1. Увод
Чл. 2, ал. 1 ЗЗДН обявява за домашно насилие всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Втората алинея на същата разпоредба обявява за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
Извършването на акт на домашно насилие против лице, посочено в чл. 3 от закона, е основание за налагане от страна на районния съд на една или няколко от мерките, посочени в чл. 5, ал. 1 от закона (1. задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие; 2. отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда; 3. (доп. – ДВ, бр. 102 от 2009 г., в сила от 22.12.2009 г.) забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда; 4. временно определяне местоживеенето на детето при пострадалия родител или при родителя, който не е извършил насилието, при условия и срок, определени от съда, ако това не противоречи на интересите на детето; 5. задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми; 6. насочване на пострадалите лица към програми за възстановяване). Паралелно с това, при уважаване на молба за защита от домашно насилие районният съд е длъжен да наложи и глоба по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН в размер от 200 лв. до 1000 лв.
Въпросите какво е правното естество на акта на домашно насилие и на неговите правни последици – мерките по чл. 5, ал. 1 и глобата по чл. 5, ал. 4 от закона – са твърде любопитни от теоретическа гледна точка и несъмнено интересни за учените. Те обаче имат и важно практическо значение. Давайки правилен отговор на тези въпроси, можем да дадем и необходими за съдебната практика отговори на въпросите:
– необходима ли е внемяемост у извършителя на акт на домашно насилие, за да отговaря по ЗЗДН;
– каква е минималната възраст на извършителя на домашно насилие;
– може ли акт на домашно насилие да се извърши по непредпазливост;
– може ли да се кумулира прилагането на мерките по чл. 5, ал. 1 и глобата по чл. 5, ал. 4 от закона, от една страна, и наказателна отговорност по НК за същия акт, от друга.
2. Представлява ли домашното насилие правонарушение?
Правонарушението се дефинира като виновно неправомерно юридическо действие (деяние), причинило настъпване на общественоопасни вреди и водещо до пораждане на юридическа отговорност[1]. Юридическата отговорност се налага посредством възникване на задължение за извършителя да понесе определено му наказание за правонарушението, което най-общо може да се дефинира като отнемане или увреждане на правно защитени блага на дееца, което държавен орган налага на дееца заради извършеното от него забранено деяние[2].
В правната литература е обосновано становището, че домашното насилие представлява правонарушение[3], с аргументи за 1. уреденото в чл. 4, ал. 1 от закона право на пострадалия да се обърне за защита до съда заради извършения акт на насилие; 2. уредената в чл. 5, ал. 4 от закона глоба, която може да се кумулира с други видове юридическа отговорност съгласно чл. 1, ал. 2 от закона; 3. със съдържащата се в мерките по чл. 5, ал. 1 от закона принуда, която има отчасти санкционно-охранителен характер.
Напротив, според друго становище в доктрината мерките по чл. 5, ал. 1 от закона не представляват наказание, респ. актът на домашно насилие сам по себе си не представлява правонарушение[4]. Приема се, че макар и определени от съд, мерките по чл. 5, ал. 1 от закона не представляват наказание и санкция спрямо лицето, срещу което са наложени. Прилагайки мярка по чл. 5, ал. 1 от закона, съдът не налага нито административна, нито наказателна отговорност, а взема мярка за преустановяване на актове на физическо, психическо, емоционално насилие, респ. предотвратява проявата на подобни актове в бъдещето или ограничава вредните последици от извършените актове на насилие[5]. Мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН се квалифицират като принудителни административни мерки, налагани от съд[6].
Тезата, че актът на домашно насилие е правонарушение, е според мен вярна, що се отнася до уредената в чл. 5, ал. 4 от закона санкционна последица – глоба. Уредените в чл. 5, ал. 1 от закона мерки навлизат в правната сфера на извършителя на домашното насилие, неблагоприятни са за него и са свързани с извършеното от него домашно насилие. Те следователно биха могли да се квалифицират и като наказание за извършен противоправен акт. Да доведем по-нататък логическите изводи от това съждение.
