Публикации Граждански процес Преглед на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от ТК на ВКС...

Преглед на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от ТК на ВКС през м. февруари и март 2015

От

Sun, 19 July, 2015

Бел. от автора: Прегледът обхваща седемнадесет решения, постановени от състави на Търговската колегия на ВКС през м.02.2015 г. и м.03.2015 г.

От съображения за прегледност и достъпност прегледът на едно и също решение, в което се дава отговор едновременно на материалноправни и процесуални въпроси, се прави на едно място.

Антетките на отделните решения са на автора и не се стремят да изчерпат въпросите, поставени в съответното решение.

Използвани са общоприети съкращения на наименованията на нормативни актове, институции и понятия. Курсивите и болдването са на автора.

Облигационно право на търговците

I. По Закона за задълженията и договорите

1. Непоставянето на предпазен колан от пострадалия при ПТП пътник в автомобил не означава автоматично наличието на съпричиняване на вредите

Решение № 205 от 30.03.2015 г. по т.д. № 2976/2013 г., II т.о.

Настъпило е ПТП, при което е пострадала пътничка. Предявен е иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ срещу Гаранционния фонд (който отговаря, когато ПТП-то е настъпило на територията на страната и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на България и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите).

Въззивният съд в съответствие с уврежданията е намерил, че дължимото обезщетение на пострадалата за претърпените от нея вреди е 18000 лв., но то следва да се намали с 1/3 на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като тя е пътувала без предпазен колан. Изложил е съображения, че твърдяното от ответника съпричиняване на увреждането от страна на ищцата е доказано както от направеното от ищцата извънсъдебно изявление при осъществения на 09.02.2012 г. преглед от вещото лице-медик, така и от естеството на получените травматични увреждания, които са съобразени с механизма на удара и констатираните увреди по автомобила.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика) в обжалваната от ищцата част за разликата над 12000 лв. до 18000 лв. по въпроса за предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

Съставът на ВКС продължава вече утвърдената практика на ТК по чл. 290 ГПК – решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г., ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г., ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т.д. № 1140/11 г., ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12 г., ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/13 г., І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12 г., І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване според ВКС не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не се приема от ВКС за достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан.

Въззивното решение в обжалваната му част е отменено и делото решено по същество, като на ищцата са присъдени още 6000 лв. до сумата от 18000 лв. ВКС е приел, че липсват категорични доказателства, че ищцата е пътувала без предпазен колан, тъй като не са събрани доказателства изобщо автомобилът да е имал монтирани предпазни колани на задните седалки, където е пътувала ищцата, както и доказателства, че дори да е пътувала с поставен обезопасителен колан, уврежданията биха били в по-малък размер. В този смисъл ВКС е преценил, че не е установена причинна връзка между поведението на пострадала и настъпилото увреждане за здравето й.

Бележка (В. П.): По това дело пострадалата е направила изявления пред вещото лице, с което е признала че не е пътувала с предпазен колен. В случая ВКС не е коментирал извънсъдебното изявление на пострадалата пред вещото лице-медик, че е пътувала без колан и по този начин, изглежда, ВКС отрича процесуалната допустимост на установяването в процеса на извънсъдебно признание на страна за неизгоден за нея факт посредством вещо лице. Въпреки че не е допуснато касационно обжалване по процесуалния въпрос допустимо ли е вещото лице да пресъздава направени в негово присъствие извънсъдебни изявления на страна по делото, щеше да бъде особено полезно съставът на ВКС да изложи нарочни мотиви в каузалната част на решението си по този въпрос, тъй като такива случаи съвсем не са редки в практиката. На мен като съдия ми се случи наскоро именно такава хипотеза: пострадалата при ПТП ищца бе признала пред вещото лице медик при прегледа, правен за целите на изготвяне на СМЕ, че е пътувала без поставен предпазен колан. На това „признание“ не счетох за нужно да се позова в съдебното решение, но фактът на пътуването без предпазен колан бе установен бездруго по делото.

2. Обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползване от страна на енергийно дружество на чужди енергийни уредби и съоръжения за целите на преобразуването и преноса на енергия

Решение № 6 от 02.02.2015 г. по т.д. № 184/2014 г., II т.о.

Делото касае претенция за ползване на далекопровод собственост на ищеца. Въззивният съд на базата на изслушана по делото СТЕ е приел, че ответникът енергийно дружество е използвал за пренос от негова страна на ел. енергия през процесния период през далекопровода на ищеца, без да има основание за това и е уважил частично иска. Размерът на обезщетението е определил съгласно заключението на вещото лице по наемната цена за съоръжението.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика – решение № 179 от 18.05.2011 г. по т.д. 13/2010 г., II т.о.) по жалба на ответника, по въпроса: на каква база следва да се определи обезщетението за неоснователно обогатяване до размера, до който ответникът се е обогатил за сметка на ищеца вследствие ползване на електрически далекопровод – собственост на ищеца, без да има основание за това.

ВКС приема, че при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.

Обжалваното решение е отменено и делото върнато за ново разглеждане с указания за назначаване на нова експертиза за определяне на обезщетението на база съответната методика по ал. 7 на чл. 117 ЗЕ в приложимата ред. към конкретния процесен период.

3. Изпълнение на задължението за сключване на окончателен договор за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот от трето лице, встъпило в дълга на продавача-строител. Разваляне на предварителен договор без даване на срок за изпълнение с предупреждение за разваляне.

Решение № 10 от 09.02.2015 г. по т.д. № № 4429/ 2013 г., II т.о.

Предявени са главен иск по чл. 87, ал. 2, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (връщане на престирано по развален договор) и евентуален по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (връщане на даденото при неосъществено основание) за цена на недвижими имоти, платена по два предварителни договора. Продавачът (ответникът) се е задължил да построи и продаде на купувача два апартамента, със срок за завършване не по-късно от 01.06.2007 г., който не е спазен – акт обр. 15 е от 11.02.2009 г., а разрешението за ползване е от 20.07.2009 г., когато строежът е завършен в степен, уговорена от страните. Ответникът е прехвърлил имотите на 14.01.2010 г. на трето лице, като на същата дата е сключил договор за встъпване в дълг с това трето лице, което е поело задължението да прехвърли собствеността на купувача (ищеца). Ищецът с нотариална покана, връчена на 11.05.2012 г., е заявил, че разваля договорите на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД, а ответникът на 28.05.2012 г. е отговорил на това изявление с готовност за изпълнение, като е посочил, че престацията не е лична и незаместима и изпълнението от третото лице би било адекватно на кредиторовия интерес.

Въззивният съд е отхвърлил исковете. Приел е, че строителството се е забавило не по вина на ответника, а по обективни причини – забава в изпълнението на законово регламентираните задължения на водоснабдителното и електроснабдителното предприятия да осигурят присъединяване на обекта, и съобразно уговореното от договорите – срокът за построяване автоматично се увеличава с времето на забавата, тъй като не се касае за „фикс сделка“. Съдът е отхвърлил довода на ищеца, че изпълнението е станало невъзможно поради прехвърляне собствеността на имотите на трето лице, тъй като изпълнение е предложено и то възможно и от третото лице. Съдът е обосновал, че ищецът е неизправна страна – не е показал готовност да приеме изпълнението и да плати последната вноска след получаване на поканите от ответника. Приел е, че извъсъдебното изявление за разваляне на ищеца не е произвело правни последици. Отхвърлил е и евентуалния иск по чл. 55 ал. 1 пр. 2 ЗЗД по съображения, че основанието за плащане са валидно сключените предварителни договори, като основанието освен осъществено е и съществуващо.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика) по релевантните за делото основни въпроси: за ищеца възникнало ли е правото да развали предварителните договори за продажба, без да даде подходящ срок за изпълнение, на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД:

1. поради това, че ответникът е завършил обектите със забава и съставлява ли същата негово виновно поведение и

2. поради извършеното от ответника прехвърляне на собствеността върху имотите на трето лице, с което е сключил договор за встъпване на третото лице в дълг, и това разпореждане съставлява ли невъзможност за изпълнение.

