Проблеми на научната обоснованост на доказателствата в наказателния процес

(доклад, представен на конференция „Наказателното правораздаване – традиции и перспективи“ на 06.11.2017 г. на ЮФ на СУ; публикуван за пръв път в Сборник доклади от конференция „Наказателното правораздаване – традиции и перспективи. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, 450–463)

Научната обоснованост се приема като един от критериите, които съдът прилага при кредитирането на експертизата в дейността си по оценка на доказателствения материал по делото. Като понятийно словосъчетание, научната обоснованост не е нормативно закрепена в НПК. Раздел 3 на глава четиринадесета от НПК[1] регламентира експертизата като един от изчерпателно изброените способи на доказване в наказателния процес, а в чл. 144 са посочени случаите, в които се назначава експертиза: „когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза“. Законодателят е въвел отрицателни предпоставки, свързани с обосноваността на експертизата, които са включени в задължението на вещото лице да откаже да даде заключение, когато материалите, с които разполага, не са достатъчни, за да си състави обосновано мнение (чл. 149, ал. 2, предл. 2 от НПК), или когато е необходимо назначаване на повторна експертиза, ако експертното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност (чл. 153, предл. 2 от НПК). От изложеното е видно, че научната обоснованост не е обособена и дефинирана като легално понятие в НПК.

От подзаконовите нормативни актове, които имат отношение към експертизата в наказателния процес, понятието научна обоснованост се среща единствено в Наредба № 2 от 29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица[2], като едно от основните правила, от които следва да се ръководят вещите лица при извършване на съдебни експертизи, с оглед изискването за „научна обоснованост на средствата и методите, използвани при експертното изследване“ (чл. 2, т. 3 от Наредбата). Опит за дефиниране на понятието „научна обоснованост“ е направен в Решение № 325 на МС от 25.04.2012 г. за приемане на Стратегия за превенция на престъпността (2012-2020). В Общите положения на Стратегията, в т. 2 („Принципи“), б. „з“, озаглавена „Научна обоснованост“, се определя, че „превенцията се осъществява в съответствие с научнообосновани изводи и прогнози за развитието на престъпността, които са резултат от системно провеждани изследвания на специализирани институции и неправителствени организации. Те почиват на данни и изводи от официална статистика и на криминологичните изследвания, извършвани от специализирани институции и неправителствени организации“. Очевидно като елементи от съдържанието на понятието за научна обоснованост се обособяват изводите и прогнозите, в чиято основа стоят данни и изводи от изследвания на специализирани институции и неправителствени организации, т.е. последните служат като своеобразни източници на научна обоснованост. В този смисъл налице е по-скоро изтъкване на белезите на функционалната конструкция на понятието, отколкото негова дефиниция.

В практиката традиционно се използва понятието „научна обоснованост“ при кредитирането на заключенията, дадени от вещите лица. Впечатление прави, че същото се среща предимно в съчетание от поне още две квалифициращи изводите определения, като се оформят следните конструкции: „правилност, обективност и научна обоснованост“[3], „професионализъм, научна обоснованост и добросъвестност“[4], „правдивост, обективност и научна обоснованост“[5], „категоричност, безпротиворечивост и научна обоснованост“[6]. В някои решения[7] се среща и допълнителен квалифициращ признак на понятието. В решенията на ВКС изразът „научна обоснованост“ се налага и като самостоятелно основание[8] за приемането на заключенията от експертизата.

Сравнително рядко в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд или в решение по делото, постановено от по-горните инстанции, съдебният състав прави подробен анализ на изложеното в експертното заключение или на изводите на вещото лице досежно научната обоснованост в съответната сфера на познание. Прегледът на практиката показва, че това е характерно преимуществено за дела, по които са назначени автотехнически експертизи, чиито изследвания и изводи се доближават до житейски познатите ситуации, въз основа на което ръководно-решаващият орган може да направи съпоставка и съответно да изведе свои изводи на база опит и общи познания[9].

В изолирани решения[10] съдебният състав прави извод за „обхват на експертните знания и научна обоснованост“ на заключение по експертиза и приема изготвена последваща експертиза, съобразно категоричността, с която вещите лица са заявили изводите си. Приемането на експертни заключения с подобен аргумент считам за неправилно. Оценката за достоверност, въз основа на съпоставката между два различни извода с различна обосновка в една област на научно познание, не може да бъде извършена на база категоричността, с която заключенията са заявени от експертите.

Налага се извод за липса на единство на критериите, въз основа на които съдът приема експертното заключение на вещото лице в дадена област за научно обосновано. Предпочита се използването на функционална съвкупност от понятия, които служат за стандарт при кредитиране на изводите на вещото лице, измежду които е и научната обоснованост, съпоставени с останалите обективни данни по делото[11]. Забелязва се и подход, при който се прави извод за научна обоснованост на експертизите въз основа на компетентността на експертите[12] или подхода[13] при изготвянето им. Рядко в мотивите е наличен отделен анализ на характеристиките на изводите от експертизите, използваната методология и компетентността на експерта[14]. Няма спор в практиката на ВКС обаче за същността на експертизата[15].

Липсата на дефиниция на понятието „научна обоснованост“ може да се преодолее чрез анализ на съставящите го елементи и извеждане на основните им характеристики. Науката представлява съвкупност от знание, което се отличава със систематизираност и достоверност, проверяемост въз основа на характерен (научен) метод[16]. В съчетание с обосноваността, приемана като подкрепена с доказателства аргументация на едно твърдение, се образува понятийно словосъчетание, което навежда на извод за неговата установеност към определена сфера на познанието, характеризираща се с относителна необоримост (несъмненост, основателност, сигурност). В този смисъл научната обоснованост може да бъде дефинирана като постигнатата чрез съответните методи достоверна форма на знание.

Макар практиката да разглежда научната обоснованост предимно като едно от изискванията за приемането на съдебната експертиза[17], и по-конкретно за изводите, до които достигат вещите лица, то с оглед познавателния процес, който стои в основата на правораздаването по наказателните дела, считам, че понятието е приложимо като самостоятелен[18] критерий в съответните етапи от диренето на истината[19] в наказателния процес и доказателственото право[20] в частност. Постигането на познание в наказателния процес е свързано с достигането до обективната истина[21] и зависи от конкретни факти на обективната действителност, които се установяват по конкретното дело, ограничени от предмета на доказване, очертан в чл. 102 от НПК – извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него; характерът и размерът на вредите, причинени с деянието, и другите обстоятелства, които имат значение за отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение. По своята същност и наказателното правораздаване, и науката разчитат на доказателства, за да се достигне до определени изводи. В основата на тези изводи стои и изискването за обоснованост. Спецификата на наказателнопроцесуалното познание изисква достигане на определена степен на обоснованост, за да се получи достоверност относно събитието на престъплението[22]. Това съображение е реализирано от законодателя със закрепването на изискването за мотивираност на съдебните актове в чл. 34 от НПК, обоснованото предположение като предпоставка за налагане на мерки за неотклонение в чл. 56 и чл. 63 от НПК, задължението за мотивиране на присъдата в чл. 305, ал. 2 от НПК.

