чл. 39, ал. 1, според която препращане към разпоредби на същия или на друг нормативен акт се допуска по изключение в изрично определени случаи, като същевременно с това чл. 40, ал. 1 въвежда изискване за това как трябва да бъде извършено препращането. Такова препращане в хипотезата на коментираната норма очевидно липсва, а извеждането му посредством различни видове тълкуване, включително чрез познатите способи за попълване на празноти в закона, е недопустимо. Правилото за определяне на началната цена по новата продан, следваща първа нестанала, е lex specialis и изключва приложението на общата препращаща норма на чл. 485 ГПК. Няма правна логика характерът на нормата да се променя след втората нестанала продан, тъй като се касае все за един и същи правен институт – този на новата продан. Препращаща норма е единствено тази, регламентираща процесуалния ред за провеждането на новите публични продани (чл. 494, ал. 2, изр. първо ГПК).
Показателно е, че в работните проекти на българската и австрийската група, както и в законопроект със сигнатура № 602-01-38 от 11.05.2006 г. първоначалната редакция на разпоредбата е въвеждала изискването за определяне на нова оценка, но по време на обсъжданията на законопроекта е изменена, за да се стигне до сега действащата формулировка.
Историческото тълкуване потвърждава обстоятелството, че е налице изменение в законодателния подход по отношение оценяването на имуществото на длъжника. Задължаващата норма на чл. 374 in fine ГПК (отм.) закрепва процесуално задължение за съдебния изпълнител да оценява имота по пазарната му цена при помощта на едно или повече вещи лица. Съгласно изразеното в съдебната практика становище при действието на отменения ГПК при изнасяне на недвижим имот на публична продан съдебният изпълнител следва да оцени имота по пазарната му цена към момента на продажбата; оценката подлежи на обжалване по реда, предвиден в чл. 332 и следв. ГПК (отм.), като при разглеждане на жалбата съдът може да изслуша заключение на вещо лице, ако намери, че е необходимо това за проверка правилността на тази оценка (така р. 818–86–IV Г.О., ВС; р. 130 Б–130–ОСГК)[21]. Според Решение № 1201 от 18.07.1995 г. по гр. д. № 1734/1994 г., IV Г.О. на ВС „оценката на имота е от особено голяма важност и значение за длъжника по изпълнителните действия не толкова, когато ще се започне наддаването, а тогава, когато публичната продан няма да се състои поради липса на желаещи да закупят имота. Това е така, защото по силата на разпоредбата на чл. 382, ал. 1 ГПК взискателят в тези случаи може да поиска и съдията изпълнител е длъжен да възложи имота нему при оценка 80% от тази, обявена по реда на чл. 361, ал. 1, буква „г” ГПК, и ако тя е нереална и ниска, очевидно е, че в тези случаи длъжникът ще бъде неоснователно ощетен.”
По новия процесуален закон обаче взискателят не разполага с посочената правна възможност – за да му бъде възложен имотът, следва да е участвал като наддавач и да е предложил най-високата цена (вж. бележка № 17), ерго такава опасност не съществува. Освен това размерът на реалната пазарна цена[22], за актуалността на която толкова се настоява в съдебната практика по отменената уредба, вече не се определя предварително. Вместо това съгласно чл. 468, ал. 1 ГПК се определя цената, от която да започне наддаването, а размерът на пазарната цена се установява едва след приключването на проданта (т.е. след възможното провеждане на устно наддаване по чл. 492, ал. 2 ГПК и обявяването на купувач).
Ето защо ми се струва, че част от съдебната практика по пътя на инерцията възприема становището за задължително участие на вещо лице, въпреки че de lege lata не съществува подобно изискване.
При упражняване на процесуалното право да бъде поискано определянето на нова начална цена не е необходимо извършването на нов опис и нова оценка от съдебния изпълнител (както се приема например в Решение № 317 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 190/2011 г. на Врачански окръжен съд и Решение № 430 от 18.07.2012 г. на Великотърновски окръжен съд по гр. д. № 880/2012 г.; в подкрепа на изложеното тук становище вж. Решение № 368 от 14.07.2010 г. на Великотърновски окръжен съд по гр. д. № 634/2010 г.; Решение № 458 от 12.10.2012 г. на Софийски окръжен съд по в. гр. д. № 808/2012 г.). Липсва правно основание за повтаряне на тези процесуални действия[23]. Тъй като нито един трезво разсъждаващ съдебен изпълнител няма да извърши действие без предварително да са внесени дължимите за него такси и разноски[24], изискването за извършване на нов опис и нова оценка ще доведе до ново начисляване на такси и разноски в производството, чийто размер също не е за пренебрегване (вж. чл. 47 от ТДТССГПК, т. 20 от ТТР към ЗЧСИ, чл. 472 ГПК). Това накърнява интереса както на длъжниците (с оглед увеличаване размера на паричното им задължение, тъй като съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК поначало разноските са за тяхна сметка, като отчетем, разбира се, максималният размер на пропорционалните такси, регламентиран в т. 27а от ТТР към ЗЧСИ, съответно чл. 58а от ТДТССГПК), така и на взискателите (с оглед опасността да не бъдат погасени разноските поради липсата на достатъчно имущество на длъжника, срещу което да се насочи принудителното изпълнение)[25]. Ако се допусне резултатът от такова тълкуване, а именно, че при две нестанали публични продани следва да бъде извършен нов опис и нова оценка с помощта на вещо лице, правните последици от процесуалното действие и бездействие на взискателя почти биха се приравнили, което обезсмисля разграничението на двата фактически състава, уредени в чл. 494, ал. 2, изречение трето ГПК – и в двете хипотези взискателят ще понесе почти едни и същи процесуални тежести (в първата няма да е длъжен да заплаща единствено такси за налагане на запори и възбрани – поне към момента в практиката не е поставяно изискване за тяхното повторно налагане; във втората хипотеза, ако е налице възможност за насочване на принудителното изпълнение срещу имуществото след служебното заличаване на обезпечителните мерки, взискателят може да поиска извършването на процесуални действия, за които следва отново да заплати съответните такси и разноски – напр. за вписване на възбрана/налагане на запор, извършване на опис и оценка на имота, ако е назначено вещо лице в производството и пр.).
Парадоксалното в случая е, че чувството за справедливост на съдебните състави води до несправедливи резултати и за двете страни в производството – заплащане на такси и разноски, които се внасят авансово от взискателя и в крайна сметка обременяват длъжника до момента на достигането на тавана на пропорционалните такси.
