"Материалноправни и процесуални въпроси на неоснователното обогатяване в българското международно частно право

 

Автор: ДЕЯН ДРАГИЕВ

Софийски университет „Св. Климент Охридски

 

I. Квалификация

1. Квалификацията на неоснователното обогатяване в различните правни системи

1.1. Континенталната (романогерманска) правна доктрина достига до сравнително хармонизирано и единно понятие за неоснователно обогатяване. То е основано на разбирането, че при наличие на разместване на имуществени блага, при което едно лице се обогатява, а друго – обеднява, размерът на разместването подлежи на възстановяване от обогатилия се, ако липсва правно основание за това разместване1.

1.2. Общото (англосаксонското) право обаче има различно разбиране за този институт2. Всъщност неоснователното обогатяване така, както се разбира в правните системи в континентална Европа – съдържа елементи, отговарящи на няколко различни института на Общото право. На първо място, съществува т.нар. “unjust enrichment” („несправедливо обогатяване”). Това е понятие с по-широк обем от „неоснователно обогатяване”3, то се интересува не толкова от липсата на правно основание, а от наличието на т.нар. „unjust factors” (несправедливи причини)4. То включва получаване на блага без правно основание за това, но също така покрива хипотези на поведение, което е правомерно с оглед на т.нар “common law”5, но неприемливо за т.нар “equity” (право на справедливостта), изобщо морално укоримо поведение, а не просто липса на правно основание. Правото на справедливостта, клон на частното право в Общото право, разрешава казуси, които при приложението на (стриктно) правните норми (“common law”) водят до несправедлив резултат, т.е. има корективна функция6. Затова в неговия „инструментариум” е и т.нар. “restitution” („възстановяване”), т.е. връщане на полученото без правно (или морално) основание7. Например “common law” не възприема грешката като основание за възстановяване, имуществено разместване при грешка не подлежи на реституция8. Защита обеднилият се може да търси тогава единствено от “equity”, което допуска реституция, но не от правни (липса на правно основание), а от нравствени съображения. Това „възстановяване” обаче се реализира по съществено различен път – чрез института на т.нар. тръст. В този случай става въпрос за разновидности на тръста, наричани „резултантен“9 и „конструктивен“10 тръст. При тях по силата на фикция се приема, че обогатеният е формално собственик на полученото благо, но между него и обеднилото се лице възниква фидуциарно отношение11, така че той във вътрешните им отношения е единствено „гол собственик. При поискване е длъжен да прехвърли съответното благо на доверителя (обеднилия се), макар и пред третите лица той да се легитимира като собственик. Чрез това прехвърляне се реализира реституцията.

1.3. Други правни системи извън континенталното и Общото право показват разноообразни разбирания за института на неоснователното обогатяване, особено с оглед на понятието за основание. Достатъчни примери да илюстрират това разнообразие са правните системи, които са силно повлияни от исляма, като например правото на Саудитска Арабия, според което неоснователно обогатяване е всякакво получаване на блага, при което получилият има физическо или икономическо надмощие (т.е. не става дума за несъществуване на правно основание; неоснователното обогатяване тук обхваща дори и престации въз основа на валидни сделки), или на Индия, според което това е получаване на блага в противоречие с добросъвестността12.

2. Квалификацията във връзка с правната конструкция на института

2.1. Правната конструкция, от която следва да бъдат извлечени квалифициращите признаци на понятието „неоснователно обогатяване“, се черпи от уредбата в чл. 55-59 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)13. Основните елементи могат да бъдат определени при съпоставителен анализ на чл. 59 като обща постановка на понятието, и чл. 55 като конкретизираща отделни самостоятелни хипотези на неоснователното обогатяване – и двете разпоредби изразяващи един и същ общ принцип на правото14. Чл. 59 очертава компонентите „обогатяване“, „без основание“, „за сметка на другиго“. Чл. 55 ЗЗД сочи като елементи „получаване“, „нещо“ и група алтернативни компоненти – „без основание“, „отпаднало основание“, „неосъществено основание“. Видно е, че уредбата разглежда три факта – обогатяването; обедняването; основанието – като обогатяването и обедняването са зависими, те са резултат от наличието, респективно липсата, на основание15. Именно поради това анализът на тази конструкция следва да се фокусира върху посочените ключови елементи – основанието, фактът на обогатяване и фактът на обедняване – тъй като, както ще бъде изяснено, те имат значение и за института в рамките на международното частно право.

2.2. Съществуват няколко разбирания за основанието в понятието „неоснователно обогатяване“. Едното вижда в него causa по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД16. Второ посочва основанието като валидно правоотношение17. Трето вижда основанието като юридически факт18. Първото схващане за основанието е преодоляно както в българската, така и в чуждата правна доктрина, като е ясно, че causa се отличава по същността си от основанието, което чл. 55-59 ЗЗД има предвид. Втората и третата тези не показват съществени разлики, доколкото юридическият факт е от значение за възникването на правоотношение19. Затова настоящото изследване възприема и двете разбирания за основанието – валидно правоотношение/юридически факт, като ги използва като взаимно заменяеми.

2.3. Гражданскоправните изследвания на неоснователното обогатяване извеждат широк кръг от факти, които могат да бъдат основания по смисъла на чл. 55-59 ЗЗД20. Такъв факт може да е договор, може да е разпореждане по силата на нормативен или административен акт. Независимо от конкретния факт, при неоснователното обогатяване се наблюдават две функционално обвързани правоотношения. Едното правоотношение може да се окачестви като обуславящо, тъй като е именно правоотношението основание. То е предпоставка за възникване на второ правоотношение, обусловено от първото, като второто може да се характеризира и като „реституционно“ в светлината на чл. 55-59 ЗЗД. Това е така, защото обуславящото правоотношение е всъщност отношението (а) за което отпадналото, неосъщественото или изначално липсващото основание би се явило правопораждащ факт и същевременно (б) е и отношението, при което се е осъществило разместването на имуществени блага – което основанието, ако съществуваше, би оправдало. В такъв случай обусловено е правоотношението по възстановяване, т.е. връщане на даденото без основание. По това правоотношение обеднилият се е кредитор с вземане – в настоящото изложение то се обозначава като „реституционен“ иск (иск с предмет вземането за връщане на неоснователното обогатяване).

2.4. Към този въпрос може да се подходи и от друга гледна точка. Искът за връщане на недължимо платено има за предмет субективно материално притезателно право. За възникването на това право е необходим фактически състав от (а) факт, разпореждащ имуществено разместване, който факт не се е осъществил, отпаднал е или липсва изобщо; (б) налице е реално имуществено разместване. Това обуславя и параметрите на доказването в съдебния процес – ищецът трябва да обоснове имущественото разместване, докато ответникът – наличието на факта основание. Ако не успее, то ще се реализира осъждането на ответника по реституционния иск, респективно реституционното правоотношение. Това показва, че независимо кой подход се приеме, проблематиката на неоснователното обогатяване засяга две взаимно свързани правоотношения (отношение основание, реституционно отношение), респективно три свързани факта (факт основание, факт обогатяване, факт обедняване).

