Вещноправна стабилност на принудителното изпълнение

При условията на икономическа криза въпросите на принудителното изпълнение са повече от актуални. Събирането на вземания винаги е било свързано с редица трудности и опасности, които законодателят е уреждал по различни начини. С приемането на ГПК от 2007 г. се въведоха редица промени и в областта на принудителното изпълнение, чиято основна цел е осигуряването на по-голяма ефективност на изпълнителното производство. Едни от най-важните мерки за постигането на тази цел са ограничаването на възможността за обжалване на действията по изпълнението и адекватното разрешаване на конкуренцията между няколко паралелно протичащи изпълнителни производства (което стана възможно в резултат от уреждането на частното съдебно изпълнение – ЗЧИ). Именно тези мерки ще бъдат разгледани по-долу.

Обжалване на действията на съдебния изпълнител

Обжалването на действията/бездействията на съдебния изпълнител е ограничено в три аспекта (чл. 435 ГПК):

– лимитативно изброяване на действията/бездействията, които подлежат на обжалване;

– ограничена легитимация на лицата, които могат да обжалват действията/бездействията на съдебния изпълнител;

– изчерпателност на основанията за обжалване на действията/бездействията на съдебния изпълнител.

Тези ограничения могат да бъдат представени по следния начин:

Изводът от съществуващата законова уредба е, че подаването на жалби в изпълнителното производство е изключение.

Защитата срещу процесуалната законосъобразност на принудителното производство се реализира извън него, след като то бъде осъществено – в отделен исков процес, в рамките на който се търси имуществената отговорност на съдебния изпълнител (чл. 441 ГПК, който в първото си изречение за частните съдебни изпълнители препраща към чл. 45 ЗЗД, а във второто, за държавните съдебни изпълнители – към чл. 49 ЗЗД). Реализирането на посочената имуществена отговорност е предвиденият от законодателя коректив на необжалваемостта на извършените от съдебния изпълнител незаконосъобразни действия/бездействия. Отговорността е както за причинените имуществени, така и неимуществени вреди. Препращането в чл. 441 ГПК подсказва, че отговорността е уредена като деликтна.

Възприемането на това разрешение с ГПК от 2007 г. цели да въведе сигурност и стабилност на изпълнението като ограничи възможността за неговото блокиране чрез подаването на множество жалби срещу действията на съдебния изпълнител. Вместо да се проверява от съда всяко действие веднага след извършването му, осъществяването на принудителното изпълнение е предоставено във властта и преценката на съдебния изпълнител с изключение на случаите, които законът изрично е посочил възможността за обжалване. Всички останали незаконосъобразни действия/бездействия на съдебния изпълнител не се отразяват върху стабилността на резултата от принудителното изпълнение. За тях съдебният изпълнител носи имуществена отговорност.

Когато длъжникът знае, че след като започне публичната продан, тя ще стане и няма да може да бъде атакувана от него на формални основания, той ще е заинтересуван да осребри имуществото си сам и предварително (извън принудителното изпълнение и без да заплаща разноските за него), като осигури най-добрата цена, от която да се удовлетворят неговите кредитори.

Същата идея може да бъде открита при премахването на някои „традиционни“ преди 2007 г. основания за обжалване на действията на съдебния изпълнител:

– постановлението за възлагане:

често то се атакуваше от длъжника с основанието, че проданта не е била достатъчно разгласена, съгласно изискванията на закона. Такова основание в действащия ГПК липсва. Съображенията: ако длъжникът не харесва начина на разгласяване, той разполага с възможността да разгласява сам. Интересът от участието на повече лица и продажба на по-висока цена е и негов. Не може да се позволи събаряне на проданта въз основа на подобно формално основание, което е могло да бъде осъществено от самия длъжник. Длъжникът трябва да се бори не срещу резултата от принудителното изпълнение (проданта), а за добрия резултат. За да бъде стимулиран в това, той трябва да бъде убеден, че започне ли проданта, тя ще свърши и ще е стабилна. Интересът на длъжника и кредитора е един и същ: получаване на възможно най-високата цена, която да погаси максимално задължението/вземането;

– оценката и началната цена:

определената от съдебния изпълнител оценка и начална цена не подлежат на обжалване. Причината за това е убеждението на законодателя, че пазарната цена ще се узнае след и в резултат на проданта. Стремежът към предварителното й узнаване е безсмислен.

