Кой се страхува от референдуми?

Аз. Аз се страхувам от референдуми. Защото невинаги референдумите са такива, каквито трябва да са.

Защото първият референдум в България – преди 100 години и нещо – е бил саморазправа с опозицията. Всеки референдум, който се занимава с личности, е форма на остракизъм, дори отзователният референдум, recall referendum е опасен. И сякаш по ирония на съдбата, по-малко от година след първия нашенски референдум, неговият инициатор – Александър Стамболийски плаща с живота си поредната форма на политически екстремизъм – нещо като метафора на total recall¹.

Други референдуми са плебисцити, защото думите не са синоними. В плебисцит решава плебсът, а не народът. Плебисцитите са също форма на злоупотреба с народната воля. В плебисцита винаги се усеща нещо закъсняло, ратифициране, подпечатване на акт, който вече се е случил. Такова е усещането ми за контролирания референдум за Живковската конституция през 1971 г. Ако отзователният референдум излъчва прекомерна активност, на плебисцита е присъща отегчителна пасивност.

Други референдуми не ми харесват. Тези, които са наредени отгоре. Има нещо дълбоко смущаващо във факта, че в демократичния Закон за допитване до народа (от 1996) е нямало предвидена възможност за гражданско иницииране на референдум, а в социалистическия Закон за допитване до народа (от 1983) е имало, но пък не ми се мисли какво би се случило, ако някой беше решил да изпробва тази възможност във връзка с… възродителния процес. Впрочем, както си спомням, в родния ми град Варна гражданите пожелаха със социалистически плам и с местен референдум си увеличиха… облагането. Така или иначе след 2009 г. е в сила Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и в местното самоуправление, в който на гражданската инициатива е отделено подобаващо й се място. Благодарение на това в смисловото поле на „референдума“ изпъква разделителната черта в инициирането – отгоре или отдолу. Тук е и мястото да отбележа, че независимо от интереса ми към гражданските инициативи, и референдумите на властта са също рисковано начинание. Инициираният от президента Росен Плевнелиев референдум през 2015 г., насрочен едновременно с местни избори, се провали заради недостатъчен брой участващи. Самият статус на институцията на президента в българската политическа система в добавка с разминаването му с позицията на мнозинството са вече почти достатъчни условия, за да си представя друг резултат, ако този референдум бе иницииран от управляващата партия или коалиция. Плаша се от серията провалени заради слаба представителност референдуми. Защото последиците от последните три са на път да обезсмислят самата идея за пряко гражданско участие в управлението. Пари, дадени на вятъра.

Първото, което всеки ще види в българските закони, са рестрикциите. Не толкова тези, които изключват политически теми и структури от приложното поле на референдума. Една справка за състава на народните събрания ще онагледи лесно възможностите, една опозиционна партия да разполага с 20% от местата, за да внесе сама предложение за референдум. Това със сигурност не е било по силите на БСП през 2013 г., затова й се налага да търси патериците на инициативен комитет. Но при нейните 40 гласа би могла да потърси още 8, дори да ги открие при… „Атака“. Само че политическите инициативи на всяко (представително) малцинство нямат пряка сила. И парламентът държи в ръце коз, с който да надцака всеки анонс – дори на правителството – още преди да почне разиграването. А за да помръдне гражданска инициатива за референдум, е нужна мобилизация на 4,5% от избирателите, или 10% от обичайните гласоподаватели. Само че по добре познатата версия на диалектиката количествените натрупвания водят до качествени изменения. Критичната маса от 9% от имащите право на глас би трябвало да превърне едно гражданско предложение за референдум в неотклонимо, силно като предложение на дон Корлеоне. Намери се „такъв народ“, който окрили Слави Трифонов, подобно на „Ред бул“. Но уви. Както и двата пъти по-рано, така и през 2016 г. широките маси се оказаха инертна маса, на Слави не стигнаха 700 гласа, за да смени политическата система. Социалистическите референдуми си останаха единствените успешни национални референдуми, естествено – спуснати отгоре.

Е, тогава не би ли трябвало да се радвам на референдума, задал се „на хоризонта“, поне in arguendo? Не.

Защото играта на референдуми е на път да обезсмисли друг инструмент на прякото участие на гражданите във властта – гражданската инициатива. През 2013 г., по времето на референдума на БСП, живеех във Виена. Преживявах на място два референдума. С единия австрийците запазиха задължителната военна служба, сметнаха, че това е гражданско задължение с възпитателен характер, от което има и пряка полза под формата на санитарна грижа за стари хора. С втория виенчани отхвърлиха анонса на френска фирма да получи на концесия водата на града; същата, която управлява водата на софиянци. В тази обстановка научих непозната дума – Volksbegehren. „Volk” е народ, а „Begehren” – силно желание, въжделение, мерак. Та какъв ще да е този хорски мерак? Какво ли сака народът, че законът му обръща специално внимание? На всичко отгоре терминът е в юридически оборот не само в Австрия, но в области на Германия, в Швейцария.

Нека погледнем един официален сайт, посветен на директната демокрация: https://www.oesterreich.gv.at/themen/leben_in_oesterreich/buergerbeteiligung___direkte_demokratie.html

Освен добре познатата от наш закон „европейка гражданска инициатива“ откриваме още Volksаbstimmung, Volksbegehren, Volksbefragung. Отзад напред можем да ги преведем като „допитване до народа“, „гражданска инициатива“ (хорският мерак) и „народно гласуване“, което очевидно не е избиране (Wahl), а решение (Entscheid)². Гласоподаването при избори е различно от това при референдум, а това при референдум прилича на обичайната дейност на парламентаристите, но се върши от народа. Що се отнася до разликата между Abstimmung (гласуване) и Befragung (допитване), май ще е по-добре да проследим линковете и видим дефинициите. Оказа се, че става дума за две различни процедури – с Abstimmung австрийският народ решава дали приет закон да влезе в сила, а с Befragung – се изказва преди окончателното приемне на закона. Лесно е за всеки да открие, че австрийският народ е казвал последната си дума два пъти – относно пускането в експлоатация на ядрената си електроцентрала Цвентедорф и относно присъединяването към Европейския съюз. През 1978 г. мнозинство от 50,47 % замразява готовата централа, така впоследствие тя става музей на ядрената енергетика и едва напоследък взе да функционира и като електроцентрала благодарение на облицоването й с фотоволтаични панели. Може би за по-голяма терминологична яснота бихме могли на български да различим допитване до народа (по време на законодателство) от референдум (като завършващ щрих на законодателство). И със сигурност да се замислим дали резултатите от употребата на двата инструмента не би трябвало да е различна – задължителна и препоръчителна.

Гражданските инициативи са много „по-меки“. Но не пречи да бъдат използвани. И ако обърнем внимание на тях на австрийския сайт, бихме могли да занемеем. Актуалните граждански инициативи са 9, а през ноември се е задала още една. Едва ли някой би пропуснал „anti-gendern-Volksbegehren”. Ако пък се зачете, ще установи, че така са понемчили английския глагол gendering, което навярно ще се случи и у нас, след като за мнозина джендърт се настани като неканен и недолюбван натрапник, в езика ни да се появи и джендеросвам, джендеря, оджендервам. На група австрийци думата очевидно изглежда смущаващо и чрез процедурата „хорски мерак“ повдигат въпроси относно предстоящата формулировка на следната законова норма: „Националният съвет иска да приеме федерален конституционен закон, който трябва да съдържа: Джендеренето не трябва да е задължително. Физически или юридически лица, които не джендерят, не трябва да търпят никакви недостатъци. Неджендеренето трябва да бъде освободено от принуда в най-различни области, висши училища, служби и фирми и не трябва да бъде задължително. Правото да не джендериш трябва да бъде оставено на нагласата на индивида и трябва да бъде позволено да бъде изисквано.“ На 12 юли се оказва, че при нужните 100000 гласа 154102 са се записали и резултатът от гражданската инициатива ще влезе в дневния ред на Националния съвет.

В България гражданската инициатива стои като някакво недоносче в закона. Не е ясно самостоятелното й значение. Тя се сдобива със смисъл и с роля, ако прелее към референдума. Защо? Защото за стартиране на гражданска инициатива са нужни 50 човека, но не e ясно какво се случва с разрастването й, има ли прагови стойности, които й придават допълнителна сила, подобно на тези при референдума – 200 000 или 400 000. И след като само от последното количество произтича нещо императивно за Народното събрание, а 200 000 гласа ще висят на кантар, какво следва за 50? По този начин референдумите с препоръчителен резултат остават без внимание, а с тези със задължителен се водят пунически войни, за да се окажат без кворум.

В българския закон за пряката демокрация липсва свързващото звено между гражданската инициатива и гражданското решение. Смисълът й е чрез своя собствена инициатива гражданите да вкарат в дневния ред на своите представители тема, по която да се организира процедура, с която те сами да вземат решение. В Германия това е практика, функционираща на областно равнище, и след въвеждането й през 90-те години на ХХ в. докъм 2016 г. са организирани около 7000 граждански инициативи, довели до 3500 граждански решения. В сравнителен план праговата стойност на подписката лежи между 3 и 10%, а кворумът – между 8 и 20%.

Същинският проблем на настоящия референдум, иницииран от парламентарно малцинство, но маскиран под формата на граждански инициативен комитет, е друг. Посоката на един референдум може да е право-полагаща или право-възпираща, т.е. от едната страната имаме скала между конфирмативен и конститутивен, от другата – между суспендивен и аброгативен. Въпросът на партия Възраждане „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 г.?“ е толкова неясен, че скрива какво цели. Питането не е адресирано лично, а групово, левът не е валута в обичайния мисъл на думата, имунизирането му за още 20 години не премахва възможността и за по-нататъшно карантиниране, нито посочва кое парично средство ще го дублира или замести. Налице е т. нар. вето-инициатива, опакована по неузнаваем начин. „Инициатива“ е, защото тръгва отдолу, и е „вето“, защото прилича на атака срещу приет закон. Знаем кой в България има право на вето и колко силно е то. Ако обаче народът има право на вето по своя собствена инициатива, какви ще са последиците? Затова в политическите системи, където тази практика е допустима и кръгът на вето-играчите изглежда разширен, не властва презумпцията „щом не е забранено, значи е позволено“. Напротив, законодателят предварително е ограничил единствените полета на приложимост на вето-инициативата, дефинирал е темите, по които гражданите биха могли да я използват. Доколкото мога да преценя, в Германия, където вето-инициатива е предвидена като възможност в 3 федерални области, досега не е имало случай за използването й. Струва ми се, че най-лесно тя би се проявила, ако се предприеме опит за приватизиране на публично предприятие, преработващо и обезвреждащо отпадъци. Да, в Швейцария има широкоразпространена вето-инициатива от 1874 г. насетне. Само че на 100 ден след приемането на закона мандалото пада.

Ето защо, вместо да се радвам, се страхувам от настоящия референдум. Народното вето е легитимен инструмент на пряката демокрация, но следва да бъде допустимо или само по предварително дефинирани проблеми, или само в рамките на предварително дефиниран краен срок.

Бележки под линия: