В началото на седмицата – на 27 юни 2011 г., в Народното събрание постъпи Законопроект за евтаназията с вносител Любен Корнезов, съдържащ петнадесет члена и два параграфа. За краткото време от една седмица той успя да предизвика множество дебати в on-line пространството, поставяйки на дискусия редица биоетични въпроси.
Кое всъщност е спорното в законопроекта?
Проектолегалната дефиниция за евтаназия
Законопроекта определя евтаназията като „удовлетворяване на молбата на неизлечимо болния или неговите близки за ускоряване на неговата смърт по безболезнен начин, включително и чрез прекратяването на изкуствените системи за поддържане на живота“ (чл.1, ал. 2 от Законопроекта).
От правна гледна точка в така цитираната дефиниция прави впечатление следното:
а) евтаназията е определена като „ускоряване на смъртта“ на неизлечимо болен пациент. Не е обаче направено изрично разграничение между:
– пасивната евтаназия: преустановяване на лечението и оставяне на процеса на заболяването да се развие до свое естествен край – смъртта на пациент, и
– активната евтаназия: активно въздействие върху неизлечимо болния, насочено към преждевременното предизвикване на неговата смърт.
Терминът „ускоряване на смъртта“ е по-близък до понятието за активна евтаназия, тъй като именно при нея се поставя начало на нов, отделен и различен от заболяването причинно-следствен процес, който води до по-бързото (в сравнение с действието на заболяването) настъпване на смъртта на лицето. В този смисъл в даденото от законопроекта определение като основно понятие се възприема активната форма на евтаназия.
В последната част на чл. 1, ал. 2 от Законопроекта за евтаназията се описва и пасивната форма на евтаназия. Посочено е, че „ускоряването на смъртта“ може да бъде предизвикано и "чрез прекратяването на изкуствените системи за поддържане на живота“. Става въпрос именно за преустановяване на лечение, което забавя настъпването на смъртта.
б) предвидени са изисквания към начина на осъществяване на евтаназията. Евтаназията трябва да бъде извършена:
– по „безболезнен начин” (чл. 1, ал. 2 от Законопроекта за евтаназията) и
– по възможно „най-щадящия за болния начин“ (чл. 13 от Законопроекта за евтаназията).
И в двата случая се изисква извършването на конкретна преценка с оглед здравословното състояние на лицето и възможностите, с които разполага съответното лечебно заведение. Посочените изисквания разкриват смисъла и целта на евтаназията – лека, безболезнена и бърза смърт за лице, страдащо от неизлечима болест. Не е прeдвидено обаче в кои лечебни заведения ще се извършва евтаназията.
Предпоставки за извършване на евтаназията
а) като предпоставка за извършване на евтаназия е посочена единствено наличието на неизлечима болест. Не е необходимо лицето да страда от непоносима и непреодолима по друг начин физическа болка. Липсва и изискване то да е загубило умствените и познавателните си способности;
б) допусната е т. нар. принудителна евтаназия: ускоряване на смъртта на едно лице по искане на негови близки. Принудителната евтаназия е уредена и в двете й форми:
– когато неизлечимо болният е в такова „състояние, че не може да изрази своята воля“ – тогава искането за евтаназия се прави съвместно, т. е. с единодушното съгласие на неговия съпруг, пълнолетни деца и родители (чл. 3 от Законопроекта); и
– когато неизлечимо болното лице е малолетно дете – тогава молбата за евтаназия се подава от неговите родители (чл. 5 от Законопроекта за евтаназия). Уредена е и хипотезата, при която болният е непълнолетен (чл. 4 от Законопроекта за евтаназия). В тези случаи освен волята на непълнолетния е необходимо и получаване на съгласие от неговите родители (и двамата), а ако лицето има сключен граждански брак (16-18 г.) – ще е нужно и съгласието на неговата съпруга (съпруг);
Принудителната активна евтаназия е може би най-спорното предложение при уредбата на „смъртта по милост“. При така предложената регламентация може да се стигне до "ускоряване на смъртта" на едно лице освен независимо от неговата воля – когато състоянието на лицето го възпрепятства да изрази каквато и да е била воля, но и против неговата воля – в случите на евтаназия на малолетно лице.
