Статията може да бъде свалена и прочетена в .pdf формат тук.
1. Проблемът
Така зададен1, въпросът изглежда сам по себе си теоретично важен и достатъчно практически често срещан. Той е обсъждан в доктрината и съдебната практика. Ала покрай опита за отговор на този, сякаш частен, въпрос изникват редица допълнителни теоретически и практически хипотези, които са подходящи за коментар.
2. ВКС на Република България и ВКС на Царство България по спорния въпрос
2.1. Съвременната практика
В практиката на ВКС в последните години на въпроса, на който е посветена настоящата статия, се отговаря отрицателно. Аргументацията се крепи на няколко аргумента.
а. Така в решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр.д. № 5719/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 27 от 24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 68 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 719/2011 г., I г.о., решение № 121 от 11.04.2011 г. по гр.д. № 1400/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 1229 от 9.03.2009 г. по гр. д. № 5349/2007 г. на ВКС, II г.о. и др. се приема, че вписването на исковите молби по чл. 108 ЗС има оповестително действие (осигурява гласност на спора), но не и защитно действие (не дава защита на правото на собственост на третото лице, придобито с акт, вписан преди вписване на исковата молба по чл. 108 ЗС, срещу действителния собственик на имота). Вписването или невписването на исковата молба по чл. 108 ЗС се приема, че е без значение за обвързаността на третото лице приобретател в хипотезата на чл. 226 ГПК, съотв. на чл. 121 ГПК 1952 от силата на пресъдено нещо на постановеното решение по чл. 108 ЗС. Влязлото в сила решение, с което искът за ревандикация се уважава, установява със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право от ответника, че ищецът, а не ответникът – праводател, е собственик на прехвърления имот, независимо дали приобретателят на спорното право е участвал като страна по делото и независимо дали исковата молба по ревандикационния иск е била вписана.
б. В част от практиката, напр. решение № 88 от 29. 07. 2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на ВКС, I г.о., допълнително се вадят аргументи от чл. 416, ал. 1 ГПК 1952, а сега чл. 523, ал. 1 ГПК, като се приема, че тези разпоредби задължават съдебния изпълнител да извърши въвод в недвижимия имот, присъден в полза на ищеца, и срещу такова трето за изпълнението лице, което е започнало да владее имота, след като е бил заведен искът по чл. 108 ЗС. Разпоредбата не задължава изпълнителния орган да извършва проверка за вписване на исковата молба по чл. 108 ЗС, респ. на решението, послужило като изпълнителен титул. Съдебният изпълнител не извършва, а отлага въвода във владение на недвижимия имот само ако третото лице заяви самостоятелно основание да владее имота, което изключва притезанието на владение на взискателя, – така чл. 416, ал. 2 ГПК 1952, а сега чл. 523, ал. 2 ГПК. Владението, предадено на третото лице от ответника по уважения иск по чл. 108 ЗС, не е самостоятелно, а произтича от владението на ответника. Задължението на съдебния изпълнител да въведе взискателя във владение на присъдения на основание чл. 108 ЗС имот следва от проверката, при която изпълнителният орган се убеждава, че разпоредителното действие длъжникът (ответник по иска по чл. 108 ЗС) е извършил в течение на производството, а не от заявената от третото лице самостоятелност на неговото владение върху имота. Лицето, което е придобило владението на имота от ответника по иска по чл. 108 ЗС, може да се легитимира като собственик по придобивен способ, чийто фактически състав е осъществен след датата на влизане в сила на решението, с което искът по чл. 108 ЗС е уважен.
в. Накратко, аргументите на ВКС на РБ могат да се обобщят до два: 1. Когато ответникът по иск за собственост прехвърли владението на имота след исковата молба, е налице правоприемство и процесуалната норма на чл. 226, ал. 3 ГПК разпростира силата на пресъдено нещо на съдебното решение по отношение на приобретателя и по отношение на него ищецът се счита собственик на имота; 2. Процесуалната норма на чл. 523 ГПК повелява, че третото лице е длъжно да претърпи въвода във владение на ищеца, защото владее от след завеждане на исковата молба по чуждия петиторен процес и няма самостоятелни права, тъй като владението му произтича от и е получено от ответника по иска за собственост.
2.2. Старата практика
Напротив, практиката на ВКС на Царство България е била в противоположния смисъл.
Така, с решение № 679 от 6.11.1935 г. по ч.гр.д. № 133/1935 г., ВКС, III г.о.2, се приема, че законосъобразно е постановено спиране във въвод на владение на недвижим имот по молба на трето лице по чл. 866 ЗГС 1930 (=чл. 416 ГПК 1952=чл. 523 ГПК), което е получило владението на имота от ответника по ревандикационен иск след завеждането му, ако това трето лице твърди, че е придобило имота по давност и има писмени доказателства (нотариален акт за сделка с ответника), правещи вероятен този извод. Аргументите са:
Съгласно чл. 20 ЗД 1898 предявяването на иска прекъсва давността, но само против този, срещу когото е насочен иск. Срещу трети лица, против които не е предявен иск (в случая не ревандикация, а иск за делба), давността може да се прекъсне с налагането на възбрана. Трето лице, което има титул (нотариален акт за сделка с ответника), владее добросъвестно, може да придобие имота по давност, вкл. кратката, независимо от това кога е получило владението – преди или след исковата молба.
Съгласно чл. 866 ЗГС 1930 третото лице, придобило владението след исковата молба, може да иска спиране на въвода, ако заявява самостоятелни права, независими от правата на ищеца или ответника. Тук ВКС приема, че сред „трети лица“ не се включват наследниците и правоприемниците на първоначалните страни, но – от друга страна, третото лице, получило владението дори чрез правна сделка от ответника, не е негов правоприемник, тъй като е придобило от несобственик – ответника, а давността води до придобиването на собственост „по самостоятелен начин“, т.е. оригинерно. По тази причина това трето лице се приема, че има самостоятелни права, „независими от правата на ищеца или ответника“.
2.3. Сравнение на аргументите и приложимото право
Както се вижда, ВКС на Царство България и ВКС на РБ тълкуват по противоположен начин иначе (почти) идентичните по съдържание процесуални норми на защитата на трето лице, заварено при въвод във владение на недвижим имот – чл. 866 ЗГС 1930 и чл. 523 ГПК. Докато съвременната практика счита третото лице за правоприемник на ответника, и то правоприемник, който няма самостоятелни права, тъй като е придобил владението от ответника след исковата молба, което се приема, че парализира и давностното владение, то старата практика приема, че именно поради сключването на сделка с ответника несобственик се открива пътят за давностно владение, като се посочва, че давността е оригинерен придобивен способ и прескрибентът (давностният владелец) придобива не по производен начин от ответника.
На пръв поглед аргументите на ВКС на Царство България тук са по-убедителни – давността в действителност е оригинерен способ – третото лице, което е получило владението по сделка с ответника след исковата молба, няма как да твърди при спор с ищеца, че е собственик на имота въз основа на сделка с ответника, след като ответникът е загубил ревандикационното дело3; ала давността е друга работа – тя като институт на правото не стъпва на правоприемство – третото лице не черпи права от получаването на владението от ответника, а от факта на владение в определен период от време.
ВКС на РБ не обсъжда прекъсването и спирането на давността чрез иск, който е насочен не против прескрибента, а против праводателя му – хипотеза, непредвидена в материалния закон.
ВКС на РБ обсъжда приложението на частното правоприемство в процеса и задължителната сила на решението против правоприемника по чл. 226 ГПК=121 ГПК 1952. В ЗГС 1930 подобна норма не е имало, ала практиката на ВКС на Царство България и част от теорията са приемали същото – при частно правоприемство от ответника делото продължава между първоначалните страни, а третото лице е обвързано от силата на решението против неговия праводател – ответника4. И въпреки това, видно е, че ВКС на Царство България не смята това обстоятелство за пречка за придобиване на имота по давност от приобретателя трето лице.
3. Съвременната теория по въпроса за прекъсването на придобивната давност на третото лице приобретател
Без никакви претенции за изчерпателност, ще направя бърз преглед на становищата на някои автори в доктрината. Разделям ги на две групи – становища на автори, писали в последните 20 години, и становища на автори, писали в периода до 1989 г.
3.1. Нови автори
а. Стоян Ставру
– През 2008 г.5 коментира прекъсването и спирането на течението на придобивната давност чрез предприемане на действия на принудително изпълнение във връзка с нормата на чл. 523 ГПК. Според него, когато третото лице е заварено при въвода и то е установило владението самостоятелно, без да го е получило от ответника по чужд петиторен иск, въводът на ищеца по чуждия петиторен иск прекъсва давността на осн. чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В останалите случаи – ако третото лице е получило владението от ответника при висящ петиторен процес, то следва да претърпи въвода, тъй като е обвързано от СПН, освен ако не твърди самостоятелни права и разполага с писмени доказателства за тях. Последната хипотеза, според автора, е изключена при твърдения за придобивна давност;
– През 2017 г.6 приема, че когато са налице предпоставките за спиране на придобивната давност, тя спира не само против ответника, но и против лицето, продължило владението на ответника върху имота след предявяването на иска. Авторът се присъединява към аргументите на решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на ВКС, I г.о.
б. Делян Недев приема7, че вписването на ревандикационния иск няма оповестително-защитно действие... Непротивопоставимостта на прехвърлянето на чуждите права произтича от закона (чл. 21, ал. 1 ЗЗД), а не от вписването – така Тълкувателно решение № 6 от 14 март 2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г. (мотивите към т. 3). Ако ищецът е собственик, значи ответникът не е и няма нужда вписването на иска по чл. 108 ЗС да защитава собственика ищец от евентуално прехвърляне от ответника, защото то така или иначе му е непротивопоставимо. Материалноправното състояние не се изменя от прехвърлянето – поради непротивопоставимостта на договора за разпореждане с чужда вещ. Процесуалната ситуация не се изменя съществено, защото при прехвърляне на спорното право делото продължава между същите страни, но решението има действие и спрямо приобретателя по време на процеса (чл. 226, ал. 1 ГПК). След като въпросът за непротивопоставимостта на придобивния акт на третото лице, договаряло с ответника, и разпростирането на силата на пресъдено нещо (СПН) спрямо приобретателя в процеса е ясно разрешен в закона, остава необходимостта от защита на ищеца във фазата на принудителното изпълнение срещу трети лица, които евентуално владеят имота след завеждане на иска (защото субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по ревандикацията, естествено, не се разпростират спрямо всички трети лица, но се предполага, че към момента на завеждането на иска именно ответникът е владял, след като в крайна сметка е получено осъдително решение). Тази защита на ищеца обаче е постигната не чрез някакво особено действие на вписването на исковата молба, а чрез нормата на чл. 523, ал. 1 ГПК, която установява, че въвод се извършва срещу всяко лице, придобило владението след завеждане на иска
в. Атанас Додов8 приема, че прехвърлянето на владението и/или на право на собственост между ответника и третото лице при висящ процес е във всички случаи съглашение между трети лица, което не може да вреди на ищеца и да го лиши от правозапазващите последици на исковата молба по първия петиторен процес, а принципът nemo plus iuris ad alium transferre potest quod non habet прави невъзможно приемането, че вписването на исковата молба за ревандикация има оповестително-защитно действие.
г. Камелия Цолова9 споделя доводите на Додов и Ставру относно спирането и прекъсването на давността против третото лице. Тя приема, че правоприемниците на ответника са обвързани от извънпроцесуалните материалноправни последици на предявяването и уважаването на иска за собственост – спиране и прекъсване на придобивната давност – основно поради действието на императивната процесуална норма на чл. 226, ал. 3 ГПК. От процесуална гледна точка обаче авторката10 споделя с допълнителни аргументи доводите на Валентина Попова11, че вписването на искова молба по ревандикационен или положителен установителен иск за собственост има оповестително-защитно действие.
3.2. По-стари автори
а. Живко Сталев
Още в общия учебник с проф. Силяновски12, а подир това във всичките 10 издания на самостоятелния си курс по БГПП13 проф. Живко Сталев, при коментирането на чл. 416 ГПК 1952=чл. 523 ГПК посочва, че трето лице, заварено при въвода във владение на имота, което владее имота от дата, следващата исковата молба, може да се защити срещу въвода, ако твърди права, които изключват правото на взискателя да получи имота – вкл. ако правото на третото лице е придобито на оригинерно основание – придобивна давност.
Инак, в учебника си по БГПП при коментара на чл. 121 ГПК 1952=чл. 226 ГПК проф. Сталев застъпва възгледа, че правилата на нормата важат не само за прехвърляне на спорното право в хода на процеса (което при осъдителните, конститутивните и положителните установителни искове се въвежда в процеса само от ищеца), но и при прехвърляне на спорния имот от ответника14. В този случай освен от СПН приобретателят ще бъде обвързан и от останалите държавноправни последици на съдебното решение между първоначалните страни – изпълнителна сила, конститутивно действие. Прави се позоваване на чл. 416 ГПК 1952, като се сочи, че тази разпоредба обяснява и утвърждава правилото на чл. 121, ал. 2 ГПК 195215.
б. Димитър Силяновски
В общия учебник с проф. Сталев16 застъпва възгледа, че правилата на нормата на чл. 121 ГПК 1952=чл. 226 ГПК важат не само за прехвърляне на спорното право в хода на процеса (което при осъдителните, конститутивните и положителните установителни искове се въвежда в процеса само от ищеца), но и при прехвърляне на спорния имот от ответника, т.е. при прехвърляне на спорното задължение. В този случай освен СПН приобретателят ще бъде обвързан и от останалите държавноправни последици на съдебното решение между първоначалните страни – изпълнителна сила, конститутивно действие. Прави се препратка към чл. 416 ГПК 1952 в потвърждение на извода, че третото лице е обвързано от СПН и изпълнителната сила на осъдителното решение по ревандикационния иск между първоначалните страни.
