(публ. за пръв път в сп. „Съвременно право“, № 2/2018)
Статията представлява редактиран вариант на доклад със заглавие „Недействителността по чл. 76 ЗН като особена непротивопоставимост в колективен интерес?“, изнесен на 30.03.2018 г. на организирана от Клуба на юриста „Теодор Пиперков“ научна конференция в памет на доц. д-р Кристиан Таков и гл. ас. Теодор Пиперков.
1. Въведение
Първоначалната ми теза за същността на правилото на чл. 76 ЗН беше формирана въз основа на прегледа на една кратка статия на проф. Петко Венедиков – „Прехвърляне на наследствен имот или дял от наследствен имот (чл. 76 ЗН)“ от 1994 г.[1], както и на едно скорошно решение на ВКС, а именно: Решение № 44 от 06.07.2017 г. по гр. д. № 3117/2016 г., I г. о.[2], докл. Светлана Калинова. Впоследствие обаче първоначално изградената ми теза за същността на нормата на чл. 76 ЗН претърпя развитие. Тук представям окончателния засега израз на схващането ми за същността на чл. 76 ЗН, след неизбежния преглед на съдебната практика и доктрината по въпроса за тълкуване на не много ясния текст на чл. 76 ЗН, според който „Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата.“
2. Криволиченията на съдебната практика
2.1.Условна недействителност
Практиката преди постановяване на Тълкувателно решение № 72/1986 г., ОСГК, приема, че разпоредбата на чл. 76 ЗН визира случай, когато сънаследник е прехвърлил собствените си идеални части, а не цял сънаследствен имот. Когато сънаследник е прехвърлил цял имот или дял от сънаследствен имот, по-голям от притежавания от него, за разликата над притежаваното е налице прехвърляне на чужд имот, като визираният в чл. 76 ЗН резултат от делбата – падане в дял на приобретателя на целия имот, бездруго и без правилото на чл. 76 ЗН би конвалесцирало сделката. Приема се, че чл. 76 ЗН създава особена условна недействителност, като условността се състои в това, че до делбата не е ясно дали приобретателят придобива прехвърления му дял (и прехвърляне няма), а след делбата и съобразно изхода й окончателно се заздравяват правата на приобретателя или те отпадат. Недействителността се свързва с тезата за декларативния характер на делбата, която разглеждам в статията[3].
2.2. Заздравима нищожност
С т. 1 от Тълкувателно решение № 72/1986 г. от 09.04.1986 г., ОСГК[4], докл. Христо Студентчев, ВС прие, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ (предмет, имот) или с идеална част от такава са абсолютно недействителни, нищожни. Нищожността отпада с обратно действие от момента на извършването им, ако при делбата вещта се падне в дела на разпоредителя. В мотивите на ВС като че ли се смесват посочените по-горе две хипотези: 1. когато сънаследник е прехвърлил собствените си идеални части и 2. когато е прехвърлил цял сънаследствен имот. ВС акцентира, че чл. 76 ЗН е специална норма на общия режим на ЗЗД, като недействителността, уредена в чл. 76 ЗН, се основава на това, че е извършено разпореждане с вещ, която е отчасти чужда, поради което и за да обезпечи правото на наследниците при делбата да получат реален дял от имотите според състоянието им при откриването му, законът е установил абсолютна нищожност на разпоредителната сделка. Тази нищожност според ВС е санируема, тъй като в делбата трябва да участва прехвърлителят, и ако имотът се падне в негов дял, това с обратно действие реализира условието на чл. 76 ЗН[5].
2.3. Относителна недействителност
Посочената задължителна практика на ВС бе отменена и преодоляна с последващ задължителен тълкувателен акт – Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК[6], докл. Емануела Балевска, според което актът на разпореждане на сънаследник – изцяло или отчасти – с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност. Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители наследници, неразпоредили дела си. Относителната недействителност по чл. 76 ЗН е особен вид недействителност. Правото да се иска прогласяване относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да бъде упражнено като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Под страх от нищожност на делбата – чл. 75, ал. 2 ЗН – при релевиране на относителната недействителност на акта на разпореждане като главна страна в процеса следва да участва сънаследника-прехвърлител по заявения иск за делба, както и приобретателят по сделката – по заявения иск по чл. 76 ЗН.
В мотивите си ВКС изрично сочи, че чл. 76 ЗН охранява само частния интерес на сънаследниците, неразпоредили се с идеална част от имота, да искат делбата да се извърши с участието само на сънаследници с оглед правото им да получат реален дял от наследството. Абсолютната нищожност цели охраняване на публичен интерес, а освен това, за разлика от правилото на чл. 76 ЗН, не допуска последващо саниране. Ето защо ВКС приема, че правилото на чл. 76 ЗН установява относителна недействителност, създадена в полза на останалите сънаследници и упражнима чрез иск или възражение в делбата (в първата й фаза) или в производство по иск за собственост.
2.4. Ограничена противопоставимост против всички увреждащи разпореждания
Последното произнасяне на ВКС по въпроса за недействителността на чл. 76 ЗН е Решение № 44 от 06.07.2017 г. по гр. д. № 3117/2016 г., I г. о.[7], докл. Светлана Калинова, което приема, че наследниците не разполагат с иск или възражение по чл. 76 ЗН, т.е. не могат да се позоват на предвидената в ТР 1/2004 г. относителна недействителност, при разпореждане с идеална част от сънаследствен имот от друг сънаследник в полза на трето лице, ако вече са извършени и други разпореждания, по отношение на които подобно възражение не е направено. В мотивите, обясняващи това тълкуване на разпоредбата на чл. 76 ЗН, ВКС приема, че ако след откриване на наследството са извършени няколко последователни разпореждания с отделни наследствени предмети, разпоредбата на чл. 76 ЗН ще намери приложение само ако възражението на неразпоредилия се с дела си сънаследник касае всички тези разпореждания, тъй като всички разпореждания в еднаква степен общо засягат интересите на този сънаследник по отношение на поделянето на сънаследственото имущество и биха могли да настъпят предвидените в чл. 76 ЗН правни последици. Неоснователно ще бъде възражението по чл. 76 ЗН, направено само по отношение на едно от така извършените разпореждания, тъй като то няма да има за последица допускане и извършване на делбата само между сънаследниците. Сънаследник, който не се е разпоредил с дела си от общото сънаследствено имущество, може, позовавайки се на разпоредбата на чл. 76 ЗН, да оспори правото на приобретателите да участват в производството по извършване на делбата, но само ако същевременно изрази воля делбата да бъде допусната и извършена между всички сънаследници. Противното тълкуване според състава на ВКС би противоречало на императивната разпоредба на чл. 34 ЗС.
