д-р А. Димитров
(публ. в сп. „Юридическа мисъл“, г. VI (1924/1925), № 6-8)
1. Какво нещо е гедик?
Гедик се наричат оръдията, които се намират постоянно в един недвижим имот и са предназначени за упражняване на един занаят от известно съсловие. Юридическото определение на гедика е следното.
Гедик е вещно право върху чужд недвижим имот, по силата на което лицето, което се ползва от него, има право да упражнява постоянно своя занаят в тоя имот, поставяйки и настанявайки в него здраво всички оръдия, необходими за упражняване на занаята си, но с условие да плаща на стопанина на недвижимия имот определен годишен наем. Лицето, което придобива правото на гедик върху недвижим имот срещу внасяния годишен наем, става постоянен владетел на този имот. То може спокойно да упражнява занаята си; може да продаде или прехвърли на трето лице това свое право; то може да го ипотекира, да го завещае през живота си и пр. След смъртта му правото да се ползват от същия имот преминава върху неговите наследници.
2. Произход на гедика
Гедикът не е законна институция, призната в мюсюлманското право. Той дължи своето начало на един обичай, който се е въвел в Турция приблизително преди два века в една епоха, когато еснафите се радваха още на едно силно влияние в империята. Благодарение на това влияние еснафите, след силно съпротивление от страна на властта, сполучиха да наложат тая институция да бъде официално призната от държавата. От тоя момент гедиците се разпространиха твърде много, особено в столицата Цариград. Турското правителство, макар да не гледаше с добро око на тая институция, се видя принудено да узакони това положение на нещата. Независимо обаче от правилниците, които бидоха издадени за целта, гедиците станаха за държавата източник на големи мъчнотии, които трябваше непрекъснато да се отстраняват, докато най-сетне правителството се принуди да вземе окончателно решение по този въпрос.
Тая институция биде премахната с един специален закон, който формално забрани създаването на нови гедици. Гедиците, обаче, учредени преди 8-и Зилхидже 1277 от Егира [Хиджра, бел. ред., В. Петров] (8-и юли 1861 г.) останаха в сила, макар и с някои ограничения.
Следователно всички гедици, които днес съществуват в Турция, и ония, които са преминали у нас като наследници на тая държава, датират от една епоха по-раншна от закона, който е премахнал тая институция.
Не е без интерес да се кажат няколко думи за начина, по който се е въвел обичаят на гедика. Един занаятчия, който е принадлежал към някой еснаф, се е обръщал към собственика на един недвижим имот, в който той упражнява своя занаят, и с него е сключвал договор за наем, с двойно плащане, наречен иеджаретейн, за един неопределен срок. Занаятчията е плащал на собственика на недвижимия имот единия наем в предплата (муаджеле), който представлявал истинската цена на недвижимия имот, а другият наем, съвсем незначителен, наречен мюеджеле, той плащал в края на всека година. Последният наем е гарантирал правото на собственост на стопанина на недвижимия имот, като го е запазвал от давностния срок, чрез който занаятчията би могъл да придобие правото на собственост върху имота по давностно владение. Ако недвижимият имот е бил вакъфски, тогава занаятчията е сключвал подобен договор с мютевелията на вакъфа. След това същият занаятчия, станал по този начин постоянен владетел на недвижимия имот, е заявявал, че той поставя във въпросния недвижим имот, с постоянно предназначение, своите оръдия и друг материал, необходим за упражнение на занаята си. По този случай той се отнасял до началника на своя занаят (еснаф-башията), който държал за целта специален протокол и му издавал един документ, констатиращ учредяването на гедика. Занаятчията е извличал от тая комбинация твърде големи облаги. И действително благодарение на учредяването на гедика той е добивал завинаги, както за себе си, така и за своите низходящи, правото да се ползва от недвижимия имот, в който той упражнявал своя занаят, понеже нито собственикът на недвижимия имот, нито неговите наследници не са имали вече право да развалят договора и да му отнемат правото на ползване от недвижимия имот. Същевременно занаятчията си е осигурявал още и следната не по-маловажна облага: с факта, че еснафът, на който той е принадлежал, му признавал гедика и го снабдявал с надлежното свидетелство срещу заплащана на известна такса, еснафът му е давал още и привилегията – само той да упражнява занаята си в същия квартал. Еснафът забранявал на всеки друг занаятчия от тоя занаят да се настани на същата улица, пък даже и на същия квартал.
От казаното дотук става явно, че гедикът дава на неговия учредител един вид право на ползване върху недвижимия имот, чиято гола собственост принадлежи само по име на трето лице. От тази гледна точка гедикът може да се сравни, донякъде, с правото на владение, придобито върху държавни и посветени земи (еразий-мирие и мевкуфе). При това правото на владелеца на един гедик върху недвижим имот се прекратява по принцип, когато зданието, където се помещават оръдията, се разруши. Но що се отнася до оръдията, те продължават да съставляват пълна собственост на занаятчията, който може свободно да разполага с тях, може да прехвърля собствеността им чрез даряване, продажба или по наследство.
3. Узаконяване на гедиците
По-горе споменахме, че обичаят да се учредяват гедици срещна още в началото си силно съпротивление от страна на правителството, което виждаше, и с пълно право, едно злоупотребление с тая институция от страна на еснафите. Но с време правителството се видя принудено да търпи това положение; тази обичайна институция биде отпосле припозната и от съдилищата (шериатските – граждански съдилища тогава нямаше в Турция), които също така се съгласиха да вписват в своите регистри и да издават актове за учредяването на гедици. Между това еснафите, за да поддържат този обичай и за да го поставят в реда на една законна институция, принудиха се да прибягнат към следното средство: понеже оръдията, които служеха за гедик, оставаха пълна собственост на стопанина на гедика, нищо не е пречило на тоя последния да преобърне гедика във вакъф, като е предназначавал приходите му в полза на своите низходящи, а впоследствие, когато потомството му прекъсвало своя род, те оставали в полза на някое благотворително учреждение. По този начин гедикът се преобръщал на вакъф. Но за да осигурят неговата неотменяемост, занаятчиите са се обръщали към кадията (шериатския съдия) и пред него са извършвали формалността на зарегистрирането (вж. чл. 114 от „Наредби по вакъфите“).
Друга една мъчнотия обаче се е появила по въпроса за действителността при учредяването на един гедик във вакъф. Известно е, че по принцип шериатът допуща да се посвещават за благотворителни и богоугодни цели само недвижими имоти (вж. чл. 61, ал. 1 от „Наредби по вакъфите“). Следователно в случая гедикът (оръдията), представлявайки движим имот, присъединен към недвижимия, действителността на подобни вакъфи могла да бъде оспорвана. Но понеже шериатът по изключение позволява да се посвещават и движими имоти, когато това е съгласно с местен някой обичай (вж. чл. 61, ал. 2 и чл. 62 от „Наредби по вакъфите“), кадиите допускаха посвещаването на гедиците във вакъф, като се базираха на това изключение на верозакона [религиозния закон, бел. ред., В. Петров].
По този начин покрай гедиците от пълна собственост (мюлк), появиха се и вакъфските гедици. Това положение продължи до издаването на закона от 1277 (1861) г., който формално забрани учредяването на нови гедици. Нека обаче забележим, че въпреки съществуването на двата вида гедици (мюлк и вакъф), обичаят бе създал едно смешение между тия два вида гедици. Така напр. под думата мюлк се разбирало изобщо недвижим имот, в който е фиксиран един гедик, безразлично дали този недвижим имот е мюлк или вакъфска собственост.
4. Подразделение на гедиците
Гедиците се делят още на низамлъ (узаконени) и на обикновени гедици (ади). Низамлъ са ония гедици, които съставляват част от вакъфите на Султан Махмуд, както и гедиците на двата свещени града (Мека и Медина), наречени Харамейн. Всички останали гедици принадлежат към втората категория на обикновените гедици (ади). Съществената разлика между тези два вида гедици е следната: вакъфските гедици низамлъ попадат под правилата за вакъфските имоти, т.е. те могат да бъдат продавани с право на изкупуване (вефаен-фераг), а обикновените гедици (ади), като мюлк, могат да бъдат ипотекирани (рехин). Условията на първите са посочени в глава XI от „Наредби по вакъфите“), а начинът на ипотекирането на втория вид гедици е посочен в чл. 701-761 от Меджелето.
Законът от 8 Зилхидже 1277 (8 юни 1861) г. носи заглавие: „Нов закон върху някои гедици, притежавани в пълна собственост“ (гледай стария Дюстюр [сборник закони, бел. ред. В. Петров], т. 1, с. 258). Този закон, прочее, е създаден главно за гедиците от категорията мюлк; но известни положения от него, както ще видим по-долу, засягат и гедиците вакъф. На първо место този закон формално забранява учредяването на нови гедици, били те мюлк или вакъфски. В увода на закона е казано, че понеже гедиците представляват източник на безброй мъчнотии, затова забранява се занапред както на шериатските съдилища, така и на Министерството на вакъфите да зарегистрират отново подобни гедици и да издават за тях документи. Що се отнася до смесените гедици, т.е. за ония, които са отчасти мюлк и отчасти вакъф, законът забранява на притежателя на гедика да преобръща занапред във вакъф частта, която е мюлк, и да се снабдява за тази цел с нов документ. Същият закон забранява и на Министерството на вакъфите да продава и да прехвърля чрез публичен търг на нов приобретател ония вакъфски гедици, които са останали махлюл (безнаследствени), вследствие смъртта на притежателя им, без да е оставил предвидените в закона наследници, когато тези гедици не са настанени в някое здание. Този вид гедици носят името хавай, което буквално означава „на въздуха“, т.е. такива гедици, които не са под някой покрив. Чл. 16 от този закон, който съдържа едно аналогично положение, прибавя и следното: „Когато някой от гедиците хавай остане безнаследствен (махлюл) и се повърне по този начин на благотворителното учреждение, този гедик не се продава вече никому и се заличава от регистрите на Министерството на вакъфите. Също така и гедиците мюлк хавай, останали безнаследствени, връщайки се на държавата, а като такива не се продават вече, а се заличават от списъците на Кадастралното управление.“
В първите времена обикновено учредяването на гедици е ставало пред шериатския съдия, който е издавал за целта специален хьоджет (шериатски документ) и го е вписвал в регистъра на съда (теджил). Законът от 8-и Зилхидже 1277 (1861) г. забрани учредяването за в бъдеще на нови гедици. Според този закон, смятат се за законни и официално признати документи по учредяването на един гедик само ония, които са вписани в някой шериатски съд и носят дата по-стара от 1247 (1831) г. или пък представляват заверени преписи от тия документи. Същият закон предписва, ако някой желае да продаде или да прехвърли на друго лице своя гедик, необходимо е предварително да се проверят документите на гедика. Това става в присъствието на еснаф-башията. След като се установи точната дата на документа и се окаже, че той е учреден по-рано от 1247 (1831) г., тогава се издава на купувача нов документ за собственост на стария гедик (чл. 5 от Закона от 8-и Зилхидже 1277 г.).
От горното следва да се заключи, че всички гедици, създадени след горната дата, се сметат за нестанали, за несъществуващи (nul et non avenus) и материалът, както и оръдията, които съставляват предмет на гедика, остават пълна и свободна собственост на лицето, което заявява, че желае да учреди гедика. Също така се счита за несъществуващ и договорът, сключен със собственика или владелеца на един недвижим имот, с цел да се получи за вечни времена правото на ползване от този имот, като по този начин се създаде нов гедик (вж. чл. 6 от същия закон).
Но когато подобно вписване липсва и собственикът на гедика представи един ихбар-хьоджети (протокол), който съдържа свидетелски показания, станали пред шериатския съд, и ако този протокол носи дата по-стара от 1247 (1831) г., в такъв случай пристъпва се към извършване на обстоятелствена проверка на самото място, в която взема участие и стопанинът на гедика. Ако резултатът на тая проверка се окаже в полза на собственика на гедика и потвърди неговата претенция, издава му се и нов редовен документ (вж. чл. 7 от закона).
Що се отнася пък до гедиците мюлк, по-стари от 1247 (1831) г., чиято валидност е призната от закона, чл. 17 от тоя закон забранява на шериатските съдилища да зарегистрирват какъвто и да било акт, с който собственикът на гедика мюлк би се опитал да го преобърне във вакъф. .
Чл. 9 обаче от закона прави едно изключение в полза на гедиците от брашнарския, хлебарския, франзеладжийския и тютюнджийския еснафи в Стамбул и трите му съседни квартали Галата, Еюб и Искюдар. Гедиците, предназначени да служат за упражняване на горните занаяти, учредени в периода между годините 1247 и 1277 (1831 и 1861), са признати за действителни, но под резервата, че разпорежданията на споменатите вече членове 5, 6 и 7 от закона еднакво са приложими и за тях. А това ще рече, че гедиците мюлк от този род не могат да се преобърнат във вакъф; тяхното съществуване трябва да се установи било с действителен документ, било с удостоверение, че те са вписани в императорските архиви с по-стара дата от 1247 (1831) г.
Другите разпореждания на закона се отнасят до специалните правила, които трябва да се съблюдават при подсъдността на съдилищата по материята на гедиците.
5. Подсъдността на гедиците
С цел да осигури правилността по спогодбите и промяната на гедиците, законодателят е намерил за уместно да подчини всички гедици на подсъдността само на едно съдилище. Законът нарежда: само шериатското съдилище в Стамбул (Истамбул мехкемеси) да бъде компетентно да разглежда въпроси по продажба, покупка, дарение и наследство на гедици; само това съдилище е компетентно да разрешава препирни по гедици и произходящи от тях спогодби. Ипотеката (рехин) обаче прави изключение от тая компетентност. Когато се касае да се ипотекира един гедик, като гаранция на един заем, законът разрешава ипотечният акт да бъде съставен и зарегистриран от онова шериатско съдилище, в района на което се намира недвижимият имот (вж. чл. 3 от закона). Същото изключение съставляват и тютюнджийските гедици, които се намират в Еюб, Галата и Искюдар. С други думи, всички актове по тия гедици могат да се съставят и зарегистрират от онова шериатско съдилище, в района на което се намират въпросните гедици. Също така и всички препирни по тях са от компетентността на онова съдилище, където се намира недвижимият имот, а не е от компетентността на Стамбулското съдилище.
Преди да довършим, нека забележим, че правилата, които предшестват, се прилагат само за гедиците от категорията мюлк. Що се отнася до вакъфските гедици, те се уподобяват във всичко на недвижимите вакъфски имоти и подлежат следователно на правилата на вакъфите.
Така например, ако прехвърлячът на вакъфски низамлъ гедик, след като изпълни формалностите, за които се говори в чл. 191 от „Наредби по вакъфите“, умре преди да изплати дълга си и без да остави наследници, в такъв случай тоя имот се дава под наем от страна на мюфтията и от предплатения наем (муаджеле) се изплащат дълговете на умрелия (вж. чл. 260, ал. 2 от „Наредби по вакъфите“).
6. Окончателно премахване на гедиците
Така създадените гедици дотолкова бяха увредили правото на владение на собственика на недвижимия имот, в който са те настанени, щото с течение на времето правото на стопанина на недвижимия имот се съвършено заличи, а се запази само правото на стопанина на гедика.
Изхождайки от тая печална действителност, турският законодател със специален закон от 1912 (1328) г. премахна окончателно гедиците, като задължи стопанина на гедика да заплати известна парична сума на собственика на недвижимия имот и си присвои тоя последния окончателно. Тоя закон съдържа следните постановления:
Ако гедикът и недвижимият имот принадлежат на едно и също лице, в такъв случай издава се на стопанина му нов документ за мюлк (чл. 2 от закона). Ако пак гедикът принадлежи на едно лице, а недвижимият имот – на друго, в този случай правото на владение на недвижимия имот се отстъпва на стопанина на гедика, и то като се пази следният ред: ако годишният наем на недвижимия имот е известен, в такъв случай смятат се всеки три гроша за сто гроша. Ако пък наемът не се знае, тогава се взема 1/30 от новата оценка на недвижимия имот (чл. 3 и 4 от закона). Сумата от недвижимия имот се връчва на собственика на имота, след като последният даде официална декларация пред специалния чиновник, че прехвърля своето право на стопанина на гедика (чл. 5 от закона). Ако гедикът и недвижимият имот, и двата са от категорията мюлк, тогава за имота се издава крепостен акт (тапия) за пълна собственост (чл. 6). Ако гедикът се помещава във вакъфски недвижим имот, тогава стопанинът на гедика се задължава да плаща на вакъфа един определен годишен наем, наречен мукатаа (чл. 7). Всички гедици, владени като пълна собственост (мюлк), които преди влизането в сила на този закон са станали махлюл (безнаследствени), се продават на публичен търг от Тефтерханата. Също така се продават на публичен търг от страна на Вакъфското управление и ония вакъфски гедици, които са станали махлюл на вакъфа преди публикуването на този закон (чл. 9 от закона). Настоящият закон носи заглавие: „Временен закон за премахване на гедиците“. Той е обнародван в брой 1392 от турския Държавен вестник (Таквили-Векай) от 27-и Ребиюл-Еввел 1331 г. или 21 февруари 1328 (1912) г. и от тая дата е влязъл в сила.
