Правото на смърт (юридически аспекти на евтаназията)

1. Въведение

Проблемът за легализиране на евтаназията не е нов. Този въпрос е особено актуален днес, когато правата на човека достигат едно по-високо ниво в тяхното признаване.

Какво представлява евтаназията? Самото понятие произлиза от гръцките думи eu, което означава добър, и thanatos – смърт. Давани са много определения за тази дума, но смисълът, който се влага в нея е един и същ: отнемане на живота с медикаменти от лекар по желание на безнадеждно болен¹.

За първи път това понятие се употребява от Франсис Бейкън в съчинението му “За достойнството и напредъка на науката” през XVII век. В него се дава определение на “леката смърт”. През XIX век с терминът „евтаназия” се дефинира убийство, извършено от съжаление към жертвата.

Умъртвяването на болни, с цел облекчаване на страданията им е известно от дълбока древност. В Спарта са били убивани децата, които са се раждали слаби и болни, както и старците, които изпадат в състояние, превръщащо ги в тежест за семействата им. Много от тях са били оставяни в планините, където умирали сами, за да не бъде престъпян нравствения закон, забраняващ извършването на убийства. Подобна практика е била позната и сред етруските и траките, индианските племена, както и в Америка, Африка, Япония и Австралия, а по-късно и при ескимосите. Тези убийства погрешно са определяни като евтаназия. В посочените примери става дума за умъртвяване, при което не се обръща внимание на безболезненото причиняване на смъртта². В по-нови времена са придобили печална известност случаите на злоупотреба с евтаназията в Германия след 1933 г. Нацистката програма за унищожаване на неизлечимо болни, както и на представители на “расово непълноценните” народи била заложена в декрета за “Защита на здравата нация”. Въпреки че се използва термина евтаназия, в него се влага много по-различен смисъл, защото по този начин се прикриват случаи на експериментиране, стерилизация на хора с физически и психически увреждания и други. Самата практика е водила до евгеника, а от там и до геноцид³.

Трябва ли да бъде легализирана евтаназията? Това е доста сложен въпрос, обсъждан и от българския законодател⁴. За съжаление, въпреки огромния напредък на науката, все още съществуват болести, чието лечение не е познато на съвременната медицина, затова в много държави евтаназията е получила своята правна регламентация, докато в други тя е забранена и за нейното осъществяване се предвиждат различни по размер наказания. Не може да бъде разглеждан само юридическият аспект на този проблем без да се засегне и неговата философска страна, защото евтаназията засяга най-вече човека като личност. Няма как да бъдат пропуснати и морално-етичните аспекти на евтаназията, доколкото тя се явява като разделителна граница между умишленото убийство и един високо хуманен акт.

 

2. Исторически бележки

Първите опити за легализиране на евтаназията са направени още през 1906 г. в щата Охайо, но не се стига до приемането на закон. През 1935 г. в Лондон е създадена първата международна организация на защитниците на евтаназия, а през 1958 г. Гленвил Уилямс, професор по правораздаване в Окфордския Университет, публикува изследване на тема “Светостта на живота и наказателното законодателство”, в което предлага доброволната евтаназия да бъде прилагана по отношение на някои категории пациенти. През същата година Лаел Уентърбакер пише книгата “Смъртта на един човек” (Death of a Man), в която авторката описва как е помогнала на своя съпруг да извърши самоубийство. През 1967 г. в САЩ е съставено първото с света “завещание, подлежащо на изпълнение докато е жив завещателя”, т.нар. living will⁵. През 1968 г. специалисти от медицинския факултет на Харвардския Университет правят предложение човек да се счита за жив, докато функционира главният му мозък, а след като необратимо се изгубят функциите на мозъка, той да бъде признат за мъртъв. 70-те години на XX век отбелязват началото на сериозната борба за признаване правото на смърт. Водени от тази идея, през 1973г. Американската болнична асоциация съставя “Бил за правата на пациента” (Patient Bill of Rights), в който е предвидено правото на болния да се откаже от процедурите, които го поддържат жив. През 1974 г. в САЩ е създаден първият хоспис, чиято единствена задача е да се полагат грижи за безнадеждно болни пациенти до края на тяхното физическо съществуване. През 1975 г. в Холандия са публикувани за първи път препоръки за безболезнена смърт. През 1976 г. е проведен първият конгрес на асоциациите на поддръжниците на евтаназията, а 2 години по-късно в Лондон и Ню-Йорк е поставен спектакъл, чиято тема била правото на смърт. През 1980 г. Папа Йоан Павел II публикува “Декларация за евтаназията”, в която забранява на католиците да извършват “убийство от милосърдие”, но им е позволено да използват каквито и да е средства за борба с болестта, както и да отказват лечение с медикаменти, които представляват необичайни средства за поддържане и продължаване на живота им. През 1981 г. излиза от печат книга, която представлявала ръководство за извършване на самоубийства – “Let Me Die Before I Wake” (Разрешете ми да умра преди да се събудя), а през същата година Световната медицинска асоциация признава „правото на достойна смърт” в своята „Декларация за правата на болния”. През 1988 г. американското списание за медицина “Journal of the American Medical Association” публикува анонимна статия, в която лекар описва как е направил смъртоносна инжекция на онкологично болен пациент. Въпреки предприетите мерки за установяване на автора, той не бил открит.

Трябва да се отбележи, че през 1987 г. по време на Световната медицинска асамблея в Мадрид е приета „Декларация за евтаназията”, според която лишаването от живот на пациент, макар и осъществено по негова молба или на неговите близки не е етична, но в същото време това не изключва необходимостта лекарят да проявява уважително отношение към желанието на болния да не бъдат прекъсвани естествените процеси в терминалната фаза на неговото заболяване.

През 1990 г. се поставя началото на дългогодишната работа на световно известния американски лекар Джак Кеворкян, който е помогнал на много неизлечимо болни да прекратят своя живот. През 1999 г. той е осъден на лишаване от свобода между 10 и 25 години за смъртоносна инжекция, която е направил на свой пациент, като делото му било записано на видео и показано по някои от телевизионните канали⁶. Интересното е, че вследствие на дългогодишната борба на правозащитните организации, през 1990 г. Конгресът на САЩ прима Patient Self–Determination Act (Закон за правото на пациентите на самостоятелно решение), разрешаващ на болните да се отказват от процедури, които поддържат техния живот.

През 1993 г., съвсем неочаквано, защитниците на евтаназията получават подкрепата на американския президент Бил Клинтън и неговата съпруга Хилари, малко след смъртта на тежко болния баща на Хилари⁷. 

Освен медицински и юридически, евтаназията е и религиозен проблем. Категорични противници на нейното осъществяване са както християните, така и мюсюлманите⁸.

Законодателствата на някои държави, както и научните изследвания в медицината, правото, философията и други области боравят с понятията активна и пасивна, както и доброволна и принудителна евтаназия. Това налага дефинирането на 4-те й вида. Активна е тази евтаназия, при която процесът на умиране е подпомогнат от лекар, с цел съкращаване на живота чрез действия, докато при пасивната, смъртта настъпва като резултат от прекратяването или неприлагането на реанимационни и/или животоподдържащи мерки. Принудителната евтаназия се осъществява при пациенти, които нямат възможност да изразят волята си (например поради тежки вродени дефекти), в този случай решението зависи от представителите на болния или от представител на властта. При доброволната евтаназия, пациентът сам изявява желание неговият живот да бъде прекратен⁹.

Съществуват редица международни асоциации, които се занимават с изследвания в областта на евтаназията¹⁰. Една от най-големите и влиятелни е The World Federation of Right To Die Societies (Световна федерация за правото на смърт), която е основана през 1980 г. и обединява 40 организации от 23 държави.

 

3. Евтаназията в законодателствата на различни държави

Противоречивите възгледи за евтаназията от медицинска, морална и юридическа гледна точка получават и противоречива оценка от различните законодателства. Някои държави въобще не регламентират възможността да бъде осъществена евтаназия, докато други изрично я разрешават или забраняват. В някои държави могат да бъдат открити разпоредби в наказателните закони, предвиждащи привилегировани състави за убийство, извършено от състрадание към жертвата. Възможността да бъде прекратен живота на тежко болни пациенти съществува в Холандия, Белгия, Франция¹¹, Швейцария, Япония, САЩ (само щата Орегон), Италия, Уругвай, а в други страни се срещат инцидентно казуси, които отразяват отношението, което определена държава придава на евтаназията. Трябва да се направи уточнението, че в много законодателства съществува възможност да се подпомогне самоубийството на друго лице, а в някои държави, макар и да не е регламентирано изрично, евтаназията се разрешава, тъй като не се предвижда наказание за нейното осъществяване. Тези особености на възприетите законодателни техники правят данните доста противоречиви^{12, 13}.

Първата държава, която правно регламентира евтаназията в своето законодателство е Швейцария. Законът за „убийство от милосърдие” е приет през 1941 г. Няколко десетилетия след като е приет, този закон става причина в Швейцария да бъде развит т. нар. „смъртен туризъм”¹⁴. Въпреки специалния закон, чл. 114 от швейцарския НК съдържа привилегирован състав за убийство по молба на жертвата. Този текст се прилага, когато не е осъществена евтаназия по съответния ред.

Евтаназията е легализирана и в Япония още през 1962 г., но на практика там правото на смърт се реализира много трудно, поради тежките условия, които законът установява. Именно бюрократичните пречки са причината местният закон да не добива особена популярност.