3.3. Кратък коментар на тезите
Две групи са аргументите, от които може да се изведе прекъсване и спиране на придобивната давност на трето лице приобретател на владението на имота след завеждане на ревандикационен иск – процесуалните на чл. 226 ГПК и чл. 523 ГПК, които и съдебната практика ползва като аргумент, и материалноправния аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗЗД на Атанас Додов.
Материалноправният аргумент изглежда странен по отношение на давността. Давността е оригинерно придобивно основание, което няма във фактическия си състав правоприемство, и аргумент, черпен от договорното право, изглежда неуместен.
Процесуалните доводи, черпени от чл. 523 ГПК=чл. 416 ГПК 1952, за да се отрече давността в полза на третото лице, не са според мен категорично убедителни.
Още по-неубедително, според мен, е твърдението, че чл. 523 ГПК обяснявал или допълвал чл. 226 ГПК. Преди всичко, макар чл. 226 ГПК да е създаден като правило в чл. 121 ГПК 1952, то чл. 523 ГПК=чл. 416 ГПК 1952=чл. 866 ЗГС 1930=чл. 1063б ЗГС 1891, ред. 1 март 1907 и ред. 13 март 1915 г., съществува половин век по-рано. Както се вижда, преди 1952 г. практиката е приемала, че третото лице може да придобие по давност. Това приема и проф. Живко Сталев във всички издания на учебника си и по ГПК 1952. Очевидно тази норма не е разковничето на спора. И съвсем не може да се твърди, че законодателят, когато след 1952 г. я е запазил в отменения и сегашния ГПК, е целял с нея да допълни правилото на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Просто по законодателна традиция, ако не инерция, е запазена норма, съществувала у нас от 1 март 1907 г. и целяща да даде възможност на ищеца по ревандикационен иск да получи успешно владението на имота срещу лице, което не е ответник и не фигурира в изпълнителния лист.
Същински аргументи могат да се вадят, преди всичко, от чл. 226 ГПК, ала за правилното разбиране на текста на трите алинеи на разпоредбата следва да знаем замисъла на законодателя или да се опитаме да разберем от коя уредба е заета нашата норма.
4. Верният отговор е Италия
Както посочва доц. Камелия Цолова17, разпоредба, сходна с тази на чл. 121 ГПК 1952=чл. 226 ГПК, няма нито във Франция, нито в Русия. Във Франция се приема, че третото лице приобретател от ответника при висящ процес е обвързано от СПН на решението по чуждия процес, но има право на tierce opposition=молба за отмяна на влязло в сила решение от трето лице, понастоящем уредена в чл. 304 ГПК. В Русия традицията е обратна на нашата – приема се, вкл. въз основа на изрични законови норми, че при частно правоприемство в хода на делото процесът трябва да продължи с участието на приобретателя, а не между първоначалните страни.
В Германия уредбата е сходна на нашата, и все пак трите алинеи на § 265 ZPO не изглеждат напълно идентично като формулировка на трите алинеи на чл. 226 ГПК=чл. 121 ГПК 1952.
Ето германските текстове на трите алинеи на параграф 265 ZPO:
§ 265 Прехвърляне (отчуждаване) или цесия на спорното право
Ал. 1. Висящият процес не изключва правото на едната или другата страна да прехвърли спорната вещ или да отстъпи претендираното вземане.
Ал. 2. Прехвърлянето или цесията не оказва влияние върху процеса. Правоприемникът няма право да поеме делото като главна страна вместо прехвърлителя или да встъпи главно без съгласието на противната страна. Ако правоприемникът встъпи като подпомащаща страна, § 69 не се прилага.
Ал. 3. Ако ищецът е прехвърлил или цедирал, на него може, доколкото решението не би било противопоставимо спрямо правоприемника по силата на § 325, да му бъде противопоставено възражението, че вече няма право да претендира вземането.
Тогава къде да търсим другаде първоизточникът на рецепцията?
Отговорът е почти очевиден, ако се сетим, че българското право през 30-те и 40-те години е под силното влияние на италианското право18, вкл. в неговия повлиян от фашизма вариант. Приетият през 1940 г., само 12 години преди ГПК 1952 г., италиански Codice di procedura civile CPC е тъкмо източникът на нашата законодателна рецепция.
Art. 111 от Codice di procedura civile (Regio Decreto 28 ottobre 1940, n. 1443 in G.U. 28 ottobre 1940) в превод гласи:
Ал. 1. Ако в хода на производството спорното право бъде прехвърлено с акт между живи на частно основание, производството продължава между първоначалните страни.
Ал. 2. Ако прехвърлянето на частно остование се извършва по повод на смърт, производството се продължава от универсалния правоприемник или против него.
