(доклад, представен на десетата национална конференция по биоетика и биоправо „Живот и/или технологии“ (2022))
проф. д.н. Борислав Градинаров, секция „Социални теории, стратегии и прогнози“, ИФС – БАН
Увод
Разликата между началото и края на човешкия живот е, че всички начала си приличат, но всеки край е неповторим. Хората нямат съзнателен спомен за раждането си, но в болшинството случаи са в състояние да разбират настъпването на последните си мигове. Затова смъртта, освен естествен завършек на индивидуалния човешки живот, заема и специално, сакрално място в световъзприемането ни. Тя има дълбоко личен смисъл, тъй като рано или късно всеки се изправя пред нея – сам и често неподготвен. Въпросът съвсем не е във физиологичните механизми на последните мигове от живота, които са изучени достатъчно подробно, а в онова, което непосредствено ги предхожда – желанието или съпротивата, волята или смирението, неприемането или осъзнаването на края. Но предмет на това изложение не е смъртта като такава, а онази нейна форма, при която съзнателният й избор е главната причина за настъпването й.
Хората могат да отнемат сами живота си по много причини – загуба на близък човек, несправяне с житейските проблеми, лични провали, изпадане в зависимост от вредни субстанции, депресивни състояния, дори модно подражание. Известно е, че след излизането на епистоларния роман „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте през 1774 г., в който главният герой се самоубива поради несподелена любов, Западна Европа се сблъска с вълна от самоубийства. Много от тези причини е възможно да причислим към психиатричните или психичните разстройства и заболявания.
Има една категория решения обаче, които не можем да наречем патологично отклонение. Всеки, който е бил до тежко и нелечимо болен близък, приятел или познат, вероятно е наясно, че в тези случаи в края на човешкия живот има много болка и малко достойнство. Изпадането в безпомощно, необратимо и придружено с много страдания състояние поставя избора между правото на живот и правото на лично достойнство в нерешима колизия. И докато правото на живот изглежда ясно, правото на лично достойнство изисква малко по-специално внимание.
1. Как да разбираме човешкото достойнство?
Човешкото достойнство може да се определи като морално качество и обществено признание, изразяващи положителната оценка за уникалността и личната значимост, които човешкият индивид притежава и демонстрира чрез своето поведение. „Човешкото достойнство е вътрешно и в същото време социално право на ценност и зачитане, което принадлежи на човека заради него самия, твърди Херман Авенариус в „Малък речник на правата“. Човешкото достойнство е присъщо на всеки човек и е неделимо от него. То се притежава и от неродения, както и от вече мъртвия човек.“1 Но идеята за човешкото достойнство, както и всички останали етични и юридически категории, е претърпяла значителна еволюция. Смело можем да твърдим, че като понятие и ценност тя има значително по-богата „биография“ от повечето етически категории. Срещаме я още в най-ранните философски текстове, както и в някои съчинения на римските юристи (напр. „За задълженията“ на Марк Тулий Цицерон), което формира солидна основа на западноевропейската концепция за човешкото достойнство, но към нея трябва да добавим и приносите на християнската религия, а също и на философския хуманизъм на Просвещението като символ на Новото време.
В класическата философска теория идеята за човешкото достойнство има богата и пространна аргументация. Развивайки своя „категоричен императив“, Имануел Кант стига до извода, че човекът притежава „достойнство“, когато сам, по свободен избор успява да си наложи нравствено поведение, съобразено с осъзнатите чрез разума изисквания на нравствения закон. Следователно човек придобива достойнството си чрез способността за автономно поведение, основавано на свободата и на разума.2 Според Кантовата морална философия животът в телесно-физическите си измерения сам по себе си не притежава достойнство. Достойнството е морално качество и е присъщо само на автономния разумен човек. На него се гледа като на индивид, който живее от себе си и чрез себе си и който не се нуждае от другите. Според тази представа зависимостта на човека от другите представлява форма на незряло личностно или непълноценно човешко съществуване (независимо от причината – дали тя е по лична вина на индивида или е следствие на природни и болестни фактори).
За утвърждаването на човешкото достойнство има значение не само вътрешното убеждение, че даден човек го притежава, но и фактическото му признание от другите хора, независимо от формата, в която става това. Съвременните етика и право признават на всеки човек неотнимаемото право да протестира срещу омаловажаването на неговата лична стойност, срещу всяка проява на ненужен контрол или незачитане на почитта за личните му постижения.3
Човешкото достойнство е сложно качество и не може да се дефинира в позитивна или негативна релация към една или друга определена ценност. То обаче зависи и от социалните условия, и от достиженията на физическите и биологическите науки, както и от състоянието на медицината. „Медицинската наука е намалила потребността тихо да страдаш и шанса да ти се възхищават, че го правиш“, твърди Бъръс Ф. Скинър. „Огнеупорните сгради не оставят място за смели пожарникари, безопасните кораби – за смели моряци, безопасните самолети – за смели пилоти. В съвременната кравеферма няма място за Херкулес. Когато изтощителната и опасна работа вече не е необходима, онези, които работят усилено и са смели, изглеждат просто глупави.“4 Не е възможно да се съхрани достойнството, ако останалите не показват в една или друга форма своето позитивно отношение и признание за уникалността и постиженията на този, който го притежава. А това означава и приемане на решенията на човека, които засягат неговата личност, дори когато те не се съгласуват с обичайните представи на мнозинството.
Има няколко категории, които са с близко значение, но чрез тяхното съпоставяне с достойнството можем да вникнем малко по-дълбоко в него. Такава е категорията чест. Тя също е с богата история и поне от Платон задължително присъства в съчинения на морална и политическа тема.5 Честта е вътрешното усещане за стойност, която всеки човек притежава, докато достойнството, макар до голяма степен да се припокрива с нея, има предимно външна насоченост. И достойнството, и честта нерядко се употребяват като синоними, но не съвпадат. Достойнството в известен смисъл се нуждае от повече външни проявления, от манифестиране, докато честта е по-„незабележимо“ с просто око морално качество. В такъв смисъл достойнството е по-скоро следствие от моралните постъпки, докато честта е тяхната причина.
Честта, както и достойнството, винаги е заемала високо място сред човешките добродетели. Още в антична Гърция честта се е смятала за добродетел, правеща притежателя си нещо повече от другите. Загубата на чест, особено от тези, които са били възприемани като по-висши в социалната йерархия, е била достатъчно сериозна причина за самоубийство. В съвременната, силно секуларизирана и пристрастена към материалното европейска култура честта вече не е фактор за крайни решения и действия. Тя обаче продължава да е важна в по-традиционните и теократични общества. Но дори в тях накърнената чест е по-скоро причина за външна агресия, а не за самонараняване или самоубийство.
Друга близка категория е престижът. Тя е свързана с появата на теориите за социалното неравенство. В техен контекст около средата на ХІХ в. престижът започва да се свързва с предложените от Макс Вебер категории социален престиж и професионален статус. Но в класическата древноримска юриспруденция понятието dignitas hominis до голяма степен се е използвало като синоним на „статус“. Човекът е достоен за почит и уважение, ако притежава определен статус. А тъй като той се придобивал чрез заемането на длъжност в публичната сфера, това е придавало достойнство (dignitas) и на този, който е заемал тази длъжност.6 Произходът на думата е от латинското „prastigiae“, която означава „заслепяване, измама“. В средновековния френски език това понятие е означавало висока оценка за някого в очите на другите за продължителен период. Съвременното значение на словосъчетанието „престижен статус“ се асоциира с продължителен, желан статус, който изразява превъзходство в очите на другите хора и е следствие от постигнат успех в социално значима човешка дейност. В своята „Социология“ Антъни Гидънс акцентира върху зависимостта на статуса от субективните преценки на хората за социалните различия. В този смисъл статусът е свързан не толкова с икономическите фактори като доходи и собственост, колкото със стила на живот.7
В съпоставка с човешкото достойнство е възможно да се направи заключението, че понятието престиж прекрачва границата на етиката и правото и е по-скоро социологическа категория, уместна при изучаването на социалната стратификация. Обикновено лицата от един социален слой, група или класа притежават сходно социално поведение, професионална компетентност или роля. Тяхната значимост и влияние се обвързват все по-определено не толкова с личните им морални качества, а с богатството, личния доход, известността. Въпреки че в отделни случаи е възможно загубата на престиж да предизвика суицидни действия, е трудно да си представим, че в съвременния динамичен свят това е честа причина за самоубийство.
Доброто име също има отношение към начина, по който едно лице е възприемано от своето обкръжение. Това понятие често се използва в нормативните актове и макар да има морално съдържание, притежава по-конкретен юридически смисъл – например в словосъчетанията „доброто име“ на предприятието, „доброто име“ на работодателя и др. В тези случаи става дума за репутацията, имиджа, популярността, с които се ползват дадено лице, предприятие, фирма и т.н. в обществото.
Накърняването на доброто име има за свои последици уронването на авторитета, влиянието или достойнството на определено лице. Докато обаче достойнството зависи и от действията на неговия носител, което значи, че и неговата загуба – също, доброто име може да бъде накърнено от действията на други лица, без да е нужно непременно този, който го притежава, да извърши нещо. Често пъти запазването на доброто име може да е свързано и с неразгласяването на едни или други позорни обстоятелства. Съществуват любопитни съдебни казуси в тази посока. Върховният апелативен съд на Италия например, в едно дело от март 2008 г., е разрешил на омъжените жени, изневерили на съпрузите си, да скрият този факт, за да запазят честта си. В делото се коментира дали следва да бъде обвинена в даване на неверни показания жена с извънбрачна връзка, която е скрила, че предоставила назаем мобилния си телефон на любовника си. Любовникът обаче го използвал да се обади на съпруга й и го наругал. Съдът признава, че жената е била в правото си да скрие своята извънбрачна връзка, тъй като признанието й би уронило нейната чест и би довело до влошаване на отношенията й с приятелите и семейството.8 В този случай очевидно има разминаване между честта и доброто име, въпреки че често те вървят заедно като устойчиво съчетание.
И още едно понятие можем да свържем с човешкото достойнство – понятието авторитет. Авторитетът се придава на някой, който е по-високопоставен по силата на определен социален критерий – възрастов, професионален, административен и т.н. Както и при престижа, авторитетът е свързан със социалната роля, изпълнявана от дадено лице, с йерархичните отношения, макар че този статус се подкрепя и от такива морални категории като достойнство, чест, професионализъм, успешно справяне с обстоятелствата и т.н. Например лидерът в една група се проявява като авторитет за нея, макар че не всеки авторитет означава лидерски възможности за носителя му. Родителят е авторитет за детето, въпреки че това отношение с годините се променя. Лекарят е авторитет за своя пациент, адвокатът – за своя доверител и т.н. Авторитетът не се нуждае от принудата, за да съществува. Той се крепи на доброволното изпълнение на определени инструкции и вътрешното убеждение на изпълняващия ги да приеме чуждите мнения за истинни и чуждите преценки за правилни.9 Именно в този си смисъл авторитетът е различно понятие от достойнството и може да включва в себе си елементи от него. Но достойнството не е необходим елемент, нито основа на авторитета. И разбира се, в случая трудно можем да аргументираме загубата на авторитет като причина за самоубийство.
2. Феноменът „евтаназия“
Смъртта, включително и преднамереното (умишлено) прекратяване на човешкия живот, има социокултурна обусловеност. Но тя има и по-дълбоки цивилизационни корени. За сотериологичните10 типове цивилизация (това са по-голяма част от човешките цивилизации до момента – от неолита до мегалита, древноегипетската, а и юдейската, мюсюлманската, християнската до Ренесанса) смъртта е изведена в преход от едно временно и изпълнено със страдание състояние към друго – свободно и безсмъртно. В него обаче преминават не всички, а само тези, чийто живот е подчинен на предварително определени нравствени норми и отговаря на културно обусловените стандарти за праведност. Затова смъртта не е невъзвратимият изход, не е нещастие и край на живота изобщо, а врата към друго, духовно измерение. Това дава съвсем различна перспектива пред хората, които по един или друг начин минават през нея.
За хедонистичния тип цивилизации (към тях можем да причислим някои от периодите от историята на Древна Гърция и Древна Индия, Рим от епоха на упадъка след средата на І в. пр. н. е., а и съвременната западноевропейска цивилизация) най-високо стоят радостите и насладите, които е възможно да достави земният живот, а висшата форма на щастие е постигането на комфорт и всезадоволеност в отрязъка между раждането и смъртта. За подобен начин на световъзприемане смъртта е нежелан и страшен край, който поставя точка на всяка възможност за удовлетворяване на каквато и да е потребност. Смъртта се превръща в социално табу, чието разгадаване е лишено от смисъл, тъй като тя обезсмисля всичко, случило се преди нея.
Колкото и да са различни тези цивилизационни и мирогледни модели, те се доближават в представите си за приемливите и желани начини за настъпването на смъртта в качеството й на необратимата трансформация. Много са свидетелствата за значимостта на този проблем в размислите и действията както на историческите личности, така и на литературните персонажи – от Омировата Илиада (VІ в. пр. н. е.) през трагедиите на Софокъл (V в. пр. н. е.) и летописите на Гай Светоний (De vita Caesarum, 121 г.) до днес. За евтаназията в смисъла да „лека и красива смърт“11 обаче за пръв път споменава английският философ и юрист от ХVII в. Френсис Бейкън. В съчинението си „За достойнството и умножаването на науките“ той пише: „Напълно съм убеден, че задължението на лекаря е не само да възстанови здравето, но и да облекчи страданието и мъката, причинени от болестта. И това не е само когато такова облекчаване на болката като симптом на заболяването може да доведе до възстановяване, но дори и в случая, когато вече няма надежда за спасение и може само да се направи по-лесна и по-спокойна смъртта, защото тази евтаназия…… вече е сама по себе си немалко щастие“.12 Евтаназията в популярния днес смисъл и във връзка с нейния древногръцки корен е последното легално средство за прекратяване на болката и агонията при съхраняване на човешкото достойнство на страдащи от нелечими заболявания или на болни, намиращи се в терминален стадий. Разбира се, тя е легално средство само там, където е законово уредена, и само в някои от своите форми.
Болшинството от съвременните държави не възприемат евтаназията като законосъобразен начин за прекратяване на човешкия живот. Към момента тя е допустима в Нидерландия, Япония, Канада, Колумбия, Австралия, САЩ (но само в някои щати като Вашингтон и Монтана), както и в Австрия, Швейцария, Белгия и Люксембург. Различни са и изискванията по възраст и гражданство към лицата, които могат да изберат процедурата. Швейцария позволява от този начин на прекратяване на живота да се възползват и чужди граждани, а Белгия допуска евтаназия и на непълнолетни болни.
В някои от тези страни не всички форми на евтаназия обаче са разрешени. Най-широко се прилага т. нар. асистирана форма, при която на болния се предоставят нужните субстанции или медикаменти заедно с инструкция как да се прилагат те. Възможно е той да бъде подпомогнат от медицински специалисти, но основната роля е отредена на неговото решение и действие. При активната евтаназия става дума за даване на конкретни медикаменти на болния от медицинско лице, водещи до прекратяване на жизнено важни процеси в организма му. Пасивната евтаназия пък е преустановяване на поддържащите процедури или изключване на апаратурата, без която са невъзможни жизнените функции при пациенти в нелечими или безнадеждни състояния.
Възможно е да се обособят и други категории на евтаназия. Доброволната евтаназия се дефинира като осъществяване на изричното желание на болния да бъде сложен край на болките и страданията му, причинени от нелечими и прогресиращи тежки заболявания. В тези случаи съдействието на медицинските специалисти е само подпомагане на водещите до смърт действия. До голяма степен, макар и не изцяло, тази форма се припокрива с другите форми на евтаназия (асистирана, активна или пасивна).
Най-спорна е принудителната евтаназия. Тя се осъществява спрямо лица, които не са в състояние да формират правнорелевантна воля да бъдат евтаназирани и не могат, поради безпомощното си състояние или отнето по законосъобразен начин (във формалния смисъл на думата) право на живот, да се противопоставят на действията, насочени към тяхното умъртвяване. Най-крайните примери са програмите за евтаназиране на лица с психически отклонения или на „расово непълноценни“ етноси в лагерите на смъртта по време на нацисткия режим в Германия (1933-1945 г.). Американските щати, в които се прилага смъртното наказание (към момента това са 32 щата) чрез инжекция, също могат да се посочат като примери за осъществяване на принудителна евтаназия. Допустимо е да говорим за принудителна евтаназия и в екстремните условия на войни и въоръжени конфликти, когато при полеви условия не е възможно да се осъществят животоспасяващи действия на тежко ранените. При подобни условия ускоряването на настъпващата смърт пред лицето на мъчителната и често продължителна агония може да изглежда като хуманно действие, но си остава спорна от медицинска, морална и законова гледна точка.
Много трудно обаче е да се даде оценка за допустимостта на принудителната евтаназия спрямо новородени с тежки малформации. В една широко цитирана статия за активната и пасивната евтаназия Джеймс Рейчълс поставя на дебат въпроса какво решение да се вземе в случаите, когато току-що родени със синдром на Даун деца имат и друго увреждане, което е животозастрашаващо? В случая става дума за констатирана и лечима с хирургически средства чревна непроходимост. Предвид нелечимостта на синдрома на Даун някои родители вземат решение тази животоспасяваща операция да не бъде извършвана. Рейчълс цитира думите на хирург, който, след като операцията е отказана от родителите, остава до леглото на детето, докато природните сили отнемат живота му. „Съвсем различно е, пише той, да стоиш в детската стая и да гледаш как дехидратацията и инфекцията изсушават живота от малкото същество за часове и дни. Това е ужасно изпитание за болничния персонал – много повече, отколкото за родителите, които никога не са стъпвали в детската стая“.13 Дали в подобни случаи на агония седатиращата инжекция не е акт на милосърдие, въпреки че несъмнено се категоризира като принудителна евтаназия?
Принудителната евтаназия бихме могли да дефинираме като форма на прекратяване на човешкия живот на медицински или законови основания без наличието на изрично волеизявление или изразено с конклудентни действия желание за ускоряване на смъртта от страна на евтаназираното лице. За конклудентни действия тук говорим в случаите, когато поради невъзможност да се изрази воля по обичайния начин (чрез думи в устна или писмена форма) е несъмнено желанието за ускоряване на настъпването на смъртта – например чрез изразен с действие отказ да се продължат животоподдържащите процедури или несъгласие да се приложат определени медицински манипулации, които биха удължили страданието, но без шанс за подобрение и излекуване.
Пряката евтаназия се дефинира като действие или последователност от действия, чиято пряка и непосредствена последица е прекратяването на човешкия живот. А за непряка евтаназия говорим тогава, когато леталният край е предшестван от множество действия, но не е възможно да се посочат онези от тях, които имат определяща роля.
При всички случаи евтаназията е заключителният етап от сложен фактически състав и може да се дефинира като система от законосъобразни действия, чиято цел е да се облекчи и ускори настъпването на смъртта за категория лица, които не са в състояние да продължат нормалното си физическо съществуване. Прекратяването на живота при евтаназията винаги е свързано с действията (съдействието) на трети лица, независимо от техния професионален и граждански статус.
Без претенции за изчерпателност тази дефиниция позволява да бъдат подведени под един общ знаменател посочените по-горе форми на евтаназията и тя да бъде разграничена от други действия, представляващи състави на престъпления като убийството и склоняването (подбуждането) към самоубийство, а също и от самоубийството.
3. Евтаназията като решение на колизията между съхраняването на човешкото достойнство и правото на живот
Правото на смърт не е изводимо от правото на живот нито логически, нито психологически, нито етически. Правото като нормативна система, имаща за цел да регулира най-важните обществени отношения, към момента също не е достигнало по уреждане на този институт. Има решение14 на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), в което съдът изрично постановява, че правото на смърт не произтича от чл. 2 на Европейската конвенция за правата на човека ЕКПЧ.15 Жалбоподателката по това дело, болна в последна фаза от нелечимо нервно-двигателно заболяване, е била възпрепятствана от британското законодателство да получи помощта на своя съпруг, за да постави край на живота си. Съдът отхвърля жалбата именно с аргумента, че правото на живот не се отнася до качеството на живота или до това какво човек избира да прави с живота си. Това право също така не следва да се тълкува и негативен аспект – като право на смърт.
Правото на живот е едно от първите, утвърдени в дългия процес на установяване на фундаменталните човешки права, стартирал с приемането на всеизвестната Мagna Harta (1215 г.), макар че неговият приоритет не е безусловен. В споменатия чл. 2 на ЕКПЧ са посочени и изключенията – допустимо е лишаване от живот в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона; когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима при защитата на което и да е лице от незаконно насилие; при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода. Допустимо е лишаването от живот и при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж. Българската конституция изрично прокламира правото на живот в своя чл. 28. А в Решение № 10 от 1995 г. българският Конституционен съд е подчертал, че правото на живот има върховенство по отношение на другите права, които, за да бъде опазено то, е допустимо да бъдат накърнени.
До момента не е поставен на задълбочен дебат и отсъства съдебна практика нито в международното, нито в националното правораздаване за това какъв следва да е възможният изход от колизията между правото на живот и правото на човешкото достойнство. Причината вероятно е в това, че човешкото достойнство е по-фундаментална ценност, тъй като то е основата на всички човешки права. Макар че човешките права са от различни поколения и с различен ранг, те имат охранителна роля по отношение на него, те са позитивноправният му израз и именно като такива предназначението им е да гарантират неговото съхраняване. Но какво би станало, ако правно закрепената форма влиза в конфликт с ценността, която трябва да защитава? Как следва да се постъпи, когато лекарството е по-смъртоносно от болестта или когато формата е дотолкова вкостенена, че заплашва да унищожи съдържанието?
Причината за отсъствието на приемливо решение на подобно противоречие е в нееднозначното разбиране на правото на живот като един от изразите на човешкото достойнство, а също и в големите социални, културни и религиозни различия между човешките общества. Преди да разгледаме това отношение е логично да анализираме по-внимателно характера на правото на живот и това – на човешко достойнство.
Правото на живот е абсолютно (константно), нееластично и не зависи от субективното отношение на неговия носител. Абсолютността или константността означава, че правото на живот е едно и също не само за всички човешки индивиди, но и не се подава на градиране. Не може да се твърди, че едни субекти имат повече право на живот от други, нито, че силата му е различна в различните периоди на човешкия живот. Единственото изключение е свързано с колизията между правото на живот на майката и това на нероденото дете. Съществува, макар и неконсистентна, съдебна практика в някои решения на ЕКПЧ в това отношение. Така по делото Х. срещу Обединеното Кралство16 съдът приема, че ако се приеме, че правото на живот на човешкия зародиш е абсолютно, от това би следвало, че животът на майката е подчинен на този на детето, че нейното право на живот е с по-ниска степен на ценност, което противоречи на целите и духа на ЕКПЧ. Случаите на терапевтичен аборт, особено когато са регламентирани от съответното национално законодателство по отношение на причини и срок, не следва да се квалифицират като отнемане на правото на живот на нероденото дете. И Европейската комисия по правата на човека, и ЕСПЧ приемат, че в случаите, когато е налице противоречие от такъв характер, абсолютността на правото на живот следва да се прилага само по отношение на вече родените лица. Това не означава, че се изключва възможността за защита на правото на живот и на човешкия зародиш, но този въпрос е предоставен на преценката на националните законодателства на страните членки на Съвета на Европа.
Нееластичността на правото на живот означава, че то не може да се градира, увеличава или намалява – в някои ситуации да е по-малко, а в други – повече. Субективното отношение към него също е ирелевантно – без значение е доколко носителят на живот възприема себе си като заслужаващ или не това право. Всъщност животът и съответно правото на живот не може да приема други стойности освен положителна и отрицателна, наличие и отсъствие. Тук междинните стойности са недопустими.
Човешкото достойнство е относително (динамично), еластично и зависи от отношението на собствения си носител. Неговата относителност произтича от сложната му морална и правна природа и обвързаността му с конкретно историческите представи за достойно и недостойно. При наличието на несъмнен критерий, който позволява да се разграничат ясно живота и смъртта, и който поставя точни граници на правото на живот, не е възможно да се посочат конкретни измерители на човешкото достойнство, безотносително към социалните и културните представи на епохата. Между представите за лично достойнство в Древността и тези през Новото време има малко допирни точки, точно както и между разбиранията за достоен живот на поданиците на западноевропейските монархии през епохата на Просвещението и на жителите на Япония от времето на Шогуната. Животът и правото на живот не са необходимото и достатъчно условие за наличието и на човешко достойнство, те са само една, може би от основните предпоставки. Затова е възможно вече споменатото по-горе твърдение, че човешкото достойнство следва да се признае и на неродения, и на вече мъртвия човек.
Еластичността на човешкото достойнство изразява променливостта на съдържанието му. В обема от признаци и проявления на човешкото достойнство се включват множество състояния, качества и отношения. За наличието му е крайно недостатъчно манифестирането на физиологическите белези на човешкия живот – поддържането на нормалния за вида жизнен хомеостазис, достъпът до ресурси за физическото оцеляване и възможността за възпроизводство. Подобни фактически състояния са измежду обективните критерии на живота, респ. чрез тях се афишира правото на живот. Но човешкото достойнство е невъзможно да бъде утвърдено без самооценката, без субективното отношение на неговия носител към степента на удовлетвореност от екзистенциалните и социалните индикатори, доказващи мястото и личната му значимост сред обкръжението. В психологически план достойнството не може да съществува без самоуважението на този, който го притежава. Всички известни до момента човешки права на практика са повече или по-малко предпоставки за утвърждаването му, но те нито са изчерпателен списък, нито дори са задължителни условия за наличието или отсъствието му. Затова тук системообразуваща роля има субективното възприемане и осъзнаването на границите, в които се простира то.
Еластичността на човешкото достойнство гарантира, че то може да се свива и разширява в зависимост от индивидуалните и социалните условия на съществуване, без да губи същността си. Зависимостта на човешкия индивид от околните и нуждата от грижи в началото и в края на живота са нещо различно от автономността и независимостта в зрелите му години. В екстремни условия (по време на война или природни бедствия) човешкото достойнство е с по-тесни граници, отколкото в годините на професионална и социална активност или материална осигуреност. Някои социални роли и професии, например свързани със съблюдаването на строга йерархия, предполагат ограничаване на индивидуалното достойнство, докато други, свързани с упражняване на власт и вземане на решения, са благоприятни за неговото разширяване. Не е възможно, както при правото на живот, да се посочат строги граници, отвъд които човешкото достойнство престава да съществува. Затова, дори когато поради извънредни обстоятелства се налага то да свие своя периметър, трябва да е налице надеждата, че подобно състояние е временно и че е възможно индивидуалното достойнство на конкретния човешки индивид да възвърне нормалните си измерения в бъдещето. Отсъствието на такава надежда е пагубно и е един от най-ясните индикатори за лична и непоправима катастрофа, при която животът престава да бъде висше благо и ценност. Именно в тази конфликтна точка евтаназията може да се разглежда като възможен, макар и не единствен изход.
Заключение
Противоречивото и обременено с много предразсъдъци отношение към евтаназията е резултат от непреодоления просветителски възглед за човека като вид механизъм, наистина по-сложен и не докрай изучен. От тази гледна точка счупената човешка машина подлежи на ремонт и ако медицината засега невинаги успява да се справи с подобна задача, причината е в недостигащото, но постижимо някъде в бъдещето все по-пълно знание и майсторство. Това мислене обаче подценява съзнателно или неволно факта, че човешкият живот не е ценност сам по себе си и далеч надхвърля съвкупността от физиологическите процеси, които формират общата дефиниция на живото като явление. Психофизическата уникалност на всеки отделен индивид от рода Homo Sapiens формира сложен ребус от социални, морални, психологически, културни и юридически проблеми, които към настоящия момент не могат да получат универсално решение. Една от причините е, че нито етиката, нито правото са в състояние да аргументират достатъчно добре решението на конфликта между ценности, които не могат да се субординират (каквито са правото на живот и на човешко достойнство), макар и да изглеждат свързани и зависими помежду си. Ето защо както прекалено консервативното, така и твърде либералното отношение към евтаназията са контрапродуктивни.
В страните, в които законово е допустима евтаназията, процедурата е разписана така, че да се предотвратят както случайните, продиктувани от временна депресия решения, така и злоупотребите от страна на заинтересованите или водени от странични мотиви лица. Обикновено освен категоричното волеизявление на болния се изисква становището на поне два независими екипа от медицински специалисти, които да дадат ясно становище дали евтаназията да се приложи. Изисква се и психиатрично експертното заключение, че човекът е в състояние да вземе решението сам и че не се намира във временна депресия, подтикваща го към подобно решение. А при някои заболявания като Алцхаймер или болест на Паркинсон, засягащи пряко когнитивните способности на болните, се изисква официално депозиране на искане за евтаназия, ако състоянието се влоши.
И при тези условия обаче границата между хуманното и нехуманното, между милосърдието и умъртвяването на непотребните е лесно да бъде премината. След приемането на закона за медицинска помощ при смърт (Medical assistance in dying, MAID) в Канада например през 2016 г. броят на избралите да прекратят живота си по този начин непрекъснато нараства. Отначало процедурата е предвидена само за нелечимо болните и изпитващите силни страдания, но впоследствие достъпът до нея е разширен и до инвалидите и хората с хронични болести, а от март 2023 г. от нея ще могат да се възползват дори хората с психически заболявания. Опростеното кандидатстване (може да стане и по Интернет), както и кратките срокове за получаване на разрешение обаче трудно могат да се оценят като крачка в правилната посока. Оказва се, че до подобен изход от живота започват да прибягват все повече бедни канадски граждани, чиито заболявания не са получили адекватно внимание и грижи навреме поради високите цени на медицинските услуги, а заради липсата на медицински застраховки те не могат да си позволят скъпоструващото лечение. Този „лесен“ изход от живота през 2021 г. са избрали 10 064 души, което е с 32% повече от броя на евтаназираните през 2020 г. и десет пъти повече от предпочелите смъртоносната инжекция през 2016 г., когато е приет законът.17
Фундаменталната и трудна за решение задача пред етиката, психологията и правото е изработването на координатна система за индивидуализиране на преценката дали да бъде приложена евтаназията във всеки конкретен случай. Кое да се предпочете при колизия между правото на живот и съхраняването на човешкото достойнство при нелечимите заболявания? Възможно ли е друг орган, независимо дали е лекарски консилиум, съд или изкуствен интелект, да вземе крайното решение, както е в много други случаи, или волеизявлението на поискалия евтаназия е достатъчно? Каква тежест да има мнението на близките и с какъв коефициент да се умножи субективният елемент, свързан с уникалността на характера и самооценката на болния? А къде да се поставят религията и културните стереотипи?
Всичко това формира трудна за преодоляване бариера не само пред законодателството, но и пред формирането на обществен консенсус за или против евтаназията. Което пък още веднъж доказва, че има ситуации, в които животът е по-силен и многостранен от амбициите ни да го разделим, класифицираме и поставим в папката с надпис „Изследвано и решено“.
Бележки под линия:
1 Avenarius, Hermann, 1985, Kleines Rechtswrterbuch, Verlag Herder, Freiburg, а също и Херман Авенариус, 2001, „Малък речник на правата”, Бон, в http://www.dadalos-iizdvv.org/Menschenrechte/grundkurs_mr2/Menschenwuerde/menschen.htm
2 Виж, Кант, Имануел, 1974, Основи на метафизика на нравите (превод Ц. Торбов), София, изд. Наука и изкуство: 91-92.
3 Виж Скинър, Бъръс Ф. 2017, Отвъд свободата и достойнството, София, изд. Изток-Запад: с. 59.
4 Скинър, Бъръс Ф. 2017, Отвъд свободата и достойнството, София, изд. Изток-Запад: с. 60
5 Виж напр. Olsthoorn, Peter, 2015, Honor in Political and Moral Philosophy, State University of New York Press
6 Виж Christopher McCrudden, 2008, Human Dignity and Judicial Interpretation of Human Rights, in The European Journal of International Law, Vol. 19 no. 4, p.656-657.
7 Гидънс, Антъни, 2004, Социология, София, Университетско издателство „Св.Кл. Охридски“, с. 262.
8 Виж https://dnes.dir.bg/archive/-2749473, Посетен на 20. 09. 2019.
9 Виж Тодоров, Христо, 2011, Авторитетът в условията на автономия в Кънева, Валентина (състав.) Автономия и биоетика, София, изд. Критика и хуманизъм, с. 16.
10 Това понятие произтича от древногръцките думи за спасяване и за слово, логика, идея, но и наука.
11 Думата произлиза от древногръцките за лек, красив, доблестен, благороден и за смърт.
12 Бэкон, Френсис, 1971, Сочинения в двух томах , том 1, Москва, изд. Мысль, с. 268.
13 Rachels, James. 1975. Active and Passive Euthanasia, in The New England Journal of Medicine 292 (2), р.79.
14 Чл. 2 от ЕКП изрично прокламира, че правото на живот на всеки се защитава от закона и никой не може да бъде умишлено лишен от живот…..
15 Решение от 29.04.2002 г. на ЕСПЧ по жалба № 2346/2002 г. (дело Pretty v.UK).
16 Виж Решение 19/1980 на ЕСПЧ по жалба № 8416/1978 г., (дело X.v.UК).
17 Виж Third annual report on Medical Assistance in Dying in Canada, 2021, https://impactethics.ca/2016/08/18/cost-of-medical-assistance-in-dying/ )