Касационно обжалване е допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (необходимост от развитие на правото или осигуряване на точно приложение на закона) и по обуславящите въпроси:

1. Разпореждането с правото на собственост върху имотите в полза на трето лице, с което ответникът е сключил договор за встъпване на третото лице в дълг, води ли до невъзможност за изпълнение на задължението на ответника за прехвърляне на собствеността на ищеца – основание за разваляне по чл. 87, ал. 2 ЗЗД?,

2. Извършеното встъпване в дълг отразява ли се на задълженията, поети от ответника с предварителния договор?,

3. Задължението за прехвърляне правото на собственост на ищеца от кого може да се изпълни – от встъпилото в дълг лице или от ответника?,

4. Ищецът може ли да проведе надлежна защита с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато ответникът е прехвърлил имота на трето лице, с което ответникът е сключил договор за встъпване в дълг, и срещу кого?.

ВКС е групирал отговорите на посочените въпроси в две групи:

Отговорът на първата група въпроса е, че кредитор, за да развали предварителния договор на основание чл. 87 ал. 2 ЗЗД, без отправяне на искане за изпълнение в подходящ срок и да иска връщане на даденото при отпадане на основанието по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, трябва да има надлежно упражнено право на разваляне поради допуснато от длъжника виновно неизпълнение, за което длъжникът отговаря. Забавеното завършване на обектите поради забавено присъединяване към водоснабдителната, канализационната и електроразпределителната мрежи, когато длъжникът е доказал по делото, че то не е по негова вина, тъй като е изпълнил своите задължения във връзка с присъединяването, е забавено изпълнение не по вина на продавача, а по причини, които не зависят от него, и дава основание с времето на забавата по тези причини да се удължи срокът за построяване на обекта, когато това е уговорено в договора. В този смисъл са цитирани и постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК решение №203 от 30.01.2012 г. по т.д. №116/2011 г., ІІ т.о. и решение № 100 от 03.07.2012 г. по т.д.№ 307/ 2011 г., ІІ т.о., също решение № 267 от 28.07.2010 г. по т.д.№ 69/2010 г. на ОС-Бургас и решение № 163 от 07.06.2010 г. по т.д. № 413/2009 г. на ОС – Бургас.

По втората група въпроси ВКС приема, че когато длъжникът се е разпоредил с правото на собственост в полза на лице, което е сключило с длъжника договор за встъпване на това лице в дълг, не е налице невъзможност за изпълнение на ответника на задължението за прехвърляне правото на собственост върху имотите – основание за разваляне по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Ищецът може да предяви срещу приобретателя иск за обявяване на предварителния договор за окончателен; ответникът не се освобождава от задължението към ищеца за прехвърляне на правото на собственост върху имотите и на основание сключения договор за встъпване в дълг (за разлика от случая, в който би бил сключен договор за заместване в дълг), задължението може да се изпълни от встъпилото в дълг лице.

По съществото на спора ВКС потвърждава изцяло изводите на въззивния съд за отхвърляне и на двата иска и оставя в сила решението.

4. Договор за изработка или за покупко-продажба е договорът по чл. 20, ал. 5 вр. ал. 7 НПППЕЕПРЕМ (отм.)? Приложимост по аналогия на правилото на чл. 326, ал. 2 ТЗ при договора за изработка.

Решение № 247 от 27.02.2015 г. по т.д. № 2952/2013 г., I т.о.

Бележка (В.П.): Законът за енергетиката – чл. 116 и чл. 117 – урежда изискванията и условията за присъединяване на производители и клиенти към мрежите, и достъпа до мрежите, като уредба е доразвита с Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи (ДВ, бр. 74/24.08.2004 г., понастоящем отменена). Съгласно чл. 2 от Наредбата присъединяването на обекти на потребител към съответна енергийна мрежа се извършва по уредена от закона процедура, която включва: проучване от преносното предприятие (ЕПП) или от съответното разпределително предприятие (ЕРП) на условията и начина на присъединяване, предварителен договор за присъединяване, който се сключва преди изготвянето на инвестиционния проект за изграждане или преустройство на присъединявания обект, и договор за присъединяване, който се сключва между съответното предприятие и лицето, поискало присъединяването на обекта. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредбата присъединяваният обект и електрическата централа трябва да отговарят на техническите изисквания на тази наредба и правилата по чл. 83, ал. 1 ЗЕ.

Предмет на договора за присъединяване по чл. 16 от Наредбата са правата и задълженията на страните във връзка с присъединяването, както и спазването на необходимите технически условия за присъединяване на обекта към съответната мрежа. Съдържанието на договора за присъединяване на обекти на потребители е уредено Наредбата, в чл. 18 от която са посочени съществени клаузи на договора за присъединяване относно: вида и техническите параметри на съоръженията за присъединяване; финансовите взаимоотношения между страните – цената за присъединяване; сроковете, цените и условията за учредяване на сервитутни права и за прехвърляне на собственост или учредяване право на строеж в полза на ЕРП; сроковете и етапите за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване и др. Задължението за изграждане на съоръжения за присъединяване е на предприятието след прехвърляне на собствеността или учредяване право на строеж и учредяване на сервитутни права от собственика на имота.

ЕПП или съответното ЕРП изгражда съоръженията за присъединяване за своя сметка и осигурява въвеждането им в експлоатация по реда на ЗУТ. Съгласно чл. 20, ал. 5 от Наредбата (отм.) обаче лицето, с което се сключва договор за присъединяване със съгласието на ЕПП, респ. ЕРП, може да поеме задължение:

т. 1 – за проектиране съоръженията по чл. 20, ал. 1 от Наредбата;

т. 2 – за изпълнение на определен вид СМР по присъединяването, по изготвените от ЕПП/ЕРП работни проекти;

т. 3 – за изграждане съоръженията по ал. 1.

Чл. 20, ал. 7 от Наредбата сочи, че изградените съоръжения за присъединяване по чл. 20, ал. 5 от Наредбата „се прехвърлят възмездно” на ЕПП/ЕРП, на база „взаимно признати разходи”. Чл. 23 изрично предвижда, че когато съоръженията са изградени по реда на чл. 20, ал. 5, те се поставят под напрежение след сключване на договор между собственика на имота, респ. на съоръженията и съответното ЕПП/ЕРП, за прехвърляне право на собственост върху съоръженията,право на собственост или право на строеж върху съответна част на имота и учредяване на сервитутни права.

По делото са предявени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на присъединяващ се към електрическата мрежа потребител за цената на проектирани и изпълнени от него СМР, посочени в предварителен и окончателен договор за присъединяване на обекти на потребители към електроразпределителната мрежа по реда на чл. 20, ал. 5 от Наредбата, за мораторна лихва върху главницата. Исковете са уважени от двете инстанции. Ответникът е оспорвал правната квалификация на исковете, като е поддържал, че се касае не за договор за изработка, а за договор за покупко-продажба на част от възложените за изграждане от ищеца електрически съоръжения, които и по силата на сключения предварителен договор и закона същият е следвало да прехвърли възмездно в собственост на ответника, а не го е сторил. Твърдял е и, че задължението не е изискуемо, както и не е доказано по размер.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 7 от 04.02.2014 г. по т.д. № 59/2013 г., ІІ т.о.) по въпросите:

1. „Задължението на електроразпределителното дружество на основание чл. 20, ал. 7 НПППЕЕПРЕМ (отм.) да заплати стойността на поети за изграждане от присъединяваното лице, с предварителен договор, както и последващ договор за присъединяване на обекти на потребители към електроразпределителната мрежа, съоръжения на основание чл. 20, ал. 5 НПППЕЕПРЕМ (отм.), задължение по предвиден за сключване договор за покупко-продажба на съоръженията ли е или по договор за изработката им?“;

2. „Изискуемо ли е задължение за заплащане стойността на тези съоръжения за присъединяване, преди потребителят да е изпълнил задължението си да представи необходимите според чл. 24 НПППЕЕПРЕМ (отм.) документи, вкл. с оглед определяне предмета и цената по договора за покупко-продажба на съоръженията, прехвърлими в собственост на електроразпределителното дружество?

