За лихвата в правото и финансите

В много случаи е интересно дадено явление да бъде разгледано от различни гледни точки. Или да бъдат съпоставени различни концепции за едно и също явление. По този начин те могат да бъдат осмислени по-цялостно.

Една от основните концепции във финансите е тази за лихвата. Гражданското и търговското право също имат своя концепция за лихвата. При съпоставка между двете можем да забележим някои интересни моменти, които могат да имат важно практическо значение.Тях ще разгледаме накратко по-долу.

 

1. Лихвата и капитализирането й от гледна точна на българското гражданско и търговско право

Поначало българското гражданско право не предвижда дължимата лихва да се капитализира (анатоцизъм). В отношенията с лице, което не е търговец, се предвижда, че олихвяването на изтекли лихви следва да става съобразно наредбите на Българската народна банка (БНБ) – чл. 10, ал. 3 ЗЗД[1]. До момента БНБ не е приела наредба, която да предвижда олихвяването на изтекли лихви. Поради това съдебната практика не приема анатоцизма по отношение на нетърговци^[2].

При отношенията между търговци положението е малко по-различно. Там лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена – чл. 294, ал. 2 ТЗ. Българското търговско право дава възможност търговците – страни по търговска сделка, да уговорят дължимата лихва по сделката да се капитализира[3], но не предвижда капитализирането на изтекли лихви да става директно по силата на закона, т.е. без да е необходима изрична уговорка между страните за това[4].

Общото правило на ЗЗД (приложимо както в гражданското, така и в търговското право) е, че при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила (чл. 86 ЗЗД). Въпреки това в практиката не откриваме случаи, при които при неизпълнение на парично задължение кредиторът да е претендирал от длъжника си надхвърлящо законната лихва обезщетение по общите правила.

Горното правило не се прилага, когато страните са уговорили изрично неустойка при забавено изпълнение на парично задължение. Доколкото неустойката може само да бъде договорена, за да е възможно да се прилага между страните, следва да е налице договор. При непозволено увреждане поначало неустойка не може да бъде договорена. Поради това при непозволено увреждане върху дължимото обезщетение, доколкото то е парично, винаги се дължи законна лихва, но не и неустойка. Законната лихва се дължи от деня на увреждането.

Размерът на законната лихва е определен с постановление на Министерския съвет[5]. Понастоящем той е основният лихвен процент на Българска народна банка (БНБ) плюс 10 процентни пункта.

Ако трябва да обобщим горното, то:

а) Общото правило съгласно българското гражданско право е, че изтеклите лихви не се капитализират[6]. В този случай бихме могли да изчислим бъдещата стойност на дадена подлежаща на олихвяване парична сума по следната формула:

където:

• FV e бъдещата стойност на олихвяваната сума;
• PV₀ е олихвяваната сума (настоящата й стойност);
• r е лихвеният процент;
• n е броят на периодите (в случая годините).

б) Изключение от горното правило може да има единствено при търговски договори, сключени между търговци, доколкото в тях изрично е уговорено олихвяването на изтеклите лихви. В този случай формулата за изчисляване на бъдещата стойност на дадена подлежаща на олихвяване парична сума би била следната:

в) Поначало, когато се касае за договорни отношения, е възможно страните по тях да уговорят размера на лихвения процент (r). При непозволено увреждане (поради естеството на самото правоотношение) страните не могат да договорят размера на лихвения процент. Поради това при забавено плащане на парични задължения в тези случаи, както и в случаите, когато е налице договор, но не е уговорена лихва/неустойка за забавено изпълнение на парични задължения, се прилага така наречената законна лихва.

 

2. Капитализирането на лихвата от гледна точка на финансите

Финансите разглеждат лихвата като цена на капитала. Тя е сумата, която заемателят (ползвателят на чужд капитал) дължи на кредитора си (инвеститора) за временното ползване на неговия ресурс – компенсацията, която кредиторът/инвеститорът получава за това, че е поел риска да финансира някого, както и за това, че е отложил потреблението си (не е изхарчил и не може да изхарчи парите си сега).

Поначало лихвата, получена през един период, се капитализира през следващия – т.е. тя вече се разглежда като част от капитала на инвеститора и в това си качество може да бъде инвестирана и самата тя да акумулира доходност.

Предвид горното в общия случай във финансите бъдещата стойност на дадена парична сума се изчислява по формулата по т. 1, б. „б“ по-горе, а именно[7]:  

Горната концепция може да бъде развита и разгледана от друг ъгъл – ако знаем каква е бъдещата стойност на даден актив (който може да бъде и парична сума) и каква норма на възвръщаемост (лихва) бихме искали да получим върху нашата инвестиция, то можем да изчислим настоящата стойност на посочения актив (цената, която бихме платили за него сега), като дисконтираме бъдещата му стойност с посочената норма на възвръщаемост. За целта е необходимо да използваме следната формула[8]:

В нея:

• PV е настоящата стойност на актива;
• FV_n е бъдещата стойност на актива;
• r е нормата на дисконтиране;
• n е броят на периодите (годините, месеците, дните и т.н.) от настоящия момент до момента, в който бъдещата стойност на актива следва да е FV_n. [9]

 

3. Практическата страна на въпроса

Обстоятелството, че концепцията на финансите относно лихвата и нейното капитализиране не се припокрива с тази на правото, има интересно проявление в практиката. За да можем да го обясним по-добре, ще го онагледим с един пример.

Да приемем, че предприемач очаква да получи от свой доставчик машина. Договорената с доставчика цена на машината е 90 000 лева, като предприемачът е платил авансово 20 000 лева от тях и страните са се съгласили, че авансовото плащане няма да се счита за задатък. За съжаление доставчикът не изпълнява задълженията си и предприемачът не получава нищо (нито машината, нито доставчикът му връща авансовото плащане). Предприемачът разваля договора с доставчика и за да продължи бизнесът му да работи, купува същата машина от друг доставчик за цена от 100 000 лева. За да плати разликата в цената от 30 000 лева (20 000 лева авансово плащане, които все още първият доставчик не му е върнал, както и допълнителните 10 000 лева, с които цената на машината при втория доставчик е по-висока), се налага предприемачът да ползва кредит при годишен процент на разходите в размер на 6%. Година след разваляне на договора предприемачът решава да предяви претенциите си към първия доставчик пред съда. Цялото производство (от предявяване на иска до събиране на вземането) продължава 4 години. Във връзка с него предприемачът прави разходи от 5 000 лева, от които през първата година – 3 000 лева и през третата – 2 000 лева. В крайна сметка предприемачът успява да осъди некоректния доставчик и да събере от него сумата от 30 000 лева, заедно със законна лихва от 10% годишно, както и сумата на направените разноски от 5 000 лева. Въпросът, който възниква към този момент, е компенсира ли обезщетението действително претърпените от предприемача вреди?

Можем да отговорим на този въпрос, като извадим от това, което предприемачът е получил в края на производството (входящите парични потоци), това, което е платил до тогава (изходящите парични потоци). Необходимите изчисления за това са обобщени в таблица 1 по-долу.

Съгласно горните изчисления нетният резултат от развръзката на казуса е положителен за предприемача.

Основният недостатък на този подход е, че той не отчита момента, в който са платени или получени съответните суми (или ако го прави, то е в много ограничена степен).

От гледна точка на финансите, за да видим цялостната картина, е необходимо да изчислим стойността на всички парични потоци към само един конкретен момент. По този начин ще можем да сравним стойностите на паричните потоци (не е без значение дали ще получите сега 1 000 лева, или ще ги получите след 10 години) и съответно да изчислим нетния резултат от казуса към дадения конкретен момент.

За целите на настоящия пример ще изчислим стойността на паричните потоци към момента на възникване на казуса. Основното предимство на този подход е, че при възникване на подобна ситуация в реалния живот изчисляването на прогнозните стойности на паричните потоци към началния момент би дало на съответната страна повече яснота за това каква стратегия за справяне със ситуацията да избере от чисто икономическа гледна точка. Така например страната би могла да сравни ефекта от това да приключи спора още в началото със споразумение с това да предяви претенциите си пред съд, като съответно отчете и различната продължителност на съдебното и свързаните с него производства (например 3, 5, 7 или повече години). 

За да изчислим стойността на паричните потоци към момента на възникване на казуса, можем да използваме формулата по т. 2 по-горе за изчисляване на настоящата стойност на бъдещ актив, а именно:

Един от основните въпроси при прилагане на горната формула е каква норма на дисконтиране да използваме.

Обикновено нормата на дисконтиране се определя съобразно фактическата възвръщаемост на други активи с подобен риск[10]. В случая можем да я приемем за равна на най-добрата алтернативна доходност, която съответната парична сума би донесла на предприемача, ако той можеше да я инвестира при сходен риск. Ако приемем, че рискът на бизнеса на предприемача от нашия пример е сходен с този на портфейл ценни книжа със средна годишна доходност от 8%, то можем да приемем, че нормата на дисконтиране, която можем да използваме, също би била 8% годишно.

