д-р Йосиф Фаденхехт
(публикувана за първи път в сп. „Правна мисъл“, г. I (1935), № 6)
Разграничителният белег, който се поставя в това решение, между иска за незаконно обогатяване (actio de in rem verso в смисъла на френското право) и иска на „управителя на чужда работа“ (actio negotiorum gestorum contraria) против „заинтересования“, както се нарича dominus negotii в нашия ЗЗД, чл. чл. 46, чл. 47 и чл. 49, за връщане направените от първия за сметка на последния разноски, не би могъл, смятам, да се приеме за сполучливо и правилно определен.
От преглеждане на делото № 1262/1932 г. на III г.о. във ВКС, по което е издадено решението, чиято същина е предадена от Съдийски вестник, в дадената по-горе формула, се вижда, че фактическият състав на спора е бил следният: X се заел да извърши погребението на починалия си брат У, който оставил съпруга и непълнолетна дъщеря. Види се, съпругата се е отказала от наследството, та е останала единствена наследница дъщерята. За разноските, които X направил за погребението на баща й и които доказал в процеса, предявил иск против своята племенница в лицето на законната й представителка – нейната майка. Русенският окръжен съд, като втора инстанция, осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата 6410 лева, похарчени по констатация на съда за погребението, като е приел, че в случая е налице „доброволно управление на чужда работа“ (negotiorum gestio) и че работата е била добре управлявана. В касационната жалба са били посочени между друго следните поводи за касиране: Ищецът е изпълнил едно свое естествено задължение, като се е заел доброволно да погребе брата си; погрешно окръжният съд бил приел, че има в случая negotiorum gestio, защото липсвали законните елементи на този полудоговор, както те са изброени в реш. № 64/1893 г. ВКС, II г.о., резюмирано у Игнатиев, т. I, с. 13, на което решение се е позовал окръжният съд. Според това решение, напълно в съгласие с общоприетото схващане за елементите на negot. gestio по римското (пандектно) право, както и по френско-италианското гражданско право и нашия ЗЗД (чл. 46-49), съгласно с римскоправната традиция, „съществените“ принадлежности на negotiorum gestio са: 1) то трябва да има за предмет делата на другиго – negotia aliena; 2) трябва да съществува намерение да се задължава представляемия (animus obligandi); 3) действията на фактическия представител трябва да се насочват в полза и в интереса на представляемото лице и 4) намесата на гестора в работите на dominus-a трябва да се обсъждат твърде строго, т.е. трябва да се констатира да няма недобросъвестност“ (у Игнатиев, пос. място, това последно изискване е предадено неточно: „намесата да е добросъвестна“, което би дало да се разбере, че ищецът, фактическият представител, „управителят“, би трябвало да доказва своята добросъвестност – което е и използвано в касационната жалба). Вж. точния текст на реш. № 64/1893, II г.о. у Бояджиев-Минчев, Сборник на реш. ВКС по ЗЗД, с. 63. А именно касаторката се е оплаквала: че чичото не може да се меси в чужди задължения (?), да погребеш брата си не е управление на имот, щом чичото се е нагърбил да извърши погребението, това го е сторил по собствено желание, безвъзмездно, в областта на естествените задължения; неправилно бил констатиран animus obligandi, разходите са произволни и далеч надминавали общественото и материално положение на покойния, съдът неправилно намира, че намесата на neg. gestro-a е добросъвестна, защото нямало доказателства за противното.
ВКС се е произнесъл по тия оплаквания така: „В исковата си молба ищецът, без да определи юридическата квалификация на иска, излага фактическите обстоятелства, от които той произхожда, а именно, че поради малолетието на ответницата той е изразходвал от свои средства сумата 6410 лв. за разноски по погребението на баща й, който е негов брат, и затова претендира да му се повърнат тия разноски от ответницата, единствена законна наследница на починалия. Тъй формулиран искът, намира своето основание в незаконното обогатяване на ответницата за сметка на ищеца (de in rem verso), а не в полудоговора negotiorum gestio, както неправилно е приел окръжният съд в мотивите на решението си. Защото, макар и действието на ищеца ? плащането разноски за погребението ? да е извършено доброволно от негова страна и да е било то неизбежно за ответницата, то не налага по-нататъшно взаимно задължение между страните, каквито случаи се имат предвид при доброволното натоварване на чужда работа (чл. 46-49 ЗЗД). То само е имало за резултат обогатяването на ответницата в размер на неотложните и необходими разноски, които тя беше длъжна, като наследница на имуществото на починалия, да направи за погребението му, но които не е изразходвала. Окръжният съд следователно е дал погрешна правна квалификация на иска, като го е счел за actio negot. gestorum, и в това отношение оплакването се оправдава. От мотивите на обжалваното решение се вижда, че в действителност искът е разгледан и уважен при същото фактическо положение, което ищецът излага в исковата си молба и което съдът е възприел в решението си, а в такъв случай погрешното посочване от окръжния съд в решението правното основание на иска не съставлява съществено нарушение“.
