(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 26, с. 506-517)
Наскоро гледах филма „Убиец във времето“ („Looper“, 2012), в който основната история беше свързана с опитите на главният герой да убие самия себе си, но – себе си от бъдещето (след 30 години). Филмът се развива, когато пътуването във времето вече е станало възможно, но поради свързаните с това усложнения и парадокси, такива пътувания са строго забранени от закона. Порталите във времето се използват единствено от престъпни организации (Мафията), които извършват убийства на набелязани от тях цели чрез изпращането на последните назад във времето, където ги чакат наети в миналото убийци (loopers). Всички следи от убийството остават в миналото и не могат да бъдат разкрити. Използва се и съществуващата неспособност на правосъдната система от миналото да се справи с извършваните „исторически убийства“. Всеки един от наетите в миналото убийци сключва следната сделка: след изпълняването на определено количество поръчки за исторически убийства, той трябва „да затвори своя кръг“ като убие и самия себе си, изпратен му от бъдещето, като негова последна жертва. Последната жертва е той самият след 30 години, през които години той живее безгрижен живот, финансово осигурен с платените му за извършените убийства пари. На 30-тата година обаче сделката трябва да бъде изпълнена, като представители на мафията го изпращат (с 30 години) назад във времето, където неговото минало „аз“ го очаква, за да го убие. В конкретния случай, пресъздаден във филма, обаче главният герой убиец във времете в края на дадените му 30 години създава свое семейство и има свое малко дете. Макар и сключил посочената сделка, в края на безгрижните си 30 години той не желае да умре и връщайки се в миналото се опитва да намери начин да продължи своя живот, като едновременно с това и отмъсти на шефа на мафията (като убие неговото минало „аз“). Така главният герой на филма участва в „настоящето“ с две свои „версии“: минала и бъдеща. За всички зрители, обаче, главните герои са двама, а желаното от миналия „аз“ „самоубийство“ наподобява много повече на убийство на друг човек (бъдещия „аз“), макар и този човек да е самият убиец след 30 години в бъдещето.
Макар и футурологичен, филмът поставя няколко важни въпрос, основният сред които е:
1. Променя ли се идентичността на човека с времето?
Този въпрос, оказва се, е определящ и при разрешаването на един съвсем актуален (а не футурологичен) проблем, свързан с правното действие на предварителните указания за (не)лечение. Ето къде е приликата. Ако пациент остави указания за това какво да се прави с него при определени бъдещи заболявания, включително да не се пристъпва към лечение (предварителен отказ от лечение) или да се пристъпи към неговото умъртвяване (предварително указание за евтаназия), каква би била правната сила на подобни указания и доколко те обвързват лекуващия го лекар? Може ли „миналият аз“ да „убие“ настоящия пациент?
Именно този въпрос бих искал да разгледам в контекста на посочения по-горе филм.
Ако моята личност остава идентична във времето, то при възможност за пътуване във времето, аз бих могъл да се разпореждам валидно с тялото и с живота на моята текуща проекция в съответния момент от времевата линия, в който се намирам. В крайна сметка аз съм това, с което се разпореждам – разликата е единствено във времето. Моето пътуващо назад във времето „аз“ (нека го обозначим като „бъдещ аз“) и съществуващото в съответния исторически момент „аз“ (нека го обозначим като „минал аз“) са идентични. Решенията, взети от моя „минал аз“ за моя „бъдещ аз“ следва да бъдат юридически валидни и обвързващи за него, тъй като този, който взема решението, и този, за който се отнася то, са една и съща личност1. Те са идентични. Когато миналият ми „аз“ иска да убие бъдещия ми „аз“, става въпрос за самоубийство, а не за убийство. По същия начин, когато бъдещият ми „аз“ (върнал се в миналото) се опитва да убие моя своя минал “аз“, това също ще представлява акт на самоубийство. И двата случая можем условно да обозначим като историческо самоубийство. В първия случай със смъртта на бъдещия „аз“ миналият „аз“ ще ограничава продължителността на живота си в бъдещето2, а във втория – със смъртта на миналия „аз“ моментално ще престава да съществува и бъдещият „аз“.
