(статията е публикувана за пръв път в списание „Собственост и право“, 2023, № 6)

 

1. Едно право може да бъде симулативно прехвърлено. Възможно е с последваща сделка симулативният приобретател да прехвърли същото право на трето добросъвестно лице. Съгласно чл. 17, ал. 2 ЗЗД то ще го придобие, освен ако не се касае за право върху недвижим имот, придобито след вписване на исковата молба за релевиране на симулацията. Хипотезата е изключение от принципа, че се запазват правата на досегашния собственик. Привидният прехвърлител се е доверил на този, с когото симулира. По своя воля е скрил истината от всички останали и е поел риска привидният приобретател да злоупотреби с доверието му, като на свой ред прехвърли имота, който привидно е получил. Третото лице пък се доверява на правата, които вижда. Проверява ги, за да избегне риска от придобиване на чужд имот и доколкото няма как да узнае за симулацията, добросъвестно придобива този имот. Това оправдава „жертването“ на правото на симулативния прехвърлител в полза на третото добросъвестно лице[1].

Когато привидната сделка е съчетана с прикрита, прилагат се правилата за прикритата, ако са налице изискванията за действителността й (чл. 17, ал. 1 ЗЗД). Поставя се въпросът: какво се случва, когато тези изисквания не са налице и прикритата сделка е нищожна? Приобретателят по привидната сделка отново се оказва без права. Причината обаче се корени в нищожността не на симулираната, а на дисимулираната сделка.

 

2. В Решение № 62/20.07.2017 г. по гр. д. № 4283/2016 на ВКС, II г.о., докладчик: Емануела Балевска[2] е разгледан следният случай. Симулативен прехвърлител (заемател) „продава“ имота на подставено лице (не на заемодателя си), като страните са уговорили и обратно изкупуване. Преди искът за релевиране на симулацията да бъде вписан, подставеното лице прехвърля имота на заемодателя. С влязло в сила решение по друго дело продажбата е обявена за нищожна като привидна. Прикритата също е приета за нищожна, но като нарушаваща забраната на чл. 152 ЗЗД (начин на удовлетворение на кредитора, различен от установения в закона). В настоящото производство симулативният прехвърлител (заемателят) ревандикира имота. Твърди, че никога не го е прехвърлял валидно. Първоинстанционният съд уважава иска. Въззивният отменя решението, приемайки, че имотът е придобит на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗД.

ВКС отменя въззивното решение и уважава ревандикационния иск, приемайки, че ако прикритата сделка е нищожна като противоречаща на закона, чл. 17, ал. 2 ЗЗД е неприложим. В конкретния случай съдът е улеснен в решението си от обстоятелството, че приобретателят по втората сделка не е трето добросъвестно лице: това е заемодателят, който очевидно е наясно с двустранното подставяне. Но в абстрактните разсъждения на ВКС проличава виждането, че при релативна симулация, ако прикритата сделка е нищожна, третото лице няма да придобие правата, дори и да е добросъвестно[3].

 

3. В Решение № 211/07.11.2017 г. по гр.д. № 4793/2016 г. на ВКС, IV г.о., докладчик: Борислав Белазелков, също е разгледана хипотеза на продажба, с която се цели удовлетворяване на кредитора по начин, различен от установения в закона. Приемайки, че продажбата е симулативна, а прикритата сделка – нищожна поради противоречие с чл. 152 ЗЗД, ВКС посочва следното:

По отношение на третите добросъвестни лица обаче е непротивопоставим както порокът на явната сделка (която те виждат, но не виждат и не знаят за нейния порок), така и порокът на прикритото съглашение, което те не виждат и съответно няма как да узнаят неговия порок. Правата на третите лица са запазени от поредността на вписването на сделката с привидния собственик, комуто те са се доверили, но ако са били недобросъвестни – знаели са порока, макар исковата молба, с която той е предявен пред съд, да не е вписана, не само порокът на явната, но също и порокът на прикритото съглашение може да им бъде противопоставен, но след като тяхната недобросъвестност – знанието на порока бъде доказано (добросъвестността се предполага).

Следователно тук ВКС застава на противоположното мнение: доверието в привидността води до придобиване на правата от третото добросъвестно лице, докато тази привидност трае.

