Законната раздяла и в България?

 

 

Автор: ИВАЙЛО ВАСИЛЕВ

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

 

 

I. Увод

 

Обемът и съдържанието на брачните отношения (лични и имуществени) могат да се определят, от една страна, от закона императивно. Такова е положението например с личните отношения между съпрузите – задължението за полагане на грижа за семейството (вж. чл. 17 СК), равенството на съпрузите в брака (вж. чл. 13 СК) и т.н.¹ Това може да стане обаче, от друга страна, и по воля на съпрузите чрез доброволно уреждане на имуществените им отношения – пример е новата възможност, която дава СК, те да се уредят чрез брачен договор². Крайната цел и в двата посочени варианта е по време на съществуването на гражданския брак правата и задълженията на съпрузите да са точно определени и в правния мир да съществува сигурност и предвидимост.

Ако това желано развитие в отношенията между брачните партньори е непостижимо и независимо от правните възможности, които се предоставят на съпрузите, пред тях в даден момент може да се постави въпросът за разтрогване на създадените правни връзки – в ограничен обем или изцяло. В най-добрия случай това може да стане максимално бързо, когато съпрузите са постигнали съгласие помежду си, например, да се промени избраният имуществен режим: избира се режим на разделност, като се прекратява съществуващия до този момент режим на съпружеска имуществена общност, преминава се към договорен режим и се прекратява съществуващата до този момент съпружеска имуществена общност и т.н.³ Може да се постигне съгласие за прекратяване на брачните връзки (лични и имуществени) и по съдебен ред – развод по взаимно съгласие (вж. чл. 50 и 51 СК във вр. с чл. 330 ГПК)⁴.

Често обаче това е невъзможно, защото брачните отношения са дотолкова увредени и не функционират пълноценно, което води до дълбоко и непоправимо разстройство на брака.⁵ Така единственият начин да се постигне правна промяна в личните и имуществени отношения между съпрузите е по пътя на развода по исков ред (вж. чл. 49, ал. 1 СК във вр. с чл. 321, ал. 1 ГПК).⁶ От това сякаш никой няма интерес – съпрузите остават наранени, техните деца страдат, а от неяснотата в имуществените отношения между съпрузите след фактическата раздяла, която често настъпва преди юридическата и е сигурен индикатор за влошени брачни отношения между съпрузите, е възможно да се създаде несигурност в извършваните разпоредителни сделки с общото имущество на съпрузите. Всички тези фактори създават реалната възможност за застрашаване на сигурността в гражданския обмен на блага. Така на практика незащитен в тази хипотеза е както частният, така и общественият интерес.

Този нежелан аспект на развитие ще бъде разгледан в следващите редове, като на преден план ще се поставят някои проблеми, отнасящи се до нуждата от допълване на правната уредба с още механизми за уреждане на брачните отношения. Акцентът на разсъжденията е върху идеята за възприемането на един съвременен и адекватен законодателен и правораздавателен подход, който да използва примера на постигнатите резултати и в други правни системи. Такъв представлява институтът на законната раздяла, познат в редица държави и служещ като бърз и ефективен инструмент в набора от законови възможности, способни да решат редица проблеми, свързани с уреждането на някои посочени негативни аспекти на брачните отношения.

С оглед на тези проблематични моменти се поставя основната задачата в изследването да се отправи поглед към законовите решения, които съществуват и функционират в някои правни системи – Германия, Италия, Холандия, САЩ. Като допълнение към нея се поставя и задачата да се анализира релевантната конституционна и международноправна уредба, която да отговори на въпроса за съвместимостта на законната раздяла със съществуващия към настоящия момент правопорядък.

Целта на статията е да се представят възможностите, които институтът на законната раздяла предоставя и да се дадат аргументи за неговото въвеждане и в България.

 

II. Проблемът, налагащ въвеждането на законната раздяла

 

Когато бракът между съпрузите е изчерпан откъм съдържание и между тях вече не съществува съгласие за неговото продължаване, настъпва момент, в който правото трябва да даде следните отговори – да констатира настъпилия разрив в брачните отношения и да уреди последствията от това.⁷

Отговор на този въпрос в българската правна система се дава с оглед, на първо място, на възможностите, които имат съпрузите, за доброволно уреждане, например, на отношенията преди подаването на исковата молба за развод. В този случай доброволното уреждане на отношенията, ако е постигнато чрез сключването на брачен договор, следва да важи за имуществените отношения (чл. 38, ал. 1 СК)⁸, но не и за личните, които са императивно уредени от закона.⁹ Нищожно би било например включването на клауза в брачния договор, според която единият съпруг се задължава да плаща издръжка на детето по време на брака, а другият се освобождава от това задължение изцяло.¹⁰ Подобна уговорка следва да се тълкува във връзка с принципа за особена закрила на децата, провъзгласен изрично в чл. 2, т. 4 СК.¹¹ Поради тази причина клаузите на брачния договор задължително трябва да са съобразени и с правото на издръжка по време на брака на малолетните и непълнолетните деца и от двамата родители (арг. от чл. 122, ал. 1 и 2 СК във вр. с чл. 123, ал. 1 СК).

Друга възможност за съпрузите е постигането на правна промяна в рамките на бракоразводното производство по глава XXVI от ГПК, в което най-ранният момент за реализирането й е уважаването на искане за привременни мерки спрямо единия от съпрузите (арг. от чл. 323, ал. 1 ГПК).¹² Това е възможно само при развод или при унищожаване на брака. Те се постановяват от съда, пред който е предявен искът. Това е районният съд по правилата на местната подсъдност, който определя привременни мерки по отношение на издръжката, семейното жилище и ползването (а не придобиването на право на собственост) на придобитото по време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка. По искането в молбата съдът се произнася в заседанието, в което тя е отправена, с определение, което не подлежи на обжалване с частна жалба (вж. чл. 323, ал. 2 и 3 ГПК).¹³

Наложените от съда мерки внасят временна правна промяна в отношенията между съпрузите. Тази правна промяна, внесена с акт на съда, не се ползва със силата на пресъдено нещо, но има изпълнителна сила.¹⁴ Мерките действат до постановяването на окончателен акт от съда в рамките са същинското бракоразводно производство, с който се разрешават същинските въпроси по спорното материално право между съпрузите.¹⁵ Едва в този момент, в който актът на съда стане необжалваем, се стабилизират внесените правни промени в отношенията между съпрузите, т.е. само окончателният акт на съда, с който спорът се решава по същество, се ползва със силата на пресъдено нещо.

От сравнението между двете възможности между съпрузите (преди подаването на исковата молба за развод и след това) може да се направи заключението, че единствено в рамките на съдебен процес за развод или унищожаване на брака може да се постигне сериозна промяна в брачните отношения. За да се постигне такава обаче, то задължително трябва да е в наличие желанието за прекратяване на брачния съюз. Няма възможност такава всеобхватна промяна да се постигне извън бракоразводното производство, като не се отчита евентуалният правен интерес на съпрузите такъв резултат да се осъществи без разтрогването на брака, без непременно това да е главната причина, задвижваща интереса за обръщане към съдебната юрисдикция.

Такъв интерес ще е налице при продължителна фактическа раздяла, която води до дълбоко и непоправимо разстройство на брака¹⁶. Установяването на фактическата раздяла обаче може да стане най-рано в рамките на производство по прекратяване на брака чрез акт на съда, но не и преди това. Налице е празнина, която би следвало да се запълни от законодателя за в бъдеще чрез въвеждането на правен инструмент, даващ възможност за внасянето на бърза правна промяна при наличието на дисбаланс в брачните отношения между съпрузите.

Изводът е, че липсва законова възможност и процедура, в която на преден план пред съда се поставя като същински въпросът за постановяването на правна промяна в отношенията между съпрузите, основана на нарушения баланс в брачните отношения, без да се разглежда въпросът за развод или унищожаване на брака.

 

III. Законната раздяла – отговор на очертания проблем?

 

1. Наименование на института

Институтът не е познат на българското законодателство и поради тази причина може да възникне спор относно неговото наименование. Затова следва да се направят някои предварителни разяснения за избора на името „законна раздяла”.

Объркване за наименованието на института може да се получи, ако разгледаме различните законови разрешения в други държави. Така например, в Германия се говори за die Trennung ohne Auflоеsung des Ehebandes, което буквално преведено означава раздяла без прекратяване на брака¹⁷, в Холандия – за scheiding van tafel en bed, което означава буквално отделяне от легло и храна¹⁸, а в Италия се говори за separazione personale, което се превежда като законна раздяла¹⁹.

В правото на ЕС институтът е уреден от Регламент (ЕС) № 1259/2010 на Съвета от 20 декември 2010 г. относно осъществяването на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при развод и законна раздяла²⁰. В него за име на института е избран терминът legal separation, което се превежда буквално като законна раздяла. Поради тази причина е възможно законната раздяла да намери приложение и по отношение на български гражданин, който има сключен брак с международен елемент²¹. В този случай, ако българският съд е компетентен да разгледа делото по правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност (вж. чл. 3-20 от Регламент № 2201/2003) ^{22, 23}, то тогава по правилата на приложимото право при законна раздяла (вж. чл. 5-16 от Регламент № 1259/2010) е възможно съдът да приложи стълкновителна норма²⁴, препращаща към уредба от чужд правопорядък.

Регламент № 1259/2010 няма действие спрямо бракове, сключени по реда на СК, в които не присъства международен елемент, което ограничава силно неговото приложно поле. Когато намира приложение обаче, възможно е единствено препращането към норма от чужда правна система, но не и към българската, защото в нея институтът на законната раздяла не е уреден.

Може да се направи извод, че всеки законодателен орган е автономен в преценката си относно наименованието на института. Това обяснява и разнообразието в използваната терминология в различните правни системи. Като държава-членка на ЕС обаче, България следва да се води в своя избор преди всичко от уредбата на европейското законодателство и избрания легален термин в актовете на ЕС.

Такъв избор е направен с употребата на термина „законна раздяла” в Регламент № 1259/2010 и спецификите на законодателната процедура на ЕС²⁵ и постигнатият широк консенсус на държавите, членуващи в ЕС при приемането на въпросния регламент (сред които са България, Гърция, Австрия, Германия, Испания, Италия и т.н.), дават основание да се заключи, че точно този термин отговаря най-точно на правната природа на института.

С оглед и на особеното място, което заема европейското законодателство (и по-специално регламентите на ЕС) в йерархичната структура на източниците на правото в България²⁶, считам, че това е още един аргумент за в бъдеще законодателят да се стреми да уеднаквява не само смисловото съдържание на вътрешната законова уредба с тази на ЕС, но да стори същото и по отношение на наименованието на институтите. Едно такова решение би било практичен избор, създаващ най-пълно усещането за хармонизация на вътрешноправната законова терминология с тази на актовете на ЕС.

Това разбиране е подкрепено в този труд и институтът е наименован „законна раздяла”.

 

2. Основни същностни белези на института

Институтът на законната раздяла е уреден в редица правни системи – Англия, Германия, Италия, Холандия, Полша, САЩ, Австралия и т.н. Във всяка една от тях той е моделиран по различен начин, отчитайки се особеностите на съответното законодателство. Въпреки това обаче, то същността на законната раздяла разкрива единство по отношение на правните белези, които изграждат института.

Тази същност се състои в предоставянето на две алтернативни възможности пред съпрузите. На първо място, законната раздяла позволява при ранно проявление на дисбаланс в отношенията между брачните партньори единият от тях да се обърне към съдебна юрисдикция с искане за незабавно констатиране на смущения в брачните отношения и за налагането на рестриктивни мерки в обема на изградените правни връзки (законови и/или договорни).²⁷ На второ място, възможно е и доброволното уреждане на отношенията между съпрузите чрез договор, което става обаче в рамките отново на открито съдебно производство.²⁸ И в двете хипотези предмет на производството не е постановяването на акт на съда, с който да се прекрати брака.²⁹

Основни характеристики на института са:

Първо, моментът, в който възниква интерес за постигането на правна промяна, е проблемен. Това е времето, в което настъпва разривът в отношенията между съпрузите. Това е моментът преди подаването на искова молба за развод. Налице е фактическа промяна, сигурен индикатор за зараждащи се или вече възникнали сериозни брачни проблеми между съпрузите, които изискват бърза и ефективна правна промяна в техните отношения. До този момент в българския правен мир няма предвидена такава възможност.

Второ, при посочените по-горе две алтернативно дадени възможности, то съпрузите следва да се обърнат към съда, който да наложи мерки. Постигането на правна промяна по договорен път без акт на съда е невъзможно.³⁰

Трето, налагането на исканите промени от съда, независимо в коя от двете алтернативи, следва да е обусловено от разрива в брачните отношения, който или да е реална предпоставка за настъпването на вреди, или вече да са настъпили такива и промяната да е наложителна, за да се ограничат бъдещи вреди.

Четвърто, преценката на направените искания се прави от съда. Когато такива са постъпили от единия съпруг, но без наличието на договореност, съдът следва автономно да направи преценка относно налаганите мерки. Когато обаче имаме договор между съпрузите, каквато е втората проявна форма на института на законната раздяла, съдът следва да се съобразява с клаузите в договора. Въпрос на законодателна преценка е обаче в каква степен да стане това.

Пето, правната промяна в отношенията между съпрузите настъпва от момента на влизането в сила на съдебното решение. Правната промяна, която настъпва, се изразява най-общо в разтрогване на създадените правни връзки (по отношение както на личните, така и на имуществените) и в създаването на нови (например създаването на задължение за плащане на издръжка).

С направения общ анализ на същността на института се разкриват неговите основни правни белези. Въз основа на него може да се направи заключение, че законната раздяла дава отговор на очертания по–горе проблем в нашето право. Институтът позволява внасянето на бърза и ефективна промяна в брачните отношения, която да послужи като средство за противодействие срещу възможните вреди, които могат да последват след настъпилия разрив в брачния съюз. Практическото приложение на института ще даде не само защита на съпрузите, но и на децата, които също се явяват потърпевши и често понасят силен емоционален удар от дългите и ненавременно разрешени спорове между брачните партньори.

Може да се направи заключение, че силен аргумент за осъзнаването на преимуществата на института е двояката защита, която той осигурява, заедно с бързината и ефективността, с която става това. Така на законната раздяла може да се гледа като на адекватен отговор на законодателя на очертания проблем.

 

3. Сравнителноправен анализ на уредбата на института в някои държави

В редица държави (Белгия, Франция, Италия, Полша и т.н.) има специална процедура по реализация на законната раздяла. На същите основания като при развода (например дълбоко и непоправимо разстройство на брака и/или по взаимно съгласие) съпрузите могат да искат от съдебната юрисдикция вместо развод само прогласяване на раздяла. В резултат на това бракът остава, но отпада задължението за общо съжителство и взаимопомощ между съпрузите, могат да се уредят и имуществените отношения.³¹

Именно такъв е замисълът в Германия при уреждането на института на законната раздяла. Там изобщо не става въпрос за улесняване или заместване на развода, а се иска предоставяне на изключително право на ползване на общото жилище, ако съпрузите са фактически разделени или ако единият е уличен в домашно насилие.³²

Относно германското възприятие за института, то следва да се отбележи, че на него по-скоро се гледа като на превантивно средство при влошаване на брачните отношения, като акцент се слага преди всичко на негативните последици (евентуална бъдеща ескалация на насилие от страна на един от съпрузите, негативните последици върху психиката и емоционалното състояние на децата и т.н.) при продължаването на създадените правни връзки между съпрузите по време на брака.

В Холандия³³ на законната раздяла се гледа не само като на негативен извънреден способ за уреждане на отношенията между съпрузите, за разлика от Германия, но и като на възможност, даваща шанс за помирение.³⁴ Преценката за постановяване на раздялата се прави само от съдебна юрисдикция, като под внимание се взема единствено степента на влошените брачни отношения. Мерките, сред които следва да избира съдът, са следните: ограничаване на личните отношения между съпрузите; присъждането на издръжка на един от тях и/или на децата.

Специфичното за изградения холандски модел е, че след постановяването на законната раздяла искане за развод не може да се прави по всяко време, а следва да се спазват определени законови срокове. За развод по взаимно съгласие този срок е една година, докато за развод по искане на един от съпрузите това са три години. Това законово решение следва да се тълкува в светлината на особената помирителна функция (с оглед на бъдещата перспектива за възстановяване на хармоничните брачни отношения пред съпрузите), която придава холандското законодателство на института.

В Италия при законната раздяла не се цели прекратяването на брака, а по искане на един от съпрузите или по взаимно съгласие се отнася въпросът за нейното прогласяване (арг. от чл. 150 и сл. от Гражданския кодекс на Италия)³⁵. В рамките на съдебното производство съдът се произнася по вината за раздялата, а когато е по взаимно съгласие – спрямо интересите на семейството, възприето като самостоятелна правна единица, и въз основа на направения извод взема своето окончателно решение.³⁶

Възможностите за налаганите мерки спрямо съпрузите са в пределите на: ограничаването на личните отношения между съпрузите – отпада задължението за съвместно съжителство, престава да действа презумпцията за бащинство по време на брака³⁷ и т.н.; прекратява се имуществената общност; предоставя се упражняването на родителските права на един от съпрузите; постановява се плащането на издръжка на невиновния за раздялата съпруг, ако е поискано това; разпореждането за раздяла поражда право на вписване на законна ипотека (в случай на неизпълнение и по искане на правоимащото лице съдът може да разпореди изземане на имуществото на задълженото лице и да нареди на трети лица, които са задължени да извършват периодични плащания в полза на задълженото лице, да изплащат част от сумата на бенефициера) и др.³⁸

В САЩ законната раздяла е уредена в законодателството на почти всички щати (с изключение на Пенсилвания, Флорида, Джорджия, Мисисипи и Делауеър). Целта на законовата уредба е да се установи период от време, през който за съпрузите да отпадне задължението да живеят под един покрив по време на брака. Тази раздяла е уредена като правна, носеща определени облаги – взема се решение за даването на попечителство на единия родител над децата от брака, разделят се активите и пасивите на съпрузите и т.н.³⁹ Два са пътищата, по които може да се постигне законова раздяла – по исков ред и чрез договор между съпрузите, който подлежи на одобрение от съда. И в двата случая решенията, които водят до правна промяна в брачните отношения между съпрузите, са същите, които се вземат и при развод⁴⁰.

Законната раздяла също така може да бъде използвана в някои щати като сурогатен на развода инструмент. Изискването е съпрузите да са били законово разделени известен период от време, след изтичането на който между тях еx lege настъпват последиците, предвидени при развода.⁴¹ Това обаче е правна възможност, а не задължение на съпрузите.

Тези законови разрешения в САЩ не се отклоняват съществено от уредбата на законната раздяла в европейските държави. Към възможностите на съпрузите американското право добавя още една – законната раздяла да служи като заместващ развода инструмент. Целта очевидно тук е при успешно реализирана процедура за законна раздяла и изминал определен период от време след това, в който съпрузите не са възстановили баланса в брачните си отношения, да се презумира, че бракът е изчерпан откъм съдържание и от неговото продължаване няма смисъл. Приема се, че бездействието на съпрузите е знак за съгласие за прекратяването на брака.

Замисълът на законодателя тук е да даде допълнителен път за постигането на ефекта, който има развода върху брачните отношения между съпрузите. В този смисъл законната раздяла не замества, а само допълва възможностите за внасянето на правна промяна. За разлика от възможностите в Германия, Холандия и Италия, тук законодателят разширява приложния обхват на института още повече. Смятам, че едно такова решение може да се обмисли за в бъдеще и в България.

От направения преглед може да се заключи, че мотивите на законодателя за въвеждането на института в правния мир могат да са от различно естество – с оглед помиряването на съпрузите и/или регулирането на преходен период, предшестващ бракоразводното производство, както дори и за въвеждането на сурогатен на развода правен инструмент. Различен е и обемът на възможните налагани мерки, внасящи правна промяна в брачните отношения между съпрузите, които законодателството може да предвиди.

Независимо от различията, които съществуват в правните системи на държавите обаче, то целта на законодателя следва да се поставя под един знаменател – даването на възможност на съпрузите за постигането на бърза и ефикасна промяна в съдържанието на брачните отношения. Акцентът при всяко едно от посочените нормативни решения е да се осигурят допълнителни възможности за навременна реакция на всеки един от съпрузите. Тя би отговорила адекватно на неговата потребност от разтрогване на създадените правни връзки по време на брака.

 

IV. Други аргументи за въвеждането на законната раздяла и в България

 

Законодателят има задължения, които произтичат пряко от Конституцията на Република България⁴² и международните договори, по които държавата е страна. Те се изразяват в изискване за въвеждането в правния мир на права на гражданите, които да гарантират техните основни свободи („съпричастни права” или „права за постигнатото”), както и във въздържането на определени действия, които биха ги накърнили („отбранителни права”).⁴³ Тази обвързаност, изразяваща се в реализирането на конкретни законови разрешения⁴⁴, дава още аргументи за регламентирането на законната раздяла в България.

Чл. 14 КРБ гласи: „Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото”(курсивът мой – И. В.), а чл. 46, ал. 3 КРБ поставя следното задължение към законодателя: „Формата на брака, условията и реда за неговото сключване и прекратяване, личните и имуществени отношения между съпрузите се уреждат със закон”(курсивът мой – И. В.). Двете норми поставят императив за въвеждането на правила за поведение чрез закон, които да закрилят интересите на съпрузите и децата (лични и имуществени), въздигайки това задължение като изпълнение в полза на обществените интереси. Това правно положение подчертава важната роля на семейството като фактор за развитието на държавата и обществото.

В светлината на Конституцията това задължение на законодателя следва да се разглежда във връзка с чл. 46, ал. 2 и чл. 6, ал. 2 КРБ, които предоставят равни права и задължения на съпрузите по време на брака и семейството. Поради тази причина за законодателя възниква и задължението да предвиди санкции при неизпълнението на задължения на някой от съпрузите, като уредбата трябва да съответства на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 КРБ) и на принципа на пропорционалност⁴⁵.

Не може да се говори за съществуването на едно право, ако то не е скрепено със санкция, която да гарантира неговата защита.⁴⁶ В този смисъл законната раздяла е подходящ инструмент за регулация на отношенията между съпрузите по време на брака, който намира приложение в отговор на конституционните задължения на законодателя. Институтът предлага адекватни решения при наличието на дисбаланс в брачните отношения и възможност за внасянето на по-широка по обхват правна промяна в имуществените и лични отношения между съпрузите от съществуващата към настоящия момент.

Друго задължение на законодателя поставя нормата на чл. 47, ал. 1 КРБ. То има важно значение за изградените правни връзки в рамките на семейството и се изразява в задължението на държавата да подпомага отглеждането и възпитанието на децата. Неговото изпълнение не минава само през създаването на допълнителни предпоставки извън рамките на семейството за развитие на децата, но представлява и задължение за полагане на особен надзор над семейството, за да се гарантира спокойна и нормална среда за израстване на децата. Поради тази двояка правна същност на конституционната норма, то законовата уредба при уреждането на личните и имуществените отношения при наличието на спор между съпрузите, породен от дисбаланс в брачните отношения между тях, трябва да отговаря и на интересите на детето, което също е възможно да понесе неблагоприятни последствия в тази хипотеза. Неговите интереси следва да се отчитат винаги и законодателната уредба да се моделира по начин, който да даде възможност на съпрузите да разрешат възникналите спорове по време на брака чрез реализацията на бърз и ефективен правен инструмент.

Същият смисъл, изразен в Конституцията, е вложен и в чл. 5 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи⁴⁷. В изр. 1 на същия член изрично е определено правото на равенство между съпрузите при сключване на брака, по време на брака и при неговото разтрогване. Съществен компонент на чл. 5 е изр. 2, в което се позволява ограничаването на това право със закон с оглед интересите на детето.

В рамките на поставените изисквания пред законодателя, то следва да се отчете и още едно. Това е съдържащото се задължение в разпоредбата на чл. 13 ЕКЗПЧОС, което гласи: „?секи, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти…” (курсивът мой – И. В.). В контекста на закрепените права в конвенцията може да се направи заключение, че за законодателя съществува задължение да въведе конкретни нормативни разрешения и механизми за реализация на тези права.⁴⁸ Те трябва да са ефикасни, което означава, че чрез тях законодателят трябва да обезпечи правата на своите граждани чрез предоставянето на правни средства за защита на национално равнище с цел изпълнение на същите тези права и свободи⁴⁹.

Конституцията, чл. 5 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС и чл. 13 ЕКЗПЧОС се допълват смислово и от чл. 24, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз⁵⁰, който гласи: „ При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение”. Въз основа на този текст може да се направи заключение, че за законодателя и правоприлагащите органи съществува задължение за вземането под внимание на интересите на децата винаги в хипотезата на спор между съпрузи.

 

V. Заключение

 

Институтът на законната раздяла би бил добър отговор на законодателя на очертания проблем – липсата на законов механизъм за внасянето на бърза и ефективна промяна в брачните отношения при настъпил разрив между съпрузите по време на брака. Той би разширил техните възможности и би внесъл повече сигурност и спокойствие в отношения им.

Институтът също така внася и по-голяма защита по отношение на децата и позволява техните права и интереси да бъдат предпазени от проблематичните отношения на съпрузите. Следователно законната раздяла се явява адекватен двояк инструмент, който отговаря на съвременните стандарти както на плоскостта на законотворческия процес, така и на правораздавателния.

В полза на това твърдение бяха въведени аргументи в две насоки. На първо място, това са представените анализи по отношение на наименованието, основните същности белези на законната раздяла, както и законовите разрешения в Германия, Холандия, Италия и САЩ, които дават различни идейни образци за българския законодател. На второ място, това е анализираната конституционна и международната регламентация на засегнатата семейноправна материя, която допълва и надгражда основната идея в статията и дава допълнителни аргументи за въвеждането на института и в България.

С оглед на изложеното, то сега следва да започне дебат в доктрината, който трябва да е насочен към подбора на предложения de lege ferenda, които да са аргументирани с достатъчно сравнителноправни данни за института и неговото приложение.

Въпросите, които трябва да се поставят на разглеждане, неизчерпателно са:

• за съотношението между института и сегашната вътрешноправна уредба;

• за целите при въвеждането на института – дали ще е за помиряване на съпрузите (както е в Холандия), или налагането на богата палитра от рестриктивни мерки с оглед защитата на социално по-слабия съпруг (както е в Германия и Италия), или е възможно законната раздяла да замести развода при определени предпоставки (каквато възможност съществува в САЩ);

• чий интерес следва да се постави на преден план при изработването на бъдещата вътрешноправна уредба – на съпрузите, на децата или да се търси балансирано решение между интересите на съпрузите и децата;

• какъв да бъде видът и обемът от мерки, предвидени в законодателството, които да отговарят най-точно на поставената цел (помиряването на съпрузите или защитата на социално по-слабия съпруг);

• каква съдебна процедура да се предвиди, която да отговаря на целите и задачите на института.

На тези въпроси следва да се даде тепърва отговор. Поставената тема е отворена за дискусии и предложения.

 

Бележки под линия:

1^ Подробно за съдържанието на личните/неимуществени отношения: вж. Ненова, Л. Семейно право. Книга първа, С.: СОФИ-Р, 2009, 214-225 и Матеева, Е. Семейно право на Република България, ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, 91-98.

2^ Подробно за брачния договор: вж. Станева, А. Брачният договор, С.: Сиела, 2011 и Топузов, Д. Уредба на брачния договор в българската и други правни системи, достъпно на: <https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/brachen-dogovor/>.

3^ Вж. Тодорова, В. Прекратяване на съпружеската имуществена общност по време на брака по волята на съпрузите – В: Юбилеен сборник в чест на проф. дюн Чудомир Големинов „Актуални проблеми на гражданското, търговското и семейното право”, С.: Фенея, 2010, 265-276.

4^ Освен съгласието на съпрузите, то елемент от фактическия състав е и съдебното решение на сезирания съд. Подробно за спецификите на развода по взаимно съгласие: вж. Матеева, Е. Цит. съч., 244-257.

5^ Дълбоко е разстройството, което е довело до разкъсване на семейната общност, до липса на взаимност, уважение, доверие и другарски отношения между съпрузите, при което брачната връзка е само формална и не съответства на закона – така ППВС № 10 от 3 ноември 1971 г.

6^ Подробно за спецификите на развода по исков ред: вж. Матеева, Е. Цит. съч. 220-243 и Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. С.: СОФИ-Р, 2009, 974-976.

7^ Целта на всяко едно законово решение следва да е в насока на даването на максимално практично решение на възникналия проблем, който да отговаря както на нуждите на съпрузите, така и на техните деца. Трябва да се търси баланс в интересите на всички засегнати лица, но е спорно дали може да се постигне. В доктрината с основание се отправят критики за нуждата от реализирането на по-ефективен подход, позволяващ запазването на стабилността на личните отношения между родители и деца при развод. Критики се отправят както към материалните, така и към процесуалните норми в обхвата на коментираната материя. Подробно по темата- вж. Тодорова, В. Правото на лични отношения между родителите и децата: критичен поглед върху действащото законодателство и практика, достъпно на: <http://www.blhr.org/media/documents/spisanie1_03.pdf>.

8^ Има само едно отклонение – може да се уговори издръжката на децата. Очевидно се има предвид, че спорове за издръжката на децата са твърде чести, дори когато съпружеските отношения не са дълбоко разстроени, както и имуществения характер на задължението за издръжка, което тежи и върху двамата съпрузи. С клауза за издръжка може се определи участието на всеки един от тях в издръжката на общите деца и на по – добри условия на предоставянето й вън от законовите условия за размера и получаване на издръжката. Уредбата е установена изключително в интерес на децата – така Цанкова, Ц. Новият Семеен кодекс – кодекс на съгласието и на особената закрила на децата, Общество и правo, № 7, 2009.

9^ Изключение следва да се търси единствено в разпоредбата на чл. 15 СК, според която: „Съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделено”. От тълкуването на тази разпоредба може да се изведе правилото, че съпрузите могат да се споразумеят за определен период от време да не живеят заедно. Разпоредбата е диспозитивна.

10^ Така Топузов, Д. За някои недействителни клаузи на брачния договор, достъпно на: <https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/nedeistvitelni-klauzi/>. Следва да се подкрепи становището на автора в посочената статия, че на правото на страните свободно да договарят въпросите на издръжката в брачния договор, противостои необходимостта от защита на по- слабата страна в брачното правоотношение и особено на децата.

11^ Пак там.

12^ Тук следва да се изключи възможността, която се дава на съпрузите от чл. 127, ал. 3 СК да сезират съда за постановяване на решение по реда на чл. 323 ГПК на привременните мерки в интерес на детето: местоживеенето на детето, упражняването на родителските права и задължения, личните отношения и издръжката на детето (арг. от чл. 127, ал. 1 СК). При решаването на делото в тази хипотеза съдът не може да се произнесе по въпроси, свързани с промяна в имуществените и/или личните отношения между съпрузите. В тази хипотеза спорът се поставя единствено в очертаната рамка от чл. 127, ал. 1 СК. Не е възможна правна промяна в имуществените отношения между съпрузите. Подробно за налагането на привременни мерки по чл. 127 СК: вж. Тодорова, В. В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова Коментар на новия Семеен кодекс, С.: Труд и право, 2009, с. 408 и Матеева, Е. Цит. съч., 473-475.

13^ В доктрината това законово решение се подкрепя и се подчертава, че съдът по време на разглеждането на молбата следва да държи сметка за спорния характер на гражданските правоотношения – така Чернев, С. В: Иванова, Р., Б. Пунев, С. Чернев Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, С.: Труд и право, 2008, с. 586.

14^ Така Попова, В. В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание, С.: Сиела, 2012, с. 705.

15^ Така Пеков, Й. Върху някои процесуални въпроси на привременната издръжка, Социалистическо право, 1974, № 5.

16^ Така ППВС № 10 от 3 ноември 1971 г.

17^ Вж. Попова, В. Регламент № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, отпечатан в правно-информационна система „Ciela 5.0”.

18^ Повече за легалната понятие Scheiding van tafel en bed в холандското законодателство: вж. Swennen, F. Familierecht in kort bestek,  Antwerpen: Intersentia, 2008, p. 278.

19^ Вж. сайта на Европейската съдебна система за граждански и търговски въпроси, достъпен на: <http://ec.europa.eu/civiljustice/divorce/divorce_ita_bg.htm#4.>.

20^ Обн. L OB. бр. 343 от 29 декември 2010 г.

21^ Международният елемент може да се изразява в: гражданството или местожителството на лицата, в обичайното местопребиваване на страните по отношението, мястото на възникване на отношението, мястото на осъществяване на отношението и т.н. – така Тодоров, Т. Международно частно право, С.: Сиби, 2010 г., с. 32.

22^ Обн. L OB бр. 338 от 23 декември 2003 г., с. 1.

23^ Вж. Тодоров, Т. Цит. съч., с. 120.

24^ За правната същност на стълкновителните норми в международното частно право: вж. Тодоров, Т. Цит. съч. с. 129 и сл.; Павлова, М. Гражданско право – обща част, С.: СОФИ-Р, 2002, 35-36.

25^ Подробно за спецификите на законодателната процедура в ЕС – вж. чл. 294 и сл. от ДФЕС и Попова, Ж. Право на Европейския съюз, С.: Сиела, 2011, 249–261.

26^ Вж. Ташев, Р. Обща теория на правото, С.: Сиби, 2007, 19-132 и Попова, Ж. Цит. съч., 315–410.

27^ Става дума за алтернативно решение, даващо отговор на поставения вече проблем един от съпрузите да използва възможностите, които дават привременните мерки в брачното производство, но без правният интерес на ищеца в съдебното производство да е мотивиран от разтрогването на брачната връзка.

28^ Тази втора възможност пред съпрузите отговаря на правните белези, които има съдебната спогодба в българското гражданско съдопроизводство. Това е договор, с който страните си правят взаимни отстъпки и по този начин прекратяват един съществуващ спор между тях (арг. от чл. 365 ЗЗД). Моментът, в който уговореното в договора става задължително за тях, е този, в който договорът се одобрява от съда. Следователно одобрението има значението на последен елемент от фактическия състав на съдебната спогодба, след реализирането на който договорът поражда валидни правни последици за съпрузите. Подробно за правната същност на съдебната спогодба: вж. Голева, П. Облигационно право, С.: Фенея, 2012, 479-486, Корнезов, Л. Цит. съч., 434-440 и Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Цит. съч., 488-498.

29^ Повече информация може да бъде намерена на сайта на Европейската съдебна система за граждански и търговски въпроси, достъпен на: <http://ec.europa.eu/civiljustice/divorce/divorce_gen_bg.htm>.

30^ Така Statsky, W. Family Law, Cengage Learning, Inc, 2012, New York, United States, p. 254.

31^ Така Попова, В. Регламент № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, отпечатан в правно-информационна система „Ciela 5.0”.

32^ Пак там.

33^ Вж. сайта на Европейската съдебна система за граждански и търговски въпроси, достъпен на: <http://ec.europa.eu/civiljustice/divorce/divorce_net_it.htm>.

34^ Това е възможност, която съществува извън пределите на бракоразводното производство. Тя се реализира по инициатива на един от съпрузите. При успешната реализация последствията са определени от закона. Обратно е положението в производството по брачни дела в българското гражданско съдопроизводство. В него при разглеждането на делото за съда съществува задължение (а не възможност) да напъти страните към способ за доброволно уреждане на спора (чл. 321, ал. 2 ГПК). Ако се постигне съгласие за уреждане на спора чрез споразумение, тогава делото се прекратява, или се преминава към производство за развод по взаимно съгласие (чл. 321, ал. 5 ГПК). Тук последствията на решението на съда не са очертани от закона, а от одобреното споразумение, което се абсорбира в съдържанието на решението. На преден план се поставя волята на страните.

35^ Вж. Ferrando-L. Lenti G. La separazione personale dei coniugi, CEDAM, 2011.

36^ Вж. сайта на Европейската съдебна система за граждански и търговски въпроси, достъпен на: <http://ec.europa.eu/civiljustice/divorce/divorce_ita_bg.htm#4.>.

37^ Такава възможност не е предвидена в българското законодателство и за съпрузи, които се намират във фактическа раздяла, но без да са прекратили брака си, действа презумпцията на чл. 61, ал. 1 СК.

38^ Пак там.

39^ Така Sember, Brette McWhorten The complete divorce handbook: a practical guide, New York: Sterling Publishing Co., 1968, 26–28.

40^ Пак там, с. 27.

41^ Пак там.

42^ Обн. ДВ, бр. 56 от 13 Юли 1991г. с изм. и доп., в сила от 13 юли 1991 г.

43^ Вж. Друмева, Е. Конституционно право. Четвърто допълнено и преработено издание. С.: Сиела, 2013, с. 663 и сл.

44^ Провъзгласяването на индивидуални граждански права може да стане само чрез закон (арг. от чл. 120, ал. 2 от КРБ) – вж. Василев, И. Справедливият съдебен процес, с. 5 и сл., достъпно на: <http://www.vas.bg/Documents/IvailoVasilev.pdf>.

45^ Така Решение на КС № 15 по к. д. № 9 от 21 декември 2010 г., съдия докладчик Емилия Друмева – Обн. ДВ, бр. 5 от 14 януари 2011 г.

46^ Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ – обща част. Дял I. С.: СОФИ – Р, 2001, 341-364 и Павлова, М. Цит. съч., 165-179.

47^ Конвенцията е ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7 септември 1992 г. съобразно Протокол № 14 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи относно измененията на системата за контрол по Конвенцията, подписан в Страсбург на 13 май 2004 г.

48^ И Конституцията, и ЕКЗПЧОС поставят задължения към законодателя, за реализирането на които следва да се приемат конкретни законови решения – така Василев, И. Цит. съч. с. 19.

49^ Така Решение на ЕСПЧ в Страсбург по делото Вилваджара и други от 30 октомври 1993 г. Повече за него и вложеният смисъл в израза „ефикасни правни средства”: вж. Ван Дайк, П. и Ван Хууд, Г. Й. Х. Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика, С.: Издание на фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000, с. 661 и сл.

50^ Обн. OJ C бр. 303 от 14 декември 2007 г. Член 24 се основава на Конвенцията за правата на детето на ООН, подписана в Ню Йорк на 20 ноември 1989 г. Конвенцията е ратифицирана с решение на ВНС от 11 април 1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23 април 1991 г., в сила от 3 юли 1991 г.