Действие във времето и спрямо лицата на Конвенцията от 1966 г. между България и СССР за предотвратяване на двойното гражданство

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

 

ВЪВЕДЕНИЕ

На 6 юли 1966 г. в София е подписана Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за предотвратяване възникването на двойно гражданство (по нататък само Конвенция’66). Нейният чл. 11, ал. 2 гласи, че:

Конвенцията се сключва за срок от пет години и влиза в сила след изтичане на 30 дни от размяната на ратификационните документи. Ако 6 месеца преди изтичане на този срок една от Договарящите страни не заяви, че желае да я денонсира, Конвенцията остава в сила за следващите пет години.

Макар в лингвистичен аспект текстът да е ясен, юридическата дилема пада върху автоматичната 5-годишна пролонгация след изтичане на първоначалния срок – дали е еднократна, или многократно повторяема, каквато е при другите международни договори със същия предмет¹. Ако е второто, денонсиран ли е двустранният договор, прекратен ли е на друго основание, или все още е в сила?

Настоящата статия има за цел да информира правоприлагащите органи и обществеността, но най-вече онези граждани, родени в периода от 21.01.1977 до 01.04.1991 г., на които единият родител е с българско, а другият със съветско гражданство, че по дипломатически път е постигнато съгласие между двете страни за тълкуване на спорната разпоредба. За тях е важно дали Конвенция’66 е била действащ източник на право във визирания период, тъй като същият се явява дискусионен в практиката на държавните органи, които прилагат международния договор.

 

ИЗЛОЖЕНИЕ

Между Министерството на правосъдието (МП) и Министерството на външните работи няма единодушие за действието на Конвенция’66 във времето и за ефекта й върху засегнатите лица. Тезата, че пролонгацията е еднократна, се поддържа от МВнР с настояване, че продълженият срок е изтекъл през 1977 г., след което действията на държавните органи по прилагане на двустранния договор са извършвани при липса на международноправно основание². От МП не заявяват ясна позиция дали, кога и на какво основание е прекратена Конвенция’66, но в решение по чл. 123 от АПК с изх.№ 90-О-26/24/15.01.2025 защитават становището и обусловената от него практика на дирекция „Българско гражданство“, че до 1 април 1991 г. извършените въз основа на двустранния договор действия по избиране на гражданство са на валидно международноправно основание³.

В научната литература единствено проф. Веселин Цанков се е ангажирал да посочи, че датата на прекратяване на Конвенция’66 е 1 април 1991 г., уверявайки че това е станало след консултации и разменени протоколи⁴.

Съдебната практика също е противоречива. В Решение № 285 от 4.10.2018 г. по въззивно гр.д. № 1264/2018 на Окръжен съд – Стара Загора е прието, че Конвенция’66 автоматично е била продължавана за следващите няколко по 5 години след изтичане първоначалния срок. Независимо че тази констатация е обусловила крайните изводи на съда, решението не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 265 от 21.03.2019 г. на ВКС по гр.д. № 195/2019 г., IV г. о., включително по въпроса била ли е в сила конвенцията към релевантната за делото дата 24.06.1981 г. В мотивите на съдебните инстанции по този казус не пише докога приемат, че международният договор е бил действащ. За разлика от тях, в Решение № 6744 от 28.06.2007 г. на ВАС по адм.д.№ 2145/2007 г. на VI отделение се посочва, че конвенцията е била в сила от 10.01.1967 г. до 01.04.1991 г., когато е прекратено нейното действие след консултации и разменени протоколи. В съдебния акт не е цитиран нито доказателствен, нито справочен източник за факта на консултациите, но навярно касационният състав е ползвал някоя от справките в научните трудове на проф. Цанков, тъй като те са единствените по този въпрос и освен това единствено в тях се сочи, че двустранният договор е в сила от 10.01.1967 г. Друг извод за крайния срок е направен в Решение № 2132 от 5.12.2019 г. по адм.д. № 1845/2019 г. на АдмС-Бургас, където след тълкуване на чл. 11, ал. 2 от Конвенция’66 съдът приема, че тя е прекратила своето действие на 19.01.1977 г.