Какъв вид правонарушение е актът на домашно насилие?
Желанието да получим отговор или поне насоки за търсене на отговор на вълнуващите практиката въпроси, отбелязани в т. 1, е това, което трябва да изключи тезата, че домашното насилие е sui generis правен институт, който не бива пряко да бъде асoцииран с нито един от познатите институти на юридическа отговорност и други мерки за въздействие.
Домашното насилие поначало не е криминализирано в НК, тъй като няма общ състав на престъпление домашно насилие. То е квалифициращ признак в някои състави на престъпления от специалната част на НК, водещ до засилване на наказателната репресия. Престъпен състав на определени видове актове на домашно насилие е преследването (stalking) по чл. 144а НК, ДВ, бр. 16/2019 г.
Домашното насилие по чл. 2, ал. 1 ЗЗДН поначало е вредоносно[7], поради което е основание за ангажиране на гражданската отговорност за обезщетение за вреди на извършителя по чл. 45 ЗЗД. Тази отговорност обаче се реализира в рамките на друго правоотношение, стоящо извън приложното поле на ЗЗДН. Не би могло да се твърди, че ЗЗДН е специален закон, уреждащ гражданска отговорност.
Домашното насилие стои най-близко до административното нарушение.
Дефиницията на административно нарушение, дадена от чл. 6 ЗАНН, е деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред).
Формалният белег „налагано по административен ред“ трябва да отпадне, тъй като е несъществен – чл. 47, б. „в“ ЗАНН допуска в предвидените от закона случаи административни наказания да се налагат от съд или прокурор.
Същественият белег е деянието да нарушава установения ред на държавно управление, да има административен характер. Да се твърди, че домашното насилие има административен характер, че нарушава реда на държавното управление, само на пръв поглед е абсурдно. В действителност, тезата може да се нарече дори убедителна. Ето аргументи:
Отделните граждани в това им качество не извършват властнически актове на държавно управление, нито са натоварени с осъществяването на публични задачи. На гражданите могат да бъдат възлагани определени административноправни задължения, от една страна, а, от друга, те могат и да се ползват с права от административен характер, но и в двата случая това става в рамките на административни правоотношения, в които участва административен орган[8]. По тази причина прокурорският (и съдебният) надзор за законност в областта на администрацията поначало не може да обхване действията на гражданите, а само на административните органи, страна по правоотношенията[9].
Изключението е едно: самоуправството[10].
При отменената уредба на правомощията на прокурорските органи до 1991 г. на прокурора се е давало правото да разпорежда възстановяването на по-рано съществуващи фактически положения, които са били изменени самоуправно. Приемало се е, че това е изключително правомощие на прокурора, разкриващо иначе неприсъщи белези на общия надзор за законност на прокуратурата[11]. Изключителният характер на правомощието се обуславял от изключителността на правното и фактическо положение, по повод на което прокурорът прибягва до тази мярка – при самоволни действия на граждани, които неоторизирани от правото и в нарушение на установения ред със собствени действия предизвикват промяна, угодна за тях. Приема се, че на правния порядък в неговата цялост е нанесен удар чрез подобни самоуправни действия, при които едно частно лице става само съдия на собствените си действия и по пътя на саморазправата разрешава един въпрос, пренебрегвайки правовия ред, което налага и намесата на публичната власт.
По същия начин, както за правния ред не може да бъде безразлична саморазправата на един частноправен субект с друг, самоволната промяна на фактическото положение в правната сфера на частноправните субекти, след приемането на ЗЗДН за правния ред не може да бъде безразлично насилническото, поставящо в подчинение пострадалия от извършителя на домашно насилие поведение. Извършването на подобно поведение от едно частно лице спрямо друго, дори и при, а именно именно поради, близката връзка между пострадалия и извършителя по чл. 3 от закона, не следва да остане на плоскостта на частното право, а обосновава намесата на публичната власт.
Горните аргументи дават сериозно основание да се поддържа, че актовете на домашно насилие са административни нарушения, за извършването на които се налагат административни наказания (и/или принудителни административни мерки) от съда.