Комбинация от привидна сделка, която прикрива нищожна сделка поради противоречие с чл. 152 ЗЗД, е обсъдена и в Определение № 50530/21.10.2022 г. по т.д. № 2333/2021 г. на ВКС, I г.о. Тук съдът също приема, че третото лице придобива правата, като приравнява на трето лице по чл. 17, ал. 3, вр. ал. 2 ЗЗД и Павловия кредитор. Не може да се възрази на ищец, вписал искова молба по чл. 135 ЗЗД, че атакуваната от него сделка е нищожна като привидна, ако по-рано не е вписан иск за разкриване на симулацията. Разсъжденията за непротивопоставимостта на симулацията на третото лице са общи и ВКС посочва, че така приетото тълкуване е „единствено възможното, с оглед съдържанието на разпоредбите в чл. 17 ал. 3 ЗЗД във връзка с чл. 17 ал. 2 ЗЗД“.

 

4. Тезата, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД е неприложима при нищожност на прикритата сделка, се защитава със следните аргументи. Привидната сделка е нищожна (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД) следователно не прехвърля права. Когато прикритата прехвърлителна сделка е валидна, тя би прехвърлила права на основание чл. 24 ЗЗД и не би се стигнало до приложението на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Третото лице ще придобие от собственик. Прилагането на правилата относно прикритата сделка същевременно означава, че нищожността й би препятствала придобиването от третото лице (nemo dat quod non habet). Причината за непрехвърлянето на правата следователно няма да бъде в това, че сделката е привидна, а в това, че прехвърлителната сделка е нищожна на някое друго основание по чл. 26 ЗЗД. Няма място за състава по чл. 17, ал. 2 ЗЗД: последният предвижда оригинерно придобиване поради липса на права заради симулацията, а не поради друга причина[4].

Оттук се приема, че чл. 17, ал. 2 ЗЗД се прилага в хипотезите на абсолютна, не на релативна симулация[5]. (Като изключение могат да бъдат посочени случаите, при които прикритата сделка не прехвърля права (например двустранно подставяне) или ги прехвърля, но в различен обем: (например привидна продажба, съчетана с прикрито учредяване на ограничено вещно право)[6].

 

5. Чл. 17, ал. 2 ЗЗД обаче не изключва изрично релативната симулация. Напротив, тази разпоредба изглежда да е логично продължение на предходната алинея, уреждаща отношението между привидна и прикрита сделка. Тезата, че чл. 17, ал. 2 ЗЗД следва да бъде приложима и в хипотезата на нищожна прикрита сделка, се подкрепя от следното.

Оправдание на защитата на третото добросъвестно лице е доверието в привидността, която страните по симулацията са създали. Истинският договор е скрит зад тази привидност[7]. Следователно всяко нарушение на императивни правни норми или норми на морала, което този истински договор допуска, е недостъпно за възприемане. От гледна точка на третото лице е все едно дали се касае до абсолютна или релативна симулация. И в двата случая то вижда една прехвърлителна сделка, която изглежда перфектна, и се доверява на тази сделка. Нещо повече: доверява се на закона (чл. 24 ЗЗД), който позволява на тази сделка да прехвърли права. И ако в отношенията между страните по симулацията винаги следва да се прилага истината (прикритата сделка), то за третото лице тази истина не съществува: то добросъвестно договаря със симулативния приобретател и в двата случая. Следователно и в двата случая чл. 17, ал. 2 ЗЗД следва да го пази. Това мнение изглежда да поддържа М. Павлова, посочвайки, че „[за] третите лица, от които е скрита действителната сделка, до момента на разкриване на симулацията ще действа привидната сделка. Ще се прилагат чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД[8]

Явява се и следният практически аргумент. Бъде ли позволено на нищожността на прикритата сделка да възпре третото лице от придобиване на права, съществува опасност страните по една абсолютна симулация в един по-късен момент да симулират прикрита нищожна сделка, за да препятстват ефекта на на чл. 17, ал. 2 ЗЗД.

Това ще бъде своеобразно симулиране на релативна симулация[9].

А привидно „прехвърля“ на Б апартамента си, за да се предпази от принудително изпълнение. Б продава имота на трето добросъвестно лице. А и Б съставят доказателства за по-рано съществувало вземане у Б. Страните подписват и обратно писмо, в което посочват, че прехвърлянето цели да обезпечи този дълг и че едва след погасяването на този дълг имотът ще бъде върнат. В резултат имотът ще остане на симулативния прехвърлител, а симулативният приобретател ще е получил продажната цена. Третото лице ще разполага с облигационни права срещу симулативния приобретател, които лесно могат да останат нереализирани[10].

Подобни проблеми не биха възникнали, ако се възприеме виждането, че прикритата сделка обвързва страните, но не и третите лица, докато не бъде разкрита.

 

6. Корените на двете разрешения могат да бъдат потърсени в двата големи европейски граждански кодекса: френския (Code Civil) и германския (BGB). Френското право вижда в симулацията предимно проблем на доказването и противопоставимостта. Съгласно предишния текст на art 1321 Code civil (до измененията от 2016 г.), ако бъде съставено обратно писмо, то действа между страните, но не може да се противопостави на третите лица. Подобна у нас е уредбата в първия Закон за гражданското съдопроизводство (ЗГС-1891 (отм.)[11] (чл. 379); докато новият текст на чл. 251 ЗГС-1930 (отм.)[12] въвежда някои допълнения, които се критикуват в доктрината[13]. Сегашният art. 1201 Code civil изрично визира привиден договор, който скрива друго съглашение (обратното писмо). Това обратно писмо не може да бъде противопоставено на трети страни, но те могат да се ползват от него.

Голяма част от френските автори поддържат виждането, че привидната сделка не е нищожна. М. Планиол счита, че прикритата сделка не може да се противопостави на третото лице, докато не се разкрие. Това важи „винаги, когато показването на прикритото съглашение би произвело един неблагоприятен резултат за третите лица[14]. У нас близък до това мнение, но при сегашната уредба на чл. 17 и чл. 26, ал. 2 ЗЗД, е Кръстю Цончев[15]. От позицията на валидност на привидната и непротивопоставимост на прикритата сделка е ясно, че третото лице ще бъде защитено и при нищожност на последната. Докато последната не бъде разкрита, действа привидната сделка и ако тя е от естество да прехвърли права, тези права ще достигнат у третото лице. От тази гледна точка чл. 17, ал. 2 ЗЗД не разширява възможността за придобиване на права, въвеждайки нов оригинерен способ. Напротив: след като привидната сделка е валидна и действа до разкриването й, чл. 17, ал. 2 ЗЗД ще ограничи придобиването на привидно прехвърленото право само до добросъвестните трети лица.

Германският граждански законник определя привидната сделка като нищожна. Прилагат се правилата за прикритата, когато са налице условията за нейната валидност ((§ 117 BGB). Придържането към тези принципи, заедно с предоставянето на централна роля на волеизявлението, би могло да оправдае виждането, че прикритата сделка се прилага на всяка цена, включително и тази цена да е жертването на третото добросъвестно лице. В BGB липсва разпоредба, аналогична на чл. 17, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД. Третото лице обаче има възможност да придобие (запази) правата, прехвърлени му от симулативния приобретател, на общи основания: абстрактният вещен договор, съчетан с правилата за доверие в поземлената книга (Grundbuch) § 891, § 892, а по отношение на движимите вещи – възможността добросъвестен владелец да ги придобие по реда на § 932–934 BGB[16].

Уредбата на ЗЗД е най-близка до тази в италианския граждански кодекс (Codice Civile) Art. 1414 Codice Civile предвижда, че симулативният договор не действа между страните. Ако има прикрита сделка и са налице изискванията за съдържание и форма, прикритата сделка действа (отново!) между страните. Art. 1415 Codicе Civilе предвижда непротивопоставимост на симулацията на добросъвестните трети страни, които са придобили права от симулативния приобретател преди разкриването на привидността. При тези норми също, мисля, може да се поддържа, че до разкриването си, наличието изобщо на симулация (независимо от кой вид) не може да се противопостави на третите лица.

 

7. В резюме, считам, че на въпроса за приложението на чл. 17, ал. 2 ЗЗД в хипотезата на съчетание между привидна и нищожна прикрита сделка следва да бъде отговорено по следния начин.

За третото лице съществува само привидната сделка и то черпи права от нея. Чл. 17, ал. 2 ЗЗД е логично продължение на чл. 17, ал. 1 ЗЗД. За да се приложат правилата на прикритата сделка, тя трябва да е известна. До разкриването на симулацията за прикритата сделка знаят само страните по нея и приложението на правилата й следва да се ограничи до тях. След разкриването й прикритата сделка може да бъде противопоставена и на трети лица, когато това е възможно и допустимо.

Първата и втората алинея на чл. 17 ЗЗД не уреждат различни хипотези (първата на релативна, втората на абсолютна симулация). Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД (и съответно ал. 3) ще бъде приложима винаги, когато симулативният приобретател не получава права: било защото симулацията е абсолютна, било защото симулацията е относителна, но прикритата сделка е нищожна на друго основание. И в двете хипотези третото добросъвестно лице ще придобие „прехвърлените“ му права.

 

Бележки под линия:

[1] Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял втори. 2-ро изд., С., Софи-Р, 2001, с. 517.

[2] Съдебната практика е цитирана по Експертна правна система за съдебна практика „Лексебра“.

[3] В цитираното Решение № 62/20.07.2017 г. по гр. д. № 4283/2016 на ВКС, II г.о. ВКС разглежда и още един интересен въпрос: дали лицето, придобило от недобросъвестен приобретател, договарял с мнимия приобретател (добросъвестно лице, на което третото недобросъвестно лице е прехвърлило), може да се позове на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. На този въпрос е посветена статията на Кънев, Ив. Относно обхвата на третите лица, ползващи се от закрилата по чл. 17, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. // Собственост и право, 2020, № 9, ЕПИ On-line.

[4] Следва да се обърне внимание, че придобиването по чл. 17, ал. 2 ЗЗД е възможно само ако симулативният прехвърлител поначало притежава правото: така Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С., Сиби. 2013, с. 213. Това произтича от целта на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Законът не допуска третото лице, което най-вероятно надлежно е проверило правата на своя праводател и на по-ранните прехвърлители, да пострада поради привидността. Няма обаче никакво основание да се твърди, че симулацията сама по себе си ще конституира придобиване на всяка цена у третото лице, дори и симулативният прехвърлител никога да не е притежавал правото, което привидно е прехвърлил. Въпреки това в по-новата литература не просто се изказва такова мнение, а и се твърди, че другото виждане било „неудържимо“ – Богданова, Ир. Някои практически въпроси по прилагането на чл. 17, ал. 2 и ал. 3 от Закона за задълженията и договорите. // Търговско право, 2017, № 3, с. 58. Напротив – неудържимо би било да се твърди, че с една проста симулация и последващо прехвърляне на трето добросъвестно лице, неприкосновената частна собственост на някого, нямащ нищо общо с посочените сделки, би била отнета. Оригинерността на състава на чл. 17, ал. 2 ЗЗД няма нищо общо с идеята, че се придобива винаги и на всяка цена – всеки оригинерен способ има своите собствени елементи и своите собствени последици. Няма такова нещо като оригинерно придобиване по принцип. Впрочем също толкова неудържимо е и допускането на Богданова, че правото по чл. 17, ал. 2 ЗЗД се придобивало чисто (от съществуващите преди симулацията тежести, или след симулацията, при конкуренция между чл. 17, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 ЗЗД) – стр. 67. „Изчистването“ на правото просто заради самата оригинерност на придобиването е мит, преодолян и в литературата, и в съдебната практика, и то не по отношение на чл. 17, ал. 2 ЗЗД (където никога това не се е твърдяло сериозно), а дори при придобивната давност (вж. например Решение № 204/19.10.2017 г. по гр. д. № 4806/2016 г. на ВКС, IV г.о.) – вж. по въпроса Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С., Сиела, 2017, с. 442 и сл.

[5] Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С., Сиби, 2013, с. 212, бел. № 32. Без изрично да заключава това, Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. 3-то прер. и доп. изд., С., с. 449, С., 1956, с. 449, говори за непротивопоставимост по отношение на третите лица на симулативния характер на сделката, от която „е извлякъл правото си техният праводател“.

[6] Както се сочи в доктрината, „[п]ривидният носител на права или изобщо не ги придобива, или ги придобива в друг вид или обем по силата на вътрешното споразумение” – Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. 2-ро изд. С., Софи-Р. 2001, с. 332. Вж. също Недев, Д. Фигурата на „оригинерния приобретател” на вещни права. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, достъпна на адрес: https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/the-figure-of-originally-acquiring-transferee/.

[7] Богданова, Ир. Някои практически въпроси по прилагането на чл. 17, ал. 2 и ал. 3 от Закона за задълженията и договорите. // Търговско право, 2017, № 3, с. 57, набляга на това, че защитата се дава на третото добросъвестно лице, което „се е осланяло на външно видимото“, като същевременно посочва, че е несправедливо абсолютната симулация да обосновава по-добро положение за третото лице, отколкото релативната симулация, при положение че и двата случая наличието или липсата на прикрита сделка е неизвестна. Още повече: в случай че прикритата сделка е известна на третото лице, то няма да бъде добросъвестно, защото ще знае за симулацията, както правилно посочва Богданова. По отношение на разглеждания тук въпрос в цитираното изложение не се застъпва изрично становище в единия или в другия смисъл.

[8] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. 2-ро прер. и доп. изд. С., Софи-Р, 2002, с. 549.

[9] Хипотезата е различна от допуснатата у Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. 2-ро изд. С., Софи-Р. 2001, с. 76, сукцесивна симулация, която на свой ред се критикува в литературата – вж. Русчев, Ив. Симулация в сделката. Едностранно подставяне. // Собственост и право, 2001, № 02, ЕПИ On-line, Дечева, Б. Недействителност на сделките с недвижими имоти в светлината на нотариалната практика. // Нотариален бюлетин, 2016, № 2, с. 6.

[10] Чл. 17, ал. 2 ЗЗД в случая ще бъде приложим за третото лице, но само ако се разкрие привидността на прикритата сделка.

[11] Утвърден с указ от 15.12.1891 г., под № 447, обн., ДВ, бр. 31 от 8.02.1892 г.

[12] Утвърден с указ № 37 отъ 23.01.1930 г., обн., ДВ, бр. 246 от 1.01.1930 г.

[13] Съгласно редакцията на чл. 379 ЗГС-1891 (отм.) „контръ-актовете – иматъ сила само за договорящите се страни; те няматъ сила за трети лица“. По-късно чл. 251 ЗГС-1930 (отм.) вече предвижда, че „писмени документи, които страните си разменятъ съ цель да обезсилятъ или да изменятъ съдържащите се въ друг документъ техни волеизявления, няматъ сила за трети лица“. Вж. критика на чл. 251 ЗГС-1930 у Бранков, С. Поставеното лице. Търново, 1942., с. 276.

[14] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. Превод от 7-мо изд. Т. Наследников. С., Печатница „Балкан“, 1919, с. 476 и сл. За споровете във френската доктрина вж. Диков, Л. Институтът на подставеното лице в гражданското и в търговското право. 2-ро изд. С., Фенея, 2007, с. 28 и сл.

[15] Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. 2-ро изд. С., Софи-Р, 2001, с. 48 и сл.

[16] Вж. изложеното по въпроса у Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. С., Сиела, 2016, с. 113, 114.

1 кометар

  1. Увлекателна публикация, която разглежда важен въпрос, но с цел по-голяма самостоятелност и завършеност на написаното, би било добре (по примера на други статии на подобна тема) за незапознатите читатели в уводната част да се изложи накратко същността на симулативните сделки, вкл. техните особености и разновидности, и относимите членове от ЗЗД, за да не се налага да си ги “припомнят” от други източници, защото така се губи време и връзката с разглежданите конструкции е вероятно да се скъса. Касателно двата основни възгледа и даването на приоритет на валидността привидната или прикритата сделка в контекста на правата на третите добросъвестни лица според мене, е по-логично да се придържаме твърдо към нищожност на симулативното споразумение, защото то изначално е сключено при липса съгласие между страните и в този смисъл попада в общата хипотеза на чл.26, въпреки че се явява специален състав, с някои особености. На още по-голямо основаниет това важи за дисимулирания двустранен акт – при всяко положение съществуват инструменти за защита интересите на третите лица като обезщетяването по договори, граждански деликти неоснователно обогатяване и прочие при действието на принципа resolutio iure dantis, resolvitur et ius accipientis, защото така се запазват “по-чисти” правоотношения, без излишни усложнения и спекулативни съждения с потенциал да преобърнат цялата доктринална концепция, почиваща на фундаментални постулати като нищожност (която е спрямо всички), съгласие, добросъвестност и т.н. Бих перифразирал известната сентенция на Архимед от “Не ми пипай чертежите” (Noli tangere circulos meos! ) в “Не пипай нищожността” (Noli tangere nihil)

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.