3. Значение на разгледаните квалификация и правна конструкция за международното частно право

3.1. Посочените особености на неоснователното обогатяване служат като критерии за анализа на привръзките (формулите за привързване) в международното частно право при определяне на международната компетентност и приложимото право при разглеждане на реституционни искове. Така например, както се изследва по-долу, в хипотезата на неоснователно обогатяване в следствие на развалена или унищожена21 договорна връзка, конструкцията на неоснователното обогатяване като две взаимно свързани правоотношения показва критериите за определяне на приложимото право към реституционното правоотношение, при определено приложимо към обуславящото (договорно) отношение право.

3.2. Настоящото изследване има за цел да „конструира“ подхода към казус, свързан с неоснователно обогатяване и притежаващ белезите на гражданско (или търговско) дело с презграничен характер22/международен елемент23. Затова началната точка е моментът, при който, в следствие на надлежно сезиране на български съд, съдът (всъщност съдията/членовете на съдебния състав) ще се изправи пред извършването на поредица интелектуални операции24, свързани с международното частни право, преди да се премине към разглеждането на конкретното дело по реда на Гражданския процесуален кодекс. Затова на първо място съдът следва да се запознае с въпроса, поставен пред него с исковата молба, като посочените тук критерии ще послужат за ориентация за основните белези на казуса и определянето му като (а) гражданско (или търговско) дело, (б) с презграничен характер/международен елемент, (в) и конкретно с предмет реституционен иск с предпоставките за това съгласно режима на неоснователното обогатяване съгласно българското право. В този момент този режим не се разглежда като приложимо право. Той може да бъде приложимо право, но може и да не се окаже такова. Това ще бъде установено при подвеждане на твърдяните факти под нормите от източниците, уреждащи международната компетентност и приложимото право. Но преди това съдът следва да „стъпи“ върху режима на основателното обогатяване така, както на него му е познат съгласно ЗЗД, за да установи, че в исковата молба се твърди именно неоснователно обогатяване и претенцията е именно под формата на реституционен иск. А за да е това така, то е необходимо (и на този етап – достатъчно) ищецът да твърди следните факти: (i) имуществено разместване, включващо намаляване на активите на ищеца и/или увеличаващо активите (намаляващо пасивите) на ответника (това ищецът не само ще твърди, но и ще трябва да доказва, ако се допусне искът)25; (ii) липса на факт, обосноваващ посоченото в т. (i) имуществено състояние. Със съзнанието, че е изправен пред реституционен иск, съдът следва да пристъпи към преценка дали е компетентен съгласно правилата относно международната компетентност.

II. Международна компетентност

1. Кодексът на международното частно право (КМЧП), макар и основен национален източник на българското международно частно право, не урежда специална международна компетентност на българските съдилища по искове за неоснователно обогатяване. В такъв случай, при приложимост на КМЧП, въпросът следва да се реши съгласно общото правило26 (forum rei sequitur/forum domicilii debitoris, съд на ответника), тъй като неоснователното обогатяване не следва да се подведе към някоя от изрично уредените специални хипотези на международна компетентност при дела относно други правни институти (например при дела във връзка с договори, дела за непозволено увреждане, издръжка и др.).

2. Регламент (ЕО) 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 г. (Регламент Брюксел I“) също не урежда изрично компетентност при неоснователно обогатяване. В чл. 5, пар. 3 Регламент „Брюксел I“ урежда т.нар. „специална компетентност”, означена като „гражданска отговорност”, т.е. става въпрос за иск за търсене на обезщетение, но на извъндоговорно основание, тъй като пар. 1 на същия член изрично регламентира исковете на договорно такова. Този извод може да бъде подкрепен и от изричното посочване в пар. 3 на правните институти деликт и квазиделикт. Деликтът е познат на вътрешното българско право като „непозволено увреждане” (чл. 45 ЗЗД като общ състав). Квазиделиктът е понятие без самостоятелно обособен и пряко съответстващ правен институт във вътрешното българско право. Квазиделиктът е познат на римското частно право27, от където е преминал в континенталните правни системи, в които се използва да обозначи подвид на деликта, при който се наблюдава обективна (стриктна) отговорност28. Разграничението между деликт и квазиделикт няма практическа релевантност, когато Регламент Брюксел I“ се прилага от българския съд. То е налице, за да отговори на институти, които са самостоятелно обособени и съществуващи в законодателството и доктрината на някои държави членки, например Франция29. Следователно, онова, което чл. 5, пар. 3 Регламент Брюксел I“ визира, е извъндоговорната отговорност, кореспондираща на – и се подвеждат под – понятието за деликт по чл. 45 ЗЗД. Това обаче сочи, че пар. 3 не казва нищо за неоснователно обогатяване. Следователно, реституционният иск не попада в хипотезите, уредени в чл. 5, пар. 3 Регламент Брюксел I30, а те са най-близки до неговото естество.

3. Това обаче невинаги е така. Както беше отбелязано по-горе, неоснователното обогатяване обхваща и хипотезата на престация без валидна договорна връзка при положение, че договорът е прогласен за нищожен, унищожен като недействителен или развален. И трите случая могат да доведат до иск за връщане на даденото по договора. Такъв иск е свързан с договор и именно поради това посочената хипотеза на реституционен иск попада в кръга на исковете, уредени от чл. 5, пар. 1 Регламент „Брюксел I“. Понятието „договор“ има самостоятелно, автономно тълкуване, което не бива да се влияе от квалификация lex fori31 според вътрешноправните критерии на сезирания съд – за да се установи какво е „договор“, Съдът на Европейския съюз (СЕС) постановява в практиката си, че следва са изхожда от факта на доброволно поемане на задължения32. В това широко понятие влизат не само договорите, както се разбират от вътрешното българско право, но и едностранните сделки. Затова българският съд е международно компетентен, когато е сезиран с искове за връщане на даденото по недействителен33 или развален договор, когато изпълнението на задълженията, произтичащи от договора, са на територията на Република България, независимо от местопребиваването или седалището на ответника34. Това е компетентност, която е релевантна само в посочените хипотези и е алтернативна на основната, т.е. тази по чл. 2 Регламент „Брюксел I“. Второ, тя има значение само при приложението на Регламента. Ако не той е приложим, а КМЧП, то това алтернативно основание на международна компетентност не може да обоснове компетентността на българския съд.