„Неоснователно е и петото оплакване. Не е недопустимо да се извърши доброволно и незапретено от закона действие в интерес на малолетни лица (чл. 45 ЗЗД), а от това следва, че непълнолетието на ответницата не може да бъде пречка за упражнението на иска negot. gestorum (чл. 49 ЗЗД), както и на иска de in rem verso, какъвто е в действителност искът по настоящото дело. Касае се за полудоговорни отношения (чл. 45 ЗЗД), така че неуместно се сочи за нарушен чл. 33 ЗЗД, който в случая няма приложение. Щом съдът е констатирал, че починалият брат на ищеца е оставил наследници и имот, правилно е признал, че за ищеца не съставлява нито гражданско, нито естествено задължение, налагани от обществено благоприличие, да разходва свои средства за разноски по погребението на брата си. Що се отнася до съществуването на някакъв обичай, който да налага подобно задължение на ищеца, касаторката не се е позовала на такъв в инстанцията по същество и за това не може да се оплаква за невземането му предвид“.
В изложените мотиви на ВКС правилно се приема, че непълнолетието на ответницата не може да бъде пречка за упражнението на иска negot. gestorum, както и на иска de in rem verso. Също така правилно се съобразява, че когато се касае за полудоговорни, а не договорни отношения, неуместно се сочи за нарушен чл. 33 ЗЗД, че никой не може да встъпва в съглашение от свое име, освен за себе си. Смятам обаче, че не е правилно да се счита actio de in rem verso като произходящ от полудоговорно отношение. Защото незаконното (безпричинното) обогатяване във вреда на другиго е по-скоро едно неправомерно положение, така че трябвало би този иск да се отнесе към деликтните искове. (Вж. в тоя смисъл Планиол, Елемент. ръководство, Обща теория на зад. и дог., II-о изд., прев. Т. Наследников, № 937, с. 382). Но и да се причисли този иск към произтичащите от полудоговора, пак не е правилно да се смята, че различието между случаите, в които се поражда този иск, и случаите, в които се касае за actio negotiorum contraria (искът на управителя на чужда работа без мандат – negotiorum gestor против „заинтересования“, чиято работа първият е управлявал), се състояло, както приема в разглежданото решение ВКС, III г.о., в това, че при negotiorum gestio се пораждат винаги взаимни задължения между „фактическия представител“ (гестора) и заинтересования, докато при незаконното обогатяване може да става дума само за задължение на безпричинно обогатилия се спрямо лицето, в чиято вреда е станало обогатяването (обеднилия се). Вярно е, че когато имаме случай на безпричинно обогатяване във вреда на другиго, не може да има взаимни задължения между тия лица. Така също вярно е, че поначало, подобно на мандата, и при доброволното управление на чужда работа може да има задължение на управителя спрямо заинтересования (чл. 46-48 ЗЗД), което се осъществява с иска, наречен в римското право actio negot. gestorum directa, и задължение на заинтересования спрямо управителя, който добре е управлявал работата, което се осъществява с иска на последния против първия, наречен actio negotiorum gestorum contraria. Ho това различие не може да служи като разграничителен критерий между двата института. Същественото различие трябва да се търси в елементите на фактическите състави, от които произхождат задълженията. Има очевидно случаи безспорни на negotiorum gestio, в които след извършването на действието, което има характер на „управляване чужда работа без мандат“, не остава освен едностранното задължение на лицето, в полза на което това действие е било извършено, да повърне на гестора сумата, която той е похарчил от свои средства, за да извърши това действие; или да изпълни задължението спрямо третите лица, с които гесторът е сключил договор за сметка на заинтересования; напр. когато трето лице наеме работници за извършване необходими поправки на къщата на отсъстващия собственик (класическият случай на negotiorum gestio в римските правни източници); или когато трето лице, чуждо на дълга или свързано с него като поръчител, станал такъв със съгласието на длъжника, погаси (без намерение да направи дарение на длъжника) на кредитора дълга чрез плащане със свои средства. В тия безспорни случаи на negotiorum gestio остава само задължението на длъжника да върне на платеца платената от него сума. Какъв ще бъде искът на третото лице, което е наело работниците и им е платило, или е платило дълга, който иск то има против собственика или длъжника? Искът за незаконно обогатяване или actio negotiorum gestorum contraria?
Може ли това питане да се разреши с приетия от ВКС критерий? Според него ще имаме иск за незаконно обогатяване, при който може да се иска само това, с което в момента на иска се явява собственикът или длъжникът (ответникът) обогатен, и то без лихва върху похарчената сума за времето преди завеждане на иска. Ако искът се счете основан на negotiorum gestio, ищецът ще има право да получи напълно дадената от него на работниците или на кредитора сума заедно със законната лихва от деня на плащането ? чл. 49 ЗЗД и чл. 651, ал. 3 ЗЗД. Явно е, мисля, че възприетият от ВКС критерий не може да се сметне за правилно определен. Той страда от логическата грешка, състояща се в смесването на основанието с последицата: за да можем да решим въпроса дали от дадения фактически състав следва само едностранно задължение по началата на безпричинното обогатяване във вреда на другиго (задължение на обогатилия се да повърне на обеднилия се в негова полза това, с което се явява обогатен в негова вреда в момента на предявяване на иска), или се пораждат взаимните задължения на negot. gestio, трябва да се подложи на правен разбор фактическият състав и да се види съдържа ли той конститутивнитe елементи, според закона или според възприетото в юриспруденцията учение, на единия или другия институт. Като постъпим така, лесно е да се види, че правната квалификация, дадена от Русенския окръжен съд, е била правилна. Доброволното поемане на грижата и разноските за погребението на другиго е безспорно случай на negotiorum gestio. В обжалваното решение ВКС е отбягнал да отговори пряко на касационните поводи, че не били налице елементите на negotiorum gestio, и отрича последната по съображение, което не се поддържа в касационната жалба. А за мене са явно неоснователни оплакванията, че липсвали в случая елементите на доброволно управление чужда работа. Погрешно се твърди в касационната жалба, че „чичото не можел да се меси в чужди задължения“. Та именно същината на negotiorum gestio е такава намеса. Съдът по същество е констатирал и няма оплакване за изопачаване на данните в делото, че чичото, поради непълнолетието на дъщерята – единствена наследница на починалия негов брат – доброволно се е нагърбил с погребението на брата си. А няма доказателства, че това той е сторил animo donandi. Не съществува, от друга страна, естествено задължение за брата, както правилно приема ВКС, да погребе на свои разноски брата си, особено когато той остава наследница и имот, и най-сетне констатирано е от съда по същество, че „работата е била добре управлявана“, т.е. погребението е извършено при нормални условия и похарченото не надминава обичайното в случая според имотното и обществено положение на починалия. Съвсем погрешно се твърди в касационната жалба, че за да има negotiorum gestio, трябвало да има управление на чужд имот, а погребението на мъртвец не било акт на управление на имот. Законът обаче не говори за управление на имот, а много общо, за доброволно натоварване себе си с една чужда работа. Това значи доброволно намесване в чужда имотна и лична правна сфера. Много правилно при анализа на изводите, до които е дошла френската съдебна практика, проф. Maurice Picard в статията си в Revue trimestr. de droit civil, 1922, La gestion d’affaires dans la jurisprudence contemporaine, p. 23 (първата част на тая статия е в г. 1921, с. 419 и сл.) определя елементите на negotiorum gestio: „Има акт на управление от естество да тури в движение санкцията на чл. 1375 (нашият чл. 49 ЗЗД) във всички случаи, когато едно трето лице се е полезно намесило в работите на другиго, без да се подчинява на една чисто егоистична мисъл и без законна съпротива от страна на господаря на работата“. В нашия случай тия елементи са очевидно налице.
Специално за погребение, извършено от трето лице, което не е длъжно да понесе разноските за погребението, още в римското право се е приемало, че е един типичен случай на negotiorum gestio. Той е бил впрочем уреден със специален иск: actio funeraria. Вж. Дернбург, Система на римското право, (Пандекти, 8-о издание, превод от д-р П. Соколовски), II, с. 808, § 379 ? за negotiorum gestio: „Когато извършването на чужда работа се е състоял в погребването на един мъртвец, то управителят на чуждата работа е имал в Рим особен иск, actio funeraria. Този иск е даван и тогава, когато управителят е действал против едно запрещение, доколкото той при това се е ръководил от наложителни съображения на благочестие. (l. 14 § 13 D. de religiosis 11, 7). Виж. също и Виндшайд, Lehrbuch des Pandektenrechts, II, § 430, текст и бел. 20: По римското право е бил длъжен да извърши погребението и да харчи за него не най-ближният роднина, но онзи, който наследява имота на починалия (наследникът); ако няма имот, погребението (или разходите) се извършва от бащата, който е имал починалия в своя власт, и най-подир – от съпруга.
За римското (юстинианово) право срв. още Р. Bonfante, Istituzioni di diritto romano, (9-о изд.), с. 497: „Аналогична на negotiorum gestio е най-сетне actio funeraria за разноските по погребение, дадена срещу наследника и привилегирована върху наследството. Тя изисква като условие, щото някой да е пристъпил към погребение с animus aliena negotia gerendi (с намерение да върши чужда работа), а не от милост (pietatis gratia), обаче при преценяването на animus-a съдията има в юстиниановото право по-широка свобода, отколкото при negotiorum gestio“.
За отношението на actio negotiorum gestorum contraria към actio de in rem verso може да се констатира, че във френската юриспруденция първата често се свежда към началото за недопустимост на незаконното обогатяване във вреда на другиго. Това е един от законодателните мотиви за признаването на negotiorum gestio, особено за actio negotiorum gestorum contraria в смисъл, че би било едно незаконно (безпричинно) обогатяване на „заинтересования“, ако не бъде той задължен да върне на „управителя“ това, което последният е похарчил от свои средства по извършената работа за първия. Случаят, който ни занимава, се схваща като попадащ под правилата за negotiorum gestio. Вж. Maurice Picard, спом. статия, Revue trim, de dr. civil, 1921, с. 452. В едно от решенията, които тук се посочват, се касае за иск на едно от децата, което е харчило за последната болест, смъртта и погребението на баща си, против неговитe братя и сестри (реш. на tribunal de Boulogne от 28 ноември 1902); друго подобно решение за разноски за сватба на tribunal civ. Cusset от 25 юли 1906 (D. 1907. 5. 4.). Също така и в Германия разглежданият случай се схваща като управление на чужда работа: Staudinger, Kommentar zum BGB, II, § 679, с. 1134 (9-о изд.)
Винаги се прави строга разлика между двата института, макар и законодателното основание на actio negotiorum contraria да е началото, че никой не бива да се обогатява без оправдателна причина във вреда не другиго. Разликата обаче се прокарва не по неправилно възприетия критерий от ВКС в разглежданото решение, а в следния смисъл: Ако в даден случай липсва някой от елементите на negotiorum gestio, напр. намерението или съзнанието, че се извършва чужда работа, animus aliena negotia gerendi или animus obligandi (който се отрича, освен от някои по-стари автори, в по-ново време от посочения вече по-горе М. Picard), или пък когато чуждата работа е била „управлявана“ против волята на заинтересования, в тия случаи третото лице може да иска от „заинтересования“ само с actio de in rem verso връщане на това, с което в момента на предявяване този иск заинтересованият се явява незаконно обогатен във вреда на третото лице. Вж. между други G. Giorgi, Теоria delle obligazioni, т. V, № 24 и 25.
Ако се върнем накрая към нашия случай, трябва да се подчертае, че правилно окръжният съд е констатирал наличността на елементите на доброволно управление на чужда работа и че правилно затова искът е схванат като иск за връщане на направените по погребението разноски, основан на negotiorum gestio. Би могло да става дума за actio de in rem verso само ако липсваше някой от тия елементи или ако работата не беше добре извършена; напр. X нарежда да бъде изгорено тялото на покойния му брат в страна, дето е допустим този начин на погребване. Сиреч очевидно по начина, по който самата дъщеря (в България) не би погребала своя баща: в този случай X би имал срещу наследницата на така погребания само иск за незаконно обогатяване до размера на сумата, която би костувало на наследницата погребението (в чуждата страна) чрез заравяне в земята, ако разноските за изгарянето на тялото в crematorium са по-големи от тия за закопаване. Не трябва да се мамим от това, че искът на управителя против заинтересования за връщане на направените разноски, при добро извършване на управлението, може да се обясни и оправдае с началото, че никой не бива да се обогатява противозаконно (безпричинно) във вреда на другиго. От това далеч не следва, че искът ще бъде actio de in rem verso. Към последния иск може да се прибегне само когато не може да се даде съдебна защита с друг иск на друго (договорно, квазидоговорно или деликтно) основание. Искът de in rem verso е иск субсидиарен. А в нашия случай, щом са налице условията на negotiorum gestio, няма место за actio de in rem verso.
