Ползват ли се от несеквестируемостта по чл. 446, ал. 1 ГПК обезщетенията по трудовото правоотношение?

В правната литература, разглеждаща нормите на гражданскоизпълнителното обективно право[1], както и в част от практиката по прилагането на чл. 446, ал. 1 ГПК[2] се твърди, че несеквестируемостта обхваща не само трудовото възнаграждение, но и други парични вземания по трудовото правоотношение, на които работникът или служителят има право (напр. обезщетение за уволнение без предизвестие, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и др.). Подкрепа намира и становище в обратния смисъл[3]. В тази връзка си заслужава да се разгледа първопричината за този тълкувателен разнобой и да се направят някои допълнителни бележки.

По-широкият обхват на закрилната разпоредба на 341, ал. 1 ГПК (отм.), на която в редакционно и смислово отношение съответства действащият понастоящем чл. 446, ал. 1 ГПК[4], първоначално се обосновава от проф. Ж. Сталев в съвместното с проф. Д. Силяновски издание на учебника по граждански процес малко след приемането на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г.[5] Следва да се отбележи, че това мнение е било в унисон с действащата тогава нормативна уредба – съгласно забраняващата норма на чл. 165 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 91 от 13.11.1951 г., отм.) паричните обезщетения и помощите, получавани по този кодекс, не могат да се отстъпват или залагат за задължение и не подлежат на запор освен за задължения за издръжка, за вземания по държавното обществено осигуряване и за задължения, произтичащи от престъпления.

Законодателната техника при формулирането на цитираната заключителна разпоредба от отменения Кодекс на труда навежда на извода, че защитата се е разпростирала както по отношение на паричните обезщетения, изплащани в системата на държавното обществено осигуряване (чл. 150–158 КТ – отм.), така и по отношение на обезщетенията по трудовото правоотношение (глава 6 от КТ – отм.).

След отмяната ù обаче единствената нормативна регламентация, въвеждаща забрана за насочване на принудителното изпълнение срещу обезщетения по трудово правоотноошение, е тази на чл. 213, ал. 1, т. 5, предл. второ ДОПК. Разширяването на предметния обхват на несеквестируемостта по чл. 446 ГПК посредством правоприлагане по analogia legis на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК е недопустимо, тъй като цитираният нормативен акт регулира различни по характер обществени отношения (чл. 1 ДОПК) и намира приложение при принудителното изпълнение на частноправни вземания само в изрично определени от законодателя хипотези (напр. чл. 191 ДОПК).

В подкрепа на тезата, че съдебният изпълнител разполага с процесуална власт да запорира коментираните в настоящото изследване плащания, могат да се изложат следните съображения.

На първо място, следва да се отчете съществената разлика между трудовоправните институти на трудовото възнаграждение и обезщетенията (чл. 242 и следв., съответно чл. 213–228 КТ).

Част от вземанията, уредени в глава десета, раздел трети на КТ, по правната си природа не съставляват обезщетения в истинския смисъл на думата, тъй като не репарират причинени на работника или служителя вреди[6]. В тази група попадат компенсационните (пътни, дневни и квартирни пари; плащания при преместване на работа в друго населено място) и гаранционните (за неизпълнение на предписание за трудоустрояване; при невъзможност за изпълнение на работата поради бедствие) плащания по трудовото правоотношение. Различието между трудовото възнаграждение и тези плащания се открива в правопораждащия ги юридически факт – трудовото възнаграждение се дължи заради предоставяне на работната сила за изпълнение на определена работа, докато компенсационните и гаранционните плащания се дължат заради невъзможността да се престира работна сила по причини извън работника или служителя или за посрещане на допълнителни разходи във връзка с престирането ù[7].

От своя страна, обезщетенията при прекратяване на трудовото правоотношение (за неизползван платен годишен отпуск; за неспазено предизвестие; за оставане без работа поради незаконно уволнение; заради дългогодишна работа) имат различни правни основания, но общото за всички тях е, че се дължат във връзка с прекратяване на правоотношението между работодателя и работника или служителя.