Или тук принципът е: атакуват се всички разпоредителни сделки в полза на трети лица от своите сънаследници, или не се атакува нито една от тях. Именно това становище на ВКС ме накара първоначално да възприема тезата за недействителността по чл. 76 ЗН като особена ограничена противопоставимост против всички увреждащи разпореждания на сънаследниците.
3. Доктрината
3.1. Проф. Христо Тасев e първият, чието мнение следва да се спомене при прегледа на схващанията в доктрината, защото той и първи е писал – циклостилното издание на учебника му по наследствено право, впоследствие допълвано и преиздавано, и единствено по ЗН (1949), е от 1953 г. В изданията на учебника си проф. Тасев поддържа тезата, че ЗН е изоставил фикцията за декларативен характер на делбата по чл. 292 ЗН (отм.), като свързаните с тази фикция въпроси за действителността или недействителността на сделките на разпореждане от отделни наследници с наследствени предмети сега се уреждат направо от чл. 76 ЗН. Според проф. Тасев последиците по чл. 76 ЗН и чл. 292 ЗН (отм.) по отношение на тези сделки са едни и същи. Сделката е сключена под отлагателно условие – при делбата разпореденият имот да се падне в дял на прехвърлителя[8].
3.2. Откъслечни податки за схващането за правното действие на чл. 76 ЗН дава проф. Александър Кожухаров. По отношение на дарението проф. Кожухаров сочи, че „Никой не може да подарява бъдещо имуществено право – такова, което тепърва ще придобие, на което не е титуляр по време на сключването на договора (чл. 226, ал. 2 ЗЗД), освен в случая на чл. 76 ЗНасл.“[9]. По отношение на учредяването на ипотека от сънаследник проф. Кожухаров сочи, че „сънаследникът дори може да ипотекира конкретен имот от цялата наследствена маса. Но тази ипотека ще има действие само ако ипотекираният имот се пада в негов дял (чл. 76 ЗНасл)“[10]. Тези две изречения ми дават основание да заключа, че проф. Кожухаров счита, че приобретателят в хипотезата на чл. 76 ЗН не става собственик на прехвърления му дял до приключването на делбата и до поставянето в дял на имота на прехвърлителя.
3.3. В статия от 1977 г. Филип Георгиев поддържа тезата, че непадането в дял при делбата на разпоредения наследствен имот има за последица прекратяване на правата на приобретателя, т.е., че сделката е сключена под прекратително условие[11].
3.4. Доц. Кръстю Цончев в статия от 1988 г. критикува част от мотивите и тезата на Тълкувателно решение № 72/1986 г. от 09.04.1986 г., ОСГК. Той застъпва становището, че чл. 76 ЗН не урежда условие по см. на чл. 25 ЗЗД, тъй като не става дума за уговорка в договора между разпоредилия се сънаследник и третото лице приобретател, а за пряка уредба на закона на едно юридическо условие (conditio juris): сделката е висяща до извършване на делбата по силата на закона[12].
3.5. Проф. Петко Венедиков поддържа тезата, че сделката на разпореждане на сънаследник с дела му от неделения сънаследствен имот в полза на трето лице има вещнопрехвърлително действие, което може да отпадне само при една бъдеща делба, при която имотът не се е паднал в дял на прехвърлителя[13]. Недействителността по чл. 76 ЗН не е според проф. Венедиков нищожност на правната сделка по см. на чл. 26 ЗЗД, тя е създадена само в полза на останалите сънаследници, които не са се разпоредили с дела си от имота[14]. Последицата на чл. 76 ЗН според проф. Венедиков, видно от текста на разпоредбата, „който е много ясен“[15], настъпва, ако при делбата имотът не бъде поставен в дял на наследника-прехвърлител: това значи, че вън от този случай сделката си остава действителна. Действието на сделката е поставено под предвидено в закона прекратително условие: актът на разпореждане се обезсилва за в бъдеще, ако имотът, до който се отнася актът, не се постави в дял на прехвърлителя при делбата[16]. Тезата за прекратително действие за в бъдеще на делбата проф. Венедиков свързва с подробно обоснованото свое становище за транслативния характер на делбата при действието на ЗН[17].
3.6. Според Борислав Боянов[18] до сбъдване на условието по чл. 76 ЗН сделката е във висящо състояние на правно очакване. Правните последици настъпват след сбъдването на положителното суспензивно и законно условие автоматично, и то от момента на сключването на сделката. Действителността на сделката е възможност, която се реализира, щом предметът на разпореждането попадне след делбата в наследника-разпоредител.
3.7. Според проф. Русчев[19] поставянето в дял на съделителя на вещта, с която той се е разпоредил изцяло (чл. 76 ЗН), е събитие, което обуславя изпълнението на задължението и е предвидено в закона (conditio juris). Събитието според него е смесено-потестативно, тъй като зависи от волята и на задълженото лице, и на тази на трети лица[20]. Говорейки общо за обуславянето на conditio juris и за обикновеното договорно условие по чл. 25 ЗЗД, проф. Русчев сочи, че при поемането на задължения за dare сделката при сключването си произвежда само облигаторно, но не и вещно действие[21].
3.8. Според проф. Марков[22] по-добра защита на купувача може да се постигне, ако се приеме, че сделката е относително недействителна, т.е. непротивопоставима на останалите сънаследници[23]. Ефектът непротивопоставимост според проф. Марков се състои в това, че „прехвърлителят не е собственик на прехвърленото (вероятно се има предвид прехвърляне на цял сънаследствен имот, бел. моя, В. Петров) и вещното действие изобщо не може да настъпи, така че съсобствениците запазват правата си. Тази непротивопоставимост обаче е поставена под условие. При сбъдването му те вече ще са изгубили правата си върху имота, които до момента са били противопоставими на приобретателя по сделката. Още един аргумент в подкрепа на идеята за относителната недействителност на сделката може да се извлече от характера на защитавания с правилото на чл. 76 ЗН интерес. Знае се, че нормите относно нищожността имат императивен характер. От друга страна се признава, че правилото на чл. 76 ЗН има за цел да обезпечи интереса на останалите сънаследници. Това без съмнение е частен интерес, затова само на тях би трябвало да се признае правото да атакуват сделката. Същевременно те биха могли да се откажат от предоставената им защита, без това да доведе до застрашаване на обществения интерес.“
4. Методологически подход при тълкуването на кодификационните закони у нас
Преди да изложа своето становище за действието на чл. 76 ЗН, мисля, че няма да е излишно да посоча накратко своя методологически подход към тълкуване[24] на ЗН, в съпоставка с методите, застъпени в съдебната практика.
4.1. Поредност на тълкувателните способи
Видно от прегледа на съдебната практика, съдилищата не следват някаква обоснована методология при тълкуването на чл. 76 ЗН. В едни случаи е налице позоваване на целта на правния институт (защита на правото на реален дял на останалите сънаследници) и направо се прави твърдение за наличието на определен ефект на делбата (декларативния), което освен че е спорно, не е подкрепено и с аргументи – така Решение № 7/1964 г., ОСГК. В друг случай (Тълкувателно решение № 72/1986 г. от 09.04.1986 г., ОСГК) се прави смесване на няколко различни хипотези, без да се акцентира върху текста на закона или неговия исторически произход, и като се изхожда отново от целта на закона, както тя се разбира от съда, се въвежда една тежка санкция – абсолютна нищожност – която след това се смекчава чрез замърсяване чистотата на правната конструкция (въвеждане на тезата за заздравима нищожност). В трети случай правилно и обосновано се изтъква, че чл. 76 ЗН не урежда нищожност по см. на чл. 26 ЗЗД, но без особени аргументи, черпени от текста на закона, се въвежда конструкция за относителна недействителност, осъществима чрез иск или възражение на сънаследник. За сметка на липсващото позоваване и подробен анализ на текста на закона, се изтъква необходимостта от преосмисляне на тезата на Тълкувателно решение № 72/1986 г. от 09.04.1986 г., ОСГК, поради, между другото, „увеличения обем на сделките със сънаследствени имоти в резултат на извършената реституция, освободения граждански оборот с недвижими имоти, законодателно променената философия и критерии за възлагане на неподеляемите жилищни имоти, като способ за ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред“, т.е. по съображения за социална и икономическа целесъобразност. Последното по време становище, изразено в Решение № 44 от 06.07.2017 г. по гр. д. № 3117/2016 г., ВКС, I г. о., изглежда на пръв поглед най-необосновано от всички. За да отрече на касатора признатото му с ТР № 1/2004 г., ОСГК, субективно потестативно право да се позове с иск или с възражение на относителна недействителност на сделката, ВКС се позовава отново на целта на института, без посочване на текста на разпоредба от ЗН, като се прави и общо позоваване на неотносимата пряко разпоредба на чл. 34 ЗС, без посочване на конкретна алинея от нея.
Моят подход е друг.
Аз приемам, че първо трябва да се почне с текста на закона и той да се анализира сериозно. Този подход аз смятам, че трябва да бъде налице по отношение на всеки нормативен акт, но в частност особено по отношение на всички приети в периода 1944-1952 г. кодификационни нормативни актове на частното право на страната – ЗН, ЗЛС, ЗЗД, ЗС, ГПК (отм.). Дълбоко погрешно е да се смята, че те са редактирани небрежно от повърхностни юристи и че употребените в тях термини са случайни или неразбираеми, както и че могат да се подменят с други изрази, които според тълкуващите имат по-добър смисъл с оглед развитието на обществените отношения. Всеки, който е запознат малко с историята на българското законотворчество в този период, знае, че тези нормативни актове са съставяни с участието на редица именити български юристи от теорията и практиката, като особено ЗЗД и ЗН се смятат с основание за върхови постижения на българската цивилистика на съответния етап на развитието на страната ни[25]. А освен горните съображения, валидно е правилото, че законът (текстът му) е закон, а не доказателство за закон, не просто аргумент за това, каква трябва да е уредбата с оглед на днешните обществени отношения.
Целта на закона обяснява закона и помага за тълкуването му, когато той е неясен, но не може да подмени текста на закона, освен в хипотезата на стестително или разширително тълкуване, коего се налага и при сравнение с мотивите на законодателя. Именно те – мотивите[26] на законодателя, според мен, са вторият най-важен тълкувателен способ, до който може да прибегнат съдилищата, и то в хипотезата на кодификационните закони, за които вече казах. Мотивите на законодателя, стига да не противоречат на непосредствения смисъл на разпоредбата, стига да се вместват в логическия обем на разпоредбата, обясняват неясния закон, придобиват смисъла (значението) на самия закон, придобиват силата на закон, стават закон, са закон[27].
На трето място са подходите на тълкуване, изводими от целта на тълкуваната разпоредба (доколкото тя не е изяснена от текста и от мотивите на законодателя) и от сходимостта на тълкувателния резултат с обществените отношения и с интересите на засегнатите правни субекти. Веднъж установено, правилното значение на разпоредбата, то не може да се променя от съдебната практика съобразно развитието на обществените отношения, защото това би довело до подмяна на волята на законодателя[28].
4.2. Текстът на закона
Като начало, текстът на закона установява, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата.
Подчиненото изречение не се нуждае от тълкуване в случая. Главното изречение обаче се нуждае от такова. Употребеният глагол там е „съм“ в сегашно време.
Глаголът „съм“ като самостоятелен глагол има няколко значения[29]:
1. Съществувам, има ме. Докато съм аз, няма да говориш така.
2. Намирам се някъде. Тук съм. Там ли сте? Къде е майка ти?
3. Имам някакво качество, състояние, длъжност и пр. Днес съм много весел. Жена ми е болна. Те са добри работници.
Сегашното време често в литературния жанр се употребява вместо минало време, за да придаде по-голяма живост или нагледност на разказа или за да обхване понякога и по-големи пасажи от художественото творение. Все със същата цел сегашно време се употребява и вместо бъдеще време[30]. В текста на нормативни актове такава употреба на сегашно вместо бъдеще време е рядка. И все пак, тя е напълно позната, вкл. и на ЗН. Така съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството[31]. Тук несъмнено „недействителността“ настъпва в един бъдещ момент, след сключването на сделката, т.е. след извършването на завета. По-точно е да се каже, че заветът става недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. Също така по-точно е да се каже, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети стават недействителни, ако тия предмети не се паднат в негов дял при делбата. Всъщност едно от значенията на глагола „ставам“[32] е именно: променям се в някакво отношение, преминавам в ново състояние или придобивам нови качества, свойства, измерения.
Че глаголите „съм“ и „ставам“ могат да се употребяват като синоними за означаване на едно и също понятие, е видно и от сравнението на два български превода на Библията – Синодалния превод и Протестантския превод от 1940.
В първия превод[33] Битие 1:3 е преведен така:
„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.“
Във втория превод[34] стихът е даден по следния начин:
„И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.“
Горният пример, макар и да не касае нормативен текст, и макар да сравнява значение на глаголи в минало, а не в бъдеще време, ми дава аргумент да се присъединя към тезата на проф. Петко Венедиков, че текстът на чл. 76 ЗН установява първоначална действителност на сделката на разпореждане от сънаследник преди делбата с идеална част от сънаследствен имот в полза на трето лице. Сделката поражда и вещнопрехвърлително действие[35]. Едва при една вече проведена делба и ако имотът се постави в дял не на прехвърлителя, действието на сделката отпада. Това е изразено с израза, че сделката е недействителна (в бъдещ момент), т.е. става недействителна тогава, ако се случи описаната хипотеза. До този момент тя е действителна[36]. А след това тя губи своето вещнопрехвърлително действие.
4.3. Законодателният замисъл
А дали действието на сделката отпада с обратна сила, или за в бъдеще, както поддържа проф. Венедиков? За да узнаем отговора на този въпрос, трябва да се обърнем към мотивите на законодателя, създал ЗН, които, за щастие, са достъпни[37].
В мотивите на законопроекта за ЗН, внесен за обсъждане през м. октомври 1948 г., пише следното: „В сега действащия чл. 292 от Закона за наследството е установена фикция за декларативния характер на делбата. Съществуването на тази фикция с нищо не може да се оправдае. Проектът премахва тази фикция, като въпросите, които се решават и които досега бяха свързани с нея, се уреждат направо. Според чл. 72 от проекта (дословно възпроизведен в чл. 76 от окончателния текст, бел. моя, В. Петров), ако преди делбата някой от сънаследниците е извършил някое разпореждане с наследствените имоти, това разпореждане ще бъде[38] действително само ако казаните имоти се паднат в негов дял при делбата“.
Или по същество законодателят е целял при делба на наследство да запази най-важните, ако не и всички практически последици, на чл. 292 ЗН (отм.), без да прибягва до фикцията за декларативния характер на делбата. Това е изразено чрез израза: „въпросите, които се решават и които досега бяха свързани с нея [с фикцията], се уреждат направо от чл. 72(76)…“
Тук законодателната воля е ясно изразена, тя не противоречи на непосредствения текст на закона; напротив, ясно се вписва в логическия обем на разпоредбата и е част от нормата. И така, чл. 76 ЗН на практика превръща делбата на имоти, придобити по наследство, в декларативна. Какво означава това?
Според установеното у нас схващане за съсобствеността, докато тя съществува, всеки предмет е едновременно собственост на всички съсобственици; всеки един от тях има една мислена (идеална) част от собствеността във всяка вещ[39]. След извършването на делба всеки съсъбственик става изключителен собствeник на поставените в негов дял имоти; другите нямат в неговия имот дял, а той няма дял в реалните поделени имоти на другите съсобственици[40].
Теорията за транслативния характер на делбата обяснява това със замяна на идеалните части, които всеки съсобственик е имал преди делбата върху общите имоти: всеки съсобственик е отстъпил частта, която е имал в своя дял в останалите имоти, и е получил вместо нея, идеалните части, които другите съсобственици са притежавали в неговия имот. Така при делбата на наследство всеки сънаследник е правоприемник едновременно на общия наследодател, но и на останалите сънаследници, участвали в делбата[41].
Теорията на декларативния характер на делбата обявява чрез фикция (чл. 292 ЗН (отм.), също чл. 883 ФрГК) наследника съделител за правоприемник единствено на общия наследодател, като постановява, че: „Всеки наследник се брои, като да е наследил самичък и непосредствено всичките имоти, които съставляват неговия дял или му са се паднали чрез разпродажбата, и като да не е имал никога правото на собственост върху другите имоти на наследството“ – чл. 292 ЗН (отм.)[42].
Дискусиите в доктрината относно характера на делбата в нашето съвременно право никога не са спирали[43]. Трябва да се отбележи, че задължителната съдебна практика приема, че делбата има транслативен характер – т. 8, б. „б“ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/1973 г., докл. Соломон Розанис[44]. Постановлението в тази му част обаче касае спогодбата по съдебните делби, но не и делбите, чийто предмет са единствено наследствени имоти. За този последния случай според мен е обосновим единствено декларативният характер на делбата[45].
И така, изводът е, че извършена делба, при която в дял на съделител, който преди делбата се е разпоредил с идеална част от имот, не се е паднал този имот, с обратна сила води до отпадане правата на приобретателя трето лице.
5. Какъв е характерът на това отпадане на правата с обратна сила?
Както се посочи, в част от старата доктрина е изказвано становището, че става дума за прекратително условие[46]. Аз намирам аргументите на доц. Цончев, че актът на разпореждане на сънаследника не е сключен под прекратително условие, за убедителни. И наистина, нито сънаследникът, нито третото лице включват като договорна клауза условието на чл. 76 ЗН, а дори и да го направят, подобно повтаряне на бъдещ неизвестен юридически факт, предвиден в закона, не прави законното условие договорно. И все пак, касае ли се непременно за conditio iuris? За законните условия е безспорно, че не са част от правната сделка, тъй като не влизат във волеизявлението. Те за изисквания за действителност на сделката, предвидени в закона, и могат да предхождат, съпътстват или следват сключването й. При липсата на обща уредба в закона за тях не може да се каже, че подобно на чл. 25, ал. 2 ЗЗД във всички случаи сбъдването им има обратно действие[47]. И все пак, не виждам защо да не приемаме по аналогия на правото именно последиците на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и чл. 25, ал. 2 ЗЗД. – фикция за сбъдването на условието, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то, както и обратно действие на сбъднатото законно условие.
Много интересен теоретично и според мен в значителна степен сполучлив опит за обяснение на чл. 76 ЗН като реализиране на смесено-потестативно събитие, тъй като зависи от волята и на задълженото лице, и на тази на трети лица, прави проф. Русчев[48]. Тезата заслужава подкрепа, тъй като преди всичко делбата на наследство не се извършва по силата на закона, а по волята на съсобственик (чл. 69 ЗН) или на кредитор на съсобственик (чл. 500 ГПК). Освен това в производството по съдебна делба, във фазата на нейното извършване, могат да се правят искания за възлагане на имота от съделителите, а това са все действия не на закона, а на конкретни правни субекти. Все пак трябва да се има предвид, че когато актът на разпореждане е двустранен, т.е. договор, а и когато е едностранна сделка, едва ли в представите на сключващите или извършващи сделката лица фигурират евентуалните възможни действия на останалите сънаследници и на други лица.
Но и обяснението за conditio juris не ми се струва задоволително. Задоволителното обяснение на чл. 76 ЗН, отговарящо на текста на нормата, на законодателния замисъл зад нормата и на историческите традиции, които са имани предвид, е
кадуциране (отпадане по право) на вещнопрехвърлителното действие на разпоредителния акт на сънаследника върху идеална част от неделения сънаследствен имот.
Кадуцитетът като понятие е познат и най-добре анализиран във френската доктрина[49].
Примери за хипотези на кадуцитет в действащото право са непораждането на правно действие на завета на чужда вещ по чл. 19, ал. 1 ЗН и отпадането на правното действие на завещателни разпореждания в полза на бившия съпруг при последвал развод по чл. 54, ал. 1 СК[50]. Пример за кадуцитет в старото наше законодателство пък е уреденото в чл. 317, ал. 3 ЗН (отм.) правило, че дарението, направено предвид на определено бъдещо съпружество, е недействително, ако не е станал бракът.
Особеност на кадуцитета като правен институт е, че той настъпва по право, по силата на закона, без значение волята на страната, засегната от него, и без да се търси вина у тази страна. Специална законова норма обаче може да предвиди изключение от горните правила, като допусне с определен акт страната предварително или впоследствие да преодолее обезсилването (отмяната) на правната сделка[51]. Мислимо е и законът да предвиди, че кадуцитет ще настъпи само при определено виновно поведение на страна по сделката.
Друга особеност на кадуцитета, който го отличава както от недействителността по чл. 26 ЗЗД, така и от относителната недействителност, е, че той поначало действа занапред[52]. При чл. 76 ЗН, по изключение, действието е обратно – към датата на откриване на наследството, поради декларативното действие на делбата на наследствени имоти, за която говорих. Но ефектът настъпва по право и против волята на страните по обезсилената сделка.
6. Да се запази ли чл. 76 ЗН в положителното ни право?
Преди да обобщя изводите си относно ефекта на чл. 76 ЗН, мисля, няма да е излишно да се занимая и с въпроса има ли място чл. 76 ЗН в положителното ни право днес.
Доц. Цончев[53] посочва, че целта на чл. 76 ЗН да улесни делбата на цялото наследство и да не забърква сънаследниците в отношения с трети лица може да се постигне чрез запазване на чл. 76 ЗН в един бъдещ граждански кодекс на страната, но в значително променен вид, съответстващ на идеята зад чл. 33 ЗС. De lege ferenda доц. Цончев предлага следната формулировка:
„Съсобственик, който иска да извърши преди делбата разпоредително действие с дела си от отделна вещ, трябва да съобщи на останалите съсобственици. Ако бъде заведено дело за делба в месечен срок от съобщението, сделката няма действие за останалите съсобственици.“
На практика придложението е в насока на универсализиране на правилото на чл. 76 ЗН по отношение на всяка съсобственост и установяване на относителна недействителност като последица от несъобщаване за проектирана сделка или извършването на такава проектирана сделка въпреки заведено дело за делба от останалите съсобственици[54].
Негативно е становището на проф. Венедиков[55]. Според него желанието да се осигури възможност всеки сънаследник да получи реален дял, като се отстрани от делбата този, комуто сънаследник е прехвърлил идеална част от един определен имот, е недостатъчно да оправдае продължаващото съществуване на чл. 76 ЗН. Изтъква се, че чл. 76 ЗН по недоразумение е включен в действащото ни право, тъй като е проекция на правила от френското право, които нашето не възприема. Френското право урежда делбата на наследство като една чисто семейна работа, която трябва да се извърши между сънаследниците без външни лица, за да се уредят всички отношения във връзка с наследството. Френското право урежда делбата въз основа на принципа на равенството, като задължава всеки наследник да привнесе всичко, което е получил безвъзмездно от наследодателя, както и това, което е дължал на наследодателя, както и всичко, което дължи на сънаследниците във връзка с наследствената маса. Всичко това трябва по волята на закона да се уреди в рамките на делбата, за което съдът делегира съдия, който пък назначава нотариус, за извършване на част от операциите на делбата. Подобни правила ЗН и ГПК не уреждат, поради което проф. Венедиков счита, че не е оправдано чл. 76 ЗН да продължава да съществува у нас.
Аз мисля, че ще бъде неправилно да бъде отменен чл. 76 ЗН изцяло и направо. Преди всичко, исторически, причината да възникне фикцията за декларативния характер на делбата на наследство във Франция, последица на която е недействителността на разпоредителните актове на сънаследник с неговата идеална част от отделен наследствен имот в полза на трето лице преди делбата, не е желанието да се приключат бързо и ефективно делбите на наследства. Причината е съдбата на ипотеките и възбраните, които са тежали върху идеална част от наследствен имот, принадлежаща на сънаследник след делбата[56]. При липсата на чл. 76 ЗН всеки сънаследник би могъл да учреди ипотека върху идеалната част от всеки един сънаследствен недвижим имот за свои лични дългове, като тези ипотеки при делбата биха обременили сънаследниците, в чийто реален дял би се паднал имотът (чл. 173, ал. 1 ЗЗД)[57]. А това е изключително неудобно и не улеснява делбите, напротив, затруднява ги. И принуждава сънаследниците взаимно да плащат личните си дългове, за да се освободят от ипотеки, учредени преди делбата[58]. Напротив, при действието на чл. 76 ЗН учредените преди делата ипотеки като действия на разпореждане са поставени под сериозната угроза на кадуциране.
7. Обобщение и заключение
Чл. 76 ЗН не урежда хипотеза на нищожност на разпоредителния акт на сънаследника с идеална част от неделен сънаследствен имот.
Противно на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК, чл. 76 ЗН не урежда и относителна недействителност, която се реализира чрез иск или възражение.
Последицата, визирана в чл. 76 ЗН, настъпва по право и с обратно действие.
Най-рационалното обяснение на последицата е предвиден в закона случай на кадуцитет – последващо обезсилване (загуба на правната ефективност) на правната сделка поради настъпването на предвиден в закона юридически факт. В изключение от други случаи на кадуцитет, тук действието на чл. 76 ЗН е обратно – към момента на откриване на наследството. Това обяснявам с тезата, че делбата на наследство, за разлика на делбата на съсобственост, възникнала на друго основание, у нас и по действащото право има декларативен, а не транслативен характер.
Бележки под линия:
[1] Публ. в сп. Български законник, 1994, № 4.
[2] Достъпно на сайта на ВКС, http://www.vks.bg/.
[3] Така изрично Решение № 7 от 03.01.1964 г. по гр. д. № 121/1963 г., ОСГК, ПИС „Апис“.
[4] Сб. Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Република България по граждански дела (1953-1994). С., СЮБ, 446-449.
[5] Това тълкувателно решение се критикува от Боянов, Б. Спорно ли е Тълкувателно решение № 72 от 1986 г. на ОСГК на Върховния съд. // Държава и право, 1988, № 5, с. 71, с аргумента, че то противоречи на режима на придобиване и разпореждане с недвижими имоти между граждани, установен в Закона за собствеността на гражданите от 1973 г. Конкретно, ЗСГр (отм.) забранява придобиването на втори (а впоследствие трети – за жилищата) недвижим имот, поради което лицата, получили недвижим имот в наследство, често прехвърлят своите идеални части на трети лица, за да спазят закона, а приобретателите участват в делби, които според постановките на ТР 72/1986 г. са нищожни. Това според автора е „правен, но и логически абсурд“. На тези аргументи Розанис, С. Наследяване, завещание, делба. 4 прераб. и доп. изд. С.: Фенея, 1996, с. 115, възразява, че не е необходимо наследникът нито да прехвърля своята идеална част от наследствения имот на трето лице, нито да отчуждава личния си имот, а е достатъчно в сроковете по ЗСГр (отм.) да предяви иск за делба. Спорът сега има историческо значение, но опасността за обявяване за нищожни по чл. 75, ал. 2 ЗН на делби, извършени с приобретатели по чл. 76 ЗН, е напълно реална, въпреки възраженията на Розанис.
[6] Сб. Съдебна практика по граждански дела на Върховния съд и Върховния касационен съд на Република България (1953-2008, 2008-2014). Съст. С. Тасев и Вл. Тодоровски. С.: Нова звезда, 2015, 320-340.
[7] Вж. анотацията на решението у Ставру, Ст., Р. Неков (съст.). Предизвикай: Съдебната практика! 290-ник: „Гражданско право“. С.: Сиела, 2018, 467-476.
[8] Тасев, Хр. Българско наследствено право. 4 осн. прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1987, 184-185.
[9] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 3 изд. С.: Наука и изкуство, 1965, с. 226.
[10] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационните отношения. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 608. В предходното изречение, в което се говори за ипотека върху дял от съсобствения имот, обаче се говори за съсобственик и се цитират разпоредби от ЗС, поради което съществува неяснота дали проф. Кожухаров е разсъждавал върху хипотезата на чл. 76 ЗН, който има предвид само разпореждане при съсобственост, възникнала от наследяване.
[11] Георгиев, Ф. Приложно поле на чл. 76 от Закона за наследството. // Социалистическо право, 1977, № 5, с. 46.
[12] Цончев, Кр. Член 76 от Закона за наследството. // Държава и право, 1988, № 10, 83-84. По-рано (Цончев, Кр. Съдебна делба. 2 изд. С.: Наука и изкуство, 1985, с. 29) авторът посочва, че дали ще се приеме, че сделката е действителна, но впоследствие може да се окаже недействителна, ако при делбата нейният предмет се падне не в дела на отчуждителя, или ще се приеме тезата за отложено действие на прехвърлянето, е въпрос на „словесна разлика“, което не води до различни изводи по отношение на правото на останалите сънаследници да искат делба направо с отчуждителя, като пренебрегнат приобретателя. Разлика обаче има относно вещнопрехвърлителното действие на сделката – при едното становище сделката има такова действие, а при другата – няма.
[13] Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. С.: Наука и изкуство, 1975, с. 139; Венедиков, П. Прехвърляне на наследствен имот или дял от наследствен имот (чл. 76 ЗН). // сп. Български законник, 1994, № 4, 10-14; Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд. С.: ИК „Петко Венедиков“, 2000, 82-85, 157-158.
[14] Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд…, 83-85, на което място се подлага на аргументирана критика тезата на ВС в т. 1 от Тълкувателно решение № 72/1985 г. от 09.04.1986 г., ОСГК.
[15] Венедиков, П. Прехвърляне на наследствен имот или дял от наследствен имот (чл. 76 ЗН). // сп. Български законник, 1994, № 4, с. 11.
[16] Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд…, с. 157.
[17] Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд…, 156-158.
[18] Боянов, Б. Цит. съч., с. 71.
[19] Русчев, Ив. Действия на разпореждане с чужди права. Правна същност и признаци. // ГСУЮФ, т. 85, 1992. С.: УИ „Св. Кл. Офридски“, 1996, с. 164.
[20] Русчев, Ив. Действия на разпореждане с чужди права…, с. 162. Авторът не визира конкретно чл. 76 ЗН, но може да се предположи, че мисълта му е, че както разпоредилият се сънаследник с дела от имота, така и всеки друг сънаследник може да иска делба, при която може да се реализира или да не се реализира хипотезата на чл. 76 ЗН.
[21] Русчев, Ив. Действия на разпореждане с чужди права…, с. 161, теза, която обаче е критикувана у Марков, М. Разпореждане с наследствен имот преди делбата. // Собственост и право, 2001, № 3 (EPI Online), с аргумента, че „значението на conditio juris трябва да се разбира общо, за цялостното действие на сделката, тъй като никъде не е казано, че се отнася само до вещния ефект“. Аз мисля, че при липсата на изрична уредба на законните условия, теорията има широко поле за разсъждения относно действието на разпореждания от вида на коментираните от проф. Русчев. Склонен съм да подкрепя неговата принципна теза, която обаче не коментира пряко хипотезата на чл. 76 ЗН – разпореждане с принадлежащата на сънаследника идеална част от конкретен наследствен предмет.
[22] Марков, М. Цит. съч.
[23] Проф. Марков цитира р. № 603-95-I, Сб., с. 105: „Разпоредбата на чл. 76 ЗН за относителна недействителност на разпореждането с отделни наследствени имоти е създадена в интерес на сънаследниците, за да защити правата им спрямо приобретателите…“
[24] За различните тълкувателни методи в частното право вж. класическото изследване на Апостолов, Ив. Еволюцията на континенталната тълкувателна теория. // ГСУЮФ, Т. LXI (1946), 1-78, Т. LXII (1947), 1-74, достъпно и на сайта „Съдебно право“ от 16.04.2015 г. (http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/0k7yyv6rrddhi163zq1bu1xldrt39n).
[25] Вж. оценката на Петров, Вл. Правото на собственост в българското законодателство – уредба между три конституции. // Сб. 20 години от приемането на Конституцията на Република България. Материали от научна конференция във Велико Търново, 3 юни 2011 г. Съст. Зл. Орсов. С.: Софи-Р, 56-58. В случая не става дума за някакво сляпо преклонение към таланта и способностите на определена група юристи в миналото, а за акцент на добре установения исторически факт, че кодификационното законодателство в този исторически период (1944-1951 г.) е работено системно и редактирано внимателно, вкл., за да бъдат отстранени противоречия и словесни неудачи от отмененото законодателство. Вж. напр. сведенията на Венедиков, П. Коментар на Наредбата-закон за брака. С.: печ. Хр. Пехливанов, 1947, 1-6; вж. и Мотивите към законопроекта за наследството и последстващите обсъждания преди приемане на сегашния ЗН в Стенографски дневник от 20 заседание от втората редовна сесия от 29 декември 1948 г. на VI-то Велико народно събрание, достъпен на следния адрес: http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013070512360229121948_20.pdf.
[26] Под мотиви на законодателя имам предвид основно т.нар. „подготвителни работи“ (traveaux pr?paratoires). Към тях следва да се добавят и правните норми, които са регулирали същата материя, но сега са отменени. Анализът на двата факта – на подготвителните материали при приемането на закона и на отменената уредба – съвкупно дава историческия начин на тълкуване, който цели да реконструира актуален правен текст посредством издирване на историческата воля на законодателя. Вж. Ташев, Р. Теория на тълкуването. С.: Сиби, 2001, 243-244.
[27] Вълканов, В. Към въпроса за съдебния контрол върху административните актове, накърняващи субективните права на гражданите. // Правна мисъл, 1968, № 5, с. 54.
[28] Изключвам случаите на изпадане на разпоредба в desuetudo поради дългогодишно неприлагане. Съвременното ни право изглежда не познава такъв случай на неприлагане на закон поради дългогодишното му неприлагане от съдилищата. Познати са обаче случаи на изпадане в забвение на задължителни тълкувателни актове. Вж. статията ми Петров, В. Може ли да бъде намалена поради прекомерност законна неустойка? // Електронно издание „Предизвикай правото!“, ISSN 1314-7854 (14.05.2017 г.) –https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/namalyavane-zakonna-neustoika/.
[29] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Български тълковен речник. 4 изд., доп. и прераб. от Д. Попов. С.: Наука и изкуство, 2013, с. 948. Оттам са и дадените примери за употребата на думата.
[30] Андрейчин, Л., К. Попов, Ст. Стоянов. Граматика на българския език. С.: Наука и изкуство, 1977, 226-227.
[31] За завета на чужда вещ вж. дискусионната работа на Недев, Д. Възможно правно основание за добросъвестно владение ли е заветът? // Собственост и право, 2015, № 3 (приложение), достъпна също и в Електронно издание „Предизвикай правото!“, , ISSN 1314-7854 – https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/zavet-vladenie/.
[32] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Български тълковен речник…, с. 921, четвърто значение на глагола „ставам“.
[33] Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Вехтия и Новия завет. Изд. на Св. Синод на Българската църква. 8 изд., по изданието на Св. Синод на БПЦ от 1982. С.: Българско библейско дружество, 2012, с. 1.
[34] Достъпен тук: https://biblia.bg/.
[35] Така и Георгиев, Ф. Цит. съч., с. 42.
[36] Ето защо изпитвам съмнение в тезата на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2004 г., че останалите сънаследници, неразпоредили се с дела си, могат да се позоват на твърдяната относителна недействителност освен в делбено производство и в производство по предявен ревандикационен иск. Тези сънаследници според мен не могат да ревандикират прехвърлената на третото лице идеална част от имота, нито могат да се противопоставят на ревандикацията на тази идеална част от третото лице приобретател, тъй като тя му принадлежи. Сънаследниците могат да искат делба без участието на това трето лице, но докато такъв делбен иск не бъде предявен, уважен и имотът поставен в дял на сънаследник, различен от прехвърлителя, идеалната част от имота принадлежи на третото лице.
[37] Стенографски дневник.., цит. място.
[38] Това бъдещо време в мотивите е доста интересно. То може да значи, че идеята на законодателя е първоначално сделката да бъде недействителна и да стане действителна едва съобразно изхода на делбата. На мен обаче ми се струва, че законодателят не е искал да приеме това. Съображения в текста по-горе.
[39] Венедиков, П. Ново вещно право. 2 изд. С.: ИК „Петко Венедиков“, 1999, 83-85.
[40] Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд…, 156-157.
[41] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследвания. Прев. Т. Наследников, с предговор от д-р Й. Фаденхехт. С.: Народна печ. „Гутенберг“, 1921, с. 275.
[42] За тази теория вж. Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд…, с. 157, както и Планиол, М. Цит. съч., 275-280.
[43] Вж. аргументи „за“ и „против“ у Цончев, Кр. Съдебна делба… с. 355-359, както и разбора на становищата на авторите, цитирани у Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С.: Сиела, 2017, 277-279.
[44] Сб. Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Република България по граждански дела (1953-1994). С., СЮБ, 390-401.
[45] Делбата обявява за декларативен акт Василев, Л. Българско вещно право. 2 прераб. изд. от акад. Ч. Големинов. С.: Нова звезда, 2001, с. 401 (текстът е писан през 60-те години на XX век и е публикуван едва пред 90-те години на XX век за първи път), позовавайки се на чл. 112, б. „г“ ЗС. В същия смисъл Цончев, Кр. Съдебна делба…, с. 356, приема, че ако делбата беше чист транслативен акт, нямаше да има нужда от обособяването на б. „г“ в чл. 112 ЗС, а тя щеше да бъде включена в б. „а“ на чл. 112 ЗС. Този аргумент се отрича от Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси…, с. 157, под линия, според мен неоснователно. Аргумент за декларативния характер на делбата от чл. 112, б. „г“ ЗС, тълкуван в систематическа връзка с чл. 112, б. „а“ ЗС, може да се извлече. Неслучайно акад. Василев и доц. Цончев независимо един от друг се позовават на тези разпоредби. Признавам обаче, че този аргумент е много слаб. В мотивите на законопроекта за собствеността, обнародвани в Стенографския дневник от второто заседание на четвъртата редовна сесия на Първото народно събрание на НРБ от 2 ноември 1951 г. (достъпен на следния адрес: http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013052302311202111951_2.pdf), няма никакви съображения за естеството на актовете по чл. 112, б. „г“ ЗС. Освен това няма нужда да се припомня, че ЗН е приет от ВНС, а ЗС – от първото обикновено НС при действието на Димитровската конституция, т.е. от орган с различен персонален субстрат.
[46] Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. V. Второ изд. С.: печ. Т. Т. Драгиев &С-ие, 1927, с. 370, който се позовава и на по-стара френска и белгийска доктрина.
[47] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. 2 изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 438.
[48] Русчев, Ив. Цит. съч., с. 164.
[49] Речникът Lexique des termes juridiques. 15e ed. Par Raymond Guillien, Jean Vincent, Serge Guinchard, Gabriel Montagnier. 2005. Dalloz-Sirey, дефинира кадуцитета (caducit?) като състояние на един правен акт, който e валиден, но е лишен от действие по причина на настъпване на факт след неговото [на правния акт] създаване. А също така един завет е кадуциран, ако заветникът умре преди завещателя.
[50] Тезата за кадуцитет в хипотезата на чл. 54, ал. 1 СК съм застъпил в своята статия Петров, В. За уголемяването на дяловете при наследяването по завещание. // Съвременно право, 2011, № 1, достъпна в допълнен вариант на Електронното издание „Предизвикай правото!“, ISSN 1314-7854 (29.01.2012 г.) – https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/ugolemiavane-dial-zaveshtanie/. Хипотезата се разглежда и у Матеева, Ек. Семейно право на Република България. Варна: ВСУ, „Черноризец Храбър“, 2010, с. 264, която характеризира действието на нормата на чл. 54, ал. 1 СК като отпадане на правните последици на завещанието по силата на закона, ipso jure, автоматично поради настъпването на факт, предвиден в закона – развода. Логиката на това законодателно разрешение според проф. Матеева е, че след развода отпада „презумптивното юридическо оправдание“ на завещателни разпореждания, направени от съпруг на съпруг преди развода. „Презумптивно юридическо оправдание“ обаче правните сделки не съдържат в своето волеизявление. Те или съдържат чисти волеизявления, или съдържат волеизявления с модалитети. Освен това в предвидените от закона случаи мотивът на страните за сключване на сделката има правна релевантност. В останалите случаи за обяснението на явления като кадуцитета авторите в старата доктрина са използали понятия като „предпоставката“ като особено недоразвито условие (проф. Бернхард Виндшайд), causa finalis (проф. Любен Диков) и др. Вж. разбор на мненията, вкл. и разпалена критика на тези на проф. Венедиков и проф. Диков за съдбата на даренията на годеници при развален годеж по чл. 317, ал. 2 ЗН (отм.), у Фаденхехт, Й. Пак по въпроса за връщане на годежните подаръци при несъстоял се брак. // Правна мисъл, г. VII(1941), № 9-10, 606-620.
[51] Напр. чл. 54, ал. 2 СК изрично сочи, че изгодите на завещателните разпореждания не губят действие, ако завещателят изрично е посочил, че ще имат действие и след развода. За тази хипотеза вж. цитираната моя статия.
[52] Фаденхехт, Й. Пак по въпроса за връщане на годежните подаръци…, с. 612.
[53] Цончев, Кр. Член 76 от Закона за наследството…, 87-88.
[54] Ако мога да спекулирам, склонен съм да мисля, че предложението на доц. Цончев има своя произход в уреденото в чл. 60 ЗИСС (отм.) право на кредиторите на сънаследник да се „намесват“ в делбата на наследството и да „оборват“ една извършена делба, когато тя е извършена с измама или въпреки техен формален (изричен) протест. За това правило и за приложимостта на Павловия иск при делба с участието на длъжника вж. Венедиков, П. Положение на кредиторите при делбата. // Архив за правни науки, г. I (1940/1941), № 1, 29-43, достъпна и на сайта „Съдебно право“ от 23.07.2017 г. (http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2017/7/23/-).
[55] Венедиков, П. Прехвърляне на наследствен имот или дял…, 13-14.
[56] Планиол, М. Цит. съч., 276-279.
[57] Делбата, която има транслативен характер, включва замяна на идеални части от делените имоти.
[58] Според Марков, М. Ипотеката. С.: Сиби, 2008, с. 113, ипотека, учредена върху идеална част от съсобствен имот, продължава да тежи върху имота и след делбата, като, ако имотът не се падне в дял на ипотекарния длъжник, съсобственикът, в чийто дял се падне имотът, може да търси отговорност за съдебно отстранение по чл. 73, ал. 1 ЗН, ако ипотечното право бъде реализирано против него. Отговорност за съдебно отстранение е била предвидена и в чл. 293 ЗН (отм.) и още тогава се е считало, с основание, че това е своеобразно отстъпление от фикцията за декларативния характер на делбата (Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. изд. С.: Книпеграф, 1945, с. 316), което се налага от съображения за справедливост. Примерите за съдебно отстранение след делбата обаче са случаи, в които деленият и възложен в дял имот не е бил собственост на наследодателя или е бил обременен със сервитут или ипотека от наследодателя – вж. Венедиков, П. Система…, 317-319. Изобщо аз считам, че неточно Марков, М. Ипотеката…, с. 112, приема, че чл. 76 ЗН не е приложим при учредена за личен дълг от сънаследник ипотека върху идеална част от сънаследствен имот преди делбата. Учредяването на ипотечен дълг е несъмнено акт на разпореждане (Марков, М. Ипотеката…, с. 210) и попада под хипотезата на чл. 76 ЗН.
