Наказателноправен поглед към поведение в нарушение на мерките срещу Ковид-19

(доклад, представен на деветата национална конференция по биоетика и биоправо (2021))

,,Предпочитам да умра от ковид, но не от ваксината.

Това е мое конституционно право!“

(изявление на антиваксър в социална мрежа)

Появата на значими и относително трайни отклонения от обичайното обществено състояние и функциониране, обобщено описвани като криза, позволява да бъдат идентифицирани и анализирани явления, относими както към колективните стратегии за справяне при бедствия, така и към по-устойчиви нагласи и реакции към правната регулация като инструмент за стабилизиране и приспособяване. Световната вирусна пандемия от края на 2019 г. е продължително мултикризисно явление с вътрешна еволюционна динамика и мощно влияние върху обществените процеси и правната система, което съдава условия за такъв анализ. Предмет на следващите разсъждения са прояви на отхвърляне и съпротива срещу противоепидемичните нормативни режими, чиято масовост въпреки тяхната съставомерност поставя въпроса за ценностните приоритети и мотиватори на обществото в ситуация на застрашено физическо оцеляване.

1. Нарушаване на наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората, ако деянието е извършено по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи (чл. 355, ал. 2 НК)

Актуалната редакция на чл. 355 от НК е постигната с изменение на наказателния закон от март 2020 г.

Наказателноправният упрек е насочен към поведение, с което деецът противодейства на или се съпротивлява срещу мерките за защита на общественото здраве, а не просто пасивно не спазва изискванията им. Изпълнителното деяние е действие, видно от използваното за описанието му понятие (,,наруши“). Съгласно възприетата нормативна терминология на НК нарушението е активно поведение, чрез което субектът извършва нещо различно от предписаното му задължение[1]. Въздържането от спазването на повелята чрез бездействие се ословестява в НК като ,,не изпълни“ и е основание само за административно санкциониране.

Изпълнителното деяние може да включва множество нарушения на различни правила и/или многократно нарушение на едно правило. От бланкетния му характер следва, че според броя и съдържанието на нарушените повели и избрания от дееца начин на тяхното нарушаване нарушението може и да създава трайно престъпно състояние, например при продължително или често нарушаване на съответната повеля или множествени нарушения на различни предписания. Такова състояние обаче не е последица от бездействие. Престъплението по чл. 355 от НК следователно няма да бъде продължено, тъй като при продължената форма на усложнена престъпна дейност трайното престъпно състояние се създава с бездействие, което изгражда цялото изпълнително деяние или е последният по време на изпълнение негов елемент[2]. Формата ,,наруши“ не включва съчетания на действия и бездействия и не може да бъде тълкувана в смисъл, че след нарушението чрез действие настъпва трайно престъпно състояние на постоянно неизпълнение на съответната повеля чрез бездействие. Посегателството по чл. 355 от НК може – и често се осъществява – като разтеглена във времето изпълнителска дейност, представляваща фактическо усложнение на деянието или продължавано престъпление, като както нарушените повели, така и начинът на нарушението им могат да са различни.

Деянието е довършено, когато действието, в което се изразява нарушението, приключи според замисъла на дееца. Например той самоволно и умишлено напусне мястото, на което е карантиниран, в периода на карантина и без съответно разрешение, като не са налице изключващи отговорността му обстоятелства (например крайна необходимост, малозначителност и др.).

Престъплението е резултатно, тъй като изпълнителното деяние е формулирано в минало свършено време (наруши, а не нарушава). Съставомерният резултат е различен в зависимост от това какво и как е нарушено и настъпва с края на изпълнителното деяние или известно време след него, ако конкретната хипотеза предполага протичане на причинен процес. Обобщено, резултатът е свързан с непостигането на регулативната цел, която авторът на нарушената повеля е вложил в нея. При отклонение от карантина съставомерният резултат е промяната на местонахождението на субекта от мястото, на което е задължен да пребивава в срока на карантина, на място, на което това не му е разрешено в този срок. Изпълнителното деяние е напускането на мястото на задължително карантиниране (действие[3]), а не непребиваването на него (последица, а не деяние чрез бездействие).

Възникването или реализирането на конкретен здравен риск за трети лица, с които нарушителят евентуално е влязъл в контакт, е несъставомерна последица, която може да обуслови отговорност за друго престъпление (против личността) в съвкупност с чл. 355 от НК. В такъв пример от ранната практика по текста субектът се отклонява от карантина и предприема целодневно пътуване с различни влакове с единственото намерение да се вози, без да цели да отиде някъде, след като заболяването е сериозно напреднало[4].

Горното следва от обекта на престъплението и особеностите на субекта му. Защитени са обществените отношения, осигуряващи спазването на установените административноправни режими по опазване на общественото здраве от разпространението или появата на инфекциозна болест, а не самото обществено здраве (в нормата не е описана конкретна или обща здравна опасност)[5]. Субектът е особен. Това е само адресатът на повеля, наложена му с нормативен (наредба, правило) или индивидуален акт (мярка[6]), която създава за него правно задължение, т.е. тя е издадена по съответния законоустановен ред от компетентен орган, в сила е по време на нарушението и предписанието е императивно и не противоречи на норма от по-висок ранг. Съставомерният резултат, следователно, трябва да се търси в обстоятелството, че вместо заповяданото поведение адресатът е осъществил друго, каквото не му е разрешено. Поради казаното съставомерният резултат не включва конкретен риск за здравето на друго/други конкретни лица. Възникването му индивидуализира отговорността по чл. 355 от НК и би могло да е съставомерно по друг състав, с който чл. 355 се намира в съвкупност, но не е елемент от състава на общоопасното престъпление по чл. 355 от НК.

При колизия на забранителни и разрешителни режими – каквато не е изключена при хаотичното състояние на специалната регулация, към която чл. 355 от НК препраща – деянието няма да е съставомерно, ако нарушената императивна повеля е в стълкновение с разрешителна. В тази хипотеза ще е нарушен принципът за законоуставеност на престъплението и стореното не подлежи на наказателно преследване[7].

При последвала отмяна на специалния нормативен или индивидуален акт, чиито предписания са били нарушени от дееца, ако е настъпила преди осъждането, деецът няма да бъде наказан на основание чл. 2, ал. 2 от НК. Независимо от основанието си, отмяната създава по-благоприятен наказателен закон, който пречи да бъде ангажирана наказателната отговорност на дееца за нарушението[8]. Ако са нарушени множество повели, не всички от които са отменени, отмяната може да направи останалите нарушения малозначителни.

От обективна страна нарушението е извършено във време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи. Това са специални случаи на обществено бедствие като обективно фактическо положение, засягащо общественото здраве. Няма значение дали тези бедствия са официално обявени и дали обявилият ги е национален държавен орган. Съгласно дефинициите на Световната здравна организация епидемията и пандемията са свързани с необичайно и непрекъснато разпространение на инфекциозно заболяване сред хората за даден период от време, като разликата между двете явления е в пространствения обхват на процеса – епидемията е локализирана на територията на една държава или отделни държави, докато пандемията не е и засяга едновременно различни региони и континенти, като типично се отнася до инфекциозен носител, срещу който човечеството няма имунитет. В хипотези на епидемия и пандемия законът не изисква заболяването да е смъртоносно или животозастрашаващо, а само масово. При равни други условия, нарушението на мерки във време на пандемия би било с относително по-висока степен на обществена опасност. Това ще се отрази на индивидуализацията, ако субектът съзнава, че епидемията е прераснала в пандемия, т.е. не засяга само страната, в която субектът се намира. Обратно, от значение за извънредното положение е не степента на разпространеност на заболяването, а неговият смъртоносен характер, който именно е основанието за въвеждането на извънредни мерки. Обсъжданата криза с разпространението на covid-19 удовлетворява едновременно и хипотезите на епидемия/пандемия, и на извънредно положение.

Умисълът по чл. 355 от НК е пряк, тъй като субектът съзнава нарушението. Той познава предписанието, на което е адресат, знае, че поведението му активно се отклонява от заповяданото, но въпреки това го предприема. Не е възможно престъплението да се извърши с евентуален умисъл. Тази форма на вината предполага деецът да не е сигурен дали поведението му е нарушение, като е безразличен към това. Важно е да се отбележи, че незнанието на нарушената повеля може да изключи прекия умисъл, ако субектът не съзнава, че действа в нейно отклонение. Грешката е фактическа (чл. 14 от НК), а не юридическа, тъй като ще отсъстват представи за елемент от състава (изпълнителното деяние ,,наруши“).