Най-подробна уредба на правото на смърт съдържа законодателството на Холандия¹⁵. Законът за евтаназията и подпомагането на самоубийството е приет през 2001 г. от Сената с 46 гласа “за” и 28 “против”. Интересното е, че в Холандия евтаназията се практикува от близо 35 години, като преди нейното декриминализиране, се е предвиждало наказание до 12 години лишаване от свобода, но няма нито един осъден по подобно обвинение. До 1985 г. е функционирала Национална комисия по евтаназията, която е давала препоръки относно дейностите свързани с осъществяването на евтаназия. По данни от различни източници животът на около 3 000 души годишно е бил прекратяван от лекари по желание на самите пациенти. Именно тази практика е наложила стабилната законова уредба. В закона са поставени различни условия, при наличието на които би могла да бъде осъществена евтаназията. Необходимо е болестта на пациента да бъде неизлечима и да му причинява постоянни и непоносими мъки, а той да е отправил писмена молба животът му да бъде прекратен. Важно условие е пациентът да е вменяем и да е навършил 16 години. По изключение се допуска евтаназията на лица навършили 12 години, но със съгласието на родителите им. Решаващ орган дали да бъде предприета евтаназията е лекуващият лекар на пациента. Въз основа на разглеждания закон в момента функционират и редица контролни органи¹⁶. През последните месеци сериозно се обсъжда възможността да бъде осъществявана евтаназия на новородени с тежки анатомични дефекти, които не биха им позволили нормално развитие в бъдеще.

В Белгия условията са подобни. Законът за евтаназията от 2002 г. изисква пациентът да е пълнолетен или еманципиран непълнолетен, който да е отправил в присъствието на свидетели мотивирана молба до лекар за осъществяване на евтаназия. Физическото страдание, което изпитва болният трябва да е нелечимо. В задължение на лекаря е да се консултира с друг специалист, в повечето случаи психиатър, както и да даде вярна информация на своя пациент за възможностите, които той има за лечение. Контрол се осъществява от Федерална комисия за преценка и контрол, която се състои от лекари и юристи. Комисията изготвя специални бланки, върху които да бъде написана молбата. Тези бланки се предоставят на лекарите, които заявят желание да използват такива. Това помага да бъдат контролирани всички случаи на осъществяване на евтаназия¹⁷.

Аналогични са били изискванията, които е поставял и австралийският Закон за правата на смъртно болните¹⁸, който е действал в Северните територии на страната до 1997 г., когато е отменен от австралийския Сенат. Защитниците на евтаназията в тази страна не са малко. През 2002 г. поддръжниците на правото на смърт са раздавали безплатно пакет, който е съдържал сънотворна таблетка (Aussie Exit Bag). В съответствие с австралийските закони подтикването към евтаназия се счита за противозаконно като съдействие към самоубийство. За да бъде избегнато наказателно преследване, наборите за самоубийство са се раздавали без инструкция за употреба. Там за първи път е изобретена и машина с помощта на която се извършва евтаназия. Тя е дело на Филип Ничке, известен поддръжник на евтаназията в Австралия¹⁹.

В Италия условията са подобни. Там е предвидена възможност да бъде прекратяван животът и на душевноболни лица. В последният случай се изисква съгласието на техните роднини. Разрешението за извършване на евтаназия се дава от специални комисии, назначени от Министерството на здравеопазването, които включват лекари и юристи.

Доста въпроси поставя законът “Смърт с достойнство” (Death with Dignity Act) на щата Орегон (САЩ). Жителите на щата през 1994 г. одобряват на референдум приемането на този акт, като по този начин Орегон става първият щат, който признава правото на евтаназия. Преди него въпросът неуспешно е поставян на референдуми в Калифорния и Вашингтон. Правени са много опити да бъде отменен този закон като малко след неговото приемане съдията Майкъл Хоган (Michael Hogan), приел мотивите на ищцата Дженис Елснър (Janice Elsner) и постановил, че законът за „Смърт с достойнство” не защитава безнадеждно болните пациенти, които не желаят да бъдат евтаназирани, затова противоречи на Американската Конституция. В отговор, през октомври 1997 г. Федералният апелативен съд на 9-ти окръг (The Ninth US Circuit Court of Appeals) анулирал постановлението на съдията Хоган, а Върховният съд отказал да разгледа това решение²⁰.

В закона на Орегон²¹ има изискване пациентът да бъде на възраст над 18 години, да е постоянно пребиваващ в щата, да страда от смъртоносна болест и да му остават по-малко от 6 месеца живот. Освен това е необходимо той да е отправил една писмена и 2 устни молби до лекаря да му бъде предписано смъртоносно лекарство. Лекарят, който вземе решение да бъде осъществена евтаназия трябва да потвърди диагнозата и да консултира пациента си с психиатър²². След това, диагнозата трябва да бъде потвърдена и от втори лекар. Създадено е и специално задължение за отчетност на лекарите, които практикуват евтаназия, да докладват писмено на здравните служби в щата за смъртоносните лекарства, които са предписали²³.

В много от щатите е предвидена възможността единият съпруг да взема решение за прекратяване или продължаване на живота на другия съпруг, когато последният се намира в безнадеждно състояние²⁴.

Всъщност, проблемът засяга не само един щат. Още преди близо 50 години в САЩ получава разпространение особен вид завещание, което подлежи на изпълнение преди физическата смърт на подписалото го лице, т. нар. living will. Законодателствата на много щати допускат изготвянето на такива завещания, а на определени места се изисква те да бъдат периодично потвърждавани, като на “завещателят” е разрешено по всяко едно време да отмени това завещание. Характерно е, че тези завещания са адресирани до лекари, затова и често те се наричат advanced directives for physicians²⁵. В тях се посочват името или имената на лица, които могат да вземат решение за провеждане или прекратяване на процедурите, които поддържат човешкия живот. Най-често на изпълнение подлежат тези “завещания” на болни, които се намират в терминален стадий на нелечима болест. На американците им е признато и правото да се ползват от подкрепата на своите близки при решаване на подобни въпроси, дори и без да имат living will. Това може да стане само в случай, че не е налице мозъчна дейност и тя не може да бъде възстановена. В тези случаи също се приема, че се реализира правото на смърт.

Правото на смърт е предмет на широко обществено обсъждане в САЩ още през 70-те години на миналия век. Тогава вниманието е привлечено от два съдебни процеса. Първият от тях започва през 1975 г., когато бащата на Карън Ан Куинлан се обръща към съда с молба да бъде разрешено изключване на животоподдържащата апаратура на дъщеря му, тъй като за нея били изгубени всякакви възможности да формира воля, както и да контактува с външния свят. Върховният съд на щата Ню-Джърси, позволява на лекарите със съгласието на близките на болната да изключат животоподдържащите й системи без страх от наказателно преследване²⁶.

Вторият емблематичен съдебен процес е делото “Cruzan v. Director, Missouri Department of Health”. Интересното в посоченото дело е фактът, че пострадалата при пътен инцидент²⁷ Нанси Крузън не била изготвила living will, но нейна приятелка потвърдила, че Нанси Крузън многократно преди катастрофата е заявявала, че не би искала да живее, ако някой ден тялото й просто вегетира. На основата на тези показания, както и на данните, получени от лекари, щатският съд разрешил да бъде спряна животоподдържащата апаратура. По протест на генералния прокурор на Мисури, Върховният съд на щатско ниво се произнесъл, че заинтересоваността на щата в съхраняване живота на Нанси Крузан е по-голяма, отколкото нейното право да се откаже от поддържащите живота й процедури, като съдът предписал продължаване живота на болната до нейната физическа смърт. Родителите на Нанси не се отказали и се обърнали към Върховния съд на САЩ, който се съгласил да разгледа жалбата им. В подкрепа на Лестър и Джойс Крузан се обявили Американската медицинска асоциация, Американската академия по неврология, Американската асоциация на медицинските сестри и Обществото за защита правото на смърт. На 25-ти юни 1990 г. Върховният съд с 5 срещу 4 гласа постановил, че родителите на Нанси не са представили ясни и убедителни доказателства, че тяхната дъщеря действително не иска да живее, когато мозъкът й не функционира, като делото било върнато на първоинстанционния съд, който започнал разглеждането му от начало. На 14-ти декември същата година съдията Чарлз Тиил (Charles Teel, Jr) приел нови аргументи от родителите на Нанси Крузан, които счел за ясни и убедителни. Още същия ден, лекарите изключили поддържащата живота апаратура и на 26-ти декември Нанси починала. Тези дела били в основата през 1991 г. да бъде приет федерален закон, който задължава болниците и други медицински учреждения да информират пациентите за законите на съответния щат, които се отнасят до съставянето на living will.

В резултат от решението на съда в Ню-Джърси и това на Върховния съд на САЩ борбата за “право на смърт” е подета от множество организации. В домовете за инвалиди се създават комитети по етика, а постепенно законодателните събрания на отделните щати започват детайлно да регламентират съставянето на “завещания, изпълнявани приживе”. Към момента възможността да се създаде подобно “завещание” е призната във всичките 50 щата, както и във федералния окръг Колумбия²⁸.

Във Франция през 2005 г. е приет Закон за правото на смърт на тежко болните. Интересен е фактът, че преди няколко години, бившият министър на здравеопазването Бернар Кушнер призна, че докато е бил лекар по време на войните в Ливан и Виетнам е практикувал евтаназия, като е помагал да умрат на тези, които са страдали жестоко и не са имали шансове да оцелеят²⁹.

В Колумбия вече се е стигало до прецедент. На 20-ти май 1997 г. Върховният съд на страната дава разрешение да бъде извършена евтаназия на безнадеждно болни пациенти, които ясно са изразили своята воля. Сега в Колумбия съдилищата разглеждат и решават всеки подобен случай поотделно, защото няма законова регламентация, като и в момента евтаназията в тази страна се счита за престъпление³⁰.

В Канада евтаназията е забранена, но самоубийството не. В стремежа си да привлече внимание към нуждата от легализиране на евтаназията 78-годишен канадец извършва публично самоубийство, малко след като дава пресконференция, на която споделя, че повече не може да живее с болките, които изпитва³¹.

В ЮАР евтаназията е криминализирана, но според данни на Медицинската асоциация на страната, над 12 % от лекарите са помагали на свои болни пациенти да умрат.