3.1. Българският съд е компетентен и по свързания иск, щом е компетентен съгласно КМЧП по един от предявените такива (чл. 21, ал. 1 КМЧП)35. При връзка между исковете се наблюдава другарство36 или обективно съединяване37. Затова например е мислимо иск за прогласяване на нищожността или унищожаване на договор да бъде международно подведомствен на българските съдилища поради изпълнение на договора в България, а това да доведе и до компетентност на сезирания български съд по евентуално съединен реституционен иск, ако съдът прецени, че е необходимо да разгледа и двата иска заедно38. По този начин макар и в типичния случай реституционен иск е в компетентността на българския съд само ако чл. 4 КМЧП е изпълнен, то ако е свързан с иск на договорно основание, общата компетентност по чл. 4 КМЧП може да бъде избегната39.

3.2. Различна е ситуацията при приложението на Регламент „Брюксел I“. Регламент „Брюксел I“ в чл. 28, пар. 1 визира свързани дела, но има предвид дела, при които решението по едното обуславя второто така, че вторият иск не следва да се разглежда, докато решението по първия не е постановено40. Тази хипотеза не се отнася до разглеждане на два иска – по обуславящо и обусловено правоотношение – заедно в едно и също производство, и затова не може да се съпоставя с горната.

4. Разрешението, което както Регламент „Брюксел I“, така и КМЧП дават, е незадоволително поради липсата – с изключение на въпросите, свързани с договорни отношения – на алтернативност и гъвкавост при определяне на международната компетентност относно неоснователно обогатяване, докато такива са налице при други институти (например деликт). Могат да бъдат посочени аргументи защо липсата на специални основания, пригодени към особеностите на неоснователното обогатяване, биха представлявали проблем в едно или друго отношение, а това навежда и на разсъждения de lege ferenda.

4.1. Общото разбиране при регламентирането на съдебната компетентност е, че ответникът е максимално защитен от неоснователни претенции пред удобен за него съд41; същевременно обаче процесуалните закони предвиждат и специални основания за компетентност, съобразени с особеностите на процесните материални отношения, интересите на по-слаба страна ищец и др. фактори42. При съпоставка с режима на определяне на международната компетентност при деликт, наличието на паралелни международно компетентни съдилища дава възможност искът да се предяви по мястото, където значима част от вредите са се реализирали, респективно там, където е най-удобно за понеслия вреди ищец43. Такава възможност при неоснователното обогатяване няма44.

4.2. Както беше разгледано в т. I.1, понятието за неоснователно обогатяване в различните правни системи не е еднакво, нещо повече, не е и еднородно. Това е важно с оглед на квалификацията, която българският съд ще направи за целите на преценката както на международната компетентност, така и на приложимото право. Той квалифицира с оглед на критериите, извлечени от собственото си право – това е неминуемо, дори императивно за него45. Същевременно обаче, при приложение, че липсва специално основание за международна компетентност, свързано с неоснователно обогатяване, то в голямата част от случаите, с изключение на тези, свързани с договорни отношения, ще се приложи общата компетентност. Така се стига до ситуация, при която обогатилият се ответник по реституционен иск се намира в една държава, а, например, вещта, с която се е обогатил – в друга. Интересът на ищеца е, ако е възможно, да води както исковия процес, така и последващото изпълнително производство в една и съща държава. Ако търси изпълнение върху въпросната вещ на територията на друга държава, различна от Република България, той неминуемо ще трябва да премине през производство по признаване и допускане до изпълнение на българското съдебно решение и чак след това да пристъпи към принудително изпълнение.

4.3. В случай, че мястото на обогатяване е извън България – например при подобрения в недвижим имот – то и приложимото право ще бъде, следвайки привръзката по мястото на обогатяване – правото на тази държава. Така българският съд ще бъде компетентният да разгледа делото, но и длъжен да приложи чуждото право. По начало не в това е проблемът – българският съд трябва да приложи чуждо право, когато са налице предпоставките за това46. Но в системата на определяне на международната компетентност има хипотези, в които е регламентирано съвпадение между съда и приложимото от него право. Така например привръзките при деликта съвпадат – forum loci delicti – lex loci delicti47. При съпоставима ситуация с неоснователното обогатяване48, при него изцяло липсва уредба в тази насока.

4.4. Мислима е и хипотезата, в която ищецът би имал интерес да обезпечи последващото изпълнението върху процесното благо. Но ако то се намира на територията на трета държава, то обезпечителният процес трябва да се развие там49, независимо, че реституционният иск следва да се разгледа от българския съд като международно компетентен.

III. Приложимо право50

КМЧП урежда неоснователното обогатяване в член 111. Всъщност въпросната разпоредба на КМЧП отговаря на Регламент (ЕО) 864/2007 на Европейския парламент и Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) като по този начин основаният национален източник на българското международно частно право е хармонизиран с европейския такъв в сферата на извъндоговорните отношения. Тъй като Регламент „Рим II“ има предимство пред КМЧП, то практическите хипотези на приложение на КМЧП са сведени до минимум51. Независимо от това, режимът по същество е еднакъв. Той регламентира три отделни хипотези ( и четвърта коригираща).

1. Логически първа хипотеза (макар и разположена систематично в разпоредбата като ал. 2 на чл. 111 на КМЧП, докато в Регламент „Рим II“ е именно и на първо място като пар. 1 на чл. 10) е тази, при която неоснователното обогатяване се разглежда в светлината на обуславящо правоотношение – „във връзка с друго отношение между страните, като например договор”. Такава хипотеза е например разваляне или унищожаване на договор, при която следва restitutio in integrum. Примерът с договора не следва обаче да се абсолютизира. Ако например става въпрос за задължения, следващи от административен акт или от смесен фактически състав с публичноправен елемент (акт), при последваща отмяна и отпадане с обратна сила на правното основание за отношението, то и реституционното правоотношение ще бъде привързано към онова право, регламентирало обуславящото такова. Привръзките, чрез които се определя приложимото право към обуславящото (напр. договорно или възникнало при едностранна сделка52 като менителничен ефект) правоотношение, ще служат и като критерии за приложимото право и към реституционното правоотношение.

2. Втората хипотеза, в параграф 2 на чл. 10 на Регламент „Рим II“ (ал. 3 на чл. 111 КМЧП), определя единствен белег за привързване – общото обичайно местопребиваване53 на страните по правоотношението (lex loci habitationis) в една и съща държава по време на настъпване на неоснователното обогатяване (за това понятие вж. т. III.3 по-долу). До тази хипотеза се достига единствено при липса на предпоставки за приложимост на пар. 1. Кое правоотношение – Регламент „Рим II“ и КМЧП не указват, но следва да се приема, че става въпрос за обусловеното, реституционното отношение, а не обуславящото, тъй като това е отношението, предмет на иска, който българският съд, като международно компетентен, разглежда. Хипотезата по пар. 2 е систематично обособена от тази по пар 1., което дава основание да се счете, че те регламентират два логически и смислово различни режима.