За пример може да разгледаме едно от често срещаните на практика обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение – обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение. В съдебната практика се приема, че субективното право на работника или служителя, закрепено в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ, по своята същност не представлява възнаграждение за труд. То е елемент от договорната отговорност на работодателя, която по правната си природа е вторично, едностранно гражданско правоотношение, възникващо при осъществяването на определен фактически състав и имащо за цел обезщетяване на претърпените от работника или служителя имуществени вреди вследствие незаконното уволнение (така Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996 г. по гр. д. № 3/1995 г., ОСГК на ВКС). В този смисъл обезщетението при незаконно уволнение има чисто репаративна функция – да възстанови в патримониума на работника пропуснатите ползи, понесени от оставането му без работа вследствие уволнението (вж. Решение № 448 от 21.06.1995 г. по гр. д. № 1125/1994 г., III Г.О. на ВКС; Решение № 248 от 10.01.2003 г. на СГС по гр. д. № 4585/2001 г., В.К., II-А състав, Г.О. и др.).

За разлика от обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ трудовото възнаграждение в качеството си на притезателно субективно право е елемент от трудовото правоотношение; то представлява дължимата от работодателя на работника или служителя насрещна престация за предоставената му на разпореждане и за ползване от последния работна сила (чл. 242 КТ).

Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ не е елемент от трудовото възнаграждение, въз основа на което се изчисляват осигурителните плащания (така Решение № 6562 от 11.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 547/2011 г., VI О.). Видно от изчерпателното изброяване в разпоредбата на чл. 1, ал. 8 от Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, същото е доход, върху който не се дължат осигурителни вноски (т. 7 от с. чл.). В този смисъл обезщетението при незаконно уволнение не представлява осигурителен доход по смисъла на дефиниционната норма на чл. 6, ал. 2, изречение първо КСО, т.е. то не е плащане, получавано срещу трудова дейност.

Отграничаването на обезщетенията от работната заплата е важно с оглед предметния обхват на несеквестируемостта. Процесуалната норма на чл. 446 ГПК предвижда изрично определени вземания на длъжника в производството (вземане за трудово възнаграждение по трудово правоотношение, вземане по гражданско правоотношение, по което се престира трудов резултат (напр. възнаграждения по договор за поръчка, за изработка, авторски възнаграждения и пр.), по осигурително правоотношение по дългосрочното обществено осигуряване), срещу които при наличието на определени предпоставки възниква процесуална забрана за принудително изпълнение (пълна несеквестируемост), съответно процесуално задължение за осъществяване на изпълнение в предварително установени в чл. 446, ал. 1, т. 1–4 ГПК граници (частична несеквестируемост). Граматическото и логическото тълкуване на новелата води до юридическия извод, че различните видове обезщетения по КТ не попадат в обхвата на несеквестируемия доход.

Нещо повече, разпоредбата на чл. 446 ГПК е императивна (арг. от чл. 447 ГПК), а според застъпваното в трайната съдебна практика разбиране императивните разпоредби не могат да се тълкуват разширително (вж. напр. Решение № 33 от 23.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 554/2009 г., I Т.О.; Решение № 92 от 18.08.2010 г. на ВКС по т. д. № 645/2009 г., II Т.О.; Решение № 907 от 12.11.1996 г. по гр. д. № 1020/1996 г., II Г.О.; Определение № 79 от 28.01.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 39/2013 г., III Г.О. и др.), което обстоятелство също е своеобразна пречка пред включването на обезщетенията в категорията на процесуално защитените вземания на длъжника.

Най-сетне аргумент в полза на извода, че обезщетенията, визирани в раздел трети на глава десета от Кодекса на труда, не се ползват със закрилата по чл. 446, ал. 1 ГПК, е и фактът, че de lege lata правният институт на несеквестируемостта разпростира своето действие и върху други, непосочени в коментираната разпоредба вземания, за защитата на които обаче са създадени специални забранителни норми – т. напр. чл. 114а, ал. 1 КСО (досежно обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване), чл. 14, ал. 3 ЗСП (във връзка със социалните помощи), чл. 198 КЗ (за застрахователната сума по застраховки „Живот” и „Злополука”, както и за застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност”). В действащото към настоящия момент законодателство не съществува подобно правило за удръжките от гаранционни и компенсационни плащания по индивидуалното трудово правоотношение, както и за обезщетенията във връзка с прекратяването на последното.

Бележки под линия:

[7] Средкова, Кр. Трудово право. Специална част. Дял I. Индивидуално трудово право. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2012, 313–314.