Ал. 3. Във всеки случай частният правоприемник може да встъпи или да бъде привлечен в производството, а ако другите страни са съгласни, отчуждителят или универсалният правоприемник може да бъде заменен.
Ал. 4. Съдебното решение, постановено срещу последния, произвежда споите ефекти и срещу частния правоприемник и може да бъде обжалвано от него, без да се засягат правилата за добросъвестно закупуване на движими вещи и за вписванията.
Ал. 2 на италианската законова норма за приемството на частно основание по повод смърт е изпусната нарочно. У нас19, за разлика от Италия, съдът ще конституира заветника, а не универсалния правоприемник20. Арг. за това е нормата на чл. 227 ГПК, която говори общо за смърт на страна и за правоприемство.
Ал. 1 на италиански закон е предадена у нас в ал. 1 на чл. 226 ГПК. Ал. 3 на италианския закон е предадена в ал. 2 на нашия, почти дословно. Ал. 4 на италианския е предадена в ал. 3 на нашия закон, с разликата, че италианската норма говори за „ефектите на решението“, докато нашата говори само за „пресъдено нещо“.
Именно в последното трябва да търсим според мен причината проф. Силяновски и проф. Сталев да приемат, че чл. 226, ал. 3 ГПК урежда обвързаност на приобретателя не само от СПН, но и от изпълнителната сила и конститутивното действие на съдебното решение на процеса между първоначалните страни – т.е. от всички последици на съдебното решение. Вероятно те са прави – вероятно законодателят, писал ГПК 1952, е искал да реципира правилата на чл. 111 CPC 1940, но това не е отбелязано никъде, тъй като в социалистическа България не е прилично да се законодателства с изрично позоваване на „фашисткия“ италиански образец.
Дотук добре. Остава да разгадаем израза „без да се засягат правилата за вписванията“ в art. 111, c. 4 CPC 1940, респ. „с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 от Закона за собствеността)“ на чл. 226, ал. 3 ГПК=чл.121, ал. 3 ГПК 1952.
В италианския закон препращане към разпоредбите за вписванията чрез посочване на разпоредба от гражданския закон няма, за разлика от нас, ала такива разпоредби лесно се откриват в art. 2653 от Codice civile от 1942 г., озаглавен „Други искови молби и актове, подлежащи на вписване с различни последици“
Ето текста на алинея 1 и ал. 5 на този член
Трябва да се впишат и следните:
Ал. 1. искови молби за собственост или други вещни права на ползване на недвижимо имущество и искови молби за установяване на такива права. Съдебно решение, постановено срещу ответника, посочен при вписване на исковата молба, има действие и срещу лицата, които са придобили права от ответника въз основа на документ, вписан след вписването на исковата молба;
..
Ал. 5. актове и искови молби, които прекъсват хода на придобивната давност по отношение на недвижимо имущество. Прекъсването не поражда действие по отношение на трети лица, които са придобили права от притежателя въз основа на вписан или отбелязан акт, освен от датата на вписване на акта или исковата молба.
Какво може да се извлече от съпоставката между италианската и нашата уредба?
Първо, италианците още през 1942 г., с втория свой граждански кодекс, са предвидили задължение за вписване на исковите молби по петиторни искове (ревандикация, негаторни искове, установителни искове за собственост и за установяване на други вещни права). По първоначалната редакция на нашия ЗС исковете за собственост не подлежаха на вписване. Едва с едно допълнение на ЗС през 2000 г., в сила от 01.01.2001 г., у нас се предвиди, че подлежат на вписване и констативните нотариални актове за собственост върху недвижими имоти, а оттам по тълкувателен път се прие, че и исковите молби за собственост подлежат на вписване – ревандикация и положителни установителни искове. По тази причина, засега негаторните искове, вкл. отрицателните негаторни искове за несъществуване на ограничено вещно право, у нас не подлежат на вписване.
Второ, италианците уреждат сред правилата за вписванията и изпълнителната сила на решението по уважен петиторен иск (art. 2653, c. 1 CC, който говори за „ефекта“ на решението); у нас уредбата е в процесуалния закон (чл. 523 ГПК). При това между нашия чл. 523 ГПК и италианския art. 2653, c. 1 CC има разлики. У нас изпълнителната сила на решението по ревандикационния иск важи и по отношение на трето лице, получило владението след исковата молба, като на това трето лице формално се дава правото, при определени предпоставки, да противопостави свои права на въвода; в Италия от значение е вписването.
Трето, италианците изрично са предвидили (art. 2653, c. 5 CC), че вписаната искова молба по петиторен иск или вписването на всеки друг акт, който според закона води до прекъсване на придобивната давност, имат действие по отношение на трети лица, освен ако тези трети лица са придобили права от ответника преди вписване на акта или исковата молба. У нас такава норма липсва.
5. Вписването на исковите молби по ревандикационни искове и на положителни установителни искове за собственост има оповестително-защитно действие
У нас е доста разпространено мнението, че само вписването на исковите молби по конститутивните и установителните искове по чл. 114, б. „а“ и б. „б“ ЗС има оповестително-защитно действие21. Вероятно причината за това е предоверяването на принципа Nemo plus iuris ad alium transferre potest, quam ipse habere и на правилото на чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
Вписването обаче е институт със собствена логика; той брани правната сигурност и може да дерогира тези принципи. Да се твърди, че подобно дерогиране е странно, необичайно или несправедливо, е проява на липса на юридическо въображение – очевидно за италианците, от които сме реципирали чл. 226 ГПК, няма проблем в подобно оповестително-защитно действие.
Отричането на оповестителното-защитно действие противоречи и на буквата на закона. Чл. 114, б. „в“, изр. 2 ЗС сочи, че придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Смисълът на разпоредбата е, че придобитите от трети лица вещни права преди вписването на исковите молби по чл. 114, б. „в“, изр. 1 ЗС са противопоставими на ищеца по чуждия петиторен процес.
6. Кога исковата молба по ревандикацционния иск против едно лице прекъсва придобивната давност по отношение на трето лице, получило владение върху имота?
6.1. Тъй като нямаме норма, сходна на art. 2653, c. 5 CC, не можем да твърдим, че пряко придобивната давност не тече в полза на владелеца на недвижим имот, получил владението върху имота от ответник по ревандикационен иск. Ала по тълкувателен път получаваме нещо доста сходно в следната хипотеза:
Ако третото лице е обвързано едновременно от СПН и изпълнителната сила на чужд петиторен процес, това трето лице на практика не може да придобие по давност един имот и придобивната му давност следва да се счита прекъсната и спряла, ако ищецът по петиторния процес упражни правата си. От друга страна, чисто процесуално липсата на норма, сходна на art. 2653, c. 5 CC, поражда редица процесуални затруднения на невладеещия собственик да докаже собствеността си и да получи владението против прескрибента. Нека ги разгледаме.
6.2. Нашата норма на чл. 523 ГПК, каквато няма в Италия, сочи, че трето лице, заварено при въвода във владение на недвижим имот, може да се защитава с възраженията, че:
а. Третото лице владее отпреди датата на исковата молба по чуждия петиторен процес
Този факт – дали и откога третото лице владее имота – се проверява самостоятелно от съдебния изпълнител в изпълнителния процес и от съда в производството по молбата по чл. 524 ГПК или частната жалба по чл. 435, ал. 5 ГПК. Никакви констатации на исковия съд в чуждия петиторен процес дали и откога ответникът владее вещта не обвързват третото лице;
Ако прескрибентът владее имота отпреди датата на исковата молба по чуждия процес, съдебният изпълнител трябва да откаже да извърши въвод. Пристъпи ли към въвод, прескрибентът ще се защити с частна жалба по чл. 435, ал. 5 ГПК или с владелчески иск. Нищо не пречи на прескрибента да търси защита и с петиторен иск. Невярно е твърдението, че молбата за въвод във владение прекъсва давността на третото лице прескрибент на осн. чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Такава молба не прекъсва давността, тъй като взискателят няма изпълнителен титул срещу третото лице.
б. Третото лице владее след датата на вписване на исковата молба по чуждия петиторен процес, но има самостоятелни права върху вещта, т.е. права, непроизтичащи от правоприемство от ответника по чуждия петиторен процес;
Тези самостоятелни противопоставими права третото лице трябва да докаже с писмени доказателства в производството по чл. 524 ГПК. Успее ли да стори това, въводът се спира, а на третото лице се дава срок да предяви установителен иск за правата си. Искът е положителен установителен за правото на третото лице22. Не успее ли да спре въвода, третото лице ще загуби владението и ако иска да защити правото си, ще трябва да предяви ревандикационен или друг петиторен иск (ако твърди, че е титуляр на ограничено вещно право). Тежестта на доказване на това вещно право е негова. Третото лице може да твърди напр. че е придобило имота по давност. Ищецът по предходния петиторен процес може да възрази, че третото лице е добило владението по сделка, вкл. с проста традиция, от ответника в предходния петиторен процес. Това правоприемство или тази традиция на владението обаче като юридически факт подлежи на доказване от ответника в новия процес – взискателя по реализирания въвод. Този юридически факт не е установен със сила на пресъдено нещо в предходния петиторен процес. Възможно е ответникът в новия процес – взискател по реализирания въвод – да не успее да го докаже, в който случай в полза на третото лице ще се открие пътят да докаже своето право на собственост или друго ограничено вещно право, придобито по давност.
Видно е, че дори в тази сякаш „най-чиста“ хипотеза – добиване на владение от трето лице в хода на висящ петиторен процес, и то след вписване на исковата молба – е възможно третото лице да успее да установи и докаже правото си на собственост по давност.
-
в. Третото лице е установило владение след датата на исковата молба, но преди вписването й, по чуждия петиторен процес и има права върху вещта, свързани с правоприемство от ответника по чуждия петиторен процес;
В този случай третото лице няма да е обвързано от СПН по чуждия петиторен процес, ала то ще е обвързано от изпълнителната му сила по арг. от чл. 523 ГПК. Ако третото лиице не разполага с писмени доказателства за своите права, то ще претърпи въвода на взискателя по чуждия петиторен процес. Това обаче не изключва правото му да предяви впоследствие собствен петиторен иск против бившия взискател. В този процес ответникът няма да може да му противопостави СПН.
Видно е от горния разбор на някои практически хипотези, че по нашето право няма правило, по силата на което сигурно може да кажем, че завеждането на иск за собственост прекъсва давността спрямо трето лице, което през течение на процеса е придобило владението на спорния имот от ответника по делото.
7. Малко правна история преди заключението
Предходните редове, надявам се, убеждават в твърдението, че разбирането на точния смисъл на разпоредбите на действащото право (чл. 5, изр. 1 ГПК) е невъзможно без познаване на историята на съставянето на разпоредбите, вкл. издирването на техния първообраз. Българската правна история така или иначе не е особено богата, че да си позволим да не я изследваме. Интересен за такова изследване е институтът на защитата на трето лице, заварено при въвод във владение на недвижим имот, по чл. 523 и чл. 524 ГПК.
Както се посочи, тази разпоредба назад се простира до чл. 1063б ЗГС 1891 г., в сила от 01.03.1907 г., с преформулировка на разпоредбите от 13.03.1915 г. От сведенията у Петър Абрашев23 и от сведенията на автора (Владимир Аврамов) на единствената досега у нас монография за този институт – наречена неособено оригинално „Монография върху чл. 1063б от Гражданското съдопроизводство“24, разбираме, че институтът сме взели от ст. 1577-1581 от Руския Проект за нова редакция на Устава за гражданското съдопроизводство. Особеното обезпечително производство, дадено в полза на третото лице, за да спре въвода във владение против себе си и да може по исков ред да защити правата си върху имота, от своя страна руснаците са заели от чл. 690 от германския ZPO от 1877 г. и от чл. 45, т. 5 вр. чл. 37 от австрийския ZPG от 1895 г.
В тези две законодателства са инкорпорирани идеи от средновековното немско процесуално право, които се различават от римскоправната controversia pignoris capti, която е съставлявала средство трето лице да иска освобождаване на имота от принудително изпълнение за паричен дълг на един длъжник, като заяви права върху имота, противопоставими на взискателя и длъжника. Подобни разпоредби като германските/австрийските/руските/българските няма напр. във френското право, което и досега дава защита на третото лице не по исков ред, а чрез tierce opposition=молба за отмяна от трето лице по чл. 304 ГПК. Неслучайно някои автори (главно руски), които познават тази история, считат, че tierce opposition=молба за отмяна от трето лице по нашия процесуален закон (сега в чл. 304 ГПК) е излишен правен институт25.
8. Заключение
В обобщение може да се посочи, че в нашето право, за разлика от италианското, няма норма, която изрично да предвижда прекъсване и спиране на придобивната давност против трето лице, владеещо един недвижим имот, против което не е насочен петиторен иск, когато това лице е придобило фактическата власт върху имота от ответника по един чужд петиторен процес.
Подобен ефект на лишаване на владението на третото лице от неговия давностен характер не следва от нормата на чл. 523 ГПК, позволяваща въвод във владение против третото лице, владеещо от след исковата молба по чуждия петиторен процес. Тази разпоредба, имаща произхода си от чл. 1063б ЗГС 1891, сама по себе си не препятства придобивната давност.
Ефектът на изключване на придобивната давност следва от чл. 226, ал. 3 ГПК, ала ищецът по чуждия петиторен процес, за да се ползва от тази норма, има тежестта да докаже пълно и главно факта на правоприемството, както и че то е настъпило след датата на вписване на исковата молба по петиторния иск, който се привежда в изпълнение против третото лице прескрибент.
Бележки под линия:
1 Той може да бъде формулиран и като въпрос дали завеждането на петиторен иск прекъсва и спира течението на давността по отношение на трети лица, различни от ответника, получили фактическата власт от ответника, както и дали владението на трето лице, получило фактическата власт върху имота от ответника по петиторен иск, е давностно.
2 Пореден № 335 в Решения и определения на Върховния касационен съд. Граждански отделения и общо събрание, за 1935 г. С., Държавна печатница, 1935, с. 581-583.