По неофициални данни евтаназия се практикува и в Русия³². Исторически, в НК от 1922 г. за кратко е съществувала разпоредба, която е предвиждала освобождаване от наказателна отговорност за убийство, извършено от състрадание към жертвата. В момента осъществяване на евтаназия не се допуска, като в чл. 45 от Закона за защита здравето на гражданите се забранява на медицинския персонал да извършва евтаназия. Според чл. 1, т. 5, раздел 1 от Етичния кодекс на руските лекари³³ не бива да се допускат каквито и да било форми на жестокост или унижаване на човешкото достойнство, а в чл. 8, т. 2, раздел 2 се отбелязва, че лекарят е длъжен да уважава честта и достойнството на пациента, като грубото и нехуманно отношение към него са абсолютно недопустими³⁴. Трябва да се отбележи обаче, че чл. 14 на Етичния кодекс забранява всички форми на евтаназия. В съдебната практика е разглеждан казус, засягащ убийство, извършено от състрадание към жертвата, но тези мотиви не са били приети като смекчаващо отговорността обстоятелство.

В Швеция евтаназията е забранена, но случаите, когато такава е била извършвана не са малко. Така, през 1997 г., местен защитник на евтаназията е бил осъден на лишаване от свобода за убийството на неизлечимо болен мъж.

В Норвегия евтаназията не е разрешена. Преди време в страната е бил осъден лекар, умъртвил нелечимо болна жена, чрез смъртоносна доза морфин. Той е бил лишен от право да се занимава с медицинска практика.

Във Финландия въпросът не е правно регламентиран, но се е наложила практиката този, който участва в извършването на евтаназията да предупреди правоохранителните органи, както и да предостави редица документи. Към настоящия момент в убийството на смъртно болни лица, участие взимат техни близки, а не лекари.

В Германия темата за евтаназията е особено деликатна, заради злоупотребите, през 30-те и 40-те години на XX век. Затова и в литературата се предпочита употребата на термина „подпомагана смърт”³⁵. НК на Германия съдържа привилегирован състав за убийство по изрична молба на жертвата (§ 216). Съдебната практика приема, че молбата може да бъде изразена и чрез мимики и жестове³⁶. Според решение на Федералния съд на ФРГ, лекарите трябва задължително да се намесват животоспасяващо във всички случаи на самоубийство³⁷. На фона на този казус, интерес предизвиква съдебно решение от 2000 г., когато немски съд оправдал поданик на Швеция по обвинение, че е инжектирал свръх доза наркотици на нелечимо болен, като шведът е бил признат за виновен единствено по обвинение за незаконен внос на наркотици.

В Австрия евтаназията е наказуема. Там широка известност още от 1989 г. е придобил съдебен процес срещу 4 медицински сестри, обвинени за убийството на 21 пациента от военната болница. Две от сестрите са били осъдени на доживотен затвор, а останалите – на лишаване от свобода за срок от 20 години. В момента § 77 от НК на Австрия предвижда по-леко наказание, ако убийството е извършено по молба на пострадалия.

Въпреки че във Великобритания евтаназията е изрично забранена със Законодателния акт за самоубийството от 1961 г., през 2002 г. 43-годишна англичанка получи разрешение от Върховния съд да бъде подпомогната от своя съпруг да прекрати живота си³⁸. Опити да бъде легализирана евтаназията във Великобритания са правени още от 1935 г³⁹.

В Уругвай съществува възможност да бъде извършено „убийство от състрадание”, но е необходимо разрешение от съда.

В Азербайджан евтаназията е забранена в чл. 135 от НК. Подобна забрана може да се открие и в чл. 199 на НК на Грузия.

През 2005 г. интересно развитие получи съдебен процес в Испания срещу Рамона Манейро, която е дала отрова на парализиран моряк. След самопризнанията й, съдът в град Рибейра прекрати делото срещу нея⁴⁰, въпреки че в Испания убийството е престъпление, независимо, че е извършено от състрадание. Испания е една от малкото държави, които не допускат „правото на самоубийство”⁴¹, макар и самото самоубийството да не е престъпление.

Чл. 150 от НК на Полша, който е привилегирован състав за убийство по молба на жертвата, допуска в изключителни случаи да не се налага наказание.

В Нова Зеландия извършването на евтаназия е престъпление. През 2003 г. парламентът на страната с разлика от 3 гласа е отхвърлил проект за закон, аналогичен с холандския.

В някои държави евтаназията не се допуска. Така е в Ирландия, Унгария, Великобритания, Литва, Германия, Испания, Кипър, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Сан Марино, Чехия, Словакия, Словения, Хърватия⁴².

 

4. Правото на смърт у нас

Въпросът за евтаназията винаги се е свеждал до това дали човек има право да се разпорежда със своя живот, като се отказва от него. На този въпрос не може да се отговори еднозначно. И до днес се привеждат аргументи в подкрепа на правото на смърт⁴³ и такива, които го отхвърлят категорично. Към момента проблемът за евтаназията не може да бъде международно регламентиран⁴⁴. Не мисля, че в Европейския съюз би могла да се изработи обща позиция, тъй като темата е доста деликатна. Въпросът е изключително сложен, най-вече защото правото на живот е абсолютна предпоставка за упражняване на останалите права. Въпреки това, дори и противниците на евтаназията приемат два вида умъртвяване за правомерни: при неизбежна отбрана и като наказание (в някои държави). След като нито едно от тези убийства не се смята за несправедливо, по мое мнение евтаназията също може да бъде приета като вид оправдано убийство, както е в други държави.

Проблемът с евтаназията, не само у нас, но и по целия свят се свежда до това, че нейното осъществяване е всъщност осъществяване на убийство, а съвременното общество се отнася с неприязън към всяко действие, чрез което се отнема човешки живот, без значение по какви съображения се прави това. Пример в този смисъл е все по-голямата подкрепа, която намира доживотният затвор като алтернатива на смъртното наказание. Някои противници на евтаназията, най-вече сред религиозните среди, я отхвърлят със същите аргументи, с които се отрича и смъртното наказание. Те изтъкват, че единствено Бог може да дава и да отнема живот⁴⁵. Смъртното наказание само по себе си се възприема като невъзможност от страна на държавата да се справи с проблема по друг начин⁴⁶. При евтаназията положението е коренно противоположно – забраната за осъществяването й противоречи на хуманното отношение, зачитане на човешкото достойнство и ред други ценности, към които всяко общество се стреми. Правото на смърт е индивидуално право, то се реализира само доколкото неговият носител е взел решение да сложи край на своя живот. Физически смъртта настъпва в резултат на прекъсване дейността на централната нервна система, която обезпечава целостта на организма и връзката му с външната среда. Смъртта е дълъг процес. Дори и най-бързата смърт не е мигновена. Преминава се през няколко периода: преагонално състояние, терминална пауза, агонален период, клинична смърт и биологична смърт. Всеки един от тези периоди се характеризира с определени особености – от угнетеност до пълна липса на съзнание⁴⁷. От определен момент нататък възстановяването е невъзможно и човек единствено агонизира, което води до мъчителна смърт. При безнадеждно болните пациенти проблемът е в чисто физическата невъзможност сами да прекратят страданията си, поради което им е необходима помощта на друго лице⁴⁸. Това отграничава евтаназията от самоубийството, независимо, че на много места се използват термини като „подпомагано самоубийство”, „самоубийство с помощта на друго лице” и т. н.

Може ли да се признае за съществуващо правото на смърт? Когато се говори за право на смърт често се приема, че става дума за правото на човек да извърши самоубийство. В момента самоубийството не е забранено в нито една държава, а исторически могат да се открият много малко примери, когато това е ставало⁴⁹. Посочва се, че у нас самоубийството не е наказуемо поради хуманността на наказателното право⁵⁰. По същия този начин, тази хуманност, според мен, следва да е относима и към евтаназията.

И, ако човек има право да се откаже от собствения си живот, то може ли съдействие да му окаже някой друг⁵¹? За да се отговори на този въпрос е необходимо да се направи критичен анализ на разпоредбите, свързани с разглеждания проблем.

Въпросът с евтаназията у нас е сравнително добре регламентиран в законодателството, като се има предвид, че тя изрично е забранена в чл. 97 от Закона за здравето⁵². Това на пръв поглед означава, че държавата не признава правото на смърт. Така ли е в действителност?

Българската Конституция⁵³ в своя чл. 28, изречение първо, прогласява правото на живот⁵⁴. То е с най-голяма значимост от личните права, защото без него другите блага и ценности са безсмислени⁵⁵. Правото на живот се урежда и от някои международни договори, по които Република България е страна: например чл. 6 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), чл. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). В същото време нито един от тези актове не определя правото на живот и като задължение. Именно това е и причината да се приеме тезата, че закрепвайки правото на живот, косвено се признава и правото на смърт⁵⁶.

Забраната на евтаназията е много дискусионен проблем. Съвсем основателно се поставя въпроса дали забраната не нарушава някои права, които са гарантирани от Конституцията и законите на страната. Принуждаването към активно лечение всъщност нарушава неприкосновеността на личността⁵⁷, осъществява се вмешателство в личния живот на гражданите, без да се държи сметка за това. Може да се постави въпроса дали така уредената забрана в Закона за здравето не води до засягане достойнството и честта на личността. По този повод, следва да бъде отбелязано едно решение на Конституционния съд № 10/1995 г., според което е допустимо накърняване на други права, ако това става с цел запазване на човешкия живот. Това решение намира опора и в теорията. Смята се, че самото право на живот е от категорията на т. нар. “отбранителни права”, защото държавата няма право на вмешателство в личния живот на гражданите, освен когато се касае за защита именно на личните права⁵⁸.

По мое мнение заслужава подкрепа тезата, че правото на смърт е заложено в основния закон. Причините за това са няколко: в съвременните конституции трябва да намира израз и определено етическо разбиране за справедливото. Затова и демократическият конституционализъм се основава върху хуманистичната традиция, за която човекът е цел, а човешкото достойнство се възприема като summum bonum (най-висша ценност)⁵⁹. Конституцията на Република България закрепва в себе си основни ценности като хуманизма и поставя на водещо място правата на гражданите⁶⁰. Говорейки за неприкосновеност на личността, трябва да се има предвид, че човекът в демократичното общество е личност и в частния, и в обществения си живот, което означава, че той трябва да бъде свободен във всички случаи⁶¹. Въпреки че не е закрепено изрично, правото на смърт може да бъде изведено по тълкувателен път.

Именно, защото евтаназията е убийство, трябва да се отбележи, че България е една от малкото държави, които нямат привилегирован състав в своя НК за убийство по молба на жертвата. Така, фактът, че убийството е извършено от състрадание, по изричното настояване на пострадалия може да бъде отчетено единствено при индивидуализацията на наказанието⁶², а самото деяние ще бъде квалифицирано като убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние, или по основния състав. Привилегирован състав обаче се е съдържал в първия български Наказателен закон от 1896 г⁶³. Единствената разпоредба, която се съдържа в сега действащия НК и е съотносима към разглеждания проблем е чл. 121, който обявява за наказуемо убийството на току-що родена рожба с чудовищен вид⁶⁴. Мотивът за това убийство е именно чудовищният вид на жертвата⁶⁵, който може да се дължи на вродени тежки аномалии.

Анализирайки въпроса за евтаназията, много автори допускат грешки и отъждествяват убийство със самоубийство, което е недопустимо⁶⁶. Съдебната практика е достатъчно категорична по въпроса: в решение № 7 от 15-ти януари 1985 г. по наказателно дело № 683/1984 г. на I наказателно отделение се посочва, че когато деецът умъртви пострадалия по негова молба, ще е налице убийство.

Евтаназията се разглежда на една плоскост и със злепоставянето по чл. 137 и 138 от НК⁶⁷. Доколкото евтаназията се определя от теорията като „прекратяване на живота”⁶⁸, трябва да се отбележи, че убийството може да се извърши и чрез бездействие. Злепоставянето обаче, е формално престъпление⁶⁹ и ще е налице само, ако смъртта не е настъпила.

Теорията и практиката са категорични⁷⁰, че е възможно здравословното състояние, в което се намира жертвата да бъде причина за нейната безпомощност, което ме кара да поддържам, че евтаназирането би се квалифицирало като убийство по чл. 116 (1), т. 5, във връзка с чл. 115 НК. В същото време, здравословното състояние на жертвата трябва да води до невъзможността й да се отбранява. Имайки предвид, че е възможно непоносимите болки и страдания да се дължат на заболяване, което не е от естеството си да лиши пострадалия от потенциално противодействие, то в тези случаи деянието ще се квалифицира по основния състав. Макар и да е възможно, то умисълът за евтаназия не винаги би могъл да бъде предварителен⁷¹.

Друг момент на който трябва да се обърне внимание е значението, което отдава наказателното право на съгласието и въобще на волята, която изразява пострадалият. Съгласието може да се разпростира само върху интересите, с които неговият автор може да се разпорежда свободно. Теорията посочва, че когато разпореждането с дадено благо е допустимо от закона, волята на титуляра на правото изключва престъпния характер на поведението на третото лице⁷². Допустимо ли е човек да се разпорежда със своя живот? Струва ми се, че положителният отговор е очевиден, но не е така – конкретно при убийството, законодателят не се интересува от волята на жертвата⁷³.

Теорията е категорична, че самоубийството е не само ненаказуемо, но и непротивоправно⁷⁴. Така, спрямо живота, законодателят възприема различно отношение. В единия случай, животът е благо само за неговия носител, както е при самоубийството, а в другия случай – при убийство по молба на жертвата, явно се засяга и обществения интерес⁷⁵. Ако продължим тази логика, бихме стигнали до недопустими изводи. Така например лекар, който извърши вазектомия по желание на свой пациент, следва да отговаря за умишлено причинена тежка телесна повреда – детеродна неспособност. Това, разбира се, не е така, защото съгласието на пациента изключва противоправността на деянието⁷⁶. В цитирания пример благото, което се засяга е здравето, но негов носител е отделната личност и тя може да се разпорежда с него, както намери за добре.

Ще си позволя да не се съглася с мнението, че законодателят третира живота по два различни начина. Както здравето, така и животът е благо, чиито носител е всяка отделна личност. И, ако това не е така, то забраната да се осъществява евтаназия би била напълно излишна. Големият проблем е в начина, по който да се обективира волята на жертвата. Затова всички закони, които уреждат евтаназията предвиждат едно сложно производство, целящо да се провери дали волята на лицето не е опорочена. Навсякъде се предвижда участие на психиатър⁷⁷, който да констатира дееспособността на лицето; съществуват контролни органи, които следят за спазване на тази процедура, а най-важното изискване се отнася именно до съгласието, затова и в нормативните актове се говори за “многократни молби”, “две устни и една писмена молба”, “мотивирана молба” и други.

Правото на живот и правото на смърт са две страни на един и същ медал⁷⁸. Съгласието на болния е основно условие за правомерност на медицинските действия и то се определя от изключителното право на човека да разполага със собственото си тяло, здраве и живот. Проблемът опира до възникващият конфликт между общия хуманен принцип за свободата на личността да избира дали и как да се лекува и професионалния хуманен принцип на лекаря – винаги да бъде в полза на пациента⁷⁹. Според мен е оправдано лечението да бъде задължително в изчерпателно посочени случаи, когато отказът на пациента да приеме лечението би засегнал или заплашва да засегне правната сфера на други хора, както е например със заразните и венерическите болести и други.

От морално-етична гледна точка е необходимо да се направи паралел между забраната за евтаназия и експериментирането с хора, което е позволено. Чл. 29, ал. 2 от Конституцията на България посочва, че доброволното писмено съгласие прави възможно човек да бъде подложен на медицински, научни или други опити. Макар и формулирана като забрана, цитираната разпоредба допуска изключение. Струва ми се, че експериментирането с хора обезценява много повече стойността на индивидуалния човешки живот.

Макар и да няма единен акт, който да урежда правото на смърт, то в редица решения на Европейския съд по правата на човека могат да бъдат открити примери, които да покажат отношението, което институциите и отделните държави изразяват към въпроси, свързани с живота и смъртта на отделни хора. Към момента, в Европейския съд е разглеждан само един казус, в който е поставян въпросът за правото на смърт. Това е делото Pretty v. the United Kingdom oт 29-ти април 2002 г. В този случай, изцяло парализираната Даян Прити е твърдяла, че са нарушени човешките й права, тъй като британските власти са отказали да признаят имунитет на съпруга й, ако той й помогне да умре. Седем членният състав на съда единодушно е приел, че не е налице нарушаване на разпоредбите на ЕКЗПЧОС.

В делото Keenan v. the United Kingdom от 3-ти април 2001 г., Европейският съд отбелязва, че чл. 2 от ЕКЗПЧОС включва първостепенно задължение на държавата да гарантира правото на живот. По конкретния казус интерес представлява позицията на Обединеното Кралство, според която, когато лицето отнема собствения си живот, са налице особени обстоятелства с оглед на принципите за достойнство и свобода на волята, които забраняват всяко насилствено лишаване на индивида от свобода на избор и действие. Съдът е приел единодушно, че не е налице нарушаване правото на живот⁸⁰. Интерес предизвиква и решението по делото D. v. the United Kingdom от 2-ри май 1997 г., където жалбоподателят е поддържал, че чл. 2 от ЕКЗПЧОС включва позитивно задължение за опазване на живота, което по конкретния казус изисквало правителството да не предприема мерки, които допълнително да съкращават очакваната ограничена продължителност на живота на жалбоподателя. Съдът не е намерил за необходимо да разгледа това оплакване⁸¹.

Въпреки това, в редица свои решения Европейският съд отбелязва задължението на държавата да гарантира правото на живот⁸² – например решенията по делата Paul and Audrey Edwards v. the United Kingdom от 14-ти юни 2002 г., L. C. B. v. the United Kingdom от 9-ти юни 1998 г., Osman v. the United Kingdom от 28-ми октомври 1998 г., Tanribilir v. Turkey от 16-ти ноември 2000 г. и др. По някои дела се отбелязва, че обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано, трябва да се тълкуват стеснително – например McCann and Others v. the United Kingdom от 27-ми септември 1995 г., Orhan v. Turkey от 18-ти юни 2002 г. и др.

Спор предизвиква и фактът, че от няколко години у нас действат различни актове, регламентиращи евтаназирането на животни, с цел да бъде намалено страданието им. Такива са Законът за ветеринарномедицинската дейност⁸³, Наредба за намаляване до минимум страданията на животните по време на клане⁸⁴, Наредба за защита и хуманно отношение към опитните животни⁸⁵, както и Наредбата за профилактика и борба с болестта бяс при животните⁸⁶. Стига се до парадоксалното положение, при което за животните съществува възможност да бъдат лишени от страданията си, а за хората това е невъзможно. Щом допускането на евтаназия по отношение на животните е израз на хуманно, човешко отношение, то явно забраната за евтаназия на агонизиращи, тежко болни пациенти демонстрира нечовешкото отношение към тях.

В същото време ООН изисква, когато се изпълнява смъртна присъда, тя да причинява минимално страдание на човек, както предвижда т. 8 от Гаранция за защита правата на осъдените на смърт⁸⁷. Такова право нямат страдащите, поискали евтаназия.

Правото на смърт не се признава изрично у нас, но съществува в редица държави, които използват в своите законодателства това понятие. Теорията поддържа, че това право се съдържа в Конституциите, които уреждат правото на живот, но до този момент правото на смърт се урежда само на законово равнище. Въпреки че конституционният характер на едно право е важен, той в никакъв случай не е решаващ⁸⁸. Така, постепенно на някои места се признава възможността на безнадеждно болни лица да се отказват от правото си на живот с помощта на други лица, най-често лекари или техни близки. В много държави се приема, че „правото да живееш” надхвърля идеята за „правото на живот”, защото освен гарантиране на живота е необходимо да се осигурят условия всяка личност да може да го упражнява пълноценно⁸⁹. Така, в Американската декларация за независимостта от 1776 г. се посочва, че насладата от живота е неотнимаемо право на личността⁹⁰. Един кратък преглед върху историята на човешките права показва ясна тенденция към тяхното разширяване⁹¹. По този начин техният каталог става все по-голям и по-разнообразен. Такава ще бъде тенденцията и занапред⁹².

Историята на редица права е била на национално ниво, като е бил необходим определен период от време, за да бъде преодоляна географската им ограниченост⁹³. Такава тенденция показва и правото на смърт. Постепенно законодателните органи на много държави приемат евтаназията като високо хуманен акт и нейното приложение намира все по-голяма подкрепа и законодателна регламентация. Отбелязва се, че пренебрежителното отношение към човешкия живот заплашва основите на цивилизованото човешко общество⁹⁴.

 

5. Перспективи

С оглед изложеното до тук, могат да бъдат направени и някои предложения, свързани с възможността евтаназията да бъде легализирана.

Както показва и чуждият опит, уредбата на подобен деликатен въпрос изисква съставянето на специален закон. Неговата задача е в детайли да се уреди начина за обективиране съгласието на болните, вземането на решение за осъществяване на евтаназия, както и контрола върху действията на лицата, пряко свързани с нейното извършване.

Струва ми се, че един бъдещ закон би трябвало да съдържа уредба както на пасивната, така и на активната евтаназия. Причините за това са много, като техният характер е не само ценностен и морален, но и правен, защото животът не може да бъде вменен в задължение на някого, особено когато той води единствено до агония.

Важен момент, на който трябва да се обърне внимание е преценката дали лицето, което желае евтаназия е наистина нелечимо болно. С оглед на това, би могло да бъде създадена специална комисия със задължителното участие на поне двама лекари и един психиатър, както и на юрист. Тяхната задача е особено важна, защото съгласието на болния трябва да бъде дадено след проверка на неговото психично състояние. Разрешението за осъществяване на евтаназия трябва да се взима с консенсус, а молбите на болния да бъдат най-малко три (през седмица⁹⁵) като е възможно и изискване за определена форма. Отказът от страна на комисията не би следвало да подлежи на обжалване, но е възможно да се създаде възможност за повторна молба при промяна в състоянието на болния.

В редица законодателства са предвидени и контролни органи, които да осъществяват проверки за правомерното протичане на процедурата по умъртвяване на нелечимо болни пациенти от самото й начало до нейния край. Създаването на такава нарочна комисия е наистина необходимо. Нейната задача е да пресече възможните злоупотреби.

Не мисля, че принудителната евтаназия заслужава подкрепа, защото по този начин би се нарушило правото на живот на лицата. От тази гледна точка, считам, че право на евтаназия могат да имат само пълнолетни лица, намиращи се в пълно психично здраве⁹⁶.

Личното ми мнение е, че de lege ferenda проблемът заслужава ново разглеждане, като се отчетат интересите на хората, изпитващи нетърпими физически страдания. Културното развитие на човечеството през последните векове се проявява особено ярко в почитта и уважението, което се оказва на мъртвите. Според мен, с още по-голямо основание, подобно уважение заслужават и живите.

 

Забележка: статията е публикувана в сп. "Съвременно право", бр. 3, 2006 г. и отразява извършеното от автора сравнителноправно проучване и анализ на действащото законодателство към този момент.

 

Бележки под линия:

1^ Вж. Буров Ст., П. Пехливанова – “Малък речник на чуждите думи в българския език” С., 1999г. (стр. 132). По-подробни определения се дават в някои научни изследвания по темата. Така например според Ковалев, М. И. –“Право на жизнь и право на смерть”/Государство и право № 7/1992 г. (стр. 72) евтаназията е акт, с помощта на който се прекратява живота на човек от състрадание към него, когато той се намира в безнадеждно състояние от медицинска гледна точка, когато неговите страдания са непоносими и, ако актът се осъществява от лекар. Най-изчерпателна е дефиницията, която дават Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – “Право человека в Российской Федерации на осуществление эвтаназии”/Государство и право № 11/2000г. (стр. 57), според които евтаназията е специално медицинско вмешателство, насочено към прекратяване на живота на нелечимо болен, тежко страдащ човек, осъществено в съответствие с неговата собствена доброволно изразена воля и имащо единствената цел прекратяване на ненужните страдания. У нас сравнително пълно определение дава Лисаев, П. – “Медицинска деонтология и медицинско право” С., 1996 г. (стр. 145), според когото евтаназията е лекарска тактика, която съкращава или прекъсва живота чрез преки медицински действия или чрез професионално бездействие. Според Тодоров, Цв. – “Евтаназията – право на достойната смърт”/Юридически сборник – Бургаски свободен университет, том VII С., 1997 г. (стр. 95) евтаназията е безболезнено и бързо умъртвяване от лекар на неизлечимо болен пациент, чиято смърт се очаква да настъпи в сравнително кратък период от време, с цел прекратяване на страданията на този пациент. Най-кратка е дефиницията, която се среща в художествената литература. Според Стоянов, Цв. евтаназията е обезболяване чрез смърт – вж. Байрон, Дж. – “Лирика” С., 1968 г. (стр. 95, бел. под линия 1). Според мен, неудачно е определението, дадено в чл. 2 от Закона за евтаназията на Белгия, според който евтаназията е акт, с който едно лице, съзнателно слага край на живота на друго лице по негова молба. Тази легална дефиниция не държи сметка за състоянието на лицето, което се умъртвява и позволява доста широка интерпретация на понятието. Абсолютно неразбиране относно това понятие дава руският писател Лимонов, Е. в “316. Пункт Б”, според когото евтаназията се използвала в Америка за унищожаване на всички граждани, които са навършили 65 години с цел да не им бъде заплащана пенсия; цит. по Кирхмайер, В. – “Почему в Германии отвергают эвтаназию? Обзор “Немецкой волны” – Российская газета (11.04.2001).

2 Вж. Лисаев, П. –цит. съч. (стр. 142-143), от него – “Евтаназия или медицински контрол на умирането и смъртта” С., 1999 г. (стр. 8-10); вж. също Янков, Я. –“Евтаназията (танатологически аспекти)” С., 2004 г. (стр. 23-24). Последният автор посочва и примери (стр. 55-56) за извършване на убийства от състрадание към жертвата, осъществени в България. Категорично, не мога да се съглася, че цитираните случаи представляват евтаназия. Едва ли, когато деецът хвърля пострадалия от балкона, той цели причиняване на минимални страдания. Друг съществен елемент на евтаназията също отсъства – молба на болния.

3 Тази програма се е разработвала в продължение на няколко години и в нея са учавствали много лекари, учени и дори юристи. Според Клее, Е. – “Евтаназията в национал-социалистическите държави”, чрез евтаназирането на хора, с цел достигане на “здрава нация” се е извършвала генералната репетиция за унищожаването не евреите – цит. по Кирхмайер, В. – цит. съч.; Вж. също Лисаев, П. – “Медицинска деонтология и медицинско право” – цит. съч. (стр. 144), “Евтаназия или медицински контрол на умирането и смъртта” – цит. съч. (стр. 10-13).

4 Вж. Стенографските протоколи от обсъждане на проект за Закон за здравето.

5Такова завещание имали бившият американски президент Ричард Никсън и бившата първа дама – Жаклин Кенеди Онасис.

6 Джак Кеворкян е известен с прозвището си “Доктор Смърт”. Смята се, че е прекратил живота най-малко на 130 свои пациенти. Вж. Караджов, К. – “Д-р Смърт” в. Сега 14/2001 г.

7 Информацията е от Washington ProFile/06.04.2005 – www.washprofile.org.

8 Многократно на извършването на евтаназията се е противопоставял папа Йоан Павел II, на същото мнение е и новият папа Бенедикт XVI. През средновековието църквата е допускала убийства на болните от бяс – вж. Лисаев, П. – „Медицинска деонтология и медицинско право” – цит. съч. (стр. 143). Още през 2003 г. на своята 11-та сесия в Стокхолм Ислямският европейски съвет заклейми активната и пасивната евтаназия. – www.newsru.com/22.07.2003; В същото време обаче се изказват и мнения в подкрепа на нейното осъществяване: Робин Гил, съветник на Кентърбърийския архиепископ е изразил положителното си отношение към евтаназията по време на обсъждането на законопроект за допустимост на самоубийство, подпомогнато от лекар. Гил е известен в Англия и като редактор на книгата “Евтаназията и църквата” – www.newsru.com/20.01.2005; Съществуват и религиозни организации, предимно в САЩ, които открито подкрепят евтаназията. Такива са United Church of Christ, Unitarian Church, Methodist Church. У нас въпросът също не е подминат: вж. Карамихалева, Ал. – “Евтаназията като изход” Църковен вестник 12/2004 г., както и Йеромонах Анатолий (Берестов) – “Проблемът за евтаназията” Църковен вестник 17/2002 г. – www.synpress.bglink.net; Вж. също Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 103-104, 118).

9 Данните са от резюме на законодателно проучване “Евтаназията в европейското законодателство” възложено от Лъчезар Тошев, председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 39-тото Народно събрание – http://www1.parliament.bg/students/; За активната и пасивната евтаназия вж. подробно Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 53-54). Вж. също и Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 147-155), който посочва като вид евтаназия и перинаталната, която представлява причиняване на смърт на новородени с тежки аномалии или недъзи. Същият вид евтаназия се дефинира от Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 100) като неонатална. По своята същност тя е активна и принудителна, затова не я разглеждам като отделен вид.

10 Вж. по-подробно “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част VI.

11 Преди приемането на закон във Франция, евтаназията е водела най-често до условно осъждане. Освен това делата са се разглеждали от специални съдилища, а не от обикновените. Френската теория се отнася скептично към евтаназията. Според някои автори, нейното легализиране ще спре научно-техническия прогрес – вж. Крылова, Н. Е. – „Эвтаназия: уголовно-правовой аспект”/Вестник московского университета, серия 11 право, № 2/2002 г. (стр. 28-30). Трябва да се има предвид, че във Франция съществуващият закон не означава легализиране на евтаназията. Предоставеното право на лекарите да разрешат на пациентите да умрат, не може да бъде равносилно на умъртвяването на жив, макар и болен човек.

12 Така например в “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част IV, се посочва, че евтаназията е законодателно регламентирана в Италия, докато според Euthanasia Research & Guidance Organization, цит. от www.washprofile.org италианското законодателство изрично забранява подпомагане самоубийството на пациенти. Пак според същата организация в Уругвай евтаназията не се регламентира от закона, докато Янков, Я. – цит. съч., (стр. 27) посочва, че там тя е разрешена. Спорни са данните, които се посочват в различните източници за Франция, Швейцария, Япония, САЩ и някои други държави. Причините за противоречивата информация са няколко. Малко са държавите, които изрично регламентират евтаназията, в други този термин изобщо не се използва на законово равнище. Един от ярките примери за противоречие в законодателството може да бъде открит в Закона за защита на народното здраве на Република Киргизстан от 1992 г., където се предвижда, че прекратяване лечението на болен, който се намира в тежко състояние, без разрешение на лекуващия лекар води до търсене на наказателна отговорност – per argumentum a contrario това означава, че лечението може да се спре, ако има разрешение на лекуващия лекар. В същото време чл. 120 от НК на Киргизстан забранява прекратяване на лечението – противоречието е очевидно. Вж. Мукашев М. Ш., В. В. Набиев – „Современное состояние законодательства Кыргызской Республики по вопросам трансплантации органов, тканей, эвтаназии и ряду других проблем”/Государство и право № 10/1999 г. (стр. 113-114).

13 В някои научни изследвания евтаназията не се определя категорично, което води до теоретични грешки. Така например Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 36) посочва, че българският Наказателен кодекс съдържа привилегирован състав за склоняването на друго лице към самоубийство, без да държи сметка, че евтаназията е умишлено убийство и по нашия НК то ще бъде квалифицирано по чл. 116 т. 5 НК, като убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние, или по основния състав. Самоубийството следва да се разграничава от убийството, въпреки че е извършено по молба на убития – така и Стойнов, Ал. – „Наказателно право – особена част. Престъпления против правата на човека” С., 2006 г. (стр. 107); Подробно разграничение между евтаназията и самоубийството дават Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 55).

14 По данни на швейцарската организация Dignitas през 2001 г., съдействие зa самоубийство са получили 50 чужденци, между които 31 германци, а останалите били представители на Франция, Ливан и Италия. Против дейността на Dignitas са се обявявали многократно швейцарски лекари, според които организацията съдейства не само на неизлечимо болни, но и на невменяеми лица. Информацията е на Neue Zuericher Zeitung, цит. по www.newsru.com/02.09.2002 г.; За такъв туризъм се споменава и в “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част VI.

15 С оглед пълнота на изследването е необходимо да бъдат посочени някои дефиниции, които имат отношение към разглеждания проблем: „неизлечимо болни” са тези пациенти, чието състояние може да се подобри, но може и да се запази статично дълго време. „Терминално болни” са тези, при които състоянието им може единствено да се влоши. Според Световната здравна организация „трайно вегетативно състояние” представлява остро възникнало, съноподобно състояние (кома), резултат от въздействие върху мозъка, от което пациентът не може да бъде изведен – цит. по Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 148-149).

16 Вж. по-подробно “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част IV, както и Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 100).

17 Вж. “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част IV; Така също и “В Бельгии вступил в силу закон об эвтаназии” – www.newsru.com/ 23.09.2002; Тук трябва да се обърне внимание и на факта, че по време на дебатите в Белгийския парламент, законопроектът бе подложен на яростни критики от страна на католическата църква.

18 По данни, изложени в “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част IV, както и от Исаев Ю. С., А. В. Воропаев, А. Д. Диллис, Е. И. Караваева – “Эвтаназия: Определение основных медико-правовых аспектов “права на достойную смерть”//Сибирский юридический вестник № 4/2004 г., цит. oт http://law.edu.ru – законът на Северните територии продължава да се прилага. По моя информация този закон е отменен. Такива са данните на изследователската организация Euthanasia Research & Guidance Organization, цит. от www.washprofile.org. Вж. и Янков, Я. – цит. съч. (стр. 33-34); вж. също и “В Австралии бесплатно раздают наборы для эвтаназии” – www.newsru.com/ 20.08.2002; Така и в “Эвтаназия. Справка” РИА Новости/22.03.2005; Така също и Караджов, К. – цит. съч., Зиновиева, Д. – “Медицинско право” С., 2004 г. (стр. 233). Изследвания в областта на евтаназията в Австралия – Kitchener B., A. F. Jorm – “Conditions required for a law of active voluntary euthanasia: a survey of nurses’ opinions in the Australian Capital territory”/Journal of medical ethics, Sydney, 1999 Vol. 25 № 1 (p. 25-30).

19 Тази машина представлява компютър, който задава 3 пъти въпрос на пациента дали иска да умре и, ако той потвърди и 3-те пъти, то 100 милилитра “Нембутал” се инжектира във вените му и пациентът умира до 5 минути. Наскоро подобна машина беше изобретена и в Израел. Първото в света устройство с подобни функции е било конструирано през 1881 г. от англичанина Д. Кинстоун. Той е изработил специален стол, който с помощта на ръчно управление включва подаване на газ, съдържащ хашиш, след което автоматично се изстрелват осем куршума: два в сърцето, два в белите дробове, два в корема и два в теменната област на главата – цит. по Исаев Ю. С., А. В. Воропаев, А. Д. Диллис, Е. И. Караваева – цит. съч.

20 В американската теория въпросът за евтаназията също се разглежда: Dworkin, R. – “Life’s Dominion: An Argument About Abortion, Euthanasia, and Individual Freedom”/New York, 1994 (p.180), както и Annas, G. – “Some Choice: Law, Medicine, and the Market”/Oxford-New York, 1998 (p. 209, 243).

21 Според Зиновиева, Д. – цит. съч. (стр. 235), както и Litvina, D. A. – “Legalization of euthanasia: Perspectives of development of criminal law of Russia in a context of globalization”//Доклад на Международной студенческой научной конференции “Глобализация и право: Общепризнанные принципы и нормы национального законодательства” 2006 г., цит. от http://law.edu.ru – евтаназията е разрешена в Калифорния. Наистина, през 1977 г. е приет закон, но от тогава той не действа, тъй като психиатричната и медицинската асоциации на щатско ниво, отказват да участват в подобни процедури.

22 Американската психиатрична асоциация е издавала неведнъж забрани нейни членове да участват в подобни процедури.

23 По данни от годишния доклад за 2003 г., чрез подпомагане на самоубийство са умрели 42 души. Интерес представлява фактът, че 2-ма от тях са получили рецепти за смъртоносни лекарства през 2002 г., а един – през 2001 г. В последните случаи явно е нарушено изискването на пациента да му остават по-малко от 6 месеца живот, което показва колко условни са изискванията, заложени в закона „Смърт с достойнство”.

24 Така например съдилищата във Флорида на всички нива са се съгласили с изискването на Майкъл Шайво да бъде прекратено псевдосъществуването на неговата съпруга Тереза, въпреки настойчивите молби на нейните родители да се запази животът й. Този популярен казус е причина в някои щати да се правят опити за приемане на различни закони, противопоставими на все по-нарастващата популярност на закона за смърт с достойнство. Така например в законодателното събрание на Алабама е бил внесен проект за „Закон на Алабама за предотвратяване на гладуването и обезводняването” (Alabama Starvation and Dehydratation Prevention Act), който предвиждал забрана за изключване от поддържащата живота апаратура, освен когато болният е съставил конкретни писмени разпореждания в противен смисъл.

25 Вж. примери за такива “завещания” у Лисаев, П. – “Евтаназия или медицински контрол на умирането и смъртта” – цит. съч. (стр. 92-93).

26 Състоянието на 21-годишната Керън Ан Куинлан се влошило рязко след като тя приела “Валиум”, на който организмът й реагирал атипично. Вследствие на употребата на това лекарство, тя изпаднала в дълбока кома, при което състоянието й се редувало от пълна невъзможност за функциониране на органите, до частично, но кратковременно възстановяване. Лекарите достигнали до извода, че Керън Ан Куинлан се намира във вегетативно състояние, причинено от загубата на значителна част от клетките на главния й мозък, както и на дефицита на кислород. Нейният баща Джоузеф Куинлан многократно се съветвал с лекари и свещеници как да постъпи. След решението на Върховния съд на щата Ню-Джърси този случай приел неочакван обрат: в момента, в който Керън била изключена от апаратурата, която поддържала живота й, тя започнала да диша самостоятелно. Нейните близки били дотолкова потресени от случилото се, че решили да дадат шанс на Керън и я настанили в дом за инвалиди, където тя била хранена със системи и след 9 години, прекарани в този хоспис, починала от пневмония през 1985 г. www.washprofile.org.

27 Този инцидент станал на 11-ти януари 1983г., когато Нанси Крузан, изгубила контрол върху автомобила си и колата й се преобърнала. Когато тя била докарана в местната болница в безсъзнание неврохирурзите констатирали тежко поражение на главния мозък. Следователите и лекарите, които са извадили Нанси от колата, достиганали до извода, че поне 12 минути мозъкът й не е получавал кислород, като дотогава се е считало, че за необратима загуба на мозъчните функции е достатъчна 6-минутна аноксия. Нанси дори започнала да диша самостоятелно. Вж. още за този процес у Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 17-18), както и www.washprofile.org.

28 Може би това е причината някои автори да смятат, че в почти всички щати евтаназията е легализирана – вж. Янков, Я. – цит. съч., (стр. 36, 41). Не мога да се съглася с това мнение, защото възможността да се състави living will в никакъв случай не означава, че евтаназията е разрешена; Според Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 99) с постановяване на решение по делото “Крузан” пасивната евтаназия се легализира във всички щати. Вж. в подобен смисъл и Litvina, D. A. – цит. съч., както и Исаев Ю. С., А. В. Воропаев, А. Д. Диллис, Е. И. Караваева – цит. съч.

29 Вж. “Министр здравохранения Франции Бернар Кушнер практиковал эвтаназию” Российская газета/21.07.2001 г. Вж. също “Тяжелобольные французы получили право на смерть” – www.newsru.com/ 13.04.2005 г.

30 В някои материали се посочва, че разрешението е било дадено от Конституционният съд на Колумбия, вж. Караджов, К. – цит. съч., Litvina, D. A. – цит. съч., както и Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 85).

31 По-късно полицията е провела разледване, чиято цел е била да се изясни дали някой не е “асистирал” при самоубийството. Изследвания на канадски психиатри върху канадеца доказали, че той се намира в пълно психично здраве. Вж. www.newsru.com/ 29.01.2005.

32 Така Павлов, А. ИМА-пресс/29.12.2000 г.

33 Не мога да приема, че Етичният кодекс е законов акт, както се посочва в “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част V, най-малкото защото този кодекс е приет на 4-тата конференция на Руската лекарска асоциация през 1994 г.

34 В Русия евтаназията намира много защитници сред юристите и то не само през последните години, в същото време се наблюдава и интерес към самия проблем, което води до увеличаване на теоретичните изследвания по темата. Вж. Кони, А. Ф. – „Собрание сочинений” М., 1967 г., том IV (стр. 503), също и Малеин, Н. С. – „Гражданский закон и права личности в СССР” М., 1981 г. (стр. 84); Вж. също и Ковалев, М. И. – цит. съч. (стр. 68-75); Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 52-59); Дмитриев, Ю. А. – „Конституционное право человека на осуществление эвтаназии в Российской Федерации”/Право и жизнь № 24/2000 г. (стр. 43-48); Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 17-37).

35 Вж. бележка № 3, както и “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част III.

36 Вж. Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 32).

37 Цит. по Янков, Я. – цит. съч., (стр. 52).

38 Интересното в случая е, че съдията Елизабет Батлър-Слосс лично е посетила болницата, където се е намирала болната, за да се увери, че състоянието й не позволява воденето на нормален живот.

39 Теоретични изследвания по темата във Великобритания – Harris, J. – “Euthanasia and the value of life”/Euthanasia examined, Cambridge, 1997 (p. 6-22), както и Jannett, B. – “Letting vegetative patients”/Euthanasia examined, Cambridge, 1997 (p. 169-188).

40 Случаят има дълга и интересна история. След инцидент по време на морско плаване испанският водолаз Рамон Сампетро останал парализиран, но въпреки физическите затруднения, които изпитвал показал воля на духа и с помощта на пръчка поставена в устата му написал книга, в която изложил своите аргументи в защита на евтаназията. След излизане на книгата, Сампетро станал особено популярен в Испания. Въпреки многократните му молби към лекарите да бъде избавен от мъките, които изпитва, той получавал само откази. Така се стигнало до момента, в който Рамона Манейро, следвайки точните указания на болния успяла да му даде отрова, вследствие на което той починал. Забележителен е фактът, че по време на следствието за установяване на лицето, което е помогнало на Сампетро да умре, били получени над хиляда самопризнания. Историята за живота на този моряк е станала сюжет за филма “Морето отвътре” на режисьора Алехандро Аменабар, който е спечелил редица награди, между които “Оскар”, голямата награда на кинофестивала във Венеция, първа премия на Академията за европейско кино, “Златен глобус” и други. Вж. www.newsru.com/ 19.03.2005.

41 Вж. “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч. част V.

42 Използвани са данни от различни проучвания на Euthanasia Research & Guidance Organization, цит. от www.washprofile.org, както и от “Евтаназията в европейското законодателство” – цит. съч.

43 Изказват се становища, че самото понятие “право на смърт”, както то е формулирано в чуждестранните законодателства не е много точно, защото би могло да доведе до редица злоупотреби, затова по-добре би било да се използва понятието “право на достойна смърт”. Не мога да се съглася с подобна формулировка, тъй като двете понятия се покриват по съдържание, освен това държавите, които допускат евтаназията строго регламентират начините за осъществяването й.

44 Така, когато се говори за нарушаване правото на живот ООН се занимава с проблеми на смъртното наказание, произволни или извънсъдебни екзекуции и други – вж. „Права на човека – Брошури 1-16” С., 1993 г. (стр. 249-260).

45 Вж. Груев, Л. – „Смъртното наказание. Pro et contra” С., 1998 г. (стр. 53, бел. под линия 43); в същия смисъл и Рифкин, Дж. – „Европейската мечта” С., 2005 г. (стр. 279-283).

46 Вж. Груев, Л. – цит. съч. (стр. 196).

47 Вж. Раданов, Ст. – “Съдебна медицина” С., 1990 г. (стр. 159-160).

48 Така Ковалев, М. И. – цит. съч. (стр. 71).

49 По време на управлението на Петър I в Русия самоубийството е било наказуемо – вж. Янков, Я. – цит. съч. (стр. 14); въпреки това, на наказание са подлежали най-вече военнослужещи. Приемало се е, че самоубийството е вид дезертьорство. Телата на самоубийците били провесвани с главата надолу или са се заравяли близо до улици, за да се покаже пренебрежителното отношение към тях. В случаи, когато военнослужещ е бил залавян при опит да се самоубие, той е бил съден като обикновен престъпник. В Англия, ако самоубиецът е оставал жив, то той е носил отговорност за опит за тежко убийство – вж. Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 36); У нас дори и по-старата теория се е противопоставяла на наказването на самоубийството – вж. Тодоровъ, Ас. – “Самоубийствата и прест?пленията въ България” С., 1930 г. (стр. 31-33).

50 Вж. Стойнов, Ал. – цит. съч. (стр. 106, както и бел. под линия 274). Авторът посочва, че наказуем може да бъде опитът за самоубийство, когато е осъществен с цел отклоняване от военна служба по чл. 362 НК. Съгласен съм с тази теза, но мисля, че примерът е приложим и по още един текст на НК – чл. 383, ал. 2; В подобен смисъл вж. Кънчев Ст., Б. Йотов – “Военни престъпления по наказателното право на НРБ” С., 1962 г. (стр. 118) – тези автори, анализирайки разпоредбата на чл. 350, ал. 1 на НК от 1956 г., който е подобен на сега действащия чл. 383, ал. 2, посочват, че разстройство на здравето може да се причини например чрез прострелване.

51 Както се приема от Ковалев, М. И. – цит. съч. (стр. 69), в същия смисъл и Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 53).

52 Държавен вестник бр. 70/2004 г., с последващи изменения и допълнения; Забрана за евтаназията се предвижда и в няколко проектозакона. Например чл. 43 от проект за Закон за закрила на пациента, чл. 36 (1) от проекта за Закон за правата и задълженията на пациента.

53 Държавен вестник бр. 56/1991 г., с последващи изменения и допълнения.

54 Конституцията на Република България в никакъв случай не е изключение от останалите. Всяка една съвременна конституция признава правото на живот, например 14-тата поправка на Американската Конституция, така и чл. 28 от Конституцията на Република Полша, чл. 17 (1) от Конституцията на Република Турция и др.

55 Вж. Стойчев, Ст. – „Конституционно право на Република България” С., 2002 г. (стр. 232).

56 Вж. Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 52); на обратното мнение е Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 22-23).

57 В същия смисъл Дмитриев Ю. А., Е. В. Шленева – цит. съч. (стр. 53).

58 Вж. Чинова, М. – “Наказателно-процесуална принуда и неприкосновеност на личността” С., 1998 г. (стр. 24); Според Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 113) следва да се обяви противоконституционност на чл. 115 и чл. 127 НК, защото по този начин не се зачита интересът на болните лица. Категорично не мога да споделя подобно виждане, не мога да възприема и логиката, чрез която този автор достига до такъв извод. Да се съпоставя Закона за бюджета с Наказателния кодекс е недопустимо, въпреки че противоконституционността и на двата нормативни акта се обявява от един орган – Конституционният съд.

59 Вж. Близнашки, Г. – „Съвременната конституция като ценностна харта”/Юридически свят № 2/2000 г. (стр. 32-43); вж. също и Начева, Сн. – “Конституционната цивилизация и първият български конституционен модел” в: “Човекът и законът – минало, настояще и бъдеще” С., 2002 г. (стр. 61).

60 Вж. Неновски, Н. – „Конституцията от 1991 г. – по-висока степен в конституционното развитие на България”/Юридически свят № 2/2001 г. (стр. 97).

61 Вж. Спасов, Б. – „За конституционализма”/Юридически свят № 1/2001 г. (стр. 29-30).

62 В същия смисъл Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 25-26), както и Стойнов, Ал. – „Жертвата на престъплението” – С., 1993 г. (стр. 131). Интересно мнение застъпва Славов, Св. – „Лекарски грешки и лекарски деликти” С., 1996 г. (стр. 59-60), според когото непредпазливото убийство на безнадеждно болно лице разкрива по-ниска обществена опасност на деянието, поради което тя трябва да се отчете при индивидуализация на наказанието. Не мога да се съглася с автора, накратко аргументите ми за това са следните: животът на всички хора е еднакво ценен, едва ли фактът, че е убит старец или млада жена прави деянието по-малко укоримо. Колкото и безнадеждно болен да е един човек, то не може да се приеме, че медицинският персонал му дължи по-малко грижи. С напредъка, който отбелязва медицинската наука, понятието „безнадеждно болен” става все по-условно. Макар и редки, примерите от практиката показват, че възстановяване на такива пациенти се среща, когато за тях се полагат необходимите грижи.

63 Объркване допуска Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 36) като разглежда българския НК като един от тези, в които се съдържа привилегирован състав за убийство, извършено по молба на жертвата. За удобство, помествам текста на чл. 251 от Наказателния закон от 1896 г.: „За убийство, извършено по изрична молба на убития, наказанието е: строгъ тъмниченъ затворъ до петъ години. Б?де ли това извършено и отъ състрадание къмъ убития, то наказанието е: тъмниченъ затворъ не по-малко отъ три месеци.” Вж. кратък анализ на разпоредбата у Петровъ, М. – „Нар?чникъ по Наказателния законъ” С., 1937 г. (стр. 250).

64 Тази разпоредба се отбелязва и от Лисаев, П. – „Медицинска деонтология и медицинско право” – цит. съч. (стр. 143).

65 Вж. Стойнов, Ал. – „Наказателно право – особена част. Престъпления против правата на човека” – цит. съч. (стр. 84).

66 Евтаназията се разглежда в контекста на чл. 127 (1) НК от Зиновиева, Д. – цит. съч. (стр. 235); така и Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 156); по същия начин и Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 36), както и Янков, Я. – цит. съч. (стр. 14), до такова объркване достига и Ненов, И. – “Наказателно право на Република България. Обща част” (нова редакция Ал. Стойнов), кн. 2, С., 1992 г. (стр. 84); Впечатление прави объркването, което се допуска, въпреки правилно изразеното от авторите мнение, че евтаназията е убийство.

67 Вж. Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 157), както и Зиновиева, Д. – цит. съч. (стр. 235).

68 Вж. бележка под линия № 1.

69 Вж. Стойнов, Ал. – цит. съч. (стр. 137), както и Решение № 53 от 8-ми февруари 1977 г. по нак. дело № 16/1977 г. на I нак. отд.; Според Тодоров, Цв. – цит. съч. (стр. 101-102) пасивната евтаназия не е обявена за престъпление у нас.

70 Вж. Стойнов, Ал. – цит. съч. (стр. 57-58), Корнажев, П. – „Умишлените убийства по Наказателния кодекс на Република България” С., 2000 г. (стр. 57-66), Ненов, И. – „Наказателно право на НРБ – особена част”, том I С., 1956 г. (стр. 339), както и Постановление на пленума на ВС № 2/1957 г, Решение № 630 от 25-ти септември 1973 г. по нак. дело № 609/1973 г. на I нак. отд., Решение № 727 от 13-ти декември 1974 г. по нак. дело № 691/1974 г. на II нак. отд., Решение № 221 от 5-ти май 1977 г. по нак. дело № 202/1977 г. на I нак. отд.

71 Обратното Лисаев, П. – цит. съч. (стр. 156), който приема, че евтаназията е предумишлено убийство. Тук мисля, че става дума за неволно объркване, което авторът е допуснал. В своята книга “Евтаназия или медицински контрол на умирането и смъртта” – цит. съч. (стр. 101) авторът отново се застъпва за предумисъла, но посочва като квалификация чл. 115 НК.

72 Вж. Стойнов, Ал. – „Жертвата на престъплението” цит. съч. (стр. 130-132, 136-137), също и Ненов, И. – “Наказателно право на Република България. Обща част” – цит. съч. (стр. 83-84), както и Долапчиев, Н. – “Наказателно право. Обща част” (фототипно издание) С., 1994 г. (стр. 240-248).

73 Долапчиев, Н. – цит. съч. (стр. 243-244) обаче разглежда забраната в контекста на член 251 на Наказателния закон от 1896 г., докато Стойнов, Ал. – цит. съч. (стр. 131) изразява становището си без да посочва аргументи. Ненов, И. – цит. съч. (стр. 84) открива основание за запрета и в контекста на чл. 127 НК. Интересното е, че Долапчиев, Н. – цит. съч. (стр. 246) дори допуска при определени условия осъществяване на евтаназия. Според него, целите, които се преследват са оправдани от гледна точка на съвременната култура и правни възгледи. Тук само ще отбележа, че под “съвременна”, Никола Долапчиев има предвид културата на 40-те години на XX век. Значението, което влага авторът в това понятие обаче е по-различно от това, което се приема от по-новата теория (вж. бележка № 1). Може би повлиян от немските юристи, проф. Долапчиев изключва молбата на убития като необходим елемент на евтаназията.

74 Вж. Долапчиев, Н. – цит. съч. (стр. 243, бел. под линия 2), както и Тодоровъ, Ас. – цит. съч. (стр. 6-31). Подкрепям мнението, което изразява последният автор, че самоубийството е нежелано социално явление. Това е така, защото освен природните фактори, които оказват влияние на една подобна тенденция, нивото на самоубийствата разкрива и много проблеми в самото общество като конфликти, апатия, меланхолия, алкохолизъм, наркозависимости и др.

75 Вж. Долапчиев, Н. – цит. съч. (стр. 243, бел. под линия 2).

76 Така е и при ампутиране, операции и всякакви други медицински намеси, както и при спортни състезания – бокс, карате, футбол и други – вж. Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 25-27), Ненов, И. – цит. съч. (стр. 84, бел. под линия 445). Изказвани са и по-различни мнения – вж. интервюто на Крепиев, Е. с Д. Попов, И. Делчев, Т. Байкушев, Д. Шойлев – “Грубостта… от футболния терен – на подсъдимата скамейка”/Общество и право № 2/1982 г. (стр. 24-29), където се застъпва интересното мнение, че футболът е дейност – източник на повишена опасност. Струва ми се, че проф. Ненов допуска объркване, когато представя примера за медицинските интервенции и спортните състезания като типичен, при който не се търси наказателна отговорност от дееца. Руската и френската теория дават същия пример, но те го приемат като изключение от правилото, че съгласието не влече неотговорност. Както у нас, така и по целия свят държавата има интерес от запазване здравето на своите граждани, доколкото за нея възникват задължения във връзка с изплащане на помощи, оказване на медицинска помощ, добавки за инвалиди, трудоустрояване и т. н., затова и увреждането на здравето не е желано от обществото. Винаги, когато се преследват забранени от закона цели, то съгласието на пострадалия не би могло да изключи противоправността на деянието.

77 Според Крылова, Н. Е. – цит. съч. (стр. 30) и цитираните от нея френски автори доброволността на съгласието у много болни зависи от психогенните депресии, в които пациентите изпадат. Това безспорно е така, затова повечето закони, които регламентират евтаназията поставят изискване да се вземе становище от психиатър.

78 Вж. Ковалев, М. И. – цит. съч. (стр. 71).

79 Вж. Лисаев, П. – „Медицинска деонтология и медицинско право” – цит. съч. (стр. 51). Според Славов, Св. – цит. съч. (стр. 199) това задължение на лекаря е по-скоро обществено и морално, отколкото правно; Вж. и становището на лекарите по този въпрос в интервюто на Димитрова, З. с М. Ванев, Г. Каменов, А. Пинкас, М. Христов, К. Кънев, М. Куновски, А. Джамбазов – “Дамоклевият меч над хирурга”/Общество и право № 9/1982 г. (стр. 5-10). За съгласието и евтаназията в медицината вж. Лисаев, П. – “Евтаназия или медицински контрол на умирането и смъртта” – цит. съч. (стр. 40-75).

80 Вж. резюме на решението в „Правата на човека” № 4/2002 г. (стр. 69-72).

81 Вж. резюме на решението в „Правата на човека” № 2/2003 г. (стр. 41-50).

82 По подобен начин Комитетът по правата на човека към ООН се е произнесъл по молбата на Екатерина Павловна Ланцова срещу Руската Федерация от 26-ти март 2002 г., като се споменава, че държавите, които са страни по МПГПП са длъжни да осигурят правото на живот на задържаните, без задържаните да са длъжни да искат закрила – цит. по „Правата на човека” № 4/2002 г. (стр. 57-62).

83 Държавен вестник бр. 87/2005 г., разпоредби, свързани с евтаназирането на животни се съдържат и в Правилника за прилагане на същия закон.

84 Наредба № 22 е издадена от Министерство на земеделието и горите – Държавен вестник бр. 42/2006 г.; Тя е приета в съответствие с изискванията на council directive 93/119/EC of 22 December 1993 on the protection of animals at the time of slaughter or killing.

85 Наредба № 15 е издадена от Министерство на земеделието и горите – Държавен вестник бр. 17/2006 г.

86 Наредба № 23 е издадена от Министерство на земеделието и горите – Държавен вестник бр. 55/2002 г.

87 Актът е одобрен от икономическия и социален съвет на ООН с резолюция от 25-ти май 1984 г.

88 Така Бойчев, Г. – “Понятие за основни права” в: „Основни права на човека” С., 2002 г. (стр. 12); в същия смисъл и Павиа, М. – „Някои разсъждения върху понятието „основни права” във френското право”/Съвременно право № 4/1995 г. (стр. 77); вж. също Танчев, Е. – “Конституционен статус на гражданите” в: „Основни права на човека” – цит. съч. (стр. 67).

89 Вж. Стоилов, Я. – „Универсални ли са човешките права?”/Съвременно право № 5/1999 г. (стр. 16).

90 Цит. по Бойчев, Г. – „Философия на правото” С., 2001 г. (стр. 177).

91 Вж. Стоилов, Я. – цит. съч. (стр. 8-9).

92 Така например, Янков, Я. – цит. съч. (стр. 10-11) поставя правото на смърт в една група с други права, наречени от него „соматически” или право на радикално променяне на първоначалната телесна цялостност. Като такива той посочва правото на смяна на пола, правото да се приемат наркотици, правото на клониране и други.

93 Вж. Стоилов, Я. – цит. съч. (стр. 10-11); на обратното мнение е Бойчев, Г. – „Понятие за основни права” – цит. съч. (стр. 15), според него тенденцията е правата да се установяват първо в международни договори.

94 Вж. „Права на човека – Брошури 1-16” – цит. съч. (стр. 249).

95 Струва ми се, че една седмица е достатъчен период, който съчетава от една страна възможността за размисъл, а от друга не e от естество да удължи агоналния стадий прекалено дълго. В определени случаи, когато състоянието на пациента е особено тежко, може да се предвиди изискване за една молба.

96 Не би било достатъчно само да се въведе изискването лицата да не са поставени под пълно или ограничено запрещение, защото е възможно те да се намират в моментно състояние, което не им позволява да вземат решение. Състоянието на лицето следва да бъде проверено неколкократно от психиатър.