(статията е публикувана в сборник Научни трудове на института за държавата и правото, том VII /Актуални правни проблеми/, Българска академия на науките, София, 2012 г.)
Един от най-важните въпроси, които новият за българската правна система институт на брачния договор поставя пред практикуващите юристи, е този за неговата действителност. Брачният договор, като всяка сделка, може да бъде засегнат от порок, който да го направи недействителен- нищожен или унищожаем. Тази опасност съвсем не е изключена, въпреки задължението на нотариуса да завери освен подписите на договора и неговото съдържание, посредством което се осъществява и известен превантивен контрол за законност1. Нотариалната заверка и дори пълната нотариална форма не санират порока на сделката. Отбелязването на брачния договор в акта за граждански брак, съответно регистрацията му в Централния електронен регистър, още по–малко са от естество да заздравят порока, ако е налице недействителност.
За разлика от някои чужди законодателства, които уреждат основанията за недействителност на брачния договор със специални норми2, българският Семеен кодекс (СК) препраща към съответно приложение на общите правила за нищожност и унищожаемост, уредени в чл. 26 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Последните са приложими и към брачния договор, стига да са съвместими със специфичния му характер и с принципите на семейното право.
В тази статия ще разгледам приложимостта на едно от общите основания за нищожност на правните сделки- противоречието със закона, по отношение на брачния договор, във връзка с някои специални забрани в семейното ни законодателство, а именно: на уговорките предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност (СИО); на отказа от издръжка за бъдещо време и на разпорежданията за случай на смърт като част от неговото съдържание.
Нищожност на уговорки предбрачно имущество на една от страните да стане СИО
Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал.1, т.2 СК, предмет на брачния договор могат да бъдат и правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака. Всеки от съпрузите може да се разпореди със свое предбрачно имущество в полза на другия съпруг- възмездно или безвъзмездно, като в зависимост от конкретното съдържание на уговореното, брачният договор ще съдържа елементи на договора за продажба, замяна, дарение, гледане и издръжка3 или друг ненаименован договор. Възможно е също съпрузите да прехвърлят само идеална част от свое предбрачно вещно право един на друг или да уговорят, че всичко, придобито към датата на сключването на брака, ще стане общо при определени дялове4, като по този начин ще се превърнат в обикновени граждански съсобственици. В последния случай се касае за множество прехвърлителни сделки от всеки от съпрузите в полза на другия5, всяка с предмет идеална част от определено вещно право, което трябва да бъде надлежно индивидуализирано. Всяка от тези сделки следва да бъде вписана в имотния регистър.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 38, ал.2, изр. 2 СК, обаче, не е допустима уговорка в брачния договор, с която предбрачно имущество на една от страните да стане СИО. Цитираното ограничение на договорната свобода се обяснява със същността на института на СИО6 и необходимостта да се гарантира правната сигурност.
Както е известно, СИО представлява бездялово имуществено съпритежание /особен вид съсобственост/, възникващо ex lege между съпрузите върху придобитите през време на брака, на името на когото и да е от тях, съответно върху придобитите на името на двамата, вещни права в резултат на съвместен принос7.
СИО намира оправдание в законовото задължение на съпрузите с общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата (чл. 17 СК). В този смисъл се приема, че съвместният принос е в основата на съпружеската имуществена общност– той е причина и основание за нейното възникване8. С оглед на разглеждания проблем ще подчертая, че приносът следва да е брачен. Последният предполага брачно правоотношение9. Следователно върху предбрачното имущество на съпрузите не би могло да възникне съпружеска имуществена общност10, въпреки противна уговорка в брачния договор11.
Освен това, бездяловият характер на СИО я прави невъзможен резултат на прехвърлителна сделка между съпрузите, тъй като обхватът на прехвърляното имущество би бил неясен12. С нищо не се променят нещата, ако прехвърлителната сделка е инкорпорирана в брачния договор. Считам, обаче, че СИО би могла да възникне по силата на организационна клауза в брачния договор13 и именно поради това нормата на чл. 38, ал.2, изр. 2 СК е особено необходима. Такава уговорка не представлява договор без предмет. Нейният предмет, а именно това за което се постига съгласие, нещото, за което договорът се сключва, ще бъде установяването на режим на съпружески имуществени отношения, основан на законовия режим на общност.