3.2. Правни последици от бездействието на взискателя
Бездействието на взискателя (неупражняването на правото в едноседмичния преклузивен срок, както и упражняването му извън срока – вж. чл. 64, ал. 1 ГПК[26]), води до изрично определена в закона процесуална тежест: преустановяване изпълнението срещу имота и служебно заличаване на обезпечителните мерки, наложени от изпълнителния орган в производството. По съществото си освобождаването от изпълнение представлява частично прекратяване на принудителното изпълнение срещу имота, обект на нестаналата продан (арг. от чл. 433, ал. 2 ГПК). Следователно в тези случаи съдебният изпълнител следва да приеме изричен акт – постановление за прекратяване, препис от което се връчва на взискателя, тъй като този акт подлежи на самостоятелно обжалване (чл. 435, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2 ГПК). Влизането в сила на постановлението поражда правни последици за два вида правоотношения:
1. във връзка с отговорността за разноски по изпълнението, която по своята природа е едно облигационно (материално) правоотношение, установено в процесуалния закон;
Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 2, предложение първо ГПК направените разноски по изпълнението за извършване на процесуални действия във връзка с имота, обект на нестаналата продан, като такси за налагане на запор/възбрана, опис, възнагражденията за вещо лице и за пазач, когато той е трето лице, уведомления до страните във връзка с проведената/проведените продани и др., остават за сметка на взискателя.
2. има правопроменящ ефект за изпълнителните правоотношения между съдебния изпълнител и взискателя, както и между съдебния изпълнител и длъжника.
По силата на тази правна промяна, създадена с влизането в сила на постановлението за частично прекратяване, взискателят за в бъдеще няма да може да взисква принудителното удовлетворяване на изброените по-горе разноски. За изпълнителния орган възниква процесуално задължение служебно да вдигне наложените в производството обезпечителни мерки върху длъжниковото имущество[27].
В практиката се приема, че освобождаването на имота от изпълнение не означава, че вещта става несеквестируема – взискателят може отново да обърне изпълнението срещу нея, като спази реда за това, а именно имотът да бъде отново възбранен, описан и оценен по реда на чл. 483 и следв. ГПК[28]. Това безспорно е така, но следва съждението да се продължи, като се допълни с думите „доколкото вещта все още е в патримониума на длъжника”. Със заличаването на възбраната се преустановява нейното правно действие, регламентирано в разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК, т.е. взискателят загубва правото си да иска насочване на изпълнението срещу вещта, позовавайки се на непротивопоставимостта на извършените от длъжника разпореждания след вписването на възбраната в случаите, когато последният е прехвърлил правото на собственост[29]. Изключение прави ипотеката, учредена за обезпечаване вземането на взискателя, тъй като тя следва имота.
4. De lege ferenda
Постигането на целите, залегнали в приемането на новия ГПК, а именно бързината и ефективността, трябва да бъде не само прокламирано, но и преследвано с ясна, непротиворечива уредба и по-голяма процесуална дисциплина. Ето защо в заключение могат да бъдат направени следните конкретни предложения към бъдещия законодател:
-
да бъде въведен срок за изготвяне на съобщението за нестанала продан;
-
да се предвиди срок с императивно установен максимум, в който може да бъде насрочвана нова продан след приключването на нестаналата (например новата продан започва не по-рано от един и не по-късно от 2 месеца от приключването на нестаналата продан);
-
да се закрепи изрично правило, че тези срокове важат за всяка нова продан, независимо поредността ú;
-
да се установи, че след две нестанали продани не се извършва нов опис и нова оценка на вещта;
-
чл. 431, ал. 4 ГПК да бъде допълнен със следното изречение: „При служебно заличаване на обезпечителни мерки не се дължи заплащането на такса.”
Бележки под линия:
[1] Интерес представлява въпросът, кой е легитимиран да упражни това право в случаите на другарство в изпълнителния процес. Съществуват различни мнения в теорията и практиката за реда, по който се правят искания за извършване на процесуални действия в производството в случаите на другарство, както и за правните последици в изпълнителните правоотношения между съдебния изпълнител и първоначалния взискател и всеки от присъединените взискатели. Съгласно възприетото от ВС виждане без съгласието на присъединения кредитор взискателят не може по свое искане да спре или прекрати изпълнителния процес, нито да отложи изпълнението – така р. 1544–67–I Г.О., ВС, цитирано по Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 1122. В теорията битува и мнението, че искане за спиране на изпълнението при другарство може да направи първоначалният взискател, без да е нужно съгласието на останалите присъединили се взискатели – вж. Мутафчиев, Г. Граждански процес. Изпълнително производство. С.: Нова звезда, 2005, с. 69. На с. 68 от това съчинение авторът цитира и становището на проф. Силяновски, според когото няма пречка да се постанови спиране само по отношение на оня от другарите, направил искане за спиране. Известна несигурност в настоящия случай внася разпоредбата на чл. 457, ал. 1 ГПК, по силата на която присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Това поначало включва и правото да се иска извършване на нова продан. От друга страна, систематичното тълкуване на чл. 494, ал. 1 in fine във вр. с чл. 457, ал. 3 ГПК води до извода, че легитимиран да упражни това право е единствено първоначалният взискател. Вярно е, че неупражняването му в преклузивния срок ще доведе до освобождаване на имота от изпълнение, което ще засегне всички взискатели в производството. Също толкова вярно е обаче, че ако съдебният изпълнител е длъжен да изпраща съобщения до всички взискатели в производството, ще наруши изричното процесуално правило на чл. 457, ал. 3 ГПК; и второ, ако някой от присъединените взискатели (най-вече това важи за Националната агенция за приходите) не упражни това право в преклузивния срок, ще следва да понесе процесуалната тежест на чл. 494, ал. 2 in fine, т.е. по отношение на него имотът ще се счита освободен от принудително изпълнение, възбраната – заличена, съответно запорът – вдигнат. При такава последица, която по съществото си е частично прекратяване на изпълнението (арг. от чл. 433, ал. 2 ГПК) по отношение на един от другарите, би се стигнало до това, че последният няма да има право да се ползва от извършените действия, което ще компрометира и участието му в разпределението на постъпилата по изпълнителното дело сума от продажбата на длъжниковото имущество. На пръв поглед колебание може да предизвика и чл. 501, ал. 2 ГПК, тъй като в него е визирана възможност в случаите по чл. 494 ипотекарният кредитор да участва наравно с другите кредитори. Този текст е нагледен пример за това, как се „пренася” автоматично отменената уредба в новия ГПК. Въпреки сериозното нарастване на настоящата бележка под линия ще си позволя да цитирам буквално отменената уредба, за да се види, че в хипотезата на чл. 494 ипотекарният кредитор всъщност няма в какво да участва наравно с другите кредитори. Съгласно чл. 389, ал. 2 ГПК (отм.) „В случаите на чл. 382 и 383 ипотекарният кредитор, ако пожелае, взема участие наравно с другите кредитори.” Ал. 3 на чл. 382 е гласяла следното: „Ако взискателите, които искат да им бъде възложен имотът, са няколко, държавният или частният съдебен изпълнител обявява за купувач този от тях, който в тридневен срок от съобщението предложи най-висока цена. Възлагането се извършва, след като взискателят внесе следващите се, съгласно разпределението, суми за другите взискатели, ако такива се дължат.” Както ще бъде отбелязано и по-долу, по новата уредба е отпаднала възможността взискателят да поиска да бъде обявен за купувач в изплащане на вземането му при цена, равна на оценката на вещта. Респективно е отпаднала и необходимостта от изрично процесуално правило, уреждащо хипотезата на няколко взискатели, които искат да им се възложи имотът.
[2] Недвижими вещи, както и вещи с оценка над 5000 лв., моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства, които съгласно чл. 474, ал. 5 ГПК се продават от съдебния изпълнител по реда на публичната продан на недвижим имот.
[3] В теорията и практиката в тези случаи под въздействие на чл. 743 от отменения Закон за гражданското съдопроизводство (обн., ДВ, бр. 246 от 1.02.1930 г.) се употребява терминът „нестанала” продан – вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 1071; Мутафчиев, Г. Цит. съч., с. 124.
[4] Когато имотът бъде възложен на лице, което според чл. 490, ал. 1 ГПК няма право да наддава, публичната продан е нищожна и не може да се санира. Нищожността се обявява по исков ред, а не от съдебния изпълнител – в този смисъл Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско…, с. 1073 и цитираната там съдебна практика. В хипотезата на чл. 490, ал. 3 ГПК имаме приключила с постановление за възлагане продан, която обаче е обявена от съда за недействителна. При сравнението на новелите на чл. 494, ал. 1 и 2 и чл. 490, ал. 3 се откриват съществени различия: в хипотезата на чл. 490, ал. 3 искането за извършване на нова продан не е обвързано с процесуален срок и може да бъде направено от всеки един от взискателите в производството, началната цена не е по-ниска в сравнение с първата продан.
[5] Проф. В. Попова сочи, че при отварянето на плика преди обявяването на наддавателното предложение, което се съдържа в него, съдебният изпълнител трябва да провери дали то е валидно – дали е направено от лице, което има право да прави наддавателно предложение, и дали е приложена квитанция за платен задатък, които обстоятелства трябва да бъдат вписани в протокола – Пак там, 1063–1064.
[6] По аргумент от чл. 435 ГПК преценката сама по себе си не подлежи на самостоятелно обжалване. С оглед задължаващата разпоредба на чл. 434 ГПК трябва да се състави протокол, в която тя да бъде обективирана.
[7] Законодателен пропуск е липсата на предвиден срок (макар и инструктивен по своя характер) за съставянето на това съобщение. То е дължимо от изпълнителния орган процесуално действие, което гарантира упражняването на възникнало в изпълнителното правоотношение субективно право, и в този смисъл бездействието на съдебния изпълнител представлява процесуално нарушение. Тъй като началният момент, в който правото може да бъде упражнено, е строго формален (връчването на съобщението), искането за извършване на нова продан не може да бъде направено преди това. Противният извод противоречи на разпоредбата на чл. 494, ал. 1 in fine ГПК. Ако следваме тази логика на съждения, стигаме до извод, че взискателят може да поиска съставяне на съобщението, но не и директно извършване на нова продан. Какви са обаче правните възможности за защита на взискателя при неизготвяне на такова съобщение от страна на съдебния изпълнител? От правния инструментариум съдебната практика категорично е изключила молбата за определяне на срок при бавност по чл. 255, ал. 1 ГПК с аргумента, че глава деветнадесета не намира приложение в изпълнителния процес (вж. Определение № 143 от 26.02.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 689/2009 г.; Определение № 1015 от 25.09.2009 г. на Пловдивски апелативен съд по ч. гр. д. № 904/2009 г.; Определение № 263 от 14.04.2010 г. на Добрички окръжен съд по в. гр. д. № 306/2010 г., Г.О.; Определение № 1375 от 15.10.2009 г. на Софийски апелативен съд по ч. гр. д. № 2413/2009 г.). Остава редът за ангажиране на имуществена отговорност, установен в чл. 441 ГПК, както и дисциплинарното производство като резултат от осъществени от инспекторите от Инспектората на Министерство на правосъдието проверки по изпълнителни дела (чл. 76, ал. 1 във вр. с чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ, чл. 372, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 310, ал. 1 ЗСВ). В тази връзка вж. и чл. 45 от Етичния кодекс на Камарата на частните съдебни изпълнители. С оглед факта, че бездействието на съдебния изпълнител накърнява правото да бъде поискано изпълнително действие, считам, че то може да бъде приравнено на отказ да бъде извършена нова продан – бил той изричен или мълчалив (признаване на възможността отказът на съдебния изпълнител да бъде извършен чрез конклудентни действия може да се открие в Определение № 393 от 21.10.2008 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1437/2008 г., II Г.О., Г.К.), който съгласно чл. 435, ал. 1 във вр. с чл. 436, ал. 1 ГПК подлежи на обжалване пред окръжния съд по мястото на изпълнението.
[8] Търсенето на дадено благо е функционална зависимост между определени стойности на цената и съответстващите им стойности на търсеното количество. В икономическата теория обратната зависимост между търсено количество и цената се нарича закон на търсенето – при спадане на цената на дадено благо търсеното количество от него нараства при равни други условия и обратно – при нарастване на цената на дадено благо търсеното количество от него намалява при равни други условия – така Статев, Ст., В. Пиримова, С. Ралева, П. Илиев. Икономика и публичен сектор. С.: Университетско издателство „Стопанство”, 2007, 94–95.
[9] Илиев, П., Г. Генов, К. Калинков, П. Монев, Р. Калчев. Недвижимата собственост в България в условията на евроинтеграция. В.: Наука и икономика, Икономически университет – Варна, 2007, с. 95.
[10] Съгласно изразеното в съдебната практика разбиране взискателят може да иска отлагане на обявената публична продан, стига същата да не е приключила – вж. Решение № 1186 от 06.07.1956 г. по гр. д. № 2160/1956 г., IV Г.О. на ВС, цитирано по Николаев, Хр. Изпълнително производство. Съдебна практика. С.: Сиби, 2009, с. 104.
[11] За принципа на диспозитивното начало вж. Стамболиев, О. Принципи на гражданския процес. – Правна мисъл, 2008, № 1, 103–105; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско…, 92–95.
