Моментът, към който се преценява добросъвестността при извършване на подобрения

 

Автор: ИВАН ИВАНОВ

Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

 

1. Въведение

Понятието за добросъвестност на владелеца, макар и дефинирано легално в чл. 70 ЗС, поражда редица въпроси относно прилагането му спрямо свързаните с него институти на вещното право като придобивната давност и подобренията.

Предмет на настоящото изследване са проблемите, които възникват във връзка с понятието „добросъвестност“, като качество на лицата, извършващи подобрения в чужд недвижим имот и редът на защита на техните права, регламентиран в Закона за собствеността.

Целта е понятието и свързаните с него последици да се разгледат и обсъдят, като се изложат отделните становища в доктрината и практиката и личното отношение на автора.

Необходимостта от такова изследване се налага с оглед наскоро излязлата монография на Иво Дачев във връзка с подобренията, където са отразени новите възгледи и позиции в доктрината и практиката. Дълго време за основен научен труд в тази област се приемаше книгата на Кръстю Цончев „Подобренията“, която е писана през 70-те години на XX век.

Въпреки солидно натрупалата се съдебна практика от влизането в сила на Закона за собствеността през 1951 г. относно добросъвестността и подобренията, включително постановените тълкувателни актове на ВС¹, някои въпроси все още не са разрешени по категоричен начин, за да бъдат разрешенията прилагани еднакво от съдилищата. Противоречива е практиката относно изследването на момента, към който трябва се преценява добросъвестността при определяне на реда, по който следва да се обезщетяват лицата, извършили подобрения в чужд имот.

Извън настоящото изложение остават въпросите, свързани със значението на основните предпоставки на добросъвестността по ЗС, както и отделните фактически състави на подобренията. Не се обсъжда и различното значение на понятието в отделните закони.² Целта е да се засегнат проблемите, произтичащи от наличието на етична категория в добросъвестността и необходимостта от раздвояване на понятието. Както и евентуално определяне на различен момент, към който следва да се отчита наличието или липсата на субективно отношение и знание на владелеца относно собственика, свързано с извършването на подобрения в чужд имот.

Обсъдено е понятието „злоупотреба с право“ и връзката му с добросъвестността при извършване на подобрения.

Във връзка с настоящото изследване е направено проучване на правната доктрина и съдебната практика по поставените проблеми и са изложени и цитирани относимите становища.

 

2. Проблемът

Безспорно се приема, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала към момента на възникване на правното основание, за да считаме един владелец за добросъвестен по отношение на правата, които законът му признава относно облекчения ред при придобиване по давност. В правната теория е поставен проблемът дали при положение, че чл. 70 ЗС изисква добросъвестността на владелеца да е налице към момента на възникване на правното основание, последващата недобросъвестност (узнаването на владелеца, че праводателят му не е бил собственик) да е ирелевантна (да не вреди), когато той извършва подобрения в чужд недвижим имот ³.

На пръв поглед не бихме поставили под съмнение, че в хипотеза, при която владелецът започва да прави подобрения в имот, за който знае, че продавачът му не е бил собственик, а собственик е друго лице, то тези разноски са направени в състояние на недобросъвестност.⁴ Въпреки това законът е достатъчно ясен и категоричен относно предпоставките за наличието на добросъвестност в текста на чл. 70, ал. 1 ЗС и там не е посочен различен момент относно знанието.⁵ Следва обаче да преценим дали да внасяме раздвоение в съдържанието на понятието „правно основание“, като го разбираме по един начин за давността и по друг – при подобренията.

След направения анализ по този проблем, в заключение Цончев приема, че не бива да разграничаваме там където законът не го прави, но авторът е на мнение, че този резултат е недопустим⁶.

Други автори отричат делението на добросъвестното владение на два вида – с оглед на подобренията и с оглед на кратката придобивна давност⁷. Поддържа се становището, че разпоредбата следва да се тълкува стеснително.

В процеса на излагане на тезата си Дачев стига до резултат, който изглежда неприемлив и несправедлив. „В областта на подобренията, извършени от владелец, придобил владението на годно юридическо основание, чиито недостатъци не са му били известни към момента на възникването му, този извод налага да се приеме, че когато владелецът е узнал по-късно недостатъците на юридическото основание, но въпреки това е извършил подобрения в имота, при ликвидацията на отношенията със собственика той ще бъде третиран като добросъвестен владелец. (…) Това е така и в случаите, когато такъв владелец целенасочено извършва големи по вид и стойност разноски, било с намерението само да затрудни собственика при заплащане на тяхната стойност, било преследвайки по-далечната цел, да изнесе имота на публична продан и да го придобие чрез възлагане от съдебния изпълнител. Такъв подобрител би се ползвал и от правото на задържане до заплащане на увеличената стойност на имота в резултат на подобренията. Нещо повече: владелецът ще има качеството на добросъвестен и когато е могъл да узнае за правата на трети лица върху имота, респ. че праводателят му най-вероятно не е собственик, но не е положил никакви усилия за това. Тъй като добросъвестността, която има предвид чл. 70 от ЗС, не е етическа категория, една или друга морална укоримост и незнанието на владелеца не го дисквалифицира.⁸“

Изчерпателното цитиране се налага с оглед проблема, който се поставя в настоящото съчинение.

Авторът е обхванал голяма част от възможните способи, чрез които един такъв недобросъвестен подобрител би могъл да злоупотреби чрез извършването на подобрения. Едно такова тълкуване противоречи на целта на закона и нормите, уреждащи добросъвестността и правата на владелците за извършени разноски за вещта.