Възприемането на тази теза веднага дава отговор на мъчещи съдебната практика въпроси:
– Необходима е внемяемост[12] у извършителя на акт на домашно насилие, за да отговаря по ЗЗДН (чл. 21, ал. 1 ЗАНН).
– Вменяеми са поначало и децата, навършили 16 години (чл. 21, ал. 2 ЗАНН).
– Поначало акт на домашно насилие може да се извърши и по непредпазливост (чл. 7 ЗАНН).
– Глобата по чл. 5, ал. 4 от закона, от една страна, и наказателна отговорност по НК за същия акт, от друга, не могат да се кумулират (въпреки чл. 1, ал. 2 ЗЗДН), тъй като се нарушава принципът ne bis in idem (ТР № 3/2015 г., ОСНК, чл. 33, ал. 2 ЗАНН[13]).
– Мерките по чл. 5, ал. 1 от закона, ако се приеме, че съставляват не наказание, а принудителни административни мерки, могат да се кумулират с гражданска, административнонаказателна и наказателна отговорност по специални закони.
3. Мерките за защита от домашно насилие не представляват санкции
Аз смятам, че както мерките по чл. 5, ал. 1 от закона, така и глобата по чл. 5, ал. 4 от същия закон не представляват административни наказания, нито принудителни административни мерки.
Актът на домашно насилие е правонарушение, но законодателят не е длъжен като логическа необходимост да наложи непременно конкретен вид наказание за извършено правонарушение, да реагира именно с наказание срещу правонарушението. Вместо това той може да предвиди мярка или мерки за въздействие, с които да прекъсне извършването на актове на правонарушението, да предотврати извършването на такива правонарушения в бъдеще и да намали или премахне вредните последици от извършените правонарушения. Точно това е целта на мерките по чл. 5, ал. 1 от закона – защита на пострадалото от домашното насилие лице[14].
Глобата по чл. 5, ал. 4 от закона несъмнено е наказание, но тя не определя естеството на правния институт домашно насилие, нито превръща мерките по чл. 5, ал. 1 от закона като главни или съпътстващи наказания на глобата по ал. 4 от същия член. Понеже вече направих аналогията на домашното насилие със самоуправството, уместно е да спомена владелческата защита и глобата по чл. 360 ГПК. Известно е, че когато уважи владелчески иск по чл. 76 ЗС, гражданският съд е властен да наложи глоба до 1000 лв. Въпреки това правомощие никой никога не е поддържал, че уважавайки владелческия иск, т.е. давайки владелческата защита, гражданският съд налага наказание. Възстановяването на владението, което е било отнето по скрит начин или чрез насилие, не е наказание за ответника нарушител. По същия начин и мярката по чл. 5, ал. 1 от закона не се превръща в наказание само поради „придружаването й“ от глобата по ал. 4 на същата разпоредба. Глобата е проблематична с оглед спазването на принципа за ne bis in idem на чл. 4, § 1 на Протокол № 7 към ЕСПЧ, който обаче не се интересува непременно от квалификацията на наказанието като престъпление, административно нарушение, простъпка, дисциплинарен деликт и пр.[15]
Моето мнение е, че е пресилено да считаме глобата по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН като административно наказание по ЗАНН, а актът на домашно насилие – като административно нарушение по същия закон[16]. Извод в тази насока би противоречал на правилото на § 1 ЗР ЗЗДН, според която за неуредените в този закон въпроси се прилагат съответно разпоредбите на ГПК (а не на ЗАНН).
И така, мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН съставляват мерки на принудително въздействие върху правната сфера на извършителя на акт на домашно насилие, налагани с цел защита на пострадалото лице. Глобата по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН е наказание за извършения акт на домашно насилие, но не представлява нито наказание за престъпление, нито административно наказание. Изводите от това са следните:
– Необходимо и достатъчно е извършителят на акт на домашно насилие да разбира свойството и значението на мерките по чл. 5, ал. 1 от закона, и то по време на налагането им, защото в противен случай те не биха действали ефективно.