В казуса пред Административен съд – Бургас ищцата е родена през 1984 г. в България, същата година за нея е избрано съветско гражданство, през 2017 г. тя подава молба за натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 3 от ЗБГ, но от дирекция „Българско гражданство“ при МП връщат документите й с мотива, че тя е българска гражданка по произход, тъй като към момента на раждането й е действала разпоредбата на чл. 6, буква „в“ от Закона за българското гражданство от 1968 година (отм.). От тези данни в мотивите на съдебния акт следва, че щом от дирекция „Българско гражданство“ са се позовали на вътрешното ни право, а не на Конвенция’66 и избора на съветско гражданство, това означава, че са счели двустранния договор за загубил сила към 1984 г. Излиза така, че дори в рамките на една и съща администрация съществува непоследователна, противоречива практика по изследвания въпрос.

Съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 5 на Конвенция’66, персоналното й действие се простира върху субекти, чийто кръг е тясно определен по два признака: гражданството на родителите и датата на раждане на децата. Двете разпоредби обвързват датата на раждане с влизането в сила на двустранния договор. Последното означава, че за лицата от смесен българо-съветски произход, които са родени, след като конвенцията е загубила сила, въпросът с българското гражданство по произход трябва да се определя само от нормативните източници на вътрешното законодателство. По тази причина, а и за да се установи действителното темпорално и персонално действие на Конвенция’66, е необходимо накратко да се откроят важните моменти в развитието на нормативната база по въпросите на двойното гражданство.

Историко-политическо развитие на нормативната база

По време на развития и късния социализъм силно е застъпена политическата доктрина за избягване на двойното гражданство. Тя се реализира както с нормативни актове на вътрешното законодателство, така и чрез двустранни международни договори, каквито НР България сключва с Унгарската народна република през 1958 г., с Румънската народна република през 1959 г., с Германската демократична република през 1971 г., с Полската народна република през 1972 г., с Чехословашката социалистическа република през 1974 г. и с Монголската народна република през 1983 г. Със СССР сключва две конвенции – през 1957 г. и 1966 г.

Конвенцията между НРБ и СССР за уреждане на гражданството на лицата с двойно гражданство, подписана в София на 12 декември 1957 г. (по-нататък Конвенция’57), е ратифицирана с Указ № 70 на Президиума на НС – обн. ДВ, бр. 13/1958 г., в сила от 28.03.1958 г. Регистрирана е в Секретариата на ООН под № 4351 на 21 май 1958 г.⁵ Съгласно нейния чл. 2, срокът за подаване на молби за избор на гражданство от лицата с двойно съветско-българско гражданство е една година от влизането й в сила. Според чл. 5:

За в бъдеще при възникване на въпрос за двойно гражданство на децата, изборът на гражданството на една от Договарящите страни се решава със съгласието на родителите, за което се съобщава със съвместно заявление от родителите при регистриране на раждането на детето. При липса на такова съгласие детето ще има гражданството на Договарящата страна, на територията на която се е родило.

Следователно Конвенция’57 е в сила до 28.03.1959 г., с изключение на чл. 5, който остава да действа и след тази дата. Появява се обаче разногласие между двете страни, породено от различия в тълкуването дали тази разпоредба касае всички деца от смесени бракове между български и съветски граждани, или се отнася само за случаите, при които приложимите норми от вътрешното право на двете държави водят до възникване на въпрос за двойно гражданство на такива деца. С неохота е признато от наша страна, че формулировката на чл. 5 от Конвенция’57 по-скоро следва да се тълкува във втория смисъл, а той поставя България в по-неблагоприятно положение, заради липсата на реципрочност във вътрешните норми на двете държави⁶. С нота от 26 април 1964 г. съветската страна предлага на нашата да сключат нова конвенция, която да уреди всички спорни въпроси на двойното гражданство за децата от смесени бракове.