3. Общата хипотеза е тази по параграф 4 на чл. 10 на Регламент „Рим II“, съответно ал. 1 на чл. 111 КМЧП. При нея липсват специални елементи на обусловеното, реституционното правоотношение – с оглед страни или връзка с други отношения. Мястото на неоснователно обогатяване е посочено като единствен правнорелевантен критерий за привързване (lex loci condictionis). Това е мястото, в което за една от страните по отношението – която се явява длъжник по реституционното правоотношение – се реализира актив, благо, обогатяване. В КМЧП се говори за настъпване на обогатяването; в Регламент „Рим II“54 се говори за настъпване на обогатяването в българския превод, а в английския текст това е мястото, където неоснователното обогатяване “took place”, във френския – s'est produit, в немския – „eingetreten ist“: т.е. и в трите, сравнително уеднаквено, се визира териториална привръзка – именно мястото, където то е станало, настъпило, осъществило се е55. За да се изясни съдържанието на това понятие, на първо място трябва да се уточни какво следва да се разбира под онова благо, актив, с което се е осъществило обогатяването, и как неговите белези могат да окажат влияние върху определянето на мястото на настъпване на обогатяването. Също така следва да се посочат възможните обяснения на понятието „място на настъпване на обогатяване“ като се изведе предложение за методология при определянето на това място като привръзка. Несъмнено квалификацията на посочените понятия ще бъде през призмата на понятията на българското право като lex fori на сезирания български съд, дори и ако в крайна сметка преценката отведе съда до заключение за привързване към материално право, различно от българското, и независимо от приложението на актове от правото на ЕС, доколкото Регламент „Рим II“ не предоставя автономни дефиниции, които да служат за критерии56.

3.1. Характерът на актива може да бъде определящ за мястото на обогатяване. На първо място, активът е имуществено понятие. Правнорелевантният актив не е нравствена категория57. Дори и активът да има нравствено измерение, то той е предмет на разглеждане в контекста на неоснователното обогатяване заради способността му да се оцени парично, да има стойност в гражданския и търговски оборот. Под актив, благо може да се разбира широк кръг от явления. Това могат да бъдат вещни, облигационни права, права над обекти на интелектуалната собственост и др. Същевременно обаче, макар активът да се разбира традиционно като увеличаване в имуществената сфера на обогатилия се, това не бива да се абсолютизира. Неоснователно обогатяване се реализира не само чрез придобиване на права, но и чрез намаляване на пасив, т.е. на задълженията58. Неоснователното обогатяване не е просто увеличаване на имуществото на обогатилия се, а изменение в имуществения му комплекс (т.е. както правата, така и задълженията), в следствие на което е поставен в по-благоприятно състояние в сравнение със status quo ante.

В тази връзка следва да се разгледа и въпросът дали обогатяване не представлява и предоставяне на вещ във фактическата власт, каквото е например владението на недвижим имот. Исковете по ЗС разрешават този въпрос без прибягване до режима на неоснователното обогатяване59. Различно е обаче положението на собственика, чието право на собственост се оспорва и който е загубил владението над имота си. В такъв случай реституционният иск (чл. 57 във връзка с чл. 55 ЗЗД) би намерил приложение, независимо от приложимостта на ревандикацията60.

3.2. Най-съществена връзка на взаимна зависимост между характера на благото и мястото на обогатяване има при разграничението между индивидуално определено и неиндивидуализирано имущество, предмет на неоснователно обогатяване.

3.2.1. Индивидуално определената движима вещ, която е преминала у обогатилия се, сочи като привръзка местонахождението й61. Релевантната привръзка относно недвижим имот също е местонахождението му (lex rei sitae). Такъв следва да бъде и критерият относно обогатяване във връзка с вещ (вж. например подобрения, направени от държател, тъй като интересите му нямат защита по режима на Закона за собственост62; при присъединяване, преработване, приращение63). Ако става въпрос за индивидуализирани парични знаци, например такива в банков сейф (касетка), то ще се приложи критерият на тяхното местоположение.

3.2.2. Но когато става въпрос за сума пари, която постъпва по банкова сметка и се „смесва“ с останалите средства по сметката, или за родово определени вещи64? В първия случай най-често става въпрос за суми, преведени по безкасов път. Едно решение е да се изследва по коя банкова сметка сумите са постъпили и оттам да се идентифицира кое е мястото на обогатяване като място, където се намира съответният банков клон/седалище на банката. То обаче не е единственото възможно. Паричните суми по банковите сметки са неиндивидуализирани – постъпилите пари се „смесват“ с останалите парични средства, заведени по сметка, като се трансформират, стриктно погледнато, във вземане на титуляра на сметката срещу банката. На практика банковите сметки лесно се закриват и откриват, лесно се извършват преводи между тях. Активът, благото може да се разглежда в по-голяма степен като „плюс” за лицето, което го задържа, отколкото като привързано към конкретното местонахождение (седалище) на банката или нейния клон. Същественото е, че благото увеличава имуществената сфера на получателя с един позитив, обогатява го, макар и неоснователно. Следователно, трудно е критерият на физическото местоположение да се приложи реалистично към посочената категория житейски хипотези. Това важи и за случаите, когато обогатяването не може да се отнесе до конкретна вещ, а е резултат на подобрено състояние на имуществения комплекс на обогатилия се (при съпоставка на баланса между актив и пасив). Затова е необходимо да се потърси друг начин за определяне кое е релевантното място на настъпване на обогатяването.

3.3. Обогатяването, респективно обедняването, е както факт само по себе си, така и резултат от друг юридически факт. Такъв факт може да бъде както правно действие, така и юридическо събитие65. В такъв случай се наблюдава верига от факти. От един правнорелевантен такъв – например погрешно плащане по банкова сметка – се поражда фактът на обогатяването – постъпилите без годно за това правно основание парични средства по банковата сметка на обогатилия се. Мястото на извършване на правното действие е различно от мястото на обогатяването. Кой е релевантният критерий за определяне на приложимото право? Изглежда, че това трябва да бъде мястото на обогатяването. Но и двата факта са свързани с обогатяването, като единият дори е довел до другия. Същото важи и когато в следствие на погрешния превод са постъпили парични средства по банковата сметка, но са изтеглени от нея от трето място – тогава отново се поставя въпросът къде е мястото на обогатяването: дали е свързано с банковата сметка или с мястото, където обогатилият се е изтеглил парите? С оглед на резултата, това ще е мястото, в което реално се намира благото „в повече“66. От друга страна, както беше разгледано по-горе, това е релевантно само когато става въпрос за индивидуално определена вещ. Ако са преведени парични средства или благото има друга форма, не може да става дума за тяхно „локализиране“ – обеднилият ще разполага с притезание за възстановяване на равностойна сума, но не и за връщане на конкретна вещ. Така и ще е при случай на подобрения в имот – иска се паричната равностойност (според оценка на стойността), няма как веществено да се предаде на ищеца благото, което ответникът е получил неоснователно67.