Именно заради големите различия между понятието добросъвестност, отнесено към разпоредбите за придобивната давност и добросъвестността на владелеца, който подобрява чужд имот, в старата съдебна практика е била обособена и категорията – „подобрител“⁹, като различен статус на лицето от владелец или държател¹⁰, която все още се прилага от някои състави на ВКС¹¹.

Вярно е, че законът не прави разграничение като дава легалното определение за добросъвестен владелец. Аргументите в полза на това, че добросъвестността, която визира чл. 70, ал. 1 ЗС, включва в съдържанието си единствено незнанието досежно недостатъците на юридическото основание, без оглед на вътрешната субективна увереност на владелеца, също следва да бъдат споделени¹². На пръв поглед няма и противоречие относно употребата на термина „добросъвестен владелец“ и в последващите текстове, визиращи подобренията. Проблемите се проявяват в процеса на установяване на качеството на владелеца към момента на извършване на подобренията, а не към момента на възникване на правното основание. Разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС не е неясна, но ако не допуснем разширителното й тълкуване откриваме път на множество злоупотреби с права, произтичащи от качеството на добросъвестен владелец.

По-горе в изложението очертахме някои от възможните ситуации, които биха възникнали при едно такова стеснително тълкуване. Би следвало да проверим дали то би съответствало на най-висшите ценности на правото, а именно морала и справедливостта. Разрешение, при което бихме приели, че един владелец е добросъвестен и бихме му признали по-големи права от тези на обикновения такъв, дори когато той е знаел, че праводателят му не е собственик и че в един последващ момент ще загуби вещта, но въпреки това извършва подобрения, би било житейски неоправдано и несправедливо¹³. Още повече – едва ли това е бил „разумът, смисълът, целта, духът“ на закона в разпоредбите на чл. 70 и сл. от ЗС.

 

3. Характеристика и значение на добросъвестността относно подобренията

Законодателят е уредил права на владелеца относно разноските, които извършва в чужд имот, за да не бъде той ощетен при ревандикирането на имота от собственика. Това е израз на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване в гражданското право и е специален ред за възвръщане на предишното положение и възстановяване на баланса, спрямо общата уредба в чл. 55 и сл. ЗЗД. Целта е била да се създаде нов различен подход за обезщетяване на точно определена категория субекти, поради тяхното специално правно качество – владелец. Това качество обаче не е било достатъчно, за да бъде справедливо възстановен правопорядъкът. Добавена е и категорията добросъвестност и предвид голямото й значение е и легално дефинирана, за да няма съмнение в качеството на лицето, което се позовава на нея. Законодателят е преценил, че владелците, които той определя като „добросъвестни“ следва да се ползват с по-големи привилегии, защото те не са били причина за пороците в придобивното им основание, което ги е направило такива. Израз на това можем да намерим в предпоставките на чл. 70 ЗС, а именно – владеенето на вещта като своя (владелецът е убеден, че това вече е неговата вещ), годно правно основание (в преобладаващия брой случаи е участвал в сделка, която би трябвало да го направи собственик), не е знаел за липсата на собственост у праводателя си и за порока на формата. Нещо повече, законът изисква тези предпоставки да са налице само към момента на възникване на правното основание. Логическото тълкуване на разпоредбата ни довежда до извода, че законодателят е наблегнал не само на обективната добросъвестност¹⁴, но и на субективната. Казано просто – лицето, упражняващо фактическата власт има всичко необходимо, за да смята, че е собственик и не е недобросъвестно (в етичен смисъл) относно правата си върху вещта. Това лице не става виновно, дори и впоследствие да установи фактите, които тогава не са му били известни. Затова, това лице не следва да бъде поставено в по-неблагоприятно положение само заради узнаването на порока или липсата на правата, т.е. заради последващата му бдителност. Поради тази причина и законодателят дава по-големи права на добросъвестния владелец, защото той наистина е добросъвестен и в етичен смисъл. Той има възможност да придобие имота, който смята за свой, след изтичането на по-кратък срок. Има и по-големи права относно извършените подобрения. Това е именно, защото подобрителят е морален и съвестен човек и в чисто житейски смисъл. Не трябва да изолираме буквата на закона от смисъла на понятието в обществените отношения, които той регулира.

Тази концепция има и своето стопанско изражение. При владелеца, който придобива по давност, последващата недобросъвестност не вреди. Дори да узнае в един по-късен момент от възникване на правното основание, че праводателят му не е бил собственик, той пак ще придобие имота след изтичане на кратката придобивна давност. Това е разумно, защото насрещните престации по придобивната сделка са вече дадени и те обикновено са еквивалентни.¹⁵ Целта на закона е да запази фактическото положение и правната сигурност. Не е сходна ситуацията обаче когато владелецът не само упражнява фактическата власт с намерение за своене, но и извършва подобрения в имота. Създават се нови имуществени блага, които имат своята парична равностойност. Не е без значение как ще бъдат обезщетени подобренията. Възможните варианти включват: определяне на обезщетение по общите правила за неоснователно обогатяване – при държателите или при съсобствениците, подобряващи с противопоставяне на останалите (чл. 59 ЗЗД); по правилата за гестията – при подобряване в съсобственост и липса на общо съгласие (чл. 60 и сл. ЗЗД); по специални правила при подобряване на съсобственост и наличие на съгласие на останалите съсобственици (чл. 30, ал. 3 ЗС) ¹⁶, при наследяване (чл. 12, ал. 2 ЗН), при недобросъвестно владение (чл. 74, ал. 1 ЗС) и при добросъвестно владение (чл. 72, ал. 1 ЗС).¹⁷ Възможността владелецът да влияе върху стойността на разноските, за които ще бъде обезщетен, като умишлено извършва подобрения в по-голям обем, за да затрудни ревандикацията на собственика и увеличава стойността на имота с повече отколкото е изразходвал, знаейки, че ще получи тази стойност отнапред, не може да бъде допусната. За това е необходимо обособяването на отделен момент, към който да се следи за добросъвестността. Аргументът „a pari”¹⁸ не може да намери приложение и не следва да прилагаме разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС, еднакво за придобиването по давност и за подобренията.

Обособяването на два различни момента, към които да се следи за наличието на качеството добросъвестност у подобрителя, не би следвало в голяма степен да затрудни неговото право на защита. Това е така, защото законът е въвел презумпцията за добросъвестност. Тя би следвало да се прилага и когато съдът изследва дали владелецът е знаел, че подобрява чужд имот към момента на извършването на подобренията. Доказателствената тежест ще лежи върху собственика, който чрез обратно доказване трябва да докаже това обстоятелство. По този начин правата на подобрителя са достатъчно защитени, но и собственикът, ако успее да обори презумпцията, ще заплати само по-малката сума между цената на подобренията и увеличената стойност на имот-

 

4. Чл. 70, ал. 3 ЗС

Аргументи в полза на тезата за наличието на етична (субективна) страна на добросъвестността може да черпим и от чл. 70, ал. 3 ЗС, като изхождаме от въпроса защо разпоредба, уреждаща права, произтичащи от предварителен договор се намира в ЗС, а не в чл. 19 ЗЗД, където е уредена тази правна сделка. Систематичното място не е случайно, защото представата на законодателя е, че добросъвестният владелец и купувачът по предварителен договор, сключен със собственика, са в сходно положение досежно добросъвестността. Лицето, получаващо владението въз основа на предварителен договор, не отговаря на предпоставките за добросъвестен владелец по чл. 70, ал. 1 ЗС, но въпреки това законът му признава правата, от които добросъвестния владелец се ползва, относно добивите от вещта и стойността на извършените подобрения. Поставянето в по-благоприятно положение на владелеца, получил владението върху подобрения имот от собственика по силата на сключен с него предварителен договор, е мотивирано с това, че от обективно и субективно гледище такъв владелец превъзхожда добросъвестния владелец¹⁹. Ако изхождаме от по-горе цитираното становище за единствено „обективния“ критерий на добросъвестността, очертана като понятие в чл. 70, ал. 1 и стриктното, тясно тълкуване на разпоредбата, бихме изпаднали в противоречие и липса на синхрон с текста на чл. 70, ал. 3 ЗС.

Първоначално законодателят изчерпателно посочва предпоставките, на които трябва да отговаря владелецът, за да е добросъвестен и след това въвежда изключение от правилото и дава същите права на едно лице, което е изключено да бъде добросъвестно според определението. Това не е случайно. Наложило се е от историческото развитие на предварителния договор като способ за зачитане на последици на неформални актове. Също така е и пряко свързано със субективното отношение на лицето, получаващо владението по предварителен договор. Договорите се сключват, за да се изпълняват. Владелецът знае, че предварителният договор не е в предписаната от закона форма да го направи собственик, но се надява да стане такъв, защото му дава потестативното право да иска обявяването му за окончателен.²⁰ До голяма степен съществува една сигурност за последващото придобиване на собствеността върху вещта. Още повече, че той се е договорил с бъдещия прехвърлител да получи фактическата власт върху нея, за да може да извършва всички тези действия, които би извършвал и собственикът, но от един по-ранен момент. Житейски оправдано е той да започне да получава добивите от вещта и да извършва подобрения в имота, който смята скоро да придобие. Би могло да се поддържа, че при формулирането на разпоредбата законодателят се е водил именно от това вътрешно субективно убеждение на владелеца относно почти сигурните му бъдещи права. Също така правото по чл. 70, ал. 3 ЗС може да се прояви само ако обещателят по предварителния договор е бил именно собственикът²¹. Изложеното ни води до извода, че целта на закона не е добросъвестността да е чисто обективна и зависеща единствено от знанието на владелеца, че праводателят му не е собственик, но и етична категория, която във всеки един момент на владението може да се промени.

В подкрепа на становището, че следва да внесем раздвоение в понятието за добросъвестност относно придобивната давност и относно подобренията е и това, че законодателят също го прави мълчаливо. Той приравнява владелеца по предварителен договор на добросъвестен владелец относно добивите и подобренията, но не и относно кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС.

 

5. Възможна ли е последваща недобросъвестност

Съществува и становище, че „Добросъвестността на владението веднъж започнала продължава до предявяване на иск за връщане на вещта – чл. 71, който единствен (подч. мое) прави владелеца недобросъвестен.²²“

Неправилно би било да тълкуваме текста на чл. 71 ЗС като единствения начин владението да се превърне от добросъвестно в недобросъвестно. На първо място разпоредбата обхваща само ползването на вещта и добивите от нея и не можем да я прилагаме разширително и за подобренията. На следващо място в чл. 71 е очертано право на добросъвестния владелец, което той притежава относно вещта „до предявяване на иска за връщането й“, което погасява това му право, но още не означава, че го прави недобросъвестен. Законодателят изхожда от факта, че съществува спор за вещта и би било несправедливо в хода на един продължителен процес владелецът да продължава да се облагодетелства като събира добивите. Бихме приели, че той е недобросъвестен едва когато има влязло в сила решение, с което се уважава искът за собственост²³. Така би следвало и да се тълкува разпоредбата. Ergo, законодателят не е уредил единствен начин, по който владението да се превърне от добросъвестно в недобросъвестно и би могло да се допусне, че това може да настъпи и в други ситуации. Например моментът, в който владелецът узнае, че праводателят му не е собственик и въпреки това извършва подобрения в имота.