Идеята за историческото самоубийство (евтаназия) би била логически безпротиворечива и убедителна, ако двата „аз“-а споделят желанието за смърт. Проблемите в конкретния филм, станал повод за настоящите разсъждения, обаче възникват поради това, че съществува разминаване във волята на миналия и бъдещия „аз“. И по-конкретно: „миналият аз“ иска „бъдещият аз“ да бъде убит, докато „бъдещият аз“ иска да продължи живота си, независимо от поетото от него в миналото (и в този смисъл „минало“) задължение за „историческо самоубийство3“. Pacta sunt servanda4 или определяща е променената воля?
Когато и двата5 „аз“-а съществуват в едно и също времево измерение – и двата „аз“-а са „текущи“, оказва се че те могат да имат различна воля и волите им да си противоречат. Това всъщност не е чак толкова трудно да се проумее, тъй като почти всеки един от нас си спомня за случай, при който впоследствие е преценявал като много глупаво или като напълно неправилно решение, което уверено е взел в един предходен (минал) момент. Въпреки това „разминаване във волята“ за правото ние оставаме един и същ човек (един и същ правен субект). Този, който е изтеглил заем или е поел определено задължение, колкото и глупаво да е постъпил и колкото впоследствие да съжалява за това, е същият този човек (правен субект), който се чуди сега как да изпълня задължението си за връщане на заема… Длъжникът запазва качеството си на длъжник, независимо от това дали променя своята воля. Волята е динамична категория, която може да се променя с времето, но тази промяна не се отразява върху моята идентичност, включително върху идентичността ми като правен субект. Поне по сега действащото право „миналият аз“ и „бъдещият аз“ са един и същ правен субект, а следователно и убийството на бъдещия „аз“ от миналия „аз“ ще представлява самоубийство, а не убийство.
Промяната във волята на едно лице обаче има значение, особено що се касае до неговия живот. Волята за живот е специфичен вид воля, различаваща се от волята за участие в гражданския оборот. Това разкрива и разликите между предварителните договори, с които се поема юридически валидно задължение за сключването на бъдещ договор, от предварителните указания за лечение, с които се извършва предварителен отказ от животоспасяващо или животоподдържащо лечение.
Ако моята личност се променя във времето, променяйки убежденията си, а от там – и волята си, то тогава миналите ми решения не са в истинския смисъл на думата „мои“ решения. Бившата ми (миналата) ми личност не е „моята“ (настоящата ми) личност. Аз съм моята текуща личност. Ако две исторически, „мои“ личности се окажат в едно и също текущо време, те ще са две различни (отделни) личности и всяко посегателство от едната спрямо другата ще бъде посегателство спрямо друга (различна от нея) личност. Ако това посегателство се изразява в умъртвяване на едната личност от другата, ще е налице убийство, а не самоубийство. Миналата ми личност не може да се разпорежда с бъдещата, тъй като тя не се разпорежда със себе си, а с друга личност. Всяка личност може да се разпорежда „текущо“ със самата себе си, но не и „предварително“ с бъдещата личност, в която ще се превърне.
Както беше посочено и по-горе становище за променящата се във времето личност (ние не сме една и съща личност през целия си живот, а поредица от заменящи се във времето личности) би създало твърде голяма несигурност в правния оборот, тъй като би превърнало понятието за правен субект от перманентно качество във временно състояние. В това становище обаче има смисъл и логика, които се опитват да отчетат динамиката в личността като фактор за промяна на идентичността. Когато с течение на времето съм променил волята си (в случая да живея или да умра), то аз съм променил и себе си – вече не съм онзи, който е имал друга воля. В този смисъл е и законовата недопустимост на предварителния отказ от субективно право: никой не може да се откаже от нещо, което все още не притежава. Такъв отказ освен, че няма предмет, в известна степен ограничава и правоспособността на лицето – то се лишава от възможността да придобие в бъдеще съответното право. От философска гледна точка остава съмнение доколко отказващият се не се отказва от името на друг?
Отказът от лечение, макар и да не е отказ от право, тъй като лечението е фактически осъществявана последователност от медицински интервенции, също поставя твърде много въпроси, когато е „предварителен“. Предварителният отказ от лечение, от една страна, е отказ от лечение, което все още не е предложено, а от друга страна, то дори изпреварва качеството „пациент“ на отказващия се. Последният се отказва преди още да е станал пациент, преди да е попаднал в ситуацията, в която се поставя въпроса за наложителността на предварително отказаното от него лечение. Подобен „предварителен“ отказ от лечение всъщност е преждевременен. За да бъде юридически релевантен, отказът трябва да бъде повторен (да се извърши нов отказ) вече от пациента в конкретната ситуация, в която се налага и предлага отказваното лечение.
Тези разсъждения са валидни дотолкова доколкото в едно и също време имаме само един „текущ“ аз.
Ако обаче, както е във филма „Убиец във времето“, едновременно съществуват два „аз“-а на едно и също лице с различни воли никой от тях няма предимство пред другия с оглед текущото си състояние. Всеки един от тях, въпреки съществуващата между живота им зависимост, има право автономно да се разпорежда само със „себе си“, но не и „с другия“.
На практика (в настоящето) не би могло да се стигне до подобен сблъсък на воли – тъй като пътуването във времето е невъзможно. Възможно е обаче в текущият момент личността на „аз“-а да липсва – например при т. нар. некомпетентен пациент, а миналата й воля да е пренесена във времето чрез определена форма на материализация (например предварително дадени указания за бъдещо лечение), предназначена именно за текущата ситуацията (в която се намира „отсъстващият“, некомпетентният пациент).
Предварително изразената воля на пациента би била най-полезна именно в ситуацията, когато текущият „аз“, явяващ се бъдещ с оглед на изразената в предварителните указания воля, е фактически некомпетентен да вземе решение за лечение в актуалната ситуация, в която се намира. Може ли пациентът предварително да се „подготви“ като предвиди съответната ситуация и като даде предварителни инструкции за това, което трябва и не трябва да се прави с него и неговото тяло? Може ли компетентният минал „аз“ да обвърже „във времето“ некомпетентния бъдещ „аз“ с извършването/неизвършването на определена медицинска интервенция? Може ли миналият „аз“ да вземе предварително решение за нелечение или дори за (ускорено) умъртвяване на некомпетентния бъдещ „аз“, когато той страда от нелечимо заболяване? И няма ли това да представлява морална и юридическа дилема, аналогична на тази на „убийците във времето“?
2. Предварителните указания за лечение
Предварителните указания за лечение имат именно за цел да посочат каква би била волята на пациента в момента, в който той няма да е фактически способен да я изрази сам. Възраженията срещу юридически обвързващата сила на подобни предписания за бъдещо лечение са няколко:
– изразената в тях воля е минала (бивша) воля, фиксирана към момента на тяхното даване, а не бъдеща (актуална) воля на фактически неспособния пациент („минала воля за бъдещо действие“). Твърдението, че това е волята на пациента, не отговаря на истината, тъй като очевидно в актуалната ситуация пациентът не е в състояние за изрази своята воля. Неспособността води до липса на воля. Некомпетентният пациент няма воля, тъй като не може да изрази такава. Предварително изразената воля може да има значение единствено на критерий за преценка на това каква би била предполагаемата воля на пациента, ако той можеше да изрази такава в актуалната ситуация;
– предварително изразената воля няма да бъде информирана воля. Към момента на даване на предварителните указания за лечение лицето все още не е пациент с оглед на лечението, за което се отнася неговата воля. То прави своя избор с оглед на алтернативите, които са му представени към момента на даване на предварителните указания. Това обаче може да не са алтернативите, с които то ще разполага в актуалната ситуация, в която се налага осъществяването на лечението. Възможно е някои от алтернативите да отпаднат, а други – да възникнат допълнително (например в резултат от развитието на медицината и отхвърлянето на едни лечения и утвърждаването на нови). В този смисъл предварителният избор на (не)лечение се извършва по правило при неточна и недостатъчна информираност. Това отхвърля разглеждането му като акт, който обвързва абсолютно и безусловно лекуващия лекар и лечебното заведение, които следва да осъществят съответното лечение;
– предварителната воля е воля за друг, а не воля за себе си: става въпрос за воля за несъществуваща ситуация при невъзможност за преценка на значимата в нея информация, както и на множеството други неизвестни фактори, които могат да доведат до формиране на различна актуална воля у пациента, противоречаща на дадените от него предварителни указания. Човешката презумпция, че ние най-добре знаем какво искаме за себе си, предполага, че знанието и искането се осъществяват в един и същ момент във времето. Когато искам нещо за в бъдеще, аз не разполагам с достатъчно знание. Бъдещите решения изискват бъдещо знание. Настоящото знание не е достатъчно. Поради това моята текуща воля с оглед на бъдещето е по-скоро мое предположение за това каква най-вероятно би била моята воля в описваната от мен бъдеща ситуация. Това обаче не означава, че аз бих имал идентична воля в вече настъпилата бъдеща ситуация.
Като се изхожда от посочените възражения, може би най-правилният законодателен подход спрямо предварителните указания за лечение е този, който ги допуска, без да им придава абсолютно обвързваща юридическа сила. Дори и когато предварителните указания са дадени след обстойна консултация с лекар (интензивно информирано съгласие с оглед на бъдещо (не)лечение) и в квалифицирана форма за действителност (нотариално заверено съдържание и подпис), те остават единствено предположения, „указания“ за предполагаемата бъдеща, а не „инструкции“, „заповеди“, антиципирани „волеизявления“. Те следва да се преценяват с оглед съществуващите различия в съответната медицинска ситуация, както и с оглед на нововъзникнали в резултат от развитието на медицината алтернативи (методи на лечение), с които лицето, оставило указанията, не е било запознато.
3. Кой преценява?
Кой обаче в този случай следва да преценява каква би била актуалната воля на пациента, съобразявайки оставените от него указания? Става въпрос за една изключително трудна и изключително важна преценка, касаеща не само телесната неприкосновеност на пациента (неговото тяло, „самотяло“), но и начина на неговото самоопределяне (неговата личност, самоличност). Кой да реши как бих постъпил аз в съответната ситуация, след като фактически не мога да го направя? Този въпрос съдържа в себе си и питането: кой да реши кой съм аз в съответната ситуация?
При търсенето на отговора, правото би могло да предложи няколкото възможни разрешения:
– преценява се от лекаря: лекарят е експертът в лечението и той следва да прецени дали има смисъл от съответното лечение, какъв ще е неговият ефект за здравословното състояние на пациента и как то би било възприето от пациента, ако последният беше способен да изразява компетентна воля. Това разрешение, обаче, като че ли е най-неприемливо, тъй като лекарят не винаги познава достатъчно добре своя пациент, за да прецени каква би била неговата предполагаема воля6 относно предлаганото и възможното лечение. Лекарят е експертът, който предоставя информацията за възможните алтернативи на лечение и нелечение и свързаните с тях последици за здравословното състояние на пациента. Той следва да препоръча и предложи най-доброто за пациента според него лечение в конкретната ситуация. Изборът между предложените алтернативи обаче не е избор на лекаря, а на пациента. Именно последният следва да прецени доколко да се подложи на съответната медицинска интервенция или да понесе последиците от болестта. В случаите, когато пациентът фактически не е в състояние да изрази своята воля, последната може да бъде „предположена“ най-успешно от лице, което в най-голяма степен познава пациента. А това по правило са членовете на неговото семейство. И така стигаме до второто възможно разрешение:
– решението се взема от семейството: предполага се, че членовете на неговото семейство в най-голяма степен познават убежденията и нагласите му, за да преценят каква е неговата предполагаема воля7. Това разрешение обаче е приложимо единствено в случаите, когато има единомислие в семейството. Когато между отделните членове на семейството съществува разногласие, както и в случаите, когато лекуващият лекар (лечебното заведение) не може да се свърже с част от семейството на некомпетентния пациент, на практика се стига до невъзможност за прилагане на предлаганото разрешение. Възниква и въпросът относно обхвата на понятието за семейство, както и за това дали степента на близост е критерий, въз основа на който по-близките роднини да изключват по-далечни роднини на некомпетентния пациент8. В този контекст се поставя въпросът дали не е по-добре пациентът изрично да посочи лице, което да изрази воля за (не)лечение вместо него в случаите, когато това се налага, а той самият е некомпетентен? Така волята компетентният пациент (макар и „от миналото“) е той да бъде представляван („в бъдещето“) не от всеки от членовете на семейството си, а от конкретно посочения от него здравен пълномощник. Не крие ли обаче едно подобно допускане сериозна опасност от злоупотреба, последиците от които засягат необратимо такива основни обществени ценности каквито са човешкото здраве и живот – здравето и живота на представлявания некомпетентен пациент? Не трябва ли всъщност решението да се вземе или проконтролира от органа, който основно е натоварен със защитата на правата на човека?;
– преценява съдът: възможно законодателно разрешение при възникването на спор или съмнения между лекуващия лекар (лечебното заведение) и здравния пълномощник или между членовете на семейството на пациента и здравния пълномощник, е провеждането на съдебно производство, за да се установи каква е действително предполагаемата воля на пациента. В това производство ще могат да бъдат представяни различни доказателства относно убежденията, ценностите и нагласите на пациента от значение при преценката на предполагаемата му воля в конкретната (актуална) ситуация, в която следва да бъде взето решение дали да се пристъпи към съответното лечение или то да бъде отказано/преустановено.
Този подход е възможен и би могъл да удовлетвори нуждите на практиката в случаите, когато вземането на решението търпи отлагане: например предприето е животоспасяващо лечение, в резултат на което животът на пациента е съхранен и може да се поддържа във времето чрез използването на медицинска апаратура. В този случай животоподдържащото лечение може да бъде продължено във времето, за да се изчака окончателното вземане на решението на съда относно предполагаемата воля на пациента.
В други случаи обаче, когато осъществяването лечение не е животоспасяващо и има еднократен характер (не е съчетано с постоянно животоподдържащо медицинско въздействие), то може да не търпи отлагането, което изключва ефективността на евентуалното ангажиране на съда в преценката относно предполагаемата воля на некомпетентния, но непоставен под запрещение пациент. Колкото и да е бързо едно съдебно производство, съществуват случаи, в които болестта е по-бърза и решението трябва да бъде взето своевременно („веднага“). Именно това са и най-трудните за решаване случаи в практиката. И тъй като подобни решения са свързани с огромна отговорност, касаеща живота на определено човешко същество, никой не бърза с тяхното вземане. Може би единствената възможна препоръка в тези случаи, при наличието на оспорване на решението на пълномощника от роднини на некомпетентния пациент, е да се направи всичко, което е необходимо за поддържане на текущото състояние на пациента до преодоляването на възникналото противоречие в рамките на специално уредено, бързо съдебно производство, което в максимално кратки срокове да даде отговор на поставения пред него въпрос относно това каква е предполагаемата воля на конкретния некомпетентен пациент в конкретно възникналата за него медицинска ситуация. Става въпрос за един доста тежък, но наложителен избор, касаещ автономността и правото на самоопределение на некомпетентния пациент. Въпрос, от който правото не трябва, а и не може да абдикира.
Бележки под линия:
1 От юридическа гледна точка – те са един и същ правен субект.
2 По този начин би могло да се осъществи и предварителна историческа евтаназия. Самият пациент, но чрез своя „аз“ от миналото слага край на нежелания и възприеман от него като недостоен живот в бъдещето.
3 Той се е съгласил да бъде убит от самия себе си след 30 години.
4 От латински език – „Договорът трябва да се спазва“. Сентенцията изразява провъзгласения в чл. 20а, ал. 1 ЗЗД принцип, според който: „[д]оговорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили“.
5 Всъщност това е разгледаният във филма случай, но веднъж допуснали пътуване във времето, няма ограничения за броя на историческите „аз“-а, които да споделят един общ времеви момент. Възможно е и разминаване между няколко (повече от два) исторически „аз“-а. От гледна точка на предварителните указания за лечение това означава, че пациентът е оставил няколко противоречащи си указания за това как да се постъпи при лечението му в бъдеще. Това противоречие при предварителните указания се разрешава юридически в полза на по-късно направеното във времето. Но това разрешение се дава от позицията на бъдещето – ако в един бъдещ момент бъдат представени противоречиви указания за лечение. Дали по същия начин следва да се постъпи при изследване на проблема от гледна точка на миналото? В този случай актуалната воля на миналия „аз“ е неговата текуща за съответния исторически момент воля и тя би следвало да има предимство пред „бъдещата му воля“. Допуснем ли обаче пътуване във времето и съвместно съществуване на два различни исторически „аз“-а нещата излизат от познатите ни схеми на мислене и се превръщат в поредния времеви парадокс…
6 Той трябва да познава здравословното му състояние, но не и неговите убеждения, ценности и нагласи относно това как и до къде следва да бъде проведено лечението. Волята на пациента в този смисъл трябва да бъде изразена изрично.
7 В този смисъл е и разрешението, дадено в чл. 162, ал. 3 ЗЗ, където се посочва изрично, че лицето, изразяващо информирано съгласие от името на психично болен пациент, се избира от съда измежду кръга на неговите близки.
8 Подобна идея може да бъде открита при послесмъртното донорство и изискването на чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗТОТК за уведомяване на определен кръг лица-роднини на починалия и изчакване в разумен срок на евентуалния им отказ за извършване на вземане. В посочената разпоредба обаче не е уточнено изрично дали посочените три групи лица се уведомяват последователно или кумулативно, как се процедира в случаите на противоречие между волята на лица от един и същ или от различни букви на разпоредбата, както и как в тази ситуация се преценява изтичането на разумния срок, в който следва да бъдат получени евентуалните откази. De lege ferenda следва да бъде възприето разрешението, според което се уведомяват лицата от възможно най-първия кръг съгласно чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗТОТК, с които лечебното заведение може да се свърже при полагане на дължимата грижа в съществуващия за всеки конкретен случай разумен с оглед постигането на целите на трансплантацията срок. Ако в този срок лечебното заведение може да се свърже с лица, попадащи в по-заден ред, макар и да съществуват лица от по-преден, и последните не представят писмен отказ, то законът следва да позволява пристъпването към вземане на органи, тъкани и клетки за целите на трансплантацията. Достатъчно следва да бъде наличието на писмен отказ от едно от уведомените лица от най-предния в конкретния случай ред (редът, чийто представители лечебното заведение е могло да уведоми в разумен срок, преценен във всеки конкретен случай, при полагане на дължимата от него грижа), за да не се пристъпи към послесмъртно донорство. При липсата на отказ от лицата от по-преден ред, които са били уведомени в разумен срок, законът би следвало да позволява пристъпване към послесмъртно донорство, независимо от съществуването на писмен отказ от страна на роднини от последващ съгласно чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗТОТК ред.