[12] При нарушаване на този принцип съдебният изпълнител върши служебно едно процесуално действие, без да има право да го извърши, и пропуска да извърши друго действие, което е длъжен да извърши служебно (да вдигне обезпечителните мерки върху имуществото на длъжника). Проведената продан и възлагането на имота са процесуално недопустими и подлежат на отмяна. Недопустимо ще е и искането на взискателя за извършване на нова продан, когато недопустимо проведената е нестанала по смисъла на коментираната новела. Длъжникът в случая често е длъжен да преглътне горчивите плодове от предвиденото с новия ГПК лимитативно изброяване както на подлежащите на обжалване действия, така и на основанията, които могат да бъдат релевирани (чл. 435, ал. 2 и 3 ГПК), на което съдилищата често стъпват в мотивите си за прекратяване на контролно-отменителните производства – вж. напр. Определение № 324 от 8.02.2012 г. на Варненски окръжен съд по в. гр. д. № 352/2012 г. и потвърждаващото го Определение № 290 от 17.04.2012 г. на Варненски апелативен съд по ч. гр. д. № 219/2012 г., в които се сочи, че обявлението за проданта, въпреки че е процесуална предпоставка за надлежното извършване на наддаването, не подлежи на самостоятелно обжалване. Като пример за отмяна на действия по проведена втора продан, без да е изрично поискана, може да послужи Решение от 23.03.2010 г. на Сливенски окръжен съд по в. гр. д. № 22/2010 г. Спирачка пред възможните опити на съдийските състави да тълкуват стеснително иначе широко формулираното основание „ненадлежно извършено наддаване” е безспорният факт на обективно несъответствие между коментираното действие и принципа на диспозитивното начало, несъмнено намиращ приложение в изпълнителния процес. Именно нарушаването на тази основна и ръководна правна норма трябва да бъде аргумент в полза на отмяната на порочните процесуални действия. Неглижирайки я, съдът би умъртвил до такава степен обвързващата ú сила, че тя би се превърнала в едно благопожелание към ръководния орган в изпълнителния процес. Ето защо считам, че следва да се отстъпи от чисто формалистичния подход, витаещ в съдебната практика, и да се предостави възможност на длъжника да обжалва на по-ранен етап действието по обявяване на последваща продан в случаите, когато това действие не е поискано от взискателя. Така процесът ще влезе по-бързо в руслото на законосъобразността.
[13] Овластителното волеизявление на взискателя, възможността за което е предвидена в нормата на 18, ал. 1 ЗЧСИ, има за резултат пораждане на правомощия за частния съдебен изпълнител, с каквито той не разполага ex officio – в случая да определя начина на изпълнение и имуществените права на длъжника, срещу които да се насочи принудителното изпълнение. С това частният съдебен изпълнител се превръща в „деен двигател” на изпълнителното производство, като същевременно освобождава взискателя от тежестта да издирва имуществените права на длъжника, да избира изпълнителен способ и да иска предприемане на изпълнителни действия. По-подробен анализ на чл. 18 ЗЧСИ се прави от Бъзински, М., Ал. Тонев. Правомощия на частния съдебен изпълнител по чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ). – Търговско и конкурентно право, 2007, № 10, ЕПИ Online.
[14] Анализ на факторите, влияещи върху търсенето на блага, вж. у Статев, Ст., В. Пиримова, С. Ралева, П. Илиев. Цит. съч., 98–101; по-конкретно за търсенето на недвижимите имоти вж. Илиев, П., Г. Генов, К. Калинков, П. Монев, Р. Калчев. Цит. съч., 97–99.
[15] Така и Ставру, Ст. Вещноправна стабилност на принудителното изпълнение – https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/stabilnost-na-prinuditelnoto-izpalnenie/, ISSN: 1314-7854 (10 Април 2011).
[16] Този извод не може да бъде разколебан и от основанието за прекратяване на изпълнителното производство, визирано в чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. За да бъде прекратено принудителното изпълнение, се изисква кумулативното наличие на два юридически факта към определен момент в изпълнителното производство. Първият проблем на това прекратително основание е, че липсва формален критерий след колко по ред нестанали продани (три, четири и т.н.) може да се направи извод, че е налице невъзможност имуществото да бъде продадено. Невъзможността е релативно понятие, което в конкретния случай зависи от пазарните условия и всички фактори, оказващи влияние върху търсенето и предлагането на имущественото благо, което е било обект на неуспешните продани. Види се, властен да прави тази преценка ще бъде съдебният изпълнител. Широката формулировка „не може да бъде продадено” дава основание да се мисли, че невъзможността може да е обусловена и от процесуална забрана за принудително изпълнение – напр. длъжникът притежава единствено вещ, която е несеквестируема (чл. 444 ГПК). Вторият юридически факт – ненамирането на друго секвестируемо имущество – е също толкова хлъзгав. За да не бъде намерено едно имущество, то първо трябва да бъде потърсено от изпълнителния орган. А това става по реда на чл. 431, ал. 3 ГПК – чрез извършването на справки в регистри, съдържащи данни за имущественото състояние на длъжника. Изразът „не може да бъде намерено” (а не „не е могло да бъде намерено”) навежда на мисълта, че справките за имущественото състояние на длъжника трябва да бъдат актуални. Те обаче, освен в хипотезата на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, не се правят служебно (арг. от чл. 426, ал. 4 ГПК), а трябва да бъдат поискани от взискателя. Нещо повече – освен ако няма законово основание за освобождаване от такси, последните, дължими за информацията от тези регистри, се заплащат авансово от взискателя (чл. 431, ал. 4). Stricto sensu, както непълната, така и неактуалната справка могат да бламират едно такова постановление за прекратяване и да доведат до неговата отмяна. А това е твърде лесно, при положение че действията трябва да бъдат поискани от взискателя и той е длъжен да плати таксите и разноските за тях. Другият елегантен начин е да се поиска спиране на изпълнението (чл. 432, т. 2 ГПК).
[17] Други разлики в уредбата се откриват в скъсяването на срока между първата нестанала и втората продан от 6 месеца на 1 месец, както и в отпадането на алтернативната възможност по чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.) взискателят да поиска да бъде обявен за купувач в изплащане на вземането му при цена, равна на оценката на вещта. За възможността имотът, обект на публична продан, да бъде възложен на взискателя вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско…, с. 1072. Анализ на отменената уредба вж. в предходното, осмо издание на учебника, с. 810.
[18] При публична продан на имущество на регистрирано по ЗДДС лице съдебният изпълнител следва да се съобразява с разпоредбата на чл. 131 ЗДДС, отчитайки обстоятелството по ал. 2, че косвеният данък се счита включен в цената на вещта. Коментар на текста вж. у Обретенова, М., Д. Митева. Производството по новия ГПК. Изпълнителното производство. С.: Сиела, 2011, 64–67.