Аргументи в този смисъл може да черпим и от Постановление № 6 от 1974 на Пленума на ВС т. IV, че „когато актът за прехвърляне на собствеността е унищожен и приобретателят е загубил собствеността с обратна сила, по отношение на подобренията, които междувременно е извършил в имота, той се ползва от чл. 72 ЗС, т.е. има положението на добросъвестен владелец. Изисква се той да е извършил подобренията, като не е знаел за възможността придобиването да бъде унищожено и не е виновен за унищожаването.²⁴“ Очевидно и ВС е на становището, че не е без значение субективната добросъвестност на владелеца към момента на извършване на подобренията.²⁵ Нещо повече, някои автори приемат, че предявяването на ревандикацията от собственика на имота, въпреки, че прекъсва теченето на придобивната давност, не разрушава нито един от съществените елементи на добросъвестното владение и то запазва своя характер и за подобренията, извършени след този момент²⁶.

В някои решения от практиката се приема, че добросъвестният владелец се смята за недобросъвестен след предявяване на иска по чл. 108 ЗС, поради отпадане на субективния елемент на добросъвестността²⁷. Това становище не би могло да бъде споделено, защото субективният момент би отпаднал едва когато се установи със СПН, че ищецът е собственик на вещта. Един прекратен процес не би имал никаква правна стойност да заличи добросъвестността²⁸. Още повече, че ищецът по ревандикационния иск може да няма никакво право на собственост върху вещта. Не може да се отрича възможността на добросъвестният владелец да строи в имота си, ако е сигурен, че ищецът не би могъл да спечели делото.

 

6. Съдебна практика

Явната несправедливост, произтичаща от по – благоприятното положение на някои подобрители, е била обект на дискусии още в ранната съдебна практика по Закона за собствеността и това е довело и до съдебни решения, които категорично са отрекли качеството на добросъвестен владелец на лице, което към момента на извършване на подобрения в чужд имот вече е знаело, че праводателят му не е бил собственик²⁹.

Част от новата съдебна практика също споделя старите становища. Така в мотивите на Решение № 172 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 929/2012 г., I г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, се изследва въпроса за момента на узнаването от страна на владелеца за правата на собственика. ВКС приема, че след като владелецът е узнал, че прехвърлителите не са били собственици на имота след извършването на подобренията в него, то той следва да се счита за добросъвестен и да се ползва от правата по чл. 72 ЗС. Per argumentum a contrario можем да приемем, че знанието преди извършване на подобренията би направило владелеца недобросъвестен. По-долу съдът прави следния извод: „Следователно дружеството е било добросъвестен владелец на имота на ищците към момента на установяване на владението и към момента на извършване на подобренията в него.“ (подч. мое) Ясно можем да видим, че се изследват два момента, към които се проверява добросъвестността – при възникване на правното основание и при извършване на подобренията.

В Решение № 238 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 999/2010 г., II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съдът дава следното тълкуване: „Съгласно разпоредбата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ лицата, извършили подобрения в подлежащите на връщане земи имат правата по чл. 72 ЗС. С оглед така установената от закона фикция – че лицата, направили подобрения в подлежащите на връщане имоти, имат правата на добросъвестни владелци, то на заплащане подлежат само подобренията в имота, които са направени до влизане в сила на ЗСПЗЗ, т.е. до момента до който се счита, че са били добросъвестни владелци. Относно извършените след влизане в сила на закона подобрения, лицата не могат да се считат за добросъвестни владелци, или приравнени на тях подобрители, защото са знаели, че имотите подлежат на възстановяване, или изкупуване.“ (подч. мое) Съдът отново проверява добросъвестността в един различен момент от възникване на правното основание, като го свързва с узнаването (което се презюмира от влизането в сила на ЗСПЗЗ) на обстоятелството, че имотите подлежат на възстановяване или изкупуване.

В Решение № 35 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 669/2012 г., II г. о., ГК, съдът подробно изследва добросъвестността и случаите, в които владението може да се превърне в недобросъвестно, както и различни моменти, към които това се преценява. „Поради това и настоящият състав счита, че е възможна промяна във владението от добросъвестно в недобросъвестно при наличие на доказателства за оборване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС, като в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 71 ЗС, предвиждаща възможността добросъвестният владелец да се ползва от вещта и да получава добивите от нея до предявяването на иска за връщането й. Поради това и законовата презумпция по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС, предвиждаща да е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, не изключва възможността от трансформация в недобросъвестност. Предпоставките за нея са или доказване на липсата на юридическото основание, респ. неговото унищожаване или отмяна с обратна сила, или установяване на знанието на владелеца за пороците на юридическото основание – при доказване липсата на т. н. субективна добросъвестност.

Да се приеме обратното би означавало да се отрече възможността да се вземе предвид при решаването на спора настъпването на определени последващи обстоятелства, релевантни към характера на владението, каквото се явява предявяването на иск от действителния собственик за връщане на имота, от който момент владелецът престава да се счита за добросъвестен, в какъвто смисъл е и трайната съдебна практика. (…) Следователно, при установяване липсата на всеки един от специфичните елементи на добросъвестното владение и след момента на възникване на правното основание, добросъвестното владение се трансформира в недобросъвестно със съответните правни последици от това. Предвидената в чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС презумпция е оборима и не би могла да доведе във всички случаи на съществуване на добросъвестност при възникване на правното основание приложение на правните последици на добросъвестното владение, доколкото са налице доказателства за противното към релевантния за конкретния случай момент – извършване на подобренията от владелеца.