3.4. Тезите, които се излагат във връзка с определянето на мястото на настъпване на обогатяването, разглеждат всичките посочени критерии. Едно възможно решение е, както се посочи, това да бъде мястото на физическото разположение на благото, с което се е увеличило имуществото. Второ разрешение е мястото на настъпване да се счита мястото на действието или събитието, причинило обогатяването/обедняването. Трета хипотеза е това да е мястото на получаване на съответния актив. Четвърта е това да бъде мястото на ответника – местопребиваването му или седалището му. Пета теза избягва посочването на твърд критерий, а предпочита разглеждането на всички факти ad hoc за всеки случай, за да се отсее кое е релевантното място.

3.5. Горното сочи, че макар критерият на чл. 10, пар. 3 на Регламента, респективно чл. 111, ал. 1 КМЧП, да е един, зад него стоят редица факти, които могат да служат като привръзки. Нека проблемът бъде, както се посочи по-горе, разделен на няколко групи от възможни привръзки според характера на обогатяването и характера на актива, благото.

3.5.1. Първата група са индивидуално определените вещи, като тук се включват движими (вкл. индивидуализирани парични знаци) и недвижими вещи, както и подобренията на вещи. Критерият следва да бъде тук самото местонахождение на вещта. Предмет на реституционния иск при обогатяване в тази група ще бъде връщане на самата вещ (арг. от чл. 57 във връзка с чл. 55 ЗЗД) или притезание за паричната равностойност (арг. от чл. 59 ЗЗД и чл. 96-97 ЗС).

3.5.2. Втората група са неиндивидуализирани активи, например парични суми по банкови сметки. Възможните критерии са два – мястото на акта, който води до неоснователно обогатяване (например нареждане на погрешен превод по банкова сметка) и мястото на получаване и задържане на благото (т.е., съгласно горния пример, мястото на банковата сметка) – което може да е както определено място във физическото пространство, но и по презумпция местопребиваването или седалището на задържащия без основание благото (виж по-долу т. III.3.5.3). Предмет на реституционния иск относно тази група ще бъде притезание за парична равностойност на обедняването/благото (арг. от чл. 55/59 ЗЗД).

3.5.3. Третата група обхваща всяко увеличаване на патримониума, което представлява придобити права или намалени задължения, и което не е обвързано с конкретна вещ или благо и не е свързано и с предходно отношение между страните68. Тук определянето на правнорелевантен фактор на привързване е най-трудно, тъй като мястото на обогатяване няма пространствено измерение. Предмет на реституционния иск е единствено притезание за паричната равностойност на обогатяването.

За тази група в най-голяма степен важи логиката на предложеното и относно предходната група (по т. III.3.5.2) – под място на обогатяване да се разбира мястото, от където обогатилото се лице контролира, управлява имуществото си, т.е. по една житейска презумпция това е местопребиваването/седалището на лицето. Полученото благо увеличава имуществената му сфера с един позитив, обогатява го, макар и неоснователно. Затова е по-правилно да се приеме, че мястото на пребиваване, а за юридическите лица – седалището, са релевантните фактори за привързване. Това са, по презумпция, „центровете на интересите”69 на правните субекти, обогатени неоснователно от получаването на съответното благо. Неслучайно сходната разпоредба в американското право говори за получаването на „ползата” от неоснователното обогатяване, т.е. това е мястото, където обогатеният може действително да се възползва от актива70. Нещо повече, в съвременната епоха е възможен дистанционен достъп и управление на банковите сметки, а презграничната активност, включително и чрез виртуалното пространство71, е в апогей. Там, където физическото лице е трайно установено или е регистрирано юридическото лице, всъщност е мястото, където може – по линията на една житейска презумпция – да се приеме, че се осъществява обогатяването72.

3.6. Изводът от направения анализ сочи, че зад понятието място на настъпване на обогатяването стои кръг от възможни привръзки. Решението коя е (или кои са) релевантната към конкретния случай е следствие от разглеждане, на първо място, на характера на самото обогатяване. Втората стъпка е разглеждане на останалите релевантни факти.

3.6.1. При обогатяване, свързано с индивидуализирано имущество, то следва да се привърже към държавата на физическото разположение на имуществото.

3.6.2. В останалите хипотези се конкурират мястото на получаване с мястото на ответника (местопребиваване/седалище). В голяма част от случаите те на практика съвпадат. Но въпреки това, първият критерий, при разминаване, трябва или по презумпция (praesumptio hominis) да е привръзката с ответника (по аргументите от т. III.3.5.3), или двете привръзки да се разглеждат като алтернативни. Добър пример в тази насока е режимът на непозволеното увреждане (и по Регламент „Рим II“, и по КМЧП), в който мястото на вредоносното събитие и мястото на понасяне на вредите са алтернативни и задават няколко възможни алтернативни правопорядъка за конкретния казус73. Затова, следвайки общото начало за изследване на тясната свързаност (вж. т. III.3.7 по-долу), може да се избере и мястото на получаване, а не мястото на ответника. Обратно, ако единственият факт, свързан с държава, различна от тази по място на ответника, е наличието на, например, банкова сметка, където са получени пари по грешка, трудно може да се приеме, че това, а не мястото на ответника, ще е правилната привръзка.

3.7. Конкретното разрешение може да се коригира (или провери), респективно отклони, съгласно принципа на най-тясна връзка74 (чл. 10, пар. 4 Регламента; чл. 111, ал. 4 КМЧП), като включително това доведе до привързване към мястото на действието, довело до обогатяването или мястото на обедняването75.

3.7.1. Принципът на най-тясната връзка може да намери приложение на две плоскости. При едната, по т. III.3.6.2 по-горе, той ще насочи приложимото право към правото на онази от алтернативно призвързаните с казуса държави, която е в по-тясна връзка с делото. Отделно, чл. 10, пар. 4 Регламента/чл. 111, ал. 4 КМЧП има отклоняваща функция, т.е. ако извън алтернативните привръзки има такава държава, която е по-тясно свързана от другите по привръзките по чл. 10, пар. 1-3/чл. 111, ал. 1-3, то нейното право следва да е приложимо. Последното би дерогирало и приложимото към обуславящото правоотношение право.

3.7.2. Мислимо разрешение е идентифициране на група факти, свързани с държавата, където непосредствено се е реализирало обогатяването, и група факти, свързани с държавата, където са крайните последици (често това е мястото на ответника), с цел да се приложи правото на тази държава, която е по-тясно свързаната с казуса от двете76. Ако фактите сочат към трета, то е наложително да се разгледа, евентуално и приеме, възможността за приложимост на правото на третата страна, стига да има преимущество от правнорелевантни факти, свързани именно с нея. Независимо от изхода на тази проверка, международно компетентният български съд следва и да съобрази съвместимостта на определеното приложимо право, ако то не е българското право, в частност понятието за неоснователно обогатяване в него, с българския обществен ред, а в случай на несъвместимост това е може да активира приложимост на българското право, независимо от релевантните привръзки.

3.8. Горният анализ не е приложим, ако страните по реституционното правоотношение се споразумеят за избор на приложимо към спора им право (чл. 14 от Регламента). Това ще е допустимо само при избор след осъществяването на обогатяването без основание.

4. Обхватът на определеното като приложимо право има значение в няколко посоки. Тъй като става въпрос за приложимо право към реституционното правоотношение, това е правото, което урежда кои са правнорелевантните факти, за да бъде уважена като основателна претенцията по реституционния иск77. На второ място, приложимото право урежда и последиците от уважаване на иска, т.е. параметрите на отговорността78. Затова, ако разгледаните по-горе привръзки посочат като приложимо българското право, то:

4.1. Българският съд ще трябва да установи дали предпоставките за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55-59 ЗЗД (или в случаите на приложимост на някой от специалните фактически състави в законодателството) са налице. Това са именно факти, свързани с обуславящото правоотношение. Доказването (по-специално разпределението на тежестта на доказване) се урежда от българското право.

4.2. Ако предпоставките по т. III.4.1 са изпълнени, т.е. реституционният иск е основателен, съдът ще трябва да постанови реституция. Параметрите на реституцията ще се определят съгласно българското право.

IV. Изводи

Настоящото изследване извежда няколко особености на института на неоснователното обогатяване в международното частно право. Първо, поради липсата на уеднаквеност в понятието за неоснователно обогатяване, българският съд трудно би черпил квалификацията на института от друг източник освен българското право, т.е. ЗЗД. Той би бил международно компетентен при дела за неоснователно обогатяване преимуществено когато ответникът е в Република България. Това, от своя страна, ще доведе и най-често до приложимост и на българското материално право, независимо дали защото се търси реституция на имущество, намиращо се в Република България, или защото тук се намира местопребиваването, респективно седалището на ответника.

 

Бележки под линия:

1 Вж. напр. R. Zimmermann, The Law of Obligations, Cape Town, 1996, стр. 889-891; Ernst von Caemmerer, Problèmes fondamentaux de l'enrichissement sans cause, Revue internationale de droit compare, 18 (1966) 573-592. Отделно, дори и да става дума за неправни явления, напр. нравствен дълг като в чл. 55, ал. 2 ЗЗД, щом са инкорпорирани в правна норма, то става въпрос за правно основание.

2 Вж. напр. D. Johnstone, R. Zimmermann, Comparative Law of Unjustified Enrichment, Cambridge University Press, 2004, стр. 3-30.

3 Вж. главно F. Giglio, A systematic approach to “unjust” and “unjustified” enrichment, Oxford Journal of Legal Studies 23 (2003) 455-482, 459-460; вж. още G. Panagopoulos, Restitution in private international law, Oxford University Press, 2000, стр. 181-82. Ако Общото право третира неоснователното обогатяване като „unjust enrichment, то за континенталното всъщност става въпрос за „unjustified enrichment, т.е. без основание, без оправдание. Корените на разликата могат да бъдат изведени още от влиянието на римскоправните кондикции над континенталното право, което влияние Общото не е търпяло (или поне не в същата степен). Друг анализ сочи неоснователното обогатяване като повлияно от кондикциите в римското право, докато понятието за „unjust следва от друг римскоправен институт – actio de in rem verso (вж. F. Giglio, A systematic approach to “unjust” and “unjustified” enrichment, Oxford Journal of Legal Studies 23 (2003) 459-460), към което отношението на романогерманските системи е колебливо.

4 Пространен анализ вж. в D. Johnstone, R. Zimmermann, Comparative Law of Unjustified Enrichment, Cambridge Univeristy Press, 2004, стр. 37-75; A. Tettenborn, Law of Restitution in England and Ireland, Cavendish Publishing, 2002, str. 13-17. Такива примерни unjust factors са грешка, измама, противоправност, др. Кръгът от unjust factors е по-скоро казуистичен и развит чрез съдебната практика.

5 “Common law” е понятие с множество значения, например: като название на правните системи, базирани на английското право; като този дял от Общото право, който се е развил посредством съдебната практика и съдебните прецеденти; тази част от частното право, която се отнася предимно до облигационни и вещноправни отношения. Тук се използва да обозначи дял от частното право, развил се в средновековна Англия въз основа на местните обичаи при слабо влияние на римското право, който е бил прилаган стриктно от средновековните съдилища. Правото на справедливостта се е развило в негов противовес с цел да коригира морално неприемливи резултати от приложението на common law като е взаимствало определени принципи от римското право до немалка степен и посредством каноничното право.

6 Вж. Alisdair Hudson, Equity and Trusts, Cavendish, 2010, стр. 3-6.

7 Вж. Alisdair Hudson, Equity and Trusts, Cavendish, 2010, стр. 1168-1170.

8 Вж. Alisdair Hudson, Equity and Trusts, Cavendish, 2010, стр. 493-497. Тази позиция на английското право е в наши дни обаче силно разколебана.

9 Резултантният тръст е основан на презумпция, според която се счита, че полученото благо е предмет на връщане, доколкото липсва причина за получаването му. Вж. Alisdair Hudson, Equity and Trusts, Cavendish, 2010, стр. 453-497.

10 Конструктивният тръст е основан изцяло на фикцията, че не е допустимо да се задържат предадени без основание блага, а получилият има ролята на „управител“ на полученото благо (макар нито едно от двете лица да не е имало волята да се постигне подобно разпределение). Конструктивният тръст се прекратява с волеизявление на обеднилия се, който е бенефициер на тръста. Вж. Alisdair Hudson, Equity and Trusts, Cavendish, 2010, стр. 497-584.

11 Вж. за фидуциарните отношения В. Таджер, Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II, С., 2001, стр. 512; за фидуциарните сделки К. Таков, Доброволно представителство, С., 2006, стр. 107-114.

12 Вж. решение по делото Indian Council For Enviro-Legal vs Union Of India & Ors oт 18.07. 2011 г. на Върховния съд на Индия, пар. 152.

13 Фактически състави на неоснователно обогатяване има и в редица други разпоредби – например чл. 12, ал. 2 ЗН; чл. 70, ал. 3 ЗС; чл. 72 ЗС; чл. 74 ЗС; чл. 534 ТЗ. Посочва се чл. 55-59 ЗЗД като обща уредба, изразяваща този общ правен принцип. На второ място, ЗЗД е вътрешноправен източник. Доколкото източниците на международното частно право не работят с особени дефиниции на този институт, българският съд следва да подходи към него въз основа на собствените си познания за него, т.е. съгласно ЗЗД като обща уредба.