Акад. Стефан Павлов съпоставя търсенето на истината в наказателния процес и търсенето на истината в научното изследване, като излага разликата в техния предмет и изследвани обекти[23]. Като изключение от установяването на конкретни факти по делото посочва необходимостта от специални знания, необходими за оценката на определени факти. „Но и в този случай вещото лице няма да доказва в процеса истинността, вероятността на специалните знания, които са необходими за правилното разрешаване на известни въпроси по делото; вещото лице само ще съобщи на съда тези знания и евентуално ще докаже, че те отговарят на съвременното състояние на науката, че действително съществуват, намират признание в областта на даден занаят, изкуство и пр.“. Наказателнопроцесуалното познание се реализира в различни форми, свързани със събитието на престъплението. В определени случаи обаче за установяването на истинността се излиза извън[24] познавателните рамки на очертаните от предвидените в закона средства, като ръководно-решаващият орган следва сам да си набави, анализира и оцени необходимата информация, използвайки логическите, диалектическите, гносеологическите и други правила[25]. Безкритичното приемане на определени елементи от доказателствения материал[26] по делото, които по същността си следва да бъдат изначално научно обосновани, препятства правилно му решаване. Научната обоснованост следва да бъде критерий на ръководно-решаващия орган в процеса на доказване при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствения материал, за разкриване на обективната истина и правилното решаване по делото. Прилагането й, като общо основание за кредитиране на елементи от доказателствената съвкупност, позволява осъществяването на самостоятелна познавателна дейност от съответния орган. Последният, въз основа на своя опит и разсъждение[27], следва да анализира събраната по негова или по инициатива на страните доказателствена информация и съобразявайки наличното експертно мнение, да прецени нейната истинност, а като следващ етап – да прецени нейната допустимост и относимост по делото.

Проблем възниква при липсата на специални знания в съответната научна област от страна на съда, което води до невъзможност за адекватен анализ и оценка на доказателствената маса, част от която е и експертното мнение. Формалистичният подход, приет в практиката, утвърдил подход на кредитиране с доверие на експертизите в рамките на едно изречение, съдържащо изброяване на позитивните качества на експертното изследване, води до липса на мотиви за приемане на заключението, изготвено въз основа на експертизата. Този ефект е законодателно позволен, поради лисата на задължение за органа да изложи такива. Обратно, с оглед действието на разпоредбата на чл. 154, ал. 2 от НПК, когато не е съгласен със заключението на вещото лице, съответният орган е длъжен да се мотивира. Анализът на съдебната практика показва, че мотивировката в този случай отново е кратка, без привеждане на конкретни научни факти в подкрепа на изразеното становище на ръководно-решаващия орган. В редки случаи[28] съдът по своя инициатива прави проучване на текущото научно равнище и съвременните научни теории в подкрепа или в противовес на изложеното от определените по делото вещи лица или анализира подробно[29] наличните по делото научни данни, достигайки до свои изводи, различни от тези на вещите лица.

Сравнителноправният анализ на практиката в страните от англо-саксонското правно семейство показва наличие на определени стандарти, под формата на тестове при проверката на научната обоснованост на доказателствата като условие за тяхната допустимост. За приемането на научни доказателства в САЩ първоначално е прието правилото, установено през 1923 г. по делото Фрай срещу САЩ[30], което гласи, че „полето, от което е направен изводът, трябва да бъде добре установено, да е общоприето в научната област, към която принадлежи“. Не е достатъчно проведеното изследване или приложеното доказателство да са подкрепени от един експерт, макар и с необходимата квалификация и доказан в своята област[31]. Така нареченият „тест на Фрай“ впоследствие се оказва сериозна бариера пред предоставянето на научно обосновани доказателства. Той е причина за недопускане на микробни анализи, трафик-радари, металотърсачи и други обещаващи методики и анализи, като в основата стои неясният критерий за общоприетост, което води до изоставане от научните постижения, докато се очаква те да получат общо признание в своята област.

През 80-те години започва либерализация на теста на Фрай. Съдилищата започват да го прилагат ограничено, като критерият за общопризнатост се заменя с този за надеждност. През 1993 г. във връзка с решението по делото Даубърт срещу Доу Меръл Фармасютикълс[32] за пръв път федералните съдии се задължават да бъдат активни и да прегледат подробно медицинските експертизи, за да установят дали същите са надеждни. Това се превръща в основен стандарт за научна обоснованост на доказателствата и се прилага спрямо всички доказателства и експертизи от областта на науката. За съдиите има задължение да се уверят дали съответното научното доказателство е основано на научни методи и процедури, като следва да ги съпоставят с текущото ниво на познание и практика. Установява се 4-степенен критерий, по който да се определи дали конкретна теория или технология е научно-производна (научно подкрепена). Нивата на проверка включват методологията, проверяемостта, възможността за сравнителна проверка (партньорска съпоставка) и критерия за общоприетост в научната общност в по-конкретизиран вид.