3 Такъв аргумент изтъква и Венедиков, П. Система на българското вещно право. 4-о фототипно по 3-о издание. С., 7М График, 1991 [1947], 167, § 208, като се позовава освен това и на чл. 32, ал. 2 ЗИСС, според който ако владелецът или държателят след завеждането на иска е престанал по своя вина да владее вещта, той е длъжен да я вземе назад за ищеца на свои разноски и ако не може да направи това, да заплати стойността й, без да се лишава ищецът от право да предяви наместо това иска си срещу новия владелец или държател. Тази интересна разпоредба, която сме заели от стария италиански Граждански кодекс от 1865 г., преминала и в новия италиански Граждански кодекс от 1942 г., не съществува във френското право, нито в действащия сега у нас ЗС от 1951 г. Коментирането й би изисквало отделна публикация. За целите на настоящата статия смятам, че е достатъчно да посоча, че от текста й не следва нищо по въпроса за давностния характер на владението на третото лице.
4 Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. I. Обща част. 2 изд. С., печ. П. К. Овчаров, 1941, с. 41. Така и Мирков, Д. Прехвърляне на спорно право в един висящ процес. – Юридическа мисъл, 1951, № 1, 27-29.
5 Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, § 43.3.4.
6 Ставру, Ст. Спиране на придобивната давност. – В: сб. Предизвикай: Давността!. С., Сиела, 2017, с. 418.
7 Недев, Д. По някои въпроси на вписването, добросъвестното владение и придобивната давност, поставени в съдебната практика. – Собственост и право, 2016, № 7, както и в Електронно издание „Предизвикай правото!“, ISSN: 1314-7854 (8 януари 2017 г.).
8 Додов, Ат. Взаимодействие и взаимозависимост между разпростирането на действията на съдебното решение спрямо приобретателите на спорното право и придобивната давост. – В: сб. Предизвикай: Давността!. С., Сиела, 2017, с. 339-341. Вж. и доводите на автора в по-ранната му публикация Додов, Ат. Същност и действие на вписването на актовете по чл. 112 от Закона за собствеността. – Търговско право, 2013, № 1, с. 55 и сл.
9 Цолова, К. Прехвърляне на спорното право. С., Сиби, 2024, с. 130.
10 Цолова, К. Цит. съч., с. 188-192.
11 Попова, В. Прехвърляне на спорното право по време на висящия исков процес за делба на недвижим имот. Връзка и съотношение между чл. 226 ГПК и чл. 75 ЗН и новия режим на вписване на исковата молба за делба. Възможност за приобретателя да се позове на придобивна давност (Научно-практически коментар на противоречивата практика на ВКС) – публикувана в Сиела Норми, 04.04.2013 г.
12 Сталев, Ж. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. С., Наука и изкуство. Т. II (1957), с. 247, бел. 365.
13 В последното 10-о издание от 2020 г.. на с. 1283.
14 В последното 10-о издание от 2020 г. на с. 418.
15 В последното 10-о издание от 2020 г. на с. 420.
16 Силяновски, Д. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. С., Наука и изкуство. Т. I (1958), с. 70-72.
17 Цолова, К. Цит. съч., с. 11-24.
18 Деликатен намек за това и у Мирчев, Д. Цит. съч., с. 30, бел. 1.
19 Силяновски, Д. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., Т. I, с. 70.
20 Съдебната практика по чл. 11 ЗГС 1930 е била в същия смисъл. Вж. Сталев, Ж., М. Андреев. Закон за гражданското съдопроизводство със синтез на юриспруденцията. С., изд. „Общ фонд за подпомагане студентите от висшите учебни заведения в България“, 1946, с. 18.
21 Вж. съдебните актове, цитирани у Цолова, К. Цит. съч., с. 182-188, и авторите, цитирани у Додов, Ат. Същност и действие на вписването на актовете по чл. 112 от Закона за собствеността…, с. 60-63.
22 Така В. Попова в последното 10-о издание на БГПП от 2020 г.. на с. 1285-1286 приема, че искът е положителен установителен, докато проф. Сталев в предходните приживни издания – че е отрицателен. Литературата по чл. 1063б ЗГС 1891 настоява за положителен установителен иск и за тежест на доказване на третото лице на неговите твърдени права. Вж. авторите, цитирани в т. 7 от настоящата статия.
23 Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Т. III, Ч. I. С., Царска придворна печатница, 1918. с. 100-107, и с. 331-343.
24 Аврамов, Вл. Монография върху чл. 1063б от Гражданското съдопроизводство. С., печ. С. М. Стайков, 1912, с. 14-35.
25 Критика на това становище у Абрашев, П. Цит. съч., с. 106.