Участието на владелеца в производството по иска за нищожност на завещанието в полза на неговия праводател, предявен против последния, е относимо към наличието на субективната добросъвестност, като елемент на добросъвестното владение. За такова следва да се приеме и узнаването за прекъсване на владението като фактическо действие. (…) Не без значение за субективния елемент – знанието на касаторката за недостатъка на придобивното й основание е и наличието на вписан констативен нотариален акт на името на Б. Б. към момента на изповядане на сделката, на основание на която касаторката е получила владението върху имота, чиято защита същата е предприела и с молбата от 26.07.2006 г. по гр. д. № 2162/2006 г. С оглед на това изводът на въззивния съд за наличие на недобросъвестно владение към момента на извършването на подобренията в имота е правилен и обоснован, а оттук следва и неоснователността на предявеното възражение за задържане на имота до заплащането им, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС.“

На обратно становище е друга част от новата съдебна практика³⁰. Наличието на нееднакво прилагане на института още повече разкрива значимостта на проблема. Това налага и необходимостта от внасяне на предложение за тълкувателно решение на ОСГК чрез образуване на тълкувателно дело по въпросите, свързани с добросъвестността, с цел уеднаквяване на съдебната практика.

 

7. Злоупотребата с право

Цялата концепция за добросъвестност би пропаднала ако признаем по-големи права и по-пълна защита³¹ и на лицето, за което безспорно е установено, че знае, че праводателят му не е собственик към момента на извършване на подобренията, но въпреки това ги извършва. Такова разрешение не само е несправедливо, но и в противоречие с основен конституционен принцип. Чл. 57, ал. 2 от Конституцията не допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.³² Никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а именно такъв би бил случая при позоваване на злоупотребилия подобрител на липсата на знание към по-ранния момент на придобиване на владението. Поради това владелецът не може, заради злоупотребата си с право, да се ползва от по-благоприятния режим за добросъвестните владелци относно направените подобрения.³³ На пръв поглед такава злоупотреба е очевидна, но се налага проверка на посочената по-горе хипотеза, чрез съпоставка със фактическия състав на типичната злоупотреба с право.

Най – важен и съществен белег на злоупотребата с правото е изключителното намерение да се вреди без видима действителна полза на титуляра на правото. При определяне на понятието „злоупотреба с право“ в доктрината са застъпени различни становища.³⁴

Преобладаващото мнение на привържениците на обективната теория е, че е необходимо да са налице следните условия: действията по упражняване на правото да не нарушават пряко правна норма, а да бъдат възможни, допустими сами по себе си; тези действия с оглед данните на конкретния случай да са извършени по начин, несъответен на целта или функцията, с оглед на която правната норма е установила възможността за съществуване на субективното право; тия действия да са извършени с намерение за увреждане на други лица или с намерение за влошаване на тяхното имуществено или обществено положение; тези действия да са извършени, без от тях в конкретния случай носителят на субективното право да има оправдан интерес.

Последователите на субективната теория считат, че злоупотребата с правото е такова упражняване на субективните права, което има за цел единствено да вреди на трети лица с аргумента, че „субективното право е служба“, а не свободно действие по усмотрението на неговия носител.³⁵

Злоупотребата с правото се извършва чрез юридически, съответно физически действия. Тя се изразява в противоправно, вредоносно и виновно (умишлено) поведение. Вината, като форма на умисъла, който движи титуляра на субективното право да го упражни само с намерението да уврежда други, е присъща на злоупотребата с правото. Злоупотребата с право принципно е нормално упражнение на субективните права от техните титуляри, но тези права не отговарят на тяхното предназначение. То се изразява в нарушаване на чужди права и самоцелно увреждане на други лица без законно оправдан личен интерес на автора на злоупотребата³⁶.

Приложими ли са обаче тези положения относно действията, които извършва владелецът, когато знае, че праводателят му не е бил собственик на вещта, а собственик е друго лице, вече известно на владелеца? Отговорът бихме открили като сравним посочените условия, необходими за наличието на злоупотреба с права и действията, които извършва владелецът, както и резултатите от тях.

Извършването на действия, изразяващи се във влагане на средства и/или труд в чужд имот, поражда задължението на ревандикиралия имота собственик да заплати стойността им. Възможните способи, чрез които тези разноски ще бъдат възстановени, са различни в зависимост от качеството на лицето, което ги е извършило. Обсъдихме, че конкретният способ не е без значение (вж. т. 3).

Законодателят е уредил определени по-големи права на владелците относно възмездяването за направените разноски за разлика от държателите, като е изхождал от субективния елемент, свързан с упражняването на фактическата власт върху вещта. Оправдано е лице, което знае, че вещта не е негова и се намира там (или я държи) на друго основание, да е поставено в по – неблагоприятно положение, ако реши да влага материали и труд в увеличаването на стойността й. Това е така, защото не трябва тези преустройства да бъдат натрапвани на собственика. Държателят знае, че държи за друг и няма да стане собственик. Различно е положението относно владелеца. Той или счита, че вещта е негова или има явното намерение тя да стане негова собственост, като я придобие по давност. Извършвайки тези подобрения владелецът смята да увеличи стойността на собствената си (или очакваната в бъдеще) вещ. Изхождайки от субективното намерение на това лице относно собствеността, законодателят му дава по-големите права да бъде обезщетен по специалните правила в ЗС, а не по общите в ЗЗД.

Когато владелецът узнае, че вече не подобрява собствената/бъдещата си вещ, а чужда такава и е наясно, че има сигурна възможност този факт да бъде установен със СПН³⁷, това субективно намерение отпада. Владелецът ще бъде отстранен от имота (ще му бъде иззета вещта) въз основа на изпълнителната сила на решението и ще загуби правните си очаквания и възможността да реализира фактически правомощията, формиращи правото на собственост³⁸. След като намерението е отпаднало би трябвало и по-интензивната защита, която законодателят предоставя, да отпадне.

Не бива да се съгласяваме с практика, при която съдът не съобразява тези факти и приема, че лицето продължава да има правата на добросъвестен владелец, само защото към момента на възникване на правното основание е бил такъв. Такова правоприлагане би легитимирало подобрителя, който вече знае, че вещта е чужда, свободно да извършва именно действия, които биха навредили на собственика. Един такъв владелец ще знае, че правилото на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС го пази и целенасочено би продължил да извършва големи по стойност подобрения, и би задържал имота до заплащането им, което може и никога да не се случи, ако собственикът е по-слабата икономически страна³⁹. Той би избрал такъв вид подобрения, които биха му стрували малко, но биха увеличавали стойността на имота неимоверно. Така заплащайки малки суми ще бъде обезщетяван с по-големи, по реда на чл. 72, ал. 1 ЗС. Също така, за разлика от недобросъвестния владелец, той ще има право да вдигне (ius tollendi) тези подобрения, които желае, ако могат да отделени от вещта без да я повредят съществено, а срещу него собственикът не разполага с правомощия да иска премахването им⁴⁰. Нещо повече, добросъвестният владелец ще има и право на предпочтително удовлетворение от цената на вещта, ако бъде изнесена на публична продан – чл. 136, т. 4 ЗЗД. В същото положение е и наследник, който знае, че наследодателят му е договарял и придобил имота от несобственик. Наследникът встъпва в правното положение на наследодателя си. Ако последният е владял чужда вещ, владението се продължава и от наследника на същото основание, на което е владял и наследодателят му.⁴¹ Едва ли може да се поддържа, че целта на законодателя при въвеждането на тези специални разпоредби (чл.72 ЗС) е била да позволи именно такова поведение.

Изхождайки от по-горе посочените изисквания за наличието на злоупотреба с право виждаме, че не е налице едно от тях – „нарушаване на чужди права и самоцелно увреждане на други лица без законно оправдан личен интерес на автора на злоупотребата.“ В конкретния случай владелецът не уврежда самоцелно и е напълно наясно, че има личен интерес. Освен това не нарушава никакви права, защото законът му разрешава да прави подобрения в чужд имот и след това да иска заплащане на равностойността им. Ако приемем, че липсата на тази предпоставка автоматично дисквалифицира такова поведение като злоупотреба с право, то как да обясним съответните действия? Формалното им признаване за правомерни би накърнило възприятието на добросъвестността и като етична категория (виж т. 3).

Възможно решение за обосноваване все пак на прилагането на злоупотребата с право е да се приложи аргумента за по – силното основание (per argumentum a fortiori). Щом злоупотреба с право е увреждащо действие, от което авторът няма интерес, то на още по – голямо основание, злоупотреба с право ще бъде и действие, което пряко и правомерно би му донесло облаги. При възприемането на тази теза, опитът на подобрителя да търси и получи по-голямата сума между умишлено вложеното и целената значителна увеличена стойност на чуждия имот, ще бъде пресечен при предявяване на правото в съд. Принудителната реализация на вземането за подобренията и обезпечаващото го право на задържане, с които се злоупотребява, следва да бъдат отказани като процесуална защита⁴². В случая обаче следва да се отчита, че злоупотреба има само по отношение на позоваването на „добросъвестност“, каквато вече липсва. Затова и съдът би могъл да отхвърли само претенцията за разликата над размера, полагащ се за недобросъвестен владелец.

Възможно е и да се търси аргументация другаде. Неслучайно злоупотребата с право е възприемана като вид на непозволеното увреждане. Ако чрез нея все пак подобрителят реализира в пълен обем права като добросъвестен владелец, ще намери приложение максимата „не вреди другиму“. Собственикът, задължен за повече отколкото би следвало да плати на недобросъвестния вече владелец, ще следва да бъде обезщетен за тези вреди. Подобно разрешение, макар и само за недобросъвестно упражнени процесуални права, е изведено в принцип на гражданския процес (чл. 3 ГПК). Прилагането на същото правило чрез analogia juris и при злоупотребата с материалното право по чл. 72 ЗС ще представлява конкретен израз на общата конституционна гаранция за правата на гражданите ( чл. 57, ал. 2 от Конституцията).

 

8. Заключение и предложения de lege ferenda

В заключение, дори да приемем, че законът не прави разграничение относно добросъвестността на владелеца и подобрителя, и разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС следва да се тълкува стеснително, необходима е законодателна промяна, за да се избегнат несправедливите и неморални разрешения в ситуации, подобни на описаните по-горе в изложението. При постановяване на решенията по възникнали съдебни спорове, във връзка с подобрения в недвижими имоти, е нужно съдилищата да изследват наличието на качеството „добросъвестност“ не само към момента на възникване на правното основание, но и към момента на извършване на подобренията. Субективното знание на владелеца, че праводателят му не е бил собственик е от значение за изключването на злоупотребата с право по чл. 72 ЗС.

Наблюдаваните разлики в правоприлагането налагат упражняване на правомощията на ВКС за тълкувателна дейност по следните въпроси:

1. Към кой момент съдът трябва да изследва наличието на качеството „добросъвестност“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС при определяне на реда, по който владелецът ще бъде обезщетен за направени подобрения върху вещта?

2. Следва ли да се внесе раздвоение в понятието „добросъвестност“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, като се тълкува по един начин относно разпоредбите за придобивната давност и по друг за подобренията?

3. Следва ли да се отказва като вид злоупотреба с право, процесуалната защита по чл. 72 ЗС на целенасоченото извършване на подобрения в имот, за който владелецът вече знае, че е чужд, с единствената цел да затрудни ревандикирането му от собственика?