Възникването на съпружеската имуществена общност по силата на уговорка в брачния договор, предвид факта, че последната ще има организационен характер, няма да намери отражение в имотния регистър14. Впрочем това е така и при СИО, възникнала по силата на закона15. Следователно всяко трето заинтересовано лице ще следва да се запознае със съдържанието на брачния договор, от което ще получи информация за „статута” на отделните имущества. Когато става въпрос за имущества, придобити по време на брака, е нормално да се очаква, че третите лица ще проявят такава грижа и ще направят, необходимата справка в Централния електронен регистър към Агенцията по вписванията за приложимия режим на имуществени отношения между съпрузите, а в случай на брачен договор- ще го изискат от последните. Не стоят така обаче нещата, когато става въпрос за придобито преди брака имущество. На нашето семейно право е непозната, регламентираната в някои чужди законодателства имуществена общност, обхващаща й предбрачното имущество на съпрузите16. Както при действието на СК от 1968г., с който за първи път в историята на българското семейно право се въвежда режимът на общност, така и при действието на СК от 1985г., предбрачното имущество на съпрузите винаги се е считало за лично притежание на придобилия го съпруг17. Това нормативно положение, безспорно в продължение на четиридесет десетилетия, е дълбоко залегнало в правосъзнанието на българските граждани и преосмислянето му би застрашило оборота. В тази връзка следва да се отбележи, че посредством забраната да се уговаря предбрачно имущество на един от съпрузите да стане СИО се гарантира правната сигурност. Без изричната разпоредба на чл. 38, ал. 2, изр. 2 СК, вероятно, валидността на една такава уговорка в брачния договор би предизвикала противоречиви виждания, макар съвместният брачен принос в разглеждания случай да липсва по хипотеза, а както вече се отбеляза именно той стои в основата на общността.
От друга страна, императивната норма на чл. 38, ал.2, изр. 2 СК, предпазва съпрузите от опасността да разширят обхвата на общността до мащаби, които биха ограничили до минимум имуществената им независимост един от друг. Подобни разпоредби се съдържат и в някои чужди законодателства. Така чл. 210 от Италианския граждански кодекс предвижда, че определени категории имущества, сред които вещите, които служат на съпрузите за лично ползва, за упражняване на професия или занятие и др. не могат да бъдат включени в общността18.
Съпрузите могат да предвидят обаче в брачния си договор, per argumentum a contrario на чл. 38, ал.2, изр. 2 СК, че придобитото след сключването на брака тяхно лично имущество ще се счита за съпружеска имуществена общност занапред или от датата на придобиването му.
Нищожност на отказа от издръжка за бъдещо време
Като част от съдържанието на брачния договор съпрузите могат да правят уговорки относно издръжката помежду си по време на брака и в случай на развод. Това им право е изрично закрепено в разпоредбата на чл. 38, ал.1, т. 6 СК. Нещо повече, съгласно чл. 38, ал. 1, т. 7 СК, брачният договор може да съдържа и разпоредби относно издръжката на децата от брака.
Издръжката е уредена като самостоятелен институт в глава Десета на СК. В нормативната уредба на института намира израз принципът за грижа и подкрепа между членовете на семейството19, а що се отнася до издръжката на децата- и на принципа за тяхната особена закрила. Посредством задължението за издръжка се обезпечават средства за съществуване на нуждаещите се членове на семейството. Именно поради тази причина нормите, уреждащи издръжката по начало са императивни20, а разпоредбата на чл. 147, СК изрично предвижда, че отказът от издръжка за бъдещо време е нищожен. С тази разпоредба законът гарантира алиментна защита на нуждаещия се член на семейството, дори тогава, когато последният необмислено се е отказал от нея21. Подобни защитни норми съдържат и редица чужди законодателства. Съгласно чл. 3.105 от Гражданския кодекс на Литва например, разпоредбите в брачния договор, които ограничават или отменят правото на някой от съпрузите да получават издръжка, ще се счита за недействителен22.