Така се стига до Конвенцията между НРБ и СССР за предотвратяване възникването на двойно гражданство, подписана в София на 6 юли 1966 г., ратифицирана с Указ № 634/18.08.1966 г. на Президиума на НС, обн. ДВ, бр. 66/1966 г., ратификационните документи са разменени на 20 декември 1966 г. в Москва, а самата конвенция е обнародвана в ДВ, бр. 2 от 06.01.1967 г. Към нея е подписан Допълнителен протокол за прекратяване действието на член 5 от Конвенция’57. Нещо повече, с чл. 5 на Конвенция’66 е дадено право на родителите да изберат гражданство на децата си, родени след изтичането на срока за подаване на молби по чл. 1 от Конвенция’57 до деня на влизане в сила на Конвенция’66, като по този начин е преодоляно вредното за българските интереси тълкуване и прилагане на чл. 5 от Конвенция’57 от страна на Съветския съюз.

Законът за българското гражданство, обн., ДВ, бр. 70 от 26.03.1948 г. и отм., бр. 79 от 11.10.1968 г. (ЗБГ’48-отм.), също съдържа норми за избягване на двойното гражданство по произход, когато само единият родител е с българско гражданство. Според неговия чл. 1, ал. 2 детето става български гражданин, ако е родено в страната или макар и родено в чужбина – ако нито отечественият закон на родителя чужд гражданин, нито законът по мястото, където е родено, го считат за свой гражданин.

Последиците при раждане на такова дете в страната са запазени с чл. 6, буква „в“ на Закона за българското гражданство, обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г. и отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г. (ЗБГ’68-отм.). Внимание заслужава буква „г“ на чл. 6, която до изменението й с ДВ, бр. 64 от 15.08.1986 г. гласи, че български гражданин по произход е всяко лице, родено в чужбина, ако единият родител е български гражданин, освен ако е родено в страната на родителя чужд гражданин и отечественият закон на този родител го признава за свой гражданин. Разликата с предходната законова уредба е в ограничената хипотеза, при която новият правен ред дава приоритет на чуждото гражданство – детето трябва да е рoдено недругаде в чужбина, а в страната на родителя чужд гражданин, и да е признато за гражданин на тази страна. Вижда се, че може да възникне хипотеза на множествено гражданство, при която не две, а три държави да претендират, че детето е техен гражданин, ако например то е родено в чужбина, но не и в страната на родителя чужд гражданин. В този случай дори неговият отечествен закон да го признава за свой гражданин, а отгоре на това и законът по мястото на раждане да признава детето за гражданин на тази трета страна, то придобива и българско гражданство по произход, защото не е изпълнен юридическият състав на изключението по чл. 6, буква „г“. Може да се направи извод, че още с приемането на ЗБГ’68-отм. законодателят ни е започнал да обръща поглед към изоставяне на концепцията за недопустимост на двойното гражданство.

Независимо че ЗБГ’68-отм. е по-благоприятен спрямо предходния закон, той също не защитава достатъчно националния интерес, което провокира изменението му през 1986 г., с ДВ, бр. 64 от 15.08.1986 г. В мотивите към проектоуказа за изменението и в доклад на министъра на правосъдието до Министерския съвет пише, че действащото дотогава изключение за придобиване на българско гражданство по произход по чл. 6, буква „г“ в полза на чуждата държава не е в интерес на нашата страна⁷. Докладван е увеличен брой на родители български граждани, чиито деца са родени в страната на родителя чужденец, за признаване на българското гражданство на техните деца. Констатирано е, че според действащата дотогава разпоредба това е невъзможно, освен по пътя на натурализацията, който създава затруднения за родителите и децата и накърнява националното им чувство на българи. Предвидено е, че с изменението на закона такива деца ще се окажат с двойно гражданство, тъй като колизията между българския и чуждия закон е неизбежна, но е отчетено, че това обстоятелство няма да накърни нито техните права, нито държавните интереси. С тези мотиви на проектоуказа и доклада на министъра на 19.08.1986 г. влиза в сила новата редакция на чл. 6, буква „г“ от ЗБГ’68-отм., при която за роденото в чужбина лице отпада изключението за придобиване на българско гражданство по произход „освен ако е родено в страната на родителя чужд гражданин и отечественият закон на този родител го признава за свой гражданин“. Така всяко дете, родено след 18.08.1986 г., ако единият му родител е български гражданин, и при условие че не попада под изключващото действие на международен договор за избягване на двойното гражданство, придобива българско гражданство по произход, независимо къде е родено и независимо дали отечественият закон на родителя чужд гражданин го признава за свой гражданин.

На практика след изменението през 1986 г. съществуването на четирите буквени хипотези на чл. 6 става излишно и съвсем логично следващото изменение на ЗБГ’68-отм., ДВ, бр. 38 от 19.05.1989 г., ги обединява в една разпоредба със следния текст: „Български гражданин по произход е всяко лице, на което родителите или единият родител е български гражданин.“ В същия момент са направени съществени изменения в чл. 8 и чл. 10, касаещи режима на натурализацията – отпада изискването чуждият гражданин от небългарска народност да е освободен или да бъде освободен от досегашното си гражданство, а от чуждия гражданин от българска народност вече не се изисква да заяви писмено, че се отказва от чуждото гражданство. Много юристи с основание свързват законовите изменения през 1989 г. с процесите на демократизация, но погрешно смятат, че едва тогава българското законодателство е станало толерантно към двойното гражданство, забравяйки за изменението от 1986 г.

През 1990 г. министрите на правосъдието и на външните работи информират Министерския съвет за необходимостта от денонсиране на двустранните международни договори за уреждане на гражданството на лицата с двойно гражданство, сключени с ГДР, МНР, ПНР, ЧССР, РНР и УНР, аргументирайки се с новата политика на демократизация на основните права, която е в противоречие с предмета на тези договори⁸. Министерският съвет възприема предложението и със свое решение № 198 от 17.09.1990 г. предлага на Великото народно събрание да денонсира шестте международни договора. Това се случва с решение на Седмото ВНС от 21.11.1990 г., обн., ДВ бр. 96 от 30.11.1990 г.

Разбира се, новата политика на демократизация е в противоречие и с Конвенция’66 между НРБ и СССР, но тя изрично е изключена от предложението за денонсиране с лаконичното обяснение: „Предвид съществуващите отношения между Народна република България и СССР…“⁹.

Още преди Седмото ВНС да денонсира шестте международни договора, Външно министерство започва подготовка за уреждане на въпроса с Конвенция’66 по дипломатически път. От докладна записка на началник отдел „Договорен и правен“ до министъра на външните работи става ясно, че настояването конвенцията да не се денонсира заедно с останалите международни договори е било на отдел „Първи“ при МВнР със същата аргументация – специфика на двустранните отношения, която налага да се проведат предварителни консултации със съветската страна¹⁰.

От друга докладна записка се разбира, че на 22.03.1991 г. е проведено съвещание между представители на МП и МВнР, на което е възприет подход, съгласно който „прекратяването на действието на конвенцията следва да се извърши по такъв начин, че да не възникнат неблагоприятни политически и административни последици за българите в СССР, желаещи да се сдобият с българско гражданство. За целта е необходимо да се избегне ненужно политизиране на въпроса.“¹¹ Това изявление донякъде обяснява липсата на широка обществена осведоменост за последвалите консултации и резултата от тях.

Дипломатическите консултации се провеждат в периода 27 март – 1 април 1991 г. и веднага след тях зам.-началникът на отдел „Договорен и правен“ в МВнР информира писмено министъра на външните работи как са протекли те¹². Докладът му най-сетне разкрива в какво се състои спецификата на двустранните отношения, заради която Конвенция’66 не е денонсирана заедно с останалите двустранни договори, а именно: „В договорния режим по тези въпроси със СССР съществуваше определена правна неясност [болд автора]“ по отношение на пролонгацията. Представителите на Съветския съюз изложили становище, че в конвенцията няма изрично разписана разпоредба за автоматично продължаване на действието й след изтичане на общо десет години, затова през 1977 г. тя прекратила действието си. Тъй като тяхната позиция съответствала „напълно на целта, преследвана от българска страна на консултациите – прагматично и бързо решаване на въпроса“, веднага била „изразена готовност да се приеме съветската интерпретация на срока на действие на конвенцията от 1966 година“, независимо че нашите представители имали „правно и фактически по-издържано“ тълкуване „основано на практиката“, което е в другия смисъл¹³.

Резултатът от дипломатическите консултации се състои в размяна на идентични „Паметни записки“¹⁴. Поради важността на техния текст, за който авторът няма данни да е публикуван другаде, същият следва да се цитира дословно:

„ПАМЕТНА ЗАПИСКА

От 27 март до 1 април 1991 г. в София се състояха консултации между представители на Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието на Република България, от една страна, и на Министерството на външните работи на СССР, Посолството на СССР в Република България, от друга страна, по въпроса за прекратяване действието на Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за уреждане гражданството на лицата с двойно гражданство от 12 декември 1957 г. и на Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за предотвратяване възникването на двойно гражданство от 6 юли 1966 г.

В резултат на консултациите бе констатирано следното.

Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за предотвратяване възникването на двойно гражданство от 6 юли 1966 г., която е била сключена за срок от 5 години с автоматическо продължаване още за 5 години, е прекратила своето действие през 1977 г.

Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за уреждане гражданството на лицата с двойно гражданство от 12 декември 1957 г. е предвиждала определен срок за предприемане на действията, предвидени в Конвенцията, който е изтекъл през 1959 г. При това, съгласно чл. 5 на Конвенцията, въпросите на гражданството на деца, които са могли да възникнат след изтичането на този срок, е следвало да се решават по молба на родителите на децата. С оглед на това, всички разпоредби на Конвенцията, с изключение на чл. 5 са прекратили своето действие през 1959 г. Що се отнася до чл. 5, то той е прекратил своето действие през 1967 г., съгласно Допълнителния протокол към Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за предотвратяване възникването на двойно гражданство от 6 юли 1966 г., който е неразделна част от нея.

Бе сметнато за целесъобразно да се публикуват съобщения за прекратяването на действието на горепосочените Конвенции в съветския и българския печат.

София, 1 април 1991 г.“¹⁵

Прессъобщението от българска страна е публикувано без редакторска намеса така, както е подадено от МВнР, във в. „Отечествен вестник“, брой от 11 април 1991 г., под заглавие „Изтекли срокове за двойно гражданство“ и е със следното съдържание:

„В края на март т.г. в София се състояха консултации на представителите на Министерството на външните работи и Министерството на правосъдието на Република България, и на Министерството на външните работи на СССР по въпроса за прилагането на българо-съветските конвенции, уреждащи въпросите на двойното гражданство.

Участниците в консултациите са констатирали, че Конвенцията между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за уреждане гражданството на лицата с двойно гражданство от 12 декември 1957 г. и на конвенцията между двете страни за предотвратяване възникването на двойно гражданство от 6 юли 1966 г. са загубили сила във връзка с изтичането на сроковете на тяхното действие.“

В писмо с изх. № 12241 от 24.02.2025 г. на А.С.Романов – и.д. Началник на архива на външната политика в МВнР на Руската федерация, от руска страна потвърждават факта на проведените консултации през 1991 г. и констатирания факт, че Конвенция’66 е прекратила своето действие през 1977 г.¹⁶

За действието на Конвенция’66 във времето

Действието във времето на всеки нормативен акт обхваща периода от влизането му в сила до неговото прекратяване.

В подзаглавието на обнародвания в „Държавен вестник“ текст на Конвенция’66 е посочен денят 19.01.1967 г. за влизане в сила на нормативния акт, докато в „Апис“ на същата дата пише, че са разменени ратификационните документи. Според МВнР денят на влизане в сила е 19.01.1967 г. Проф. Цанков посочва съвсем друг – 10.01.1967 г.¹⁷, вероятно прилагайки 3-дневния срок по чл. 5, ал. 5, изр. 2 от КРБ. Следва да се има предвид, че Конвенция’66 е регистрирана в Секретариата на ООН под № 8632 на 22.05.1967 г., където в данните за регистрацията е отбелязано, че е влязла в сила на 20 януари 1967 г.¹⁸

Според автора, понеже се касае за международен договор, от значение за влизането му в сила и за датата, на която е станало това, е спазването на реда, който е предвиден в самия договор. По тази причина в обнародвания текст на конвенцията изрично е отбелязано, че на 20 декември 1966 г. са разменени ратификационните документи. Денят на събитието очевидно не е спорен, тъй като същият е посочен в бележка под линия в английския и френския езиков вариант на договора към регистрацията му в Секретариата на ООН. Формулировката „след изтичане на 30 дни от размяната на ратификационните документи“ в чл. 11, ал. 2 означава, че на 30-ия ден, броен от 20 декември 1966 г., който се пада 19 януари 1967 г., нормативният акт все още не е в сила, а това се случва след изтичането на деня. Следователно за начало на действието на международния договор следва да се счита именно датата 20 януари 1967 г.

Що се касае до далеч по-дискусионния и по-значим въпрос за датата, на която Конвенция’66 е прекратила своето действие, без съмнение писмената информация, която зам.-началникът на отдел „Договорен и правен“ свежда до знанието на министъра на външните работи веднага след дипломатическите консултации на 1 април 1991 г., има огромно значение за правилния отговор. Тази вътрешноведомствена кореспонденция пряко разкрива, че причината за провеждане на консултациите е съществуващата правна неяснота в чл. 11, ал. 2 по отношение на пролонгацията. Това означава, че е възникнал въпрос във връзка с тълкуването на международния договор, а чл. 10 от Конвенция’66 гласи, че:

Въпросите, които могат да възникнат между Договарящите страни във връзка с тълкуването и приложението на настоящата Конвенция, ще се решават по дипломатически път.

Разменените идентични паметни записки са официални дипломатически документи с констативен характер, съставени от страните по международния договор, в резултат на проведена по дипломатически път процедура по чл. 10 от Конвенция’66 за тълкуване на чл. 11, ал. 2. Касае се за автентично тълкуване, което не е било необходимо да бъде обнародвано в „Държавен вестник“ и затова не е. След като в чл. 10 на Конвенция’66 е разписано, че тълкуването й става по дипломатически път, без никакви други уточнения за процедурата, то преценката на дипломатите как да бъде съобщен тълкувателният резултат е в суверенните правомощия на двете страни. В случая дипломатическите делегации са приели това да стане с публикация в местните печати. Прессъобщението обаче има само информативен характер, изводим от последното изречение в паметните записки, че така е сметнато за целесъобразно. С него не се придава правна сила на тълкуването. Тя се черпи единствено от постигнатото съгласие, обективирано в разменените паметни записки.

Автентичното тълкуване е задължително за субектите, за които международният договор има юридическа сила. Това, на първо място, означава, че задължителността обхваща двете държави като субекти на международното публично право във външните отношенията помежду им. Те трябва да зачитат тълкувателния резултат и да съобразяват действията си с него, независимо какви са били становищата им по тълкуваната разпоредба преди постигане на съгласието за смисъла й. На второ място, задължителността се простира върху държавните органи на двете страни във вътрешните публичноправни отношения с гражданите, попадащи под персоналното действие на нормативния акт.

Въз основа на горното следва изводът, че Конвенция’66 е била в сила от 20 януари 1967 година до 20 януари 1977 година включително, а от 00,00 часа на 21 януари 1977 г. насетне тя е с преустановено действие, не е в сила, не е действащ нормативен акт.

За действието на Конвенция’66 спрямо лицата

Въпреки факта, че представители на МП са взели участие в дипломатическите консултации през 1991 г., сегашната позиция на това ведомство, че до тяхното провеждане „е налице валидно международноправно основание“ за извършените след 20.01.1977 г. избори на гражданство, е юридически неиздържана. Тезата би могла да е вярна само ако двете държави изрично се бяха съгласили за прилагане на нормативния акт към факти, настъпили след неговото прекратяване, защото този въпрос касае приложението на международния договор и съгласно неговия чл. 10 също е могъл да се постави на обсъждане и разрешаване по дипломатически път. Обстоятелството, на което се позовават от МП, че на консултациите през 1991 г. „не е обсъждано и взето решение по отношение на изборите на гражданство, осъществени за минал период (1977-1991 г.)“¹⁹, е безспорно вярно, но то само потвърждава, че нито чуждата, нито нашата страна са изразили воля да валидират юридически нищожните молби на родителите, с които са избрали гражданство на техните деца, родени след загубване сила на Конвенция’66, което съответства на българската политическа линия, зададена още през 1986 г., когато с изменението на чл. 6, буква „г“ от ЗБГ’68-отм. законодателството ни е станало толерантно към двойното гражданство по произход.

За проверка дали юридически неоснователната теза на МП стъпва поне на достоверна фактическа основа, от МВнР бе предоставена информация за броя на децата, родени в периода 1977-1991 г., за които от съветска страна са получени, а от българска са подадени списъци по чл. 8, ал. 1 от Конвенция’66²⁰. Оказва се, че от българска страна са изпратени шест ноти, последната от 21.02.1978 г., отнасящи се общо за 15 лица, за които е избрано българско гражданство, като 14 от тях са родени след 20.01.1977 г., а от съветска страна са постъпили две ноти, датирани от 15.09.1978 г. и от 30.05.1979 г., за общо 288 лица, за които е избрано съветско гражданство, като 207 от тях са родените след 20.01.1977 г. Получените данни повдигат въпроса, защо на 30.05.1979 г. е последната дипломатическа нота по прилагане на Конвенция’66. Нима не се е родило нито едно дете от смесен брак между български и съветски граждани в периода от 30.05.1979 до 1.04.1991 или пък за нито едно такова дете родителите не са пожелали да направят изричен избор на гражданство? Едва ли! Казусът по адм.д. № 1845/2019 г. на АдмС-Бургас е показателен, че е имало такива случаи, но поради неосведоменост на длъжностните лица по гражданското състояние в общините, а и на самите родители, че конвенцията е загубила сила през 1977 г., някои от тях са продължили да съблюдават разпоредбите й за избор на гражданство. Същевременно във Външните министерства на двете държави, които имат задължение да разменят списъците и молбите за избор на гражданство, са установили, макар и с известно закъснение, че удълженият срок по чл. 11, ал. 2 на Конвенция’66 е изтекъл и нямат основание да я прилагат повече. Иначе липсата на разменени списъци по чл. 8, ал. 1 след 30.05.1979 г. няма друго логично обяснение.

Що се отнася до списъците от 1978 и 1979 г. с общо 221 молби за избор на гражданство на лицата, родени след 20.01.1977 г., както и на всички останали, които не са в тези списъци, но за които родителите им са направили избор на гражданство и същият е отбелязан в актовете за раждане на децата (както в казуса по адм. д. № 1845/2019 г. на АдмС-Бургас), тези молби се явяват юридически нищожни, невалидни, непораждащи целеното с тях правно действие. Не бива обаче да се остава с впечатление, че проблемът, засегнат в статията, касае само онези лица, за които е направен изричен избор на гражданство от родителите им, без да има международноправно основание за това. Със сигурност броят на децата, родени след 20.01.1977 г., за които не е направен такъв избор, е много по-голям. Тяхното гражданство по произход не следва да се определя по правилата на чл. 2-5 от Конвенция’66, защото към момента на раждането им тя не е действащ нормативен акт. По тази причина за всички групи лица от смесен българо-съветски произход, родени след 20.01.1977 г. – със или без изричен избор, включени или не в списъци по чл. 8, ал. 1 на Конвенция’66, с отбелязан или неотбелязан избор на гражданство в актовете им за раждане, статутът им по отношение на българското гражданство по произход следва да се определя само от нормите на вътрешното законодателство.

По нашето право българското гражданство по произход се придобива ex lege едновременно с раждането, без да е необходим акт на държавен орган, като всеки акт в тази насока е с констативно, а не конститутивно действие²¹. Липсата на официален документ обаче затруднява, дори в повечето случаи прави невъзможно упражняването на правата, които принадлежат изключително на българските граждани и на техните низходящи, черпещи на свой ред права от произхода си. Ето защо потенциалните потърпевши от неоснователното съобразяване на държавните органи с Конвенция’66 по отношение на хората, родени след 20.01.1977 г., на които единият родител е български гражданин, а другият – съветски, не се изчерпват с 207-те души от въпросните списъци по чл. 8, ал. 1 на Конвенция’66 от 1978 и 1979 г., за които е избрано съветско гражданство. Всички лица с такъв произход, родени след тази дата, са потенциални потърпевши, тъй като е възможно изводът за липса на българско гражданство по произход въз основа на мнимата забрана за двойно гражданство да е различен при прилагане на вътрешното право, по-точно от приложимата към момента на раждането им редакция на чл. 6 от ЗБГ’68-отм.

Ако такива лица са родени в СССР от 21.01.1977 до 18.08.1986 включително и отечественият закон на родителя съветски гражданин ги признава за съветски граждани, те попадат в изключението, явяващо се пречка за придобиване на българско гражданство по произход, по чл. 6, буква „г“ на ЗБГ’68-отм. (в ред., ДВ, бр. 79 от 1968 до изм., ДВ, бр. 64 от 1986), независимо че имат родител български гражданин и че Конвенция’66 не е в сила.

Ако обаче в същия период от 21.01.1977 до 18.08.1986 вкл. лицата са родени в чужбина, но извън СССР, независимо дали правото на Съветския съюз ги признава за съветски граждани, фактическият състав на изключението по чл. 6, буква „г“ на ЗБГ’68-отм. (в ред., ДВ, бр. 79 от 1968 до изм., ДВ, бр. 64 от 1986) не е изпълнен, поради което следва да се считат за български граждани по произход.

Ако са родени след 18.08.1986 г., те попадат под действието на изменения чл. 6, буква „г“ от ЗБГ’68-отм., изм., ДВ, бр. 64 от 15.08.1986 г., в който въпросното изключение е отпаднало, което означава, че независимо къде в чужбина са родени, включително в СССР, и независимо дали са признати за съветски граждани, такива лица придобиват българско гражданство по произход.

Ако са родени в България след 20.01.1977 г., основанието за придобиване на българско гражданство по произход е в чл. 6, буква „в“ от ЗБГ’68-отм. в редакцията до изменението й с ДВ, бр. 38 от 1989, а след това само на основание единствената разпоредба на чл. 6 от ЗБГ’68-отм.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Конвенцията между НРБ и СССР за предотвратяване възникването на двойно гражданство, подписана в София на 6 юли 1966 г., е била в сила от 20 януари 1967 г. до 20 януари 1977 г. включително.

Автентичното тълкуване, проведено след дипломатическите консултации на 1 април 1991 г. и обективирано в разменените между двете договарящи страни идентични „Паметни записки“, е задължително за съблюдаване от всички правоприлагащи органи.

Родените след 20 януари 1977 г. лица, на които единият родител е български гражданин, а другият – съветски, независимо от това дали родителите им са подали молба за избор на гражданство в съответствие с разпоредбите на загубилата сила конвенция, са български граждани по произход, стига да не попадат в изключението на чл. 6, буква „г“ от Закона за българското гражданство-отм., в редакцията до изменението с ДВ, бр. 64 от 15 август 1986 г.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Вълканов, В. Българското гражданство. С.: БАН, 1978

Цанков, В. Българското гражданство. Материални и процесуални аспекти. С.: Агато, 2000

Цанков, В. Коментар на дискусионни публичноправни въпроси. С.: БАН, 2003

Цанков, В. Българското гражданство. Материални и процесуални аспекти. С.: БАН, 2004

Цанков, В. Българските общности зад граница. Правни аспекти.С.: Албатрос, 2009

Цанков, В. Съответствие между Европейската конвенция за гражданството и българското законодателство. – Европейска интеграция и право, бр. 1/2005, достъпно на: https://kenarova.com/cms_img/br1_2005.pdf (към 28.06.2025)

 

Бележки под линия: