Свободни до самия край: случаят Енгларо

Медицинският прогрес през последните десетилетия ни доведе до една сложна ситуация. От една страна, благодарение на съвременните медицински възможности сме способни да излекуваме болести, които преди няколко години са били считани за нелечими, от друга страна, използването на всички технически средства на реанимационната медицина могат да доведат и до нежеланото последствие страданията и агонията на хора да бъдат само удължени. За да можем да изживеем достойно живота си до края, трябва използването или отказът от използването на реанимационна медицина да става по желание. Трябва да се вземе окончателно решение, като се тръгне от конкретната ситуация, в която се намира умиращият, и се вземат предвид неговите желания и нужди.

Историята на Елуана Енгларо

Това е една история за живот, който продължава тридесет и девет години, седемнадесет от които преминават в кома.

На 18 януари 1992 г, когато Елуана Енгларо е само на двадесет и две години, тя претърпява катастрофа в родния си град Леко. След този инцидент получава тежка черепно-мозъчна травма и фрактура на втория шиен прешлен, което довежда до загуба на съзнание и пълна парализа. През април на същата година, напускайки отдела за реанимация, Елуана е преместена в друго отделение на болницата „Нигуарда“ в Леко, където е подложена на серия от рехабилитационни интервенции, предназначени да провокират сетивна стимулация. Надеждата за промяна в нейното състояние на безсъзнание изчезва след като минават дванадесет месеца, в продължение на които тя все още е в кома. Този период служи като ориентир за диагностика на международно ниво и чрез него е възможно да се достигне до потвърждение за необратимото вегетативно състояние. Въпреки че Елуана може да диша самостоятелно и запазва сърдечно-съдовата, стомашно-чревната и бъбречната си функции, тя е изцяло неспособна да има когнитивни и емоционални преживявания и следователно да осъществява контакт с външната среда.

След продъжителното и мъчително чакане да дойде в съзнание, родителите на Елуана, Бепино и Сатурня, осъзнават необратимостта на положението, в което се намира дъщеря им, и подкрепени от нейния невролог, подават искане в съда за спиране на изкуственото хранене и хидратация.

Съдебните битки за получаване на разрешение за прекратяване на изкуственото животоподдържане на Елуана продължават единадесет години и произвеждат шестнадесет съдебни решения на италианската и европейската съдебна система[1]. За дълъг период от време историята е далеч от вниманието на обществеността – или най-малкото от интереса, който предизвиква в последните си дни – и се превръща в една безкрайна поредица от жалби и противоречащи си съдебни решения.

Първата стъпка е през 1997 г., когато Бепино Енгларо получава от съдия разрешение да стане настойник на Елуана (нейн законен представител). Малко повече от година по-късно, през януари 1999 г., той за първи път иска от съда в град Леко разрешение за прекратяване на изкуственото хранене и хидратиране на Елуана, което той описва в искането си като форма на „прекомерна грижа“ в нарушение на член 32 от Конституцията[2]. През март съдът отхвърля искането. Енгларо обжалва в Апелативния съд, който през декември 1999 г. отново отхвърля искането. Според съда в град Леко и Апелативния съд все още има открит дебат за това, как да се разгледа изкуственото хранене: за тях не е възможно да се определи без съмнение като „прекомерна грижа“. През юни 2002 г. „Енгларо“ отправя ново искане към съда в град Леко, което отново бива отхвърлено. Също и Апелативният съд в Милано отново го отхвърля, но в решението си изисква законодателят да се намеси, за да изясни този правен въпрос относно т.нар. „край на живота“ – за което, към днешна дата, законодателят все още мълчи.

Така случаят стига до Касационния съд. Там италианското правосъдие започва да се оплита. Първата жалба бива отхвърлена от Върховния съд заради грешка във формата, т.е. грешка в процедурата. Когато Енларо преиздава обжалването, като поправя грешката, Касационният съд решава да върне делото на Апелативен съд в Милано, но на различно отделение от това, което се произнася известно време преди това. На 16 декември 2006 г. Апелативният съд отново отхвърля жалбата и Б. Енгларо обжалва за трети път пред Върховния съд. На 16 октомври 2007 г. Касационният съд категорично се изразява по въпроса за изкуственото хранене, като окончателно го изключва от определението за прекомерна грижа. Съдът обаче прецизира още един елемент, който се оказва от основно значение за случая: изкуственото хранене може действително да бъде прекъснато, при условие че са настъпили две обстоятелства. Първото: вегетативното състояние трябва да бъде оценено от лекарите като напълно необратимо.

Второто: трябва да се докаже, че пациентът е изразил искане да не се поддържа животът му по изкуствен начин, нещо, което семейството Енгларо е в състояние да направи, като привежда няколко доказателства от свидетели, които са приятели на Елуана.

Въпреки това за пореден път Касационният съд решава да предаде всичко в ръцете на Апелативния съд в Милано, който на 09 юли 2008 уважава искането на Б. Енгларo и му разрешава да бъдат прекъснати изкуственото хранене и хидратация на Елуана. Но всичко не приключва веднага, защото прокуратурата в Милано обжалва решението на Апелативния съд. За четвърти път делото е заведено до Касационния съд, който казва последната и решаваща дума по делото. С решение, наречено „историческо“, Съдът денонсира законодателния вакуум – т.е. липсата на ясни закони, регламентиращи лечения като принудителното хранене в случай на постоянно вегетативно състояние. Той поисква от Парламента да отстрани и отхвърли жалбата на Прокуратурата.

Случаят достига и до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Той обявява за недопустима жалбата, подадена от жалбоподателите (физически лица и асоциации), тъй като счита, че ако компетентните национални съдебни органи са били призовани да се произнесат по въпроса за поддържане на медицинското лечение на жалбоподателите, те не биха могли да пренебрегнат волята на болните хора, изразена чрез техните настойници, които ясно заемат позиция в защита на правото на живот на своите роднини, нито становищата на лекарите специалисти.

Решението по случая Енгларо, представено в седем основни точки и чрез седем значими въпроса

Решение, което e предизвиквало и ще продължава да предизвиква дискусии. Така би могло да се определи Решение № 21748 от 16 октомври 2007 г., с което Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд написва последната, но само в хронологичен смисъл, глава на дългата и трудна процесуална битка, чийто неволен герой става Елуана Енгларо, младо момиче от град Леко, която до решението е от 15 години е в постоянно вегетативно състояние. В ситуация на почти хронична и неразрешима празна правна регулация, това решение се приема, без съмнение и от решаващо значение, като еталон дори отвъд случая Енгларо, тъй като съдържа прецизни критерии за последващите решения на съдилищата относно материята, свързана с прекъсването на изкуствената хидратация и изкуственото хранене при пациенти в постоянно вегетативно състояние, както и в областта на т.нар. „прекомерна грижа“, така и при отказа от лечение/отказа от грижи. Сложността на проблемите, довели до настоящото решение, и съществените мотиви на уважаваните съдии обаче изискват един също толкова сложен анализ, който за краткост и схематичност ще се опитам да обобщя в седем точки, всяка от които е придружена от колкото труден, толкова и драматичен въпрос.

1. Жива ли е Елуана?

Елуана Енгларо не е мъртва. Най-малко тази ситуация не отговаря на критериите, плод на италианската правна система (Закон номер 578 от 12.29.1993, съдържащ „Правила за констатиране и сертифициране на смъртта“, които позволяват да се обяви смъртта на дадено лице само когато имаме наличие на „необратимо прекратяване на всички функции на мозъка“). В резултат на черепно-мозъчна травма, получена при автомобилна катастрофа, докладвана през вече далечната 1992 г., Eлуана в общи линии изпада в едно много специално състояние (постоянно вегетативно състояние), характеризиращо се с липсата на всякаква психическа активност или реакция на стимули, идващи от заобикалящата среда. Мозъкът й не е мъртъв, но тя в продължение на 15 години е загубила цялото си самосъзнание: диша, отваря и затваря очите си, има рефлекси на торса и на гръбначния стълб, но без никаква поведенческа, целенасочена или доброволна реакция към зрителни, слухови, тактилни или обезболяващи стимули. Елуана живее, или по-скоро оцелява благодарение на назогастрална сонда, чрез която тялото й се храни, и на постоянната сестринска грижа. Това е състояние, според международната медицинска литература, което е необратимо и без възможност за идване в съзнание, въпреки че мозъкът все още запазва някои от своите функции. Във всеки случай, според съдиите от Върховния касационен съд, Eлуана със сигурност наравно с другите пациенти в постоянно вегетативно състояние „във всяко едно отношение е човек в пълния смисъл на думата, чиито основни права трябва да се уважават и защитават, като се започне от правото на живот и от правото на здравеопазване, най-вече, тъй като е в състояние на крайна слабост и не е в такава позиция, че да ги защитава автономно“. Следоватено тя е жива и е човек както от биологична гледна точка, така и от по-стриктно правна гледна точка. Въпреки това, както правилно отбелязват малко след това съдиите, биографичният й живот е безвъзвратно разбит преди петнадесет години, а биологичният живот, поне според това, което е посочено от медицинската наука, е обречен да остане неограничено и непоправимо лишен от възприятие към външния свят. Трябва само да отбележим, че дебатът за достойнството на живота, който трябва да продължи в тези условия, неизбежно възниква между несъвместимостта на принципите на святостта на живота и качеството на живота и би изисквал много по-голямо пространство от това, което ние можем да му осигурим тук. Ето защо ще разгледаме само съображенията на съда за това, как трябва да бъдат приемани изкуственото хранене и хидратацията и как същите могат да бъдат отказани/прекратени.

2. Изкуствено хранене „прекомерна грижа“ ли е?

Както вече бе отбелязано, изкуственото хранене и хидратация са единствената връзка, която позволява Елуана да продължава земното си съществуване, макар и лишена от съзнание и самостоятелно възприятие. Ето защо правилната квалификация на тези медицински практики е една от ключовите точки на трагичния съдебен спор, в който младото момиче от град Леко е главен герой. В тази връзка касационните съдии категорично заявяват следното: „няма съмнение, че хидратацията и изкуственото хранене с назогастрална сонда са здравна грижа. Те всъщност включват лечение, което е в основата на научното познание, което се прилага от лекарите, макар и след това да продължи от нелекари, и включва подготовката на препарати, включени чрез технологични процедури. Тази квалификация е потвърдена от международната научна общност“. Следователно става ясно, че тук се говори за здравни грижи, а не за „нормално средство за поддържане“, както се разглежда по време на предишните съдебни производства. Това ни води до мисълта, че трябва се провери дали такова лечение не прибягва до крайности, за да добие форма на „прекомерна грижа“. По същия този въпрос позицията на съдиите е ясно обобщена в частта, в която се посочва, че „здравната грижа като настоящото лечение […] само по себе си обективно не представлява форма на прекомерна грижа и […] по-скоро представлява пропорционален надзор, насочен към поддържане жизненото дихание, с изключение на това, че при непосредствена заплаха за смърт организмът вече няма да е в състояние да усвои предвидените вещества или ще достигне до състояние на нетърпимост, клинично забележима, към конкретна форма на хранене“.

Като се тръгне от тези важни предпоставки, следва да се отбележи, че ако, от една страна, липсващото възприемане на изкуственото хранене и изкуствена хидратация като форми на прекомерна грижа по абсолютен начин не позволява на съдията да разпореди отделянето на назогастралната сонда, от друга страна, квалификацията на такива форми на лечение като здравни грижи изисква да бъде проверено дали има информирано съгласие от заинтересувано лице или от лицето, което е законно упълномощено да направи това. По този начин фокусът на въпроса се измества неизбежно и много деликатно към темата за възможността да откажем да се подложим на медицинска терапия или да решим съзнателно да я прекъснем, крайъгълният камък на биоетиката в края на живота, доста обсъждан както в биоетичната, така и в правната област и в по-малко съгласувания център между тях (вж. Случая на Пиерджорджо Уелби[3]). Като се има предвид този факт, в областта на медицинската етика принципът на информираното съгласие и зачитане на самоопределение на пациента по отношение на здравеопазването вече определено премина Хипократовите принципи за добра грижа и ненанасяне на вреда, един от най-важните проблеми, пред които са изправени съдиите от Върховния съд по делото, а именно да се изясни дали съзнателното отхвърляне на медицинска помощ също е позволено в случаите, в които такъв отказ може да причини смъртта на пациента. На този етап позицията на съдиите оставя някакво леко съмнение, когато посочват, че: „Трябва да се изключи, че правото на терапевтично самоопределение на пациента среща граница, когато с него се осигурява жертването на „доброто“ от живота“. Като припомнят някои предишни граждански и наказателни секции от същия съд, както и на някои членове на Конституцията (2[4], 13[5] и 32[6]), както и основните Харти на правата на европейско равнище (Конвенцията от Овиедо и Хартата на основните права на Европейския съюз от Ница), съдиите изрично обясняват един принцип със стойност, която би могла да се нарече историческа, като посочват правото на здраве на всеки индивид: „Подобно на всички права на свобода, правото на здраве предполага защита на негативната му страна: правото да загубиш здравето си, да се разболееш, да не се лекуваш, да изживееш последните етапи на своето съществуване според собствените си канони на човешкото достойнство, дори да бъдеш оставен да умреш.“

3. Прекъсването на изкуствените хранене и хидратация евтаназия ли е?

Въпросът е повдигнат в светлината на принципите за автономия на волята и за информирано съгласие, но несъмнено биват малко или много преоразмерявяни дискусиите в полза на възможността да се открие в евентуалното отстраняване на назогастралната сонда, която държи жива Елуана, едно крайно действие като евтаназията. Макар че първите реакции към Решение № 21748, особено в католическия свят, биват силно критикувани за предполагаемия риск, че то може да ръководи законодателя към допускане на практикуването на евтаназия, със сигурност аналогията между двата случая се появява малко или много пресилена. Ако в действителност се опираме на класическото определение за евтаназията като директно действие или бездействие, причиняващи смърт на неизлечимо болен пациент, за да се избегне продължаването на неговото страдание, е на първо място очевидно, че в случая на пациенти в постоянно вегетативно състояние липсват някои от елементите, които тази дефиниция предполага. Преди всичко онези, които са в състоянието на Елуана, не са в състояние на страдание, като например тези пациенти с рак в последен стадий. При постоянното вегетативно състояние има по-малко възприемчива дейност, включително болка. На второ място, също толкова неправилно е възприемането на такъв пациент като „терминално“ болен. Самата Елуана е живото доказателство, че пациенти в постоянно вегетативно състояние могат в някои случаи да живеят или по-скоро да оцелеяват дори и за дълъг период от време (петнадесет години в конкретния случай, който разглеждаме). Това става чрез полагане на правилните медицински грижи и включване на изкуствено хранене и хидратация като адекватно лечение.

Следователно по-правилно е да отнесем прекъсването на изкуствените хранене и хидратиране към легитимния отказ от лечение от страна на определен пациент или от този, който отсъжда вместо него, вземайки предвид въпросното състояние като особено вредно за личното му достойноство и несъответстващо на личността му, на начина му на живот и на моралните му убеждения. В тази връзка съдът обяснява, че: „отказът от медицински и хирургически терапии, дори когато той води до смърт, не може да се сбърка с хипотезата за евтаназия, тоест за поведение, което има за цел да скъси живота, причинявайки смърт, а това е по-скоро изразяване на избор от страна на болния болестта му да следва своя естествен ход.“

Следващият пасаж в решението е за отговорността, която носи лекаря, извършващ този акт. Проблематиката в тази насока се появява още във връзка с драматичната история на Пиерджорджо Уелби[7] и със смелото решение, взето от д-р Марио Ричо да спре изкуствената му вентилация. Отново съдиите създават общ принцип в областта на медицинското обслужване и отказа от лечение: „отговорността на лекаря за прекъсване на грижите я има, докато съществува за последния правното задължение да проведе или продължи лечението и изчезва с отпадането на това задължение (когато волята на пациента е против лечението и същият не иска да се подлага на него). Отново информираното съгласие, което вече е квалифицирано от Върховния съд като легитимно допускане на извършване на някакъв медицински акт, придобива решаващо значение не само като израз на автономията и волята на пациента, а и като едно неспецифично, макар и ненаписано, действие на лекаря.

Остава следователно да се запитаме след като се установи необратимостта на състоянието, в което петнадесет години се намира Елуана, възможно ли е да се докаже нейното желание да не бъде поддържана жива по изкуствен начин чрез хидратация и хранене.

4. Eлуана поискала ли е да умре?

Ако приемем, че изкуственото хранене, което поддържа все още жива Елуана, всъщност е една медицинска грижа, която може да бъде свободно отхвърлена от заинтересованото лице, дори и ако това би довело до настъпване на смъртта, то тогава от съществено значение е да се установи дали Елуана е изразила волята си да бъде направено с нея това, или при липса на такава от нейна страна, едно трето лице би могло законно да формулира такъв отказ. По този важен въпрос, който е от решаващо значение в конкретния наш случай, съдилищата поддържат виждането, че при липса на писмени изявления от страна на младата жена не са с чак толкова голямо значение показанията на бащата и на някои познати на Елуана, които разкриват волята на девойката, а именно, че тя предпочита смъртта пред състоянието на кома. Същите тези твърдения всъщност биват считани за общи, отнасящи се до събития, които са се случили на други хора в много емоционален момент и без наличието на болестта и като такива те са лишени от стойността на една персонална, съзнателна и актуална волева решителност, узряла с причина в съзнанието.

Оттук произлиза и решението на съдиите да отхвърлят искането с препратка за пропуснатата действителна реконструкция на предполагаемата воля на Елуана и изразените от нея преди това желания – решението, с което Апелативният съд на Милано отхвърля искането за прекъсване на изкуственото хранене на младото момиче от град Леко. По-конкретно в решението се посочва, че: „апелативните съдии изобщо не проверяват дали такива изявления – в чиято надеждност не са се съмнявали – се смятат за неподходящи да бъдат считани за биологично завещание, но все пак си струва чрез тях да се очертае заедно с другите констатации на изследването личността на Елуана, начина й на мислене преди да попадне в състояние на безсъзнание, самата й идея за достойнство на човека, в светлината на собствените й ценности и етични, религиозни, културни и философски убеждения, които биха ни ориентирали към волевите й решения“. Същият този пасаж от решението със сигурност има голямо значение заради неговата иновативност. Всъщност съдиите от Върховния съд смятат, че едно биологично завещание (или т.нар. living will) дори ако е изготвено в момент, когато болестта я няма, може да се счита за израз на тази воля – проява на автономия, която позволява пациентът да откаже или да поиска прекъсване на санитарното лечение дори в хипотезата, в която от този отказ/прекъсване може да настъпи смъртта. Така липсата на законово уредено биологично завещание изглежда запълнена от касационното решение, което потвърждава един допълнителен принцип с несъмнено историческо значение.

5. Бащата на Елуана може ли да поиска прекъсването на лечението (ролята на законния представител)?

В изложението досега съзнателно на заден план беше оставен един от важните участници в това изтощително съдебно дело на Елуана – баща й и в същото време неин законен представител – Бепе Енгларо. За разлика от своята дъщеря, която бива лишена от всякакъв контакт с реалността от януари 1992 година, както и от възможността да изпитва емоции и/или страдания, Бепе Енгларо е изживял в пълна степен и продължава да изживява драмата да вижда живота на дъщеря си раздробен на парченца, безнадеждната диагноза, дадена от лекарите, местенето от една болница в друга, но най-вече драмата да стои близо до едно тяло, което вече не може да осъществи контакт със заобикалящия го свят, свързано с живота единствено чрез една назогастрална сонда. Оттук и трагичният и в същото време героичен избор на бащата да започне една дълга битка, която датира от 1999 година, за да получи от съда разрешение за прекъсване на изкуственото хранене, а заедно с него и на един живот, който вече не може да се нарече живот и за много хора изглежда като недостоен. Това негово решение е придружено от отговорността да стане носител и интерпретатор на волята (крепяща се на неговите показания и тези на няколко приятелки) на дъщеря си. И ето тук възниква още един доста сложен въпрос: може ли Бепе Енгларо в качеството си на баща и законен представител на Елуана да поиска прекъсването на лечението, от което неизбежно ще доведе до настъпването на смъртта на дъщеря му? Без да се има предвид човешката драма на един родител, който знае, че чрез своето решение прекъсва живота на детето си (макар и то да е в безсъзнание), представеният въпрос разкрива някои противоречащи си аспекти дори в студената светлина на оценката на правото относно легитимността на едно такова искане. Съдиите посочват, че ролята на настойника е „да бъде гарант на неспособното лице и следователно да се стреми обективно да опази и защити живота му“; след това добавят, че „в същото време настойникът не може да пренебрегва идеята за достойнството на човека, която е изразена от същия този представен субект, преди той да изпадне в състояние на невъзможност да се справи с проблемите на живота и смъртта“. Интересът на неспособния, който следователно е една от проблематичните точки на човешката и юридическа драма на Елуана, се движи от обективната оценка на виждането за „доброто“ в абсолютен смисъл до субективното и личното измерение на това, което защитеният би искал, ако беше в състояние да избира, като се позовава на желанията, изразени по време на пълноценното му съществуване, както и начина му на живот, моралните му убеждения и т.н. Ясно е, че една такава оценка обхваща също и възможното съгласие или несъгласие за медицинско лечение – израз, както видяхме, на личното право на здраве, но което (в нашия случай) се отразява и върху достойнството на лицето и зачитането на неговата свобода и автономия. Деликатността на въпроса за съгласие за медицинско лечение, дадено от настойник за неспособен, все пак изисква изборът на първия да „не изразява собствената му оценка относно това какво би трябвало да е качеството на живот на представлявания, дори и законният представител да принадлежи към семейния кръг на представлявания, както и че той не бива по никакъв начин да е повлиян от сериозността на ситуацията, а да представи в цялост самоличността на пациента и неговия начин на мислене преди да изпадне в безсъзнание, неговата лична представа за това какво е човешко достойнство“.

6. Ще умре ли Елуана? (или ще живее?)

Решение № 21748/07 представлява един крайъгълен камък в правото. Препращането към друг отдел на Апелативния съд в Милано неизбежно включва най-малко една допълнителна степен на преценка, въпреки че този път има изключително ясен принцип на правото, който да ръководи съда при решаването на случая. Касационните съдии изрично разпореждат, че за да се разреши да бъде прекъснато лечението, трябва да има настъпили две обстоятелства:

Първо: вегетативното състояние трябва да бъде оценено от лекарите като напълно необратимо.

Второ: трябва да се докаже, че пациентът е изразил своето желание да не се поддържа животът му по изкуствен начин (нещо, което семейството Енгларо прави, като привежда доказателства – свидетели, които са приятели на Елуана).

Благодарение на този принцип решението за живота или смъртта на Елуана бива извлечено от извършеното потвърждение от страна на Апелативния съд в Милано относно изразената воля на последната преди настъпването на инцидента. Задачите му: да верифицира желанията, изразени по-рано (включително „личността на Елуана […] нейния начин на възприемане на нещата […] самата идея за достойнството на човека, в светлината на нейните етични, религиозни, културни и философски убеждения, които определят вземаните от нея решения“), и да провери дали искането на бащата – законен представител – е в съответствие с тях. Само ако се потвърди наличието на такава връзка между двете, прекъсването на изкуственото хранене и хидратация ще бъде легитимно, какъвто е случаят на американката Тери Шиаво[8].

7. Има ли много хора, намиращи се в нейното състояние? Какво ще стане с тях?

Елуана не е единствената, която изпада в постоянно вегетативно състояние. Въпреки тежката съдебна битка, предприета от баща й, се превръща в емблема, като се нарежда до едни от най-известните случаи – тези на Нанси Крузан[9] и Тери Шиаво в САЩ и Тони Бланд[10] във Великобритания.

Според някои статистически данни честотата на вегетативното състояние (не само постоянно) се оценява на 0.7 – 1.1 на всеки 100 000 човека, от които около една трета са от травматичен произход. То може да бъде кратковременно (когато продължи неповече от месеца) или постоянно (ако продължи повече от 12 месеца). Въпреки че повечето пациенти умират в рамките на 5 години от инцидента, който е причинил постоянното вегетативно състояние, и само един от 50 000 оцелява повече от 15 години като Елуана, проблемът придобива големи размери и със сигурност надхвърля изолирания случай. Tова решение на касационните съдии е от особено значение, тъй като се появава в един исторически момент, в който дебатът за биологичното завещание е в разгара си (както е и в момента).

Вместо заключение. Развитието, настъпило през 2017 година

До декември 2017 година принципите, разгледани и изразени от Касационния съд с решение по делото Енгларо, макар че нямат задължителен характер, служат като ръководството за лекарите и за съдилищата, изправени пред подобни ситуации, дори при липса на конкретни норми. На 14.12.2017 г. от Италианския сенат бива приет закон, позволяващ на тежко болни хора да откажат лечение, дори то да може да удължи живота им. Текстът дава право на всеки пълнолетен гражданин предварително да откаже медикаментозно лечение или изкуствено хранене и хидратация, в случай че в бъдеще изпадне в терминална фаза на заболяване. За целта е необходимо изготвянето на документ, в който лицето посочва какви терапии иска да откаже, ако един ден изпадне в състояние, в което не може да вземе конкретно решение.

Бележки под линия:

[10] https://en.wikipedia.org/wiki/Tony_Bland.