При изпълнение спрямо движима вещ длъжникът ще приеме определената от съдебния изпълнител цена за продажба в магазин (чл. 468, ал. 1, изр. 1 ГПК), тъй като алтернативата е разпродажба на цялото му секвестируемо имущество, при която цената е значително по-ниска (продават се вещи втора употреба, без да се предоставя сервиз или гаранция), а начинът на осребряване – публичен (разпродажбата се извършва пред входа на жилището на длъжника). При разпродажба началната цена е 75 % от стойността на вещта (оценката). По правило началната цена се определя от съдебния изпълнител (чл. 568, ал. 1 ГПК). Само при наличието на изрично искане на страна се назначава вещо лице за определяне на стойността на вещта. Такова се назначава служебно, когато за определяне на стойността са необходими специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други. Задачата на съдебния оценител обаче е не толкова да оцени вещта, колкото да информира съдебния изпълнител относно нейното състояние. Следва да се има предвид, че съдебният изпълнител не оценява вещта, а определя началната цена, която трябва да е достатъчно атрактивна (очевидно по-ниска от пазарната), за да привлече купувачи. Тук съдебният изпълнител следва да притежава съответните професионални качества като във всяка конкретна ситуация извършва най-добрата преценка относно началната цена и поредността на разпродаване на отделните вещи на длъжника. Съдебният изпълнител прави това, което би направил добросъвестният длъжник: разпродава имуществото, от което би могъл да се лиши (секвестируемото си имущество), за да изпълни задължението си.

При изпълнение спрямо недвижим имот оценяването се извършва по същия начин (чл. 485 ГПК). Изхождайки от идеята, че няма непродаваем имот, законодателят не ограничава броя на опитите имотът да бъде продаден. Ако има искане за определянето на нова начална цена (чл. 494, ал. 2 ГПК) имотът може да бъде изнасян на публична продан докато не бъде продаден. Тъй като взискателят може да получи възлагане само ако наддава, а не на първоначалната цена на нестанала продан, той е мотивиран да участва в проданта.

Конкуренция между изпълнителни производства

Конкуренцията между няколко изпълнителни производства е уредена в чл. 473 ГПК. Съгласно първата алинея на посочената разпоредба определяща е фактическата власт върху движимата вещ: проданта на запорираната вещ се извършва от съдебния изпълнител, който я е описал (в чието държане се намира). Ако към описаната вещ е насочено друго изпълнение, последващият взискател може да иска разрешение от районния съд да бъде извършена продан за изпълнение на неговото вземане. Такова разрешението се издава от съда, ако след изтичането на един месец от насочването на изпълнението от първия съдебен изпълнител в районния съд не е регистриран протокол за оповестяване на проданта. Законът дава възможност на съдебният изпълнител, който държи вещта, да осребри имуществото на длъжника в рамките на воденото от него изпълнително производство (кредиторът, който иска изпълнение, трябва да се присъедини именно към това производство), но ограничава тази възможност в рамките на определен срок. Ако съдебният изпълнител се забави повече от 1 месец (включително въз основа на уговорка между съдебния изпълнител и длъжника изпълнението да бъде забавено), вещта му се отнема и се предоставя за изпълнение на другия съдебен изпълнител. В последния случай описаната движима вещ се изземва за изпълнение въз основа на разрешението на районния съд.

По-различно е разрешението при недвижимите вещи. По правило публичната продан погасява ипотеките, когато ипотекарните кредитори са включени в разпределението, направено от съдебния изпълнител. Купувачът по публичната продан придобива имота в „състоянието“ (с тежестите), в което той се е намирал към момента на първата ипотека (възбрана) на кредитор, участвал в разпределението. Всички ипотеки и възбрани, вписани след този момент, са му непротивопоставими. Ето и текстът на чл. 496, ал. 2 ГПК: „от деня на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите“. Принципът: всичко, което е непротивопоставимо на взискател (включително ипотекарен кредитор), участвал в разпределението, е непротивопоставимо и на купувача по публичната продан. Определяща е първата вписана ипотека или възбрана. В този смисъл се застъпва становището погасените на основание чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ипотеки да не бъдат заличавани, за да може от тяхната дата да се направи преценка за противопоставимостта на правата на други кредитори спрямо купувача по публичната продан. Струва ми се обаче, че това не е необходимо, тъй като информацията за датата на вписване на ипотеката остава и след нейното заличава. Въз основа на тази информация може да се направи необходимата преценка.

Свързана с конкуренцията между изпълнителни производства е и възможността за присъединяване на кредитор. Тя е предвидена с оглед на това присъединилият се кредитор да се възползва от резултатите от едно чуждо изпълнително дело. Това дело обаче след присъединяването не става негово. Той не може да се разпорежда с него (да иска спиране, прекратяване), нито да претендира разноски, които е направил в започнато от него паралелно изпълнително дело (при друг съдебен изпълнител).