д-р Никола Жабински
(публ. за първи път в сп. „Юридически архив“, г. II (1930-1931), № 3)
ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
Практика на Върховния касационен съд по въпроса дали революционните организации могат да издават задължителни противоправни заповеди (чл. 44 от Наказателния закон), респ. да въздигат изпълнителите на издадени от тях заповеди в степен на субекти на правомерни крайно-нужни поведения (чл. 46 от Наказателния закон)
С оглед на този въпрос особено внимание заслужава решение № 37 от 16.I.1928 г. на Върховния касационен съд, I углавно отделение, от което даваме следната извадка:
„Върховният касационен съд, след като изслуша заключението на прокурора, взе предвид:
- Първото оплакване…
- Второто оплакване в касационната жалба на К. Йонков и Н. Найденов е, както съподсъдимият Георги Димитров Цуцулов обяснява, че е извършил убийството по заповед на Добруджанската организация и затова счита, че е трябвало Апелативният съд да му приложи чл. 46 от Наказателния закон. От мотивите на обтъжената присъда се вижда, че Апелативният съд се е занимал с тоя довод на подсъдимите — непосредствени извършители. Но като съд по същество признал, че нямало представени никакви доказателства в делото, че убийството да е било извършено по заповед от казаната организация за убийство на потърпевшия, защото вредял на организационното дело. Но даже и да се било установило, че е имало такава заповед, съдът е счел, че такава заповед не може да освободи извършителя от отговорност, защото не е от тия заповеди, предвидени в чл. 44 от Наказателния закон. При тоя двояк мотив: от една страна, че липсват доказателства да е било извършено убийството по заповед на Добруджанската организация, а от друга, че последната организация не е законно установена власт, на която законът дава право да издава подобни заповеди, а също и че техният живот не е бил застрашен, че, за да спасят своя живот, да е трябвало да вземат живота на Xафузина, тъй като подбудителят К. Йонков бил употребил обикновени средства, за да подчини тяхната воля, Апелативният съд, като не е приложил чл. 46 от Наказателния закон, е постъпил правилно и съобразно с закона, без да го наруши“.
***
От направената извадка от решение № 37 от 16.I.1928 г. на ВКС, I у.о. явства, че тука става въпрос за приложение на чл. 44 и 46 от Наказателния закон, т.е. на членовете, първият от които, както е известно, урежда материята за заповедите, а вторият – тази за крайно-нужните поведения, разбира се, само доколкото тези материи имат наказателноправно значение. Другояче казано, тука се пита, първо, дали непосредствените извършители на убийството са били длъжни да изпълнят отправената от Добруджанската организация към тях заповед за лишаване от живот на посочения от нея човек, и второ, ако отговорът на този въпрос е отрицателен, т.е. ако убийствоизвършителите не са били длъжни да изпълнят тази заповед, в такъв случай усвоеното от тях поведение – лишение от живот на един човек – не може ли да бъде оправдано като крайно-нужно, разбира се при предположение, че същите са били изправени пред неизбежния избор: или да изпълнят отправената към тях противоправна и незадължителна заповед, т.е. да лишат от живот един гражданин, или сами да загинат под ударите на организацията, заплашваща ги със смърт, ако рекат да не изпълнят заповедта?
***
Първо. Най-напред нека спрем вниманието си върху първия въпрос, а именно дали убийствоизвършителите са били длъжни да изпълнят отправената към тях от Добруджанската организация заповед за лишение от живот на един човек. На този въпрос Върховният касационен съд отговаря, че такава заповед не може да бъде задължителна за адресатите си, и то затуй, защото не изхожда от законно-установена власт. Не може да има съмнение, че това разсъждение на Върховния касационен съд е безупречно правилно, тъй като в пределите на Царството според чл. 44 от Наказателния закон една заповед може да бъде задължителна само тогава, когато изхожда от надлежна власт, т.е. от власт, установена от действащите в Царството закони, а пък, що се отнася до Добруджанската организация като източник на заповедта за лишаване от живот на един човек, не може да има и най-малко съмнение, че както всички подобни организации (комунистическа, дружбашка, македонска), така и добруджанската може да бъде всичко друго, но не и власт, компетентна да издава заповеди, правно задължаващи хората в пределите на българската държава да усвояват поведение, противоречащо на предписваното от действащите в България закони: допускането и търпенето на противното не може да не означава отричане на единността и единствеността на всички правни норми на държавата, или, другояче казано, съдбоносно нарушение на жизнения закон на същата държава.
И така, отправената от Добруджанската организация заповед за лишение от живот на един човек не е от естество да създава правни задължения за адресатите си. Ето защо, изпълнявайки я и вследствие на това, идвайки в противоречие с предписанията на действащото в българската държава право, заповедоизпълнителите са действали противоправно, даже умишлено (виновно) и наказуемо, тъй като очевидна е престъпността на изпълнената от тях заповед.
Разбира се: че правната квалификация на въпросното поведение на заповедоизпълнителите е решително отрицателна, от този факт далеч не следва, че отрицателна трябва да бъде и оценката на същото поведение, добивана от гледна точка било на морала, било на конвенционалния кодекс, било на действащото право на друга държава, различна от тази, за оценката според чието право се касае. Напротив, истината е, че е възможно, но не и необходимо, щото всички тези оценки (правна, морална, конвенционална, другодържавноправна) да са еднакви в смисъл, че ако едната е отрицателна, то и всека друга трябва да бъде отрицателна, както и обратно, че ако едната е положителна, то и всека друга трябва да бъде положителна. И ето защо само ако се държи сметка за тази елементарна истина, може да се разбере защо едно и също поведение на едно и също лице едновременно може да бъде: от една страна – геройски подвиг – подвиг, който заслужава удивление и подражание, така напр. ако се разглежда от гледна точка на дадено положително право или на морала или на конвенционалния кодекс, а от друга страна – тежко престъпление – престъпление, което заслужава усилена реакция от страна на наказателната власт, така напр. ако се разглежда от гледна точка на друго действащо право.
***
Второ. След като видяхме, че усвоеното от убийствоизвършителите поведение не може да бъде оправдано от чл. 44 на Наказателния закон, задължаващ заповедополучателите да изпълняват и заповеди, престъпният характер на които не е очевиден, сега нека ни бъде позволено да направим още една крачка напред и да проверим дали усвоеното от тях поведение – лишение от живот на един човек – не може да бъде оправдано като крайно-нужно деяние, разбира се, при мълчаливата предпоставка, че е доказано, че същите са били изправени пред неизбежната алтернатива: или да изпълнят отправената към тях от Добруджанската организация заповед за лишение от живот на един човек, или сами да загинат, т.е. да бъдат убити от заповядващата организация.
С оглед на тази фактическа обстановка възниква въпросът дали всеки един от заповедополучателите извършва истинско и следователно правомерно крайно-нужно деяние, като лишава от живот посочения от организацията човек и по този начин спасява собствения си живот, заплашен от същата организация?
Като се вземе под внимание, че истинското крайно-нужно поведение предполага необходимост от избор между най-малко две различни злини и че крайно-нужното поведение е отстранение на възможната максимална чрез допускане на възможната минимална злина с оглед на държавната жизнена цялост, то лесно може да се разбере, че поведението, усвоено от всеки един получател на издадената от Добруджанската организация заповед, има респ. няма качеството на крайно-нужно деяние в изключителна зависимост от туй, дали то, т.е. това поведение, означава по-малка или по-голяма злина в сравнение със злината, каквато е евентуалната смърт на самия заповедополучател.
Според всяко действащо право смъртта на заповедополучателя означава по-малко злина в сравнение със злината, каквото е лишението от живот на посочения от организацията човек, и ето защо извършеното от заповедополучателя лишение от живот на посочения от организацията човек няма и не може да има качеството на крайно-нужно и следователно на правомерно поведение.
Съображенията, водещи до такова схващане, са: най-напред, заповедополучателят е изправен пред необходимостта да избира не между две, а между три злини, а именно: смъртта на посочения от организацията човек, смъртта на заповедодателя, който заплашва, и смъртта на самия заповедополучател; после, ако има да избира между смъртта на мирния гражданин и тази на заповедодателя, последната като такава на активен източник на опасността, означава по-малка злина в сравнение с първата, тъй като не посоченият от организацията човек, а заповедодателят иска нарушението на завареното положение на нещата; най-сетне, ако има да избира между смъртта на посочения от организацията човек и собствената си смърт, последната като по-раншна и непосредствена злина е по-малка в сравнение с евентуалната злина, каквато е смъртта на посочения от организацията човек. За пояснение на правотата на тази мисъл стига само да приведем следните два примера:
Първи пример. След като един пасажер, претърпял корабокрушение, се спасява на една дъска, годна да носи и да спаси само един човек, приближава се друг претърпял корабокрушение пасажер, който иска да се спаси, като избута първия пасажер от дъската и се качи на нея. С оглед на тази фактическа обстановка няма място за съмнение, че смъртта на първия пасажер, който не застрашава живота на когото и да било, означава по-голяма злина, отколкото смъртта на втория пасажер, който, бидейки застрашен, застрашава първия пасажер. Но защо така? Защото, ако вторият пасажер, който непосредствено е застрашен, рече да бездейства, в такъв случай ще загине само той, а що се отнася до първия пасажер, този нито ще загине, нито даже ще бъде застрашен. Ако ли пък вторият пасажер влезе в борба с първия, това поведение на втория пасажер означава по-голяма злина, защото в такъв случай не може да не загине един от двамата пасажери, а не е изключена и вероятността, щото, борейки се за дъската, и двамата да се удавят.
Втори пример. Един гражданин е изправен от една конспиративна организация пред неизбежния избор между две различни злини, а именно: или да хвърли във въздуха една катедрала по време, когато там се намират стотици мъже, жени и деца и по такъв начин да ги погуби под развалините на храма, или пък да падне убит от слепите оръдия на организацията. Няма място за съмнение, че злините, измежду които атентаторът има да избира, са различно големи и че няма да се намери съд, който няма да осъди такъв атентатор и следователно косвено да признае, че атентаторът е бил длъжен по-скоро сам да умре, отколкото да става сляпо оръдие на заповядващата му организация. А това евентуално поведение на съда не може да има друго логическо тълкувание, освен че злината, произтичаща от евентуалната смърт на изпълнителя на заповедта, издадена от съзаклетническата организация, е многократно по-малка в сравнение със злината, каквато би настъпила, ако получателят на заповедта предпочете да я изпълни вместо да се самопожертва.
Тука заслужава да споменем, че заповедополучателят винаги е длъжен да избира и да допуска по-малката от двете злини, едната от които не може да не настъпи, че заповедополучателят, който не се съобразява с това правило, действа противодлъжно и че размерната разлика между допуснатата по-голяма и избегнатата по-малка злина има значение само с оглед на въпроса дали усвоеното от заповедополучателя поведение заслужава да бъде наказвано, но не и с оглед на въпроса за противоправността: въпросното поведение е противоправно както когато тази разлика е голяма, така и когато е минимална, докато същото поведение обикновено е наказуемо само когато разликата е чувствителна, както във втория пример, а ненаказуемо, когато разликата е незначителна, както в първия случай. Но въпросът за наказуемостта на извършени по заповед от нелегална организация лишения от живот е особено важен и затова заслужава особено внимание.
От гледна точка на съдебната и на легислативната практика на културните държави няма място за съмнение, че макар и противоправно, все пак не бива и не трябва да бъде наказвано поведението на онзи гражданин, който, изправен пред неизбежната алтернатива: или да загине във вълните на океана, или да се спаси за сметка на друг, претърпял корабокрушение, но със спасителен пояс снабден пътник, предпочете смъртта на последния, като му отнеме пояса и по такъв начин се изтръгне из ръцете на смъртта, която го заплашва. Не може да има съмнение и в това, че, макар и противоправно да е действал, все пак не бива и не трябва да бъде наказван онзи гражданин, който, изправен пред неизбежния избор между собствената си смърт и смъртта на своя спътник, предпочете последната, като възседне единствения наличен кон на последния и по този единствено възможен начин, наистина, избегне куршумите на една разбойническа банда, но затова пък остави владелеца на коня да загине.
Но ако описаните две деяния, които са par excellence превишения на пределите на крайно-нужното поведение, макар и да бъдат противоправни, все пак не бива и не трябва да се наказват, от този факт на съдебната и легислативна практика на културните държави съвсем не следва, че и всички други превишения на пределите на крайно-нужното поведение не бива и не трябва да бъдат наказвани. Напротив, истината е, че превишенията на пределите на крайно-нужното поведение бива и трябва да се наказват винаги, когато разликата между двете злини, т.е. между допуснатата по-голяма и избегнатата по-малка, е чувствителна, разбира се, като се измерват от гледна точка на държавната жизнена цялост.
Тука заслужава да подчертаем, че колкото размерът на застрашеността на държавната жизнена цялост все повече и повече расте и се увеличава, толкова съдебната и легислативна практика на културните държави все повече и повече игнорира индивидуалния инстинкт за самосъхранение у субектите на превишението на пределите на крайно-нужното поведение, а паралелно и пропорционално с това увеличава и наказанията, налагани на последните. Разбира се, последица от това е, че се идва до разнообразно градирани и нюансирани наказания, а даже и до възможно максималното, каквото е смъртното наказание. Другояче казано, има и такива превишения на пределите на крайно-нужното поведение, които бива и трябва да се наказват със смърт. И наистина, как другояче освен смъртно заслужава да бъде наказан един гражданин, който, изправен от неприятеля пред алтернативата: или да издаде разположението на нашите войски непосредно преди решителната битка, или да умре, предпочете да спаси живота си, като издаде разположението на нашите войски и докара поражението на цялата ни армия? И наистина, как другояче освен смъртно заслужава да бъде наказан онзи, който, изправен от конспиративна организация пред необходимостта или да умре, или да хвърли във въздуха една катедрала, респ. един театър по време, когато там се намират стотици мъже, жени и деца, предпочете да спаси кожата си, като разруши храма, респ. театъра, и по такъв начин затрупа там и стотици жени и деца?
Наистина, тука може да ни бъде възразено, че законодателят не може да игнорира индивидуалния инстинкт за самосъхранение у човека, вследствие на което и максималното наказание никога не може да бъде наложено. Ала, колкото и основателно да изглежда, все пак това възражение не издържа критика. За потвърждение на верността на това наше твърдение стига само да посочим на един факт. Думата е за неопровержимия факт, че съдебната и легислативна практика на културните държави не се двоуми да налага углавни наказания и на онези войници, които, получили заповед да се хвърлят върху неприятелските щикове и топове, посрещащи ги с огън и смърт, предпочитат да избегнат сигурната смърт, като отстъпят, респ. като прибягат у противника. Че макар и да са действали изключително под мощния натиск на индивидуалния нагон за самозапазване, все пак тези войници биват наказвани, този елементарен факт не иде ли да покаже, че законодателят може да игнорира индивидуалния инстинкт за самосъхранение и че действително постъпва така винаги, когато размерът на застрашеността на държавната жизнена цялост е значителен? Но че законодателят напълно може да се дезинтересира от индивидуалния инстинкт за самосъхранение у човека, за потвърждение на правотата на тази наша мисъл може ли да съществува друго доказателство, толкова красноречиво, толкова убедително и толкова неопровержимо, колкото фактът, че съдебната и легислативна практика на културните държави не се двоуми да предвижда углавно наказание даже и за онзи войник, който, вследствие на прекомерен страх, изпадне в състояние на временна невменяемост и в такова състояние напусне бойната линия? Този факт на углавно наказание на невменяеми не дава ли да се разбере, че с оглед на случаите, когато се касае дали държавата да бъде или да не бъде, законодателят, ръководен от своята върховна максима: salus publica suprema lex esto, презрително игнорира не само индивидуалния инстинкт за самосъхранение у гражданина, но даже и догмата, в която модерните криминалисти обикновено се кълнят, а именно, че без (субективна) вина няма углавно наказание?
Явно е, прочее, че законодателят може да игнорира индивидуалния инстинкт за самосъхранение, че действително го игнорира винаги, когато се касае за отклонение на голяма, безразлично, дали временна или трайна, опасност за държавната жизнена цялост и че същият законодател даже може да отрече на индивидуалния инстинкт за самосъхранение каквото и да било значение на обстоятелство, смекчаващо вината на дееца.
***
След изложените дотука разсъждения не остава друго, освен да направим последната и решителна стъпка към разрешение на въпроса за наказуемостта на извършени по заповед от нелегална организация лишения от живот. Преди обаче да сторим това, нека ни бъде позволено да резюмираме направените дотука размишления. Най-напред има да подчертаем, че всички превишения на пределите на крайно-нужното поведение са противоправни. Веднага обаче трябва да прибавим, че от техния противоправен характер още не следва, че те, всички, са наказуеми: с оглед на въпроса за наказуемостта те образуват две групи, в едната от които спадат наказуемите, а в другата ? ненаказуемите превишения на пределите на крайно-нужното поведение. При това, що се отнася до критерия на тази групировка (principium divisionis), има да забележим, че ненаказуеми са онези превишения, които означават незначителна разлика между двете злини, т.е. между допуснатата по-голяма и избегнатата по-малка, докато наказуеми са всички други, които представляват значителна разлика между двете злини, т.е. между допуснатата по-голяма и избегнатата по-малка. Разбира се, що се отнася до вида и размера на заслужаваните наказания, последните могат да варират най-разнообразно, като се почне от възможното минимално и се стигне до възможното максимално наказание: размерът на заслужаваните наказания се движи паралелно и пропорционално с размера на застрашеността на държавната жизнена цялост.
Но като говорим за размера на наказанията, съответстващи на превишенията на пределите на крайно-нужното поведение, ние сме длъжни особено да изтъкнем, че грамадна, извънредно грамадна е разликата, която съществува между онези превишения на пределите на крайно-нужното поведение, които се предхождат от случайно или много рядко настъпващи опасности, и другите превишения на пределите на крайно нужното поведение, които се обуславят от планомерно или редовно настъпващи опасности. А казваме, че грамадна, извънредно грамадна е разликата между първите и вторите превишения, защото, ако с единица означим размера на злината, каквато представляват първите превишения, в такъв случай размерът на злината, каквато означават вторите превишения, трябва да означим като величина, която почва с двойка и се движи към безкрайността. При това едва ли има нужда да споменаваме, че тези две сравнявани злини биват измервани от единствено вярната оценъчна точка, каквато е държавната жизнена цялост. Но за нагледна илюстрация на грамадната разлика между едните и другите превишения, нека дадем един пример, като най-напред опишем основната, общата фактическа обстановка, в която интересуващата ни опасност още не е индивидуализирана, а след това прибавим: веднъж, че тя се дължи на природна стихия (буря, пожар, земетръс), респ. на жива твар (животно, човек), а после, че същата опасност се дължи на планомерно, респ. редовно действаща революционна, респ. конспиративна организация. Така ние ще получим два примера, годни да илюстрират интересуващата ни грамадна разлика между двата вида превишения. Да приемем, прочее, че, изправен пред необходимостта или да умре, или да убие друго лице, един човек се спасява за сметка на другото лице и че – а това е важно и затуй подчертаваме – опасността, която предхожда описаното поведение на застрашения човек, се дължи: веднъж – на случайно изпречващ се пред него вулгарен престъпник, а другия път – на планомерно и редовно действаща революционна организация. Като се вземе под внимание, че опасността в първия случай е единична и изолирана, а във втория – само една от неопределимо многото брънки на планомерната деятелност на дадената революционна, респ. конспиративна организация, то лесно може да се разбере, че съвкупността на всевъзможните превишения от първия вид далеч не представлява толкова голяма злина за държавната жизнена цялост, колкото съвкупността на всевъзможните превишения от втория вид и че, поради това, ако превишенията от първия вид все пак могат да се оставят безнаказани, то същото не може да се каже и за превишенията от втория вид: безнаказаността на последните не може да не означава най-чувствително разклащане на сигурността и на престижа на правния ред.
Но като твърдим, че безнаказани не бива да остават онези превишения на пределите на крайно-нужното поведение, които не са друго нищо освен изпълнения на дадени от революционна, респ. конспиративна организация заповеди, веднага трябва да поясним, че съвсем не е безразлично както от каква държавна идеология се ръководи революционната, респ. конспиративната организация, за изпълнението на чиито заповеди се касае, така и каква е господстващата идеология на държавата, в пределите на която се извършва, респ. се пресъжда дадено превишение на пределите на крайно-нужното поведение. Напротив, с голямо основание може да се твърди, че държавно-идеологичният момент е от голямо значение с оглед на въпроса за вида и размера на наказанието, което следва да се определи зададено превишение на пределите на крайно-нужното поведение. Така, ако господстващата идеология на държавата, в рамките на която се извършва, респ. пресъжда дадено превишение, и идеологията на организацията, от която изхожда заповедта, изпълнението на която създава същото превишение, приблизително съвпадат (както напр. идеологиите на сегашната българска национална държава и на сегашната македонска революционна организация), в такъв случай няма основание да се налага толкова тежко наказание, колкото когато тези две идеологии са диаметрално противоположни (както напр. тази на руската противоболшевишка революционна организация и тази на днешната руска болшевишка държава). Защото господстващата държавна идеология е един оценъчен момент, който не може да не участва в оценката на двете злини, по-голямата от които субектът на превишението на пределите на крайно-нужното поведение допуска, за да изключи по-малката. Прочее, тези наши разсъждения се нуждаят от по-големи подробности. По липса на време и място трябва, обаче, тука да спрем, като се надяваме, че друг път ще ни се удаде случай да се повърнем върху същия въпрос.