14 Вж. Постановление 1 на Пленума на Върховния съд от 1979 г., т. 9.

15 Вж. Постановление 1 на Пленума на Върховния съд от 1979 г.

16 За това се застъпва А. Кожухаров, Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, С., 2002, стр. 340).

17 Вж. Л. Василев, Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, С., 1958, стр. 577-578.

18 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 135-136.

19 Вж. В. Ганев, Правните отношения и правните институти, Год. на Соф. университет, Юридически факултет, 1909-1910, в: В. Ганев, Трудове по обща теория на правото, С., 1998, стр. 136; В. Таджер, Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II, С., 2001, стр. 315.

20 Вж. А. Кожухаров, Облигационно право. Отделни видове облигационни правоотношения, С., 2002, стр. 339-342.

21 Настоящото изследване неведнъж сочи прогласяването на нищожен договор и унищожаването на унищожаем такъв за основание за реституционен иск. Ясно е, че това не е хипотеза на приложение на чл. 55 ЗЗД strictu sensu, а на специалната разпоредба на чл. 34 ЗЗД. За улеснение, дори при коментиране на посочените искове се говори за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55-59 ЗЗД, тъй като въпросните разпоредби очертават основата на института, макар и той да има проявленията си в специални законови хипотези като чл. 34 ЗЗД. Вж. М. Малчев, Правото на реституция по чл. 34 ЗЗД при унищожени сделки, Търговско и облигационно право 2/2014.

22 С понятието работят източниците на МЧП на ЕС, напр. чл. 1 на Регламент „Брюксел I“; вж. Н. Натов (ред.), Регламентът „Брюксел I”. Коментар, С., 2012, стр. 39-40.

23 Това е утвърденото понятие в българската доктрина и отразено и в законодателството – чл. 1 КМЧП. Вж. В. Кутиков, Международно частно право на Република България. Обща част, С. 1993, стр. 10-18; Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., 2006, стр. 59.

24 Вж. Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., 2006, стр. 296-304.

25 Вж. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, С., 2012, стр. 263.

26 Чл. 4, ал. 1 КМЧП.

27 Такава е например т.нар. ноксална отговорност – отговорност на собственика на роб за вредите, причинени от роба.

28 Вж. R. Zimmermann, The Law of Obligations, Cape Town, 1996, стр. 1126-1131.

29 Вж. Н. Натов (ред.), Регламентът „Брюксел I”. Коментар, С., 2012, стр. 81.

30 Така вж. U. Magnus, P. Mankwoski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers, 2007, стр. 187; Н. Натов (ред.), Регламентът „Брюксел I”. Коментар, С., 2012, стр. 83. Но по въпросът обаче има сериозни спорове – вж. G. Panagopoulos, Restitution in private international law, Oxford University Press, 2000, стр. 197-205. Възможно обяснение за това е квалификацията на понятието неоснователно обогатяване във връзка с понятието restitution: тъй като restitution се отнася и до деликти, лесно англоезичните автори групират всякакви основания за реституционни искове в чл. 5, ал. 3. Това обаче не е правилно.

31 Вж. Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., 2006, стр. 296-304.

32 Вж. решението по дело C-26/91 Jakob Handte & Co. GmbH v Traitements Mécano-chimiques des Surfaces SA, параграф 15.

33 Това не е единственото възможно разбиране. Например по делото Colorificio Paulin SpA v. Soc. Sogeref Artlin италианският Върховен съд е приел, че иск за връщане на платено по нищожен договор не попада в обхвата на чл. 5, пар. 1. Обяснение за това е тезата, че нищожността означава и липса на поети задължения към насрещната страна.

34 Така и при недействителни едностранни сделки.

35 Вж. Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., 2006, стр. 213-214.

36 Вж. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г. стр. 384-391.

37 Вж. О. Стамболиев, Обективно съединяване на искове в гражданския процес, С., 199, стр. 49-82.

38 Вж. например Определение 214/16.04.2009 г. по ч.т.д. 156/2009 г. на ВКС, отнасящо се до производство, в което Софийски градски съд е сезиран с искове за установяване на нарушение на право на търговска марка, осъждане нарушението да бъде преустановено, както и осъдителен иск за обезщетение. Ответник е холандско дружество. Тъй като се обосновава твърдение за нарушение на територията на Република България, то и останалите искове по чл. 76 ЗМГО са приети като международно подведомствени на българския съд.

39 Отделно, ако международно компетентен съд по несъстоятелността (чл. 3 Регламент (ЕО) 1346/2000) е български такъв, то с отменителните искове по ТЗ ще могат да се съединят, респективно българският съд ще може да разгледа като международно компетентен, и обусловени искове на основание чл. 55 ЗЗД за попълване на масата на несъстоятелността (вж. чл. 649, ал. 2 ТЗ).

40Вж. U. Magnus, P. Mankwoski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers, 2007, стр. 497; C. McLachlan, Lis Pendens in International Litigation, M. Nijhoff, 2010, стр. 267-302.

41 Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г. стр. 134.

42 Такива са например чл. 105-115 ГПК; също вж. чл. 5 Регламент „Брюксел I“.

43 Вж. U. Magnus, P. Mankwoski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers, 2007, стр. 190-191.

44 Срв. напр. с Кодекса на МЧП на Белгия, където (чл. 96, пар. 3) международната компетентност на белгийските съдилища се учредява и при правопораждащ за реституционното правоотношение факт, осъществил се на територията на Белгия.

45 Чл. 39, ал. 1 КМЧП. Разбира се, може да се наложи съдът да направи квалификация lege causae или автономна квалификация, при тълкуването на източник на правото на ЕС.

46 Вж. чл. 44 КМЧП. Неприлагането на чуждото право е основание за обжалване, респективно прави съдебното решение неправилно, т.е. порочно.

47 Така например чл. 5, пар. 3 на Регламент „Брюксел I“ сочи като привръзка мястото на вредоносното събитие. Същевременно чл. 4, пар. 1 на Регламент „Рим II“ привързва приложимото към деликта право към мястото на осъществяването на вреди. Традиционно относно определяне на мястото на вредоносното събитие се приема разширително тълкуване, така че да бъде включено и мястото на реализация на вредите, не само мястото на осъществяване на породилия ги факт (вж. U. Magnus, P. Mankwoski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers, 2007, стр. 190-191). В резултат от това на практика, напълно в интерес на увредения, той ще може да предяви претенцията си за обезщетение по мястото, където е понесъл вреди, независимо къде е то. Това има особено значение за случаи, в които част от вредите се осъществят късно след самия вредоносен факт (напр. катастрофа в една държава и продължително лечение в друга, където е местопребиваването на увреденото лице).

48 При положение, че и при деликта, и при неоснователното обогатяване става въпрос за извъндоговорни отношения, те са традиционно групирани и регламентирани заедно.