При условие, че към настоящия момент евтаназията не просто е забранена от българското законодателство (чл. 97 Закона за здравето), но е и инкриминирана от него (чл. 127, ал. 1 НК), предложението за въвеждането на принудителна активна евтаназия представлява опит за радикална промяна в законодателното отношение към „смъртта по милост”. В този смисъл не мога да се съглася с твърдението в мотивите към законопроекта, че „Този законопроект не поставя проблеми пред наказателното право. Това е така защото евтаназията не е противоправно деяние по смисъла на чл. 9 Наказателния кодекс“. Напротив, Законопроектът за евтаназия влиза в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 127, ал. 1 и ал. 2 НК.
Предлагането на подобна радикална промяна в законодателното отношение към евтаназията изисква активно участие на обществото. Провеждането на широка обществена дискусия е необходим предварителен етап, който следва да предхожда внасянето и разглеждането на всеки законопроект за евтаназията.
Според мен решението за евтаназия винаги трябва да се взема лично от съответното лице – както непосредствено преди извършването й, така и предварително, с оглед на случаите, в който няма да е в състояние да изрази своята воля. То не следва да бъде давано от името на друго лице. Става въпрос за отказ от едно лично право, което стои в основата на правната ни система: правото на живот. Тежестта и значението на това право за всеки човек изискват разпореждането с него да се извършва единствено и само лично. Това отхвърля възможността за извършването на принудителна евтаназия, каквато е допусната в чл. 3-5 от Законопроекта.
Личният характер на съгласието не може да се преодолее дори и с изискването за разрешаване на евтаназията от специално назначена за целта петчленна комисия (чл. 7 от Законопроекта), нито с изискването тази комисия да взема решението за евтаназия с единодушие (чл. 9 от Законопроекта), нито с възможността за обжалване на нейното решение пред петчленен състав на ВКС (чл. 10 от Законопроекта), нито с изискването за участие на прокурор в производството (чл. 11 от Законопроекта)…
в) в Законопроекта за евтаназия липсва изискване за изтичането на определен от закона потвърдителен срок за допускане на евтаназия. Става въпрос за период от време, който започва да тече от момента на обективиране на желанието на неизлечимо болния да прекрати живота и който продължава достатъчно дълго, за да се провери с изтичането му сериозността на решението. През този период не може да се пристъпи към евтаназия, а неизлечимо болното лице по всяко време, без да се мотивира и без да е необходимо да спазва каквито и да е било формалности може да се откаже от поисканата от него евтаназия. Целта на потвърдителния срок е да се установи дали решението на лицето е окончателно и непоколебимо, като се предотврати извършването на евтаназия в случаите, когато искането на болния е израз на моментна слабост.
г) следващото спорно предложение в Законопроекта за евтаназия е предлаганият принцип на анонимност на лекарите, участващи в евтаназията: „Анонимността на лекаря и екипа, извършил евтаназията, трябва да бъдат гарантирани, ако те желаят това“ (чл. 15 от Законопроекта). Каква обаче е целта и какво точно защитава подобна анонимност? Това не е коментирано в мотивите към Законопроекта.
Въвеждането на подобна възможност за анонимност буди съмнение доколко разпоредбата не е предвидена като нормативна основа, която да бъде използвана от лекарите при вземането на тяхното решение за участие в евтаназия (особено – при активна евтаназия). Тя свидетелства за съществуващия дебат и за противопоставянето срещу евтаназията не само в обществото, но и сред лекарското съсловие (в този смисъл е и терминът „медицинско убийство”, с който негативно се обозначава евтаназията в лекарските среди). Анонимността обаче не разрешава проблема, а се опитва да го скрие. По този начин поставя съмнения относно законосъобразността и справедливостта на подобна процедура…
Последици от извършването на евтаназията
Дебат предизвикват и предвидените правни последици от извършването на евтаназия:
а) прави впечатление изричното приравняване на евтаназията на естествената смърт. Съгласно чл. 14 от Законопроекта за евтаназията „Лицето, починало в резултат на евтаназията, се счита за починало от естествена смърт“. В мотивите към законопроекта се посочва, че едно от съображенията за това „приравняване“ е „с оглед правните последици, включително и застрахователните правоотношения“. Струва ми се обаче, че подобна разпоредба няма да бъде посрещната с „разбиране“ от страна на застрахователите. Настъпването на застрахователното събитие „смърт“ по желание на застрахования – в резултат на проведена по негово искане процедура по евтаназия, противоречи на основните допускания в застрахователното право. Именно защото застрахователното събитие е извън контрола на застрахования, той се застрахова срещу риска от настъпването му. В случаите на евтаназия застрахователното събитие е целенасочено предизвикано от лицето и това няма как да не бъде отразено в застрахователния договор.
В този контекст е възможно да се окаже, че болният и неговите роднини – всъщност тези, които в някои случаи вземат решението за евтаназия, са заинтересувани имуществено (финансово) от осъществяването на евтаназията!
б) на следващо място Законопроекта за евтаназията предвижда трансплантация на органите на лицето, починало след евтаназия, независимо от изразената приживе от лицето воля. Съгласно чл. 6 от Законопроекта „При евтаназия органите на лицето могат да бъдат трансплантирани на нуждаещи се граждани“. Това противоречи на съществуващата към момента правна уредба. Съгласно чл. 20, ал. 1 от Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки „всеки дееспособен български гражданин, както и чужденец, пребиваващ продължително, дългосрочно или постоянно в Република България, има право приживе да изрази изрично писмено несъгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта си”. Несъгласието може да се отнася до определени или до всички органи, тъкани и клетки. То се изразява писмено пред общопрактикуващия лекар чрез подписване на декларация по образец. Общопрактикуващият лекар е длъжен да впише незабавно изразеното несъгласие в здравноосигурителната книжка на лицето и в срок до 7 дни да информира писмено директора на съответната регионална здравна инспекция.
Текстът на чл. 6 от Законопроекта за евтаназията не съобразява посочените правила по чл. 20 ЗТОТК. При наличието на изрично изразено приживе несъгласие от страна на починалото лице, дадено по реда на чл. 20 ЗТОТК, неговите органи не следва да бъдат използвани за извършването на трансплантация. Възприемането на чл. 6 от Законопроекта за евтаназията като задължение за донорство би противоречало на посочената по-горе разпоредба от ЗТОТК, както и на правото на автономия, която всеки един от нас има по отношение на своето тяло.
Посочените спорни и противоречиви разрешения в Законопроекта за евтаназията поставят съмнението дали става въпрос за Законопроект за евтаназията или по-скоро за евтаназия на Законопроекта…
Въпросът за евтаназията е изключително сложен. Напълно съм съгласен, че преди да се правят такива сериозни законодателни промени, трябва да се провери какво е общественото мнение по въпроса.
Така дадената дефиниция не е особено коректна, именно защото обхваща две много различни деяние: активното умъртвяване на болния и спирането на лечението му. Пасивна евтаназия може да е отказът на болния от по-нататъчно лечение и излизането му от болницата, да речем. Това е в много по-голяма степен обществено приемливо от активната евтаназия. Затова трябва да се прави ясно разграничение между двете хипотези, което в законопроекта не е адекватно направено.
Изключително обезпокоително е, че законопроектът изобщо предвижда принудителна евтаназия. Това е абсолютно основание за злоупотреби. Един от аргументите в полза на евтаназията е, че тя е лично право на разпорождане със собственото тяло. Принудителната евтаназия е точно обратното.
Създаването на административен орган, който да се произнася по въпрос, свързан с правото на живот, също е много сериозна слабост. Само съд следва да има правомощието да отсъжда по въпроси на, буквално, живот и смърт. Освен това, цялата процедура пред този орган и последващото обжалване пред ВКС би отнела доста време. Една от целите на евтаназията е да прекрати мъките на болния, а едно такова производство само ще ги удължи.
Според мен би било по-разумно да се измени НК и доброволната активна и пасивна евтаназия да бъде декриминализирана. В същото време, би било разумно, това да стане само след внимателно проведено разследване за всеки един конкретен случай.
Именно активната евтаназия е в “дъното” на наклонената плоскост, за която се споменава в редица биоетични аргументации срещу евтаназията 💡 .
Това да участваш активно в смъртта на друго лице, било то и с неговото съгласие, се разглежда като недопустимо вмешателство. Всеки сам взема и изпълнява подобно решение.
За активната евтаназия се говори в два случая ➡ :
– когато лицето няма силата, уменията и куража да изпълни само взетото от него решение да сложи край на живота си: в този случай се приема, че след като липсва кураж, значи липсва и твърдо решение…;
– когато лицето няма физическата способност да изпълни само взетото от него решение да сложи край на живота си (например парализа или друго безпомощно състояние): в този случай се проявява по-голяма склонност към допускане на активна евтаназия…
Активната евтаназия обикновено създава доста неприятни емоции и преживявания и за “асистента” на смъртта… Смята се, че ако той е лекар, това се отразява върху способността му да се бори за живота на останалите свои пациенти. Участието му в асистирането на смъртта се възприема като акт на безсилие.
Много добро допълнение – относно това дали административен орган може да взема решение “на живот или смърт”. Въпреки съдебния контрол от страна на ВКС, въпросът остава… И още един: защо точно ВКС осъществява този контрол? И в кръга на шегата: ще има ли проверка за касационна допустимост на жалбата 😉
Преди всичко – великолепна статия, която утвърждава и още една роля на сайта/блога онлайн пространството, а именно – юридическият поглед над общественозначимите проблеми.
Що се отнася до Проектозакона за евтаназията, ако от юридическа гледна точка той е беузмен, от обществена и морална страна проектът и човекът, стоящ зад него е направо гнусен. Да, и на мен ми се ще да вярвам, че българският народ е достигнал онова интелектуално ниво, което му е необходимо да формира що годе информирано мнение по въпроса за легализирането на неестествената смърт, но истината не е такава… Обществото ни далеч не е на това ниво – нито като познания, нито като морал.
От тук нататък правото е безсилно. Сред юристите е пределно ясно, че съвършена процедура (процес) няма. Много по-зле устроени правни системи дават много по-добри резултати от нашата като това се дължи не на правото, а именно на системата от морални ценности в човека и в обществото.
И напоследно място – едно лично мнение, базирано на разговорите ми с мои приятели и познати лекари. В лекарските среди евтаназията с право се осъжда. И това не е заради хипократовата клетва. И там, както и в правото има хора, които се изживяват като божества и изпитват необходимост да държат живота на хората в свои ръце. Един истински лекар никога няма да каже колко време живот остава на даден пациент или какви са шансовете му. Медицината не е статистика, не е и право.
Малко са лекарите, които биха участвали в подобен акт – особено в случаите на активна (и принудителна!!!) евтаназия…
На “помощ” в законопроекта е “извикан” принципът на анонимността.
Според мен обаче той не би бил достатъчно мотивиращ фактор, за да направи по-поносимо участието на лекаря в евентуална евтаназия.
Дали ще останат анонимни, или имената и снимките им ще излязат на първите страници на всички вестници, тези лекари ще трябва да живеят с избора на своя пациент и с участието си в неговата реализация…
А това е отвъд медицината…, а и отвъд правото …
➡
Подкрепям становището, че решението за евтаназия винаги трябва да се взема лично от съответното лице – принудителната евтаназия е недопустимо отнемане на най-важното човешко право – правото на живот, без наличието на което изобщо не можем да говорим за други права.
Съгласна съм и че няма причина при евтаназията да се прилага друг – противоположен на уредения от ЗТОТК режим на донорство. От една страна се дава възможност на човека, избрал евтаназия да се разпорежда със собственото си право на живот, а от друга му се отнема правото на свободна воля относно неприкосновенността на неговото тяло след смъртта му.
Отношението на лекаря и участието му в причиняване на ” смърт по милост” е като към недопустимо медицинско действие. В клетвата на Хипократ е казано: ” Аз няма да дам никому исканото от мен смъртоносно средство и няма да посоча пътя за осъществяване на подобен замисъл.”
Въпросите на евтаназията засягат различни области на човешкото общество
и личност: право на живот и смърт, религиозни и социални проблеми, свързани с това право; ролята на обществото и задълженията му за грижа за своите престарели, слаби или социално непригодни членове.
Категорично е, че лекарската професионална етика е чужда за евтаназията и на участието на лекаря в подобни действия. Поведението на лекаря е човечността и запазването на живота и не може да бъде изместен от никакви социално- икономически, държавни, политически и друг вид мотиви.
Какъв законопроект ще бъде внесен или приет, каквото и да бъде решението, лекарят не може и не трябва да допуска да бъде поставян в ролята на изпълнител на евтанатични действия( макар и да бъде запазена анонимността му.)
Моето мнение е твърдо НЕ на евтаназията.
Здравейте, Сарюа,
Извършването на евтаназия от лекар съдържа вътрешно противоречие дотолкова, доколкото смъртта не може да бъде разглеждана като форма на “лечение”!
Алтернативата на “добрата” смърт (евтаназията) е спокойният (“добрият”) живот, който при терминално болните и болните със силни болки (донякъде) се осигурява чрез т. нар. палиативни грижи в специализирани за целта лечебни заведения: хосписите.
Смятате ли, че отказът на държавата да признае възможността за евтаназия засяга по някакъв начин правата на нейните граждани, включително в качеството им на пациенти?
➡
Въпросът, който възниква е дали животът е „субективно право” или е само едно „правно благо”?
Правото на живот регламентира правото и защитата на живота като физиологическо съществуване и съдържа в себе си няколко аспекти: 1.правото на запазване на живота;
2. правото на запазване на индивидуалността;
3.правото на разпореждане с живота.
Това право принадлежи на абсолютно всички човешки същества, независимо от тяхната правоспособност и дееспособност, включвайки и душевноболните и тежко увредените, преди всичко представата, че никой не може да преценява чуждия живот от гледна точка на неговата ‘нужност-ненужност’ или ‘пълноценност-непълноценност” .
Правото на живот на всеки субект едновременно с това е и задължение за зачитане на същото това право от страна на всеки обект, но е спорно дали правото на живот е задължение и по отношения на същия субект на това право. Възниква следователно въпросът: „Има ли право субектът на правото на живот да се откаже от това си право?”.
Според Чезаре Бекария „ никой не разполага със собствения си живот и в частност няма право да се самоубие”. Според Д. Калахан” всеки човек има право да се откаже от живота си, има ‘право на смърт”. Според действащото българско право човек не разполага с право на самоопределение относно живота си, той няма власт над собствения си живот, поради което отказът от правото на живот или съгласието за собствена смърт са волеизявления без никакво правно значение и стойност. Действащото право в България не признава т.нар. „право на собствена смърт”. Според Янко Янков „ всеки носител на едно, каквото и да е, право, включително и на правото на живот, има правото да се откаже от него. „
Значи ли това обаче, че при отказ от това право човек трябва да се самоубие или има право и на помощ от други лица, при наличието на съответните правно и морално обезпечени съгласия и елементи на акта?
Моралът е признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните икономическите условия на живот възгледи за дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно. Моралът в широк смисъл включва в себе си и нравствеността. В морално-нравствения апект на евтаназията несъмнено стои въпросът ”Нравствено и милосърдно ли е прекъсването на живота на тежко болен и страдащ човек?”, а юридическия еквивалент на този въпрос е „Престъпление ли е прекъсването на живота на тежко болен и страдащ човек?”.
Съвременното развитие на медицината в областта на контролиране на болката и правилната грижа за безнадеждно болните, правят евтаназията ненужна.
Българското наказателно право не приема, че е налице вреда, когато едно лице извършва самоубийство или сам уврежда своето здраве и телесна неприкосновеност. Подпомагането обаче на самоубийство (евтаназия) води до наказателна отговорност за подпомагащия, следователно налице е вреда.
В настоящото българско законодателство прилагането на евтаназия е резултатно правонарушение , посредством което се нанасят имуществени и неимуществени вреди по отношение на едно нематериално благо, каквото е човешкият живот. В случай на извършване на евтаназия се касае за пряк умисъл, тъй като от гледна точка и на интелектуалната, и на волевата страна действията на дееца са насочени към крайната цел- прекратяване на живота.
В повечето държави законодателствата не разрешават официално евтаназията. Изключение в това отношение са няколко страни: Белгия (закон от 2002г.), Люксембург (закон от 2008г.), Австралия (Законът за правата на смъртноболните от 1995г.), щатите Орегон и Вашингтон (САЩ), Колумбия, Япония, Холандия;
Чудесен анализ 🙂