– Няма долна граница на възрастта за „отговорност“ по ЗЗДН. Необходимо е само фактическо разумение у извършителя.
– Поначало акт на домашно насилие може да се извърши и по непредпазливост[17].
– Глобата по чл. 5, ал. 4 от закона, от една страна, и наказателна отговорност по НК за същия акт, от друга, не могат да се кумулират (въпреки чл. 1, ал. 2 ЗЗДН), тъй като се нарушава принципът ne bis in idem (ТР № 3/2015 г., ОСНК).
– Мерките по чл. 5, ал. 1 от закона могат да се кумулират с гражданска, административнонаказателна и наказателна отговорност.
Бележки под линия:
[1] Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понатия. 4 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2010, с. 240; Русев, Б. Домашното насилие. Понятие и семейноправни аспекти. С., ИК „П. Венедиков“, 2020, с. 47.
[2] Петров, В. Наказанието в публичното право – опит за дефиниция и приложение на дефиницията. Разграничения. – В: Право и права. Сборник в памет на проф. д-р Росен Ташев. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 2016, с. 559.
[3] Русев, Б. Цит. съч., с. 47-55.
[4] Чифчиева, М. Административна принуда при прилагане на мерките за защита от домашно насилие. // De Jure, 2016, с. 75 и сл.
[5] Чифчиева, М. Цит. съч., с. 78.
[6] Чифчиева, М. Цит. съч., с. 78-79.
[7] Вж. обсъждането у Русев, Б. Цит. съч., с. 43-46.
[8] Вж. обаче широката дефиниция за административен орган на § 1, т. 1 ДР АПК.
[9] Така за общия надзор за законност по уредбата до 1991 г. Ангелов, А. Общ надзор за законност на прокуратурата в Народна Република България. С., изд. БАН, с. 101. Понастоящем общият надзор за законност на прокуратурата се отрича като институт на конституционното и административното ни право както в доктрината (Велчев, Б. Проблеми в наказателната политика в Република България. С., Сиела, 2012, с. 185-193; Янкулова, Св. Прокурорът в административния процес. С., Сиби, 2016, с. 70-74; Янкулов, Андр. Прокурорски надзор ли бе да го опишеш. // в-к „Капитал“, 22.03.2020 г., електронна публикация, достъпна на следния адрес: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2020/03/22/4044214_prokurorski_nadzor_li_beshe_da_go_opishesh/), така и в практиката на Конституционния съд (Решение № 4 от 16.03.2017 г. по конст. д. № 16/2016 г., КС, докл. Б. Велчев).
[10] Ангелов, А. Цит. съч., с. 102.
[11] Ангелов, А. Цит. съч., с. 169 и сл.
[12] Георгиев, Ив. Практически проблеми при прилагане на Закона за защита от домашното насилие (гражданскоправни аспекти). С., Национален институт на правосъдието, 2014, с. 32-33, сочи, че извършителят трябва да бъде вменяем „от гледна точка на наказателното право“, но на същото място обсъжда и запрещението.
[13] Георгиев, Ив. Цит. съч., с. 49, приема, че глобата по чл. 5, ал. 4 от закона не е нищо друго освен административно наказание, налагано по специален ред.
[14] Георгиев, Ив. Цит. съч., с. 42; Вълкова, Г., М. Дончева. Защита от домашно насилие – практически проблеми при актове на насилие, последващи издадена заповед по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. // Адвокатски преглед, 2018, № 3, достъпна и на сайта „Съдебно право“, от 13.02.2019 г., http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2019/2/13/-5-1-; Голева, П. Домашно насилие – правни проблеми. // Собственост и право, 2019, № 9, с. 45-54.
[15] Вж. анализа на Русев, Б. Цит. съч., с. 51-55.
[16] В който смисъл е налице например становище в практиката на I въззивен брачен състав на СГС.
[17] Обратното Русев, Б. Цит. съч., с. 101-102. Аз мисля, че макар повечето форми на домашно насилие да предполагат умишлени действия на извършителя, някои форми допускат и извършването на домашно насилие по непредпазливост.