Съставът на II т.о., постановил решението, дало основание за допускане до касация (решение № 7 от 04.02.2014 г. по т.д. № 59/2013 г., ІІ т.о.), приема, че вземането на присъединяваното лице за стойността на проектирани и изпълнени съоръжения за присъединяване към електрическата мрежа, не е изискуемо на основание договора за присъединяване само с изграждането на обектите и преди присъединяваното лице да изпълни задължението,нормативно уредено в чл. 20, ал.7 от Наредбата, уговорено между страните и със сключения договор за присъединяване – да прехвърли възмездно на дружеството собствеността на съоръженията за присъединяване, след като представи изискуемите се за изграждането им съгласно чл. 22 от Наредбата документи. Отказът на преносното или съответното електроразпределително предприятие да плати стойността на съоръженията за присъединяване, претендирана само въз основа на договора за присъединяване и без страните да са сключили договор за изкупуване на съоръженията, е основателен. Този състав на ВКС приема, че правната квалификация на този договор (по чл. 20, ал. 7 вр. ал. 5 от Наредбата) е покупко-продажба, а не договор за изработка.

Съставът на I т.о., постановил решението от настоящия преглед, обаче приема, че относно естеството на договора по чл. 20, ал. 7 НПППЕЕПРЕМ (отм.) вр. чл. 20, ал. 5 от същата наредба следва да се даде диференциран отговор според това какъв е предметът на възложеното по договора – дали се касае за отделни СМР, без резултатът от същите да е вещ със съответна завършеност и самостоятелност в рамките на общата уредба по присъединяването (т. 1), или за СМР, резултат на които е самостоятелно съоръжение в рамките на общата уредба (т. 2), или за съоръжения, инкорпорирани във и предпоставящи изграждане и на недвижима вещ, чийто собственик, обаче, поради притежание на съответно вещно право върху терена,с изграждането се явява самото присъединявано лице (т. 3).

ВКС приема, че „когато предметът на възложеното не предпоставя прехвърляне на вещни права, респ.учредяване на сервитути,с оглед задължителните клаузи на договора за присъединяване (чл.18) и чл. 20, ал. 7 от Наредбата, уреждаща задължителна възмездност, с договора за присъединяване се сключва и договор за изработка на съоръженията, в хипотезата на чл.20 ал.5 от Наредбата, тъй като в клаузите му се съдържат необходимите насрещни волеизявления на страните за сключването му и достатъчна индивидуализация на предмета на възложеното.В случай на отказ за доброволно определяне възнаграждението на база „взаимно признати разходи“ съгласно отчетени такива, в съответствие с работния проект за изграждането,същото следва да бъде определено по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 20, ал. 7 от Наредбата (последната разпоредба изключваща право на печалба за присъединяваното лице)– средна пазарна стойност на разходи за изработка на съоръженията, съобразно утвърдения от ЕПП/ЕРП работен проект,чиято изработка по начало дължи самото ЕПП/ЕРП (чл.20 ал.1 от Наредбата). В останалите хипотези (с последващо прехвърлими по съответния ред вещни права) ,договорът за присъединяване инкорпорира предварителен договор за продажба на бъдеща вещ. Само в тази последна хипотеза изискуемостта на вземането на присъединяваното лице,от изграждането на съоръженията в хипотезата на чл.20 ал.5 от Наредбата и на основание ал.7 на същата разпоредба,ще настъпи със сключването на окончателния договор,аналогично на предвиденото в решение № 7 по т.д. № 59/2013 г., ІІ т.о. на ВКС“.

Относно приложимостта по аналогия на правилото за търговската продажба по чл. 326, ал. 2 ТЗ (ако не е уговорена цена, дължи се обичайната) към договора за изработка между търговци е цитирано решение № 59 от 10.09.2010 г. по т.д. № 511/2009 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

В конкретния случай ВКС приема, че са налице действително извършени СМР от присъединилия се субект, приети от ответника, но не е ясна стойността на взаимно признатите разходи за направата на тези СМР, поради което и на основание чл. 162 ГПК въззивният съд е следвало да допусне служебно СТЕ, която да посочи средната пазарна стойност на разходите за изработка на съоръженията, без отчитане на печалба. Решението е отменено и делото върнато за ново разглеждане с указания.

II. По Търговския закон

5. Платилият авалист не се суброгира срещу издателя на записа на заповед, а има самостоятелен обратен иск, обемът на който е даден в чл. 507 ТЗ

Решение № 236 от 26.03.2015 г. по т.д. № 4615/2013 г., I т.о.

Издаден е запис на заповед от 28.11.2005 г. в полза на банка като обезпечение по договор за кредит от същата дата от наследодателя на ответниците, авалиран от ищеца. Въз основа на същия е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, които са влезли в сила след проведен процес по чл. 422 ГПК. Ищецът авалист твърди, че е погасил изцяло задълженията на кредитополучателя – издател на ценната книга по договора с банката в образуваното изпълнително производство, поради което на основание чл. 485, ал. 3 ТЗ се е суброгирал в правата на кредитора, за което е предявил иск срещу наследниците на починалия издател. Записът на заповед е с падеж 20.12.2007 г. и въззивният съд е приел, че към датата на предявяване на иска – 19.10.2011 г. са изтекли специалните давностни срокове по чл. 531 ТЗ, поради което претенциите са уважени на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ поради прескрибиране на менителничния ефект.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика) за произнасяне по въпроса за обема на правата на платилия авалист срещу издателя на записа на заповед.

Съставът на ВКС констатира противоречие с възприетото становище в решение № 320 от 17.06.2010 г. по т.д. № 161/2009 г., ІІ т.о., по реда на чл. 290 ГПК, което обаче касае предпоставките за възникване и размера на право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване на имуществото на платеца – издател, се съизмерява.

По въпроса, по който по делото е допуснато касационно обжалване, ВКС приема, че обемът на правата на платилия авалист срещу издателя на записа на заповед обхваща сумата, която е платил по записа на заповед (главница и законни лихви), законната лихва върху платената сума от деня на плащането и направените разноски.

Като сравнява авала и обикновеното поръчителство, ВКС сочи, че платилият авалист не се суброгира в правата на кредитора, а по правилата за лицата, спрямо които е реализирана регресната отговорност, разполага с обратен иск по чл. 507 ТЗ срещу издателя. Отговорността обхваща сумата, която е платил, законната лихва върху платената сума от деня на плащането, направените разноски и комисионна по чл.506, ал.1, т.4 ТЗ. За разлика от нормата на чл. 143 ЗЗД, при менителничното поръчителство неуведомяването за неприемане или неплащане по чл. 499, ал. 5 ТЗ има за последица отговорност за вредите от неуведомяването, а не отпадане на права на поръчителя по обратния иск. В случай на плащане на поемател по запис на заповед от авалиста, последният разполага със самостоятелни права спрямо издателя на основание чл.485, ал. 3 вр. чл.507 ТЗ.

По съществото на делото решението е касирано и делото е върнато за ново разглеждане с указания за допускане на ССчЕ за установяване на всички извършени плащания в рамките на изпълнително дело, включително и за направените разноски – за заповедното производство, по установителния иск и в принудителното изпълнение.

III. По Кодекса за застраховането

6. Намаляване на застрахователното обезщетение по чл. 207, ал. 2 КЗ при неизпълнение на задължението на застрахования да не оставя която и да е част от регистрационния талон на автомобила в МПС.

Решение № 22 от 26.02.2015 г. по т.д. № 463/2014 г., II т.о.

Инстанциите по същество са уважили искове по чл. 298, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу застрахователя по договор за застраховка „каско“ и обратни искове срещу презастрахователя за реализиран риск „пожар” на лек автомобил собственост на ищеца

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца и ответника застраховател е налице имуществена застраховка „Каско” на МПС-клауза „Пълно каско” за лек автомобил собственост на ищеца. В срока на действие на застрахователното покритие автомобилът бил противозаконно отнет и впоследствие е намерен напълно опожарен от трето неизвестно лице. При това положение, решаващият съд е приел, че е налице настъпило събитие,което попада под покрит риск „пожар” по сключената застраховка, поради което са без значение уговорките в ОУ на застрахователя, според които при настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен в 24-часов срок да предаде на застрахователя оригиналния регистрационен талон и всички ключове, а също така се задължава да не оставя в МПС ключовете на автомобила регистрационния талон и документите за собственост, доколкото при неизпълнение на тези свои задължения застрахователят може да откаже заплащане на обезщетение при настъпване на застрахователното събитие. Тези възражения имали значение само във връзка с противозаконно отнемане на застрахованото имущество, но не и при пожар. Приел е, че въпреки противозаконното отнемане на автомобила непосредствено преди опожаряването, то липсвала била причинно-следствена връзка между двете събития, поради което застрахователят следвало да отговаря по покрит риск „пожар”, а не за отнемане, респективно опожаряване. Ето защо е счел искът за основателен, а обезщетението е определено въз основа заключението на вещо лице на база първоначалната стойност на погиналото МПС и остатъчната такава.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие със задължителна съдебна практика относно

Процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди при произнасянето си всички доводи на страните и

Материалноправния въпрос за начина на определяне на дължимото обезщетение при пълно погиване на застрахованото имущество със задължителна практика на ВКС.

По процесуалния въпрос ВКС приема, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Тези указания са запазили своето значение и при действието на новия Граждански процесуален кодекс, при отчитане специфичната разпоредба на чл. 272 ГПК. В посочения смисъл са цитирани: решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ІІІ г.о., решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр.д. № 4232/2008 г. на ІV г.о., решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр.д. № 746/2010 г. на І г.о., решение № 147 от 11.01.2013 г. по т.д. № 46/2012 г. на ІІ т.о., решение № 221 от 18.01.2013 г. по т.д. № 1270/2011 г. на ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV г.о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ІV г.о. и др.

По втория въпрос ВКС се присъединява към вече изразеното по реда на чл.290 ГПК в решение № 37 от 23.04.2009 г. по т.д. № 667/2008 г., I т.о., според което размерът на обезщетението за имуществени вреди се определя от стойностния адекват на претърпяната от застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната такава към същия момент.

По съществото на спора ВКС приема, че е реализиран рискът „кражба“, а не рискът „пожар“ – автомобилът е отнет противоправно, а впоследствие открит опожарен от неизвестно лице. ВКС приема, че застрахованият е нарушил изричните уговорки в общите условия на застрахователя по застраховка „Каско” на МПС да не оставя регистрационния талон, ключовете и документ за собственост в автомобила, а при настъпване на риск „кражба” да представи оригиналния регистрационен талон и всички ключове на застрахователя. В съответствие с практиката по чл. 290 ГПК съставът на ВКС, че е налице основание за намаляване на застрахователно обезщетение, съгласно чл. 207, ал. 2 КЗ при положение, че застрахователното събитие вече е настъпило, но не и за неговото изключване изцяло. В тази насока са решение № 211 от 06.12.12 по т.д. № 1029/2011 г., II т.о., решение № 79 от 29.06.2012 по т.д. № 802/2011 г., I т.о., решение № 22 от 12.09.2013 по т.д. № 679/2011 г., II т.о. и решение № 86 от 18.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2230/2013 г., II т.о.

С оглед необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия спорът е върнат на въззивния съд за събиране на доказателства относно конкретния размер на намаленото обезщетение, дължимо в хипотезата на чл. 207 ал.2 КЗ чрез назначаване на специализирана експертиза за определяне на обичайния процент на намаление на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно практиката на застрахователните компании в подобни случаи.

7. Обемът на регресното право по чл. 213, ал. 1 КЗ при изплатено застрахователно обезщетение по застраховка срещу „разни финансови загуби“ по договор за финансов лизинг. Лизингови вноски с настъпил или ненастъпил падеж към датата на определяне и изплащане на застрахователното обезщетение.

Решение № 220 от 10.02.2015 г. по т.д. № 4028/2013 г., I т.о.

Застраховател е предявил иск срещу лизингополучателя за установяване по реда на чл. 422 ГПК на регресно право по чл. 213, ал. 1 КЗ за част от изплатено от застрахователя на лизингодателя обезщетение по застраховка „Загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски”, поради неизпълнение от страна на ответника на задълженията му за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг. И двете инстанции по същество са уважили иска частично – не за всички неплатени лизингови вноски, а само за тези лизингови вноски с настъпил падеж, дължими до момента, в който застрахователят е встъпил в правата на застрахования срещу неизправния лизингополучател и владението на лекия автомобил, предмет на лизинговия договор е предадено на застрахователя, платил застрахователното обезщетение и встъпил в правата на лизингополучателя. Прието е, че от този момент лизингополучателят ответник не е ползвал автомобила, който е върнат от него като лизингополучател и съответно приет от застрахователя, суброгирал се в правата на лизингодателя, при което на лизингополучателя не се осигурява възможност да ползва автомобила и последният не дължи заплащане на лизингови вноски.

Касационно обжалване е допуснато по жалба на застрахователя ищец на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (противоречие с практиката на съдилищата – въззивни решения на Софийски градски съд: р. от 16.05.2012 г. по гр.д. № 13234/2011 г. и р. от 17.10.2012 г. по гр.д. № 16345/2011 г.) по следния материалноправен въпрос: „Дали застрахователното обезщетение по сключената застраховка срещу „разни финансови загуби” по договор за финансов лизинг се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора за лизинг или само от тези с настъпил падеж до датата на определяне/изплащане на застрахователното обезщетение и конкретно следва ли в застрахователното обезщетение да бъдат включени вноските с ненастъпил падеж.“

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС констатира, че междувременно е постановено друго решение по реда на чл. 290 ГПК, за уеднаквавяне на практиката, изводите на което се споделят. С това решение № 112 от 15.01.205 г. по т.д. № 2936/2013 г., ІІ т.о., е прието, че: „Лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т.е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респ. от връщане на автомобила до крайния срок на договора не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Това правно разрешение е аргументирано със съображения, че: застрахователното събитие при застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” е неплащането на изискуемите лизингови вноски от лизингополучателя; застрахователното покритие обхваща непогасените дължими и изискуеми лизингови вноски, съгласно договора за лизинг; при суброгиране в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован и третото лице (длъжникът или лизингополучателят в хипотезата на договор за лизинг) не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече, отколкото дължи на застрахования лизингодател; лизинговите вноски с ненастъпил падеж по приетия погасителен план са неизискуеми, поради което лизингополучателят не ги дължи на лизингодателя и встъпвайки в правата на лизингодателя застрахователят не може да претендира за плащането на същите от лизингополучателя; при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор; в този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяването на договора, не се дължат на лизингодателя, поради прекъсване на договорното правоотношение, поради което застрахователят не може да се суброгира в правата на лизингодателя по реда на чл. 213 КЗ.

Доколкото съобржанията на въззивния съд са в съответствие с отговора на поставения въпрос, въззивното решение в обжалваната му част е потвърдено.

IV. По Закона за обществените поръчки

8. Права на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци. Забранени ли са от нормите на чл. 33, ал. 1 НВМОП (отм.) и чл. 43, ал. 1 ЗОП последващи уговорки за заплащане на частично изпълнената работа при наличието на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка? Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожност на договор или договорни клаузи или за това следва да е направено възражение от страна на ответника в срока за отговор на исковата молба?

Решение № 202 от 27.02.2015 г. по т.д. № 4123/2913 г., II т.о.

Предявен е иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР, сключен в процедура за малка обществена поръчка – изграждане на бетонова настилка на пет улици в ромска махала в село на територията на ответната община. Уговорено било в договора, че плащането ще е на два етапа: 10% при съставяне на фактурите, а остатъкът при подписването на акт образец 19 и цялостното завършване на обектите в определения срок. С двустранно подписан от страните акт образец 19 било констатирано, че изпълнението на възложената по договора работа е спряно до решаване на комплексното застрояване на ромската махала и до спазването на някои клаузи от договора за строителство; за част от улиците се признава изпълнение. Налице е допълнително споразумение между изпълнителя и възложителя, с което се признава дължимостта на част от уговорената сума и е предвидено изплащането й на определени вноски от общината възложител. Налице е и частично плащане по това споразумение. Установено е обаче в хода на производството, че изпълнението, за което ищецът претендира възнаграждение, е неточно в количествено отношение: вложените материали, включително арматура, не съответстват, по-малко са, от договореното количество. За да отхвърли иска, въззивният съд намира, че споразумението за частично плащане е нищожно, тъй като е сключено след подписване на договора за обществена поръчка и с него се уговаря нов, поетапен начин на заплащане СМР с нови срокове, което противоречи на чл. 33 ал.1 НВМОП (отм.), където изрично е посочено, че договор сключен на основание процедура по НВМОП, не може да се променя освен по изключение в случаите посочени в чл. 43 ал.2 ЗОП. Възраженията на възложителя за недостатъци според въззивния съд можело да бъдат предявени при евентуална претенция за окончателното плащане на възнаграждението – краен етап, след като строителството бъдело възобновено.

