Какво не знаем за евтаназията? (интервю)

1. Какво не знаят хората за евтаназията?

Хората обикновено се учудват, когато разберат, че според българското законодателство асистирането на чужда смърт (самоубийство) е тежко престъпление. Към настоящият момент дебатът “За и против” евтаназията е част единствено от етиката и от философията, тъй като българското законодателство е дало ясен и категоричен отговор: то не просто забранява, а инкриминира действията, с които едно лице подпомага друго да сложи край на живота си. За подобно съучастие в чужда смърт българският Наказателен кодекс предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години, а когато то е извършено спрямо непълнолетно лице, или спрямо лице, за което виновният знае, че е неспособно да ръководи постъпките си или че не разбира свойството или значението на извършеното – състояние, в което често се намират терминално болните пациенти, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години.

Причината, поради която важни неща за евтаназията не се знаят, е че те се премълчават, поради наложеното вето върху разговорите по тази тема. Хората, които обсъждат евтаназията и евентуалното й легализиране, често биват посочвани с пръст като еретици, а тези, които искат евтаназия за себе си – са заклеймявани и маргинализирани в обществото.

2. Къде се практикува тя свободно и как е уреден този въпрос?

Евтаназията е допусната за пръв път от съвременно европейско законодателство в Нидерландия, където повече от двадесет години преди официалното й легализирането (станало факт едва през 2002) е съществувала обществена конвенция да не се преследват наказателно лекари, които са подпомогнали смъртта на неизлечимо болни пациенти. Днес в Нидерландия съществуват изключително прецизирани от закона условия и предпоставки, при които може да се допусне (да се разреши) евтаназия, като във всички фази от процедурата лицето следва да получи максимален обем палиативни грижи. Сред предпоставките за допускане на евтаназия в Нидерландия могат да бъдат посочени следните изисквания: пациентът да е минимум 12 годишен; пациентът да изпитва непоносимо страдание и да липсва перспектива за подобряване; предходното условие да е установено най-малко от още един независим лекар, различен от лекуващия; инициативата за извършване на евтаназията да изхожда лично от пациента, а не да му е предложена от лекаря или от близък роднина; пациентът да осъзнава напълно състоянието си, алтернативите, с които разполага, и техните перспективи; пациентът да е дал писмено съгласие за евтаназията (т. нар. директива за евтаназия), което се проверява от прокуратурата; умъртвяването да бъде извършено по подходящ медицински контролиран начин от лекар или от самия пациент в присъствието на лекар. След извършването на евтаназията лекарят изпраща протокол до прокуратурата, която, при каквото и да е било съмнение относно неспазването на посочените по-горе предпоставки, може да предприеме наказателно разследване и ако установи нарушение – наказателно преследване.

Евтаназията като активно въздействие за причиняване на смъртта на друго лице е допусната в Нидерландия (2002), Белгия (2002) и Люксембург (2009). Подпомогнато самоубийство може да се извърши легално според законите на Швейцария и в щатите Орегон, Монтана и Вашингтон. Интересна съдебна практика съществува и в Япония – страна, чиито традиции са известни със самоубийството като акт на достойна смърт. При липсата на ясна законодателна рамка, Върховният съд на Япония е имал повод във връзка с конкретни случаи да се произнесе при какви условия е допустимо участието на едно лице в смъртта на друго. За допускането на активна евтаназия лицето трябва да изпитва непоносима болка; смъртта му да е неизбежна и непосредствено предстояща; лицето трябва да даде лично съгласие (а не чрез законен представител или чрез предварително указание), както и да са изчерпани без успех всички други възможни средства за облекчаване на болката на пациента.

3. Защо според вас законопроектът за евтаназията не получи одобрение?

Законопроектът за евтаназията беше внесен в Народното събрание при липсата на сериозен обществен дебат относно аргументите “За” и “Против” нейната етична и юридическа допустимост. Обществото не беше и все още не е готово за парламентарен дебат относно евтаназията, тъй като темата е едно от зорко охраняваните табута в нашето общество, само говоренето по които е достатъчно, за да заклейми говорещия.

Има и друга причина, поради която, законопроектът беше посрещнат “на нож” от парламента, и това бяха радикалните изменения, които той предвиждаше. От тежко престъпление против личността евтаназията (убийство или подпомагане на самоубийство) законопроектът предвиждаше тя да стане законосъобразна медицинска интервенция, включително осъществявана по отношение на малолетно дете въз основа на дадено от родителите му съгласие за евтаназия (т. нар. детска евтаназия). Последната възможност разкриваше белезите на принудителна евтаназия, при която съгласието не е дадено от лицето, за чийто живот (смърт) се взема решението (детето), а за негова сметка от други лица (неговите родители). Сериозни възражения поставяше и принципът за анонимност на лекаря, извършващ акта на евтаназия. Като своеобразен откуп за предоставената помощ при евтаназия, законопроектът предвиждаше и безусловна възможност за вземане на органите на лицето, починало след евтаназия за целите на трансплантацията, независимо от изразената от него приживе воля. По-подробно за спорните предложения в законопроекта може да бъде прочетено на следния интернет адрес.

4. Отношението на даден народ към евтаназията свързано ли е по някакъв начин с психологията му?

Всички биоетични въпроси, чрез който осмисляме биологичните факти в живота на човека: раждане, болест и смърт, са тясно свързани с психологията и националните особености на обществото, в което те се поставят и в което те следва да намерят своето разрешение. Винаги съм казвал, че биоетичният дебат е национален дебат. Всяка държава и всяко общество има СВОЯ дебат по въпросите на биоетиката и биоправото. Поради това чуждият опит, а тъй съвсем не е малък, би могъл да представлява важен източник на полезна информация, но не може да бъде механично пренасян в България. Ние сме различно общество и се нуждаем от своя отговор на така поставяните в биоетиката и биоправото въпроси. Какъв е отговорът на другите държави, включително водещи европейски държави на въпроса за допустимостта на евтаназията, не определя това какъв ще бъде НАШИЯТ отговор. Но за да стигнем до него, първо се нуждаем от сериозен обществен разговор, в който с необходимата дълбочина да разгледаме философските, етичните, религиозните, психологическите и юридическите проблеми, свързани с евтаназията. Възможно е в резултат от дебата да стигнем до същия извод – за недопустимостта и необходимостта от инкриминиране на евтаназията, но този извод вече ще бъде осмислена обществена реакция на проблема “евтаназия”. Само в подобен обществен дебат ще се разкрие нашата национална психология, ценностна система и съвкупност от убеждения, въз основа на които да се формира устойчива и открита позиция по въпроса за допустимостта или забраната на евтаназията.

5. Какво е отношението към евтаназията у нас?

Евтаназията е тема, по която хората предпочитат да не говорят. Съществуващото статукво като че ли към настоящия момент удовлетворява по-голямата част от обществото ни и поради това то се поддържа, въпреки желанието на малко на брой хора, които настояват настоящата забрана на евтаназията да бъде подложена на дискусия. От друга страна, повечето хора допускат евтаназията в някои изключителни случаи – терминално болен пациент със силни физически болки и непредотвратимо предстояща смърт, макар и да приемат тезата за свещения характер на човешкия живот и да признават неговата безусловна ценност.

6. Кога говорим за убийство, а не за евтаназия?

Евтаназията е форма на участие в (само)убийството на едно лице. В този смисъл и именно поради това към настоящия момент тя представлява престъпление против личността. Лицето, извършващо евтаназия, въздейства директно за причиняването на смъртта (т. нар. активна евтаназия) или подпомага друго лице да сложи край на живота си (т. нар. асистирано самоубийство). За разлика от престъпния състав на “класическото” убийство, при евтаназията деецът е помолен от пострадалия да извърши съответното въздействие (помощ), което самостоятелно (при активна евтаназия) или заедно с поведението на пострадалия (при асистирано самоубийство) е довело до смъртта на последния. В първия случай става въпрос за пожелано от пострадалия убийство, а във втория – за специфична форма на “помагачество”. В асистираното самоубийство, което се наказва по-леко от Наказателния кодекс, не се включва “подбудителство” към самоубийство. Необходимо е пострадалият сам да е взел решението да сложи край на живота си, след което да е поискал съдействие от извършителя. Актът, който води до прекъсване на живота при асистираното самоубийство се предприема от лицето, чиято смърт се асистира. Във всички други случаи, включително когато пострадалият не е поискал съдействие, а единствено е дал съгласие спрямо него да бъде извършено определено въздействие, което е сложило край на живота му, ще е налице убийство, а не асистирано самоубийство.

7. Има ли различни видове евтаназия?

Разграничават се пасивна и активна евтаназия. Като пасивна евтаназия се разглежда ненамесата на лекаря при развитието на заболяване, което води до смъртта на пациента (позволява се естественото развитие на болестта). Активната евтаназия, от своя страна, предполага намеса на лекаря, който с поведението си става причина за смъртта (осъществява се допълнително въздействие, което става причина за настъпване на смъртта преди развитие на смъртоносната болест).

Разграничават се още доброволна евтаназия – евтаназия, която е лично поискана от лицето, и принудителна евтаназия – евтаназия, наложена със сила по преценка на другиго (обществото, държавата). В някои случаи се говори и за медицинска евтаназия – евтаназия, извършена от лекар, и непрофесионална евтаназия – евтаназия, извършена от лице, което не притежава медицинско образование.

Всички понятия обаче имат доктринален (а не легален) произход, поради което не са категорично фиксирани и могат да бъдат използвани с различно съдържание от различните автори. Пасивната евтаназия е случай на отказ от лечение, който е позволен от закона при спазването на определени условия и предпоставки (чл. 90 от Закона за здравето). Активната евтаназия, при която въздействието, причиняващо смъртта, се осъществява от друго лице, представлява “класически” състав на престъплението убийство. Принудителната евтаназия също е откровено посегателство спрямо личността и живота на лицето и излиза извън това, което обикновено разбираме под евтаназия. Медицинската и непрофесионалната евтаназия се различават единствено по това кой оказва помощта. Срещу медицинската евтаназия се изтъква, че допускането й противоречи на идеята и смисъла на лекарската професия, която има за цел да запази човешкия живот, а не да го отнема.

Лично аз използвам термина „евтаназия“ в малко по-широк смисъл, за да обознача, от една страна, т. нар. доброволната активна евтаназия, при която едно лице с целенасоченото си поведение става причина за смъртта на друго лице, поискало това (подобен акт по действащото българско законодателство ще представлява убийство по основния състав на чл. 115 НК, а когато пациентът се намира в безпомощно състояние – убийство по квалифицирания състав на чл.116, ал. 1, т. 5 НК), а от друга страна, и т. нар. асистирано самоубийство, при което лицето само слага край на живота си, но се подпомага в това си начинание от друг човек (подобен акт по действащото българско законодателство ще представлява подпомагане на чуждо самоубийство, което е инкриминирано в чл. 127, ал. 1 НК).

8. Какво ви направи най-силно впечатление по време на дебата в Червената къща? Какви мнения се изказаха?

Това, което ми направи впечатление по време на дебата, е че присъстващите имаха ясно изразеното желание и воля да се запознаят в дълбочина с проблемите, възникващи при евентуалното легализиране на евтаназията. Това е един от най-важните аспекти на въпроса – какво може да се случи и възможно ли е да се предпазим от него, ако допуснем евтаназия? Какво е посланието, което законодателят дава, разрешавайки евтаназията? Не се ли насърчава по този начин безотговорността на обществото и на медицината и не е ли следващата крачка в този процес възприемане на правилото ”Няма човек (живот), няма проблем (струващо усилия и пари лечение)!”? Може ли да се гарантира, че желанието за евтаназия е действителното желание на лицето или искането му е продиктувано единствено от особеното психическо състояние, в което то се намира? Има ли въобще безнадежден случай и можем ли да се доверяваме безусловно на една дадена като “фатална” медицинска прогноза? Това са все въпроси, които изискват сериозно обсъждане и задълбочено осмисляне.

9. Може ли да се говори за плюсове и минуси на евтаназията (или по-скоро на разрешаването на евтаназията)?

Легализирането на евтаназията се предлага като предоставяне на свобода на човека, живеещ в едно либерално общество. След като човек не желае да живее повече, но не може сам да сложи край на живота си – например поради физическото и здравословното си състояние, то не би ли трябвало той да може да разчита на другите хора, които да му помогнат в изпълнението на това негово решение. В този смисъл евтаназията се представя като допълнителна възможност за прекъсване на един недостоен живот. В това защитниците на евтаназията откриват основния плюс от нейното легализиране: увеличаване на допуснатата от закона свобода и възможност за размяна на количество срещу качество на живот.

Освен обаче, че тази идея среща сериозна съпротива с оглед принципната допустимост човекът да се разпорежда с нещо, което не му принадлежи (“Животът ни е даден от природата, от Бог, а не е създаден от нас самите!”), тя се изправя и пред трудността от това да докаже, че декларираното желание за смърт е действителната воля на съответното лице. Защото само тогава можем да говорим за свобода – когато волята е “чиста” от външни въздействия и вътрешна слабост. А такива въздействие и такава слабост можем да открием почти във всички случаи на поискана евтаназия: лицето е отчаяно от фаталната прогноза; то не иска да затруднява близките си с допълнително налагащите се за него грижи; изпитва силна физическа болка или физически ограничения във възможността си да общува с останалите хора… Всичко това може ба бъде причината, която го кара да предпочете смъртта пред моментното си състояние. Това е и един от основните “минуси” при легализирането на евтаназията: как да разберем, че това е действителната воля на лицето и няма ли всъщност да отворим Кутията на Пандора?

10. Защо решихте да се занимавате с биоправо?

Биоправото формулира конкретните юридически разрешения на огромното количество въпроси, задавани в биоетиката: въпроси относно хуманитарните граници на технологичното развитие в медицината и биомедицината. Тук са въпросите относно правото на аборт и неговите ограничения; генетичното инженерство; клонирането като форма на асистирана асексуална репродукция; допустимостта на заместващото майчинство; телесните модификации; химически въздействия върху човешкия мозък; донорството на органи, тъкани и клетки, както и редица злободневни, но изключително важни въпроси, сред които и поставените наскоро такива относно погребването на мъртвородени деца, установяването на максимална граница за участие в асистирана репродукция, целесъобразността на задължителните имунизации за деца, раждането в къщи и пр., и пр.

При първото използване на термина „биоетика“, той е използван за обозначаване на хуманитарна наука, дефинирана като наука за оцеляване на човечеството. Наука, чието раждане е станало необходимо предвид бурното развитие на технологиите и опитите на трансхуманизма да продължи естествената еволюция вече като изкуствен процес, създавайки нов “биотехнологичен” вид – Постчовека. Опитите да се подменят “неефективни” биологични части и функционалности в човешкия организъм е разпознат в средата на миналия век като сериозна опасност за съществуването на човека такъв, какъвто го е създала природата и го познава историята. Тази опасност и желанието на етици и философи да запазят човека (да осигурят оцеляването му в неговия настоящ вид) е била основната причина за възникването и развитието на биоетиката. Биоетиката обаче е работилницата на право и сама по себе си не би могла да осигури прилагането на съответните мерки, необходими за оцеляване на човечеството. Тук важна роля има правото, зад чийто регулативен механизъм застава държавата с целия си авторитет и репресивна машина. Правото е общественият регулатор, което е заставено да даде окончателния и категоричен отговор на толкова трудни въпроси, каквито са въпросите за аборта, евтаназията, клонирането, заместващото майчинство и пр. Най-често първоначално отговорът на правото е “не”, като по този начин то осигурява необходимата нормативна консервативност, за да се инициира, проведе и развие евентуалния дебат относно допустимостта на съответната вече налична технологична възможност. Когато след дискусията отговорът отново е “не”, тогава забраната остава като такава, но вече е осмислена и разбрана (съзнателно възприемана и спазвана) от обществото.

В България има малко специалисти в областта на биоетиката, а юристите са още по-малко. Най-често става въпрос за юристи, които се занимават с медицинско право, тъй като то е най-близо по своя предмет до биоправото. Причината за това, от една страна, е наличието на много други актуални за България проблеми, които изискват значително по-спешна законодателна уредба и намеса на юристите, а от друга страна – е и липсата на гласност на повечето биоетични и биоправни казуси. Обикновено става въпрос за интимни проблеми, които хората предпочитат да запазят за себе си и се опитват да решат сами. А в случаите, когато ги споделят публично, те често стават жертва на опасността личният им проблем да се превърне в изтъркан журналистичен шлагер, целящ еднодневна сензация, кредитираща единствено публикувалата я медия.

Лично моето участие като преподавател по Биоправо в магистърска програма “Интегративна биоетика” във Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” е мотивирано от желанието ми да бъде осигурено място за задълбочена и систематизирано обсъждане на толкова важни въпроси, каквито поставя развитието на биотехнологиите. Радвам се, че съм част от екип, който осъзнава това и всеки ден работи за постигането на едно по-пълно и цялостно разбиране на проблематиката. Иначе съвсем конкретния повод за интереса ми към биоправото е една от първите монографии, върху които работих и публикувах, отнасяща се до въпроса „Може ли правото да третира човешкото тяло като предмет на вещни права?“ (за монографията по-подробно може да прочетете тук)

11. Каква беше причината да организирате дебата в Червената къща?

Дебатът за евтаназията и решенията в края на живота е вторият дебат от поредицата дебати, обединени като цикъл от дебати по биоетика и биоправо, който се организира съвместно от Център за култура и дебат “Червената къща” и от Професионален правен сайт ChallengingTheLaw (https://www.challengingthelaw.com), който поддържам като личен проект заедно със екип от колеги вече повече от три години.

Дебатът за евтаназията е логично продължение на вече проведения първи дебат от поредицата, на който поставихме въпроса “Притежаваме ли телата си?”. Именно в контекста на въпроса относно властта на човека върху тялото му бе поставен и въпросът за властта на човека върху неговия живот. Същата връзка – проблемът за властта на човек върху неговото тяло, се открива и в следващият предстоящ дебат от поредицата, който ще бъде посветен на въпроса за репродуктивната свобода и границите на технологичната помощ при зачеването и раждането на деца. Той най-вероятно ще се проведе в началото на февруари.

Дебатът беше записан и може да бъде гледан он лайн на следните адреси: първа лекционна част и втора дискусионна част.

12. Няма да питаме за вашата лична позиция, но необходимо ли е обществото ни да има позиция относно евтаназията?

Категорично “да”. Всяко общество, особено такова, което счита себе си за гражданско, следва да има позиция по такива важни въпроси, каквито са въпросите за властта на човека върху неговия живот и смърт. Това обаче не може да бъде цел сама по себе си. Ясната обществена позиция е по-скоро резултат от наличието на открит и широк дебат по въпроса за евтаназията. Възможно е този дебат да потвърди настоящото законодателно разрешение, според което евтаназията е и следва да бъде наказуема като тежко престъпление против личността, но това решение ще е вече обществено осъзнато и аргументирано. То ще е преминало през дневния ред на обществото и ще е осмислено от хората.

Тук важен е и въпросът относно нашата култура за адекватно и пълноценно участие в един дебат, способността ни да изслушваме чуждото мнение и неговите аргументи, както и да се опитаме да разберем мотивацията и гледната точка на защитниците на противното на нашето становище. Именно тази култура е гаранция за успешността на подобни дебати, а липсата и ги превръща единствено в арена на “гладиаторски” битки между гръмогласните участници в тях. А полза от подобно надвикване и агресивно взаимно обвинение имат единствено желаещите да гледат зрелище, както и тези, които им го осигуряват срещу съответното заплащане.

При обсъждането на теми като евтаназията има две опасности: а) те въобще да не се обсъждат в обществото и възприетите по тях разрешенията да се налагат като безкритични и формално спуснати „от горе“ догми, които не се нуждаят от обяснение, и б) по тях да се говори повече отколкото трябва, а дискусията да се превърне в тривиално и непрекъснато “бъбрене”, което не изследва проблема в дълбочина, а единствено се фиксира върху атрактивността на отделни казуси от практиката. И за двете опасности трябва внимателно да се следи при всеки дебат, посветен на евтаназията. Това е част от отговорността на организаторите на дебати, посветени на въпроси в областта на биоетиката и биоправото. Мълчанието и бъбривостта са еднакво опасни за истинското разбиране и за дълбочината на обсъжданията относно въпросите на биоетиката и биоправото.

13. Запознат ли сте с позицията на църквата?

Църквата и теологията имат най-голям опит в обсъждането на въпросите на биоетиката. До скоро те бяха единствената институция и единствената наука, които се занимаваше и имаше ясна и аргументирана позиция по въпросите на евтаназията. За църквата никога не е имало съмнение, че животът е дар от Бога, с който отделният човек не може да се разпорежда. Поради това и решението за евтаназия (желана от човека смърт) е решение, което не може да бъде взето от човека. Бог определя какво ще се случи в нашия живот и той го изпълва с такова съдържание, което е най-подходящо за нас. Именно от това как ще се справим с изпитанията в живота си, включително и може би най-вече в неговия край, се определя и съдбата на душата ни след смъртта. Самоубийството и отказът от живота като предоставен ни свише дар са едни от най-тежките грехове в християнството. Същото е отношението и към акта на участие в чужда смърт.

14. С какви аргументи са най-яростните противници на евтаназията? А тези, които я защитават?

Най-силните аргументи против евтаназията са свързани с установяването на действителното желание на лицето, поискало евтаназия. В много от случаите лицето иска смъртта, тъй като не разполага с други възможности за избор. То не желае болките и страданията, които изпитва; изолацията и мизерията, в които е принудено да изживее последните дни от живота си; притеснението от това, че натоварва своите близки и роднини не само финансово, но и емоционално… Ако това е така обаче, то оказва се, че не достойната смърт, а недостойният живот е причината, поради която лицето желае евтаназия. Защото достойната смърт би следвало да бъде завършек на един достоен живот. Предлагането на достойна смърт (евтаназия) всъщност е по-лесното и изискващо от обществото по-малко усилие решение, при което не се налага да предложим на умиращия достоен живот. Много по-лесно е да разрешим “достойна” (бърза, безболезнена, евтина) смърт, отколкото да се опитаме да осигурим достоен (дълъг, свързан със страдания не само на лицето, но и на неговите близки и на обществото като цяло, скъп) живот.

От другата страна, са аргументите, свързани с правото на свобода и самоопределяне на човека, който не следва да бъде натоварен със задължение да живее. В крайна сметка правото на живот е право, което следва да бъде възможност, а не задължение. Ако едно лице действително желае да сложи край на своя живот, то какво е основанието, даващо право на другите (обществото, правото) да го възпират в изпълнението на това негово решение, пък било то и когато то се осъществява с доброволното участие на друго лице. Не представлява ли всъщност евтаназията акт на милосърдие (взаимопомощ), изразяващ се в подпомагане на самоубийството на едно лице, което не е в състояние само да сложи край на живота си, когато това лице смята живота си за недостоен и нежелан? Защо трябва да държим живо лице, което иска да си отиде и до къде можем да стигнем в стремежа си да задължим един човек да остане жив (тук допълнително се поставя и въпроса за приложимостта на т. нар. извънредните форми за лечение и за витализма в медицината – стремежа за спасяване на живота на пациента на всяка цена, независимо от неговата воля)?

15. Какви промени трябва да настъпят в обществото, за да бъде приета евтаназията като възможност за избор в края на живота?

Така зададен, въпросът предполага, че евтаназията трябва да бъде възприета като възможност в края на живота. Този извод обаче все още не е потвърден в рамките на сериозен обществен дебат. Преди всичко е необходимо ясно представяне на различните аргументи и тяхното задълбочено обсъждане от всички, които биха искали да изразят своето отношение към тях. Според мен най-важният и най-спешният, ако мога да дам подобна оценка, проблем е проблемът с клеймото върху хората, които са потърсили или поискали евтаназия. За да поиска едно лице от друго помощ за собственото си (само)убийство, то това лице най-често се намира в значително затруднение, от което то не намира друг изход, освен в смъртта. Искането за евтаназия е зов за помощ, който не следва да се игнорира и заклеймява, а следва да бъде чут от другите. Първо трябва да чуем и разберем човекът, поискал евтаназия, и когато наистина не съществуват каквито и да е било приемани от това лице алтернативи, единствено и само тогава би могло да се мисли за допустимостта на евтаназията.

В тази насока са и законодателно уредените процедури за допускане на евтаназия в държавите, където тя е легализирана. Те включват: задължително иницииране на евтаназията от съответното лице, а не предлагането й от лекар или друг медицински специалист (евтаназията не е лечение, тя е “антилечение” и поради това в никакъв случай и при никакви обстоятелства не следва да се представя като възможен избор на пациента); консултиране на поискалия евтаназия с психолог и лекар (консултацията включва разясняване на алтернативите на евтаназията и възможностите, с които разполага пациента, за да облекчи страданията и да изживее пълноценно оставащата част от живота му); изтичането на определен от закона срок на очакване преди да се разреши евтаназията (срокът дава възможност на лицето да преосмисли своя избор, както и да се насочи към друг начин за справяне с проблемите, с които се е сблъскало; липсата на промяна във волята на лицето през този период от време се разглежда като своеобразно потвърждаване на твърдостта и окончателността на решението му да сложи край на живота си); довеждане на искането до знанието на близките и роднините на лицето (целта на тази мярка е да се даде възможност на роднините да въздействат върху решението на лицето, като му помогнат да избере най-добрата алтернатива за живот; подобна мярка обаче предполага и способност на близките да участват адекватно в разговор, обсъждащ аргументите “за” и “против” евтаназията). От сравнителноправния анализ на уредбата на евтаназията прави впечатление, че обикновено законодателните процедури са тежки и бавни. Това е направено съвсем съзнателно и цели да откаже лицето от желанието му да се откаже от собствения си живот. Поради това статистическият анализ показва, че само малка част от лицата, поискали евтаназия, достигат до края на процедурата и получават евтаназия. Дългата и тежка процедура дава възможност на всички близки и заинтересовани да разберат какво всъщност иска лицето, за да му предложат други възможности за постигане на това и по този начин да въздействат върху решението му да сложи край на живота си.

16. Има ли алтернативи евтаназията?

Днес все повече погледът на биоетиците и лекарите се насочва към т. нар. палиативна медицина. Става въпрос за медицина, която не лекува заболяването, а третира симптомите и помага на пациента като личност да приеме предстоящата смърт и да изживее пълноценно оставащата част от живота си. Когато медицината е декларирала своята неспособност да излекува определено заболяване (макар, че медицината се развива с такива темпове, че надеждата още утре да бъде открито средство за лечение на терминално към настоящия ден заболяване винаги съществува), пациентът получава грижа не просто като умиращо тяло, но и като жива личност. Именно в това начинание определящо е общуването, приемането и споделянето на болката и притесненията на умиращия, а заклеймяването, изолацията и осъждането могат да бъдат пагубни за желанието на пациента да изживее достойно оставащата част от своя живот.

Вярвам, че развитието на палиативните грижи и разпознаването им като алтернатива за задоволяването на нуждите, които при липсата на достатъчно знание стават причина за искане за евтаназия, е бъдещето на дебата за решенията в края на човешкия живот.

Въпросите зададе Боряна Телвис за Sofia Live (12 декември 2012).

Стоян Ставру