Система на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК. Особености и видови характеристики

 

I. Въведение[1]

Тази статия се явява своеобразно продължение на скорошното изследване, което имаше за предмет общите материалноправни и процесуалноправни аспекти на чл. 216 ДОПК[2]. Стъпвайки на вече установените постановки, настоящият труд разглежда конкретните особености на сделките и действията, уредени от законодателя като атакуеми по силата на чл. 216, ал. 1, т. 1–6 ДОПК. Ходът на изследването следва последователността, установена от текста на разпоредбата. На първо място, ще се разгледат безвъзмездните сделки, като особен акцент ще се постави на въпроса попадат ли обезпеченията в тази категория. Следва анализ на сделките с нееквивалентна икономика, апортните вноски на имуществени права на длъжника, съглашения за datio in solutum и хипотезата на свързаност. Целите, които си поставя авторът, са да се направи един сравнително пространен анализ на видовете сделки, които могат да се атакуват от публичните взискатели и изпълнители, като изследването да преодолее буквата на закона, стремейки се да достигне до първопричините и икономическия фундамент, наложил необходимостта от искова защита срещу посочените трансакции. Изводите ще бъдат обобщени в заключението.

II. Конкретни хипотези. Система на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК

А. Безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника

Тази хипотеза е наглед ясна[3]. В приложното ? поле попадат сделки, при които отчуждителят прехвърля свое имуществено право, като в замяна не получава престация[4]. Безвъзмездните сделки оказват негативен ефект върху патримониума на длъжника и по този начин увреждат кредитора, защото намаляват възможността за удовлетворяване на вземането по принудителен път. При всички положения е необходимо да е налице увреждане на публичния кредитор[5], т.е. намаляване или обременяване на имуществото на длъжника, а както ще се види по-долу – или получаване на привилегия.

1. Безвъзмездни сделки ли са обезпечителните договори?

Спор би предизвикал въпросът попадат ли в тази категория обезпечителните сделки. Навлизането в дълбоки дебри на доктринерната гора от спорове и неясноти по въпроса възмездни или безвъзмездни са обезпечителните договори в случая е излишно породено от факта, че действащият ДОПК от 2006 г. не възпроизведе текста на чл. 180, ал. 1, т. 2 от Данъчния процесуален кодекс (отм.) от 1999 г., който правеше атакуемо учредяването на залог, ипотека или друго обезпечение върху имуществено право на длъжника. Тази разпоредба даваше специална и нарочна регламентация на обезпечителните сделки на длъжника и обезмисляше изследването на трудния въпрос възмезден или безвъзмезден характер имат обезпечителните сделки. Подобно е положението при отменителните искове по ТЗ, при които има специални състави, уреждащи атакуването на обезпечения – чл. 646, ал. 1, т. 2, чл. 646, ал. 2, т. 2, чл. 647, ал. 1, т. 4 и т. 5 ТЗ. Така наличието на подобни специални искове в ТЗ, както се отбелязва в съдебната практика, дерогира приложението на по-общите състави и дезинтересира характеризацията на обезпечителните договори като възмездни или безвъзмездни[6].

Поради липсата на сходен текст в ДОПК е наложително да се разгледа характерът на обезпеченията в светлината на възмездността и безвъзмездността, макар и накратко и без детайлно задълбочаване. Съдебната практика по чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК е оскъдна по въпроса, като едно от малкото релеватни решения би било Решение № 370 от 09.07.2014 г. на Русенския окръжен съд, което постулира, че договорът за особен залог, сключен след датата на връчване на заповедта за ревизия, в резултат на която са установени публични задължения, обезпечавал вземане на заложния кредитор по договор за търговска продажба, нямало как да се квалифицира като безвъзмезден[7]. По-задълбочена аргументация на този извод в решението липсва. Тъй като въпросът е изцяло на плоскостта на гражданскоправната теория, с оглед практическото му приложение следва да се потърси опора в общите постановки на гражданското право.

В гражданскоправната литература и в съдебната практика са предложени две виждания по въпроса.

Според едното разбиране на проф. Ангел Калайджиев, акцесорният характер на обезпечителнителните договори обуславя тяхната зависимост от характера на главния договор – ако главното съглашение е възмездно, и обезпечителният договор също е възмезден, и обратно. Според него страните по главния и акцесорния договор приемат, че престацията на кредитора балансира и е равностойна на престацията на длъжника по главното споразумение, както и престацията по обезпечителното задължаване[8]. Ако се приеме това гледище, обезпечителни договори, сключени от длъжник по публични вземания, не биха могли да бъдат атакувани от публичния изпълнител по реда на чл. 216 ДОПК.

Другата теза, аргументирана от д-р Стефан Стефанов, е, че правнополитическият акцент на защитни норми като чл. 135 ЗЗД и чл. 78 ЗС лежи не само върху добросъвестността, а преди всичко върху възмездния придобивен титул, или иначе казано, по смисъла на Павловия иск, а оттук и при исковете, произхождащи от него, възмездност означава заплащане на придобитото право от приобретателя срещу някаква цена. От тази гледна точка обезпечителните договори не попадат в това понятие и не са възмездни за целите на отменителните искове[9].

В тази връзка е необходимо да се разгледа и задължителната практика на ВКС. Проблемът за квалификацията на обезпечителните сделки в светлината на отменителните искове е разгледан в Решение № 97 от 30.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 442/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предмет на спора е дали ипотеката е възмездна сделка и съответно изисква ли се знанието на приобретателя в контекста на фактическия състав на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД. Делото е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като материалноправният въпрос съответно е: възмезден ли е договорът за ипотека и следва ли в производството по иск по чл. 135 ЗЗД за относителна недействителност на този договор да намери приложение правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а именно – лицето, с което длъжникът ответник е договарял, трябва ли също да е знаело за увреждането на кредитора ищец. Според ВКС еднозначен отговор на въпроса не би могло да се даде. Необходимо е да се изследва взаимната обусловеност между главното и акцесорното правоотношение. Сам по себе си, договорът за ипотека бил по-скоро безвъзмезден, защото едната страна по него (ипотекарният кредитор) се снабдявал с правната възможност да се удовлетвори от предмета на ипотеката, получавайки привилегия и дезинтересирайки се от секвестируемостта на вещта, докато другата страна не получава права. Възможно било договорът за ипотека да се учреди като възмезден, когато страните по него са се съгласили срещу ипотеката да се получи възнаграждение, ипотекарният кредитор да се задължи да застрахова имота или др. На следващо място, възмездност би била налице, ако страните са се уговорили, наред с учредяването на обезпечението, да се уреди отсрочване, разсрочване или опрощаване на лихви или други подобни остъпки. За възмездност би могло да се говори, според съдебния състав на ВКС, и тогава, когато главният договор между тях, чието изпълнение се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека. В тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението – ипотеката. Без сключването на акцесорния договор, от волята на страните би следвало да стане ясно, че не би се сключил и главният договор между същите страни. Това виждане е обосновано с телеологически аргументи. Според съда в случаите, когато със сключването на договора за ипотека длъжникът единствено обезпечава съществуващо (свое или чуждо) задължение, което може да е възникнало на договорно или извъндоговорно основание, без да е налице някоя от посочените по-горе или подобна на тях хипотези на възмездност в отношенията им, ипотекарният кредитор няма правнозащитим интерес, гарантиран от нормата на чл. 135 ЗЗД. Следователно в тази хипотеза неговото знание за увреждането не е част от фактическия състав на Павловия иск.

Второто виждане ми се струва по-правилно и по-добре аргументирано, затова го подкрепям. Като допълнителен телеологически аргумент в подкрепа на отнасянето на обезпечителните договори към безвъзмездните сделки за целите на чл. 216 ДОПК искам да изтъкна посочения вече пропуск в уредбата de lege lata, която не съдържа разпоредба като тази на чл. 180, ал. 1, т. 2 ДПК (отм.), позволяваща атакуването на ипотека, залог или друго обезпечение върху имуществено право на длъжника. Ако учредяването на обезпечение се счете за възмездно действие, ще се стигне до абсурдното положение производството по несъстоятелност, защитаващо частни интереси, да предвижда атакуване на обезпечения върху вещи от масата на несъстоятелността, а принудителното производство по ДОПК, призвано да защитава държавни и обществени интереси, да търпи обезпечения, увреждащи фиска. В тази светлина следва да се заключи, че при липса на специални искове, даващи право на публичния изпълнител или публичния взискател да атакува обезпечителни действия, извършени от длъжника, тези действия следва да попаднат в приложното поле на иска по чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК, като безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника.

2. Обезпечения за чужд дълг и/или обезпечения за собствено задължение?

След като се отговори положително на въпроса атакуеми ли са обезпеченията с иска по чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК, следва да се конкретизират кои обезпечения попадат в приложното поле. Тъй като изискването за увреждане е част от фактическия състав на отменителния иск по ДОПК[10], то отговорът на въпроса би бил, че атакуеми са тези обезпечения, които увреждат публичния взискател. Общоприетото мнение във връзка с actio Pauliana и исковете по чл. 646 и 647 ТЗ е, че увреждат кредиторите единствено обезпеченията за чужд дълг, тъй като обезпечение за собствен дълг не води до намаляване или обременяване на имуществото на длъжника, а цели удовлетворяването на вече гарантиран дълг[11]. Без да навлизам в подробности, аз виждам нещата по различен начин. На първо място, е необходимо да разграничим изначално обезпечение на собствен дълг, към момента на възникването му, и последващо обезпечаване на вече съществуващ дълг. В първия случай действието не уврежда последващите кредитори, тъй като към момента на възникване на тяхното задължение имуществената маса по чл. 133 ЗЗД е вече обременена с обезпечения дълг. Тук, за да се ползва от чл. 135 ЗЗД, последващ кредитор ще трябва да докаже приложението на чл. 135, ал. 3 ЗЗД и специалната цел за увреждане, обща за длъжника и третото лице. При последващото обезпечаване на вече съществуващ дълг обаче не е така. И в този случай имуществото на длъжника не се намалява или обременява. Това действие обаче има за цел друг правен ефект – превръща кредитора, в полза на чието вземане е учредено обезпечението, от хирографарен в привилигирован – заложен или ипотекарен. По този начин на плоскостта на реда за удовлетворяване на вземанията (чл. 136 ЗЗД; чл. 722 ТЗ) този кредитор получава привилегия за част от имуществото на длъжника и ще се удовлетвори предпочтително от стойността ?. Така, в светлината на чл. 133 ЗЗД това действие се отразява неблагоприятно върху останалите кредитори. Тази постановка ми позволява да считам, че обезпечаване на предишно задължение от длъжника уврежда останалите кредитори[12]. В конкретния случай въпросът е увреждат ли се публичните взискатели. Ипотекарните и заложните кредитори се удовлетворяват предпочтително от имуществото, обезпечаващо вземането му – арг. от чл. 194, ал. 3 ДОПК. Същите се смятат за присъединени по право в производството пред публичния изпълнител – чл. 194, ал. 1 ДОПК. Изричната законова разпоредба обуславя извода, че обезпечаването на старо задължение на длъжника може да увреди публичните взискатели, защото може да ги измести по ред при удовлетворяването от стойността на обезпечените вещи. Поради тези причини смятам, че в приложното поле на хипотезата влизат и реалните обезпечения, дадени за вече съществуващ дълг.

Б. Възмездни сделки с нееквивалентна икономика – чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК

На следващо място, ДОПК позволява да се атакуват „възмездни сделки с имуществени права на длъжника, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото“. В литературата се отбелязва, че тези договори имат смесен характер, защото съчетават елементи на възмездност и безвъзмездност[13]. В практиката си ВКС е имал възможността да коментира изискването за значително разминаване между престациите, като аргументацията на съда заслужава подкрепа: „Равностойността на престациите се преценява към момента на сключването на сделката. Критерият „равностойност“ не е еднозначен и не може да се тълкува като пълен идентитет между цената на даденото и цената на полученото по сделката. Те следва да са съпоставими и съответстващи на цените на конкретните стоки (имущество) през релевантния период. Наличието на неравностойност, т.е. несъответствие на платената цена с действителната стойност на придобитото имущество или на цените на разменените престации, не съставлява самостоятелно основание за прогласяване на относителна недействителност. За да е налице такава, несъответствието следва да бъде значително. Не може да бъде въведен единен критерий относно това, кое е „значително“ – нито като абсолютна стойност (напр.: разлика от 5000 лв.), нито като процент или обикновена дроб. Дали неравностойността на престациите е значителна и оттук – дали тя обуславя недействителност на сделката, се преценява във всеки конкретен случай.“[14]. Релевантна е пазарната цена към момента на сключване на сделката[15]. Тя се определя от вещо лице посредством съдебно-икономическа експертиза[16]. В някои решения съдилищата считат, че при липса на доказателствено искане относно пазарната цена на имота, релевантна е данъчната оценка[17]. В случая обаче следва да намери приложение разпоредбата на чл. 195, ал. 1, пр. 2 ГПК и съдът да назначи служебно вещо лице, дори и без искане на една от страните[18], вместо да се използва данъчната оценка, която не е адекватен измерител за еквивалентност.

Понякога съдилищата при преценката си ангажират и трети критерий – размера на публичното задължение[19]. При два пъти по-голяма пазарна стойност от продажната цена примерно, разликата между даденото и полученото се преценява като значителна[20]. Така също, според съдилищата, при пазарна цена от 35400 лева и продажна – 28524,60 лева е налице една разлика от около 7000 лв., която сама по себе си не е малка, тъй като имотът реално е имал стойност, по-висока с приблизително 1/4 от цената, за която е продаден[21]. С право обаче се отчита, че ако имотът е обременен с ипотека и тя е със значителен срок на действие, това значително занижава продажната ? стойност. Сумата, за която е учредена ипотеката, също влиза в преценката за значителна разлика между престациите[22].

В. Апортни вноски, извършени от длъжника

1. Общи положения

Чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК урежда относителната недействителност на непарични вноски на имуществени права на длъжника. Непаричните вноски (апорт) в капитала на търговско дружество се правят по реда на чл. 72–73 ТЗ. Апортът бива два вида – учредителен, при самото учредяване на дружеството, и последващ, когато дружеството вече съществува, а вносителят се включва като съдружник или акционер[23]. Предмет на апорт могат да бъдат всякакви имуществени права: право на собственост върху недвижими имоти или движими вещи, патенти, промишлен дизайн, ценни книги, имуществени съвкупности, като търговско предприятие, наследство и др.[24] Срещу вноската вносителят записва участие в капитала, което му дава право на членство в дружеството, заедно с всички произтичащи от него правни последици: право на глас в общото събрание, право на управление, на дивидент при разпределение на печалбата, на ликвидационен дял и др.[25] Съществува разминаване в доктрината относно същността на сделката. Според някои автори това е разновидност на договор в полза на трето лице, със страни: обещател – вносителят, и останалите учредители, а бенефициарът е дружеството, след възникването му. Дотогава договорът е под отлагателно условие[26]. Други автори виждат в апорта договор между вносителя и самото дружество[27]. Raison d'être на уредената недействителност на апорт, извършен от длъжника, е превенция на възможността длъжникът лесно да укрие и трансформира имуществото си, като го внесе под формата на непарична вноска в отделен субект, избягвайки по този начин принудителното изпълнение върху него. Преминавайки в самостоятелна имуществена сфера, то може да стане обект на последващи прехвърляния и трансформации, като изпълнението върху дела или акциите, придобити от длъжника срещу непаричната вноска, би било безплодно.

2. Момент на сключване в светлината на чл. 216 ДОПК

С оглед на темпоралния аспект на иска по чл. 216 ДОПК, от важно значение е въпросът, кога договорът за внасяне на непарична вноска се смята за сключен по смисъла на разглежданата разпоредба. Със сигурност правният ефект се поражда от момента на възникване на дружеството, т.е. вписването в търговския регитстър. Това се потвърждава и от ВКС в т. 5 на Тълкувателно решение № 7/2012 г., ОСГТК по отношение на апорта на недвижим имот, в което ВКС определя, че вписването на вноската в търговския регистър има конститутивно действие. Конститутивното действие обаче е само във вътрешните отношения. Затова тук са релевантни особените изисквания за прехвърляне на специфичното имуществено право, както и манифестирането на договора спрямо трети лица[28]. Тези изисквания са в зависимост от естеството на самия предмет. При ценните книги това става чрез цесия за поименни ценни книги или чрез джиро за ценните книги на заповед. При недвижимите имоти, с оглед публичността като ефект на имотния регистър спрямо третите лица, включително държавата, прехвърлянето ще има последици след вписването му в книгите, водени от съответните служби по вписванията по реда на Правилника за вписванията. На същото мнение е и ВКС, считайки, че именно последното вписване е условие за противопоставимост[29]. Следователно, по смисъла на чл. 216 ДОПК, извършването на апорта ще е налице след вписането му книгите, водени от службите по вписванията, тъй като държавата се явява трето лице и спрямо нея сделката е противопоставима едва след като се бъде вписана. Освен от правнодогматични съображения, това мнение се подкрепя и от правнополитически аргументи. Ако се приеме, че сделката е сключена след възникването на дружеството, тогава при установяване на публичното задължение в промеждутъка между възникването и вписването по реда на Правилника за вписванията, апортирането няма да бъде атакуемо, защото би било извършено преди началото на подозрителния период. Този извод несъмнено ощетява фиска и не следва да бъде предпочетен.

3. Защита на ответниците

Според съдебната практика предпоставките на този иск са обективни, установяват необорима презумпция за увреждане и при констатирането им от съда относителната недействителност следва да се обяви. Знанието за увреждане не е предвидено във фактическия състав и е без правно значение[30]. Ключовият извод, който е общ за всички искове по чл. 216 ДОПК, е, че балансът между интересите на отделните субекти и между принципите и ценностите, съхранявани от правото, обуславя кое решение следва да образува точната законодателна воля и следователно дали знанието за увреждане е елемент от фактическия състав, трябва да се изследва внимателно именно на тази плоскост[31]. При апортиране на имуществени права следва да се отчетат интересите на вносителя, останалите учредители, съдружници или акционери, самото дружество, контрахентите на дружеството и държавата. Съдилищата се придържат стриктно към буквата на закона и определят като относително недействителна спрямо държавата всяка непарична вноска, извършена след установяване на публичното задължение. По този начин съдиите си спестяват ненужните главоболия да навлизат в същината на обществените и икономически отношения и да решават сложни и трудно разрешими въпроси за добросъвестността и недобросъвестността на длъжника и третите лица. А при внимателен поглед върху ситуацията неизбежно ще бъде отчетен фактът, че апортната вноска формира капитала (при капиталовите търговски дружества) и имуществото на дружеството. Първият се обявява и служи като гаранция за контрахентите му, бидейки своеобразен показател за платежоспособността и имущественото състояние на субекта. Освен това вноската в някои случаи би изиграла важна роля при формиране на желанието на останалите учредители да се включат в дружеството и да извършват съвместна търговска дейност. Нито контрахентите на дружеството, нито учредителите имат възможност да се осведомят за публичните задължения на вносителя, освен от декларацията по чл. 264 ДОПК, която същият представя при вписването на апортната вноска, и то само при недвижимо имущество. Подчиняването на недействителността по чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК на пълна обективизация ще накърни интересите на тези лица, без да им остави никаква възможност за защита. Това би застрашило правната сигурност и търговския оборот, където субектите при всяка апортна вноска ще се съмняват и притесняват дали вносителят няма публични задължения. Възможният път към баланс между интересите на отделните субекти е снабдяването на ответниците с възражение за добросъвестност. Така съдът ще се наложи да избяга от удобното буквално тълкуване и да изследва конкретната цел на трансакцията и да решава ad hoc. Ако примерно длъжникът е учредил едно еднолично дружество, след като му е бил връчен ревизионният акт, респективно заповедта за възлагане на ревизия, формирайки капитала му единствено от апортната вноска, в което дружество той е едноличен собственик, не би следвало съдът да изпита особени съмнения при обявяване на недействителността по чл. 216 ДОПК. В други ситуации, при които се отнася до търговско дружество с повече учредители и по-сложна фактическа обстановка, решението няма да бъде взето толкова лесно. При всички случаи едно сляпо предоверяване на буквата на закона, без отчитане на конкретните фактически обстоятелства, е дълбоко погрешно и не води до справедлива защита.

Г. Договаряне с animus nocendi

Четвъртата хипотеза на чл. 216, ал. 1 ДОПК визира сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели. В този случай обективен признак за увреждане няма, затова намерението за увреждане (animus nocendi) е единственият елемент, правещ сделката уязвима. Съдебната практика е константна и непротиворечива, че намерението не се предполага и следва да бъде доказано от ищеца[32]. В Решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. ВКС е направил задълбочена и сполучлива аргументация на особеностите на този иск, която следва да се подкрепи: „Следва да се отчете, че самото намерение за увреждане (animus nocendi) като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредиторът, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите (чл. 133 ЗЗД). Следователно, като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника, респективно на неговите управителни органи, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материалзиращи субективното намерение за увреждане. Ето защо, в случая решаващият съд следва да направи преценка и да изложи мотиви относно намерението за увреждане, като обсъди всички конкретните факти по спора.“

Какви обективни факти биха могли да послужат за доказване на това намерение? Съдилищата приемат, че при насочено принудително изпълнение към определен недвижим имот, спрямо който е извършен опис, длъжникът е уведомен и е назначен за пазач, то последващата разпоредителна сделка с този имот сочи на съзнателно предприети действия, целящи увреждане на интересите на кредитора ищец чрез осуетяване публичната продан на същия имот[33]. Същевременно, дълбоко погрешно е намерението за увреждане да се извежда от факта, че длъжникът е уведомен за задължението си и е поканен да го изпълни доброволно, както приема Плевенският окръжен съд. В цитирания казус длъжникът се е разпоредил с единственото притежавано от него недвижимо имущество, а съдът е счел, че намерението за увреждане на публичния взискател произтича от факта, че с извършените разпоредителни сделки длъжникът е осуетил възможността публичният взискател да насочи принудително изпълнение върху имотите, предмет на продажбата, и да се удовлетвори вземането на кредитора. Аргумент в тази насока бил фактът, че към момента на завеждане на иска длъжникът не е извършил никакви плащания за погасяване изцяло или частично на публичните си задължения[34]. С такова решение съдът е постигнал наглед немислимото – да доведе до обективизация единствения случай, при който законът въвежда субективен критерий за атакуемост. Ако уведомяването и/или поканването на длъжника, комбинирано с извършване на действия, които обективно водят до прехвърляне на права от имуществената му сфера, са единствените предпоставки, сочещи намерение за увреждане, почти всички сделки, извършени в периода след връчване на ревизионния акт или заповедта за възлагане, биха попаднали в приложното поле на хипотезата. Подобен извод е несъстоятелен. За радост преобладаващата част от съдебната практика е на същото мнение – получаването на покана за доброволно изпълнение е факт, който, сам по себе си, не е достатъчен да обуслови доказаността на намерението на отчуждителя да увреди публичния взискател[35]. От съображения за правна сигурност и баланс между интересите на държавата и трети добросъвестни лица, към изискването за намерението за увреждане у длъжника следва да се добави, ако не намерение, то поне знание или обективна възможност за узнаване от страна на третото лице, че длъжникът цели да увреди публичния взискател[36].

Д. Недействителност на съглашения за datio in solutum

Уреденият на следващо място иск в чл. 216, ал. 1, т. 5 ДОПК позволява на публичните изпълнители да атакуват погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост, ако връщането би довело до увеличаване на сумата, която публичните взискатели биха получили при разпределение на осребреното имущество на длъжника. По същността си това е един договор за даване вместо изпълнение, при който се прехвърля право на собственост върху вещ, което има погасително действие спрямо предходен паричен дълг на длъжника[37]. Текстът е идентичен с разпоредбата на чл. 647, т. 4 ТЗ преди изменението с бр. 20 на ДВ от 2013 г. Според д-р Стефан Стефанов терминът „прехвърляне на собственост“ означава, че в приложното поле влиза само класическото datio in solutum с прехвърлителен ефект само относно вещи, изключвайки прехвърляне на вземания cessio in solutum[38]. При този иск трябва да се вземе предвид стойността и пазарната цена на насрещните престации не само към момента на даването вместо изпълнение, а и последващото им увеличение[39]. Това основание за отмяна е заимствано от исковете за попълване на масата на несъстоятелността. Дали обаче подобно привнасяне към отношенията по събиране на публични задължения е оправдано?

Основанието за отмяна в чл. 647, т. 4 ТЗ (изменен през 2013 г., като понастоящем не включва такава хипотеза) не се базира на сделки с безвъзмездна или нарушена икономика. Напротив, при тях има еквивалентност между съществуващия дълг и прехвърленото със solvendi causa имущество[40]. По този начин то не уврежда кредиторите, защото не намалява имуществото на длъжника. Подобно плащане има преферентен ефект, защото действа привилигироващо спрямо един кредитор, който се удовлетворява предварително и извън реда на чл. 722, ал. 1 ТЗ и конкурсния характер на производството по несъстоятелност, като по този начин избягва конкуренцията с други кредитори за разпределяне на осребрената маса на несъстоятелността[41].

Как стоят нещата в изпълнителното производство по ДОПК? След като се установи, че тези договори нямат увреждащ, а преферентен предмет, възможно ли е едно съглашение за datio in solutum да е преферентно спрямо трето лице за сметка на публичния взискател? На пръв поглед разликите с производството по несъстоятелност са очевидни. Тук нямаме конкурсен характер и съответно нямаме конкуренция между кредитори, при която може да се стигне до преферентен иск. При по-внимателен анализ, обаче, не е трудно да се откриe смисълът и приложното поле на хипотезата. За да се приложи това основание за недействителност, длъжникът трябва да е погасил едно парично задължение спрямо свой кредитор по съществуващ дълг, като това погасяване е посредством прехвърляне на право на собственост върху определена вещ или имущество и да е извършена след като длъжникa има установени публични задължения или е уведомен за започване на ревизията. По същината си това е едно доброволно изпълнение на еквивалентен дълг, извършен след като длъжникът е бил наясно, че спрямо него скоро може да се предприемат принудителни действия по реда на ДОПК. Какво щеше да се случи, ако длъжникът не погаси предходния си дълг чрез datio in solutum в подозрителния период? Проблемите, свързани с конкуренцията между изпълнение по ДОПК и ГПК, са регулирани от чл. 191 и сл. ДОПК. Така, дори и публичният изпълнител да завари вече образувано изпълнително дело спрямо определено имущество, държавата е присъединен взискател, като съдебният изпълнител изпраща съобщение до НАП за всяко започнато изпълнение и за всяко разпределение – чл. 191, ал. 2 ДОПК; чл. 458 ГПК. А щом участва ipso iure в изпълнителния процес, то държавата се конкурира с останалите кредитори за удовлетворяване от имуществото на длъжника по смисъла на чл. 133 ЗЗД. Още повече, че тя е привилигирован кредитор – чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД – и при разпределение на осребреното имущество би се удовлетворила пред другите хирографарни кредитори. Това означава, че доброволното погасяване на предходен дълг чрез прехвърляне на право на собственост в периода след установяване на публичните вземания осуетява тази конкуренция и има преферентен характер спрямо този кредитор. Така длъжникът може целенасочено да предпочете удовлетворяването на едно или няколко от задълженията си, макар и доброволно, за сметка на публичния взискател. Разбира се, кога едно datio in solutum има преферентен ефект, се изследва от съда ad hoc с всички фактически обстоятелства, като не би трябвало съдиите да разчитат на предварителен шаблон. Кога релевирането на недействителността спрямо държавата (а не както неправилно борави законът с термина „връщане“) би увеличило сумата, която публичните взискатели биха получили при разпределение на осребреното имущество, е в зависимост от прехвърленото имуществено право, какъв кредитор се е ползвал от даването вместо изпълнение и другите относими факти в конкретния случай. С оглед на тези положения се налага изводът, че тази разпоредба намира своя житейски и правнополитически смисъл, като предотвратява възможността кредитор да бъде удовлетворен преферентно за сметка на фиска.

E. Свързаност

На последно място, законодателят предвижда недействителност при договори, увреждащи публичните взискатели, по които страните са свързани лица. Отношенията на свързаност са дефинирани в § 1, т. 3 ДР ДОПК и включват голям брой хипотези. Увреждащият характер на сделката е свързан с намаляването на имуществото на длъжника или неговото обременяване, което съответно води до намаляване на възможността публичният взискател да се удовлетвори от него. Изискването за увреждане е със същото съдържание, както в останалите хипотези (макар и отсъстващо от буквата на закона), просто тук законодателят е съзрял крещящата нужда да го спомене изрично, тъй като в противен случай единствено отношението на свързаност щеше да бъде включено в текста на разпоредбата и формално това щеше да доведе до неимоверно разширяване на приложното поле на хипотезата.

Съдилищата намират, че има увреждане, когато длъжникът е отчуждил единствения си имот в полза на свързано лице[42], както и когато отчуждаването е извършено в полза на свързано лице на по-ниска от пазарната цена, когато разликата не може да бъде характеризирана като значителна и съответно да бъде приложим чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК[43]. Знанието, че длъжникът уврежда кредитора, макар и да не е споменато, също е необходима предпоставка[44]. ВКС признава също, че в този случай, поради отношението на свързаност, е налице презумпция за знание[45]. Съдебният състав обаче остава мълчалив по отношение на въпроса, какъв вид е тази презумпция. А справедливото разрешение е да се направи аналогия с чл. 135, ал. 2 ЗЗД и да се приеме, че презумпцията е оборима. Противното означава отново да се внесе дисбаланс между правната сигурност, правата на третите лица и целта на иска за отмяна по чл. 216 ДОПК.

III. Заключение

Изводите, които бяха достигнати в направеното изследване, могат да се обобщят, както следва.

• За целите на чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК обезпечителните договори следва да се квалифицират като безвъзмездни и попадащи в приложното му поле. Последващите обезпечения за предходен дълг на длъжника увреждат публичния взискател, тъй като имат за последица трансформирането на хирографарен кредитор в привилигирован такъв, който би се удовлетворил предпочтително, измествайки държавата. При всички случаи съдбата на обезпечителните договори в светлината на отменителния иск по ДОПК следва да се уреди изрично de lege ferenda;

• Сделките с нееквивалентна икономика следва да се определят въз основа на пазарната цена към момента на сключването им. Съдебната практика е хвърлила светлина върху въпросите, като изводите на съдилищата са точни и коректни. Пазарната цена в съдебното производство следва да се определи чрез съдебно-икономическа експертиза. При липса на искане от страните, съдът назначава такава ex officio;

• Дали дадена апортна вноска може да бъде атакувана, е въпрос, който изисква внимателна преоценка на всички факти и достойни за защита интереси в конкретния случай. Възражение за добросъвестност е допустимо и при констатиране на основателността му, съдът следва да го уважи;

• Намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК не се предполага, а следва да се изведе от внимателно проведено доказване въз основа на косвени доказателства и индиции. Противно на установената съдебна практика, знанието за увреждането у третото лице е необходим елемент от фактическия състав;

• Съглашенията за datio in solutum, макар и да не увреждат фиска, имат преферентен ефект и тяхното уреждане като атакуеми по отменителния иск е оправдано;

• Поради отношението на свързаност в чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, знанието за увреждане у третото лице се предполага. Характерът на презумпцията не може да се изведе от текста на разпоредбата. Няма причина, която да наложи различно разрешение от чл. 135 ЗЗД, поради което тази презумпция следва да се тълкува като оборима.

Бележки под линия:

[45] Определение № 426 от 05.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 94/2010 г.