[19] Понастоящем оценката е акт на съдебния изпълнител, който не подлежи на обжалване (арг. от чл. 435 ГПК; в този смисъл вж. напр. Определение № 213 от 20.04.2010 г. на Варненски апелативен съд по ч. гр. д. № 212/2010 г., Г.О.; Решение № 4955 от 14.09.2011 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 11310/2011 г., Г.О., II-Б въззивен състав). Санкцията за неправомерни юридически действия от страна на съдебния изпълнител при определянето на оценката се открива в реализирането на деликтната отговорност по реда на чл. 441 ГПК. Съдът не разполага с правомощие да проверява правилността на оценката в контролно-отменителното производство, уредено в чл. 435–438 ГПК. Окръжният съд не следва да контролира и определянето на цената косвено чрез поставяне на условие същата да достигне близка до пазарната цена при наддаването, свързвайки този факт с процесуално нарушение по чл. 435, ал. 3 in fine ГПК (както напр. това се прави в Решение № 101 от 14.03.2011 г. на Пазарджишки окръжен съд по ч. гр. д. № 180/2011 г., Г.К., втори въззивен състав). Това важи и за действието на съдебния изпълнител по определяне на новата начална цена. Действия по осъществяване на контрол върху определянето на началната цена по нова продан, следваща две нестанали, може да се открият в Решение № 531 от 18.09.2012 г. на Великотърновски окръжен съд по гр. д. № 1003/2012 г. Правилно се отбелязва в Решение № 7187 от 22.12.2011 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 15572/2011 г., че „начинът, по който е определена началната цена, не обхваща проверката на съда относно самото наддаване при публичната продан и възлагането на най-високата предложена цена, в какъвто обем са ограничени контролните правомощия на съда при обжалване от длъжника на постановлението за възлагане. Противното означава да се допусне длъжникът под формата на обжалване на постановлението за възлагане да обжалва на практика оценката, на която се извършва проданта, което е недопустимо.” До подобен извод се стига и в Решение от 23.03.2010 г. на Сливенски окръжен съд по гр. д. № 21/2010 г.
[20] Справедливата пазарна стойност е най-вероятната цена, която може да бъде получена на пазара към датата на оценката при съблюдаване на определени условия, като наличието на конкурентен пазар например. Редица фактори оказват влияние върху стойността на недвижимите имоти – физически (разположение, граници и др.); социални (характеристика на населението); икономически (икономическо развитие на района и населеното място) и др. Стойността като икономическо понятие е разчетна величина на цената на конкретен обект в конкретен времеви момент в съответствие с избрания стандарт на стойността. Цената за разлика от стойността е индикатор за относителна стойност, установена за конкретен обект и обстоятелства за даден продавач и купувач; тя е сумата, която един потенциален купувач е готов да заплати. – вж. Илиев, П., Г. Генов, К. Калинков, П. Монев, Р. Калчев. Недвижимата…, 208–210.
[21] Цитирано по Цачев, Л., Хр. Николаев. Изпълнителното производство по ГПК. Текст, коментар, съдебна практика, образци. С.: Сиби, 1994, 189–190.
[22] Представляваща паричната сума, която в действителност се получава на пазара за вещ от същия вид през определен период от време.
[23] Повтарят се порочните процесуални действия на органа по защитата – например с решение на окръжния съд по чл. 437, ал. 4 ГПК се отменя обжалвано по чл. 435 ГПК процесуално незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител и последният се задължава да го извърши повторно в съответствие със закона.
[24] И в двете системи на съдебното изпълнение се понася юридическа отговорност за подобни неправомерни действия: в държавното се реализира дисциплинарна отговорност по чл. 307 ЗСВ, имуществена и административнонаказателна отговорност по чл. 6 ЗДТ, а в системата на частното – дисциплинарна и/или имуществена отговорност на частния съдебен изпълнител (чл. 67, чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ). ВКС настойчиво и последователно подкрепя разбирането, че дължимите такси за извършване на изпълнителни действия следва да бъдат събрани преди започването на конкретното изпълнително действие (вж. Решение № 225 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 362/2009 г., III Г.О.; Решение № 280 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 359/2009 г., IV Г.О.; Решение № 634 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 327/2009 г.; Решение № 517 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1249/2009 г., III Г.О., Г.К.; Решение № 196 от 3.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 270/2012 г., IV Г.О., Г.К).
[25] Според Д. Митева „възможността неколкократно да се „пробва” пазара остава на риск на взискателя, който ще следва да поема нови разноски за всеки опит за начално обявяване на продажба с нова оценка, налагаща и нов опис, в който тази оценка да бъде формулирана” – вж. Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК Труд и право, 2012, с. 969.
[26] Остава открит въпросът, как, дали и пред кого взискателят би могъл да поиска възстановяване на пропуснатия срок, ако това се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (например природни стихии, внезапно тежко заболяване и др.). Систематичното място на нормите на чл. 64–67 ГПК, уреждащи това производство (общата част първа на ГПК), макар и чисто формалистичен, е аргумент в полза на тезата, че те намират съответно приложение и в изпълнителния процес. Това означава, че съдебният изпълнител следва да призове страните в определен ден, в който да изслуша обясненията им. Поначало това е правомощие на съда, който призовава страните в открито съдебно заседание, в каквото именно се разглежда и молбата за възстановяване на срок съгласно чл. 66, ал. 1, изречение второ ГПК. Важен момент, който следва да бъде отбелязан, е, че по този начин издаването на постановлението за прекратяване и вдигането на обезпечителните мерки ще се отместят във времето, тъй като на страната, пропуснала срока за извършване на процесуално действие, следва да се връчи съобщение за пропускането му (чл. 64, ал. 3, изр. първо ГПК). Хипотетичен вариант е производството за възстановяване на срок да се развие в рамките на контролно-отменителното производство по обжалването на постановлението за частично прекратяване на изпълнението, в което заедно с жалбата взискателят да депозира молбата за възстановяване по чл. 65, ал. 1 ГПК. Надеждата на взискателя се подхранва от разпоредбата на чл. 437, ал. 1 ГПК, според която окръжният съд може да прецени, че е необходимо събирането на доказателства и да допусне провеждане на открито съдебно заседание. Тъжното е, че според практиката на ВКС тази преценка не подлежи на контрол, така че отказът да допусне събиране на свидетелски показания и експертни заключения (и поради това непровеждането на открито съдебно заседание) не може да бъде основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК (така Решение № 354 от 29.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 476/2011 г., IV Г.О.). Обсъжданият проблем заслужава по-сериозно внимание, което настоящата бележка под линия не би могла да му отдели.