От изложеното става ясно, че договорната свобода на съпрузите, да уредят в брачния си договор или в друго споразумение въпросите относно издръжката помежду си и по отношение на децата от брака, е силно ограничена. На правото на страните свободно да договорят въпросите на издръжката в брачния договор, противостои необходимостта от защита на по-слабата страна в брачното правоотношение и особено на децата.
Така всяка клауза в брачния договор, с която съпрузите се отказват от правото си да търсят издръжка, при законовите предпоставки за това, следва да се счита за абсолютно нищожна23. Не стоят по по-различен начин нещата и в случай, че съпрузите правят отказ от правото си на издръжка един спрямо друг. Основанието за недействителност на една такава клауза е противоречието с императивната разпоредба на чл. 147 СК, а не с принципа за равенство на съпрузите.
С още по-голямо основание всяка уговорка в брачния договор, с която съпрузите правят отказ от издръжка на децата си, следва да се счита за нищожна. По отношение на тяхната издръжка правилото на чл. 147 СК е конкретно проявление на общата защитна норма на чл. 130, ал. 4 СК, изр. 1, съгласно която дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. В тази връзка ще отбележа, че интересите на децата са обект на особена закрила- фундаментален принцип на семейното ни право, изрично прогласен в чл. 2, т.4 СК.
Следва да се има предвид, че титуляр на правото на родителска издръжка е самото дете, а не другият родител24. Макар законни представители на родните си и осиновени деца до 14- годишната им възраст, тоест докато са малолетни, съпрузите не са страна по брачния договор в това им качество. Като страни по брачния договор те действат от свое име и за своя сметка и тогава, когато в него се правят уговорки относно издръжката на децата. Непълнолетните деца нямат законни представители. Съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗЛЦ те извършват правни действия от свое име, макар и със съгласието на техните родители или попечители. Следователно, освен всичко друго, всяка клауза в брачния договор за отказ от право на издръжка по отношение на децата не би могла да произведе действие, поради липса на представителна власт на родителите да я направят. Изложеното обяснява защо дори в правни системи, в които отказът от издръжка между бивши съпрузи се признава за валиден, например в някои щати на САЩ, щом е направен доброволно, обмислено и информирано25, отказът от издръжка на децата е недопустим26.
Съгласно Постановление № 5 от 16.11.1970г., на Пленума на ВС27, обаче, родителите могат да постигнат съгласие, един от тях да поеме цялата издръжка, като заплаща и дела на другия или поеме по-голям дял от тази издръжка. В този случай бившият Върховен съд намира, че не е налице отказ от издръжка, понеже при такова съглашение нуждаещият се получава цялата си издръжка. В случай че, поради една или друга причина, поелият задължението за цялата издръжка родител не я осигурява, другият не се счита за освободен от задължението да издържа непълнолетното си дете. Допустимо е още споразумение, при което всеки родител се съгласява да издържа това дете, което е при него, без да заплаща издръжка за другото, което живее при другия родител. Такова споразумение също така не засяга правото на децата да получат издръжка, а касае само изпълнението на задължението за издръжка, което е заместимо по смисъла на чл. 73 ЗЗД.
Предвид защитната функция на императивната уредба, недействителен ще е и частичният отказ от издръжка, както и поставянето на каквито и да е било допълнителни предпоставки, утежняващи положението на търсещия такава съпруг, дете28. Така например, съпрузите не могат да уговорят, че при изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавката към нея няма да може да бъде изменена, да уговарят допълнителни основания за изгубване правото на издръжка, да дават предварително съгласие за прихващане на вземане със задължение за издръжка, да променят правилата, свързани с изчисляването на минималния размер и с изплащането на дължимата издръжка на децата29 и др.
Допустими са обаче уговорки в брачния договор, с които се създават по благоприятни условия за получаване на издръжка от предвидените в закона30. Така в брачния договор може да се предвиди, че съпрузите ще си дължат издръжка по време на брака или при развод не само при кумулативното наличие на предпоставките по чл. 139 СК, а именно: търсещият издръжка съпруг да е неработоспособен и да не може да се издържа от доходите си31, да уговарят изръжка за ненавършилите пълнолетие деца от брака в размер по-голям от минимума по чл. 142, ал. 2 СК, да предвиждат, че в случай на развод ще си дължат издръжка за период по-дълъг от 3 години от прекратяване на брака и др.
Следователно приложното поле на разпоредбата чл. 38, ал.1, т. 6 и т. 7 СК, ще бъдат уговорките, с които съпрузите се съгласяват да предоставят един на друг, съответно на техните деца, издръжка при един по-благоприятен режим за търсещия такава от законовия. Законовата уредба на издръжката по действащото ни право представлява абсолютния минимум на алиментна защита, гарантирана от държавата на нуждаежия се член на семейството, респективно бивш съпруг32.
Нищожност на разпореждания за случай на смърт
Съгласно чл. 38, ал. 3, изр. първо СК, брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт. Под разпореждания за случай на смърт обикновено разбираме общите и частни завещателни разпореждания (завещания и завети)33 и застрахователните договори при застраховките „Живот” и „Злополука”.
Брачният договор урежда само имуществените отношения между съпрузите. Страни по него не могат да бъдат трети лица. Страни по застрахователния договор са застрахован и застраховател- акционерно дружество, кооперация, както и застраховател от трета държава чрез клон, регистриран по Търговския закон, получили лиценз при условията и по реда на Кодекса за застраховането, а също и застраховател от друга държава членка при условията на правото на установяване или на свободата на предоставяне на услуги. Съгласно чл. 230, ал. 1, Кодекса за застраховането, договорите за застраховките "Живот" и "Злополука" се сключват срещу събития, свързани с живота, здравето или телесната цялост на физическо лице. Предмет на застраховане е само личното, неимуществено благо34. Предвид изложеното очевиден става изводът, че брачният договор не може да инкорпорира в себе си застрахователен договор, и в частност договорите за застраховките "Живот" и "Злополука".
Следователно нормата на чл. 38, ал.3, изр. Първо СК, според която брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт, визира само общите и частните завещателни разпореждания, понеже за договорите застраховка „Живот” и „Злополука”, както беше изяснено, въпросът изобщо не може да се поставя. Цитираната забрана се свързва с едни от най-съществените характеристики на завещанието- то е едностранен, личен и отменим акт, с който едно лице- завещател, в установената от закона форма се разпорежда безвъзмездно с имуществото си или с част от него за след своята смърт в полза на другиго35.
Завещанието е едностранна сделка. Тя отразява единствено и само волеизявленито на завещателя. Няма насрещно волеизявление и припокриване на воли. Приемането на наследството е самостоятелен правен акт, с който наследникът изразява воля да го придобие36. Българското наследствено право не познава фигурата на договора за наследяване37.
Завещанието е личен акт. На завещателя следва да се гарантира възможността самостоятелно и независимо от другиго да определи съдържанието на своето завещателно разпореждане, тоест да посочи правоприемник и имуществото, с което се разпорежда38. Включването в съдържанието на брачния договор на разпореждания за случай на смърт би противоречало на личния характер на завещанието39.
Завещанието е отменим акт. То следва да отразява последната воля на наследодателя и затова той следва да може винаги едностранно да го отмени. Съгласно разпоредбата на чл. 15 от Закона за наследството, две или повече лица не могат да завещават с един и същ акт нито в полза едно на друго, нито в полза на трети лица. Счита се, че т.нар. „съвместни завещания” препятстват правото на завещателя свободно и независимо от другиго да измени или отмени своето завещателно разпореждане40.
Поради изложеното, направените с брачния договор завещателни разпореждания следва да се считат за недействителни, дори и изискванията за форма на завещанието да бъдат спазени. В някои правни системи е възприет друг подход. Според законодателството на Швейцария например, в брачния договор съпрузите могат да предвидят, че преживелият съпруг ще наследи изцяло дела на починалия в общото имущество. Съгласно изричната разпоредба на чл.241, ал.1 от Швейцарския граждански кодекс, обаче, това разпореждане не може да накърнява запазената част от наследството на децата на починалия, които не са общи за двамата съпрузи41.
Съгласно чл. 38, ал. 3, изр. второ СК ограничението на първото изречение на същата алинея, а именно, че брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт, не се отнася за разпорежданията относно дяловете на съпрузите при прекратяване на уговорена съпружеска имуществена общност. Цитираната разпоредба явно визира уговорките между съпрузите за размера на дяловете им от уговорената съпружеска имуществена общност в хипотезата на прекратен поради смърт брак. Всъщност тук изобщо не става въпрос за завещателно разпореждане42, а за клаузи в брачния договор, предвиждащи отклонение от правилото на чл. 28 СК, според което при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни43. Такива уговорки са на общо основание допустими, посредством тях на съпрузите се дава възможност лично да направят преценка за влагания от всеки от тях принос44. Не е допустимо обаче под този предлог да се заобикаля забраната с брачния договор да се правят завещателни разпореждания45. В този смисъл, свободата на преценка не е безгранична. Дяловете следва да съответстват на реалния принос на всеки от съпрузите.
Предвид всичко изложено, проблематична се очертава нормата на чл. 58 СК, предвиждаща, че разпоредбите на чл. 54-57 СК се прилагат, доколкото в брачния договор не е уредено друго, във връзка с чл. 54, ал. 1 СК, според който при развод бившите съпрузи губят изгодите, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт, направени преди това. Въпреки че стриктно погледната една клауза в брачния договор, с която се предвижда направените преди развода завещателни разпореждания между съпрузите да останат в сила и след това, не представлява разпореждане за случай на смърт, коментираното законодателно разрешение едва ли е уместно. Във всички случаи подобна уговорка не лишава завещателя от правото му по всяко време да отмени завещателното си разпореждане еднолично46.
Бележки под линия:
1 Вж. Еленкова, Е. Превантивната функция на нотариуса, сп. Собственост и право, кн. 2, 2008, с.59-65.
2 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), European family law in action, volume IV: Property relations between spouses, 2009 Intersentia, Antwerp-Oxford-Portland, 1236-1237.
3 Вж. Станева, А. Брачният договор, Второ допълнено и преработено издание, Сиела, София, 2009г., с. 55-56.
4 Вж. Ставру, Ст. Вещноправно действие на брачния договор, сп. „Общество и право“, кн. 1, 2011, стр. 101-119.
5 Вж. Станева, А. Цит. Съч., с. 57.
6 Така Ставру, Ст. Цит. съч.
7 Вж. Ненова, Л. Семейно право на Република България, София-Р, 1994г., с. 163-174.
8 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК „Труд и право”, София, 2009г., с. 71.
9 Такова поражда и унищожаемият брак. Съгласно чл. 46, ал.2 СК никой не може да се позовава на унищожаемостта на брака, докато тя не бъде постановена от съда.
10 Виж Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право, Фенея, София, 2000г., с.125-126.
11 Така Ставру, Ст. Цит. съч. Авторът достига до следния извод: „Взаимната воля на съпрузите не може да доведе до възникне СИО нито по отношение на вещни права, придобити преди брака, нито по отношение на вещни права, придобити след брака.”
12 Вж. Станева, А. Цит съч., с. 58.
13 Ако приемем, че въз основа на организационна клауза в брачния договор не може да възникне СИО, то предмет на съпружеската имуществена общност ще могат да бъдат само вещните права, които по закон /съгласно законовия режим на общност/, попадат в нейния обхват. Следователно съпрузите няма да могат да предвидят, че и други имущества, както се поддържа в литературата (Вж. Тасев, С. Проблеми във връзка с режима на паричните влогове в Семейния кодекс, сп. „Собственост и право”, кн. 8, 2011, с. 42-48; Вж. още Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК „Труд и право”, София, 2009г., с. 112.) ще се считат за съпружеска имуществена общност. За такъв подход не виждам основание. В редица чужди законодателства се счита за безспорно правото на съпрузите да разширяват обхвата на имуществата, попадащи в общността, като в някои от тях тази възможност е нормативно уредена. Така например съгласно чл. 1355 от Гражданския кодекс на Испания в брачния си договор съпрузите могат изрично или мълчаливо да се съгласят, че определено имущество ще се счита за общо, въпреки че законът не го квалифицира като такова (Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), European family law in action, volume IV: Property relations between spouses, 2009 Intersentia, Antwerp-Oxford-Portland, с. 1214). Предназначението на брачния договор е в крайна сметка да позволи на съпрузите, в случай че никой от двата законови режима на имуществени отношения не отговаря на индивидуалните им потребности, да ги комбинират, модифицират или да изработят собствен, който може да се основава и на законовите, в това число и на режима на съпружеска имуществена общност.
14 На вписване в имотния регистър подлежат актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права.
15 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. Цит. Съч., с. 111-112.
16 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), Цит. Съч., с. 282.
17 Вж. чл. 13, ал. 2 СК от 1968г. и чл. 20, ал. 1 СК от 1985г.
18 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), Цит. Съч., с. 241.
19 Вж. Марков, М. Семейно и наследствено право, поредица Modus studendi, Сиби, 2011г., с. 170.
20 Вж. Ненова, Л. Цит. съч., с. 457-458.
21 Вж. Станева, А. Цит. Съч., с. 79.
22 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), Цит. съч., с. 1233.
23 Вж. Розов, Ф. и Нацев, Ст. Брачните договори по новия Семеен кодекс- екстравагантен и неясен експеримент, Правен свят, бр.10, 2009г.
24 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Коментар на новия семеен кодекс, ИК „Труд и право”, София, 2009г., с. 423.
25 Вж. Standler, Ronald B. Waver of Alimony in the USA, с. 23-26, достъпно на http://www.rbs2.com/dwaiver.pdf.
26 Вж. Stoner, Katherine E. & Irving, Shae Prenuptial agreements: How to write a fair and lasting contract, Nolo, 2004, 6/17.
27 В цитираното Постановление очевидно няма как да се има предвид новият институт на брачния договор и възможността, като част от съдържанието му, съпрузите да правят уговорки относно издръжката помежду им и техните деца. Считам обаче, че изводите на ВС са приложими и в тази хипотеза.
28 Вж. Станева А. Цит. съч., с. 79.
29 Вж. Ставру, Ст. Цит. съч. 101-119.
30 Вж. Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Цит съч., с. 411.
31 Вж. ППВС № 5 от 16.11.1970г., според което за да възникне правото на издръжка по закон нетрудоспособността и невъзможността за издържане от имуществото трябва да съществуват обективно и кумулативно.
32 Вж. Станева, А. Цит. съч. с.79.
33 Завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени. Завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник.
34 Вж. Голева, П. Търговско право, книга втора- Търговски сделки, Фенея, София, 2006г., с. 301.
35 Вж. Тасев, Х. Българско наследствено право, Нова редакция Г. Петканов, С. Тасев, Сиела, София, 2006, с. 58.
36 Вж. Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право, Второ преработено и допълнено издание, Фенея, София, 1995г., с. 33.
37 Вж. Матеева, Е. Семейно право на Република България, ВСУ „Черноризец Храбър” 2010г., с.175.
38 Вж. Цанкова, Ц. Цит. съч., с. 124-150.
39 Вж. Марков, М. Цит. съч., с. 65-66.
40 Вж. Тасев, Х. Цит. съч., с. 57.
41 Вж. Boele-Woelki, K., Braat, B., Curry-Sumner, I. (eds), Цит. съч., с. 1216.
42 Обратно Розов, Ф. и Нацев, Ст. Брачните договори по новия Семеен кодекс- екстравагантен и неясен експеримент, Правен свят, бр.10, 2009г.
43 Вж. Станева, А. Цит. Съч. с. 83.
44 Вж. Станева, А Цит. Съч. пак там.
45 Съгласно чл. 26, предложение 1 ЗЗД договорите, които заобикалят закона са нищожни.
46 Вж. Станева, А. Цит. съч. с. 76.