Касационно обжалване е допуснато по следните два материалноправни въпроса:

1. Кога възникват правата на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци на изработеното и в кой момент следва да бъдат упражнени? – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 13 от 10.09.2010г. по т. д. № 242/2009 г., ІІ т.о.

2. Нищожна ли е поради противоречието й с чл. 33, ал. 1 НВМОП (отм.) и чл. 43, ал. 1 ЗОП уговорката за заплащане на частично изпълнената работа при наличието на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка, постигната след сключване на договора? Допустимо ли е съгласно цитираните разпоредби заплащане на частично изпълненото при настъпили след сключване на договора непредвидени обстоятелства, довели до спиране на строителството? – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречиво решаване от съдилищата.

Касационното обжалване е допуснато и по процесуален въпрос от съществено значение за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК?

По първия въпрос, по които е допуснато касационно обжалване, ВКС приема, че: „При констатирани явни недостатъци на изработеното правата на поръчващия (възложителя) по договора за изработка по чл. 265, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД възникват при предаване на работата, като поръчващият (възложителя) е длъжен да направи възраженията си пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в уговорения от страните в договора срок. При наличие на скрити недостатъци или отклонения, които не могат да бъдат установени при обикновен преглед на извършената работа или се появят по-късно, правата на поръчващия (възложителя) по договора за изработка по чл. 265, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД възникват веднага след откриването или появата им, като поръчващият (възложителят) е длъжен да направи възраженията си пред изпълнителя веднага след откриването или появата на скритите недостатъци или в уговорения от страните в договора срок. Когато изпълнителят е знаел за недостатъците или отклоненията, уведомяване за неточното изпълнение не е необходимо. При уговорка работата да бъде предадена с акт образец 15, респективно с разрешение за ползване и обектът не е завършен и предаден с акт образец 15 по вина на възложителя началният момент, от който започват да текат сроковете по чл. 265 ЗЗД, е моментът на приемане на завършен подобект или етап от него, което приемане може да се извърши с двустранно подписан протокол образец 19 за съответния подобект или етап.

По втория въпрос съставът на ВКС приема, че: „Постигнатата между страните с допълнително споразумение уговорка за заплащане на частично изпълнената работа в други срокове при наличието в договора за обществена поръчка на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка, не е нищожна поради противоречието й с чл. 33, ал. 1 НВМОП (отм.) и чл. 43, ал. 1 ЗОП, ако в резултат на непреодолима сила и/или непредвидени обстоятелства се налага промяна в сроковете на договора и цената (възнаграждението) не е увеличена, а е в параметрите на договорената и съответства на изработеното. Допустимо е заплащане на частично изпълненото при настъпили след сключване на договора непредвидени обстоятелства, довели до спиране на строителството.“

По процесуалния въпрос ВКС намира, че „При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР, сключен по реда на ЗОП, съответно по реда на НВМОП /отм./, съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а се произнася по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, или по предявен инцидентен установителен иск.“

За да достигне до този извод, ВКС се позовава на основните принципи в процеса – диспозитивното и състезателното начало, както и на факта, че нищожността на една сделка по принцип почива на определени действия или бездействия на страните. Когато основанието за нищожност не може да бъде разкрито от самото съдържание на сделката, съдът няма как да установи кое действие или бездействие съставлява порок, който води до нищожност, без да е направено такова възражение от страна на ответника. Възражението за нищожност на договора поради противоречие със закона представлява правоизключващо възражение, с което ответникът твърди факти, осуетяващи възникване правото на ищеца, поради което следва да бъде направено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, предвид преклузията на чл. 133 ГПК.

По съществото на делото въззивното решение е отменено като неправилно. ВКС намира, че предвид липсата на възражение от страна на ответника в срока по чл. 133 ГПК на действителността на сключеното между страните допълнително споразумение за нищожност на същото, то съдът следва да зачита неговата валидност и да приеме, че посочената в него сума за плащане представлява стойността на приетите от страните за изпълнени СМР. ВКС е приел обаче за допустимо и заявеното от ответника възложител възражение за неточно изпълнение в количествено отношение ВКС приема, че неточното изпълнение в количествено отношение не се обхваща от преклузията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД (също решение № 94 от 02.03.2012 г. по т.д. № 133/2010 г., ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК), както и, че тези възражения могат и трябва да се предявят не при окончателното приемане на обектите, а при подписването на двустранните протоколи образец 19, с които са приети отделни подобекти. Отговорността за недостатъци по чл. 265 ЗЗД в строителството възниква от датата на приемане на работата, респективно от приемането на изпълнен подобект или етап.

Във всички случаи, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на изпълнителя в пълен размер осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект, а ако няма такъв – на уговореното между страните в договора и изискванията на специалните нормативни актове и технически спецификации съобразно с изискванията на разпоредбите на чл. 169 ЗУТ.

На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг тричленен състав, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия. При новото разглеждане на делото са дадени указания въззивният съд да установи: 1. стойността на действително изпълнените видове и количества СМР, за които е налице приемане на подобекти; 2. дали появилите се скрити недостатъци намаляват или правят негодно изработеното за задоволяване на обикновеното и предвидено в договора предназначение; 3. да изчисли стойността на невложените, но актувани материали; 4. да определи стойността на некачествено изпълнените СМР, предвид появилите се скрити недостатъци, респективно на необходимите материали и труд за отстраняване на недостатъците, с които суми би следвало да се намали дължимото възнаграждение. При необходимост съдебният състав следва да допусне СТЕ.

Бележка (В.П.): Сравни с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване в т. 17 от настоящия преглед.

Несъстоятелност

9. С изменението на разпоредбата на чл. 649, ал. 2 ТЗ със ЗИД ТЗ, ДВ, бр. 20 от 2013 г., не се отнема правото на иск от длъжника – носител на материалното право, а се установява една допълнителна възможност за синдика и кредиторите да упражнят правата на длъжника като негови процесуални субституенти.

Решение № 177 от 25.03.2015 г. по т.д. № 3707/2013 г., I т.о.

Предявен е иск от търговско дружество в несъстоятелност с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на сумата, предмет на уважен иск с правно основание чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ (ред., ДВ, бр. 70/1998 г., отм.) в предходно дело, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва върху плащането за периода до влизане в сила на решението по първото дело по предявения иск по чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ (ред., ДВ, бр. 70/1998 г., отм.). Конституиран е помагач на ищеца – кредитор в несъстоятелността. Първоинстанционният съд е уважил главния иск, но в полза на полза на масата на несъстоятелността на дружеството, а не на самото дружество; искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлил. Въззивният съд е потвърдил решението в отхвърлителната му част и е оставил без разглеждане жалбите на ищеца и помагача му срещу осъждането в полза на масата на несъстоятелността, поради липса на правен интерес. Недоволен, ищецът подава касационна жалба. Касационна жалба подава и ответникът по исковете.

Касационно обжалване е допуснато с оглед вероятност за недопустимост на обжалваното решение.

ВКС намира, че не е налице твърдяната от касаторите недопустимост на обжалваното решение. Според ВКС титуляр на материалноправното вземане, което възниква като последица от уважаването на иска с правно основание чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ (ред., ДВ, бр.70/1998 г., отм.), е несъстоятелният длъжник. Съответно за него възниква и процесуалното право на иск за връщане на даденото от него в масата на несъстоятелността. С изменението на разпоредбата на чл. 649, ал. 2 ТЗ със ЗИД ТЗ (ДВ бр. 20/2013 г.), което намира приложение и към заварените искови производства, се предвижда, че при предявяването на исковете по чл. 645, 646 и 647 ТЗ или чл. 135 ЗЗД синдикът, съответно кредиторът може да предяви и обусловените от тези искове осъдителни искове за попълване на масата на несъстоятелността. По силата на тази според ВКС разпоредба не се отнема правото на иск от длъжника – носител на материалното право, а се установява една допълнителна възможност за синдика и кредиторите да упражнят правата на длъжника, тоест да действат като негови процесуални субституенти. Овластяването на определени субекти да водят процес относно чуждото право няма за последица отпадането на възможността на носителя на това право да предяви самостоятелен иск за неговата защита.

Допълнително ВКС разяснява, че съгласно константната практика на ТК по реда на чл. 290 и сл. ГПК, а именно: решение № 114 от 03.08.2009 г. по т.д. №644/2008 г., II т.о., решение № 136/2.12.2010 г. по т.д. № 242/2010г., I т.о., решение № 248 от 17.01.2011 г. по т.д. № 224/2010г., II т.о., решение № 149/02.11.2011 г. по т.д. № 1192/2010 г., II т.о. и други с уважаването на иска по чл. 646, ал. 1, т. 2 от ТЗ (ред., ДВ бр. 70/1998 г., отм.), настъпват предвидените в чл. 648 ТЗ правни последици (даденото от третото лице се връща, а ако даденото не се намира в масата на несъстоятелността или се дължат пари, третото лице става кредитор) и за несъстоятелния длъжник възниква субективното право да предяви осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за ефективно връщане на даденото от него и за попълване на масата на несъстоятелността. ВКС приема, че нищожността на извършеното плащане задължително следва да бъде установена по исков ред, тъй като има белезите на относителна недействителност (в този смисъл решение № 105/25.11.2009 г. по т.д. №90/2009 г., I т.о.) то основателността на иска на длъжника по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е обусловена от успешното провеждане на установителния иск по чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ (ред., ДВ, бр.70/1998 г., отм.), съответно вземането за връщане на платеното в масата несъстоятелността възниква от влизането в силата на решението по иска по чл. 646, ал. 1 т. 2 ТЗ (ред. ДВ бр. 70/1998 г., отм.). В случая ВКС приема, че главният иск правилно е уважен, предвид влязлото в сила решение по предходното дело по чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ (ред. ДВ бр. 70/1998 г., отм.). Акцесорният иск правилно е отхвърлен, защото задължението за връщане на даденото по сделката по чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ (ред. ДВ бр.70/1998 г., отм.) е без определен ден за изпълнение и за да бъде поставен длъжникът в забава, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е необходимо същият да бъде поканен преди исковата молба по второто дело. В случая такава няма.

Процесуални проблеми

10. Недопустимост въззивният съд да разгледа доказателства несъбрани от първата инстанция и несъбрани по реда на чл. 266 ГПК.

Решение № 15 от 05.03.2015 г. по т.д. № 151/2014 г., II т.о.

Две съдружнички в ООД са предявили искове по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решението на общото събрание на дружеството, с което са изключени като съдружници и дяловете им са преразпределени между други съдружници. Оплакванията на ищците в производството са били, че не спазена процедурата по изпращане на предупреждението за изключването им; че предупреждението не съответства на законовото изискване за точно посочване на неизпълнените от съдружниците задължения и че не са налице основанията по чл. 126, ал. 3, т. 1 и т. 3 ТЗ за изключването им. Исковете са отхвърлени на две инстанции. Първата инстанция е изключила като доказателство поради преклузия протокол от извънредно общо събрание на съдружниците от 06.12.2010 г., представен от ответното дружество. Исковете са отхвърлени от двете инстанции. Въззивният съд се е позовал на това неприето писмено доказателство, за да обоснове извод, че действително е било налице основание за изключване на ищците като съдружници поради неизпълнение на задължения към дружеството.

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика) по въпроса:

„Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и за които страните не са поискали събиране на основание чл. 266 ГПК?“.

По въпроса, по който е допусната касация, ВКС приема, че не е допустимо при постановяване на решението си въззивният съд да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и за които страните не са поискали да бъдат събрани във въззивното производство по реда на чл. 266 ГПК.

В този смисъл е посочена и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 341 от 02.07.20010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ІІ г.о., както и мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 1 от 09.12.2013 г.

Въпреки допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение, ВКС потвърждава обжалваното решение, тъй като го намира за правилно като краен резултат. След анализ на доказателствата ВКС приема, че самото предупреждение по чл. 126, ал. 3 ТЗ, връчено на ищците, е редовно от формална страна и притежава необходимото съдържание, тъй като в него са изброени подробно всички онези задължения, за които на проведеното извънредно общо събрание на съдружниците в ответното дружество е прието, че не се изпълняват от двете ищци; прието е, че е налице неизпълнение на задължения на съдружниците, което е основание за изключването им – непредоставянето на необходимите средства за неотложно погасяване на задълженията на дружеството и непредприемането на другите конкретно посочени действия, пряко свързани с търговската му дейност. В тази връзка ВКС намира, че ищците са знаели за финансовите затруднения на дружеството преди това и даденият им срок за изпълнение на посочените в предупреждението задължения е бил достатъчен.

11. Липсата на отговор на исковата молба не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от тежестта на доказване. Преклузия за представяне на писмени доказателства в производството по търговски спорове по ГПК.

Решение № 128 от 25.02.2015 г. по т.д. № 2611/2013 г., II т.о.

Предявен е отрицателен установителен иск на потребител срещу доставчик на електрическа енергия с твърдения за липса на задължение. Въззивният съд е уважил иска, като е изключил писмените доказателства, представени от ответника и заключението на комплексна ССчЕ-СТЕ, изслушано в първата инстанция. Въззивният съд е приел, че е настъпила преклузия за сочене на доказателства, като се е позовал приложените по делото заверени страници от книгата на призовкаря, както и на писмените обяснение на служител от деловодството на първоинстанционния съд относно направена справка по делото от служител на ответника, поради което е счел за удостоверено надлежното връчване на препис от исковата молба на ответното търговско дружество, поради което е преценил като неоснователно възражението му за спазване срока по чл. 367, ал.1 ГПК, предвид нередовността на процедурата по първоначалното му известяване за делото.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалния въпрос: „Преклудира ли се правото на ответника по търговски спор да представи писмени доказателства с изтичането на срока за отговор на първоначалната искова молба, или представянето на писмени доказателства може да се направи и с писмена молба- отговор на исковата, подадена след този срок, но преди подаване на допълнителната искова молба и преди първото по делото съдебно заседание ?”.

В съответствие с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 163 от 17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г., І т.о. и № 67 от 06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г., І т.о., е прието, че правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК, респ. срока за допълнителен отговор, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателства е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна, с оглед на доклада или на указанията на съда. В този смисъл е прието, че неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, респ. чл. 367, ал. 1 ГПК, само по себе си не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.

ВКС отменя решението и връща делото на нов състав за разглеждането по същество и формирането на мотиви от страна на въззивния съд по спора съобразно събраните по делото доказателства.

ВКС приема, че призоваването както по ГПК (отм.), така и по действащия ГПК е формален акт и затова по отношение на доказателствата, с които може да бъде установен, съществува ограничение – недопустимо е изслушването на свидетелски показания. Въззивният съд неправилно е ценил писмената декларация на деловодителя на първоинстанционния съд, която по същество представлява извънсъдебни писмени показания, по повод липсата на намиращо се в кориците на делото съобщение за редовно връчен на ответника по спора препис от исковата молба с приложения към нея. Дори и ценена като частен свидетелстващ документ, декларацията според ВКС представлява писменото обяснения на деловодителя на състава притежава само формална доказателствена сила и с оглед на факта, че е изгоден за неговия издател, предвид осъществяваните от деловодителя трудови функции и възложените и с тях задължения, неговата доказателствена стойност е била твърде ниска, обстоятелство. В отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 2/77 г., според която редовността на призоваването, в това число, че призовката (съобщението) е надлежно връчено на адресата не може да се удостоверява с документ, издаден от връчителя, въззивният съд се е позовал на страници от описната книга на призовкаря, обслужващ района на управление на ответното търговско дружество, за да приеме за доказан фактът на редовно извършено първоначалното връчване препис от исковата молба на ответника, поставило и началото на срока по чл. 367, ал. 1 ГПК Предназначението на описната книга на призовкаря, обаче, е да удостовери резултата от действията на последния по връчване на книжа и призовки по делата, а не надлежното им връчване на самия адресат. Поради изложеното и изводът на въззивния съд, че срокът, до който ответникът е следвало да подаде отговор на исковата молба, със задължително съдържание, посочено от законодателя в чл. 367, ал. 2 ГПК изтекъл, е приет за необоснован.

12. Разпределение на тежестта на доказване по иск за вземане по запис на заповед относно наличието на каузално правоотношение при твърдение на издателя, че такова каузално правоотношение не съществува.

Решение № 17 от 16.02.2015 г. по т.д. № 116/2014 г., II т.о.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иск на поемателката по запис на заповед за вземане по менителничния ефект. Приел е, че ищцата не е доказала вземането си, тъй като не е въвела и установила в процеса конкретни каузални отношения между нея като поемател и ответника като издател на записа на заповед, заради които е издаден записът на заповед. Въззивният съд е изложил съображения, че макар да съставлява самостоятелна абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни каузални правоотношения между издателя и поемателя, което изисква в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК кредиторът (поемател) да въведе и докаже каузата, заради която е издаден конкретният запис на заповед. С оглед на това и макар записът на заповед да е бил формално редовен, въззивният съд е приел, че след като с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като няма каузално правоотношение с ищцата и не е получавал пари от нея, а ищцата не е ангажирала доказателства за наличие на каузално правоотношение, обвързано със записа на заповед, искът по чл.422, ал. 1 ГПК следва да бъде отхвърлен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, пр. 1 ГПК (противоречие със задължителната практика – т. 17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК) относно процесуалния въпрос за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК.

В съответствие със задължителните указания в т. 17 от цитираното тълкувателно решение, ВКС приема, че „предмет на делото в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът – длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът – кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя в съответствие с общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за съществуването или несъществуването на установяваното в производството по чл.422, ал.1 ГПК менителнично вземане“.

По съществото на спора ВКС отменя обжалваното въззивно решение и уважава иска на поемателката по записа на заповед. ВКС приема, че след като ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че между него и ищцата няма други отношения извън записа на заповед и че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като не е получавал пари от ищцата, тази процесуална позиция на ответника следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищцата да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Предвид редовността на записа на заповед като абстрактна формална сделка и липсата на доказателства ответникът да е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, ВКС е приел, че вземането по записа съществува и е уважил иска.

13. Недопустимост на въззивно решение като постановено по непредявен иск. Квалификация на исковата претенция.

Решение № 21 от 25.02.2015 г. по т.д. № 412/2014 г., II т.о.

Предявени са искове на ДФ „Земеделие“ срещу земеделски производител, който е нарушил изискването на чл. 27 от Наредба № 14/18.05.2001 г. на министъра на земеделието и храните и уговорките от договора за безвъзмездна финансова помощ, сключен между страните да не отчуждава обекта на инвестицията в определен срок от приключване на изпълнението му. Съгласно договора при неизпълнение на това задължение получателят на безвъзмездната финансова помощ дължи нейното възстановяване на ДФ „Земеделие“. Въззивният съд е отхвърлил исковете за връщане на помощта и мораторна лихва с мотивите, че връщане на даденото по договора се дължи само след развалянето му по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, което в случая не е установено.

Касационно обжалване е допуснато поради вероятната недопустимост на обжалваното решение.

ВКС приема, че по делото не е бил предявен иск за връщане на даденото на отпаднало основание (развален договор), т.е. с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД , а с такъв за отговорността на страната, произтичаща от неизпълнението на конкретна уговорка в него и която се основава също на конкретна клауза, предвиждаща основание и предел на тази отговорност. При произнасянето си по иска съдът е обвързан от конкретните правопораждащи факти, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и няма никаква възможност да излиза произволно извън така наведеното от ищеца основание на иска, като разглежда по своя преценка и факти, с които не е сезиран и по този начин променя основанието на иска. Подобни процесуални действия представляват нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес- чл. 6 ал.2 ГПК и водят до недпустимост на обжалваното въззивно решение като произнесено извън предмета на спора, т.е. по непредявен иск.

ВКС обезсилва обжалваното решение и връща делото за разглеждането на предявения иск, т.е. на спорното право съобразно твърденията и петитума на исковата молба.

ВКС оставя и без уважение искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО, по въпроса за противоречие на чл. 27 от Наредба № 14/18.05.2001 г., относно т.н. петгодишно правило, забраняващо отчуждаване от бенефициента на обекта, за който е отпусната безвъзмездната финансова помощ, с правото на ЕС – чл. 4, ал. 4 от Многогодишното финансово споразумение между ЕК от страна на ЕО и Република България (Специална предприсъединителна програма на ЕС за развитие на земеделието и селските райони в РБ). Решаващото съображение на ВКС е, че посоченият акт, който е в сила от 20.01.2001 г. не съставлява акт, подлежащ на тълкуване от Съда на ЕО, а двустранно споразумение между ЕК и РБ, при това сключено преди присъединяването на РБ към Европейския съюз. В тази връзка е цитирана и практика на Съда на ЕО, с която последният приема, че е компетентен да тълкува разпоредби на европейското право само относно приложението им в държава–членка от датата на присъединяване в ЕС-така: опр. от 11.05.2011 г. по дело дело С-32/10 на Съда на ЕО и цит. в него Решение от 10.01.2006 г. по дело Yonos C-302/04, Решение от 14.06.07 по дело Telefonika 02, Czeh R. C-64/06.

14. Въззивният съд трябва да формира собствени изводи по съществото на спора, дори и в хипотезата на чл. 272 ГПК. Разпределение на тежестта на доказване по иск за вземане по запис на заповед относно наличието на каузално правоотношение.

Решение № 179 от 04.03.2015 г. по т.д. № 3747/2013 г., II т.о.

Предявен е иск за признаване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на вземане по запис на заповед срещу издател и авалист. Първата инстанция е отхвърлила иска по съображения, че след като ответниците са въвели възражение за липса на каузална сделка, за гарантиране изпълнението на която процесният запис на заповед да е издаден, то в тежест на ищеца е да установи конкретното каузално правоотношение между страните и пораждане на парично задължение по същото, независимо от липсата на подобно твърдение в исковата му молба и изрично заявеното в съдебно заседание от ищеца, че не твърди съществуване на каузална сделка. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуални въпроси:

1. „Следва ли при препращане по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд да обоснове собствени изводи в съответствие с осъществяваната от него решаваща дейност?”

2. „Кому е доказателствената тежест за установяване наличието на каузално правоотношение, неговата индивидуализация и връзката му със записа на заповед, за който се твърди, че е бил издаден като гаранция по това каузално правоотношение?”

поради противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана – за въпрос № 1 в ППВС № 7/65 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения: № 191 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 63/2013 г., ІІІ г.о.; № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д.№ 47/2009 г., І г. о.; № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2009 г., ІV г.о.; № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г., ІV г.о. и № 346 от 25.11.2011 г. по гр.д. № 1387/2010 г., а за въпрос № 2 – в т. 17 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК.

По първия въпрос съставът на ВКС се позовава на формираната задължителна практика, посочена по-горе, в смисъл, че „само констатациите във въззивното решение, че съдът, на осн. чл.272 ГПК, приема за установена фактическата обстановка в мотивите на първоинстанционното решение и правните изводи на първостепенния съд, при липса на мотиви за обосноваване на съображенията, с оглед на които въззивният съд споделя фактическите констатации за доказаност на релевантните за спора факти и изградените въз основа на тях правни изводи, не съставляват мотиви по см. на чл.272 ГПК. Следователно предвидената от законодателя възможност за препращане към мотивите на първостепенния съд, в случаите, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, няма за своя последица освобождаване на въззивната инстанция от задължението и по чл.236, ал.2 ГПК – да мотивира съдебния акт. Това означава, че въззивният съд всякога дължи изрично произнасяне по спорния предмет на делото, извършвайки самостоятелна преценка както на събрания и относим към спора доказателствен материал, така и на доводите и възраженията, въведени от страните.“. Според ВКС задължението на въззивния съд да мотивира съдебния акт не се различава по това на въззивния съд по ГПК (отм.), при отчитане на установените в чл. 269 ГПК предели на въззивна проверка.