[27] Ставру, Ст. Отказът на съдията по вписванията в практиката на Върховния касационен съд (2008-2011). С.: Фенея, 2012, с. 110 сочи, че съдебният изпълнител не дължи заплащането на такса, когато иска заличаване на наложена от него възбрана в изпълнение на задължението си по чл. 433, ал. 2 ГПК. Според цитираното от автора Определение от 20.05.2011 г. на Варненски окръжен съд по ч. гр. д. № 911/2011 г. служебно предприетото действие по силата на закона не е обвързано от внасяне на такса. В това виждане има резон, тъй като таксите в случая не са нито за сметка на длъжника, още по-малко на съдебния изпълнител, а не може да се очаква и да бъдат внасяни с охота предварително от взискателя за извършване на действие, което не е в негов интерес. Впрочем думата „служебно” навява, че действието се извършва по инициатива на органа по изпълнението, без да е налице искане от която и да е от страните, съответно и без прилагане на документ за внесени такси – процесуалното действие е дължимо директно по силата на закона. Тук проблемът не стои толкова за таксите за вдигане на възбраната, които се дължат на основание т. 10 от ТТР към ЗЧСИ, съответно чл. 37 от ТДТССГПК, колкото за таксата по чл. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. В съдебната практика прави впечатление Определение от 25.02.2011 г. на Варненски окръжен съд по ч. гр. д. № 271/2011 г., по което държавен съдебен изпълнител обжалва отказа на съдия по вписванията да извърши заличаване на вписана възбрана поради невнасянето на такса. Отказът е отменен, но, по моему, с неиздържан аргумент – извлечен от систематично тълкуване на текстовете на чл. 541 и чл. 84, т. 1 ГПК. Съдът е счел държавния съдебен изпълнител за молител в това охранително производство, който в качеството си на държавен орган е освободен от заплащане на държавна такса. Този юридически извод съвсем спокойно може да се приложи и в производството по вписването на възбрана и да се окаже, че държавното съдебно изпълнение въобще е освободено от заплащане на такси (особено като се има предвид изключението, предвидено в чл. 431, ал. 4 ГПК). Другият вид изпълнителни органи в системата на съдебното изпълнение – частните съдебни изпълнители – обаче не са държавни органи, а лица, на които държавата е възложила публичноправната функция по осъществяване на принудително изпълнение на частни притезания (чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ). Ако подкрепим подобна теза, крайният извод е повече от ясен: за разлика от държавните съдебни изпълнители частните ще са задължени винаги да заплащат таксите, предвидени в Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. Не е за пренебрегване и друг факт, който допълнително налива масло в огъня – със завидна последователност ВКС застъпва разбирането, че частният съдебен изпълнител не е страна в производството по вписване (а значи и по заличаване) на възбрана и не е процесуално легитимиран да обжалва отказа на съдията по вписванията – вж. Определение № 178 от 29.04.2011 г. по ч. гр. д. № 161/2011 г., I Г.О. на ВКС; Определение № 86 от 08.03.2011 г. по ч. гр. д. № 56/2011 г., II Г.О. на ВКС; Определение № 215 от 26.05.2011 г. по ч. гр. д. № 103/2011 г., I Г.О. на ВКС; Определение № 260 от 07.06.2011 г. по ч. гр. д. № 41/2011 г., I Г.О. на ВКС, всичките цитирани по Ставру, Ст. Цит. съч., 512–522. Няма никаква разумна причина това да не важи и за държавните съдебни изпълнители – противното би било провеждане на излишна, вредна и необоснована демаркационна линия между държавното и частното съдебно изпълнение: държавните съдебни изпълнители ще се считат за страни в охранителното производство по смисъла на чл. 572 ГПК, а частните – не. Последните под угрозата от дисциплинарна и имуществена отговорност поради несвоевременно искане за вдигане на възбраната ще заплатят таксата от 10 лв. за заличаването ú. Искането за заличаване на възбраната, отправено до съответната служба по вписванията, е вменено от закона в тяхно задължение, но в същото време липсва правен механизъм за авансово събиране на държавната такса от взискателя; налице е и невъзможност за обжалване на отказа на съдията по вписванията. Тежестта за понасяне на разноските по изпълнението, която ляга върху взискателя съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, в случая не е достатъчна, тъй като се търси реално изпълнение на конкретно парично задължение. И за да не се компрометира своевременността на заличаването на възбраната, единственият изход, види се, е възможността частните съдебни изпълнители да заплатят тази такса (т.е. да изпълнят чуждо задължение) и впоследствие да съберат вземането си по реда, предвиден в чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ, което означава, че настоящата нормативна уредба толерира воденето на заповедни и изпълнителни производства, безвъзвратно свързани с правенето на нови разноски.
Въпреки че съгласно Тълкувателно решение № 47 от 1.04.1965 г. по гр. д. № 23/1965 г., ОСГК на ВС с настъпването на някое от основанията, посочени в чл. 330, ал. 1, б. „а” до „е” ГПК (отм.) – чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК (нов), принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона и от този момент отпадат наложените възбрани и запори, при което се прекратява действието им, независимо дали са вдигнати, или не, за длъжника съществува правен интерес това обстоятелство да бъде реално отразено в книгите по вписванията, респективно в партидата на недвижимия имот. Ето защо настоящият хаос трябва да бъде отстранен посредством изрична законодателна намеса.
[28] Например Решение от 17.05.2011 г. на Кюстендилски окръжен съд по ч. гр. д. № 302/2011 г.; Решение от 21.07.2009 г. на Разградски окръжен съд по ч. гр. д. 240/2009 г.
[29] ВКС приема, че когато e наложена възбрана върху недвижим имот, взискателят може да се позовава на относителната недействителност на извършените след възбраната разпореждания в изпълнителното производство (и само в него), като има субективното право да се удовлетвори от недвижимия имот, независимо в чий патримониум се намира той – вж. напр. Определение № 97 от 2.02.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 693/2011 г., IV Г.О., Г.К. По същия начин стоят нещата и със запора на движима вещ, но съдебният изпълнител може да извърши опис на последната само ако тя се намира във владение на длъжника – вж. в този смисъл напр. Решение от 7.11.2007 г. на Софийски окръжен съд по гр. д. № 1073/2007 г. Ако вещта обаче е предадена на третото лице, взискателят не може да се удовлетвори от нея, докато по съдебен ред не се установи отсъствието на някой от елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 78, ал. 1 ЗС. Същият извод се прави и от проф. В. Попова на с. 1022 от деветото издание на учебника по гражданско процесуално право. Повече подробности за придобивното основание по чл. 78 ЗС вж. у Василев, Л. Българско вещно право. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995, 260–289; Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С.: Фенея, 2010, 526–565 и цитираната там литература.
Във връзка с темата интересен е и въпросът какви са необходимите действия на съдебният изпълнител когато проданта бъде отменена от съда. Следва ли да обяви проданта за нестанала и да се прави нова оценка или може да бъде направо насрочена нова продан при същите условия, както на отменената продан. Аз считам за правилен вторият вариант. Какво мислите?
Интересна статия, ще си позволява само една бележка. Началната цена при публична продан се формира винаги на база направената по делото оценка. По тази причина определянето на нова начална цена винаги налага изготвянето на нова оценка. Така например при оценка 100 000 лв. – – началната цена при първата продан ще е 75 000 лв. (75 % от оценката) при втора продан – 60 000 лв. ( 80 % от началната цена по първата продан). При “третата (първа)продан” трябва да направим нова оценка в противен случай ще получим същите стойности. Дали новата оценка ще бъде с или без съдействието на вещо лице това зависи от преценката на ДСИ (ЧСИ.
По втория въпрос: дали се налага изготвяне на нова оценка при при отмяна на действията на съдебния изпълнител зависи от това кои действия в конкретния случай е отменил съда. Така например при отмяна на действията на съдебния изпълнител по жалба от трето лице собственик или от длъжника, който се позовава на несеквстируемост нова оценка не може да се извърши тъй като със съдебното решение са отменени всички действия на съдебни изпълнител по насочване на изпълнението върху съответния обект в т.ч опис, оценка и продажба и не съществува възможност да се насочи изпълнението по отношение на съшия обект. В други случаи отмяната засяга само действията по извършване на проданта (напр. обявлението не е било поставено на посочените закона места или не обявен за купувач, наддавача предложил най висока цена) в този случай оценката не е засегната от отменителното решение и не е нужно повторното и изготвяне.
В моят случай бе отменено постановлението за възлагане поради процесуални нарушения, допуснати в хода на наддаването. ЧСИ обяви проданта за “нестанала” и определи нова по-ниска начална цена (по негово усмотрение – намалението беше с 10%).
Здравейте, от мое име и от името на екипа на сайта Ви благодаря искрено за коментарите. Надявам се, че съм дал повод за една интересна и ползотворна дискусия, към каквато цел именно се стреми ChallengingTheLaw. Бих искал и аз да се “вмъкна” с мнение по поставените въпроси;)
По отношение на хипотезата на отменена от съда продан и последващите действия на съдебния изпълнител: Формално погледнато, що се касае до последващия контрол на окръжния съд за законосъобразността на процесуалните действия на съдебния изпълнител, би следвало да говорим за отмяна на постановлението за възлагане, тъй като именно то, в качеството му на краен акт от фазата на проданта, може да се обжалва по реда на чл. 435 и следв., и то, както знаем, от изрично изброени лица и на правни основания, почиващи на принципа numerus clausus (чл. 435, ал. 3). Пороците, така както са формулирани, обаче наистина се намират в действията по извършването на проданта. Пороци може да съществуват и при проведена и нестанала продан, но поради начина на регламентиране на подлежащите на обжалване действия формално да липсва годен акт, подлежащ на обжалване – в тази връзка вж. бележка № 12. Чл. 497 ГПК употребява термина “нова продан”, но струва ми се, че не в смисъла, който е вложен в чл. 494. Чл. 494, ал. 1 изчерпателно изброява фактите, обуславящи неставането на една продан. Да бъде проданта нестанала, означава, че въобще не се е стигнало до крайния акт – постановлението за възлагане, докато при отмяната на постановлението и обявяването на проданта за недействителна по чл. 496, ал. 3 има приключила с постановление за възлагане публична продан. В хипотезата на обявена недействителност поради възлагане на имота на лице, което не е имало право да наддава, съгласно чл. 490, ал. 3 искането за извършване на нова продан не е обвързано с процесуален срок и може да бъде направено от всеки един от взискателите в производството, а началната цена не е по-ниска в сравнение с недействителната продан. Впрочем, в израза “ако постановлението за възлагането бъде отменено” ВКС включва и отмяната по чл. 303 ГПК – така напр. Решение № 689 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1731/2009 г., III Г.О., Г.К.
Господин Маринов, ще си позволя да допълня нещо и по отношение на възражението на длъжника за несеквестируемост. Не ми е известно какво становище ще възприеме ВКС по въпрос № 1 от тълкувателното решение, но забелязвам, че в практиката като че ли е изоставено едно разбиране на Върховния съд, закрепено в Решение № 30 от 18.04.1972 г. по гр. д. 22/1972 г., ОСГК на ВС, цитирам: “Нормата на чл. 339 ГПК – отм. (респективно чл. 444 ГПК – нов, бел. моя) е от публичен ред, поради което нарушението във всяко положение на изпълнителното дело прави изпълнителното производство унищожаемо, поради което имотът на длъжника се явява несеквестируем и в такъв случай той може да се позове на несеквестируемостта до приключване на изпълнителното производство независимо от това дали срокът за обжалване или за преглед на предшестващите изпълнителни действия е изтекъл”. Аргументи в обратната посока се сочат например в Определение № 513 от 20.09.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 465/2010 г., IV Г.О., според което “Това разбиране не намира легална опора с оглед действащата правна уредба, тъй като законодателят е установил едноседмичен преклузивен срок за предявяване на жалбата (чл. 436, ал. 1 ГПК) … Ирелевантен е фактът, че нормата е от публичен ред. От такъв ред са и нормите, с които се установяват срокове за извършване на действия за защита на граждански права пред съда, като именно законът сочи кога и в какъв срок може да защити правата си този длъжник, чието несеквестируемо имущество е засегнато от принудителното изпълнение”. В тази връзка не е изключено съдилищата да се ориентират към прекратяване на производствата, когато длъжникът е релевирал възражението за несеквестируемост на толкова късен етап от производството, след изтичането на преклузивния едноседмичен срок за обжалване.
Що се касае до определянето на новата начална цена при “трета първа продан”, смятам, че не е задължително да се получат същите стойности. Справедливата пазарна стойност е определена в някакъв момент от производството, но имотът не е продаден след два опита дори и на възможно най-ниската цена за участие в проданта (75% от стойността, респективно 80% от тези 75). Не виждам пречка в дадения от Вас пример имотът да бъде изнесен например на начална цена от 50 000 лв. и тя да бъде определена, без да се прави ново определяне на пазарната стойност (нова оценка) на вещта. В противен случай определянето на нова начална цена ще представлява определяне по смисъла на чл. 485, т.е. категоризираме нормата на чл. 494, ал. 2, изр. 3 като препращаща. В същото време според чл. 39, ал. 1 УПЗНА препращане към разпоредби на същия или на друг нормативен акт се допуска по изключение в изрично определени случаи, като препращането трябва да бъде извършено по начина, визиран чл. 40, ал. 1. В случая преценката с колко да бъде намалена първоначалната цена за участие не е изначално нормативно фиксирана, както при двете нестанали продани, а се прави дискреционно от СИ. В тази връзка взех да се натъквам все по-често на съдебни изпълнители, които изготвят изрични протоколи в тази хипотеза, в стил например: “Днес, 15.04.2013 г., долуподписаният …, като взех предвид публична продан на вещта…, проведена от – до, и публична продан, проведена от – до…, двете обявени за нестанали, и подадена от взискателя молба с вх. № …, на основание чл. 494, ал. 2, изр. 3 разпоредих: определям нова начална цена в размер на … Публичната продан да бъде насрочена за периода …”
Справедливата пазарна стойност е доста променливо понятие – днес е една, утре друга. Съдебни изпълнител е длъжен да следи служебно и да назначи нова оценка, кога от данните по делото е видно, че стойността на обекта върху който се насочва изпълнението е променена (напр. установява между описа и планираната продажба е изминал дълъг период от време – поради спиране на изпълнителното производство или пък се установи че длъжника е нанесъл щети върху описния недвижим имот, които се отразяват върху стойността на обекта) Безуспешното провеждане на първа и втора продан представлява именно такова обстоятелство, тъй като очевидно липсва интерес към изложената на продан вещ. Налага се да се изготви нова оценка в която да се вземат предвид променената пазарна обстановка. И още =-съгласно чл. 468 ГПК началната цена, от която да започне наддаването при явения търг с устно наддаване или ПП, е 75 % от стойността на веща. Ако няма опредена стойност в такъв случай начална цена не би могла да се формира. Така поне мисля аз.
За несеквстируемостта като цяло споделям изложеното по-горе, но следва да се има предвид, че все още практиката е доста противоречива. И при старата уредба имаше установени срокове но въпреки това съдилищата приемаха, че възражението за несеквестируемост може да се прави по всяко време, като че ли това становище с някои изключения се утвърди и в по новата практика.
Здравейте, господин Маринов. Съгласен съм с Вас, че справедливата пазарна стойност не е константна величина. Проследявайки развитието на уредбата, обаче, ми се струва, че макар и да е крайно несправедливо, новият процесуален закон не държи толкова много на актуалността на пазарната цена на вещта, т.е. не съществува изискване тя да е винаги определена към момента на продажбата. Сравнението на чл. 468, ал. 1 ГПК от 2007 г. (първоначалната му редакция дори е предвиждала началната цена да е 50 на сто от пазарната) и разпоредбата на чл. 374, изр. трето ГПК (отм.), както и процедурата по наддаването по чл. 492 ГПК (нов) и чл. 380, ал. 1 (отм.) са аргумент в тази насока. Докато по стария ГПК определената със задължително участие на вещо лице оценка е била възможно най-ниската цена, по която имотът може да бъде продаден, съответно възложен на взискателя при нестанала продан, то по новия пазарната цена може така и да не бъде достигната. Старият ГПК е поставял лимит на нестаналите продани – не повече от две; новият не поставя такова ограничение. Същевременно отмененият през 2002 г. чл. 371б в своята втора алинея е закрепвал следното процесуално правило: “Новата продажба се провежда в двуседмичен срок от искането по цена, намалена с 10 на сто в сравнение с първата. По искане на взискателя или на длъжника тя може да се извърши по нова оценка, като разноските за нея са за сметка на този, който я е поискал. Втората продажба се извършва по правилата на първата. Трета продажба не се прави.” След 2002 г. възможността страните да искат нова оценка при втората продан е отпаднала, а забележете – срокът между първата нестанала и началото на втората е увеличен на 6 месеца, отдалечавайки я достатъчно дълго от описа и оценката. Такъв текст, който да закрепва процесуално право на страните да искат нова оценка и да регламентира разпределянето на разноските за нея, de lege lata липсва. Ако трябва да се определя нова пазарна цена при третата продан с помощта на вещо лице, което, сигурно е, няма да работи ангария, разноските винаги ще са за сметка на длъжника. Ако ролята на тази нова пазарна цена е единствено да отчете предлагането на пазара (цените за участие в други публични продани, достъпни на онлайн Регистъра на КЧСИ и все още несъздадените навсякъде регистри на окръжните съдилища), това би било едно просто сравнение с другите начални цени за участие, което съдебният изпълнител може да извърши и сам, без да прилага правилото на чл. 468, ал. 1 ГПК, намалявайки така определената цена с 25%. Ето защо, ако се регистрира повишено търсене или факта, довел до нестаналата продан, индицира, че има търсене, цената може да е същата, а дори и по-висока. При добра процесуална дисциплина отстоянието между описа и оценката на вещта и началото на третата продан би било не повече от 5-6 месеца (именно колкото е било времевото разстояние между първата нестанала и начало на втора продан по стария ГПК). Вярно е, че при липса на такава дисциплина то може да се отмерва и в години. Първите три предложения de lege ferenda, които съм направил, са именно с цел осуетяването на тази възможност. А поведението на органите в практиката по принудителното изпълнение не бива да предопределя дебалансирането на интересите на срещупоставените страни в производството и да води до оскъпяване и на без това скъпия изпълнителен процес у нас.
Вярно е също така, че макар и обект на продан да са непотребими вещи, те се изхабяват в процеса на използването им. Ако трябва да се прави нова оценка при третата продан, която да отчете и изменението в състоянието на вещта, то тя би следвало да бъде съпроводена от нов опис (арг. от чл. 484, ал. 1, т. 4 ГПК), тъй като трябва да се оцени фактическото й състояние. Той е свързан с нови разноски, които пак са в тежест на длъжника. Липсва обаче правно основание за повторното извършване на такова процесуално действие (повтарят се порочните действия на органа). Ето защо изход от всичко това виждам в дискрецията при преценяването на последващата начална цена, като за основа на преценката се взема цената по предходната нестанала продан и фактите, обусловили неуспешното приключване на проданта, без да се определя нова оценка, която да служи за база на нова начална цена.
Впрочем интересен факт е, че в един от законопроектите за изменение на ГПК през 2009 г. е било включено допълнение на чл. 435, ал. 2 в края на текста в следния смисъл: “и цената на вещта или недвижимият имот, върху който е насочено изпълнението”. Тази идея е паднала в жертвоприношение на принципа за бързина в изпълнителния процес – на второ четене текстът е отпаднал…
Що се касае до възможността вещта да бъде повредена от длъжника, известна превенция се открива в процесуалното правомощие на съдебния изпълнител да предаде управлението на друго лице (чл. 486, ал. 2; 470 ГПК).