49 Съгласно чл. 24 КМЧП, независимо дали българският съд е компетентен да разгледа спора, той е компетентен относно обезпечаването му, ако предмет на обезпечителна мярка се намира на територията на Република България. Отделно, с решенията по дела Denilauer и van Uden СЕС е въвел като критерий изискване за реална връзка между предмета на обезпечителната мярка и компетентният да я наложи съд. Следва да се изведе правилото, че искът се обезпечава от местния съд в държавата, където се намира предметът на обезпечителната мярка – противното поставя под въпрос суверенната равнопоставеност между съдебните органи на различните държави.

50 Най-ранният момент за квалификация с оглед определянето на приложимо материално право е проектодокладът по чл. 140, ал. 3 ГПК, респективно докладът в открито заседание (чл. 146, ал. 1 ГПК).

51 При действието на Регламентите „Рим I” и „Рим II” българският съд ще трябва да приложи тях, щом бъде сезиран с иск с квалификация в обхвата им, тъй като имат преимущество пред КМЧП. Реално погледнато, това прави разпоредбите на Част III от КМЧП практически изключително рядко приложими.

52 Вж. Д. Драгиев, Приложимо право към едностранните сделки в българското МЧП, Търговско и облигационно право 4/2014.

53 Под обичайно местопребиваване на юридически лица Регламент „Рим II“ има предвид мястото на централното управление (чл. 23), т.е. по презумпция държавата по седалището, респективно регистрацията.

54 Вж. S. Pitel, Rome II and Choice of Law for unjust enrichment в: Rome II Regulation and applicable law to non-contractual obligations, Martinus Nijhoff, 2009, стр. 246-250.

55 Привръзката е широко разпространена. Вж. напр. чл. 128, пар. 2 на Кодекса на МЧП на Швейцария.

56 Така Т. Тодоров, Международно частно право. Европейският съюз и Република България, С., 2010, стр. 418.

57 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 84-85.

58 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 91.

59 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 87-88. Това са посесорните искове за връщане на загубено владение.

60 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 68-70. Съгласно едно виждане (това на Л. Василев), ЗС като по-нов закон е отменил мълчаливо чл. 57 на ЗЗД. Друго поддържа, че няма такава отмяна, а напротив – приложимостта на чл. 57 ЗЗД не е изменена, тя има самостоятелно приложно поле, тъй като обхваща и връщането на действителната стойност, т.е. една заместваща облага, с която иначе ответникът би се обогатил. Вж. А. Кожухаров, Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, С., 2002, стр. 352-353; М. Марков, Унищожаване, разваляне, прекратяване и отмяна на договор и последиците относно даденото, Търговско и конкурентно право 4/2008.

61 По аргумент и от чл. 64-65 КМЧП.

62 Вж. Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 89. Държателят не може да се ползва от исковете по чл. 72-74 ЗС.

63 Вж. Г. Боянов, Българско вещно право, С., 2009, стр. 328.

64 Според едно виждане (Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 93) при родово определени вещи самото им предаване на обогатилото се лице ги индивидуализира и това предопределя връщането им в натура, т.е. привръзката ще е по местонахождението им. Не така стоят нещата, ако това са потребими заместими вещи, например два тона жито – ще се дължи или връщане в натура, т.е. хипотезата по т. III.3.5.1, или при невъзможност – равностойността, т.е. привръзката ще е в хипотезата на т. III.3.5.2.

65 Ч. Големинов, Неоснователно обогатяване, С., 2011, стр. 94-95.

66 Вж. P. Stone, EU Private International Law, Elgar Publishing, 2010, стр. 415. Авторът приема, че ако критерий е мястото на крайно обогатяване, това силно ще затрудни определянето на приложимо право.

67 Както отбелязва Т. Тодоров (Международно частно право. Европейският съюз и Република България, С., 2010, стр. 420), става дума за подобрения, които няма как да бъдат вдигнати и прибрани от обеднилия се. Така и В. Станчева-Минчева, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., стр. 551.

68 Lawrence Collins, ed., Dicey, Morris and Collins on the Conflict of Laws, 14th ed. (London, Sweet & Maxwell, 2006), Rule 230.

69 „Център на интересите“ е понятие, което фигурира в редица актове на международното частно право – вж. например Регламент (ЕО) 1346/2000, Съображение 13. Смислово това е един „гъвкав“ критерий, който цели да бъдат взети предвид редица релевантни обстоятелства при преценката къде едно лице реално е ситуирано, за да се избегне манипулация, чрез която формално да бъде привързано към една държава (например чрез регистрация), но да извършва дейността си на територията на друга. Но това понятие търси да отрази именно действителното състояние, което го прави релевантно и към настоящото изследване. В голяма степен определението за обичайно местопребиваване по чл. 48 КМЧП има същите цели.

70 American Restatement (Second) of Conflict of Laws, Section 221, 2 (c).

71 Така например разглеждането на въпросната привръзка би било значително затруднено, ако си представим отношения, развили се във виртуалната среда на интернет – как би се определило мястото на настъпване на обогатяване в една изцяло делокализирана сфера като интернет? Поради това предложеното тълкуване на понятието, с което се извежда на преден план не просто мястото на получаване на благото, а местопребиваването на страната по реституционното правоотношение, която се ползва от благото, може да преодолее това усложнение.

72 В това отношение е сполучливо мнението на G. Panagopoulos, Restitution in private international law, Oxford Unversity Press, 2000, че истинският фактор е не мястото на обогатяване, а кой е обогатилият се.

73 Вж. U. Magnus, P. Mankwoski (ed.), Brussels I Regulation, Sellers, 2007, стр. 190-191.

74 Чл. 111, ал. 4 КМЧП/ чл. 10, пар. 4 Регламент „Рим II“; Вж. за института Н. Натов, Коментар на Кодекса на международното частно право, С., 2006, стр. 87-91.

75 Такъв пример е английското дело Arab Monetary Fund v Hashim [1996] 1 Lloyd’s Rep. 589, по което съдът е приел, че макар и процесните неоснователно получени суми да са преведени по банкова сметка в Швейцария, фактите на случая са почти изцяло свързани с Абу Даби и това обосновава приложението на правото на Абу Даби, а не на Швейцария.

76 Вж. за такова предложение Lawrence Collins (ed.), Dicey, Morris and Collins on the Conflict of Laws, 14th ed. (London, Sweet & Maxwell, 2006), стр. 1889.

77 Вж. чл. 114, ал. 1, т. 1 КМЧП; чл. 15, буква „а“ Регламент „Рим II“ – и в двете разпоредби става дума за основанията, условията за отговорността, т.е. предпоставките за възникване на притезанието за реституция.

78 Вж. чл. 114, ал. 1, т.1-9; чл. 15, букви „а“-„з“ Регламент „Рим II“ – граници, обхват на отговорността по претенцията и редица свързани въпроси.

 

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.