По втория правен въпрос ВКС сочи, че според задължителните постановки в т. 17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, каузалното правоотношение подлежи на изследване, като съдът разпределя доказателствената тежест, в съгласие с нормата на чл. 154 ГПК, възлагайки на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендиранто, респ. отричаното право. Когато липсва спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение да е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника длъжник релевантни възражения – за невъзникване на вземането, за погасяването му, или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.

По съществото на спора ВКС отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане. ВКС сочи, че с отмененото решение не е отговорено на възраженията на ищеца във въззивната му жалба, а единствено е извършено препращане към мотивите на първата инстанция. ВКС приема, че е допуснато съществено процесуално нарушение и при разпределението на тежестта на доказване относно каузално правоотношение: въззивният съд неправилно е приел, че при твърдения на издателя и авалиста за отсъствие на каузално правоотношение с ищеца, за обезпечаване изпълнението на което процесният запис на заповед да е бил издаден, последният, като кредитор, носи доказателствената тежест да установи конкретна каузална сделка помежду им, независимо, че и той самият не твърди съществуването на такава.

15. Различно квалифициране на една и съща сума – веднъж като дължим ДДС и втори път като част от дължимото от възложителя възнаграждение за СМР, не може да преодолее формираната сила на пресъдено нещо на предходното съдебно решение.

Решение № 164 от 17.02.2015 г. по т.д. № 4009/2013 г., I т.о.

По три предходни дела изпълнителят на СМР е претендирал отделните части от сумата от 52194,32 лв., но квалифицирайки изрично сумата като неиздължен ДДС по сделката, също остатък по фактура, издадена за твърдените от изпълнителя СМР. С решенията по посочените три дела исковете му отхвърлени поради недоказаност на пълния размер на главницата, върху която се начислява законово определения процент ДДС, който е внесен от ищеца изпълнител и срещу който ответникът възложител вече е ползвал данъчен кредит.

По делото, предмет на касационен контрол, е бил предявен иск за заплащане на сумата от 52194,32 лв., квалифицирана като остатък от неиздължено възнаграждение по договор за изработка. И двете инстанции са уважили предявения иск, като са се позовали на събраните пред тях доказателства за изпълнение от ищеца и на липсата на доказателства за своевременно направено възражение срещу качеството и точността на изработеното по смисъла и в сроковете по чл. 264 ЗЗД от страна на ответника възложител.

Касационно обжалване е допуснато поради вероятна недопустимост на въззивното решение, с оглед наличието на отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането на иска, на основание чл. 299, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК.

Съставът на ВКС приема, че ищецът претендира една и съща сума – в предходните три производства, приключили с формиране на сила на пресъдено нещо, квалифицирана като дължим ДДС, а в настоящото – като част от дължимото от възложителя възнаграждение за същите СМР, и в двата случая – като единствено дължим остатък от цялото вземане по фактура ….[в която е посочено и задължението за СМР, и за ДДС, бел. моя, В. П.].

По отношение обективния идентитет на делата ВКС приема, че заплащането на ДДС е задължение на данъчно регистриран субект – доставчик на стока или услуга, съществуващо с определения според ЗДДС размер и при определени предпоставки и в срокове, съгласно ЗДДС към бюджета. Начисляването му в предвидения от ЗДДС размер на данъчната ставка е върху всяка една част от договореното по сделката възнаграждение и следователно дължимостта му в пълен размер се предпоставя от съответното пълно изпълнение на задължението по нея. Отричане дължимостта на ДДС между страните по сделката, а не в качеството му на публичноправно задължение към бюджета, на основания по ЗДДС и подзаконовите актове по приложението му, съставлява отричане дължимостта и на вземането, върху което е начислим данъкът. ВКС приема, че размерът на ДДС не формира самостоятелна претенция на изпълнителя към възложителя, различна от размера на дължимото възнаграждение, формиращо се от същинското възнаграждение „данъчната основа“ и „ДДС“, независимо от договарянето му или не с отделна стойност (чл. 62, ал. 2 ЗДДС).

ВКС е обезсилил въззивното решение и прекратил производството по делото.

16. Неправилната правна квалификация на иска не води до недопустимост, а до неправилност на първоинстанционното решение. Задължения на въззивния съд при неправилна правна квалификация на иска от първата инстанция по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК

Решение № 193 от 02.02.2015 г. по т.д. № 2565/2013 г., I т.о.

Въззивният съд е приел, че спорът има друга правна квалификация, различна от посочената от първостепенния съд, поради което е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, пр. 1 ГПК (противоречие със задължителна практика) по въпроса за правомощията на въззивната инстанция при констатирана от него погрешна правна квалификация в доклада на първостепенния съд.

Съставът на ВКС сочи, че съгласно т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК „когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства“. В този смисъл ВКС дава отговор на поставения въпрос в смисъл, че неправилната правна квалификация на иска води до неправилност, а не до недопустимост на решението по съществото на спора.

Въззивното решение е отменено като неправилно и делото върнато на нов състав на въззивната инстанция за разглеждане на спора по същество.

17. Съдът служебно изследва съответствието на договорна клауза за неустойка с добрите нрави, преди да уважи иск за заплащането на неустойката.

Решение № 178 от 26.02.2015 г. по т.д. № 2945/2013 г., II т.о.

Предявен е иск от ищеца наемател за сумата от 15000 евро, представляваща компенсаторна неустойка, уговорена в договор за наем за предсрочно прекратяване на договора поради виновното поведение на ответника наемодател. И двете инстанции по същество са намерили, че действително е налице съществено неизпълнение от страна на ответника, който е отдал под наем помещение, което не отговаря на техническите и строителни изисквания за изграждане и експлоатация по предназначението му, изрично конкретизирано от страните в процесния договор. И двете инстанции са приели, че ищецът валидно е упражнил правото да развали договора и са присъдили уговорената в глобален размер неустойка от 15000 евро, като са отхвърлили възражението на ответника, че преди упражняването на правото на разваляне на договора той е бил прекратен автоматично поради неплащане от страна на ищеца наемател на дължими наемни вноски, каквато договорна клауза е била уговорена. Нито в първата, нито във въззивната инстанция не е оспорвана действителността на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие със задължителна съдебна практика) по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право:

„Следва ли въззивният съд при осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД да преценява валидността на клаузата за неустойка, преди да се произнесе по нейната основателност, дори и да не е направено възражение в тази насока?“.

ВКС се е присъединил към становището на постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение №№ 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 год. на ІІ т.о., че съд, разглеждащ иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по договор за търговска продажба е длъжен служебно да следи за евентуална нищожност на съдържащите се в договора уговорки за неустойка, поради противоречието и с добрите нрави (закона), без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора, неприложим спрямо възражението на ответника – купувач за нищожност на неустоечната клауза е и предвиденият в чл. 367, ал. 1 ГПК вр. чл. 370 ГПК преклузивен срок.

ВКС се позовава и на разрешението, възприето в мотивите на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според което добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата последица, като противоречието със закона- нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане на неустойка, уговорена по приватизационните и търговски договори, съдът следи служебно за съответствието и с добрите нрави, като абсолютна предпоставка за нейната действителност.

Решението е отменено и делото върнато за ново разглеждане, с оглед осигуряване на възможност на страните да реализират защитата си във вр. с действителността на договорената помежду им неустойка пред инстанцията по същество на спора. ВКС приема, че липсата на произнасяне от съда по действителността на уговорената с наемния договор компенсаторна неустойка е съществено нарушение на процесуалния закон, което от своя страна води до необоснованост и материална незаконосъобразност на изградения краен правен извод за основателност на предявения иск.

Бележка (В. П.): Сравни отговора, даден на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване тук, с отговора на процесуалния въпрос в решението, систематизирано в т. 8 от настоящия преглед.

ОТГОВОРИ Cancel reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.