(Можете да прочетете статията и pdf вариант тук.)
Имануел Кант (1724-1804) прекарал живота си в Кьонигсберг (Прусия), днешен Калининград (Русия); както се знае, без да го напуска. Всеки ден излизал на разходка – точно в 17 часа и минавал по един и същ маршрут. Разправят, че хората сверявали часовниците си по разходките на Кант. Започнали да наричат маршрута му „философския път“. Днес такъв се предлага за туристи с отбелязани чрез мемориални табелки забележителности, свързани с живота на философа. Разбира се, че не е автентичният – заради войната, заради урбанистиката. Но пък желаещите могат да се почувстват донякъде като Кант. Други – да сторят това по творчески начин. През 1982 г. Райнхолд Крюгер изработва в чест на Кант маршрут в град Бремен, който възпроизвежда подписа на Кант, и го преминава в продължение на две седмици точно за 1,24 часа – 7000 метра за 8800 крачки.
Очевидно е, че Кант е имал своите фенове, очакващи да го поздравят, а прочутият професор да им отвърне. Понякога е в вземал придружители, с които разговарял за отдалечени от заниманията му теми. Но най-често и все повече с напредването на възрастта предпочитал да е сам. Казват – за да щади дишането си. Съществува и анекдот, че веднъж позволил на някакъв виден съгражданин да го покани на разходка, вследствие на което онзи го оставил пред дома му чак в 22:00 часа. Оттогава си създал правилото: „Не допускай никога който и било да те вземе на разходка!“ Рутината давала на Кант увереност, че е господар на самия себе си. Навлеците му създавали неуют, който – не е изключено – да го е подтиквал и към философски разсъждения по самата тема.
И тъй като 2024 г. е белязана не само от 300-годишнината от рождението на Кант, но и от 100-годишнината от смъртта на Франц Кафка (1883-1924), нека си представим гражданина К. (донякъде и като героя на Кафка от Процесът Йозеф .К) в ситуации, когато под натиска на различни обстоятелства изпада в затруднение да се придвижи по най-късия (най-удобния, най-предпочитания, най-безопасния) за него уличен маршрут. При това не става дума за природни затруднения, защото и зад Кант крачел слугата му Лампе с чадър в ръка, с който да го предпази от непредсказуем дъжд. Не става дума и за пандемии, войни или граждански безредици, довели до въвеждане на някакво извънредно положение. Имаме работа с обикновено и типично всекидневие.
Дори официални биографии твърдят, че Кант пропуснал разходката си в деня, в който открил у Русо идеята, че всяко човешко същество заслужава уважение, вследствие на което развил своята морална философия, базирана на категоричния императив – законодателството от свобода, която не признава друг авторитет освен този на своята разумна употреба. В светлината на това нормативно ядро можем да осъзнаем неизбежни базисни морални принципи в отношението ни към себе си и към другите, в модуса на забраната и на повелята за действие. Очевидно в ситуация на разходка са по-важни проявите на дълга във взаимодействие с другите, отколкото в следването му в спрямо самия себе си. С какво могат да ни помогнат книгите на Кант?
Преди да потърся отговор, ще отбележа, че философията на Кант ми дава възможност да тръгна от предпоставката, че да си „лице в морала“ значи да можеш да се самозадължаваш, а да си „лице в правото“ – да можеш да задължаваш другите.
I. „Моралната“ разходка на Кант
(1) Образцовата негативна забрана под диктата на категоричния императив заклеймява лъжата, при това под формата „Не давай лъжливи обещания“. Историята не казва дали Кант „е връзвал тенекия“ някому или някой друг „го е прекарвал“ с уговорка. Затова пък сякаш си е спестил възможните разочарования или угризения, като се е разхождал сам. По всяка вероятност не си е насрочвал и интимни срещи. Естествено, за да не се случи така, някой да чака напразно. Но тук възниква далеч по-сериозен проблем: Какви са последиците от счупеното доверие в уговорка за разходка? За гражданина К. (като Киркегор) едва ли са укорителни, при положение че форми на лъжа са част от изкуството на прелъстяването. За гражданина К. (като Кафка) писането, пращането и получаването на писма денем и нощем е пребиваване в междинно състояние на самозалъгване, нерешителност и страх от реално взаимодействие. Не се наемам да си представя какво ли би си казал Кант, ако можеше да прочете опитите за интроспекция и за комуникация на Киркегор и Кафка. Затова пък в края на творческите си дирения, в Метафизика на нравите (1797) Кант обръща внимание на нарушеното обещание в правото и в етиката. Така става ясно, че договорът има различен статус от този на неформалното обещание; фазата преди договарянето допуска анонсиране, в което е позволено невинно „надлъгване“ – размяна на насрещни излишъци от предполагаеми ползи или вреди, чийто дългосрочен ефект се пада не на анонимния всеки, а на предпочетения в сделката късметлия или карък. В този смисъл и обещанията в интимната сфера се отличават от тези в брачния съюз. Накрая и лъжесвидетелството в съда е форма на класифицирана лъжа, тъй като залозите й са много по-високи от обичайната лъжа във всекидневието. Изводът, който се налага, е, че неспазените обещания и нереализираните ползи от една разходка са правно релевантни, ако гражданинът К. е потърсил услугите на туристическа агенция, не и на свой съгражданин, колега, приятел. Всяка лъжа може и да не удовлетворява нормата на категоричния императив, но не всяка лъжа накърнява права.
(2) Образцовата позитивна повеля под диктата на категоричния императив вменява спасителна благотворителност в полза на изпаднал в беда, макар и под условие, че не бива да е за сметка на самосъхранението на благотворителя. Не е известно по време на своя разходка Кант да се е натъквал на давещ се или ударен от мълния, на гинещ в пожар или от срутване на сграда, на сгазен от карета или хвърлен от кон. Но едва ли би подминал подобен инцидент с безразличие. Също така не е известно дали в Кьонигсберг е имало просяци, бездомници, клошари. Възможно е просията да е била забранена. Възможно е пруското законодателство да е било попило нещо от духа на Джереми Бентам (1748-1832), който развил на утилитаристки основания, т.е. в името на щастието на мнозинството обществена програма за изграждане на приюти за бездомници и клошари. Вярно, не в името на изпадналите в беда, а в името на разхождащите се, за да им бъдат спестени неприятните чувства от гледката на човешка нищета. Самият Кант вменява на полицията задължение да се грижи не само за публичната сигурност, но също така за уюта и благоприличието (Gemaechlichkeit & Anstaendigkeit); при това като не позволява „просията, уличният шум, вонята и публичното сладострастие“ да притъпят негативния ни вкус и моралния ни усет. В областта на етиката Кант заклеймява раболепни действия, тъй като са форма на самоунижение. В този смисъл не е изключено да подмине показни презентации или инсценировки на нищета по улицата, които уронват човешкото достойнство, деградират човечеството във всеки един. На всичко отгоре на едно място сравнява просията с грабеж! Затова пък е извел държавно задължение за изграждане на социални домове за изоставени деца, тъй като те не носят никаква вина за състоянието, в което се намират и не го заслужават. Което прави (или би могло да направи) срещи с „братчета на Гаврош“ по улиците много малко вероятно. Кант не е подминал и „братството“ в лозунга на Френската революция. Само че го е трансформирал в „самостоятелност“. Което прави напълно възможна хипотезата за изграждане на система за полагане на обществен труд, осигуряващ някакъв доход, а от там т. нар. „помощ за самопомощ“ или workfare вместо welfare. В такива случаи Кант, или гражданинът К. би се натъкнал на улични метачи и сметосъбирачи, вместо на улични просяци и ровещи по кофите несретници.
(3) Едва ли можем да сме удовлетворени напълно, ако трябва да преценяваме поведението на Кант на улицата по време на неговите разходки в светлината единствено на категоричния императив.
II. „Правната“ разходка на Кант
През 1797 г. Кант предлага собствено Учение за правото, което разочарова неговите последователи – една част от тях виждат отстъпление, други са изненадани, че собствените им опити да продължат изпреварващо по стъпките на Кант не съвпадат с неговите позакъснели обходи. И до днес кантианските лагери се разкъсват по въпроса: Има ли пряко и непротиворечиво извеждане на правото от морала в Кантовата философия? Тук не е мястото да излагам собствено становище. Просто ще приема като факт, че тази (поне) двойна употреба на практическия разум е налице в късната философия на кьонигсбергския мислител. Ще се опитам да скицирам своеобразието на правото в седем точки.
(1) И така, в Учение за правото за пръв път акцентът пада върху своеобразието на „чисто позволените“ действия – тези, които не са забранени, но не са и заповядани; в тяхната основа Кант съзира правомощие (Befugnis), което можем да реализираме изцяло по собствено усмотрение. Също така за пръв път проявите на практическия разум, които тръгват от неутолимостта на желанието (Begierde) и кулминират във възможността за рационално управление на волята, акцентират върху произволния избор (произволението, Willkuer, arbitrariness, почти като своеволие – Eigenwilligkeit) като междинна степен – подстъп или отстъпление от волята – за която е определяща „външната“ употреба на волята независимо от „вътрешната“ й мотивация. Лекциите на Кант свидетелстват, че в продължение на десетилетие той стига до тази идея, че универсалната употреба на практическия разум е възможна по два начина: чрез обединение на волите на базата на едно и също основание или чрез съчетание на произволните избори на базата на различни основания. (Затова е възможно двама души да следват една и съща норма, без и двамата да я схващат като морална.)
(2) Ето как Кант стига до дефиницията си за „понятието“ за право: „съвкупността от условията, при които произволът на единия може да се обедини с произвола на другия според един общ закон на свободата“. Очевидно при правото е налице тройно абстрахиране: (а) от мотивационното основание на собственото действие и разглеждането му само като външно, имащо най-вече пряко въздействие върху други лица, (б) от ефекта на това действие върху вътрешния свят на желанията на другия, (в) на всичко отгоре от целите, които се преследват при съчетаването на индивидуалните максими. Затова имаме формализъм с по-меки принципи на универсализиране, отколкото при морала; бихме могли да очакваме и да е много по-широкообхватен, тъй като няма да преминава през теста на категоричния императив.
(3) Кант нямаше да е Кант, ако беше спрял дотук, затова експлицира и „общ принцип на правото“, навяващ аналогия с категоричния императив: „Постъпвай външно така, щото свободната употреба на твоя произвол да би могла да съществува съвместно със свободата на всеки един съобразно един общ закон“. По този начин правната задължителност не изчерпва задължителността изобщо, а подчертава онази нейна форма, в която размяната на чисти произволи (на своеволия) съгласно някакво общо правило е необходимо и достатъчно условие да отличим „право“ от „неправо“. Няма нужда някой от общите закони на свободата в правото да наподобява природен закон, както изстисква първата формула на категоричния императив. Дали правото, само по себе си, изисква съобразяване с човешкото достойнство, със забраната за използването на другите само като средство, не и като цел, ще оставя съвсем малко без отговор. Но ще подчертая, че очевидно правото не позволява безпринципно, насилствено инструментализиране на другите, още по-малко изключване на някои от тях.
(4) Най-смразяващ за съвременниците на Кант е ходът, с който експлицира принудата като иманентна за същността на правото. Защото координирането на взаимодействието чрез очаквания за насрещно поведение, разтоварването от мотивация и от целеполагане (присъщи за морала, а и за добродетелите в етиката), се оказва формално удачно, но материално дефицитно, екстензивно, но без интензивна наситеност. Поради това размяната на принуда (по-точно на контрапринуда) може и трябва да компенсира абстрахирането от други форми на задължителност.
(5) На това равнище на максимална всеобщност следва извеждане на общо правни задължения; които Кант открива дефинирани от Улпиан, но им придава собствен смисъл. Това са три морални зрънца, в условията на правен ред изобщо, в условията на липса на правен ред и в условията на непълен правен ред. Интерпретацията на „Бъди порядъчен човек“ (honeste vive) трансформира изначалния морален смисъл на втората формула на категоричния императив от самозадължение в правомощие: „Не ставай за другите само някакво си средство, а бъди за тях също и цел“. Правото дава възможност не просто ние да зачитаме и да апелираме, а да изискваме от другите зачитане на достойнството ни. Интерпретацията на „Не причинявай неправда никому“ (neminem laede) съхранява своята безусловна валидност дори при обществен разпад. Интерпретацията на „Дай всекиму своето“ (suum cuique tribie) изисква преформулиране във „Встъпи в такова състояние, в което всеки да може да бъде подсигурен за своето в противоположност на всеки друг“. Дори най-елементарната форма на социално общуване предполага зачитане на незаличима по своя смисъл граница между „мое“ и „твое“. Почти с школски маниер Кант обобщава, че по този начин правото едновременно съхранява моралния усет за човешко достойнство и операционализира, институционализира неговата защита. Изгражда система от мостове в архипелага от независими човешките същества.
(6) А тъй като в основата на практическия разум е заложена като факт свободата с нейната спонтанност, накрая, Кант й признава и (съвременния) смисъл на „свобода от господство“ (non-domination): „Свободата (независимостта от заставящия произвол на някой друг), доколкото може да съществува съвместно със свободата на всеки друг съобразно един общ закон, е това единствено, изначално право, принадлежащо на всеки човек по силата на неговата човековост“. Пряката последица от тази теза на Кант е, че правото се подкрепя от легитимна принуда (Zwang) и с това противодейства на нелегитимното заставяне (Noetigung). A склоняването е отделна тема, която няма място тук. Употребата на свободата в правото допуска прокарване на собствени интереси чрез въздействие върху чужда воля, но без да я смачква, без да заличава присъщата й възможност за избор. Обратния случай имаме не само когато изпаднем в подчинение (с насилие или власт), а още когато под натиск правим ерзац с избора си на средство или правим избор, лишен от цел и смисъл, или с подменени цел и смисъл. С тази мека форма на несвобода се сблъскваме постоянно във всекидневието си и си задаваме въпроса: До-правно-прагова ли е нейната стойност?
(7) Донякъде пресилено, но не много далеч от истината, правната свобода според Кант се реализира едновременно като координация между (вменяеми) субекти, така и като разпореждане с някакви (невменяеми) вещи. Откъдето и извода за брака като договорен съюз, позволяващ сексуалното ползване на чуждо тяло, това на партньора. Толкова тук стига.
Нека сега си представим Кант по време на разходка, при която други хора въздействат едностранно върху правната му свобода, стесняват избора му неочаквано, неприятно и неправомерно. Къде минава границата, отвъд която са накърнени правата му и той може да апелира към държавата тя да постанови забрани, с които да върне баланса в съчетаването на индивидуални свободи съобразно общи правила. Да си представим:
(а) Сократ Питанчев, който дебне Кант и се опитва да го заговори, ако ли не да го затрупа с въпроси;
(б) Кокорчо Зяпков, който стои на сгледа, втренчил е поглед в Кант и направо го изпива с очи;
(в) Папарацо Граблев, който се опитва да улови в кадър Кант, като го нарисува, изреже силуета му или го… фотографира (макар това да става възможно едва по отношение на Шелинг);
(г) Добродушка Дашна, която е престанала да излива легена си през балкона връз Кант, и понеже е осъмнала в невиделица сред „миллион алых роз“, сега го замеря с тях (като това може да е и N.N „жил-был художник один“, останал с пръст в уста и с камари вехнещи китки);
(д) Борче Осеопорозов, който се е заканил на Кант, ако мине още веднъж еди-къде си, да му строши капачките на коленете;
(е) Точилка Боева, която точно по време на разходката на Кант пердаши децата си, за да им уврат главите (или – както се говори – май за да предадат целия рекет, който са събрали през деня от по-малките).
Какво да стори Кант? Естествено, може да смени маршрута. Т.е. да реализира целта си с други средства. Защото всяко от тези посегателства го кара да се чувства неуютно, независимостта му сякаш се свива, свободата му изглежда подвластна на чужда воля, дори на чужда прищявка. А и да не забравяме, че е бил на ръст 1,57 м.
Последния факт ще използвам като оправдание да не разглеждам последния казус, в който Кант би трябвало да се застъпи и дали би могъл да има успех, ако се намеси в грубиянско ругателство, камо ли в уличен побой над беззащитни. (А и по тази предпочитам да се доверя на безпристрастния наблюдател на Адам Смит.)
Следващите два казуса (отзад напред) са очевидна проява на произвол, който изобщо не зачита насрещната страна. Кант би пострадал и в двата случая, но само при единия имаме „телесна повреда“, във втория ще понесе вреда негова собственост – дрехи, обувки, шапка, перука, бастун, но те ще си останат негови, при това с потенциална възможност да върнат първоначалната си форма и без да загубят качества. Да не говорим, че – ако беше попитал господин К. – би могъл да опита да ги… застрахова. (Та нали Кафка е работил като застраховател срещу трудови злополуки, затова в интимните си писма увърта, че е едновременно държавен чиновник и капиталист, акционер в предприятие за азбестови изделия.)
По-горе (в точка 7) стана дума за неизбежната посредническа роля на вещите в правните отношения. Но дали всички вещи са равноценни? Достатъчно ли е недвижимите вещи, особено поземлените имоти, да имат предимство, с което да се съизмерват останалите? Разходката на Кант в нейното правно измерение извежда на преден план нещо друго – тялото и особено телесния интегритет, разпореждането със собственото тяло. В качеството му на вещ тялото има това предимство пред всички останали вещи, че е неотделимо от личността на същия този човек. Така че тук е мястото, на което ще започна да издигам и теза в този текст. Формализмът на Кант не взема предвид, но в теорията му (дори да е непредвидено) си пробива път измерение на ценностен ред. Малко по-късно Артур Шопенхауер ще обърне внимание, че етиката трябва да взема предвид не само целите, но и интересите, а Рудолф фон Йеринг ще интегрира тази идея в правото. Само че на езика на интересите също е възможна „равноценност“, заради която някой да изненада с чистосърдечния си отговор думите на закоравял уличен бандит: „Маратонките или живота?“.
Вярно, публичното окепазяване на един дрескод може да довлече със себе си и по-далеко стигащи вреди. Например да провали официална среща. Но пък Кант не е тръгнал към… кметството или за среща с ректора, а да се поразходи и прибере у дома. Проблемът е, че може да бъде унизен. Но как да защити честта си, щом отсрещната страна твърди, че не го е видяла, изливайки легена върху му, или че е искала да го почете, подхвърляйки му цветя. Трудно ще му е да претендира, че са го използвали само като средство. А и Кант цял живот си остава ерген. Онзи пък – заклет зевзек и шегаджия…
В другия край на поредицата имаме употреба на свобода, при която липсва посредничеща вещ, освен ако не придадем вещен характер на времетраенето на един разговор, нещо като (безвъзмездна) консултация. Освен това натрапникът прави само анонс, който – дори във „формат 24/7“ – оттегля при липса на съгласие от страна на Кант. За разлика от това в казуса с прилепчивия поглед не се търси насрещно съгласие, самото чуждо тяло усеща погледа върху себе си, а притежателят му – ако не изпитва от това наслада – обичайно чувства, че изглежда нелепо, че го събличат, че го подтикват да направи нещо неволно и непредсказуемо, за да се изложи, да се разкрие. Същевременно кибикът също има своите права – изпреварил е Кант в завземането на място в публично пространство с неограничен достъп, ползва произвола си по собствено усмотрение: да е любопитен, да изследва, да се наслаждава. Той само киризи, не подмята реплики, не предизвиква сблъсък и дори не пипа, каквито са правилата и в стриптийз-бар, в пийпшоу. Той не наднича през ключалка или зад завеса. Така че на Кант не му остава кой знае колко освен да се имунизира срещу погледи или да си пусне Не ме гледай така, момче на Камелия Тодорова. Защото никой нищо не му взема, никой нищо не му поврежда. Ако може да отвърне на бомбардиращия го с въпроси, че онзи вдига „уличен шум“, и да повика на помощ полицията, евентуалното „сладострастие“ във втренчения в него поглед нищо чудно да му докара до главата беля, че самият той е дал повод да бъде гледан така. Всяка жена по потник на голо на улица в Ориента е изпитала това на гърба си, ако се е възмутила от това, че я оглеждат лакомо.
Отава само още един казус – уличният художник и най-вече фотограф. И тук няма телесно съприкосновение, но има материален резултат. Липсва всякаква комуникация, каквато е налице при опитите за заговаряне, липсва и бремето на втренчения поглед, тъй като художникът се занимава най-вече с творчеството си. В него влага труд, а от тук и стойност, която може да потребява сам или да реализира на пазара, да остави в наследство или да дари. Да не забравяме, че зад рисуването и снимането лежи и свобода на изразяване! При фотографията обаче нещата се променят в още една посока, тъй като в този случай продуктът позволява лесно тиражиране, особено след откриване на начин за пренасяне чрез печат върху медия с журналистическа функция. Кант не е позирал специално, а се е разхождал, така че не виждам как би могъл да претендира за част от печалбата на хипотетичния фотограф. Не е и представител на онези, които са смятали, че фотографията пленява „в сребърния слой“ душите на заснетите. Още по-малко е споделял „иконоборска“ религиозна вяра с максимално строга забрана за изобразяване. Разполагаме с портрети на Кант, изготвени приживе, от което следва, че портретиращият го на улицата би могъл да разчита на хипотетичното му съгласие; вярно не такова като при рентгенова снимка на изпаднал в безсъзнание при инцидент на улицата. А и Кант е публична фигура, към която определено е налице обществен интерес. Но дали липсата на изрично съгласие не е прекрачване на някаква граница, която има правна релевантност? Можем ли да смятаме, че заснемането без съгласие е посегателство, което засяга в такава дълбочина, че променя персоналната идентичност, ограбване на цел и смисъл в живота на „жертвата“, невъзстановима загуба? Тук не става дума за интимни снимки, изтекли в публичното пространство.
Кант по време на разходка, силует от 1798 г.
Време е за втората ми теза. Онова, което е убягнало от вниманието на Кант, е балансът на правата. В класическите версии на моралната му теория познаваме конфликти между дълга и склонностите, в други – конфликти между задължения. Дали да посегнеш на оставения при теб депозит, за да нахраниш децата си, умиращи от глад, дали да кажеш истината, че си приютил човек в нужда, когото издирват. Може да е донякъде прибързано, но Кант (а преди това Джон Лок) тръгват от отделно право или от отделни права с обща същност, а не от проблема със системата от права (както прави Джон Ролс). Но как се съвместяват права? Достатъчен ли е прекурсорът на института на собствеността, за да обясни цялата плетеница на взаимодействието между правата, при положение че там една вещ събира върху себе си множество гледни точки на заинтересованите лица? Или договорът, при който най-често се търси еквивалент в размяната на стойности? Незаглъхналата пандемия от корона вирус ковид 19 напомни, че правото на живот и правото на свобода трябва да се пребалансират в изменена (екстремна) ситуация. Така сякаш законодателите се връщат във фазата на учредяването на правния ред. Раждането на масмедиите, на фотографията и на превръщането на фотографията в масмедия променят радикално границите на частното пространство (privacy), на личната неприкосновеност, на интимността. Не виждам как в тази нова ситуация може да се използват установените модели на собственост и на договор; те покриват само част от новата обществена практика и биха я деформирали, ако опитаме да я овладеем с тях изцяло. Разходката на воля (без да ти пречат) и щракането с фотоапарат на воля (без да ти дават съгласие) се нуждаят от ценностна йерархия или от баланс на интереси.
В класическите версии за правата се определят общи правила, признаващи на субектите едни и същи права, които могат да бъдат удовлетворени с едно и също средство (при собствеността) или с различни средства (при договора). Но в тях сякаш липсва разбиране, че едно и също средство може да удовлетвори различни права и че живеем в свят, в който трябва да се съчетаят две измерения на плурализма – на правата и на средствата за удовлетворяването им. Много често се правят опити с „материални стандарти“ да се определи кое право е по-силно, по-важно. Противно на това с „формални стандарти“ се търсят опити да се покаже кои права стоят по-близо, кои по-далече едно от друго. Очевидно е, че двете стратегии се опитват да намерят различни решения. Ролс обаче предлага да търсим „системни стандарти“: коя е най-пълната, най-кохерентна или най-адекватна система от права. Който се е задълбочавал, е установил колко внимателни опити е правил Ролс, за да дефинира стандарт и да изглежда обоснована тезата, че едно право може да бъде ограничено, ако това допринася за качеството на системата от права. Което, разбира се, не изключва някои от тях да са абсолютни. Кант, за съжаление, сякаш се е надявал, че различните и отделни права могат да се натаманят така, че да се… разминат; хем да са в отношение, хем да не сравняват. А конфликтът помежду им да се реши в измерението на задълженията, особено като се вземе предвид, че някои задължения се падат не на емпиричния, а на трансценденталния субект и засягат директно… човечеството. Ясно е, че трансценденталният субект потребност от разходка няма. Той – в лицето на Кант – не е имал нужда и от пътешествия, за да чете най-много от всичко лекции по география. Защото и в тази област на знанието има място за априоризъм. Навярно, ако в разходката също открием априоризъм, бихме могли да се надяваме да преценим кои задължения в нея засягат човечеството и от там да се справим с всекидневните конфликти между правата на ползващите улицата.
За разлика от философията и от антропологията, правото регулира движението не само между различни участници, но и в различна среда, в различни контексти. Затова и гарантираното от конституцията основно право на свобода на движение има различна стойност и различни функции. Ограниченията на уседналостта (закрепостяването) засягат директно статута ни на граждани, тези за пътуване до работното място засягат социалното право на труд и избор на професия, режимът на карантина, както видяхме, може да ограничи право на почивка и на рекреация, но пък се съобразява с правото на живот на трети лица. Връзваното или поставянето на предпазни решетки на болнични легла – в не малко страни – е в режим на пациентско съгласие, пряко, или чрез пълномощник. Да не говорим за движението през държавни граници; защото дори Кант е признал космополитно право единствено в измеренията на гостоприемството, а от тук и нуждата от разлика между „гостуване“ и „посещение“, между постоянно и временно пребиваване. Ето защо се налага да обърнем внимание на самата улица като място, среда и рамка за осъществяването на една разходка.
III. „Правната“ разходка на господин К. и градоустройственият статут на улицата
Улицата е не просто поземлен имот, а в рамките на т. нар. „урбанизирана територия“ [УТ] е част от „транспортно-техническата инфраструктура“ [ТТИ] (ЗУТ: чл. 64, ал. 1), планира се и се изгражда в състава на улична мрежа и съгласно ОУП и ПУП (ЗУТ: чл. 70, ал. 1 и 2), характеристиките й се определят съгласно принципи, норми и правила за „комуникационно-транспортна система“ [КТС] в урбанизирана територия (Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017 г.). Независимо от вида на територията и доколкото е линеен обект, улицата е и „път“ (Закон за пътищата [ЗДвП]: § 1, ал. 1), а когато е общински път, се явява публична общинска собственост (ЗДвП: чл. 8, ал. 3). Още тези обстоятелства задават съвременна правна рамка, в която бихме могли да разглеждаме упражняване на система от права, но не във времето на Кант, а на гражданина К.
В качеството си на обект на публична общинска собственост улицата има еднозначно предназначение да задоволява трайно обществени потребности от местно значение (ЗОС: чл. 3, ал. 2-3). По силата на общи правни принципи всяко публично имущество трябва да притежава достатъчна материална обезпеченост, за да може да функционира съобразно предназначението си. Според стандарта за функционална обезпеченост и във връзка с безопасността на пешеходците са нужни тротоари и пешеходни пътеки, които от своя страна да съответстват на законови норми. Улиците представляват публично имущество за общо ползване, т.е. осигуряващо свободно използване от страна на неопределен брой лица, без нуждата от специално разрешение от страна на публичната администрация или на договор с нея. Такова специфично имущество, вписано в публичното пространство, служи за реализирането на основното право на свобода на придвижване. Нормативни актове, които дефинират някакви ограничения в използването на улиците по предназначение, са: Закон за движението по пътищата, Закон за събранията, митингите и манифестациите, членове на ЗУТ, допускащи поставяне на преместваеми обекти (ЗУТ: 56, ал. 9) и организиране на временни строителни площадки (ЗУТ: чл. 157, ал. 7), Наредбата за обществения ред и опазването на общинските имоти, навярно и други. Други пък определят приоритети във видовете придвижвания, начело с движението на пешеходците – Наредба за организиране на движението по пътищата, отворени за обществено ползване (Наредба № РД-02-20-2 от 24 октомври 2022 г.) и Наредба за планиране и проектиране на КТС на урбанизираните територии. Тази картина ми изглежда достатъчна, за да предложа няколко конфликтни казуса, съобразени и с действащия в Германия Федерален закон за шосетата [Bundesfernstrasengesetz = FStrG].
На езика на господин К. думата Widmung значи „посвещение“ и това е единственото значение в най-пълния Немско-български речник. Но ако срещнем същата дума във FStrG – германския закон за пътищата, би трябвало да схванем, че с нейната приповдигнатост не се има предвид отглас от рицарско време, а властническо правомощие – определяне на публичното предназначение на една вещ или определянето на предназначението на една публична вещ (тъй като не всеки правен ред допуска публична собственост, а само публична употреба). Впрочем синоним на „посвещаването“ е не само „обричането“, но „всеотдайността“. И по някакъв парадоксален начин частицата „все“ (поне на български) препраща както към отдаване на всичко от себе си, така и отдаване на всички. На този фон българският правен жаргон не привижда в „предназначението“ момент на „отдаване“; може би защото въпросният обект е вече публичен, т.е. изваден вън от гражданския оборот.
Само че на езика на господин К. „отдаването“ влече със себе си първенство на „общата употреба“ (Gemeingebrauch) и едва при определени условия допускане на „специално ползване“ (Sondernutzung). Като при това, може би не случайно, двете думи се различават не само „кванторно“, но и във връзка с акцент върху ползата (Nutzen) при едната. Накратко: специалното ползване на една улица е в режим на допускане по силата на властническо разрешение и в съответствие с процедури за преценка. To надскача границите на общото ползване. На този фон съществува и една привилегия в полза на живущите в близост (Anwohner, residents; само дето в немскоговорящия свят има национални пристрастия към Anlieger, Anrainer, Anstoesser). Въпросната привилегия се дължи на необходимостта от засилената интензивност на някои да ползват улицата (пътя, реката, канала) край дома и нуждата да могат да паркират или да влизат в двора или гаража си. Но от тази привилегия не следва специално право на ползване, за което стана дума преди малко. Понеже нейните пространствено-времеви характеристики не водят до надскачане на границите на общата употреба на улицата, каквато специалното ползване прави. Което значи, че за да се случи някакво разрешение за специално ползване, то би трябвало да е в ущърб на общата употреба, а не само на привилегиите на живущите в близост. Интензивната употреба на едно право не е екстензивно разширяване на полето на приложение на това право.
Ето как стигаме неусетно до „минно поле“. На езика на интересите за живущите в близост и за облагодетелстваните със специално ползване е лесно да докажат персонифициран, личен интерес. Не толкова лесно е това за останалите, в чието име е била посветена, все-отдадена улицата! Тази тема ще ме занимава и по-долу. Но още тук ще отбележа, че правото на общо ползване може и да не е основно право (по смисъла на конституцията), но със сигурност е различно от общото право на свобода на придвижване. А нима в конституцията има общи права, включващи в съдържанието си привилегията на живущ в близост или на притежател на лиценз за специално ползване на улицата? Това са производни права. Да, в цялата схема има и собственик, т.е. носител на същинско основно право, и това е общината или държавата. Но нали самият той е учредил право на общо ползване, нали е изкарал извън гражданския оборот улицата. Смятам, че няма как титулярят да допуска специално право на ползване за сметка на правото на обща употреба. (Тук оставам настрана въпроса, че този едроформатен собственик разполага с възможност за заделяне на публична собственост за свои ведомствени нужди или в името на националната сигурност, до която да регламентира какви ли не режими на достъп.)
Трябва ли господин К., когато се разхожда, да търпи улични артисти или проповедници, улична реклама, ходещи продавачи, масови политически мероприятия, преместваеми обекти? Срещата с уличния бегач не влиза в полезрението му, защото уличният бегач е пешеходец като него, само дето е по-бърз – бързоходец, вестоносец, разсилен.
(а) Уличният артист (и проповедник). При среща с тях господин К. би трябвало да си дава сметка, че те разполагат с право на свободно изразяване и в много случаи не се нуждаят от разрешение да го упражняват, защото не продават билети. Принципно не създават шум, а послания и не замърсяват. Особено едни, дето се правят на скулптури. Всичките концентрират около себе си публика, но и за тях самите са за предпочитане широки площади, а не тесни улици. Уличният артист и уличният проповедник не надскачат границите на общото ползване на улицата. Отделен от всичко това е въпросът, когато организират т. нар. „ивент“ – спортен, художествен, кулинарен, карнавален. Още на това място обаче започва да прави впечатление, че немската дума Verkehr е не просто синоним на Bewegung (движение) и че на други езици се превежда като „циркулация“, но значи също така „общуване“; от тук и думата за „полово общуване“ – Geschlechtsverkehr. Затова движението по улиците не е движение изобщо, а по-скоро придвижване и е не само придвижване, а и форма на общуване.
(б) Уличната реклама е ходеща, раздава се от ръка, лепи се по табла, витрини, стени или съоръжения. В нея има елемент от дейността на артиста, но и на търговеца. Само че не бива да забравяме, че улицата е не само част от транспортно-техническата инфраструктура [ТТИ], но и от комуникационно-транспортната система [КТС]. Това позволява използването на улиците като трасета за снабдяване и доставка на битови услуги, част от които – като интернет, телевизия, телефон – са свързани с комуникацията в по-широк смисъл. От тук и възможността, вече призната от съдилища, рекламната дейност да се тълкува като вид комуникация (макар и в някакви рамки). Поради тази причина стълбове и таблата на частна информационно-преносна система могат да се ползват и за реклама на същата (като че ли без да е нужно „специално разрешение“, защото се включва в обема „общата им употреба“ и се базира на „свободата на професията“, и на всичко отгоре дейността на информационния доставчик се подчинява на специален закон; т.е. стълбовете и таблата му хем са на улицата, хем не се подчиняват на закон за улиците). Следователно до тук рекламната дейност не надскача границите на общото ползване на улицата като комуникационна среда, не е в противоречие с отреждането (предназначението) на улицата. Отделен от всичко това е въпросът дали реклама върху стълб или табло в близост до място за пресичане на пътното платно не създава опасност за пешеходците. Това господин К. осъзнава в мига, когато улавя свистенето на гуми с кожата си, разсеян от рекламата на курс „Кант за стресирани“. Ефектът от рекламната дейност забавя хода на придвижване и това е с повишен риск на определени места. Там се стига до специално ползване, което надскача обичайната обща употреба, затова е нужна преценка за позволяването й.
(в) Ходещият продавач не партнира на Люк Скайуокър в някакво улично шоу, не рекламира, нито продава Johnnie Walker. Проблемът е, че той не комуникира, а апелира и сякаш съвсем не се движи, т.е. дейността му не се вписва в публично-правното предназначение на улицата като КТС. Когато се движи, го прави, за да докопа клиенти и малко или много променя функциите на улицата. Но пък е заел част от тротоара само с краката си. Инвентарът му – в случая окачен на раменете му грил – прилича на ръчен багаж, който всеки пешеходец има право да мъкне със себе си. На всичко отгоре твърди, че жонглира като цирков артист с номера си „Облачно с кюфтета“ (Cloudy with a Chance of Meatballs), а самите кюфтета предлага в рамките на общото шоу като пуканки в киносалон. Господин К. чете за всичко това във вестник и вече е на път да не посмее да се покаже. Но след размишление отсича: Няма надделяващ обществен интерес, който да забрани ходещите продавачи. Те в крайна сметка не затрудняват кой знае колко обичайния пътникопоток по тротоара, нито като обем, нито като скорост. Но пък не следва ли да вземем предвид, че дейността на ходещия продавач е по същество като тази на продавачите в близките застопорени каравани; т.е. че се нуждае от специално разрешение, за да радва минувачите с кюфтета. И на господин К. му хрумва, че би могло да се намери решение, подобно на това, с което в определено сезонно време се продават мартеници. Нищо чудно нашият герой да вземе да предлага мартеница с кюфтета, писюр и алангле.
(г) Масовото политическо мероприятие, за разлика от досегашните казуси, е колективно и с друг мащаб. Но и тук имаме работа с конституционно гарантирано право. Вярно, то може да се реализира и в парк, но само на улицата посланията му „влизат през прозорците“ – както на гражданите, така и на властта; само на улицата то провокира всички останали участници в движението така, че ги изкарва от рутината на деня, но понякога и от релси; само улицата усилва ехото на гласовете и на стъпките по паветата създава усещането за увличащ устрем, предчувствие за триумфален парад. Затова и тук имаме само временно преакцентиране не начините за обща употреба на улицата. Уличните събрания, митингите извеждат наяве семантиката на съвместното действие, а демонстрациите – на народа, демоса. Отново имаме моментно интензифициране за разлика от изграждането на барикади, с които улицата престава да изпълнява градоустройственото си предназначение.
(д) Материалните препятствия – паркирани на тротоара ППС-та, изнесен от имота и струпан на улицата отпадък и боклук, временна строителна площадка, непочистени листа, сняг и лед – създават понякога дългосрочни, но не и трайни затруднения за безопасно придвижване. Добри нормативни практики могат да ги вкарат в режим със стабилна и ефективна регулация. При това тя да бъде разпределена като бреме както на живущите или работещите в непосредствена близост, така и на общински фирми, издържани от данъци. Разбира се, не би било излишно, ако се приеме и конституционно схващане, че институтът на собствеността влече със себе си и задължения. И над всичко това да властва предназначението на улицата, изтъкнато по-рано, но с осигурено функциониране в контекста на подстъпите, на фасадата – особено с нейните издадени елементи и накачулени съоръжения, на стрехата, пазеща не само стените, но и преминаващите.
(е) Преместваемият обект. Откъдето и да го погледнеш, преместваемият обект си е градоустройствен кърлеж. В сравнение с всички разгледани дотук участници в движението или техни дейности по тротоара, той чисто и просто не може да се дръпне! Затова в много градове е постановена забрана за поставяне на преместваеми обекти на определени улици, допускат се такива с минимална площ или само т. нар. преместваеми съоръжения. Безспорно е, че в тези случаи е налице специално ползване, което надскача рамките на общата употреба на улицата. Поради тази причина е регламентирано, поне в България, както е могъл господин К. да се осведоми, че за пешеходците следва да бъде гарантиран свободен тротоар с ширина най-малко 2 метра. Още повече че във въпросната страна България на пешеходците е вменено като задължение да се движат по тротоара (или пътния банкет), респ. им е позволено да се движат по изключение по пътното платно само при 3 условия: когато липсва тротоар или банкет, когато е невъзможно да се използват тротоара или банкета и когато пренасят или тласкат обемисти предмети, пречещи на други пешеходци да ползват тротоара (ЗДвП: чл. 108). Следователно наличието на уличен тротоар е само по себе си достатъчно условие за пораждане на задължение, каквото няма при придвижването пеша по други терени и територии. Например в парка. За разлика от Кант, господин К. (май по-скоро Кънчо) има интерес и от градински разходки, но като невротик тръпне в очакване законодателят да вземе мерки, щото родовото понятие „алея“ да се прилага в правния свят разделно – като „пешеходна“ и като „велосипедна“, а не за „споделено движение“, че да се чувства в безопасност и да походи из парка.
Макар и да е на тротоара по задължение, пешеходецът не престава да е най-уязвимият участник в движението. И този факт заслужава да бъде признат правно, подобно на местата за пресичане на пътно платно по пешеходна пътека. Да, не малко статистики свидетелстват, че при инциденти с пешеходци велосипедисти и мотоциклетисти получават често по-големи от тях наранявания. Такива са законите на физиката, последиците от отклоненията на кормилото за управление при сблъсък. Но пешеходците са без всякаква „броня“, дори да бягат, са по-бавни. Затова пък имат привилегията да се възползват от свободата за движение (и придвижване) по най-естествен начин. За да ходят, не им е нужно да достигат възрастова зрялост, нито да се сдобиват с лиценз. Всичко това е достатъчно движението по тротоарите да се регламентира нормативно в полза на пешеходците, с оглед тяхната безопасност, с оглед предназначението на улицата да осигурява не само безпрепятствено, но по възможност плавно движение. За разлика от ходещия продавач с грил на врата, пешеходци по смисъла на закона са и тези, които бутат или теглят количка без двигател (с ширина до 1 м), бутат велосипед, мотопед, мотоциклет или индивидуална електричка, както и хора с трайни увреждания, които се придвижват с помощни средства, но не по-бързо от скоростта на пешеходец. Очевидно, че и разносвачите на съобщения, пратки, доставки също са пешеходци при дадени условия, а скоростното им движение ги отличава рязко от другите, но няма смисъл да се влиза чак в такива подробности. По-важното е, че улицата предполага възможности и за срещи, от които произлизат спиране и разговори. От една страна, улицата, както вече стана дума, е място и за комуникация, от друга, като място за транспорт, дава предимство на движещите се пред спрелите участници. Ето защо тротоарът трябва да дава възможност не само за разминаване между пешеходци, но и за заобикаляне на спрели хора. Което още веднъж оправдава нормата от минимум два метра, които властта трябва да гарантира в полза на пешеходците, ако прецени, че може да позволи някаква форма на специално ползване в полза на премествам обект.
***
Време е за обобщение. Изглежда ми рационално по-убедително, ако осмислим правния смисъл на „общото ползване“ на поземлената публична собственост (или на „общата употреба“ на „публичните вещи“ в немския жаргон). ЗДС и ЗОС позволяват да разграничим „регулирано“ (заради ведомствата), „със специален режим“ (заради националната сигурност) от „свободно и общо ползване“, което на свой ред да бъде „постоянно“ или „временно“ (напр. за лов и риболов). Това съвсем не значи, че достъпът не може да бъде регламентиран в различна степен като „отворен“, „контролиран“ (учебни заведения, общежития, кланици) или „закрит“ (затвори, психиатрии). Значи ли, че „отворен достъп“ е синоним на „свободно и общо ползване“? Само на пръв поглед. Ако съпоставим „улицата“ (площада, водния път) с „парка“ (плажа), няма ли да открием разлика? По един и същи начин ли ще реагираме, ако не ни позволяват да стигнем до плажа и парка, от една страна, и да преминем по улицата, от друга? Очевидно – не. И по-горе, когато стана дума за телесния и персонален интегритет, се очерта значимост за живота ни като хора, която можем да видим пренесена и върху градоустройственото своеобразие на улицата и парка (на водния път и плажа). Може би защото homo viator има предимство пред homo ludens. Законодателят няма нужда да дири отговор на този спекулативен метафизически въпрос. И той си е свършил работата, първо, като вместо „отворен“ на практика е дефинирал и „свободен“ достъп до някои видове публична собственост, включително улицата, второ, като е привел в сила (специален) закон за движението по пътищата, където е регламентирал ползването на тротоара. Остава само съдът да признае, че освен право на свобода на придвижване като граждани имаме и право на свободно и общо ползване на тротоара. Това би дало на всеки от нас като пешеходци шанса да докажем и личен интерес, щом установим, че някъде хем ни карат, хем ни правят на камили да се промъкваме през иглени уши.
Правото на свободно и общо ползване на улицата изглежда като прехвърлено право на плодоползване, което е оставило за нейния собственик и администратор на практика единствено задължения.
Вярно, има проблем с това, че улицата е чужда вещ за всеки пешеходец. Което прави съмнително да разполага с основно право да ползва чужда вещ. Само че с учредяването на улица властта вече учредява и нейното свободно и общо ползване. Така че пешеходците, както и всички участници в движението, получават „право на дял“ от това свободно и общо ползване. Това тяхно право е сложно, може би двустепенно – легитимна претенция за престация (в позитивен план: да може да ползва) и на защита (в негативен: да не му се пречи да ползва). Или дори тристепенно – в подкрепа на хората с увреждания и на бутащите детски колички. Дори да допуснем, че стопанската инициатива е основно право, а не само конституционен принцип, тя няма същият статут, защото надскача самото предназначение на улицата.