Въпреки възможността поставените в настоящото изследване въпроси да се изяснят с тълкуване, постановеното от ВКС решение ще е задължително само за съдилищата, но нормата на закона няма да бъде ясно изразена.

Моделът на нормативното регулиране на обществените отношения чрез общи правила за поведение, които изразяват директно волята на държавата в законови норми, улеснява в много по-голяма степен установяването и популяризирането им. Ето защо предлагам de lege ferenda изменение на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС в следния смисъл: „Относно придобивната давност е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.“ След това да се добави изр. 3, което да гласи „Добросъвестен относно подобренията е този владелец, който не е знаел към момента на извършването им, че подобрява чужда вещ."

 

Бележки под линия:

1^ Вж. Постановление № 6 от 27.12.1974 г., Пленум на ВС; ТР № 85 от 02.12.1968 г., ОСГК на ВС; ТР № 111 от 11.11.1962 г., ОСГК на ВС; ТР № 29 от 02.04.1962 г., ОСГК на ВС.

2^ Известно е, че законодателят използва понятието добросъвестност и в други закони (Напр. чл. 12, чл. 63, чл. 82, изр. 2 ЗЗД). За целите на това съчинение следва да го тълкуваме само в смисъла, който му придава чл. 70, ал. 1 ЗС.

3^ Цончев, Кр. Подобренията. С.: Софи-Р, 2001., с. 135 и сл.

4^ Макар проблематиката на подобренията първоначално да е възникнала при завладяване на чужди имоти, класическото римско право е отказвало изобщо обезщетение на този, който е построил съзнателно върху чужда земя. Въпросите за наличното неоснователно разместване на блага между собственика и владелеца в резултат на извършени подобрения от последния, както и за начините и способите за отстраняването им, се поставяли само когато владелецът е добросъвестен. Едва с приемането на френския Граждански кодекс през 1804 г., на недобросъвестния владелец са признати права за подобренията, подобно на добросъвестния, макар правното положение между тях и обемът на правата, с които разполагат, да са различни. Така Дачев, Ив. Правен режим на подобренията в недвижими имоти. С.: Сиела, 2013, с. 45-46.

5^ Предвид факта, че голяма част от изложението ще е свързана с понятието „добросъвестност“, което е легално дефинирано в чл. 70, ал. 1 ЗС, ще си позволя да цитирам закона за яснота. „Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.“

6^ Вж. Цончев, Кр., Цит. съч., с. 139.

7^ Дачев, Ив., Цит. съч., с. 134. и цитираните от него автори – Венедиков, П., Система на българското вещно право, С. 1947, с. 55 и Василев, Л., Българско вещно право, С., 1995, с. 616. Дачев приема, че добросъвестността, която визира чл. 70, ал. 1 от ЗС, включва в съдържанието си единствено незнанието досежно недостатъците на юридическото основание, без оглед на вътрешната субективна увереност на владелеца, че владее свой имот или че го придобива от собственик.

8^ Пак там, с. 136. Авторът развива цялото си становище в този см. от с. 130-144. Така и на с. 73, 103.

9^ Извършените подобрения придават на техния автор качеството „подобрител. Не следва да се смесват обаче понятията „добросъвестен (недобросъвестен) владелец“ с „добросъвестен (недобросъвестен) подобрител“. В този см. Дачев, Ив., Цит.съч., с. 101 и сл.

10^ Цончев в Цит. съч. споделя виждането, че не е необходимо да се обособява отделно понятие за „подобрител“ извън основните понятия, с които борави законът – владелец и държател.

11^ Вж. напр. Р № 569 от 27.07.2010 г. по гр. дело № 693/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

12^ Дачев, Ив., Цит.съч., с. 134.

13^ Обратно Дачев, Ив., Цит. съч., с. 137. Според автора, самото знание или незнание, че се подобрява чужд имот към друг момент, вкл. към момента на извършването на подобренията, е деквалифицирано от законодателя като е обявено за правно ирелевантно.

14^ Обратно Дачев, Ив., Цит.съч., с. 133. Авторът прави заключението, че добросъвестността, така както е уредена в ЗС, е чисто обективна.

15^ В най-честия случай покупко-продажба на недвижим имот. Купувачът може да търси и отговорност за евикция, ако бъде отстранен от имота преди изтичане на срока за придобивната давност, за да си възвърне вече даденото по сделката. По този начин правото се стреми да възстанови положението, такова каквото е било преди порочните действия.

16^ ВС в ППВС 6/74 г. дава тълкуване, че право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и 74 ЗС има само владелецът, а не и държателят. Последният може да иска възстановяване на направените от него разходи в зависимост от основанието, на което стои в имота и ги извършва. Ако е съсобственик правата му ще се уредят съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 61 ЗЗД. Ако държи имота на друго правно основание (договор за наем, заем за послужване и др.) то за него остава възможността да иска възстановяване на даденото по правилата на чл. 59 ЗЗД, поради липсата на друг иск.

17^ В този см. Вж. Дачев, Ив., Цит. съч., с. 21, с. 111, с. 231, относно различния подход, който използва законодателят за възстановяване на неоснователното обогатяване.

18^ Вж. Ташев, Р. Теория на тълкуването. С.: Сиби, 2001., с. 210-212. Аргументът „a pari“ се прилага само по отношение на предмети и явления, които притежават сходство в своите съществени черти и се основава на аналогията като метод за постигане на ново знание по логически път. De lege lata при тълкуването на разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС установяваме, че еднаквото й прилагане спрямо придобивната давност и подобренията довежда до неприемливи резултати, защото няма сходство между двете явления. Следва да отбележим обаче, че в общия случай неясните елементи от тълкуваната норма се изясняват с помощта на друга такава. В конкретния случай нямаме такава разпоредба, но можем да направим заключение, че законодателят прави това разграничение в чл. 70, ал. 3 ЗС. Per argumentum a contrario, щом съществува разлика не можем да тълкуваме сходно.

19^ Така Дачев, Ив., Цит. съч., с. 194 и цитираните от него автори.

20^ Обратно Дачев, Ив., Цит. съч., с. 201. Авторът е на мнение, че правото да се иска обявяването на предварителния договор за окончателен няма обуславящ характер спрямо правото по чл. 70, ал. 3 ЗС.

21^ Така Дачев, Ив., Цит. съч., с. 201.

22^ Таджер, В. Владение. С.: Софи-Р, 2001, с. 142. В този см. и Дачев, Ив. Цит. съч., с. 67-68.

23^ Tака и Марков, М. Петров, Вл. Вещно Право Помагало. С.: Сиби, 2012, с. 57. Методи Марков го посочва когато говори за правата на добросъвестния владелец.

24^ Така Венедиков, П. Ново Вещно Право. С.: ИК “Проф. Петко Венедиков“, 1999, с. 51., Обратно Василев, Л. Българско Вещно Право. С.: Нова Звезда, 2001, с. 66.

25^ Обратно Дачев, Ив., Цит. съч., с. 186-188.

26^ Василев, Л. Цит.съч., с. 70-71.

27^ Решение № 95 от 5.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4867/2007 г., III г. о., ГК. В Решение № 319 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 606/2008 г., I г. о., ГК… съдът приема, че с предявяването на ревандикационния иск и по-точно – с получаване на исковата молба от ответниците по него, тяхното владение е смутено, от този момент те разбират, че са придобили права от несобственик. Не е нужно това твърдение да бъде съдебно потвърдено, недобросъвестността на ответниците настъпва с предявяване на иска по чл. 108 от ЗС, тъй като от този момент те знаят, че всички подобрения, които смятат тепърва да извършват, могат да се окажат подобрения на чужд имот.

28^ Така и Цончев, К. Цит. съч., с. 141-143

29^ Реш. № 356/1956, IV г.о., Реш. № 1721/1957 г. , IV г.о.

30^ Вж. Решение 2128 от 18.09.1964 по гр.д. № 1128/1964 г. на ВС, I г.о.;Решение № 829 от 21.05.1984 г. по гр.д. № 227/1984 г. на ВС, I г.о.; Решение № 237 от 29.04.2009 г. по гр.д. № 1937/2008 г. на ВКС, II г.о.

31^ Описани вече като резултат от Иво Дачев в примера за възможно поведение на един такъв владелец (вж. т. 2)

32^ В този смисъл и гражданското право (за разлика от търговското) се опира на обективната концепция за злоупотребата с права, при която не се изисква шиканьозното упражняване на субективното право да се извършва с намерение да бъде увреден друг правен субект (чл. 8, ал. 2 ЗЗД, в отлика от чл. 289 ТЗ). В този смисъл гражданското право дава по-интензивна закрила в сравнение с търговското.

33^ В този см. и Дачев, Ив. Цит. съч. с. 73-74. Според автора, „ако владелецът, разчитайки на започналото в негова полза добросъвестно владение, извършва подобрения като знае към момента на извършването им, че имотът е чужд и с намерението единствено да добие увеличената стойност на имота вследствие на подобренията, или дори самия имот, то е очевидно, че това негово поведение не може да се толерира. Санкцията обаче следва да се реализира чрез способите за ограничаване на злоупотребата с права, а не чрез оборване на презумпцията за добросъвестност, за която е достатъчно владелецът да получи владението въз основа на титул, годен да прехвърли собствеността, като не знае, че е придобил от несобственик.“ Тук не мога да се съглася с автора в частта относно начина, по който следва да се реализира санкцията. Това би означавало във всеки конкретен случай собственикът да се опитва да доказва наличието на злоупотреба с право, което би било изключително трудно. Това трябва да бъде последната възможност за защита на правата му. По-ефективно разрешение би било отнапред да се предотврати такова поведение като не се предоставят еднакви права на владелеца, който знае, че подобрява чужд имот и на владелеца, който счита, че подобрява собствената си вещ. Превенцията винаги е по-ефективна от несвоевременната и късна намеса.

34^ Съществува обективна теория с привърженици – Л. Василев, В. Таджер, М. Павлова, Ф. Рачев и др. и субективна теория – Л. Диков, П. Венедиков, Ив. Апостолов.

35^ За по – детайлно разглеждане на отделните становища Вж. Георгиев, Ем. Злоупотреба с правото в българското гражданско право (актуалност на проблема). Юбилеен сборник в чест на проф. Живко Сталев С.: Сиби, 2005., с. 61 – 83.

36^ В този см. Георгиев, Ем., Цит. Съч. с. 72-76.

37^ Чрез влязло в сила решение по уважен иск за собственост или ревандикационен иск в един бъдещ или висящ процес.

38^ Ако искът е само установителен, макар че подобрителят няма да бъде отстранен от имота, отново поради отричането ще загуби субективното намерение, че вещта ще стане негова.

39^ В този см. Вж. Дачев, Ив., Цит.съч., с. 461. Авторът прави предложение de lege ferenda да се уреди възможност подобрителят с конститутивен иск да изкупи имота от собственика, при определени предпоставки. Целта е да се избегне този вид злоупотреба.

40^ В този см. Вж. Дачев, Ив. Цит. съч., с. 125-128. Вж. и ППВС 6/74 г.

41^ Така Дачев, Ив., Цит. съч., с. 170 и цитираните от него автори.

42^ В този смисъл Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012., стр. 91.