В таблица 2 сме разгледали резултата от казуса след дисконтиране на паричните потоци с норма от 8% годишно.

Очевидно след дисконтиране на паричните потоци резултатът от развръзката на казуса изглежда съвсем различно – полученото от предприемача обезщетение не покрива претърпените от него вреди.

 

4. Каква е причината за това?

Видно от горното, основната причина е, че при изчисляване на обезщетението включените в него суми или се олихвяват с проста лихва, или през определени периоди въобще не се олихвяват[11]. От друга страна, дисконтирането на паричните потоци се извършва при прилагане на концепцията за сложната лихва.

В резултат на това абсолютната стойност на обезщетението, което съдът би присъдил, нараства във времето в аритметична прогресия. От своя страна, размерът на сумата на изходящите парични потоци, ако същата би била инвестирана в друг актив, би нараствал в геометрична прогресия.

В тази връзка следва да се има предвид, че поначало стойността на олихвявана със сложна лихва сума в някакъв момент винаги надхвърля стойността на същата сума, олихвявана с проста лихва, независимо от стойностите на лихвените проценти. Също така, щом веднъж стойността на олихвяваната със сложна лихва сума надхвърли тази на олихвяваната с проста лихва, тя не би спаднала обратно под нея, при положение че стойностите на лихвените проценти останат непроменени.

От горното можем да направим следните изводи:

• Колкото по-продължителен е спорът, толкова по-вероятно е той да доведе до загуби за страната, чиито активи по някакъв начин са блокирани от него (било защото са предмет на самия спор или защото са свързани с плащания, направени по хода му).
• Колкото по-голяма е нормата на дисконтиране и съответно – по-малка законната лихва, толкова по-бързо страната, чиито активи по някакъв начин са блокирани от спора, ще започне да губи от него.
• Когато при правен спор обезщетението, което изправната страна би получила за забавено плащане (неустойка/лихва за забава) се изчислява на база проста лихва, то от момента, в който стойността на главницата и акумулираното обезщетение бъде надхвърлена от стойността, която изправната страна би получила при инвестиране на главницата при сложна лихва, изправната страна (най-вероятно) ще започне да губи (и то все повече) от продължаването на спора, възпрепятстващ я да използва свободно главницата. Следователно от практическа гледна точка този момент е от съществено значение.
• Горното значи, че бизнеси, при които поначало търсената норма на възвръщаемост е по-голяма, е по-вероятно да бъдат засегнати съществено от разглеждания тук проблем (невъзможност за използване на актив в резултат на правен спор). И обратното – този риск е по-малък за бизнеси, при които търсената норма на възвръщаемост е по-ниска.

 

5. Какво може да бъде направено?

а) На първо място, както посочихме и по-горе в т. 1, когато това е възможно, страните могат да уговорят олихвяването на начислените лихви в отношенията между тях (съгласно чл. 294, ал. 2 ТЗ).

Основният недостатък на това решение е, че то може да бъда използвано в много ограничен кръг от случаи – само при договорни отношения между търговци.

Предимството е, че то би решило в най-голяма степен проблема, породен от разминаването на концепциите за приложимата лихва при неизпълнение от гледна точка на правото и съответно на финансите.

б) Възможно е да бъде уговорена неустойка, която е по-висока от законната лихва (формирана например като законна лихва + надбавка). По този начин по-дълго ще бъде компенсиран ефектът от нарастването на начисляваната неустойка с аритметична прогресия спрямо нарастването на търсената доходност с геометрична прогресия. На практика това решение е широко използвано и в много случаи решава проблема (доколкото се очаква евентуалният спор между страните да бъде решен в някакъв приемлив/предвидим срок).

Тук следва да се внимава за това уговорената неустойка да не е толкова висока, че да може да бъде атакувана като прекомерна[12] или съответно като противоречаща на добрите нрави[13]. В тази връзка по-висок риск е възможно да възникне при дейности (бизнеси), при които поначало търсената норма на възвръщаемост е по-голяма.

в) Също е възможно да се обмисли и предвиди използването на по-бързи (от практическа страна) способи за разрешаване на спорове при евентуалното им възникване. Такива способи са например арбитражът и медиацията.

Следва да се има предвид, че тези способи имат някои ограничения.

Арбитражът не може да бъде използван за разрешаване на някои видове спорове (като спорове с предмет вещни права или владение върху недвижим имот, както и др. – чл. 19, ал. 1 от ГПК).

Медиацията, от своя страна, предполага добра воля у всички участващи в дадения спор страни той да бъде разрешен извън съда. Поначало тя трудно би довела до по-бързо разрешаване на спора, ако една от страните в него преднамерено цели забавяне на разрешаването му. Осъществяваната от опитен медиатор процедура по медиация може да е много полезна в случаите, когато страните не си дават ясна сметка за последиците от възникналия спор между тях (включително и за това, че забавеното му разрешаване е възможно да им коства много повече от евентуалните отстъпки, които биха направили за постигане на бързо споразумение). Индикации за това, че законодателят също вижда ползите от медиацията в тази насока, са и последните изменения и допълнения в Гражданския процесуален кодекс и Закона за медиацията[14] (включително въвеждането на задължителна процедура по медиация по някои спорове)[15].

г) На последно място – в общия случай е препоръчително при необходимост от пристъпване към принудително изпълнение да изберем и да се обърнем към частен съдебен изпълнител с добра репутация[16]. От чисто практическа гледна точка частните съдебни изпълнители (за разлика от държавните такива) имат повече чисто материални стимули да съберат по-бързо съответното вземане (което може да съкрати значително времето, необходимо за успешното приключване на изпълнителното производство). Въпреки това е възможно избраният частен съдебен изпълнител също да не подходи с необходимия професионализъм към дадено изпълнително производство (като например забави събирането на вземането по чисто субективни причини). Поради това е препоръчително взискателят винаги да следи развитието на изпълнителното производство.

Заключение

В настоящото изложение обърнахме внимание на въпроса относно последиците от разминаванията между концепцията на правото за лихвата и нейното капитализиране и тази на финансите. Наблюденията ни са важни от практическа гледна точка, защото те могат да дадат по-цялостен поглед на всяко засегнато от правен спор лице за това колко може да му струва той.

Също така следва да отбележим, че разгледахме въпроса само най-общо, като тепърва той може да бъде изследван в по-голяма дълбочина. Така например в контекста на настоящата икономическа ситуация бихме могли да обсъдим какво би било въздействието върху него на повишаването на инфлацията, както и на повишаването на основния лихвен процент. Също така интересно би било и отражението на така наречената абсолютна давност (чл. 112, ал. 1 ЗЗД).

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

1. Първични източници

1.1. Нормативни актове

1.1.1. Закон за задълженията и договорите;

1.1.2. Търговски закон;

1.1.3. Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения;

1.1.4. Граждански процесуален кодекс;

1.1.5. Закон за медиацията;

1.1.6. Проект на Закон заизменение и допълнение на Закона за медиацията, одобрен с Решение №851 на Министерския съвет от 2022 г.

1.2. Съдебна практика

1.2.1. Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;

1.2.2. Решение № 275 от 15.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3783/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова;

1.2.3. Решение № 60259 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 687/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Филип Владимиров;

1.2.4. Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, докладчик председателят Марио Бобатинов и съдията Емил Марков;

1.2.5. Решение № 75 от 07.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 732/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;

1.2.6. Решение № 148 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 219/2018 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева;

1.2.7. Решение № 16 от 16.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 430/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева.

 

2. Вторични източници

2.1. Книги и учебници

2.1.1. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Издателство ЮРИСПРЕС и Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002;

2.1.2. Герджиков, О. Търговски сделки – трето преработено и допълнено издание. ИК „Труд и право“, 2008;

2.1.3. Голева, П. Търговско право. Книга втора Търговски сделки. Фенея, 2008;

2.1.4. Петров, Г., Цанкова, Е., Маринков, Г., Костов, И., Главева, М., Маринова, Р., Борисова, Р., Радев, Р. Корпоративни финанси. Кратък курс. Издателство „Тракия-М“, 2004;

2.1.5. Buckle, M. J., Seaton, J., Thomas, S.and other, CFA Institute Investment Foundations Program, 2^nd Edition. CFA Institute, 2016;

2.1.6. Петранов, С., Инвестици. Второ допълнено издание. Издателство „Класика и стил“ ООД, 2015.

2.2. Статии

2.2.1. Торманов, З. Неизпълнение на парично задължение – законна мораторна лихва или неустойка, 1998 г., налична наhttp://epi.bg/display.php?tid=722, последно достъпена на 14.03.2023 г.;

2.2.2. Атанасова, С. Капитализация и анатоцизъм, 1999 г., налична наhttp://epi.bg/display.php?oid=1475, последно достъпена на 14.03.2023 г.;

2.2.3. Джилизов, В. Начисляване на лихва върху лихва. Дайджест „Пазар и право“, 2003 г., кн. 02, стр. 36, налична наhttp://epi.bg/display.php?tid=95847, последно достъпена на 14.03.2023 г.;

2.2.4. Атанасова, С. Свободно ли е договарянето на лихви? 2002 г., налична наhttp://epi.bg/display.php?tid=22899, последно достъпена на 14.03.2023 г.;

2.2.5. Панева, Л. Лихвата при взаимоотношения между търговци. 1999 г., налична наhttp://epi.bg/display.php?tid=1476, последно достъпена на 14.03.2023 г.

2.2.6. Speights, K. S&P 500 Index Fund Average Annual Return Rate. 2023 г., налична на https://www.fool.com/investing/how-to-invest/index-funds/average-return/, последно достъпена на 14.03.2023 г.

 

Бележки под линия:

[1] Така Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Издателство ЮРИСПРЕС и Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 175–177.

[2] По-различно е отношението на съда към някои други плащания, съпътстващи плащането на основното парично задължение (главницата). Така например съдът приема олихвяването на просрочено задължение за такси, включително чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва. В тази връзка например Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова.

[3] Така Герджиков, О. Търговски сделки – трето преработено и допълнено издание. ИК „Труд и право“, 2008, 47–48; както и Голева, П. Търговско право. Книга втора Търговски сделки. Фенея, 2008, 40–41.

[4] В тази връзка например Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Решение № 275 от 15.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3783/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова; Решение № 60259 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 687/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Филип Владимиров.

[5] Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения.

[6] Някои автори приемат, че „не би следвало да се поставя под съмнение възможността лихва за забава (законна мораторна лихва) да се начислява не само върху главницата по един договор за заем, но и върху лихви, представляващи договорено възнаграждение за ползването на паричната сума до падежа (възнаградителни лихви)“. Следва да се отбележи обаче, че посочената възможност за олихвяване на вземане за възнаградителна лихва с лихва за забава по съществото си не представлява капитализиране на изтекли лихви, защото не предполага всички изтекли лихви да се считат за част от главницата.

[7] Така Петров, Г., Цанкова, Е., Маринков, Г., Костов, И., Главева, М., Маринова, Р., Борисова, Р., Радев, Р. Корпоративни финанси. Кратък курс. Издателство „Тракия-М“, 2004, с. 23.

[8] Така Петров, Г., Цанкова, Е., Маринков, Г., Костов, И., Главева, М., Маринова, Р., Борисова, Р., Радев, Р. Цит. Съч., 25–28;

[9]Също Buckle, M. J., Seaton, J., Thomas, S., CFA Institute Investment Foundations Program, 2^nd Edition. Chapter 8 Quantitative Concepts. CFA Institute, 2016.

[10] Така Петров, Г., Цанкова, Е., Маринков, Г., Костов, И., Главева, М., Маринова, Р., Борисова, Р., Радев, Р. Цит. съч., с. 25.

[11] Така например част от платените суми във връзка с разрешаване на спора от съда (таксите и разноските по производството и адвокатското възнаграждение) могат да се олихвяват от момента на постановяване на подлежащото на изпълнение съдебно решение, и то с проста лихва. Тези суми винаги се плащат преди постановяване на подлежащото на изпълнение съдебно решение. Поради това лихва върху тях не се начислява (дължи) от момента на плащането им до постановяване на подлежащото на изпълнение съдебно решение. В случаите, когато тези суми се олихвяват, те също се олихвяват с проста лихва.  

[12] Съгласно чл. 309 от ТЗ не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.

[13] Така например т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, докладчик председателят Марио Бобатинов и съдията Емил Марков; Решение № 75 от 07.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 732/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Решение № 148 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 219/2018 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева; Решение № 16 от 16.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 430/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева, и др.

[14] Обнародвани в Държавен вестник, бр. 11 от 02.02.2023 г.

[15] Съгласно посоченото в мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за медиацията, одобрен с Решение № 851 на Министерския съвет от 2022 г., „въвеждането и насърчаване използването на медиацията, освен че непосредствено рефлектира върху работата на съда, но и дава безспорно по-икономична от гледна точка на време и финансови ресурси алтернатива за гражданите и бизнеса при разрешаване на спорове, което я прави доказано ефективна“.

[16] Следва да се има предвид, че поначало избор на конкретен съдебен изпълнител е възможен само при отнасяне на изпълнителното производство към частен съдебен изпълнител. При държавните съдебни изпълнители делата се разпределят на случаен принцип.