Проблемите[33] на научната обоснованост в наказателния процес са всъщност проблеми на доказателствените стандарти, които се прилагат в процеса спрямо спецификата на доказателствената маса[34]. Преодоляването им изисква изработването и прилагането на определени стандарти при оценката на научна обоснованост, които да създадат условия за обективност и да изолират вероятността от съдебни грешки поради научна несигурност. Тези стандарти следва да отговарят на следните общи изисквания: да са приложими от ръководно-решаващия орган самостоятелно, да бъдат надеждни, да водят до ниво на убеденост[35] на съда, което му позволява да вземе обосновано решение, да отговарят на научния напредък, да позволяват използване на диференциран подход[36] при оценката на изследваните обекти и явления.

Методологията на анализ и оценка следва да дава широка възможност за приложимост на критериите спрямо изследвания обект. Самостоятелното приложение, от своя страна, изисква предварително налично ниво на информираност на познавателния субект, в случая – ръководно-решаващия орган. В областта на експертизата например НПК не дава указания относно правилата, методите и процедурите на проведеното изследване. Унифицирани правила[37] ще спомогнат за достигане до положение на автономност в познавателния процес и достигането до собствени изводи на база предоставената информация.

В определен смисъл въпросът за надеждността на научната обосновка е въпрос за субективността от гледна точка на това как е събрана необходимата информация за изследването. Надеждността на стандарта, от своя страна, предполага проверка на наличната информация в следната последователност – качеството на избора на информация, качество на изследването (методика, критерии) и качество на изводите. Където има установена методика и класификация на изследваните обекти, има възможност за самостоятелна оценка от страна на ръководно-решаващия орган; където наличните резултати от предварителни изследвания имат цифрово изражение или е приложен експериментален подход – също.

Научната обоснованост изисква наличност на определена степен на обективна сигурност. За да се докаже определена хипотеза или да се потвърди една теория, е необходимо доказателствата в нейна подкрепа да бъдат неопровержими. Стриктно придържане към това условие в рамките на процеса на доказване по наказателни дела е неосъществимо[38]. Още повече че няма и единен алгоритъм, по който едно научно доказателство да бъде изведено, оценено, признато и закрепено в науката. Използването на друг вид обосновка извън строго научната е напълно приемливо, тъй като прилагането единствено на научен стандарт е невъзможно[39].

Изследователите[40] предлагат различна методология за диференцираност на подхода при оценката на научната обоснованост в зависимост от характера на изследвания обект. При инструментарни техники с резултат в цифрово изражение следва да се определи достатъчно прецизна ли е използваната формула, която води до крайното изчисление, и има ли достатъчно сравнителна информация, за да се отчете статистическата значимост на резултата. При техники с визуален резултат – доколко е приложим интерпретационният стандарт, а при софтуерни техники – доколко надежден е интерпретативният стандарт от анализиращия и как е събрана необходимата информация.

Ерата на научните доказателства сама по себе си предполага и научен подход при тяхното събиране, анализ и оценка в рамките на наказателния процес. Развитието на технологията създава необходимостта от критична оценка на тежестта на едно такова доказателство. Всеки източник на информация, макар и извън научните познания на ръководно-решаващия орган, следва да може да бъде подложен на последващ контрол от самия него, в унисон с тенденцията за усъвършенстване на правораздаването и доказването в наказателния процес. „И така, във всяка отделна дейност ние отреждаме почетното място на главните майстори и считаме, че те са по-мъдри и знаят повече от обикновените работници: а то е, защото знаят причината за онова, което се прави.“ [41].

Бележки под линия: