Към въпроса за гражданскоправната защита от противоправни деяния, осъществяващи се продължително във времето

(доклад, представен на юбилейната конференция „100 години УНСС – 100 години право в УНСС“, организирана от ЮФ при УНСС и Алумни клуба на завършилите ЮФ при УНСС, провела се на 12 ноември 2020 г.)

1. Понякога противоправното поведение, причиняващо вреди, се осъществява продължително във времето. Възможно е чрез съчетание на действие и бездействие да бъде създадено едно трайно увреждащо състояние или да се касае за еднотипни деяния, които от субективна и обективна страна са сходни и се осъществяват близко във времето. Когато такива деяния осъществяват и престъпен състав, възможно е да бъдат квалифицирани като продължени, съответно продължавани престъпления. Те обаче заслужават самостоятелно внимание и в областта на гражданското право. Особеното при този вид правонарушения е необходимостта поведението на делинквента да бъде преустановено, за да се избегнат бъдещи вреди. Обезщетяването на вредите продължава да бъде важно, но на преден план излиза нуждата от защита срещу продължаващото нарушаване на правата му и тази нужда е належаща: обезщетението разрешава проблем на миналото, но преустановяването на нарушението касае бъдещето, в което вредите могат да са много по-големи. Към този тип поведение принадлежи и заплашването с увреждане на субективни права. То е способно да причини самостоятелно вреди, различни от тези, към които е насочено, и често създава трайно състояние, в което вредите се натрупват[1].

2. Както практиката, така и теорията биха спечелили, ако връзката между задължението за обезвреда и задължението за преустановяване на нарушението не се разкъсва. Палитрата субективни абсолютни права и благата, които тези права защитават, предлага разнообразие в средствата за защита от тяхното нарушаване, въпреки принадлежността им към различни правни институти и дори различни правни отрасли. В литературата се приема, че гражданската отговорност не включва претенцията за преустановяване на противоправното поведение, например ревандикационния и негаторния иск[2]. Те осигуряват различен тип защита на абсолютните права и ще се съединят с иск за вреди, когато е налице и фактическият състав на деликтната отговорност. В един по-широк смисъл обаче гражданската отговорност може да се схване като включваща всяко правоотношение, възникващо от правонарушението и целящо да защити чуждата правна сфера от него. Безспорно е, че и негаторният, и ревандикационният иск са все способи, чрез които се прекратява едно продължавано или продължено нарушаване на едно чуждо абсолютно субективно право. То ще бъде продължено при ревандикацията, защото владелецът владее във времето; не връща вещта. При негаторния иск нарушението може да бъде както продължено (постройка в чужд имот), така и продължавано (всеки ден в определен час се шуми извън установените норми). Друг пример са чл. 75 и чл. 76 ЗС, въпреки че те (поне формално) не предполагат нарушаване на абсолютни права или техни блага.

3. Защитата срещу всяко всяко нарушение по чл. 75 ЗС и възможността да се иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява правото си по чл. 109 ЗС, са примери за грижата на законодателя да защити едно абсолютно право[3] не само като въведе отговорност за причинените при нарушаването му вреди, а да предостави инструмент на пострадалия да установи самия факт на нарушението и най-вече – да иска неговото преустановяване. Един неизчерпателен преглед на законодателството би показал доразвитието на подобна концепция в други случаи, като при това законодателят урежда заедно както задължението за преустановяване на нарушението, така и отговорността за вреди като взаимосвързани части от една обща отговорност за нарушаване на определено абсолютно право. Такива са например:

– нарушението на авторското право (чл. 95-95б ЗАвСП);

– нарушение на правото върху марка (чл. 116 ЗМГО);

– нарушение на правото върху личните данни (чл. 21, чл. 82 от Общия регламент за защита на личните данни);

– нарушение на правото върху търговската тайна (чл. 10 ЗЗТТ);

– правото върху търговска фирма (чл. 11 ТЗ) и наименование на ЮЛНЦ (чл. 7, ал.5 ЗЮЛНЦ);

– колективните искове по гл. 33 ГПК.

Във всички (неизчепателно) изброени случаи законът изрично урежда най-малко преустановяване на нарушението и възможността на пострадалия да претендира вреди (обикновено към тях се прибавя и правото да се иска установяване на факта на самото нарушение, както и други специфични претенции, свързани с премахване на последиците от извършеното нарушение). Следва да се напомни, че отговорността за вреди така или иначе е уредена в чл. 45 ЗЗД; важна е именно възможността за преустановяване на нарушението, която ЗЗД не урежда. Затова към горните примери могат да бъда добавени, въпреки че правото на обезщетение не е изрично уредено, още и защитата на конкуренцията (чл. 98, ал. 1 ЗЗК) и особено – защитата от домашно насилие (чл. 5 ЗЗДН). Обезпечителното производство също създава възможност за налагане на мярка, свързана с преустановяване на нарушението.

4. Пълната защита на пострадалия тогава, когато нарушението продължава във времето, не би могла да се осъществи единствено чрез отговорността за вреди. Тази отговорност е обърната към миналото и донякъде дава „индулгенция“ на делинквента. Той може да си „купува“ нарушенията всеки път, след като ги извърши. Не можем да разчитаме на наказателноправната защита да реши един такъв, по същество гражданскоправен проблем. Интегралната защита следва да включи комплекс от права, така, както например те са посочени при колективните искове по глава 33 от ГПК: иск срещу нарушителя за преустановяване на нарушението, за поправяне на последиците от нарушението на увредения интерес или за обезщетение на вредите, причинени на този интерес. Дори защитата на търговската фирма е отлично предвидена: при използване на чужда фирма заинтересуваните лица могат да искат прекратяване на по-нататъшното й използване и обезщетение за вредите. От направения по-горе кратък преглед се вижда, че редица имуществени права са защитени по един пълен начин: увреденият има възможността не просто да претендира вреди, но и да иска установяване и преустановяване на нарушението. Но ако са заплашени личните права (здраве, живот, достойнство), претенциите за установяване и преустановяване на нарушението не са така ясно уредени (с изключение на подробната уредба на защитата на личните данни). Например ежедневни обиди над съсед; тормоз над съученик; преследване, периодично публикуване на невярна информация в сайт. Когато тези случаи не попадат в обхвата на защитата от домашно насилие, възниква въпросът може ли пострадалият да иска установяване и особено преустановяване на нарушението. Съседът може да бъде изгонен от ЕС; ученикът – изключен от училище, преследването може би ще доведе до предупредителен протокол по ЗМВР, „троленето“ ще даде право на отговор. Идва въпросът дали подобна защита „на парче“ е достатъчна.

5. Този въпрос е задълбочено изследван, с предложения de lege ferenda, от проф. В. Таджер[4]. Опирайки се главно на опита на швейцарския Граждански кодекс (чл. 28 и сл.) и Гражданския кодекс на РСФСР от 1964 (чл. 6 и чл. 7), проф. В. Таджер настоява признаване на всеобщо право върху личността и защитата му. Интегралната защита според него следва да се изрази в 1) иск за отстраняване на нарушението; 2) иск за преустановяване на нарушението; 3) иск за установяване на личното право или на нарушението; 4) иск за опровергаване на сведения; 5) иск за обезщетение; 6) иск за възстановяване в натура; 7) недействителност на правни сделки; 8) право на отговор (когато достойството е засегнато чрез средствата за масова информация). Авторът посочва, че част от исковете могат да бъдат упражнени и de lege lata, „макар не всички са ясно уредени“. Той счита, че е целесъобразно те да бъдат нормирани заедно с всеобщо право върху личността и отделните лични права. Доколко подобна интегрална защита е предоставена на личността днес по нашето право, е въпрос, който надхвърля темата на настоящия доклад. Но явно е, че голяма част от тази защита според проф. Таджер заемат различните способи за установяване и преустановяване на нарушението.

6. В някои чужди национални законодателства съществува такава обща защита. Например в Естония (чл. 1055 от Закона за задълженията), когато е налице продължаващо във времето увреждане или е отправена заплаха за увреждане, пострадалият може да иска преустановяване на нарушението, съответно въздържане от заплахи, а когато се касае до правото на живот, на здраве, неприкосновеност на личния живот, както и когато са заплашени други права над личността, може да бъде поискана и ограничителна заповед. Такава защита има още и в Швейцария (чл. 28 ШвГК и сл.), Финландия (Закона за ограничителните заповеди). В други държави ограничителна заповед може да бъде получена за конкретни нарушения над личността, като например домашно насилие, преследване, тормоз и сексуален тормоз. Например законодателството на всеки отделен щат в САЩ предвижда някои или всички видове ограничителни заповеди за тези нарушения.

Българското законодателство предвижда възможността ограничителни мерки да бъдат наложени по реда на НПК и на ЗЗДН. В първия случай се касае до обвиняем в наказателен процес (чл. 67 НПК)[5], а в другия – за домашно насилие. Следователно се касае до изключения, доколкото обща норма за защита няма. По реда на чл. 65 ЗМВР е възможно да бъде направено устно или писмено предупреждение. Обхватът на тази възможност отново е сравнително тесен – следва да са налице достатъчно данни, че лицето ще извърши престъпление или нарушение на обществения ред. После, този ред за защита не е гражданскоправен, а административноправен. Той не е повече от допълнение към гражданскоправната защита на личността. Пострадалият от едно продължаващо противоправно поведение има нужда сам да може да иска преустановяването му и сам да се снабди с правен инструмент за това.

Защитата на правата при заплашване също има уредба у нас, включително отчитаща продължителното състояние, което създава (давността за унищожаване на сделки тече от преставането на заплашването). В гражданското право обаче това минава отново през призмата на защитата на имуществените права, каквито се създават в повечето случаи при сключването на сделки. Освен основание за унищожение на договора то е и самостоятелен деликт, защото пряко причинява вреди, различни от вредите, към което е насочено. Тези вреди са както имуществени (например вредите от унищожаването на сделката или от неупражняването на право вследствие заплахата), така и неимуществени (уплах, тревога). Но ако заплашването не представлява домашно насилие, съмнително е как лицето може да поиска от граждански съд преустановяването му. Изрична обща уредба, подобна на тази в Швейцария, Естония и Финландия например, няма.

7. Как би изглеждало гражданското ни право, ако към чл. 45 ЗЗД се прибави ал. 3, предвиждаща, че при продължаващо във времето увреждане или отправена заплаха за увреждане на права на личността, пострадалият може да иска преустановяване на нарушението, съответно въздържане от заплахи, включително ограничителна заповед, е въпрос, който следва да бъде обсъден. Следва да бъде обсъдено и алтернативното законодателно разрешение, при което обща норма не се въвежда, но се разширяват случаите, при които може да е иска преустановяване на нарушението извън домашното насилие (например за следене, по подобие на опита на наказателното право в новия чл. 144а НК). Правото на пострадалия да поиска преустановяване на определено поведение винаги влиза в конфликт с основни права на дееца като това на свободно придвижване и свободно слово. Постигането на баланс между тях е ключов въпрос. Следва да се обсъдят както случаите, при които може да се иска преустановяване на нарушението, така също и конкретните мерки, начинът на прилагането им, срокът, в който действат, процедурата при налагането и обжалването им и отговорността в случай на тяхното нарушаване. Поставянето на тези въпроси е важно. Още повече че мерки за защита, постановени от чужд орган, могат да действат у нас по реда на Регламент № 606/2013 на Европейския парламент и на Съвета относно взаимното признаване на мерки за осигуряване на защита по граждански дела. Български съд обаче ще издаде такава само във връзка с издадени ограничителни заповеди по реда на ЗЗДН[6]. Оказва се, че чужд съд да може да защити по-добре правата на личността на българска територия, отколкото български съд.

De lege lata стои въпросът за прилагането по аналогия на закона. Ако при колективните искове съществува подобна обща норма (чл. 379 ГПК), прилагането й по отношение на индивидуален иск може да бъде обсъдено. Но ако се приеме, че целта на закона е защитата на колективния интерес чрез създаването на специален правен режим, а съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА тази цел е ключова за решението дали да се прилага по аналогия или a contrario, подобно разрешение изглежда съмнително. Възможно е и пряко позоваване на Конституцията, когато са нарушени основни права, и налането на мерки от съда по аналогия на правото (прилагане на основните начала на правото по реда на чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА). Но подобно разрешение е най-малкото спорно и в най-добрия случай може да се прояви като изключение. Накрая, по пътя на обезпечителното производство също е възможно да се постигнат в определени случаи мерки, насочени пряко или косвено към преустановяване на нарушението на лични права. Но дори и когато биха били приложими, такива мерки ще бъдат в най-добрия случай един слаб заместител на търсената защита на личността. Ако ищецът не може да получи съдебно решение за преустановяване на нарушението, едва ли една обезпечителна мярка, чийто характер по определение е временен, ще го защити адекватно. Видно е, че една дискусия за разширяване на защитата на правата на личността посредством въвеждане на гражданскоправен инструмент за преустановяване на продължително увреждащо поведение трябва да се състои.

Бележки под линия:

[6] За мерките по НПК се прилата редът за издаване на европейска заповед за защита.