Когато изпълнителното деяние обхваща многократни нарушения, то се контролира от престъпно решение, което мотивационно обединява поведение в отклонение от повелите. От гледище на дееца то е единно и последователно поведение на несъобразяване с ограниченията и изискванията поради конфликта им с личните правила, които субектът е избрал да следва. Хипотезата може да съответства на неопределен условен пряк умисъл, ако престъпното решение е неконкретно относно времето, мястото, ситуативният повод и броя на нарушенията, и поведението, в което се изразяват, особено ако наред с тези инциденти деецът има и правомерно поведение на съобразяване със същите повели в други случаи. Когато всяко отделно нарушение или отделни групи нарушения са изпълнени въз основа на отделни конкретни решения, е налице фигурата на продължаваното престъпление.

Трябва изрично да се отбележи, че изпълнителският механизъм на нарушението по чл. 355 от НК предполага ескалация, обусловена от успешния начален опит на субекта в нарушаване на повели без поява на неблагоприятни последици – както санкционни, така и житейски, изразени например в обществен упрек или реализиране на здравните рискове, от които субектът отказва да пази себе си и околните. Оттук, в началото на дейността нейната евентуална малозначителност би била основание за отсъствие на наказателноправна реакция. Такава ще възникне, когато с оглед броя, интензивността, тежестта и продължителността на нарушенията цялата поведенческа стратегия премине праговете на чл. 9, ал. 2 от НК. От този момент се образува и вината за извършеното, която не може да възникне, ако то не е обществено опасно.

2. Въпросът за ,,фалшивите зелени сертификати“

Извънредните мерки обвързаха упражняването на някои права, предполагащо социални контакти и движение в пространството, в зависимост от доказателства, че с оглед конкретната здравна ситуация лицето представлява относително нисък риск за разпространение на заразата. Това доказателство е сертификат, удостоверяващ завършила ваксинационна процедура, или резултати от медицинско изследване, установило отсъствие на активна инфекция към определен момент[9].

Наказателноравното квалифициране на тези доказателства среща някои затруднения. По правното си значение те са официални удостоверителни изявления за лични данни, които имат значение за мерките, на които лицето, до което се отнасят, е адресат към конкретен момент. Тези изявления обаче не представляват конкретни изявления на физическо лице, тъй като не носят знаци (подпис), обозначаващи автора им. Поради това те не удовлетворяват понятието за документ по НК, вкл. понятието за електронен документ по Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, както и за свидетелство по чл. 312 от НК. Оттук, ако бъдат издадени не от оправомощените да ги издават субекти или въз основа на невярна информация или ако след валидното си издаване бъдат преправени, те не могат да бъдат предмет на документни престъпления.

Ваксинационните сертификати относително точно отговарят на понятието за официален удостоверителен знак, тъй като се издават от нарочно овластени субекти, в специална форма и по определен ред и представят съдържанието си с комбинация от писмени и клиширани знаци. За нещастие, НК не криминализира съставянето на неистински удостоверителни знаци или съставянето на такива знаци с невярно съдържание, а само тяхното подправяне и ползването им като подправени (чл. 276 от НК), което се среща много по-рядко в практиката.

Разпоредбите на същинските компютърни престъпления също не предлагат задоволително решение. Сертификатите се издават в резултат на автоматична обработка на компютърни данни, които се внасят от оправомощен здравен служител в информационна система. Ако в нея бъдат внесени неверни данни, както и ако бъдат внесени от неоправомощено лице, би следвало да е налице компютърно престъпление, но възниква затруднение с установяването на съставомерното изпълнително деяние. Съставът, чийто непосредствен обект е сигурността на информационните системи срещу неправомерна промяна в обработваните от тях масиви данни (чл. 319б), съдържа множество форми на изпълнителното деяние – добави, копира, използва, промени, пренесе, изтрие, повреди, влоши, скрие, унищожи, спре достъпа – сред които липсва ,,внесе“ или ,,въведе“. Законът използва тези форми, за да опише въвеждането на специални видове компютърни данни (вируси, програми, кодове, пароли и др.), които не са личните данни, обработвани за издаване на сертификат. След като формите ,,въведе“ (чл. 319в) и ,,внася“ (чл. 319г) са обвързани с вида данни, е твърде спорно дали описаните с тях действия могат да се подведат под някоя от изброените в чл. 319б форми. Казаното за пореден път потвърждава рисковете от нормативна празнота при казуистично изчерпателно изброяване на форми на изпълнителното деяние, всяка от които с твърде ниско ниво на абстрактност.

Въпреки тези трудности, поведението по съставяне на неистински сертификати с невярно съдържание, както и съзнателното им ползване, за да може ползвателят привидно да се освободи от задължения да спазва по-сериозни ограничения на правната си сфера, не е несъставомерно. То удовлетворява изискванията на чл. 355 от НК, тъй като е действие в нарушение на императивните административни правила относно издаването и ползването на сертификатите. Притежателят на такъв сертификат нарушава мерките по същия начин, по който лице, което не притежава никакъв сертификат.

3. Някои усложнения

След като деянието по чл. 355 от НК се извършва с пряк умисъл, основен въпрос за осмисляне на причините за широкото му разпространение е този за мотивите на дееца.

3.1. Нихилистичен мотив

Популярен мотив за оправдаване на нарушенията е излишността, прекомерността или направо невалидността на нарушените повели в качеството им на ограничения и изисквания и свързано с това омаловажаване на самите нарушения до оценностяването им като отстояване на накърнени права. В такава идеологическа конструкция мерките биха могли да се представят дори като опасни и вредни или издадени от неовластени държавни органи при превишаване на правомощията им, а нарушаването им – като неизбежно и самосъхранително. Признак на тази мотивация е произволното заклинателно позоваване на абстрактни права на нарушителя с необоснованото настояване, че те са неограничими, което прикрива отказа на субекта да се подчинява на правила, които му причиняват субективни неудобства.

Във всички тези случаи става дума за обобщена изява на нихилистичния мотив, чието пропагандиране би могло да обоснове самостоятелна отговорност по чл. 320 от НК, ако се обективира в публичен призив за нарушаване на мерките във време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи. Хипотезата трябва категорично да се различава от публично критикуване на мерките, призоваване за тяхната отмяна или изменение и други форми на свободно изразяване на мнение, тъй като с тях субектът не нарушава мерките. Защитата срещу непропорционално или неправомерно регулативно навлизане в правната сфера се осъществява по предвиден в правната система ред, който изключва активно нарушение на ограниченията. Докато не бъде успешно оспорена по този ред, действащата нормативна регулация е под презумпция за действителност и правомерност, а дейността по създаването и прилагането й – под презумпция за добросъвестност и компетентност на съответния държавен орган. Адресатите й не могат да се позоват на субективно несъгласие с нея, за да избегнат отговорност за нарушаването й, тъй като одобрението им няма правно значение за нейната обвързваща сила.

Отново трябва да се подчертае, че наказателният закон товари с отговорност не простото неизпълнение на мярката, а активното противодействие срещу нея. Последното значително по-трудно може да се обоснове като упражняване или отстояване на права и защитени интереси, тъй като ако мярката ги нарушава, естественото защитно поведение е да не бъде изпълнена, а не да бъде нарушена.

По-специално внимание изисква нарушаването на мерките с убеждението, че те са резултат на злонамерена конспирация, тъй като вирус не съществува, а информацията за него е силно преувеличена до изцяло измислена, за да прилъже гражданите да склонят на диктатура[10] или геноцид[11]. Такива суеверия – независимо от медицинската им квалификация и корени в покъртителна степен на невежество и мисловна немощ – са само привидно несъвместими с умишлената вина по чл. 355 от НК. Тя ще бъде изключена на основание чл. 14 от НК само ако деецът не съзнава наличието на епидемия, пандемия или извънредно положение или не знае, че са въведени извънредни правила, в чието нарушение действа, тъй като не е възприемал такива факти, а не когато е уведомен за тях, но е избрал да не се съобрази с тях. Фактическата грешка се отнася до незнание (отсъствие на представи, които са необходими за осъзнаване на обществената опасност на поведението на субекта), а не до неверие (оценъчна интерпретация на узната информация) или отричане на нежелана действителност (защитен механизъм за справяне в трудна житейска ситуация). Съставът по чл. 355 от НК охранява действащите мерки за защита на общественото здраве като част от арсенала за властническа принуда, присъщ на всяка правна система, поради което е безразличен към тяхната популярност. Обратното би довело до срив на наказателния отговор срещу престъпността, който лесно можем да си представим, ако например по случай на убийство деецът откаже да вярва, че пострадалият е загинал или по случай на лъжливо деклариране на гражданско състояние упорито настоява, че например гражданството му се определя от волята му.

3.2. Хулигански мотив

Версия на нихилистичния мотив е субективната насоченост на дееца с нарушението да изрази явно неуважение към обществото, като откаже да се подчинява на ограниченията, които то му налага. В тези случаи поведението придобива предизвикателност и в него присъства известна публичност. В тази категория е демонстративното влизане на група представители на политическа партия в сграда на държавна институция, в която предстои да участват в работни срещи, без задължителните за всички граждани предпазни средства, публични демонстрации, изразяващи неподчинение към мерките (а не просто призиви за отмяната им). Когато самото нарушение се обективира в непристойно действие, ще бъде осъществен съставът на чл. 325 от НК, като идеалната съвкупност с чл. 355 от НК е възможна. Ако нарушението по чл. 355 от НК няма признаците на непристойно поведение, но деецът се ръководи от хулигански подбуди, те ще отегчат отговорността по чл. 355 от НК.

Необходимо е да се наблегне и на значението на служебни действия на длъжностни лица и органи на власт, отговорни за управлението на кризата, както и на представители на обществеността, които насърчават към нарушаване на мерките, съзнателно подкопавайки уважението и доверието на гражданите в тях, в правния ред като цяло и в институциите на държавата. По същество те се свеждат до нихилистично поведение и говорене. Широкото разпространение на нарушенията по чл. 355 от НК с нихилистични мотиви е несъмнена последица от криминогенни публични политики, провеждани последователно от обществени фигури. Такова поведение трудно би могло да се обсъжда като съставомерно, но това не го прави нито порядъчно и безвредно, нито разрешено.

Под наказателен упрек не е отношението към вируса, мерките, институциите или нормативните правила. Всички те са неприкосновени като елемент от свободата на убежденията и на изразяването на мнение и наказателният закон е равнодушен към тях и към всички техни прояви. Репресивната реакция е срещу поведение, което е обективно рисково за трети лица и неблагоприятно за обществото като цяло независимо от мотивите. Върховенството на закона накратко означава, че всеки е свободен да вярва в каквото си иска, но е длъжен да се подчинява на законите на страната си, дори когато се бори с тези от тях, с които не е съгласен. Това е разликата между модерния гражданин на просветената правова държава и примитивния варварин от миналото.

Явлението, подложено на размисъл тук, е симптоматично за дълбоката интегрираност на нихилистични ценности и нетолерантност към ограничения, от една страна, и за слабата адаптивност на обществото към промени, от друга. То показва, че въпреки високата динамика на обществения живот и на правната среда, обществото функционира в относително трайна и ригидна фактическа нормативност, която трудно се влияе от официалното нормотворчество. В обичайни условия тя преодолява последното чрез практики на заобикаляне или пренебрегване при относително подценяване до примирение с потенциалните неблагоприятни последици. Това статукво несъмнено ерозира жизнеспособността на обществото, която предполага ценностна солидарност с принципите, по които е устроено, и с правилата, по които гражданите му живеят заедно. Тя изключва абсолютизирането на личното удобство като валиден и водещ поведенчески регулатор. Такова статукво не е удържимо при криза, която генерира значително по-мащабни и непосредствени заплахи от обичайните и така обостря рефлексите в негова защита. Обстоятелството, че последните намират проявление в масови и съставомерни колективни стратегии на бунт, основани на толериране до позитивиране и героизиране на престъплението при отричане на извънстатуквените заплахи, показва степента на ерозия и спешната потребност от възстановяване на съзнателната връзка с каузите на правното регулиране.

Бележки под линия: